Ричард А. Кнаак
Денят на дракона (19)

Деветнадесет

Некрос Скълкръшър се извърна с гръб към разрушенията, непреклонен в намерението си да не позволи нищо да го отклони от целта му.

— Дотук със заклинателя… — измърмори той, като се опитваше да не мисли каква ли магия бе направил човекът, та бе успял да унищожи наглед неуязвимия голем. Очевидно е била могъща, след като не само бе коствала живота на магьосника, но бе срутила и цял участък от тунелите.

— Да изровим ли тялото? — попита един от воините.

— Не. Ще бъде загуба на време. — Некрос стисна кесията с Демонична душа, сещайки се отново за своите отчаяни планове. — Напускаме Грим Батол веднага.

Другите орки го последваха. Повечето от тях все още бяха разтревожени от внезапното решение да изоставят крепостта, но в същото време не бяха очаровани и от идеята да останат — особено ако магията на заклинателя бе отслабила останалата част от пещерната система.

* * *

Невероятна тежест притискаше главата на Ронин. Тежест толкова огромна, че той имаше чувството, че черепът му ще се сплеска всеки миг. С известно усилие отвори очи и се опита да определи какво се бе срутило върху него.

Обръщайки замъгления си поглед нагоре, той ахна.

Лавина от камъни — цял тон, а може би и повече — се носеше на около педя над него. Приглушено сияние — единственият видим белег за щита, който бе направил преди това — показваше защо не е размазан на пихтия.

Натискът бе вътре в главата му, осъзна той, върху онази част от неговото съзнание, която бе продължила да поддържа магията и по този начин му бе спасила живота. А увеличаващата се болка предупреждаваше хванатия в капан магьосник, че силата на заклинанието отслабва с всяка изминала секунда.

Ронин се размърда, опитвайки се да намери по-удобно положение, като се надяваше, че така ще облекчи натиска — и откри, че нещо го боде по врата. Внимателно посегна да го махне, смятайки, че това е някое камъче. Но в момента, в който го докосна, долови отсянка на магия.

Любопитството незабавно отвлече вниманието му от надвисналата заплаха и Ронин издърпа предмета, за да го разгледа.

Черен скъпоценен камък. Несъмнено същият, който някога бе стоял в средата на медальона на Детуинг.

Ронин се намръщи. За последно бе видял медальона веднага след смъртта на Крил. В онзи момент той не бе обърнал внимание на камъка, защото се бе съсредоточил върху опасността, която грозеше Верееса и…

Верееса! Лицето на елфата изплува в мислите му. Тя и джуджето не бяха далеч и вероятно също бяха защитени от магията, но…

Той се извъртя, опитвайки се да погледне. Но щом помръдна, натискът в главата му се увеличи, а камъните над него се смъкнаха с няколко безценни сантиметра.

В същото време той чу как някой изруга басово.

— Фалстад? — изпъшка Ронин.

— Да… — чу се приглушеният отговор. — Знаех си, че си жив, магьоснико, след като не бяхме сплескани, но започнах да си мисля, че никога няма да се пробудиш! Крайно време беше!

— Виждал ли си… Верееса жива ли е?

— Т’ва не мога да го кажа сигурно. Светлината от твоята магия ми позволява да я зърна, но е твърде далеч, за да проверя. Не съм чул ни гък от нея, откакто съм в съзнание.

Ронин стисна зъби. Тя трябваше да е оцеляла!

— Фалстад! На каква височина над теб са камъните?

Неговият другар се изсмя язвително.

— Достатъчно близо са, за да ме гъделичкат по носа, човеко, инак вече щях да съм пропълзял, за да видя как е рейнджърът! Никога не бях смятал, че ще съм жив на собственото си погребение!

Магьосникът не обърна внимание на последната забележка, а се замисли над думите на джуджето за близостта на лавината. Явно защитната сила на магията отслабваше с отдалечаването й от нейния първоизточник. Верееса и Фалстад бяха защитени от смазване, но може би елфата бе ударена силно по главата. Дори може да бе убита от смъртоносното срутване.

Ронин се надяваше на обратното…

— Човеко… ако т’ва не е много нахално от моя страна… би ли могъл да ни измъкнеш по някакъв начин?

Можеше ли да ги спаси? Дали му бе останала достатъчно сила, за да го направи?

Той прибра черния камък, вече напълно ангажиран с разрешаването на по-неотложния проблем.

— Дай ми няколко секунди…

— А ти къде мислиш, че ще тръгна?

Натискът в главата на магьосника продължаваше да се усилва застрашително. Ронин се съмняваше, че щитът му ще издържи още дълго, но трябваше да го поддържа, докато опитва друга, още по-сложна магия. Трябваше не само да премести групата оттук, но и да намери безопасно място, където да ги пренесе. И всичко това, без да има време да се възстанови от понесените несгоди.

Какви бяха думите на заклинанието? Беше му трудно да мисли, но накрая Ронин си спомни точните слова. Но произнасяйки ги, щеше да изгуби концентрация и щитът щеше да изчезне. И ако не бе достатъчно бърз…

„Но какъв избор ми остава?“

— Фалстад, сега ще се опитам…

— Т’ва ще ме ощастливи безкрайно, човеко! Камъните взеха да притискат гърдите ми!

Да, Ронин също бе забелязал тяхното снишаване. Определено трябваше да побърза.

Той произнесе думите, притегли силата…

Над него камъните се размърдаха застрашително.

Използвайки здравата си ръка, Ронин нарисува знак във въздуха.

Магията на щита угасна. Тонове скала пропаднаха към тях… и изведнъж те вече лежаха под изпълненото с облаци небе.

— В името на чука на Дагат! — изрева отстрани Фалстад. — Трябваше ли да ни измъкваш чак в последния момент?

Въпреки болката Ронин се надигна и седна. Хладният вятър бързо го ободри и той окончателно излезе от замаяното си състояние. Погледна към джуджето.

Фалстад също се бе надигнал. Дивият поглед в очите му този път нямаше нищо общо с любовта му към битките. Лицето му беше пребледняло — нещо, което Ронин не си бе представял, че ще види у неустрашимия ездач на грифони.

— Никога повече няма да стъпя отново в тунел! Никога! От днес насетне ще бродя само под открито небе! Кълна се в чука на Дагат!

Магьосникът понечи да му отговори, но недалеч се разнесе стенание, което привлече вниманието му. Изправи се нестабилно на крака и се завлече до лежащата наблизо Верееса. Огледа я и се зачуди дали не си бе въобразил, защото тя не помръдваше. Но не след дълго елфата изстена отново.

— Тя… тя е жива, Фалстад!

— Да бе! Обзалагам се, че го позна по стоновете й! Разбира се, че е жива! Побързай все пак, провери как е!

— Почакай… — Ронин внимателно обърна елфата по гръб и я огледа от глава до пети. Тя бе ожулена на няколко места и по ръката й имаше кървави петна, но иначе не изглеждаше по-зле от двамата си спътници.

Докато той грижливо повдигаше главата й, за да огледа една рана, очите на Верееса потрепнаха и се отвориха.

— Рон…

— Да, аз съм. Спокойно. Мисля, че някакъв камък те е ударил по главата.

— Помня това… помня… — Рейнджърът замижа за момент, после внезапно скочи с блеснали очи и изкривено от ужас лице. — Таванът! Таванът! Ще падне върху нас!

— Не! — Той я хвана. — Не, Верееса! На сигурно място сме! Успокой се…

— Но таванът на пещерата… — Лицето на елфата се отпусна. — Не, вече не сме в пещерата. Но къде сме, Ронин? Как стигнахме дотук? Как оцеляхме?

— Помниш ли щита, който ни спаси от голема? След като чудовището се самоунищожи, щитът удържа, дори когато таванът се срути. Неговото защитно поле се сви, но все пак удържа достатъчно, за да ни предпази от смазване.

— Фалстад? Той…

Джуджето изникна от другата й страна.

— Всинца ни спаси той, моя елфска лейди. Спаси ни, но сега сме насред пустошта!

Ронин примигна. Насред пустошта ли? Огледа се. Тези заснежени хребети, пронизващите ветрове — ставащи все по-ледени с всяка изминала секунда — и невероятните облаци, които ги обгръщаха от всички страни… въпреки заобикалящия ги мрак магьосникът знаеше точно къде се намират.

— Не сме в пустошта, Фалстад, а на върха на Грим Батол. И всичко — дори орките — се намира много под нас.

— На върха на Грим Батол? — повтори Верееса.

— Да, т’ва ми звучи логично…

— Но се опасявам, че утрото настъпва. — Ронин отново помръкна. — И ако Некрос Скълкръшър си държи на думата, орките ще напуснат крепостта всеки момент заедно с яйцата и всичко останало.

Верееса и джуджето го погледнаха учудено.

— Защо пък биха правили такова малоумно нещо? — попита Фалстад. — Защо им трябва да изоставят т’ва сигурно място?

— Заради нашествието, надвиснало от запад: магьосници и джуджета, яздещи бързи и коварни грифони. Стотици, може би хиляди. Сигурно с тях има и елфи рейнджъри. Срещу такава мощ Некрос и орките му нямат шанс, дори ако се защитават в планината… — Магьосникът поклати глава. Ситуацията щеше да е по-различна, ако командващият подозираше истинския потенциал на своя артефакт. Но Некрос или не знаеше достатъчно, или верността му към неговите господари бе по-силна. Оркът бе избрал да замине на север и бе на път да го направи.

Фалстад все още не можеше да повярва.

— Нашествие? Защо на някой му е щукнала тази откачена идея, бил той и орк?

— Заради нас. Заради присъствието ни тук. Особено заради мен. Детуинг искаше да ме заловят само за да послужа като доказателство за наближаваща атака! Този Некрос е луд! Още преди да се появя аз, той си бе наумил, че нападението предстои, а моето залавяне го убеди окончателно. — Ронин погледна към счупеното си кутре, което бе започнало да се вдървява. Щеше да се погрижи за него, когато останеше време, но в момента залогът беше много по-голям от един пръст.

— Но защо черният звяр би пожелал орките да си тръгнат оттук? — попита рейнджърът. — Какво би спечелил?

— Мисля, че знам… — Ронин се изправи и отиде до ръба на скалата. Извъртя се така, че вятърът да не го отвее и надникна надолу. Все още не виждаше нищо под себе си, но му се стори, че чува шум… може би от придвижване на колона с фургони? — Той ме убеждаваше, че смята да спаси кралицата на драконите, но мисля, че вместо това ще се опита да я погуби! Би било прекалено рисковано, докато тя е вътре, но на открито Детуинг би могъл да се спусне от небесата и да я унищожи с един удар!

— Сигурен ли си? — попита елфата, присъединявайки се към него.

— Няма друго обяснение. — Той погледна нагоре. Дори гъстата облачна покривка на тази височина не можеше да скрие факта, че зората наближава. — Некрос искаше да тръгнат призори…

— Да не е малоумен? — измърмори Фалстад. — Щеше да има повече смисъл, ако проклетият орк се бе опитал да изчезне под прикритието на нощта!

Ронин поклати глава.

— Детуинг вижда отлично през нощта — по-добре отколкото всеки орк! А и по време на разпита Некрос отбеляза, че бил подготвен за всичко, дори за Детуинг! Всъщност той изглежда нямаше търпение черният да се появи!

— Това пък звучи съвсем безсмислено! — отвърна рейнджърът. — Как би могъл един-единствен орк да го надвие?

— А как държи под контрол кралицата на драконите? И откъде е призовал същество като голема? — Въпросите го притесняваха повече, отколкото признаваше пред другите. Несъмнено предметът, който оркът носеше, притежаваше значителни сили, но дали бе чак толкова могъщ?

Фалстад внезапно им махна да замълчат и посочи на северозапад, далеч отвъд пределите на планината.

Огромна тъмна сянка се появи за миг сред високите облаци, а после отново изчезна, спускайки се към земята.

— Детуинг… — прошепна ездачът на грифони.

Ронин кимна. Времето за догадки бе свършило. Щом Детуинг бе дошъл, това означаваше само едно.

— Започва се.

* * *

Дългият конвой потегли още щом първите лъчи на зората докосваха върха на Грим Батол. В началото и в края бяха воините, въоръжени с новоизковани мечове и брадви. Пеоните бяха придружавани от охрана, особено кочияшите на фургоните, превозващи скъпоценните драконови яйца. Орките бяха нащрек, готови да се изправят срещу врага във всеки един момент, защото слухът за предполагаемото нашествие от запад бе достигнал дори до най-низшите сред тях.

Възседнал един от малкото налични коне, Некрос Скълкръшър нетърпеливо наблюдаваше отпътуването. Бе изпратил драконите и техните ездачи напред към Дън Алгаз. По този начин, дори ако той се провалеше в своя опит, на разположение на Ордата все пак оставаха няколко дракона. Жалко, че не можеше да ги използва за пренасянето на яйцата, но от горчив опит командващият бе научил колко ненадеждно е транспортирането по въздух.

Направата на фургон, способен да побере цял дракон, бе невъзможна и затова на Некрос се бе паднала задачата да поеме контрола над кралската двойка. Алекстраза и, колкото и странно да бе, Тиран, бяха в задната част на колоната, постоянно под властта на Демонична душа. Това бе изключително тежко изпитание за болния консорт. Некрос се съмняваше, че мъжкарят ще преживее пътуването, но също така знаеше, че няма друг избор.

Двата огромни левиатана все още бяха внушителна гледка. Кралицата дори повече от своя съпруг, тъй като бе в по-добро здраве. Некрос забеляза нейния поглед, излъчващ откровена омраза. Въобще не го бе грижа. Докато притежаваше единствения артефакт, способен да контролира всеки дракон, Алекстраза щеше да му се подчинява във всичко.

Все още мислейки за дракони, той хвърли поглед към небето. Надвисналите облаци предоставяха достатъчно укритие за някой бегемот. Рано или късно нещо щеше да се случи. Дори силите на Алианса да бяха прекалено далече, Детуинг със сигурност щеше да дойде. Некрос се надяваше на това.

Тогава хората щяха да научат колко глупаво са се надявали, че съюзът с черния ще им дари победа. Защото туй, що властваше над някой дракон, несъмнено можеше да подчини и останалите. Използвайки Демонична душа, командирът на орките щеше да опитоми най-свирепия сред зверовете. Да, Некрос щеше да стане господар на Детуинг… но само ако проклетото влечуго се появеше.

— Къде си, противно създание? — измърмори той. — Къде си?

Последната редица воини тъкмо излизаше от гърлото на пещерата. Некрос ги изгледа как маршируваха покрай него. Диви, горди, те се връщаха към дните, когато Ордата още не бе познала вкуса на поражението и не бе срещнала врага, когото не можеше да подложи на безмилостна сеч. С Детуинг под негова команда той щеше да възвърне славата на своята раса. Ордата щеше да се възправи наново, дори онези, които се бяха предали. Воините й щяха да залеят земите на Алианса, потапяйки ги в море от кръв.

И тогава орките щяха да получат новия си вожд. Да, онзи, който донесеше жадуваната победа, несъмнено щеше да стане водач. Дори Зулухед щеше да му се кланя.

Боен вожд Некрос Скълкръшър…

Той смушка своето животно и отново се присъедини към колоната. Можеше да събуди подозренията на своята жертва, ако не беше редом с тях. Пък и нямаше никакво значение къде точно се намира, защото Демонична душа действаше от разстояние. А веднъж впримчен, никой дракон не можеше да избяга, докато Некрос не го освободеше — което посивелият орк не смяташе да прави.

Къде се бавеше проклетият черен звяр?

И сякаш в отговор оглушителен рев разкъса тишината. Но този боен призив не дойде от небесата, както първоначално бе очаквал Некрос, а от дълбините на земята около конвоя. Воините се вцепениха и започнаха да се оглеждат в напразен опит да открият своя враг.

Миг по-късно изникнаха джуджетата.

Бяха навсякъде — повече джуджета, отколкото Некрос бе мислил, че са останали в целия Каз Модан. Сякаш изригваха от земните недра, размахваха брадви и въртяха мечове, нападайки колоната от всички страни.

Но орките бързо се окопитиха от първоначалното си объркване. На свой ред крещейки бойни викове, те пресрещнаха нападателите. Пазачите заеха отбранителни позиции край конвоя и дори безполезните пеони размахаха своите криваци.

Некрос изрита някакво джудже, което се опитваше да го свали от коня. Един от орките веднага се хвърли в защита на своя командир. Вождът се оттегли по-близо до фургоните, тъй като се нуждаеше от няколко секунди, за да се ориентира. Вместо от нашественици, той бе нападнат от лешояди, защото това, изглежда, бе опърпаната паплач, обитаваща тунелите около планината. Но съдейки по броя им, троловете изобщо не си бяха гледали работата!

Къде бе Детуинг? Той имаше планове за него! Драконът трябваше да долети!

Гръмотевичен рев разтърси бойното поле. Огромна сянка се откъсна от гъстите облаци и се стовари върху орките.

— Най-накрая! Падна ли ми, най-накрая…

Внезапно Некрос се смрази, напълно смаян от видяното. Продължаваше да стиска Демонична душа, но бе забравил за какво бе възнамерявал да я ползва.

Връхлетелият ги дракон бе с люспи с цвят на огън, а не като на нощ.

* * *

— Трябва да слезем долу — промълви Ронин. — Трябва да видя какво става!

— Не можеш ли да повториш магията, която направи в пещерата? — попита Фалстад.

— Ако го направя, няма да ми останат никакви сили, когато се окажем долу. Освен това не знам къде точно да се пренесем. Би ли желал да се озовеш точно на пътя на някой орк, размахващ меч?

Верееса погледна през ръба.

— Но слизането оттук изглежда невъзможно…

— Е, не можем да останем завинаги! — Джуджето започна нервно да се разхожда напред-назад, после внезапно се закова на едно място. — В името на крилата на Хестра! Какъв съм глупав! Може би все още е тук!

Ронин го изгледа, сякаш джуджето току-що бе полудяло.

— За какво говориш? За кого?

Вместо да отговори, джуджето бръкна в кесията си.

— Онези проклети тролове ми я бяха взели, но после Гимел ми я върна… А, ето я!

Той извади една мъничка свирка. Верееса и Ронин го изгледаха учудено, когато джуджето вдигна свирката към устните си и я наду с все сили.

— Не чух нищо — отбеляза магьосникът.

— Щях да се изненадам, ако беше чул. Просто почакай! Той е добре обучен. Най-доброто ездитно животно, което съм имал. Не забравяйте, че бяхме пленени от троловете не много далеч оттук. Той би трябвало да е останал наблизо… — Фалстад не изглеждаше много сигурен. — Не мина много време, откакто се разделихме…

— Опитваш се да призовеш своя грифон? — попита рейнджърът с нескрито съмнение.

— По-добре това, отколкото да чакаме да ни поникнат крила, нали?

Те зачакаха. На Ронин му се стори, че се проточи цяла вечност. Усети как силите му се възвръщат въпреки хапещия мраз, но все още се страхуваше да пренесе групата с помощта на магия.

Накрая реши, че все пак се налага. Магьосникът се изправи и рече:

— Ще направя опит да ни телепортирам. Спомням си една област, недалеч от планината. Детуинг ми показа мисловния й образ. Може би ще успеем да я достигнем.

Верееса го хвана за ръката.

— Сигурен ли си? Все още не изглеждаш отпочинал. — Очите й бяха пълни със загриженост. — Знам какво ти е коствало всичко в пещерата, Ронин. Ти направи сложна магия, а след това продължи да я поддържаш заради Фалстад и мен…

Той оценяваше притеснението й, но нямаха никакъв друг избор.

— Ако не успея…

Голяма крилата фигура внезапно се появи между облаците. Ронин и елфата едновременно скочиха, уверени, че ги напада Детуинг.

Само Фалстад, който внимателно бе наблюдавал небесата, не се държеше така, сякаш краят им бе близо. Той се засмя и вдигна ръце към приближаващата се сянка.

— Знаех, че ще чуе! Видяхте ли? Знаех, че ще чуе!

Магьосникът можеше да се закълне, че крясъците, които надаваше грифонът, бяха изпълнени с радост. Грамадният звяр летеше бързо към тях. Или по-точно към своя господар. Животното се метна върху Фалстад и само пърхащите крила удържаха тежестта му да не смачка джуджето.

— Ха! Добро момче! Добро момче! Долу сега!

Въртейки опашка наляво-надясно по начин, който повече отиваше на куче, грифонът кацна до Фалстад.

— Е? — попита своите спътници ниският воин. — Не е ли време да тръгваме?

Възседнаха животното, като Ронин, който все още изпитваше слабост, седна между джуджето и Верееса. Магьосникът се съмняваше, че грифонът ще съумее да ги повдигне и тримата, но звярът се справи отлично. При продължителен полет, призна Фалстад, наистина щели да имат проблеми, но за толкова късо разстояние грифонът нямало да изпита затруднения.

Секунди по-късно те бяха под облаците… и се натъкнаха на картина, каквато въобще не бяха очаквали.

Ронин правилно бе предположил, че битката, която бяха чули, бе между орките и джуджетата от хълмовете, нападнали тромавата колона от фургони. Но той не си бе представял, че над бойното поле могат да се натъкнат на друг дракон, освен Детуинг.

— Червен! — извика рейнджърът. — При това е възрастен мъжкар! И не е някой от отгледаните в планината!

Дотолкова и сам се бе досетил. Кралицата не бе в плен достатъчно дълго, че да израсте такъв огромен бегемот. А и Ордата убиваше драконите, преди да са станали твърде стари и независими. Единствено младите се поддаваха на дресировка от оркските ездачи.

Тогава откъде се бе взел този кървавочервен левиатан и какво правеше тук?

— Къде искаш да кацнем? — извика Фалстад, напомняйки му за по-неотложните дела.

Ронин набързо се огледа. Битката изглеждаше съсредоточена предимно около фургоните. Забеляза Некрос Скълкръшър, стиснал в ръка някакъв предмет, който блестеше ярко въпреки облачното време. Магьосникът забрави въпроса на Фалстад, докато се опитваше да различи предмета. Некрос май го бе насочил към новодошлия дракон…

— Е? — настоя джуджето.

Откъсвайки очи от орка, Ронин отново се огледа за прикритие.

— Там! — посочи той към една скала, недалеч от задната част на оркската колона. — Там ще бъде най-добре, струва ми се!

— Да, т’ва изглежда подходящо.

Под вещото управление на Фалстад грифонът бързо ги отнесе до целта им. Ронин веднага слезе и отиде до ръба на скалата, за да огледа положението.

Но това, което видя, нямаше абсолютно никакъв смисъл.

Драконът, който допреди малко бе атакувал Некрос, сега едва се крепеше във въздуха и тръбеше, сякаш бе наченал титанична схватка с някакъв невидим враг. Магьосникът погледна отново командира на орките и забеляза, че блестящият предмет в ръката му сияеше все по-ярко с всеки изминал миг.

Явно това бе някакъв артефакт, и то толкова могъщ, че можеше да усети магическото му излъчване даже от това голямо разстояние. Ронин отново вдигна поглед към кървавочервения гигант.

По какъв начин орките държаха под контрол кралицата на драконите? Това бе въпрос, който Ронин си бе задавал неведнъж преди… и сега отговорът бе пред очите му.

Червеният дракон не се бе предал и продължаваше да се бори с всички сили. Но страдаше ужасно и тримата чуваха болезнения му рев.

И тогава с един последен дрезгав стон бегемотът внезапно се отпусна.

За миг сякаш остана да виси във въздуха, а после рязко се Стовари на земята, встрани от бойното поле.

— Мъртъв ли е? — попита Верееса.

— Не знам.

Ако артефактът не бе убил дракона, това можеше да е сторило падането от голямата височина. Магьосникът извърна очи встрани, защото не желаеше да види смъртта на великолепното същество… и забеляза как от облаците се спусна друга огромна сянка. Този път бе черният кошмар.

— Детуинг! — предупреди останалите Ронин.

Абаносовият дракон полетя над колоната, но не в посока към Некрос, нито към двата пленени левиатана. Вместо това, той се понесе право към най-неочакваната цел — фургоните с яйца.

Водачът на орките също забеляза нашественика. Обръщайки се, Некрос вдигна артефакта към Детуинг и изкрещя нещо неразбираемо.

Ронин и останалите очакваха да видят как черният става плячка на могъщия талисман, но странно, Детуинг остана незасегнат и продължи своя набег към фургоните — и към яйцата в тях.

Магьосникът не можеше да повярва на очите си.

— Той не се интересува от Алекстраза, жива или мъртва! Той иска нейните яйца!

Изненадващо нежно Детуинг хвана два от фургоните и ги вдигна във въздуха, а орките отгоре наскачаха встрани. Впрегатните животни останаха да висят безпомощно, надавайки ужасени писъци.

Защо Детуинг вземаше яйцата? Каква работа щяха да свършат те на дракона единак?

И тогава Ронин го осени, че сам е отговорил на въпроса си. Детуинг искаше яйцата за себе си. Драконите, излюпени от тях, щяха да са червени, но отгледани от черния, те щяха да станат зли като самия него.

Може би Некрос също осъзна това или просто реагираше на кражбата. Оркът внезапно се обърна и извика нещо към задната част на конвоя. Продължаваше да държи високо артефакта, но вече сочеше с другата си ръка към отлитащия гигант.

Единият от двата пленени левиатана тромаво разпери крила и полетя в преследване. Ронин никога не бе виждал дракон, който да изглежда толкова болен, толкова близо до смъртта. Дори се учуди, че съществото въобще успя да излети. Нима Некрос смяташе, че този умиращ дракон може да се мери с по-младия и енергичен Детуинг?

Междувременно орките и джуджетата продължаваха схватката, но дребните бойци бяха видимо обезкуражени. Май бяха вложили надеждите си в поваления червен мъжкар. Това обясняваше падналия им боен дух.

— Не разбирам — каза Верееса иззад гърба му. — Защо Крас не помага? Той сигурно е наблизо, защото не виждам кой друг може да е накарал джуджетата да атакуват!

— Крас? — При цялото вълнение бе забравил за своя покровител. А честно казано, Ронин имаше някои нови въпроси към безликия магьосник. — Той пък какво общо има?

Верееса му разказа набързо. Ронин слушаше, първо, с недоверие, а след това, с нарастващ гняв. Да, както и сам бе започнал да подозира, съветникът го бе използвал. При това не само него — също и Верееса, Фалстад, а явно и отчаяните джуджета под тях.

— След като се справи с дракона, той ни поведе из вътрешността на планината — завърши тя. — И малко след това престана да ми отговаря. — Елфата свали медальона и му го показа.

Талисманът изумително приличаше на онзи, който Детуинг му бе дал преди това. Дори шарките бяха същите. Смътно си спомняше, че бе видял медальона, когато Верееса и Фалстад бяха дошли да го спасят. Дали Крас не бе научил тайната на неговата изработка от драконите?

По някое време камъкът се бе разместил. Ронин го върна намясто и впи поглед в него, представяйки си, че неговият опекун може да го чуе.

— Крас? Там ли си? Да има още нещо, което искаш от нас? Да загинем, може би?

Нямаше полза. Каквато и сила да бе притежавал талисманът, тя отдавна се бе разнесла. Пък и едва ли Крас би си направил труда да отговори, дори да имаше възможност. Ронин замахна с ръка, канейки се да изхвърли реликвата.

Едва доловим глас прошепна в главата му:

„Ронин?“

Вбесеният магьосник спря, изумен от това, че е получил отговор.

„Ронин… благословен… благословен да си… може би… все още… има надежда…“

Спътниците му го наблюдаваха, без да са наясно какво става. Ронин не каза нищо, защото се опиташе да мисли. Крас звучеше като болник на смъртно ложе…

— Крас! Да не би…

„Слушай! Трябва да пазя… силите си! Виждам… виждам те… ти може би ще успееш да спасиш нещо…“

Въпреки опасенията си, Ронин попита:

— Какво искаш?

„Първо… първо трябва да дойдеш при мен“.

Медальонът внезапно заблестя, обгръщайки изумения заклинател с яркочервена светлина.

Верееса посегна към него.

— Ронин!

Ръката й мина през неговата.

Пред ужасения му поглед Верееса и Фалстад се стопиха заедно с цялата обкръжаваща го действителност.

Почти веднага се материализира сред скалиста пустош, видяла твърде много битки в миналото. Дори в момента наблизо кипеше яростна схватка. Крас го бе прехвърлил на запад от планината, недалеч от мястото, където оркската колона се биеше с джуджетата. Той не бе подозирал, че магьосникът е толкова наблизо…

Търсейки с поглед покровителя, който го бе предал, Ронин се обърна.

— Крас! Проклет да си, покажи се…

Откри, че гледа право в окото на един повален гигант — същия червен левиатан, когото бе видял да се сгромолясва от небесата само преди малко. Драконът бе проснат на една страна, главата му лежеше на земята, а едното му крило бе неестествено извито нагоре.

— Имаш моите… най-дълбоки извинения… Ронин — изрече с усилие огромното създание. — За… всичките страдания, които съм причинил на теб и на останалите…