Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Day of the Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 67 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Денят на дракона

Издателска къща „Хермес“ — Пловдив, 2006 г.

Оформление на корицата: Сам Дидие, 2006 г.

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Компютърна обработка: Калин Гарабедян

Коректор: Юлиана Василева

ISBN–10: 954–26–0423–8

ISBN–13: 978–954–26–0423–5

Американска, второ издание

Формат 70/100/32

Печатни коли 23

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Денят на дракона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Денят на Дракона
Day of the Dragon
АвторРичард Кнаак
Първо изданиефевруари 2001 г.
САЩ
ИздателствоХермес
Оригинален езиканглийски
ЖанрФентъзи
СледващаПовелителят на клановете
ISBNISBN 0-671-04152-5

Денят на дракона (на английски: Day of the Dragon) е фентъзи роман базиран по поредицата игри Warcraft, разработена от Blizzard Entertainment. Това е първата книга по играта и е написана от Ричард Кнаак.

Сюжет

Действието се развива след Warcraft II: Tides of Darkness, но преди Warcraft III: Reign of Chaos. Човек магьосник на име Ронин предприема рискована задача в последните земи контролирани от орките – Каз Модан, по заповед на Крас. Той е червен дракон на име Кориалстрасз. Предан е към пленената си кралица Алекстрасза, която е пленник на Орките. С помощта на артефакт наречен „Демонична душа“, Некрос Скълкръшър я държи в подчинение и използва силите ѝ за да всява разруха и страх над останалите раси в Азерот.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

Осем

Те приближаваха към Грим Батол.

Некрос знаеше, че този ден ще настъпи. След катастрофалния разгром на Дуумхамър и по-голямата част от Ордата, той бе започнал да брои дните до момента, в който победоносните войски на хората и техните съюзници щяха да се появят, марширувайки в остатъците от оркските владения в Каз Модан. Вярно, че Алиансът на Лордерон бе принуден да се бори със зъби и нокти за всяка педя земя по пътя си, но най-накрая бяха пристигнали. Некрос почти можеше да види армиите, които се струпваха по границата.

Но преди да нанесат своя удар, тези армии се надяваха допълнително да отслабят орките. Ако можеше да вярва на думите на Крил, а този път той нямаше никаква причина да лъже, значи наистина бе приведен в действие заговор за освобождаването или унищожаването на кралицата на драконите. Гоблинът не бе успял да научи точно колко души са изпратени, но Некрос смяташе, че за толкова важна операция, особено при докладите за увеличена военна активност откъм северозапад, би трябвало да са поне един полк от подбрани рицари и елфи. Със сигурност щеше да има и магьосници, и то от най-могъщите.

Оркът повдигна талисмана. Дори Демонична душа нямаше да му даде достатъчно сили, за да защити леговището, а в този момент той не можеше да очаква никаква помощ от вожда си. Зулухед бе зает с подготовката на последователите си за очакваната на север касапница. Няколко чирака наблюдаваха границите на юг и на запад, но Некрос имаше толкова вяра в тях, колкото и в психическата стабилност на Крил. Не, както обикновено всичко оставаше на плещите на осакатения орк и зависеше от решенията, които той щеше да вземе.

Той закуцука по каменните коридори, докато стигна до спалните помещения на драконовите ездачи. От ветераните бяха останали малцина, но един, на когото Некрос винаги бе имал вяра, продължаваше да язди в челото на всяка битка.

Повечето от грамадните воини се бяха скупчили около масата в средата на стаята — мястото, където обсъждаха битките, ядяха, пиеха и хвърляха зарове. От потракването, което идваше от събраното множество, ставаше ясно, че в момента тече някоя сериозна игра. Ездачите нямаше да останат доволни от прекъсването, но Некрос нямаше друг избор.

— Торгус! Къде е Торгус?

Някои от воините погледнаха към него, а ядосаното им сумтене го предупреждаваше, че най-добре натрапваното му да е от изключителна важност. Еднокракият орк оголи зъби и сбърчи гъстите си вежди. Въпреки загубата на крайника си, той беше избран за водач тук и никой, дори ездачите на дракони нямаше да се отнася към него като към по-нисш.

— Е? Някой от вашата пасмина да ми отговори, иначе ще нахраня кралицата на драконите с парчета от телата ви!

— Тук, Некрос… — Огромна фигура се отдели от групата и след като се изправи, се извиси с цяла глава над останалите орки. Грозен лик, дори според стандартите на собствената им раса, се вторачи в Некрос. Едната му бивна беше отчупена и белези красяха и двете страни на тумбестото лице с мечешки черти. Раменете му бяха два пъти по-широки от тези на възрастния заклинател и преминаваха в мускулести ръце, дебели колкото здравият крак на Некрос. — Тук съм…

Торгус тръгна към своя началник, докато останалите ездачи се отдръпваха бързо и почтително от пътя му. Той се носеше с енергичната увереност на първенец сред орките, и то с пълно право, защото под неговото водачество драконът му бе причинил повече разрушения, погубил беше повече грифони и бе обърнал в безредно бягство повече човешки армии, отколкото всеки друг от събратята си. Отличия и медали от Дуумхамър и Блекхенд, без да споменаваме останалите кланови вождове като Зулухед, висяха от препаските около гърдите му, където той окачваше брадвата си.

— Какво искаш, старче? Още едно хвърляне и щях да им обера всичките пари! Дано да идваш за нещо хубаво!

— То е това, за което си обучаван! — изръмжа Некрос. — Освен ако не си преминал изцяло на полето на хазартните битки!

Някои от другите ездачи замърмориха, но Торгус беше заинтригуван.

— Специална мисия? Нещо по-интересно от това да изпепеля няколко жалки селяни?

— Нещо, което може би включва войници и един-два магьосника! Това повече ли ти харесва?

Жестоките червени очички се присвиха.

— Разкажи ми още, старче…

* * *

Ронин имаше осигурен превоз до Каз Модан. Мисълта за това би трябвало да го радва, но цената му се струваше твърде висока. Достатъчно зле бе, че трябваше да си има вземане-даване с джуджетата, които очевидно го намираха за не по-малко противен, отколкото той тях, та и Верееса трябваше да заяви, че била длъжна да дойде с него. Вярно, че това бе необходима хитрина, за да получи съгласието на Фалстад, но бе обърнало плановете му с главата надолу. От първостепенна важност бе да отиде до Грим Батол самичък — ако нямаше безполезни спътници, нямаше опасност от нова катастрофа. И от повече смъртни случаи.

Като капак на всичко, той току-що бе открил, че Дънкан Сентур бе успял да убеди непоколебимия Фалстад да вземе и паладина с тях.

— Това е лудост! — заяви Ронин не за първи път. — Нямам нужда от никой друг!

Но дори сега, когато ездачите на грифони се приготвяха да ги закарат от другата страна на морето, никой не го слушаше. Никой не искаше да чуе думите му. Ронин дори подозираше, че ако прекали с протестите, може да се окаже единственият човек, който няма да тръгне, колкото и нелепо да звучеше това. Като се имаше предвид как го гледаше Фалстад напоследък…

Дънкан се бе срещнал със своите хора, предал бе командването на Роланд и му бе оставил заповеди, които да изпълнява в негово отсъствие. Брадатият рицар бе предал на младия си заместник нещо, което приличаше на медальон. Ронин почти не му бе обърнал внимание — Рицарите на сребърната ръка явно имаха хиляди различни ритуали за всякакви незначителни случаи — но Верееса, която бе застанала до него, му прошепна:

— Дънкан предава на Роланд печата на командването. Ако с възрастния паладин се случи нещо, Роланд ще заеме поста му за постоянно. Рицарите на сребърната ръка не поемат никакви рискове.

Той се обърна към нея, за да я попита нещо, но тя отново се бе отдалечила. Поведението й беше станало по-официално, откакто той й бе прошепнал заплахата си. Ронин не желаеше да го принуждават да прави каквото и да е, за да върне рейнджъра обратно, но и не искаше да й се случи нещо заради неговата мисия. По същата причина не желаеше и присъствието на Дънкан Сентур, въпреки че паладинът имаше далеч по-голям шанс да оцелее във вътрешността на Каз Модан, отколкото самият Ронин.

— Време е да отлитаме! — извика Фалстад. — Слънцето вече е високо в небето и дори старците са се надигнали и са започнали да шетат! Готови ли сме най-накрая?

— Аз съм готов — отвърна Дънкан с обичайната си сериозност.

— Аз също — отвърна бързо и нетърпеливият заклинател, който не искаше някой да си помисли, че точно той е причината за каквото и да е забавяне. Ако питаха него, той и един от ездачите щяха да са потеглили още предната вечер, но Фалстад бе настоял, че животните се нуждаят от цялата нощ за почивка след изтощителния ден и че трябва да свършат още нещо, което Фалстад бе определил като закон за джуджетата.

— Тогава да яхваме грифоните! — Жизнерадостното джудже се усмихна на Верееса и протегна ръка. — Моя елфска лейди?

Развеселена, тя се настани зад него върху грифона. Макар и с усилие Ронин запази каменно изражение на лицето. Той би предпочел елфата да лети с всяко друго джудже, само не и с Фалстад, но щеше да изглежда като абсолютен глупак, ако го кажеше на глас. Освен това какво значение имаше за него с кого ще язди тя?

— Побързай, магьоснико! — изропта Молок. — Ще ми се по-бързо да приключваме с това пътешествие!

Облечен в по-лека броня, Дънкан се качи зад един от останалите ездачи. Той бе воин като тях и джуджетата уважаваха паладина, а може би дори го харесваха. Те познаваха безстрашието, което светият орден проявяваше в битка, и явно в това се криеше причината лорд Сентур да ги убеди лесно, че трябва да вземат и него.

— Дръж се здраво! — заповяда Молок на Ронин. — Иначе ще свършиш като храна за рибите някъде по пътя ни!

С тези думи джуджето смушка грифона да полети във въздуха. Магьосникът се държеше колкото можеше здраво, а неестественото усещане, че сърцето му е заседнало в гърлото, не му придаваше увереност в безопасността на пътуването. Ронин никога не бе яздил грифон и докато огромните крила на животното биеха нагоре-надолу, той бързо реши, че ако оцелее, няма да повтори това преживяване. С всеки отсечен удар на крилата на съществото стомахът на магьосника се обръщаше наопаки. Ако имаше какъвто и да е друг начин да стигне до Каз Модан, Ронин с охота би го предпочел.

Все пак той се видя принуден да признае, че съществата летяха с изключителна бързина. Само след броени минути групата изгуби от погледа си не само Хасик, но и цялото крайбрежие. И драконите не биха могли да достигнат тази скорост, въпреки че не биха изостанали с много. Ронин си припомни как три от тези по-дребни същества се бяха стрелкали около главата на червения левиатан. Опасна проява на майсторство дори за грифоните, на която бяха способни малцина други животни.

Под тях морето бушуваше яростно — вълните се издигаха застрашително високо, а между тях зейваха невероятни бездни. Вятърът брулеше лицето на Ронин, а водните пръски го караха да придърпва качулката на робата си, за да се защити поне частично. Молок изглеждаше недокоснат от грубите природни стихии и сякаш дори им се наслаждаваше.

— Колко… Колко има до бреговете на Каз Модан, според теб?

Джуджето сви рамене.

— Няколко часа, човеко! Не мога да кажа с по-голяма точност!

Запазвайки мрачните мисли за себе си, магьосникът се сви по-ниско и се постара да не обръща внимание на пътуването, доколкото му бе възможно. Мисълта, че под него има толкова много вода, притесняваше Ронин повече, отколкото бе очаквал. Между Хасик и бреговете на Каз Модан единствено опустошеното островно кралство Тол Барад внасяше някакво разнообразие сред безкрайните вълни, но Фалстад вече бе отбелязал, че няма да спират там. Унищожено от орките още в началото на войната, нито една живинка — по-голяма от плевел или насекомо — не бе оцеляла след кървавата победа на Ордата там. Островът сякаш излъчваше някаква аура на гибел, която бе толкова силна, че дори магьосникът не оспори решението на джуджето.

Продължаваха да летят напред. Ронин събра смелост и започна да оглежда спътниците си. Дънкан, естествено, посрещаше природните стихии с типичното си безстрашие, напълно пренебрегвайки пръските, които се удряха в брадатото му лице. Поне Верееса показваше известни признаци на неудобство от необходимостта да пътува по толкова неестествен начин. Също като магьосника през по-голямата част от времето тя държеше главата си ниско, а дългата й сребриста коса бе грижливо прибрана под качулката на плаща. Тя се бе притиснала към Фалстад, който изглежда се наслаждаваше на нейното притеснение.

Най-накрая Ронин криво-ляво започна да свиква с пътуването. Хвърли поглед към слънцето, преценявайки, че са прекарали във въздуха поне пет часа. При скоростта, с която грифоните цепеха небесата, вече би трябвало, да са изминали над половината от разстоянието. В края на краищата той наруши създалото се между него и Молок мълчание и го попита дали е така.

— Половината? — изсмя се джуджето. — Още два часа и смятам, че ще видим зъберите на западен Каз Модан в далечината! Половината, ха!

По-скоро добрата новина, отколкото изненадващото веселие на спътника му, накара Ронин да се усмихне. Значи бе преживял почти три четвърти от пътуването. Още малко и краката му отново щяха да стъпят на твърда земя. Като никога досега той бе отбелязал съществен напредък, без да го забави някакво ужасно нещастие.

— Знаете ли къде можем да се приземим, щом стигнем дотам?

— Места за приземяване колкото щеш, магьоснико! Не се притеснявай! Съвсем скоро ще се отървем от теб! Само се моли да не завали, преди да сме пристигнали!

Ронин вдигна поглед и огледа облаците, които се бяха насъбрали през последния половин час. Приличаха на дъждовни, но ако наистина бяха такива, групата имаше предостатъчно време да стигне целта си, преди да е заваляло. Единственото, за което трябваше да се притеснява сега, бе как да открие най-подходящия път до Грим Батол, след като другите тръгнат обратно.

Ронин отлично знаеше колко дързък ще се стори планът му на останалите, ако научеха истината. Пак го връхлетяха мисли за духовете, които го тормозеха, за призраците от миналото. Те бяха истинските му спътници в този налудничав поход, те бяха фуриите, които го тикаха напред. Те щяха да го видят как успява или как загива, докато се опитва.

Да загине, докато се опитва. Не за първи път след смъртта на предишните му спътници той се чудеше дали това няма да бъде най-доброто разрешение на нещата. Може би тогава Ронин наистина щеше да е изкупил грешката поне пред самия себе си, ако не пред духовете във въображението му.

Но първо трябваше да стигне до Грим Батол.

— Погледни натам, магьоснико!

Потънал в мислите си, Ронин се сепна. Погледна над рамото на Молок в посоката, която му сочеше джуджето. Отначало магьосникът не различаваше нищо, защото морските пръски продължаваха да заслепяват очите му. Все пак, след като прочисти погледа си, той видя две тъмни петънца на хоризонта. Две неподвижни петънца.

— Това земя ли е?

— Точно, магьоснико! Първите белези за Каз Модан!

Толкова близо! Ронин се ободри, осъзнавайки, че е успял да проспи остатъка от полета. Каз Модан! Без значение колко щеше да бъде опасно пътуването нататък, поне бе успял да стигне дотук. Със скоростта, с която се носеха грифоните, нямаше да мине дълго време, докато се приземят…

Две нови петънца привлякоха вниманието му — две петънца в небето, които се движеха и ставаха все по-големи и по-големи, сякаш се приближаваха към тяхната група.

— Какво е онова? Какво идва срещу нас?

Молок се наведе напред с присвити очи.

— В името на назъбените ледени скали на Нортерон[28]! Дракони! Два са!

Дракони…

— Червени?

— От значение ли е цветът на небето, магьоснико? Драконът си е дракон! Кълна се в своята брада, тези идват доста бързо към нас!

Ронин погледна към останалите ездачи на грифони и видя, че Фалстад и другите също са забелязали драконите. Джуджетата незабавно започнаха да се престрояват, като се разпръснаха, така че да представляват по-дребни и трудни мишени. Магьосникът отбеляза, че Фалстад зави към тила, най-вероятно защото с него яздеше Верееса. От друга страна, грифонът, върху който бе Дънкан Сентур, се втурна напред, оставяйки зад себе си ятото.

Но драконите явно също имаха някаква стратегия. По-големият от двойката се отдели от спътника си и се издигна нависоко. Ронин незабавно схвана, че двата левиатана възнамеряват да приклещят грифоните помежду си, защото така щеше да им бъде по-лесно да атакуват едно по едно по-дребните животни и техните ездачи.

Върху драконите яздеха двама от най-грамадните и грозни орки, които напрегнатият магьосник някога бе виждал. Този, който яздеше по-големия бегемот, явно бе водачът. Той махна с брадва към другия орк, чийто звяр веднага направи остър завой в противоположна посока.

— Изкусни ездачи са тия! — извика Молок с нетърпение. — Особено този от дясната страна! Ще стане славна битка!

В която Ронин спокойно можеше да изгуби живота си. А тъкмо изглеждаше, че мисията му най-сетне е тръгнала гладко.

— Не можем да се бием с тях! Аз трябва да стигна до брега!

Той чу Молок да сумти огорчено.

— Моето място е в боя, магьоснико!

— А моята мисия има предимство!

Той си помисли за момент, че джуджето може да го събори от общото им ездитно животно. След това с огромна неохота Молок кимна с глава и извика:

— Ще направя каквото мога, магьоснико! Ако се отвори възможност, ще се насочим към брега! Ще те сваля там, с което всичко между нас приключва!

— Съгласен!

Те не промълвиха нито дума повече, защото в този момент двете враждуващи сили се срещнаха.

По-бързите и по-подвижни грифони започнаха да се стрелкат около драконите, с което скоро раздразниха по-дребния от тях. При все това обременени от допълнителната тежест, животните, яздени от Ронин и спътниците му, не можеха да маневрират толкова бързо колкото обикновено. Огромна лапа с остри като бръснач нокти едва не забърса Фалстад и Верееса, а едно крило почти отнесе Дънкан и джуджето с него. Паладинът и неговият спътник продължиха да летят в опасна близост, сякаш се опитваха да въвлекат единия от драконите в някаква странна ръкопашна схватка.

С известно усилие Молок откачи своя стормхамър, размаха го и зарева като човек, който току-що е усетил, че косата му гори. Ронин се надяваше, че джуджето няма да забрави обещанието си, когато го погълне битката.

Вторият дракон пикира надолу. Бе избрал Фалстад и Верееса за своя главна цел. Фалстад пришпори грифона си, но заради допълнителната тежест на елфата крилата му не успяваха да ги носят достатъчно бързо. Огромният орк насърчаваше гущероподобния си другар с кръвожадни викове и дивашко размахване на чудовищната си бойна брадва.

Ронин стисна зъби. Не можеше да ги остави да загинат, особено рейнджъра.

— Молок! Насочи се към големия! Трябва да им помогнем!

Въпреки че изгаряше от нетърпение да се подчини, джуджето с белезите напомни на Ронин предишното му желание:

— Какво стана с безценната ти мисия?

— Просто го направи!

Широка усмивка се разля по лицето на Молок. Той нададе вик, който прониза всеки един нерв на магьосника, и насочи своя грифон право към дракона.

Зад него Ронин подготвяше магия. Оставаха само секунди, преди кървавочервеният левиатан да стигне до Верееса…

Фалстад изви животното си в неочаквана дъга, което изненада драконовия ездач. Огромният бегемот профуча покрай тях, неспособен да повтори маневрата на по-дребния си противник.

— Дръж се здраво, магьоснико!

Грифонът на Молок се стрелна почти отвесно надолу. Опитвайки се да не се поддаде на първичния страх, Ронин преповтори последната част от магията си. Само да успееше да събере достатъчно дъх, за да я изрече…

Джуджето нададе боен вик, който привлече вниманието на орка. С присвити вежди грозната фигура се извърна, за да посрещне новия си враг.

Стормхамърът се докосна до бойната брадва. Дъждът от искри едва не накара магьосника да изгуби равновесие. Грифонът заграчи от изненада и болка. Молок едва не се изтърколи от седлото си. Ездитното им животно реагира най-бързо и се издигна високо в небето, като почти стигна до сгъстяващите се над тях облаци. Молок се намести в седлото си.

— В името на Еъри! Видя ли това? Не са много оръжията, нито размахващите ги ръце, които могат да устоят срещу моя стормхамър! Това ще бъде прекрасен двубой!

— Изчакай първо да опитам нещо!

Лицето на джуджето потъмня.

— Магия? Къде в това има чест и смелост?

— А как ще се биеш срещу орка, ако неговият дракон не те остави да се доближиш повече до него? Веднъж изкарахме късмет…

— Добре! Само недей приключва битката!

Ронин не отговори най-вече защото целеше да направи точно това. Той погледна към дракона, който бързо ги бе последвал нагоре, и започна да произнася могъщи думи. В последния момент магьосникът хвърли поглед към надвисналите облаци.

Самотна гръмотевица се спусна надолу, удряйки право в преследващия ги гигант.

Тя се стовари върху дракона с цялата си сила, но ефектът не бе, какъвто се беше надявал Ронин. Тялото на съществото проблесна от крило до крило и звярът нададе гневен рев, но далеч не започна да пада към земята. Всъщност дори оркът, който несъмнено бе пострадал по-силно, просто се отпусна напред в седлото си за кратко.

Разочарованият магьосник трябваше да се задоволи с факта, че поне е успял да зашемети огромното същество. Освен това му хрумна, че нито той, нито Верееса са в непосредствена опасност. Драконът се бореше с всички сили само за да се задържи във въздуха.

Ронин положи ръка върху рамото на Молок.

— Към брега! Побързай!

— Да не си се побъркал, магьоснико? Ами битката, която току-що ме накара да…

— Веднага!

По-скоро защото искаше да се отърве от досадния си спътник, отколкото защото бе приел, че магьосникът има право да му заповядва, Молок неохотно накара грифона си да завие отново.

Оглеждайки околността, неспокойният заклинател потърси Верееса. Не се виждаха нито тя, нито Фалстад. Ронин обмисли дали отново да не промени заповедите си, но знаеше, че е длъжен да стигне до Каз Модан. Джуджетата несъмнено можеха да се оправят с тази двойка дракони… Несъмнено можеха. Грифонът на Молок вече бе започнал да се отдалечава от доскорошния си противник. Ронин отново се замисли дали да не се върнат.

Огромна сянка ги закри. Човекът и джуджето едновременно погледнаха нагоре с изненада и ужас.

Вторият дракон се бе промъкнал до тях, докато се бяха занимавали с другия. Грифонът се опита да се измъкне с пикиране. Смелият звяр почти успя, но острите нокти се забиха в дясното му крило. Лъвоподобното животно изрева агонизиращо и отчаяно опита да се задържи във въздуха. Ронин погледна нагоре и видя зейналата паст на дракона. Гигантското чудовище се канеше да ги погълне цели.

Иззад дракона изникна втори грифон. Дънкан и неговият спътник. Паладинът бе заел доста странна поза и май се мъчеше да накара джуджето да направи нещо. Ронин нямаше представа какво е намислил рицарят. Знаеше само, че драконът ще се стовари върху него и Молок, преди да успее да изрече някоя подходяща магия.

Дънкан Сентур скочи.

— Богове и демони! — извика Молок, защото както никога досега дивото джудже бе поразено от смелостта и лудостта на друго същество.

Със закъснение Ронин осъзна какво иска да направи рицарят. С едно движение, при което всеки друг би продължил да пада към смъртта си, сръчният воин се приземи с удивителна точност върху врата на дракона. Той обгърна с ръце дебелата шия и се намести върху нея още преди звярът и неговият ездач да са осъзнали какво се е случило.

Оркът вдигна своята брадва и се опита да я забоде в гърба на лорд Сентур, но на косъм не улучи. Дънкан му хвърли един поглед, след което сякаш забрави за дивия си противник. Вместо това започна да се придвижва напред, избягвайки неуспешните опити на дракона да го захапе.

— Той трябва да е луд! — извика Ронин.

— Не, магьоснико — той е воин.

Ронин не разбра пълния с уважение тон на джуджето, докато не видя Дънкан, увил крака и едната си ръка около врата на влечугото, да вади блестящия си меч. Зад паладина оркът бавно пълзеше напред, а очите му горяха със смъртоносен червен пламък.

— Трябва да направим нещо! Приближи ме до тях! — настоя Ронин.

— Твърде късно е, човеко! Личи си, че ще бъдат създадени нови епични песни…

Драконът не се опита да събори Дънкан безспорно, защото не искаше да причини същото и на ездача си. Оркът се движеше с доста по-голяма увереност от рицаря и бързо се приближаваше към точката, от която можеше да нанесе удар.

Дънкан бе почти върху тила на звяра. Той вдигна дългия си меч нагоре, с ясното намерение да го забоде в основата на черепа, откъдето започваше гръбначният стълб. Оркът замахна първи. Брадвата се заби в гърба на лорд Сентур, разсичайки леката ризница от метални брънки, която той бе предпочел за това пътуване. Дънкан не извика, но падна напред и едва в последния момент удържа меча в ръката си. Рицарят успя да го притисне към тила на дракона, но силите му видимо започваха да го напускат.

Оркът отново вдигна брадвата си. Ронин произнесе първата магия, която му дойде наум.

Светлина, по-ярка от слънцето, избухна пред очите на орка. Той падна назад с вик на изумление, като изтърва брадвата и се пусна от седлото, за което се държеше. Воинът отчаяно заразмахва ръце, без да успее да се хване за нещо, и падна от врата на дракона с писък на уста.

Магьосникът незабавно премести тревожния си поглед към паладина, който му отвърна с нещо, което Ронин едва не прие за смесица от благодарност и уважение. Червеното петно по гърба му се увеличаваше, но Дънкан все пак успя да се изправи и вдигна дръжката на меча колкото можеше по-високо.

Драконът най-накрая осъзна, че няма нужда повече да стои неподвижен и започна да се накланя. Лорд Дънкан Сентур забоде меча си дълбоко в меката област между врата и черепа и половината от острието потъна в левиатана. Червеният звяр започна да се гърчи неконтролируемо. Кръв изби от раната — толкова гореща, че опари паладина. Той се подхлъзна назад, изгуби равновесие…

— Към него, по дяволите! — настоя Ронин. — Към него!

Джуджето се подчини, но Ронин знаеше, че няма да стигнат навреме. Той видя, че отстрани се приближава друг грифон. Фалстад и Верееса. Въпреки че ездитното му животно вече имаше предостатъчен товар, водачът на ятото се надяваше да успее да спаси паладина. За момент изглеждаше, че ще успеят. Грифонът на Фалстад се доближи до люшкащия се воин. Дънкан погледна нагоре, първо, към Ронин, после, към Фалстад и Верееса.

Той поклати глава… и се наведе рязко напред, падайки от пищящия дракон.

— Не! — Ронин протегна ръка към отдалечаващата се фигура. Той знаеше, че лорд Сентур вече е мъртъв, че само тялото му пада, но тази гледка разбуди наново всички лоши спомени от предишната мисия на магьосника. Страхът му се бе оказал основателен — той вече бе успял да изгуби един от хората с него, въпреки че Дънкан бе тръгнал на своя глава.

— Внимавай!

Внезапното предупреждение на Молок го изтръгна от унеса. Той вдигна поглед и видя лудо мятащия се дракон, който въпреки смъртоносната рана все още се държеше във въздуха. Гаргантюанските крила плющяха силно, но вече се движеха съвсем неравномерно. Фалстад едва измъкна своя звяр изпод едното от тях, а Ронин твърде късно осъзна, че той и Молок няма да избегнат удара на другото.

— Нагоре, проклет звяр такъв! — изрева Молок. — Нагоре…

Крилото се стовари върху тях с пълна сила, отнасяйки магьосника от мястото му. Той чу писъка на джуджето и крясъка на грифона. Смаяният Ронин едва осъзна, че за няколко секунди бе летял нагоре във въздуха. След това се намеси гравитацията и магьосникът, който почти бе изпаднал в безсъзнание, започна да пада главоломно.

Трябваше да направи някаква магия. Каквато и да е магия. Но колкото и да се опитваше, Ронин не успяваше да се съсредоточи достатъчно, за да произнесе дори началните думи. Частица от съзнанието му знаеше, че този път го чака неминуема смърт.

Заля го мрак, но това бе неестествен мрак. Ронин се зачуди дали не е припаднал. Но от тъмнината изненадващо се чу дълбок глас. Глас, който смътно му напомняше за нещо.

— Пак те спасих, мъниче! Не се страхувай, не се страхувай!

Една лапа на влечуго, толкова грамадна, че Ронин дори не изпълваше дланта й, обгърна магьосника.

Бележки

[28] От northern (англ.) — северен. — Б.пр.