Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Day of the Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Денят на дракона

Издателска къща „Хермес“ — Пловдив, 2006 г.

Оформление на корицата: Сам Дидие, 2006 г.

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Компютърна обработка: Калин Гарабедян

Коректор: Юлиана Василева

ISBN–10: 954–26–0423–8

ISBN–13: 978–954–26–0423–5

Американска, второ издание

Формат 70/100/32

Печатни коли 23

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Денят на дракона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Денят на Дракона
Day of the Dragon
АвторРичард Кнаак
Първо изданиефевруари 2001 г.
САЩ
ИздателствоХермес
Оригинален езиканглийски
ЖанрФентъзи
СледващаПовелителят на клановете
ISBNISBN 0-671-04152-5

Денят на дракона (на английски: Day of the Dragon) е фентъзи роман базиран по поредицата игри Warcraft, разработена от Blizzard Entertainment. Това е първата книга по играта и е написана от Ричард Кнаак.

Сюжет

Действието се развива след Warcraft II: Tides of Darkness, но преди Warcraft III: Reign of Chaos. Човек магьосник на име Ронин предприема рискована задача в последните земи контролирани от орките – Каз Модан, по заповед на Крас. Той е червен дракон на име Кориалстрасз. Предан е към пленената си кралица Алекстрасза, която е пленник на Орките. С помощта на артефакт наречен „Демонична душа“, Некрос Скълкръшър я държи в подчинение и използва силите ѝ за да всява разруха и страх над останалите раси в Азерот.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Шестнадесет

— Вдигнете го — изгрухтя животински глас.

Яки ръце грубо хванаха замаяния Ронин под мишниците и го изправиха на крака. Някой плисна студена вода в лицето му и това го върна в съзнание.

— Ръката му. Тази. — Един от онези, които държаха магьосника, повдигна лявата му ръка. Някой я стисна, хвана кутрето му…

Ронин извика, когато костта се счупи. Разтваряйки широко очи, той видя пред себе си жестокото лице на един възрастен орк, покрито с белези от годините битки. Изражението му не показваше и намек за удоволствие от болката, която бе причинил на човека, а по-скоро леко нетърпение, сякаш тъмничарят би предпочел да е другаде и да се занимава с по-важни дела.

— Човеко. — Думата прозвуча като проклятие. — Ще ти дам само една възможност да живееш. Къде са останалите от групата ти?

— Не съм… — Ронин се закашля. Болката от счупения пръст продължаваше да го изгаря. — Сам съм.

— За глупак ли ме мислиш? — изгрухтя водачът. — На глупак ли ти прилича Некрос? Колко пръсти остават, а? — Той подръпна пръста в съседство до счупения. — Много кости има в тялото. Много кости, които да бъдат счупени!

Ронин мислеше бързо, опитвайки се да пренебрегне болката. Вече бе казал на своя мъчител истината, но това явно не бе задоволило орка. Какво желаеше да чуе този Некрос? Че неговата планина е била нападната от цяла армия? Дали това щеше да му се понрави повече?

Разбира се, подобна лъжа можеше да помогне на Ронин да оцелее, докато открие някакъв начин за бягство. Все още не знаеше какво се бе случило. Въпреки цялата му предпазливост все пак Детуинг го бе надхитрил. Очевидно драконът бе искал магьосникът да бъде разкрит. Това изглеждаше също толкова нелогично, колкото и явното желание на Некрос да научи, че неприятелски войници се разхождат из крепостта му!

Ронин можеше да се тревожи за мрачните планове на Детуинг и по-късно. Засега животът му бе на първо място.

— Не! Не, моля ви… другите… Не знам къде са… ние се разделихме…

— Разделили сте се? Не го вярвам! Дошли сте за кралицата на драконите! Това е целта ви, магьоснико! Знам го! — Некрос се наведе напред, а зловонният му дъх заплашваше да прати Ронин отново в безсъзнание. — Моите шпиони са чули! Ти си чул, нали, Крил?

— О, да, о, да, господарю Некрос! Аз чух всичко!

Ронин се опита да погледне зад орка, обаче Некрос му пречеше да види изреклия тези думи. Но самият глас говореше достатъчно за самоличността на шпионина — този Крил несъмнено бе гоблинът, когото бе чул в тунелите.

— Пак те питам, човеко, вие сте дошли за дракона, не е ли така?

— Ние се раз…

Некрос го удари през лицето, оставяйки кървава диря край устата на Ронин.

— Ей сега ще ти счупя още един пръст! Вие сте дошли да освободите дракона, преди вашите армии да достигнат Грим Батол! Вие сте решили, че хаосът ще работи във ваша полза, така ли?

Този път Ронин си бе научил урока.

— Да… ние дойдохме за това.

— Ти каза „ние“! Това е за втори път! — Главният орк се отпусна назад триумфално. Чак сега раненият магьосник забеляза сакатия крак на Некрос. Не бе чудно, че този жесток орк бе начело на люпилнята за дракони, вместо да командва някоя свирепа бойна група.

— Виждаш ли, велики Некрос? Грим Батол вече не е безопасно място, мой славни командире! — включи се и пискливият глас на гоблина. — Кой знае още колко врагове дебнат сред неизброимите му тунели? Кой знае колко скоро армиите на Алианса ще тръгнат към теб… начело с черния? Колко жалко, че почти всичките ти дракони са край Дън Алгаз! Ти не би могъл да защитаваш планината с толкова малко от тях! По-добре врагът да не ни завари тук, отколкото да похабим толкова ценни…

— Кажи ми нещо, което да не знам, дребна отрепка такава! — Оркът забоде един тлъст пръст в гърдите на Ронин. — Е, вие дойдохте твърде късно! Няма да получите нито дракона, нито нейните малки, човеко! Некрос е помислил за това преди всички вас!

— Аз не…

Още един удар. Единствената полза от силната болка в лицето на пребития магьосник бе, че тя намали агонията в счупения му пръст.

— Можете да вземете Грим Батол, човеко, не че ще имате някаква полза от него! Дано всичко това се срути отгоре ви!

— Некрос… трябва… да спреш тази лудост!

Ронин рязко вдигна глава нагоре. Той позна този глас, въпреки че го бе чувал само веднъж.

Неговите пазачи също се извърнаха достатъчно, за да може да види огромната люспеста фигура, зловещо окована с вериги и скоби. Алекстраза, великата кралица на драконите, дори не можеше да помръдне. Нейните крайници, опашка, крила и шия бяха приковани неподвижно. Тя можеше да движи единствено гигантските си челюсти, но само колкото да яде и да говори с мъка.

Пленът не й се бе отразил добре. Ронин бе виждал дракони и преди, най-вече червени, и всички те имаха люспи с металически блясък. Люспите на Алекстраза бяха станали матови, избледнели и на много места изглеждаха разхлабени. А очите й бяха изгубили блясъка си, освен това в тях се четеше невероятна умора.

Можеше само да си представя колко й е било тежко да бъде затворничка, принудена да ражда малки, които нейните тъмничари обучаваха да служат на една жестока кауза. Най-вероятно — без да ги зърва никога, защото й биваха отнемани още в яйцата си. Може би тя дори съжаляваше за животите, погубени от смъртоносното й потомство…

— Не съм ти разрешавал да говориш, влечуго — изръмжа Некрос. Той бръкна в една кесия на пояса си и стисна нещо.

Кожата на Ронин настръхна, когато той усети пробуждането на магическа сила с изумителни мащаби. Не разбра какво направи оркът, но кралицата на драконите изрева с такава болка, че всички с изключение на Некрос застинаха като поразени.

Но въпреки агонията Алекстраза продължи да говори:

— Ти… губиш сили и… време, Некрос! Ти се бориш за кауза… която вече е… изгубена!

Простенвайки, тя притвори очи. Дишането й, толкова учестено преди миг, постепенно започна да възвръща нормалния си ритъм.

— Само Зулухед може да ми заповядва, влечуго такова — измърмори еднокракият орк. — А той е далеч оттук. — Ръката му се измъкна от кесията. В същото време магическата сила, която бе усетил Ронин, рязко се стопи.

Магьосникът бе чувал много слухове за начина, по който Ордата държеше това великолепно създание под свой контрол, но никой от тях не го беше подготвил за това, на което току-що бе станал свидетел. Несъмнено в кесията се криеше някакъв могъщ артефакт. Дали Некрос осъзнаваше докрай силите, които използваше? С такава мощ на свое разположение той спокойно можеше да властва и над цялата Орда!

— Трябва да заловим и останалите — обърна се възрастният воин към един пазач, стоящ край входа. — Къде открихте тялото на часовия?

— Пето ниво, трети тунел.

Некрос сви вежди.

— Над нас? — Той втренчи поглед в Ронин, сякаш оглеждаше сочно парче говеждо. — Ползвали са магия! Започнете да претърсвате навсякъде от пето ниво нагоре… Обиколете всички тунели! Някак са успели да проникнат отгоре! — По нечовешкото му лице с остри бивни бавно се разля усмивка. — Може пък и да не е магия… Торгус е видял грифони! Това е! Групата им е долетяла, след като Детуинг е прогонил Торгус!

— Детуинг… Детуинг не служи на никого… освен на себе си! — Внезапно обяви Алекстраза, отваряйки широко очи. Тя звучеше почти изплашено, но Ронин я разбираше напълно. Та кой не се страхуваше от черния демон?

— Но сега той работи за хората — настоя нейният тъмничар. — Торгус го е видял! — Ръката му потупа кесията. — Е, може би сме готови да посрещнем и него!

Сега вече Ронин не можа да се сдържи и впи поглед в кесията. Нейното съдържание, изглежда, бе някакъв медальон или диск, съдейки по неясните очертания. Какви ли сили притежаваше, та Некрос вярваше, че му дава шанс срещу бронирания левиатан?

— Всички искате дракони… — Некрос отново се обърна към магьосника. — И дракони ще получите… Но вие с черния няма да се радвате за дълго, човеко! — Той махна към изхода. — Отведете го!

— Да го убием ли? — изръмжа един от пазачите с известна надежда в гласа.

— Не още! Може по-късно да имам други въпроси към него. Знаете къде да го сложите! Аз ще дойда след малко, за да се погрижа, дори неговата магия да не може да му помогне!

Двата грамадни орка, които държаха Ронин, го повлякоха напред толкова енергично, че едва не изтръгнаха ставите на ръцете му. С леко замъглен поглед той видя за миг как Некрос се обърна към един друг орк.

— Удвоете товарачите! Пригответе фургоните! Аз ще се оправя с кралицата! Искам всичко да е готово!

Некрос излезе от полезрението на Ронин… но го замени друга фигура.

Гоблинът, когото Некрос бе назовал Крил, намигна към Ронин, сякаш двамата имаха някаква обща тайна. Когато магьосникът отвори уста, злобното дребно създание поклати несъразмерната си глава и се ухили. Гоблинът стискаше нещо в шепата си. Отмести едната си ръка, точно, колкото Ронин да види какво бе то.

Медальонът на Детуинг.

И докато пазачите го извеждаха от кабинета на командира, изтощеният магьосник разбра как Детуинг бе събрал толкова много информация за Грим Батол. Осъзна, че каквото и да бе намислил Некрос, оркът играеше по свирката на черния също като Ронин.

* * *

Въпреки че сред горите и хълмовете се чувстваше в свои води, Верееса не можеше да различи един подземен тунел от друг. Вроденото й чувство за посока сякаш й изневеряваше, а може би постоянното навеждане и приклякване я разсейваше твърде много. Макар сега проходите да бяха населени от тролове, повечето бяха изкопани от джуджета в дните, когато областта около Грим Батол бе тяхна миньорска колония. Затова Ром, Гимел и дори Фалстад нямаха проблеми с придвижването си из тях, но високата елфа трябваше да върви прегъната на две през повечето време. Гърбът и краката я боляха, но тя стискаше зъби, защото не желаеше да проявява признаци на слабост пред тези калени воини. В края на краищата точно Верееса бе настояла да дойдат тук.

Най-накрая не издържа и попита:

— Наближаваме ли вече?

— Скоро, много скоро — отвърна Ром. За нещастие, той повтаряше същото от известно време насам.

— Този вход — замисли се отново Фалстад. — Кажи пак къде е?

— Тунелът излиза на едно място, откъдето някога изнасяхме изкопаното злато. Може дори да видим някои от старите транспортни ленти, ако орките не са ги претопили за оръжия.

— И по този път ще можем да влезем вътре?

— Да. Ще можете да продължите по стария път, дори и лентите да ги няма. Все пак там има охрана, така че няма да бъде съвсем лесно.

Верееса обмисли чутото.

— Ти спомена и за дракони. На каква височина летят?

— Не дракони в небесата, лейди Верееса. На земята са.

— На земята? — изсумтя Фалстад.

— Да, онези, които са с наранени крила или не могат да носят ездач. Трябва да има два от тази страна на планината.

— На земята… — промърмори джуджето от Еъри Пийкс. — Т’ва ще бъде различна битка…

Ром внезапно спря и посочи напред.

— Ето го, лейди Верееса! Отворът!

Рейнджърът присви очи, но дори със своето изключително нощно зрение не можа да различи нищо.

Но Фалстад явно го бе видял:

— Ужасно е малък! Ще ни бъде доста тясно.

— Да, твърде тесен е за орките, а те смятат, че е твърде тесен и за нас. Но си има трик.

Верееса така и не успя да види предполагаемия отвор и се задоволи да последва джуджетата. Едва когато бяха стигнали почти до края на задънения коридор, тя започна да различава мъждивата светлинка, процеждаща се отвън. Пристъпвайки по-близо, елфата с разочарование забеляза една цепнатина, която беше широка едва колкото да промуши меча си.

Тя погледна надолу към водача на джуджетата от хълмовете.

— И какъв е трикът, за който спомена?

— Ако преместиш тези камъни, внимателно поставени от нас, ще се отвори достатъчно голям процеп. Но до тях не можеш да стигнеш от външната страна! Оттам скалата изглежда цяла. А разширяването на отвора би отнело на орките повече време, отколкото биха искали да посветят на тази задача!

— Но все пак те знаят, че вие се криете в тези тунели, не е ли така?

Лицето на Ром стана намусено.

— Да, но не се страхуват от нас, докато драконите вардят този подстъп. Пътят, по който трябва да минете, е доста опасен, както сама можеш да видиш. Вбесява ме мисълта, че сме толкова близо, а не можем да се отървем от тези прокълнати нашественици…

Незнайно защо на Верееса й се стори, че водачът на джуджетата не й казва всичко. Думите му може и да бяха верни донякъде, но имаше някаква друга причина неговите хора да не ползват маршрута по-често. Дали в миналото не се бе случило нещо, което да ги накара да се страхуват от това място? Или тук наистина бе толкова опасно?

И ако опасността бе толкова голяма, наистина ли елфата искаше да поеме такъв риск?

Тя вече се бе обвързала. Ако не заради Ронин, то поне за да допринесе за края на тази нескончаема война… Но Верееса все още таеше надеждата, че може да открие магьосника жив.

— Трябва да тръгваме. Има ли специален ред, по който трябва да махаме камъните?

Ром примигна.

— Лейди елф, трябва да изчакате до мръкнало! Иначе драконите ще ви видят толкова сигурно, колкото сега ви виждам аз!

— Но ние не можем да чакаме толкова дълго! — Верееса нямаше представа колко часа са изминали, откакто двамата с Фалстад бяха пленени от троловете, но това едва ли се бе случило отдавна.

— Само час и малко отгоре, лейди Верееса! Нима животът ви не струва повече?

Толкова ли късно бе станало? Изгледа Фалстад в почуда.

— Беше в несвяст доста дълго време — отвърна той на безмълвния й въпрос. — За кратко дори помислих, че си мъртва.

Елфата се опита да се успокои.

— Много добре. Да почакаме тогава.

— Добре! — Водачът на джуджетата от хълмовете плесна с ръце. — Така ще имаме време да хапнем и да отморим!

Верееса се чувстваше прекалено напрегната, за да мисли за храна, но все пак прие скромната вечеря, която й предложи Гимел малко по-късно. Той се погрижи всеки да получи равен дял от провизиите. След като взе своята част, Ром се отдалечи бавно, обяснявайки, че иска да провери дали троловете не са се появили в някои от страничните тунели, покрай които бяха минали по-рано.

Фалстад яде с апетит, очевидно въодушевен от сушените меса и плодове. Верееса дъвчеше с по-малък ентусиазъм, тъй като храната, приготвяна от джуджетата, не се славеше с превъзходните си вкусови качества. Разбираше, че месото е опушено, за да се запази по-дълго време, и дори бе удивена как някой бе успял да намери плодове в тази неприветлива земя. Въпреки това нейният изтънчен вкус се възмущаваше. Но храната поне бе питателна, а рейнджърът знаеше, че щеше да има нужда от енергия.

След като приключи с яденето, Верееса се изправи и се огледа. Фалстад и останалите джуджета се бяха отпуснали, за да починат, но елфата имаше нужда да се поразтъпче. Тя се намръщи, сещайки се отново за думите на своя наставник, че по нетърпението си приличала на човек. Повечето елфи надрастваха тази склонност още в ранна възраст, но някои оставаха такива до края на дните си. Обикновено те живееха извън родната си земя или вършеха задачи, позволяващи им да пътуват надалеч в името на своя народ. Може би ако оцелееше след всичко това, тя щеше да избере някой от тези два пътя. Дори може би щеше да отиде в Даларан.

За късмет на елфата тунелите тук бяха по-високи от останалите, през които бе минала преди това. През по-голямата част от времето можеше да ходи почти изправена.

Приглушен глас, разнасящ се в далечината, я накара внезапно да се закове на място. Беше се отдалечила твърде много и бе възможно отново да е попаднала на тролове. Изключително внимателно, без да издава нито звук, Верееса извади меча си и започна да се промъква напред.

Гласът не звучеше като тези на троловете. Всъщност, докато се приближаваше, започна да й се струва, че познава говорещия.

— Не можеше да бъде избегнато, велики! Мислех, че не искаш да научават за теб! — последва кратка пауза. — Да, елф рейнджър с красиво лице, това е тя — отново последва тишина. — Другият? Дивак от Еъри. Каза, че животното му избягало, когато ги хванали троловете.

Колкото и да се стараеше, Верееса не можеше да чуе ответните реплики. Но поне бе различила единия събеседник. Джудже от хълмовете, при това доста познато.

Ром.

Значи неговото обяснение, че щял да претърсва тунелите, не беше съвсем вярно. Но с кого разговаряше и защо елфата чуваше само половината реплики? Дали джуджето не бе полудяло?

Ром започна да се обажда по-рядко, колкото да потвърди, че е разбрал думите на тихия си събеседник. Рискувайки да бъде забелязана, Верееса се промъкна към коридора, откъдето идваше гласът на джуджето. Надникна зад ъгъла, точно колкото да наблюдава.

Джуджето седеше на един камък и гледаше към свитите си шепи, от които се разнасяше слаба алена светлина. Верееса присви очи в опит да види какво държеше то.

С известно затруднение различи малък медальон с нещо като скъпоценен камък в средата. Не беше нужно Верееса да е магьосник като Ронин, за да разпознае един вълшебен талисман, създаден с магия. Великите елфски лордове използваха подобни предмети, за да общуват със своите събратя или слуги.

Все пак кой магьосник разговаряше сега с Ром? Джуджетата не бяха известни с обичта си към магията, нито пък изпитваха добри чувства към онези, които я владееха.

Ако Ром бе свързан с магьосник, и то с такъв, на когото джуджето очевидно служеше, защо групата му продължаваше да обикаля из тунелите очаквайки с надежда деня, в който ще могат свободно да ходят под слънцето? Несъмнено този велик заклинател би могъл да направи нещо за тях…

— Какво? — изтърси неочаквано Ром. — Къде?

С изумителна бързина той вдигна очи и погледът му се спря право върху нея.

Верееса отстъпи назад и се скри, но знаеше, че е закъсняла. Водачът на джуджетата я бе забелязал въпреки тъмнината.

— Излез, така че да те виждам! — извика той. Когато тя се поколеба, Ром добави: — Знам, че си ти, лейди Верееса…

Тъй като не виждаше смисъл от повече хитруване, рейнджърът излезе на открито. Тя изобщо не направи опит да прибере меча си, защото не бе сигурна дали Ром не бе предател.

Той я погледна разочаровано.

— А аз си мислех, че съм се отдалечил достатъчно, за да избегна този остър елфски слух! Защо трябваше да идваш тук?

— Нямах непочтени намерения, Ром — исках само да се поразходя. От друга страна, твоето поведение повдига много въпроси!

— Тези работи не те засягат… Какво?

Скъпоценният камък на медальона проблесна за миг, стряскайки и двамата. Ром наклони леко глава на една страна, сякаш отново слушаше някого. И това, което му казваха, определено не му харесваше.

— Мислиш ли, че е разумно… добре, както кажеш…

Верееса стисна още по-здраво меча.

— С кого говориш?

За нейна изненада Ром й протегна медальона.

— Той ще ти го каже лично. — Когато тя не взе предложения й предмет, джуджето добави: — Той е приятел, а не враг.

Продължавайки да държи меча, елфата предпазливо посегна със свободната си ръка. Очакваше гръм или пронизваща горещина, но талисманът се оказа хладен и безобиден.

„Поздрави, Верееса Уиндрънър“.

Думите отекнаха право в главата й. Верееса едва не изтърва медальона не заради гласа, а по-скоро защото говорещият знаеше името й. Тя погледна към Ром, който сякаш я насърчаваше да отговори.

„Кой си ти?“ — настоя рейнджърът, изпращайки собствените си мисли към говорещия.

Нищо не се случи. Тя отново погледна към джуджето.

— Той каза ли ти нещо? — попита Ром.

— Да, в мислите ми. Аз отговорих по същия начин, но той не отвърна нищо.

— Трябва да говориш на талисмана! Той ще чуе гласа ти като мисъл на другия край. Същото е, когато той говори. — Джуджето я погледна извинително. — Нямам представа защо, но така става…

Извръщайки поглед към медальона, Верееса опита отново:

— Кой си ти?

„Ти ме познаваш от посланията ми до твоите господари. Аз съм Крас от Кирин Тор“.

Крас? Това беше името на магьосника, който бе уговорил с елфите Верееса да съпровожда Ронин до морето. Тя не знаеше нищо повече за него, освен че нейните господари бяха уважили искането му. Верееса не познаваше други хора, които можеха да заповядват по този начин на елфските лордове.

— Чувала съм твоето име. Ти също си и покровителят на Ронин.

Тишина. Неловка тишина, ако питаха рейнджъра.

„Аз съм отговорен за неговото пътуване“.

— Знаеш ли, че той може би е пленник на орките?

„Знам. Това не беше планирано“.

Не било планирано? Верееса почувства как у нея се надига безразсъден гняв. Не било планирано?

„Мисията му беше да наблюдава все пак. Нищо повече“.

Елфата отдавна бе спряла да вярва в това.

— Откъде да наблюдава? От тъмниците на Грим Батол? Или е трябвало да се срещне с джуджетата от хълмовете по причина, която все още не си обявил?

Нова пауза. След това:

„Ситуацията е много по-сложна от това, млада елфо, и се усложнява с всяка измината секунда. Например, твоето присъствие не беше част от плана. Ти трябваше да си тръгнеш обратно още на пристанището“.

— Аз дадох клетва. И смятам, че тя не се простира само до бреговете на Лордерон.

До нея Ром гледаше объркано. Лишен от средството си за връзка с магьосника, той можеше само да предполага какви бяха репликите на Крас и за какво се отнасяха забележките на Верееса.

„Ронин… е късметлия“ — отвърна най-накрая Крас.

— Ако е още жив — едва не се озъби тя.

И за пореден път магьосникът се поколеба, преди да отговори. Защо се държеше по този начин? Несъмнено на него не му пукаше какво е сполетяло Ронин. Верееса познаваше достатъчно добре нравите на заклинателите — и хора, и елфи, за да знае, че те непрекъснато се използваха един друг, когато им се удадеше възможност. Изненадваше я единствено това, че Ронин, който изглеждаше по-умен, се бе хванал на номерата на този Крас.

„Да, ако е още жив… — пак колебание. — От нас зависи да направим необходимото, за да го освободим“.

Отговорът му я обърка напълно. Тя въобще не бе очаквала такова нещо от него.

„Верееса Уиндрънър, изслушай ме. Допуснах няколко сериозни грешки в своята преценка и съдбата на Ронин е резултат от тях. Ти възнамеряваш да се опиташ да го откриеш, не е ли така?“

— Така е.

„Дори в планинската крепост на орките? Където властват дракони?“

— Да.

„Ронин е късметлия, че има такъв другар като теб… Надявам се този късмет още да не го е напуснал. Ще направя всичко по силите си, за да ти помогна в тази мъчна задача. Разбира се, непосредствената опасност остава за теб“.

— Разбира се — отвърна кисело елфата.

„Моля те, върни талисмана на Ром. Трябва да поговоря с него за момент“.

Верееса върна медальона на джуджето. Ром впери поглед в скъпоценния камък. От време на време кимаше с глава, въпреки че казаното от Крас очевидно го безпокоеше силно.

Най-накрая той вдигна очи към Верееса.

— Ако наистина смяташ, че е необходимо…

Тя осъзна, че думите бяха насочени към магьосника. Миг по-късно сиянието на скъпоценния камък намаля. Ром, който не изглеждаше никак доволен, протегна талисмана на елфата.

— Иска ти да го носиш по време на пътуването. Дръж! Ще ти обясни лично.

Верееса отново взе предмета. Незабавно гласът на Крас прозвуча в главата й.

„Ром каза ли ти, че пожелах да носиш медальона?“

— Да, но аз не го искам…

„А искаш ли да откриеш Ронин? Искаш ли да го спасиш?“

— Да, но…

„Тогава аз съм единствената ти надежда“.

Тя бе готова да спори с него, но честно казано, наистина се нуждаеше от помощ. Бяха само двамата с Фалстад и шансовете въобще не бяха в тяхна полза.

— Добре. Какво ще правим?

„Окачи талисмана на врата си, след това се върнете с Ром при останалите. Аз ще водя теб и твоя спътник до планината… и до най-вероятното място, на което може да откриете Ронин“.

Магьосникът не предлагаше много, но това беше цялата помощ, на която Верееса можеше да се надява в момента. Затова тя прекара верижката през главата си и пусна медальона върху гърдите си.

„Ще можеш да ме чуваш, когато пожелая, Верееса Уиндрънър“.

Ром мина покрай нея, вече поел по обратния път.

— Ела! Губим време, лейди елф!

Докато тя го следваше, Крас продължаваше да й говори:

„Не споменавай на никого за какво служи този медальон. Не приказвай с мен пред другите, освен ако не съм ти разрешил. За момента единствено Ром и Гимел знаят за моята роля.“

— И каква е тя? — не се сдържа и промърмори тя.

„Опитвам се да осигуря бъдеще за всички нас.“

Елфата се зачуди над това изказване, но не каза нищо. Все още не се доверяваше на магьосника.

Вероятно Крас го знаеше, защото добави:

„Чуй ме, Верееса Уиндрънър. Може да ти кажа да направиш неща, които според теб няма да донесат добро на теб и тези, които обичаш. Повярвай ми, не мисля зло. Пътят ти крие опасности, които не разбираш и срещу които не можеш да се изправиш сама“.

„А ти какво, всичките ли ги разбираш?“, помисли си Верееса.

„Все още остава малко време до залез-слънце. Трябва да се погрижа за още едно важно нещо. Не напускай тунелите, докато не ти кажа. Прощавай засега, Верееса Уиндрънър“.

Преди да успее да се възпротиви, гласът вече бе затихнал. Елфата изруга под нос. Бе приела съмнителната помощ на заклинателя, а сега трябваше и да се подчинява на заповедите му. Въобще не й се нравеше да оставя живота си — че и този на Фалстад — в ръцете на магьосник, който раздаваше заповеди от безопасната си, отдалечена кула.

Най-лошото бе, че елфата току-що бе оставила съдбата им в ръцете на точно същия магьосник, който бе изпратил Ронин на това безумно пътуване… и както изглежда, го бе оставил да умре.