Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, Вещицата и дрешникът (15)

Глава петнадесета
По-тъмна магия от прапрастари времена

Докато двете момичета все още стояха свити в храсталаците, закрили лица с ръцете си, те чуха зова на Вещицата:

— Хайде! Следвайте ме всички и да се заловим с това, което трябва да довършим в тази война! Няма да ни отнеме много време да разбием човешката паплач и предателите, след като големият глупак — големият котарак, вече лежи мъртъв.

В този момент за няколко секунди децата бяха в голяма опасност. С диви крясъци и ручене на пискливи гайди, като надуваше пронизително ловджийски рогове, цялата тази гнусна пасмина се спусна от върха на хълма по склона точно покрай тяхното скривалище. Момичетата усетиха как привиденията минават като студен вятър, как земята трепери под копитата на галопиращите минотаври. Над главите им се понесе вихрушка от мръсни крила на черни лешояди и гигантски прилепи. По всяко друго време те щяха да се разтреперат от страх, но сега тъгата, срамът и ужасът, причинени от смъртта на Аслан, така бяха запълнили мислите им, че едва ли забелязваха нещо друго.

Веднага щом в гората настъпи тишина, Луси и Сюзан изпълзяха на голия връх. Луната вече бе слязла ниско, покрай нея плуваха леки облаци, но децата все още можеха да видят очертанията на мъртвия Аслан, овързан с въжетата. Клекнали в мократа трева, двете целуваха студеното му лице, галеха красивата му козина (това, което беше останало от нея) и плачеха до изнемога. После се спогледаха, хванаха се за ръце, просто за да не се чувстват самотни, и отново се разплакаха.

— Не мога да понасям този отвратителен намордник! Чудя се дали не можем да го махнем?

И те се опитаха. След като доста се мъчиха с него (защото пръстите им бяха измръзнали, а настъпи и тъмната част на нощта), успяха. Когато видяха лицето му без намордника, отново избухнаха в плач, целуваха го, милваха го, изтриха най-грижливо кръвта и пяната. И всичко беше толкова самотно, безнадеждно и ужасно, че аз не знам как да го опиша.

— Дали ще успеем и да го отвържем? — каза след малко Сюзан.

Но враговете от чиста злоба бяха затегнали въжетата толкова здраво, че момичетата не се справиха с възлите.

Надявам се, че никой, който чете тази книга, не е бил толкова нещастен, колкото бяха Сюзан и Луси в тази нощ. Но ако е бил… ако е будувал цяла нощ и е плакал, докато не са му останали никакви сълзи, тогава ще знае, че накрая настъпва някакво спокойствие. Поне така се чувстваха двете момичета. Часовете се нижеха един след друг в мъртвата тишина, а те почти не забелязваха, че им става все по-студено и по-студено. Неочаквано Луси обърна внимание на други две неща. Едното беше, че небето откъм източната страна на хълма бе станало малко по-светло, отколкото преди час. Второто — че нещо зашава в тревата до краката й. Отначало тя не му обърна внимание. Какво значение имаше това? Вече нищо нямаше значение! Но най-после видя, че неизвестното нещо започна да се движи нагоре по изправените камъни, подпрели Каменната маса. И вече множество неизвестни неща се движеха насам-натам по тялото на Аслан. Тя се взря по-отблизо. Бяха някакви малки, сиви животинки.

— Олеле! — изпищя Сюзан от другата страна на масата. — Колко жестоко! Полазиха го ужасни малки мишки! Махайте се, малки зверчета! — И тя вдигна ръка да ги изплаши и изгони.

— Чакай! — каза Луси, която все още се взираше в тях отблизо. — Можеш ли да видиш какво правят?

Двете момичета се наведоха и се вгледаха.

— Струва ми се… — започна Сюзан. — Колко странно! Те прегризват въжетата.

— Това си помислих и аз — каза Луси. — Мисля, че това са мишки-приятели. Бедните мишлета, те не разбират, че е мъртъв. Мислят, че ще му направят добро, като го отвържат.

Сега вече беше определено по-светло. Всяко от момичетата изведнъж забеляза колко е бяло лицето на другото. Те виждаха как мишките гризат въжетата — дузина, дори стотици малки полски мишлета. Небето на изток вече бе просветляло и звездите избледняваха. Само една много голяма звезда на изток все още блещукаше ниско над хоризонта. Усетиха, че им става по-студено, отколкото през нощта. Мишките си отидоха.

Момичетата изчистиха остатъците от прегризалите въжета. Без тях Аслан приличаше повече на себе си. С всеки изминал миг мъртвото му лице изглеждаше все по-благородно. Колкото по-светло ставаше, толкова по-добре го виждаха.

В гората зад тях ликуващо изчурулика птица. Досега бе толкова тихо, че този звук го стресна. После й отговори друга птица. Скоро всички птици наоколо запяха. Съвсем определено вече бе ранна утрин, а не късна нощ.

— Толкова ми е студено! — каза Луси.

— И на мен! — добави Сюзан. — Хайде да се поразходим.

Те отидоха до източния край на хълма и погледнаха надолу. Самотната голяма звезда вече бе почти изчезнала. Полето изглеждаше тъмносиво, а отвъд, съвсем накрай света, се виждаше бледото море. Небето започна да почервенява. Те изминаха разстоянието между мъртвия Аслан и източния хребет повече пъти, отколкото можеха да броят, като се опитваха да се стоплят. Колко уморени бяха краката им! След това, когато се спряха за малко и погледнаха към морето и Каир Паравел (което едва сега можеха да различат), там, където морето и небето се срещаха, червеното се превърна в златно и бавно-бавно се показа ръбът на слънцето. В този миг чуха зад себе си шум: силен пукот, оглушителен шум, като че ли някой великан чупи гигантската си чиния за хранене.

— Какво е това? — попита Луси и сграбчи ръката на Сюзан.

— Аз… аз… страх ме е да се обърна — каза Сюзан. — Става нещо страшно!

Изгревът на слънцето сякаш преобрази всичко — всички цветове и сенки бяха така променени, че за миг те не виждаха най-важното. Каменната маса се бе разцепила на две и голямата пукнатина минаваше от единия до другия край. А Аслан бе изчезнал. Двете момичета заплакаха и се втурнаха към масата.

— О, колко ужасно! — хълцаше Луси. — Можеха да оставят поне тялото на мира!

— Кой направи това? — плачеше Сюзан. — Какво означава това? Друга магия?

— Да! — прозвуча зад тях силен глас. — Друга магия!

Те се огледаха. Блестящ на слънчевия изгрев и по-голям, отколкото го бяха виждали преди, разтърсвайки грива (защото явно тя бе пораснала), стоеше самият Аслан.

— О, Аслан! — извикаха двете деца, втренчили очи в него и почти толкова изплашени, колкото и радостни.

— Значи ти не си мъртъв, скъпи Аслан? — не вярваше на очите си Луси.

— Не — потвърди Аслан.

— Ти да не си… ти да не си? — попита Сюзан с разтреперан глас. Тя не можеше да изрече думата „дух“.

Аслан наведе златната си глава и близна челото й. Обгърнаха я топлината на дъха му и някаква плътна миризма, която като че бе попила в козината му.

— Приличам ли на такъв?

— О, ти си истински, ти си истински! О, Аслан! — извика Луси и двете момичета се хвърлиха към него, като го обсипаха с целувки.

— Но какво значи всичко това? — попита Сюзан, когато се поуспокои.

— Това означава — каза Аслан, — че макар Вещицата да знае Тъмната магия, съществува друга, още по-тъмна магия, която тя не знае. Нейните познания стигат само до прастарите времена. Но ако можеше да погледне още малко назад, в тишината и мрака на прапрастарите времена, щеше да прочете там едно друго заклинание. Щеше да знае, че когато една доброволна жертва, която не е направила никакво предателство, бъде убита вместо самия предател, Каменната маса ще се разчупи и самата смърт ще започне да действа в обратна посока. И сега…

— О, да, сега! — подскочи Луси като пляскаше с ръце.

— Ах, деца! — каза Лъвът. — Чувствам, че силите ми се възвръщат. Ах, деца, хванете ме, ако можете!

Той замря за миг. Очите му блестяха, крайниците му потрепваха и се удряше с опашката си. Сетне скочи високо над главите им и се приземи от другата страна на масата. Без да знае нищо, Луси се засмя и се покатери на масата, за да го стигне. Аслан отново скочи. И така започна една луда гоненица. Той обикаляше, а те го следваха около върха на хълма. Аслан ту не им даваше и най-малка надежда да го хванат, ту ги оставяше почти да хванат опашката му, ту се промушваше между тях, ту ги подхвърляше във въздуха с грамадните си и меки като кадифе лапи. После отново ги хващаше и спираше неочаквано, така че и тримата се търкулваха един върху друг в една щастлива, смееща се купчина от козина, ръце и крака. Беше такова лудуване, каквото никой не е виждал другаде освен в Нарния. Дали приличаше повече на игра със звяр или на игра с котенце, Луси не можа да определи. А странното бе, че когато тримата най-после лежаха в тревата на слънце и дишаха тежко, момичетата вече не усещаха никаква умора, глад или жажда.

— А сега — каза Аслан след малко, — на работа! Усещам, че ще изрева. По-добре е да си запушите ушите!

Децата запушиха ушите си. Аслан се изправи и когато отвори паст да изреве, лицето му стана толкова страшно, че не смееха да го погледнат. Но видяха как всички дървета пред него се наведоха от силата на неговия рев, както тревата в ливадата се превива от порива на вятъра. След това той отбеляза:

— Чака ни дълъг път. Трябва да ме яхнете!

Наведе се и децата се покачиха на топлия му златен гръб. Сюзан седна първа, като се държеше здраво за гривата му, а Луси седна отзад и се хвана здраво за Сюзан. Аслан се надигна, както бяха отгоре му, и полетя бързо (по-бързо от всеки кон) надолу по хълма в гъстата гора.

Тази езда навярно бе най-чудесното нещо, което им се случи в Нарния. Яздили ли сте някога галопиращ кон? Помислете си за това сега, а после махнете тежкия шум на копитата и дрънченето на юздите и си представете на тяхно място почти безшумната мека стъпка на огромните лапи. След това си представете вместо черния, сивия или кестенявия цвят на коня меката златна козина и развяващата се на вятъра грива. А след това си представете, че се движите два пъти по-бързо и от най-бързия състезателен кон. Освен това при тази езда няма нужда от управляване и изобщо не се изморявате. Аслан бягаше напред и все напред, без нито веднъж да стъпи накриво, без да се колебае, като си проправяше умело път между пънове, прекрачваше храсти, трънаци и малки ручеи, прегазваше по-големите ручеи и преплуваше най-големите. Огромно бе удоволствието да яздиш не по път, нито през парк, та дори не и по тревисти ливади, а направо през Нарния, през пролетта, през тържествените булеварди от букови дървета и през слънчевите поляни с дъбове, през градините със снежнобели диви черешови дървета, покрай ечащите пещери, нагоре по обветрените склонове, обрасли в прещип, през покритите с пирен планински разклонения, по шеметно стръмните хребети и надолу, надолу, надолу отново през дивите долини, пълни със сини цветя!

Беше почти обед, когато се озоваха на хълм, от който видяха замък в подножието на стръмния склон. От мястото, където бяха застанали, им изглеждаше като играчка — целия с островърхи кули. Но Лъва се заспуска с такава скорост, че всеки миг замъкът ставаше все по-голям и преди да имат време да попитат какво е това, което виждат, вече бяха до него. И сега той не им изглеждаше като играчка, а се издигаше начумерен пред тях. Никой не надничаше от назъбените стени, а портата бе здраво заключена. Аслан, без изобщо да забави хода си, се втурна като куршум право към нея.

— Къщата на Вещицата! — изрева той. — Сега деца, дръжте се здраво!

В следващия миг като че ли целият свят се преобърна наопаки. Лъвът скочи (или по-точно прелетя вместо скочи) право над стената на замъка.

Двете момичета, останали без дъх, но невредими, се прекатуриха от гърба му в средата на широк каменен двор, пълен със статуи.