Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Day of the Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Денят на дракона

Издателска къща „Хермес“ — Пловдив, 2006 г.

Оформление на корицата: Сам Дидие, 2006 г.

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Компютърна обработка: Калин Гарабедян

Коректор: Юлиана Василева

ISBN–10: 954–26–0423–8

ISBN–13: 978–954–26–0423–5

Американска, второ издание

Формат 70/100/32

Печатни коли 23

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Денят на дракона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Денят на Дракона
Day of the Dragon
АвторРичард Кнаак
Първо изданиефевруари 2001 г.
САЩ
ИздателствоХермес
Оригинален езиканглийски
ЖанрФентъзи
СледващаПовелителят на клановете
ISBNISBN 0-671-04152-5

Денят на дракона (на английски: Day of the Dragon) е фентъзи роман базиран по поредицата игри Warcraft, разработена от Blizzard Entertainment. Това е първата книга по играта и е написана от Ричард Кнаак.

Сюжет

Действието се развива след Warcraft II: Tides of Darkness, но преди Warcraft III: Reign of Chaos. Човек магьосник на име Ронин предприема рискована задача в последните земи контролирани от орките – Каз Модан, по заповед на Крас. Той е червен дракон на име Кориалстрасз. Предан е към пленената си кралица Алекстрасза, която е пленник на Орките. С помощта на артефакт наречен „Демонична душа“, Некрос Скълкръшър я държи в подчинение и използва силите ѝ за да всява разруха и страх над останалите раси в Азерот.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Девет

— Дънкан!

— Твърде късно е, моя елфска лейди! — извика Фалстад. — Паладинът вече е мъртъв, но каква славна история остави след себе си!

На Верееса не й пукаше за славните истории. Загинал бе един смел човек, когото бе познавала прекалено кратко. Вярно, че също като Фалстад елфата незабавно бе разбрала, че само телесната обвивка на Дънкан пада към водите, но ужасът от трагичната му смърт я бе засегнал дълбоко.

Верееса намираше известно успокоение във факта, че Дънкан бе успял да извърши невъзможното. Драконът бе получил смъртоносен удар, който го бе накарал да се мята диво из въздуха. Умиращият левиатан се мъчеше да извади острието от основата на черепа си, но усилията му ставаха все по-слаби и по-слаби. Беше въпрос само на време гигантът да се присъедини към своя убиец в дълбините на океана.

Но при все че умираше, драконът си оставаше заплаха. Едното му крило едва не бе улучило нея и джуджето. Фалстад бе накарал грифона да се спусне надолу, за да избегнат гърчовете на обезумелия бегемот. Верееса се държеше на косъм и вече не бе в състояние да се занимава със съдбата на Дънкан.

Що се отнася до втория дракон, той продължаваше да застрашава грифоните. Фалстад отново накара животното си да се извиси над другото чудовище, за да не допусне да бъдат уловени от хищните нокти. Един от другите ездачи едва се измъкна от озъбените челюсти.

Повече не можеха да останат на това място. Оркът, който направляваше втория звяр, очевидно имаше богат опит във въздушните битки с грифони. Рано или късно неговото животно щеше да спипа някое от джуджетата. Верееса не искаше да има повече смърт.

— Фалстад! Трябва да се махаме!

— Заради теб бих го направил, моя елфска лейди, но люспестият звяр и неговият ездач май имат нещо друго предвид!

Напълно вярно. Драконът, изглежда, бе съсредоточил вниманието си върху Верееса и нейния спътник най-вероятно по заповед на орка. Той сигурно бе забелязал втория ездач и бе решил, че тя е някоя важна персона. Всъщност самото присъствие на двата кървавочервени бегемота предизвикваше доста въпроси у рейнджъра — най-вече дали бяха дошли нарочно заради мисията на Ронин. В такъв случай по-скоро той, отколкото тя, щеше да бъде вероятната мишена…

Но къде бе Ронин? Докато Фалстад пришпорваше грифона, а драконът се приближаваше към тях, елфата набързо се огледа, но не видя и следа от него. Обезпокоена, тя се огледа отново. Верееса не само не виждаше магьосника, но дори не можеше да открие грифона, който го носеше.

— Фалстад! Не виждам Ронин…

— Остави таз грижа за друго време! Сега е по-важно да се държиш здраво!

Тя го послуша… тъкмо навреме. Внезапно драконът зави под такъв остър ъгъл, че ако Верееса се бе поколебала, щеше да бъде изхвърлена настрани. Нокти раздраха мястото, което бяха заемали само преди секунда тя и джуджето. Драконът изрева ядосано и направи нов завой.

— Приготви се за битка, моя елфска лейди! Изглежда, че не ни оставят никакъв друг избор!

Докато той сваляше своя стормхамър от рамото си, Верееса прокле за пореден път загубата на лъка си. Вярно, че тя имаше меч, но за разлика от Дънкан рейнджърът не можеше да се насили да направи подобна саможертва. Освен това тя беше длъжна да разбере какво се е случило с Ронин, който си оставаше нейната най-важна задача.

Оркът също бе взел в ръка своята бойна брадва и сега я размахваше около главата си, надавайки някакъв варварски боен вик. Фалстад отвърна с гърлен рев, очевидно жадуващ за битка, въпреки предишната си загриженост за Верееса. След като не й оставаше нищо друго да прави, рейнджърът се хвана здраво, надявайки се, че ръката на джуджето няма да му изневери.

Титанична фигура с цвета на нощта се появи между биещите се, като се стовари право върху кървавочервения дракон и напълно обърка звяра и неговия ездач.

— Какво, в името на… — бе всичко, което успя да изрече Фалстад.

Елфата откри, че не може да промълви нито дума.

Черни крила, два пъти по-широки от червените, изпълниха кръгозора на Верееса, а металният им отблясък едва не я ослепи. Оглушителен рев разтърси небесата като гръм и разпръсна грифоните.

Един дракон с невъобразими размери се озъби към червения си събрат. Тъмни и тесни очи се взряха в по-дребния левиатан с презрение. Драконът на орка изрева в отговор, обаче новият противник очевидно не му се нравеше.

— Май приключихме за момента, моя елфска лейди! Т’ва е самият черен дракон!

Черният голиат[29] разпери широките си крила, а звукът, който излезе от гърлото му, напомни на Верееса за груб и подигравателен смях. Тя отново зърна отблясъка на метал — на метални плочи, покриващи по-голямата част от гигантското тяло на новодошлия. Естествената броня на драконите беше достатъчно трудна за пробиване. Що за метал би носило подобно същество, за да предпази твърдите си люспи?

Отговорът не закъсня. Адамантиум. Само той бе по-твърд от почти непроницаемите люспи и само един левиатан се бе подлагал някога на такава агония заради силата и егото си.

— Детуинг… — прошепна тя. — Детуинг…

Елфите имаха поверие, че преди много време имало пет велики дракона, пет левиатана, които символизирали магическите и природните сили. Някои твърдяха, че червената Алекстраза олицетворявала същността на самия живот. За другите не бе известно много, тъй като още преди появата на хората драконите бяха водили отшелнически живот. Елфите бяха изпитали тяхното влияние, дори от време на време си бяха имали вземане-даване с тях, но древните създания никога не бяха разкривали тайните си.

При все това сред драконите се бе намерил един, който бе станал известен на всички, който бе напомнял на света, че точно неговият вид е царствал преди всички останали раси. Въпреки че бе носил друго име, самият той отдавна бе избрал да бъде наричан Детуинг, за да покаже най-добре презрението и намеренията си към по-нисшите същества около себе си. Дори старейшините сред расата на Верееса не смееха да заявят, че знаят какви мотиви движат абаносовия гигант, но през годините той бе направил всичко по силите си, за да унищожи света, създаден от елфи, джуджета и хора.

Елфите имаха друго име за него, но го произнасяха само шепнешком, и то на полузабравения староелфически език. Ксаксас. Кратка титла с много значения, всичките от които зловещи. Хаос. Гняв. Превъплъщение на стихийната ярост, която се съдържа в избухващите вулкани или разтърсващите земетресения. Ако Алекстраза олицетворяваше живота, свързващ света в едно цяло, то Детуинг въплъщаваше разрушителните сили, които непрекъснато се мъчеха да разкъсат същия този свят на парченца.

При все това сега той се рееше над тях, защитавайки ги от един от своя вид. Естествено, Детуинг едва ли виждаше нещата по този начин. Той имаше противник с кървавочервени люспи — цвета на най-големия му враг. Детуинг мразеше драконите от всякакви други цветове и правеше всичко по силите си, за да унищожи всеки от тях, срещу когото се изправеше, но абаносовият бегемот презираше най-силно онези, които носеха окраската на Алекстраза.

— Т’ва е невъзможна гледка, а? — измърмори Фалстад, унил като никога. — А аз смятах, че противният звяр е мъртъв.

Същото бе мислела и Верееса. Кирин Тор бяха обединили мощта на най-добрите човешки магьосници с тази на елфските заклинатели, за да сложат край, както те твърдяха, на заплахата от черния гняв. Дори металните плочи, които преди толкова години Детуинг бе убедил лудите гоблини буквално да споят за тялото му, не бяха успели да го защитят от магьосническите удари. Той беше паднал, потънал…

Но сега отново летеше триумфално.

Войната срещу орките внезапно се превърна в незначителен проблем. Какво представляваха всички останки от Ордата, събрани в Каз Модан, в сравнение с този единствен, но злокобен гигант?

По-малкият дракон, очевидно също мъжки, се озъби ядно към Детуинг. Муцуната му дойде достатъчно близо, та черният звяр да може да я перне с лявата си лапа, но по някаква причина Детуинг задържа крайника си близо до своето тяло. Вместо това той замахна с опашка към своя противник и накара червеният да се отдръпне замаяно назад. При всяко движение на черния дракон под мърдащите се метални плочи се виждаше плетеница от вени, изпълнени с разтопена лава, която проблясваше при всеки рев на титана. Според легендите докосването до тях криело риск да бъдеш изгорен. Някои твърдяха, че това се дължало на киселина, но други настояваха, че във вените тече истински огън.

И в двата случая това бе равносилно на смърт.

— Този орк или е несравнимо смел, или е глупак, или пък е изгубил всякакъв контрол над своя звяр! — Фалстад поклати глава. — Дори аз не бих останал в такова положение, ако имах някакъв друг избор!

Останалите грифони се приближиха към тях. Откъсвайки очи от настръхналите един срещу друг дракони, Верееса огледа новодошлите, но не видя и следа нито от Молок, нито от Ронин. Всъщност малката им групичка вече се състоеше само от нея и четири джуджета.

— Къде е магьосникът? — извика тя към другите. — Къде е той?

— Молок е мъртъв — съобщи на Фалстад едно от тях. — Животното му се носи безжизнено по водите!

За дребния си ръст джуджетата притежаваха невероятно мускулести и плътни тела, които не се задържаха на повърхността. Фалстад и останалите решиха да приемат откриването на мъртвия грифон за достатъчно доказателство за съдбата на воина.

Но Ронин бе човек и без значение жив или мъртъв, имаше по-голяма вероятност тялото му да се носи по водите. Верееса се улови за тази незначителна надежда като удавник за сламка.

— Ами магьосникът? Някой видя ли магьосника?

— Мисля, че е очевидно, моя елфска лейди — отвърна Фалстад, поглеждайки към нея.

Тя стисна устни. При нещастния случай в укреплението поне бе имало някакво съмнение. Тук, от друга страна, нещата изглеждаха окончателни. Дори магията на Ронин безспорно не би успяла да го спаси, защото да се стовари върху водата от тази височина, би било равносилно на падане върху твърда земя.

Верееса не можа да се сдържи и погледна надолу, където различи полупотъналата фигура на другия червен дракон. Смъртта вероятно бе застигнала Ронин и Молок при лудото мятане на звяра, след като бе получил фаталния удар. Тя само се надяваше, че краят им е бил бърз.

— Какво да правим, Фалстад? — извика едно от другите джуджета.

Той потърка брадичка.

— Детуинг не е наш приятел! Той несъмнено ще се нахвърли върху нас, след като приключи с другия звяр! Да се изправим срещу него, ще бъде непосилна битка! Ще са нужни стотина стормхамъра само за да нащърбим бронята му! Най-добре да се върнем и да уведомим останалите какво сме видели!

Другите джуджета явно бяха съгласни с това, но Верееса откри, че не може да се откаже толкова лесно, въпреки очевидната безнадеждност на положението.

— Фалстад! Ронин е магьосник! Най-вероятно е мъртъв, но ако все още е жив, ако все още се носи някъде по водата, може да има нужда от нашата помощ!

— Ти си се побъркала, ще ме прощаваш за откровеността, моя елфска лейди! Никой не би могъл да оцелее след такова падане, дори някой магьосник!

— Моля те! Само веднъж да прелетим над повърхността, след това може да си тръгваме! — Естествено, ако не откриеха нищо, с това приключваше нейният дълг към магьосника и неговата мисия, която така и щеше да остане неизпълнена. Чувството й за вина щеше да остане дълго, дълго след това, но рейнджърът не можеше да направи нищо повече.

Фалстад се намръщи. Неговите воини го изгледаха, сякаш биха го сметнали за луд, ако останеше в близост до Детуинг дори още секунда.

— Добре! — изръмжа той. — Но само заради теб, само заради теб! — На останалите Фалстад нареди: — Тръгвайте по обратния път без нас! Ние ще ви последваме не след дълго, но ако по някаква причина не се завърнем, погрижете се някой да научи за повторната поява на черния! Тръгвайте!

Докато другите джуджета пришпорваха животните си на запад, Фалстад накара своето да се спусне надолу. Докато се носеха бързо към морето, два диви рева накараха и елфата, и джуджето да погледнат угрижено нагоре.

Детуинг и червеният дракон тътнеха един срещу друг отново и отново, като всеки нов вик бе по-силен и по-пронизващ от предишния. И двата звяра бяха оголили нокти, а крилата им неистово биеха въздуха. Червените жили по тялото на Детуинг му придаваха страховит и почти свръхестествен вид, сякаш той бе някой от легендарните демони.

— Перченето приключи — обясни спътникът на Верееса. — Сега ще почне боят! Чудя се, какво ли си мисли оркът?

Верееса въобще не се притесняваше за орка. Тя отново се съсредоточи в издирването на Ронин. Докато грифонът се носеше само на няколко метра над водата, тя напразно оглеждаше наоколо за човека. Трябваше да има някаква следа от него! Отчаяният рейнджър можеше да различи дори изкривената фигура на мъртвото ездитно животно недалеч от тях. Мъртъв или жив, магьосникът би трябвало да е някъде наблизо, освен ако все пак не бе успял да се измъкне от опасността с помощта на магия.

Фалстад изсумтя, очевидно смятайки, че си губят времето.

— Тук няма нищо!

— Само още малко!

Дивите викове отново привлякоха вниманието им към небесата. Двубоят бе започнал на сериозно. Червеният дракон се опитваше да заобиколи Детуинг, но по-големият звяр представляваше твърде сериозно препятствие. Дори само ципестите му крила бяха като стени, които по-дребният дракон не можеше да преодолее. Той се опита да подпали едното от тях, но Детуинг се отдръпна встрани, а и огънят едва ли можеше да направи нещо повече от това да го опърли леко. Докато се мъчеше да изгори противника си, неприятелят на Детуинг се бе открил. Абаносовият гигант можеше спокойно да раздере едното крило на червения звяр, но за пореден път лявата му лапа остана неподвижна, в близост до гръдния му кош. Вместо това той замахна с опашка към другия левиатан и отново накара кървавочервеният дракон да се отдръпне замаян назад. Детуинг не изглеждаше ранен. Защо тогава се въздържаше да атакува?

— Т’ва беше! Спираме търсенето! — извика Фалстад. — Твоят магьосник е на дъното на морето, ще прощаваш, че ти го казвам! Трябва да се махаме, преди да сме се присъединили към него!

В първия момент елфата не му обърна внимание, защото гледаше към черния дракон и се опитваше да разгадае странната му тактика за бой. Детуинг използваше опашката, крилата и всички други свои крайници, с изключение на предната лява лапа. От време на време той я раздвижваше като доказателство, че е напълно здрав, но неизменно я връщаше в близост до тялото си.

— Защо? — промърмори тя. — Защо го прави?

Фалстад помисли, че въпросът е отправен към него.

— Защото няма да намерим нищо друго, освен смъртта си. И въпреки че Фалстад никога не се е боял от смъртта, той предпочита да я срещне, когато реши самият той, а не това бронирано изчадие!

В този момент, макар Детуинг да се биеше с една лапа по-малко, той успя да спипа своя противник. Широките му крила обгърнаха по-дребния червен дракон, а дългата му опашка се уви около долните крайници. С три лапи черният левиатан направи няколко кървави разреза в тялото на своя враг, като един от тях бе в основата на гърлото.

— Нагоре, проклет да си! — нареди Фалстад на своя изтощен грифон. — Още малко ще почакаш, преди да получиш отдих! Първо ни измъкни оттук!

Докато пернатият звяр се издигаше нагоре, колкото му позволяваха силите, Верееса гледаше как Детуинг нанася нова серия от дълбоки рани по гръдния кош на своя противник. Ситен дъждец се образува под кървавочервения дракон — жизнените течности на чудовището се стичаха в морето отдолу.

С огромно усилие по-дребният звяр успя да се освободи. Клатушкайки се, той се отблъсна от Детуинг, след което се поколеба, сякаш бе разсеян от нещо. За изненада на Верееса, червеният дракон се обърна и лъкатушейки полетя в посока към Каз Модан.

Битката не бе продължила повече от минута, може би две, но за това кратко време Детуинг почти бе успял да унищожи противника си. Най-изненадващо, огромният черен звяр не тръгна да го преследва. Вместо това той хвърли поглед към лапата, свита до гърдите му, сякаш гледаше към нещо, което държеше в пръстите си. Нещо… или някого?

Какво бе казал Ронин на Дънкан и останалите за удивителното си спасение от падащата кула? „Не знам какво беше, но то ме вдигна като играчка и ме отнесе далеч от разрушенията“. Кое друго същество би могло с лекота да вдигне възрастен човек и да го отнесе, сякаш не е нещо повече от играчка? Само защото дотогава никой не бе чувал за подобно изумително деяние, рейнджърът не бе успяла да види очевидното. Един дракон бе отнесъл магьосника на сигурно място! Но… чак пък Детуинг?

Черният дракон също полетя към Каз Модан, но не в посоката, в която бе избягал кървавочервеният му враг. Докато се отдалечаваше от тях, Верееса забеляза, че той продължава да държи шепата си свита, сякаш правеше всичко по силите си, за да предпази скъпоценния си товар.

— Фалстад! Трябва да го проследим!

Джуджето я изгледа, сякаш току-що го бе помолила да влязат в самата паст на бегемота.

— Аз съм най-смелият сред воините, моя елфска лейди, но твоето предложение намирисва на лудост!

— Детуинг държи Ронин! Ронин е причината драконът да не използва едната си предна лапа!

— Тогава пиши магьосника мъртъв! Каква друга работа би свършил той на черния, освен като закуска?

— Ако беше така, Детуинг можеше отдавна да го е изял. Не, явно Ронин му трябва за нещо.

Фалстад се намръщи.

— Искаш прекалено много! Грифонът вече е изтощен и скоро ще трябва да кацне!

— Моля те! Само дотам, докъдето може! Не мога да го оставя така! Дала съм клетва!

— За никоя клетва не би стигнала толкова далеч — измърмори ездачът на грифони, но въпреки това обърна ездитното си животно обратно към Каз Модан. То нададе протестиращ вик, но все пак се подчини.

Верееса не каза нищо повече, защото знаеше, че Фалстад е прав. Но по неясни за нея причини, тя не можеше да изостави Ронин дори сега, когато съдбата му бе почти очевидна. Рейнджърът се загледа в стопяващата се фигура на Детуинг. Несъмнено Ронин бе с него. Бе сигурна в това.

Но какво можеше да иска Детуинг — който мразеше всякакви други създания и който се опитваше да унищожи всички орки, елфи, джуджета и хора — от този магьосник?

Тя си спомни мнението на Дънкан Сентур за магьосниците, споделяно не само от останалите Рицари на сребърната ръка, но и от повечето обикновени хорица. Прокълната душа, бе го нарекъл Дънкан. Някой, който с еднаква готовност би служил и на злото, и на доброто. Някой, който би могъл… да сключи съюз с най-зловещото от всички създания?

Нима паладинът бе изрекъл по-верни думи, отколкото самият той бе предполагал? Да не би в този момент Верееса да се опитваше да спаси един човек, който всъщност бе продал душата си на Детуинг?

— За какво си му потрябвал, Ронин? — промърмори тя. — За какво си му потрябвал?

* * *

Костите на Крас продължаваха да го болят, а от време на време и цялото му тяло потръпваше в агония, но поне бе успял да се излекува достатъчно, та да обърне внимание на належащите проблеми. При все това той не смееше да разкаже на останалите от съвета какво се бе случило, въпреки че информацията бе важна за тях. За момента знанието за човешкия облик на Детуинг трябваше да остане само негово, тъй като бе възможно от това да зависи успеха на другите планове на Крас.

Драконът се стремеше да стане крал на Алтерак! На пръв поглед — абсурдна и невероятна прищявка. Но всичко, което Крас знаеше за черния дракон, говореше, че Детуинг има някакъв по-сложен и потаен план. Лорд Престор може и да се бореше за запазване на разбирателството в Алианса, но Детуинг желаеше единствено кръв и хаос, което означаваше, че мирът, създаден чрез възкачването му на незначителния трон, щеше да бъде първата стъпка към още по-жестоки бъдещи раздори.

Да, мирът днес щеше да означава война утре.

Все пак имаше други, на които Крас можеше да се довери. Те го бяха отхвърляли нееднократно, но този път може би щяха го чуят. Вероятно магьосникът бе грешал, като бе настоявал техните представители да идват при него. Може би щяха да го изслушат, ако се появеше в собствените им убежища, носейки ужасяващите новини…

Застанал в средата на потъналата в мрак стая, с качулка, скриваща лицето му изцяло, Крас произнесе думите, които щяха да го пренесат при един от онези, от чиято помощ се нуждаеше най-много. Неосветената стая потъна в мъгла, избледня…

И магьосникът внезапно се озова в пещера, обвита в лед и сняг.

Крас се огледа. Все още изпитваше възхищение от гледката, въпреки многократните си визити. Той знаеше чие владение е това място. Знаеше също, че стопанинът може да се засегне от подобно безочливо нахлуване. Дори Детуинг уважаваше господаря на тази мразовита пещера. Малцина идваха в това убежище в самото сърце на студената, негостоприемна област Нортренд[30], а още по-малко си тръгваха оттук живи.

Огромни сталактити, сякаш от чист кристал, висяха от ледения таван, като някои бяха два, а други — три пъти по-високи от магьосника. Скални форми се подаваха над дебелия сняг, който покриваше не само пода, но и част от стените. Светлина, проникваща в пещерата през някаква странична галерия, хвърляше искрящи сенки навсякъде. Всеки повей на слабия ветрец, който някак бе успял да стигне до това феерично място, пораждаше разноцветни дъги, които танцуваха около ледените образувания.

При все това зад красотата на тази картина се криеха други, по-страховити гледки. Под омайното снежно одеяло Крас различаваше замръзнали фигури, дори някой и друг сгърчен крайник. Той знаеше, че повечето бяха животински, но една-две, особено онази с изкривената в предсмъртна агония ръка, разкриваха съдбата на авантюристите, осмелили се да престъпят границите на това място.

Още по-обезкуражаващи доказателства за неизбежния край на всеки нарушител можеха да бъдат открити в прекрасните ледени образувания, защото в няколко от тях прозираха замръзналите тела на предишни неканени гости. Крас видя няколко ледени трола — огромни варварски създания с бледа кожа, два пъти по-масивни от южните си братовчеди. Явно бяха загинали от насилствена смърт, тъй като лицата им бяха застинали в болезнени маски.

По-нататък магьосникът забеляза двама от свирепите зверочовеци, наричани уендиго. Те също бяха замразени в момента на смъртта си, но докато троловете бяха ужасени от жестоката си съдба, по лицата на двамата уендиго се четеше обида, сякаш никой от тях не можеше да повярва, че е изпаднал в такова затруднение.

Докато вървеше през ледената зала, Крас хвърляше по някой поглед и към други екземпляри от страховитата колекция. Откри един елф и двама орки, които бяха добавени след последното му идване тук — признак, че войната се бе разпростряла дори до този усамотен дом. Единият от орките изглеждаше така, сякаш е бил замразен, без дори да разбере какво го е споходило.

Зад орките Крас откри едно тяло, което слиса дори него. На пръв поглед приличаше на гигантска змия — странно чудовище дори за този замръзнал ад — но в горната си част извитата фигура се променяше, приемайки формата на човешко тяло, макар и покрито с люспи. Две дебели ръце бяха изпънати напред, сякаш канеха магьосника да сподели ужасната съдба на съществото. Лицето бе с почти елфски черти, но със сплескан нос, тясна уста и остри зъби. Хлътналите очи без зеници гледаха обидено.

В тъмното, и тъй като долната половина от тялото бе закрита, това създание можеше да мине за елф или човек, но Крас знаеше какво беше — или по-скоро, какво е било то. Името му започна да се оформя неканено на устните на магьосника, сякаш зловещата вледенена жертва го бе извикала.

— На… — започна Крас.

— Нахалник… ти не си нищо… нищо… нищо друго, освен нахалник — прекъсна го един шепнещ глас, сякаш говореше самият вятър.

Безликият магьосник се обърна и видя как част от леда върху едната стена се отделя и се превръща в нещо, смътно наподобяващо човек. Краката бяха прекалено тънки и изкривени под необичаен ъгъл, а тялото повече наподобяваше на насекомо. Главата също имаше бледа прилика с човешката, но въпреки че имаше очи, нос и уста, те изглеждаха така, сякаш някой занаятчия бе започнал да майстори скулптура от лед, след което бе зарязал идеята като безплодна още след като бе направил първите очертания.

Проблясващ плащ обгръщаше странната фигура. Беше без качулка, но имаше яка от остри шипове.

— Малигос… — промълви Крас. — Как я караш?

— Чувствам се добре… добре… добре, когато ме оставят на спокойствие.

— Не бих дошъл, ако имах някакъв друг избор.

— Имаш друг избор — да си вървиш… вървиш… вървиш. Искам да съм сам!

Все пак магьосникът не се остави да бъде сплашен.

— Малигос, да не си забравил защо прекарваш живота си на това тихо и усамотено място? Толкоз ли е кратка паметта ти? В края на краищата изминали са само няколко века, откакто…

Леденото създание започна да се прокрадва покрай стените на пещерата, като не отлепяше това, което у него минаваше за очи, от новодошлия.

— Аз не забравям нищо… нищо… нищо! — чу се суровият вятър. — Най-малко съм забравил дните на мрак…

Крас се завъртя бавно, за да може да държи създанието под око. Той не мислеше, че другият има причина да го напада, но се говореше, че Малигос — най-възрастен от живите, е започнал да полудява.

Тъничките като клечки крака на създанието бяха стабилни, защото ноктите им се забиваха надълбоко в снега и леда. Това напомняше на Крас за щеките, които хората от студените земи използваха, когато се пързаляха със своите ски.

Малигос невинаги бе имал този странен вид. Дори сега не бе длъжен да стои в тази форма. Изглеждаше по този начин, защото в някакво тъмно ъгълче на съзнанието си той предпочиташе тази ледената фигура дори пред тялото, в което се бе родил.

— Значи тогава помниш какво направи онзи, който се нарича Детуинг, с теб и твоите близки?

Необичайното лице се изкриви, ноктите се извиха. Нещо подобно на изсъскване се отрони от устата на Малигос.

— Помня…

Пещерата сякаш изведнъж отесня. Крас дори не трепна, защото знаеше, че ако хлътне в света от терзания на Малигос, ще бъде обречен завинаги.

— Помня!

Ледените сталактити потрепериха, отначало издавайки звън като от малки камбанки, който бързо прерасна в оглушителен писък. Малигос се насочи към магьосника, а тясната му уста вече бе по-широка и с горчива усмивка. Под бледата имитация на вежди, очните кухини се задълбочиха.

Снегът и ледът се разпространиха, увеличиха, изпълваха кухината все повече и повече. Около Крас част от снега се завъртя, издигна се, превърна се в призрачен гигант с митични размери, в дракон на зимата, в дракон от духове.

— Аз помня обещанието — изсъска страховитата фигура. — Спомням си уговорката, която постигнахме! Да не причиняваме смърт другиму! Да защитаваме света докрай!

Магьосникът кимна, въпреки че дори и Малигос не би могъл да го види в сянката на качулката.

— До предателството.

Снежният дракон разпери крила. Не толкова реален, по-скоро като някое привидение, той се движеше в унисон с емоциите на господаря на пещерата.

— До предателството… предателството… предателството… — Снежният дракон изстреля струя лед толкова твърд и смъртоносен, че проби дупка в каменната стена. — До Детуинг!

Крас държеше едната си ръка скрита от погледа на Малигос с ясното съзнание, че всеки момент може да му се наложи да прибегне до бърза магия.

Все пак чудовищното създание се контролираше. То поклати глава и продължи с доста по-спокоен глас:

— Но дните на този дракон вече са отминали и никой… никой… никой от нас няма повод да се страхува от него! Той бе само едно от Израженията на света, неговото най-първично и хаотично отражение! Неговите дни настъпиха и отминаха необратимо!

Крас отскочи назад, след като земята пред него се разтресе. Първото, което си помисли, бе, че Малигос се опитва да го хване неподготвен, но вместо да последва атака, земята просто се издигна и оформи друг дракон, този път от пръст и камъни.

— Заради бъдещето, каза той! — продължи Малигос. — За времената, когато на света ще останат само хора, елфи и джуджета, които да се грижат за живота, каза той! Нека всички фракции, всички велики дракони, всички Изражения да се обединим и да пресъздадем, да оформим наново глупавото нещо. Тогава ще получим ключа към вечната защита на света, дори след като последният от нас остане спомен! — Той погледна към двете привидения, които бе създал. — А аз… аз… аз, Малигос, застанах на негова страна и убедих другите!

Двата дракона се завъртяха един около друг, станаха едно цяло, преплитайки се отново и отново. Крас отлепи поглед от тях и си напомни, че дори създанието пред него да мрази Детуинг повече от всичко на света, това не означава, че Малигос ще му помогне… нито дори, че ще го остави да си тръгне от смразяващата пещера.

— И така… — вметна безликият магьосник. — Всички дракони, особено великите, вложиха частица от себе си, в известен смисъл се обвързаха с него…

— Оставиха се на милостта му завинаги!

Крас кимна.

— Направиха така, че един предмет завинаги да има власт над тях, въпреки че тогава не го знаеха. — Той протегна една от облечените си в ръкавици ръце и на свой ред създаде един образ — образ на обекта, за който говореха. — Помниш ли колко невинно изглеждаше това?

При призоваването на образа, Малигос ахна и се сви. Драконите близнаци се срутиха, разпръсквайки сняг и камъни навсякъде, без да докоснат нито магьосника, нито неговия домакин. Ехото отекна из празните галерии, без съмнение достигайки чак до огромната празна пустош над тях.

— Махни… махни… махни го! — изскимтя Малигос. Ръцете с дълги нокти се опитаха да закрият неясните му очи. — Не ми го показвай повече!

Но Крас нямаше намерение да спира.

— Погледни го, приятелю мой! Погледни падението на най-старата от расите! Погледни това, което стана известно под името Демонична душа!

Семплият, блестящ диск се завъртя над дланта на магьосника. Златен къс, толкова непретенциозен, че бе сменял притежател след притежател, без никой от тях да заподозре неговите сили. Дори само образът му вдъхваше на Малигос такъв ужас, че му отне повече от минута, за да се насили да го погледне.

— Изкован от магията, която е в същността на всеки дракон, създаден, за да се пребори с демоните от Пламтящия легион, да окове техните магически сили! — Закачуленият заклинател пристъпи към Малигос. — И използван от Детуинг, за да предаде всички дракони точно когато битката приключи! Използван от него срещу собствените му съюзници…

— Престани! Демонична душа е изгубена… изгубена… изгубена, а черният е мъртъв, погубен от човешките и елфските магьосници!

— Наистина ли? — Прекрачвайки останките от двете привидения, Крас призова нов образ на мястото на артефакта. Един мъж, облечен в черно. Самоуверен млад благородник, с очи далеч по-възрастни от цялостния му облик.

Лорд Престор.

— Този човек, този смъртен, ще бъде новият крал на Алтерак. Алтерак, който е в сърцето на лордеронския Алианс. Не виждаш ли нещо познато у него, Малигос? Точно ти ли не можеш да го видиш?

Леденото същество се приближи, за да огледа въртящия се образ на престорения благородник. Малигос разгледа Престор внимателно, предпазливо… и с нарастващ ужас.

— Това не е човек!

— Кажи го, Малигос. Кажи кого виждаш.

Нечовешките очи срещнаха погледа на Крас.

— Знаеш отлично! Това е Детуинг! — Животинско съскане се отрони от устните на гротескното същество, някога носило величественото тяло на дракон. — Детуинг…

— Детуинг, да — отвърна Крас с лишен от всякакви емоции глас. — Детуинг, който на два пъти бе считан за мъртъв. Детуинг, който използва Демонична душа и навеки сложи край на надеждата за завръщане на Епохата на дракона. Детуинг, който сега се стреми да манипулира по-младите раси, за да изпълняват коварните му желания.

— Той ще ги въвлече във война един срещу друг…

— Да, Малигос. Той ще ги въвлича във войни, докато едва малцина останат живи… и тогава Детуинг ще ги довърши лично. Ти знаеш за какъв свят мечтае той. За свят, в който съществуват само той и избраните му подчинени. Пречистено владение на Детуинг, където няма място дори за онези дракони, които не са от неговия род.

— Неее…

Фигурата на Малигос изведнъж се разшири във всички посоки, а кожата му стана люспеста като на влечуго. Цветът й също се промени — от ледено бяло към по-тъмно, сребристосиньо. Крайниците му се удебелиха, а тялото му се издължи, прие по-драконова форма. При все това Малигос не довърши трансформацията, а спря в един момент, в който наподобяваше ужасяваща кръстоска между дракон и насекомо — кошмарно създание.

— Аз се съюзих с него, заради което моят орляк стигна до гибел. Аз съм всичко, което остана! Демонична душа отне моите деца, моите самки! Аз живеех единствено със съзнанието, че онзи, който бе предал всички ни, е загинал, а прокълнатият диск е навеки унищожен…

— Всички смятахме така, Малигос.

— Но той е жив! Той е жив!

Внезапният гняв на дракона разтърси пещерата. Ледени копия пронизаха покрития със сняг под и предизвикаха нови сътресения, които разлюляха Крас.

— Да, той е жив, Малигос, жив е, въпреки твоите жертви…

Страховитият левиатан го изгледа внимателно.

— Аз изгубих много… твърде много! Но и ти, който сега се наричаш Крас, който някога носеше тялото на дракон, ти също изгуби всичко!

Спомени за любимата му кралица минаха набързо през съзнанието на Крас. Спомени за дните, когато червеният орляк на Алекстраза господстваше, го заляха…

Той бе втори сред съпрузите й, но първи по вярност и обич.

Магьосникът поклати глава, отърсвайки се от мъчителните спомени. Копнежът по небесата трябваше да бъде обуздан за пореден път. Докато нещата не се променяха, той трябваше да остане човек, да остане Крас, а не червеният дракон Кориалстраз.

— Да, аз изгубих много — отвърна Крас най-накрая, когато отново се контролираше. — Но се надявам да върна нещо на всички нас.

— Как?

— Смятам да освободя Алекстраза.

Малигос избухна в лудешки смях. Той се смя дълго и грубо, твърде дълго дори за неговата лудост. Смехът му изразяваше подигравка към всичко, което се надяваше да постигне магьосникът.

— Това би било страхотно за теб, в случай че успееш да постигнеш тази невъзможна цел! Но какво печеля аз? Какво е предложението ти към мен, дребосъче?

— Ти знаеш какво олицетворява Алекстраза. Знаеш какво би могла да направи за теб.

Смехът секна. Малигос се поколеба — личеше си, че не може да повярва в казаното. И въпреки това отчаяно му се искаше.

— Не би могла… или пък може?

— Аз смятам, че е възможно. Вярвам, че възможността е достатъчно голяма, за да си струва усилията. Освен това, какво друго бъдеще имаш?

Чертите на стопанина на пещерата се проясниха и той започна да се уголемява. Най-накрая се превърна в звяр, двадесет пъти по-грамаден от магьосника. Почти всички черти на грозното създание, чието тяло бе заемал Малигос, бяха изчезнали. Пред Крас застана дракон, невиждан от дните преди появата на човечеството.

А заедно с връщането на първоначалната форма, явно се бяха завърнали и някои от опасенията на Малигос. Той веднага зададе въпроса, който Крас очакваше и от който едновременно с това се страхуваше:

— Орките. Как така орките я задържат в плен? Това винаги ми е било чудно… чудно… чудно…

— Ти знаеш кой е единственият начин, по който могат да я държат като затворничка, приятелю мой.

Драконът отдръпна блестящата си сребърна глава назад и изсъска:

Демонична душа? Тези нищожни същества притежават Демонична душа? Значи затова развяваше този гнусен образ пред очите ми?

— Да, Малигос, те притежават Демонична душа. При все това не мисля, че осъзнават пълните сили на артефакта. Но те знаят достатъчно, за да държат Алекстраза в плен… Но това не е най-лошото.

— Кое би могло да е по-лошо?

Крас знаеше, че е върнал по-възрастния левиатан от лоното на лудостта до степен да се съгласи да му помогне за освобождаването на кралицата на драконите, но това, което предстоеше да каже, можеше да унищожи всичко постигнато. При все това дълг, по-важен от свободата на неговата любима, изискваше от дракона, представящ се за един от магьосниците на Кирин Тор, да разкрие истината на единствения си потенциален съюзник.

— Смятам, че Детуинг знае какво съм подхванал, и няма да се спре пред нищо, докато прокълнатият диск ведно с Алекстраза не станат негово притежание.

Бележки

[29] Голиат (библ.) — филистимски великан, повален от Давид с един изстрел от прашка; името му е станало нарицателно за нещо гигантско. — Б.пр.

[30] North (англ.) — север; rend (англ.) — откъснат, отделен. — Б. пр. 10. Денят на дракона