Ричард А. Кнаак
Денят на дракона (14)

Четиринадесет

Крас заспа дълбоко. По-дълбоко — отколкото някога преди — дори от времената, когато бе новоизлюпено драконче. Потъна в сън, който беше близо до онзи вечен покой, от който дори най-могъщият завоевател не би могъл да се събуди. Всеки изминал миг го доближаваше все повече до сладкото забвение, от което нямаше връщане.

И докато спеше, магьосникът сънуваше.

Първите видения бяха неясни, обикновени образи, които скоро бяха последвани от по-ярки картини. Крилати фигури пърхаха наоколо, сякаш разпръснати в панически ужас, а обликът им понякога бе драконов, понякога човешки. Призрачната фигура на облечен в черно мъж му се подиграваше в далечината. Дете тичаше, лъкатушейки по облян от слънцето хълм… и изведнъж се превърна в порочно създание на злото.

Макар че спеше дълбоко, Крас се размърда неспокойно, обезпокоен от тези сънища. Но след това потъна още повече и навлезе във владенията на пълния мрак, който го обгърна и успокои.

И в тези владения един тих, но заповеден глас се обърна към отчаяния магьосник:

„Ти си готов да жертваш всичко заради нея, не е ли тъй, Кориалстраз?“

Устните на Крас се раздвижиха, за да отронят отговора:

„Бих пожертвал дори себе си, ако с това ще върна свободата й…“

„Горкичкият лоялен Кориалстраз…“ — Една фигура се оформи в мрака. Движеше се и се променяше с всеки дъх на спящия магьосник. В съня си, носещият се в пространството, Крас се опита да я хване, но тя изчезна точно преди да я достигне.

В съзнанието му това бе Алекстраза.

„Ти се плъзгаш все по-бързо и по-бързо към вечната почивка, неустрашими. Има ли нещо, което би желал да ме помолиш; преди това да се случи?“

Устните му отново се раздвижиха:

„Само да й помогнеш…“

„И нищо за себе си? Чезнещият ти живот, може би? Тези, които имат дързостта да пият до смърт, би трябвало да бъдат възнаградени с пълен бокал от най-хубавото вино…“

Мракът сякаш го привличаше към себе си. Крас откри, че му е трудно да се съсредоточи. Изкушението да се предаде и да приеме успокояващото одеяло на забравата се засили.

Все пак той се насили да отговори:

„За нея. Всичко, което искам, е за нея“.

Внезапно той почувства, че го издърпват нагоре, издърпват го към място, пълно с цветове и светлина, място, където отново му бе възможно да мисли.

Заляха го чужди съновидения. Той видя мечтите и желанията на хора, джуджета, елфи, дори на орки и гоблини. Изстрада техните кошмари и вкуси от насладите им. Образите бяха неизброими и докато отминаваха край него, Крас разбра, че е невъзможно да ги запомни, както му беше трудно да си припомни своите собствени сънища.

Сред тази нижеща се поредица от картини се оформи ново видение. Но докато всичко наоколо се движеше като в мъгла, то запази формата си, увеличи се и надвисна над дребната фигура на магьосника.

Грациозно драконово тяло протегна крила, сякаш се пробуждаше от сън. Едва доловим зелен оттенък, какъвто може да се види в гората преди падането на нощта, се разля по туловището на левиатана. Крас вдигна поглед, готов да срещне очите на дракона — и видя, че те бяха притворени като на спящ. Но той не изпитваше никакво съмнение, че Господарката на сънищата го вижда отлично.

„Не бих искала подобна саможертва от теб, Кориалстраз. От теб, който винаги си имал интересни сънища… — Краищата на драконовите устни се извиха леко нагоре. — Любопитни сънища…“

Крас се опита да намери някаква опора, на която да стъпи, но земята около него оставаше почти течна. Той се носеше из податливата среда — положение, което го караше да се чувства неуверен.

„Благодаря ти, Изера…“

„Винаги учтив, винаги дипломатичен, дори към моите слуги, които неведнъж отхвърляха желанията ти от мое име“.

„Те не осъзнаваха ситуацията докрай“ — парира той.

„Имаш предвид, че аз не съм осъзнавала ситуацията докрай. — Изера се отдръпна назад, а вратът и крилата й се набраздиха като повърхността на езерце, в което някой внезапно е хвърлил камък. Клепачите й оставаха неизменно затворени, но прекрасният й лик явно бе съсредоточен върху натрапника пред нея. — Не е толкова лесна задача да бъде освободена твоята любима Алекстраза. Дори аз не мога да твърдя със сигурност, че цената ще си струва. Не е ли по-добре да оставим света сам да следва своя ход? Ако Дарителката на живот трябва да бъде освободена, това няма ли да се случи, когато е необходимо?“

Нейното равнодушие, равнодушието на всяко от трите Изражения, които бе посетил, запалиха гняв в съзнанието на дракона магьосник.

„А пък Детуинг е връхната точка в развитието на света, така ли? И той наистина ще стане, ако всички вие продължавате само да седите и да си мечтаете!“

Крилата се свиха:

„Недей да споменаваш този отстъпник!“

Крас я притисна:

„Защо, Господарке на сънищата? Кошмари ли ти причинява?“

Чертите на Изера изразиха нескрит ужас:

„Никога вече няма да вляза в неговите сънища. Вероятно е по-страховит, докато спи, отколкото когато е буден“.

Изпадналият в затруднение магьосник дори не се опита да разбере последното. Единственото, което го интересуваше, бе, че никоя от тези велики сили не можеше да събере необходимата смелост, за да се съпротивлява. Наистина, благодарение на Демонична душа те бяха загубили частица от същността си, но все още притежаваха невъобразима мощ. Обаче явно и тримата смятаха, че епохата на дракона е отминала и не си струва трудът да се измъкнат от самоналожения си унес, дори да бе възможно да променят бъдещето.

„Изера, знам, че ти и твоите слуги продължавате да се движите сред по-младите раси. Знам, че продължаваш да влияеш на сънищата на хора, елфи и…“

„До един момент, Кориалстраз! Дори моето господство си има граници!“

„Тогава ти все още не си се отрекла от света, не е ли тъй? За разлика от Малигос и Ноздорму, ти не се криеш зад лудостта или сред реликвите от миналите времена! В края на краищата сънищата не са ли част от бъдещето?“

„Точно както и от миналото — не е зле да запомниш това!“

Неясният образ на жена от човешката раса с новородено бебе на ръце мина покрай него. Мимолетната картина на малко момче, водещо епична битка с наивните чудовища на собственото му въображение, примигваше и изчезваше пред очите на магьосника. Той се вгледа в различните сънища, които се оформяха и разсейваха около него. Имаше както мрачни, така и радостни видения, но това бе нещо обичайно — съществуваше баланс.

Но в съзнанието му продължаващият плен на неговата кралица и решимостта на Детуинг да отвоюва света от по-младите раси нарушаваха този баланс. Нямаше да има повече сънища, нямаше да има и надежда, ако това не бъдеше поправено.

„Със или без твоята помощ, Изера, аз ще продължа. Длъжен съм!“

„Определено си свободен да постъпиш така…“ — Фигурата на дракона на сънищата потрепна.

Крас й обърна гръб, пренебрегвайки неясните образи, които се разпръсваха около него.

„Тогава или ме върни в моето убежище, или ме захвърли в бездната! Може би ще е най-добре да не съм жив, за да видя съдбата на света… и това, което ще се случи с моята кралица!“

Той очакваше Изера да го запрати право в обятията на забвението, за да му попречи да й опява повече за своята Алекстраза. Вместо това почувства нежно, почти колебливо докосване по рамото си.

Крас се обърна и видя пред себе си една стройна и бледа жена, прекрасна, но безплътна. Тя бе облечена в свободна роба от бледозелен воал, прикриващ очертанията на тялото й. В известно отношение тя му напомняше за неговата кралица… и същевременно не й приличаше.

Очите на жената бяха затворени.

„Горкичкият борещ се Кориалстраз. — Устните й не се движеха, но Крас позна, че гласът е на Изера. Умислено изражение се появи на бледото й лице. — Ти би направил всичко за нея“.

Магьосникът не разбра защо тя си правеше труда да повтаря нещо, което и двамата знаеха отлично. Отново обърна гръб на Господарката на сънищата и потърси пътека, по която да се измъкне от това въображаемо царство.

„Не си тръгвай още, Кориалстраз“.

„Защо не?“ — запита той, докато се обръщаше към нея.

Изера го гледаше с широко отворени очи. Крас замръзна, защото бе невъзможно да се откъсне от погледа й. Това бяха очите на всеки един, когото бе познавал, когото бе обичал. Това бяха очи, които го познаваха, познаваха го като дланта на ръката си. Те бяха сини, зелени, червени, черни, златни — всеки цвят, който можеха да бъдат очите.

Бяха дори неговите собствени очи.

„Ще обмисля всичко, което ми каза“.

Той не вярваше на ушите си.

„Ще го…“

Тя вдигна ръка и го прекъсна.

„Ще обмисля всичко, което ми каза. Нито повече, нито по-малко — засега“.

„И… и ако откриеш, че си съгласна с мен?“

„Тогава ще се постарая да убедя Малигос и Ноздорму в правотата на мисията ти… но от тяхно име не мога да обещая нищо, дори след като говоря с тях“.

Това бе повече, отколкото Крас бе получавал до този момент — дори повече отколкото се бе надявал, че може да получи. Вече имаше поне някаква надежда и можеше да продължи своята битка.

„Аз… аз ти благодаря“.

„Все още не съм направила нищо за теб… освен да запазя мечтите ти живи.“ — Мимолетната усмивка, която огря устните на Изера, притежаваше известен оттенък на съжаление.

Той понечи отново да й благодари с желанието да я накара да разбере, че дори само това му дава силата, от която се нуждае, за да продължи, но Изера внезапно започна да се отдалечава от него. Крас посегна към нея, но разстоянието вече бе станало твърде голямо, а когато се опита да пристъпи напред, тя се отдръпна още по-бързо.

Тогава разбра, че не Господарката на сънищата се бе отместила, а той.

„Спи сладко, горкички Кориалстраз — чу се гласът й. Слабата, бледа фигура потрепна, след което се стопи напълно. — Наспи се добре, защото за битката, в която си решил да се впуснеш, ще имаш нужда от всичките си сили, та дори и от повече…“

Той се опита да проговори, но дори гласът му изневери. Мрак обгърна дракона магьосник, успокояващата тъмнина на покоя.

„И не подценявай онези, които считаш единствено за пионки…“

* * *

Планинската крепост на орките се оказа не само по-голяма, отколкото бе предполагал Ронин, но и по-объркана. Галерии, за които той очакваше, че ще го изведат до целта му, внезапно завиваха в друга посока, дори често се издигаха, вместо да се спускат. Някои от тях се оказваха задънени, абсолютно безпричинно според него. Един такъв тунел го накара да се връща обратно повече от час, което му отне ценно време и допълнително изчерпи и без това напускащите го сили.

Не му помагаше и това, че Детуинг не бе говорил с него нито веднъж през цялото това време. Въпреки че Ронин въобще не се доверяваше на черния дракон, поне знаеше, че той би го упътил до пленената кралица. Какво ли можеше да е отвлякло вниманието му?

В една неосветена галерия изтощеният магьосник най-накрая седна да почине. Отпи глътка вода от малък мех, даден му от злощастните гоблини. След това се облегна назад, надявайки се краткият отдих да му позволи да проясни мислите си и да събере сили, за да прекоси тунелите.

Наистина ли бе възможно да освободи кралицата на драконите? Докато си бе проправял път из планината, съмненията му се бяха увеличавали все повече и повече. Нима бе дошъл тук просто за да извърши едно грандиозно самоубийство? Смъртта му не би съживила онези, които бяха загинали, а и честно казано, всеки от тях сам бе направил своя избор.

Как въобще се бе решил на това безумно приключение? Връщайки се назад, Ронин си припомни първия път, когато бе повдигната темата. Получил забрана да участва в делата на Кирин Тор след провала на последната си мисия, младият магьосник бе прекарвал дните си потънал в мрачни мисли, без да се среща с никого, хапвайки, колкото да не умре от глад. Заради наложеното му покаяние на никого не бе разрешено да го посещава и затова появата на Крас се бе оказала още по-изненадваща, както и предложението му да подкрепи усилията на Ронин за завръщане в техните редици.

Ронин винаги бе смятал, че няма нужда от ничия подкрепа, но Крас го бе убедил в противното. Майсторът магьосник бе обсъждал ужасното положение на своя по-млад събрат в такива подробности, че накрая Ронин отчаяно бе започнал да го моли за помощ. Някак бе повдигната темата за драконите, а оттам се бяха прехвърли към историята на Алекстраза — кървавочервения бегемот, държан в плен от орките и принуждаван да ражда свирепи зверове за прослава на Ордата. Въпреки че главните сили на Ордата бяха разбити, докато кралицата беше под техен контрол, орките в Каз Модан щяха да продължават да сеят разрушения сред Алианса, убивайки безброй невинни.

Някъде тогава на Ронин му беше хрумнала идеята за освобождаването на дракона — напълно фантастична приумица, за която бе сигурен, че може да се роди единствено в неговото въображение. Но бе звучала напълно логично тогава. Да очисти името си или да загине, опитвайки се да осъществи един план, за който събратята му щяха да говорят до края на вечността.

Крас бе невероятно впечатлен. Всъщност сега Ронин си припомни, че възрастният магьосник бе прекарал много време, насърчавайки го и уточнявайки подробностите. Ронин открито си призна, че вероятно би изоставил идеята, ако не бе подтикван от своя опекун… сякаш тази мисия бе по-скоро на Крас, отколкото негова. Разбира се, какво би постигнал безликият съветник, изпращайки своето протеже на такъв поход? Ако Ронин успееше, вероятно щеше да обере част от лаврите, но ако се провреше… какво би донесло това на Крас?

Ронин поклати глава. Ако продължаваше да си задава подобни въпроси, скоро щеше да повярва, че всъщност неговият покровител е бил мозъкът зад тази мисия, че някак е внушил на по-младия магьосник да пожелае да дойде в тези негостоприемни земи.

Абсурд…

Изненадващ шум едва не накара Ронин да скочи на крака. Той осъзна, че докато е размишлявал, неусетно е задрямал. Притисна се плътно към стената и зачака да види кой идва по мрачния коридор. Със сигурност орките знаеха, че това е задънена галерия. Възможно ли бе вече да го търсят?

Но шумът, който той разпозна като приглушен разговор, бавно затихна. Магьосникът осъзна, че е станал жертва на сложната акустика на пещерната система. Орките, които бе чул, най-вероятно бяха в някоя друга галерия встрани от него.

Все пак не би ли могъл да последва тези звуци? С нарастваща надежда Ронин предпазливо тръгна в посоката, от която смяташе, че идва разговорът.

Не знаеше колко дълго бе спал, но продължавайки напред, чуваше все повече и повече шумове, сякаш Грим Батол тъкмо се събуждаше. Сред орките, изглежда, кипеше трескава дейност. Това представляваше известен проблем за магьосника. Започна да чува прекалено много звуци от всички посоки. Не желаеше случайно да попадне в залите за тренировка или пък в столовата. Целта му бе единствено пещерата, в която държаха пленената кралица.

И тогава силен драконов рев се извиси над всички останали шумове — могъщ зов, който затихна бързо. Ронин бе чул този звук на няколко пъти, но не се бе замислял над него. Сега прокле глупостта си — нима не бе вероятно всички дракони да са в една и съща зона? В най-лошия случай, ако последваше звука, щеше да открие поне един от зверовете, а оттам може би щеше да намери и пътя до покоите на Алекстраза.

За известно време придвижването му из тунелите беше безпроблемно, тъй като повечето от орките, изглежда, бяха далеч заети с някаква мащабна задача. Магьосникът се зачуди дали Грим Батол не се подготвя за битка. В този момент Алиансът би трябвало да е притиснал оркската армия в северен Каз Модан. Ако Ордата се надяваше да отблъсне хората и техните съюзници, драконовите ездачи бяха длъжни да подкрепят своите събратя.

В такъв случай трескавата дейност щеше да донесе преимущество на Ронин. Вниманието на орките щеше да бъде съсредоточено другаде, а и броят им в коридорите нямаше да е толкова голям. Без съмнение всеки ездач с обучено животно скоро щеше да бъде в небесата, поел на север.

Обнадежденият магьосник тръгна с по-уверена крачка, която секунди по-късно едва не го запрати право в лапите на двама огромни оркски воини.

За щастие те бяха още по-изненадани да се натъкнат на него. Ронин незабавно вдигна лявата си ръка и произнесе думите на една магия, която се бе надявал да запази за по-тежки обстоятелства.

По-близкият орк, изкривил грозното си лице в неистов гняв, посегна към брадвата, която висеше на гърба му. Магията улучи грамадния воин право в гърдите и яростно го запрати към най-близката каменна стена. Удряйки се в нея, оркът потъна в самата скала. Останаха видими само очертанията на тялото му с все още гневно озъбена уста, но след това дори те се стопиха и не остана никаква следа от жестоката смърт на съществото.

— Човешка отрепка! — изрева вторият, а брадвата вече бе в ръцете му. Той замахна мощно към Ронин, откъртвайки парченца от скалата, когато магьосникът успя да приклекне и да избегне удара. Оркът запристъпва напред, а огромната му матовозелена фигура изпълваше тесния коридор. Огърлица от изсушени, набръчкани палци — човешки, елфски и всякакви други — се вееше пред погледа на Ронин. Колекция, в която противникът му несъмнено искаше да прибави и неговите пръсти. Оркът замахна отново и този път ударът мина в опасна близост, като едва не разполови магьосника по дължина.

Ронин се вторачи отново в огърлицата, обмисляйки един безжалостен план. Той я посочи, жестикулирайки.

Магията му накара оркът да спре за момент, но след като не забеляза какъвто и да е видим ефект, свирепият воин се изсмя презрително към жалкия дребен човек.

— Ела! Смъртта ти ще бъде бърза, магьоснико!

Но докато вдигаше брадвата си, оркът усети някакво дращене, което го принуди да сведе поглед.

Палците от огърлицата — повече от две дузини — бяха докопали гърлото му.

Той захвърли брадвата и се опита да ги отдели, но те бяха вкопчени здраво. Оркът се задави от кашлица, когато пръстите оформиха зловещо подобие на ръка, която му спираше въздуха.

Ронин се дръпна назад, когато оркът започна да се мята диво, опитвайки се да откъсне отмъстителните пръсти. Магьосникът бе направил магията единствено за отвличане на вниманието, докато измисли нещо по-окончателно, но отрязаните палци явно бяха взели идеята присърце. Отмъщение? Въпреки че беше магьосник, Ронин не можеше да повярва, че духовете на закланите от орка воини някак бяха подтикнали пръстите си към този възхитителен опит. Причината трябваше да се крие в потенциала на самата магия.

Несъмнено трябваше да е така…

Водени от отмъстителни духове или просто от магия, оживелите палци свършиха ужасното си дело с очевидна охота. Кръв покриваше по-голямата част от гръдния кош на орка, след като ноктите бяха раздрали меката кожа около гърлото му. Огромният воин се срути на колене, а в погледа му се четеше такова отчаяние, че Ронин бе принуден да отмести поглед.

Няколко секунди по-късно той чу как оркът спря да диша, след което огромната му тежест се стовари на пода на тунела.

Грамадният воин представляваше окървавена купчина, а пръстите все още бяха впити във врата му. Събрал смелост да докосне един от тях, Ронин не откри и следа от движение или живот. Те бяха свършили своята задача и се бяха завърнали към предишното си състояние, каквато и беше целта на магията му.

И все пак…

Отърсвайки се от подобни мисли, Ронин побърза да продължи пътя си. Нямаше къде да скрие трупа, а и нямаше време да се занимава с това. Не след дълго някой щеше да открие тялото, но магьосникът не можеше да направи нищо по въпроса. От значение бе единствено кралицата на драконите. Може би тя щеше да го отнесе на безопасно място, ако наистина успееше да я освободи. Това беше единствената му възможност за спасение.

Успя да прекоси следващите няколко тунела, без да срещне затруднения, но после се оказа, че върви право към ярко осветен коридор, а шумът от гласовете започна да става все по-отчетлив. Движейки се предпазливо, Ронин се доближи до пресечката и надникна зад ъгъла.

Това, което бе сметнал за коридор, всъщност се оказа преддверието на огромна пещера, в която десетки орки се трудеха усилено, товарейки фургони и подготвяйки впрегатни животни, сякаш им предстоеше дълго пътуване, от което нямаше да се завърнат скоро.

Нима е бил прав за битката на север? Но тогава защо сякаш всички орки възнамеряваха да напуснат Грим Батол, а не само драконите и техните ездачи? Щеше да отнеме доста време, докато фургоните стигнат до Дън Алгаз.

Видя два орка, носещи някаква огромна тежест помежду си. Личеше, че едва се справят и им се иска да оставят товара си на земята, но по някаква причина не се осмеляваха да го направят. Отнасяха се особено грижливо към него, сякаш бе направен от стъкло.

Като прецени, че никой не гледа в неговата посока, магьосникът се прокрадна напред, за да огледа по-добре какъв бе предметът, който орките ценяха толкова много. Бе овален и с груба, люспеста повърхност.

Яйце. Драконово яйце по-точно.

Погледът му веднага се стрелна към фургоните. Сега той забеляза, че в някои от тях бяха натоварени други яйца в различен стадий от развитието си — от гладки и съвсем кръгли до люспести като първото, почти готови да се излюпят.

След като драконите бяха толкова важни за топящата се надежда на орките, защо рискуваха скъпоценните яйца в такова пътуване?

„Човеко“.

Гласът едва не накара Ронин да изпищи. Прилепи се до стената и побърза да се върне в тунела. Когато най-накрая се увери, че никой от орките не може да го забележи, Ронин стисна висящия на врата му медальон и се взря в черния кристал в центъра му.

Точно така, сега той сияеше лекичко.

„Човеко… Ронин… къде си?“

Не знаеше ли Детуинг?

— Намирам се в средата на оркската крепост — прошепна той. — Търсех кухината, където е кралицата на драконите.

„А вместо това си открил нещо друго. Зърнах го за миг. Какво беше то?“

По някаква причина, Ронин не искаше да каже на Детуинг.

— Просто орки, които тренираха бой. Едва не връхлетях върху тях, без да искам.

Отговорът му бе последван от продължителна тишина. Всъщност той помисли, че Детуинг е прекъснал връзката. После с равен глас драконът каза:

„Искам да ги видя“.

— Няма нищо…

Преди Ронин да произнесе друга дума, тялото му внезапно въстана срещу него и пое обратно към пещерата и гъмжилото от орки. Вбесеният заклинател се опита да протестира, но този път дори устните му отказаха да работят за него.

Детуинг го закара до мястото, където бе стоял преди малко и после застави дясната му ръка да вдигне медальона. Ронин предположи, че Детуинг гледа през тъмния кристал.

„Тренирали бой… разбирам… И сигурно по този начин тренират оттегляне?“

Той не можа да отвърне на подигравателната забележка, пък и не смяташе, че Детуинг се интересува от мнението му. Драконът го принуди да остане на открито, докато медальонът оглеждаше наоколо.

„Да, разбирам… Вече можеш да се върнеш в тунела“.

Възвърнал контрол над тялото си, Ронин побърза да се оттегли. Беше благодарен, че орките буквално не можеха да вдигнат глава от работа. Облегна се на стената, дишайки тежко, силно уплашен от възможността да го открият и заловят. Значи не беше настроен толкова самоубийствено, колкото си бе представял.

„Следваш грешна пътека. Трябва да се върнеш до предишния кръстопът“.

Детуинг не спомена повече за хитруването му, което притесни магьосника повече, отколкото ако бе започнал да го гълчи. Несъмнено драконът също разсъждаваше върху преместването на яйцата, освен ако вече не знаеше нещо по въпроса, а това едва ли бе възможно. Надали някой тук му предаваше информация. Орките се страхуваха от черния и го презираха поне толкова, колкото Алианса на Лордерон. Ако не и повече.

Въпреки безпокойството си Ронин незабавно последва инструкциите на Детуинг и се върна обратно по коридора, докато не стигна до въпросната пресечка. Не й бе обърнал внимание на идване, пренебрегвайки я заради теснотата и липсата на осветление. Несъмнено орките биха поддържали добре осветен всеки важен тунел.

— Насам? — прошепна той. „Да“.

Ронин продължи да размишлява над това, откъде драконът знаеше толкова много за пещерната система. Детуинг не би тръгнал да обикаля лично из галериите дори в човешкия си образ. Беше ли възможно да го бе правил в образа на орк? Вероятно да, но това също не изглеждаше логичен отговор.

„Поеми по втория тунел отляво“.

Напътствията изглеждаха безупречни. Ронин очакваше поне една грешка, която да покаже, че драконът налучква от време на време. Но Детуинг не сбърка нито веднъж — явно познаваше пътя из оркското убежище по-добре и от зеленокожите воини.

Най-накрая сякаш след безкрайни часове ходене, гласът внезапно заповяда:

„Спри“.

Ронин застина, въпреки че нямаше представа какво бе притеснило Детуинг.

„Чакай“.

Няколко мига по-късно магьосникът долови гласове от дъното на тунела.

— … къде беше? Имам въпроси към теб. Много въпроси!

— Хиляди извинения, мой велики командире, хиляди извинения! Това не можеше да бъде избегнато! Аз…

Гласовете затихнаха точно когато Ронин се напрегна да чуе още нещо. Беше сигурен, че единият от говорещите бе орк, очевидно комендантът на крепостта, но другият беше същество от съвсем различна раса. Гоблин.

Детуинг използваше гоблини. Това ли бе начинът, по който бе научил толкова много за необятната бърлога? Нима някой от гоблините тук служеше и на черния?

Щеше му се да тръгне след тях и да чуе още от разговора, но драконът внезапно му нареди да продължи. Ронин знаеше, че ако не се подчини, Детуинг може да го застави насила. Докато имаше контрол над крайниците си, поне му оставаше илюзорното чувство, че има някакъв избор.

След като пресече тунела, по който бяха минали оркският командир и гоблинът, Ронин се спусна по един стръмен коридор, който сякаш водеше в недрата на планината. Несъмнено вече беше близо до кралицата на драконите. Всъщност той дори можеше да се закълне, че чува дишането на някакво гигантско същество.

„Пропусни две пресечки, после завий надясно. Продължавай, докато видиш един отвор от лявата си страна“.

Детуинг не каза нищо повече. Ронин отново се подчини на инструкциите и забърза в указаната посока. Нервите му бяха опънати. Колко още трябваше да се лута из тази планина?

Зави надясно и продължи напред по коридора. От кратките инструкции на дракона Ронин бе останал с впечатлението, че ще стигне до споменатия отвор сравнително бързо, но измина почти половин час, без да забележи нещо съществено. На два пъти пита Детуинг скоро ли ще стигне търсеното място, но невидимият му водач пазеше мълчание.

И точно когато магьосникът бе почнал да мисли, че е сбъркал отбивката, напред се видя светлина. Твърде приглушена, за да е сигурен… но беше от лявата страна на коридора.

С възобновена надежда Ронин забърза към нея, като се стараеше да се движи безшумно. Напълно бе възможно около кралицата да има дузина орки на пост. Той бе подготвил няколко магии, но се надяваше да ги запази за други, по-отчаяни моменти.

„Стой!“

Гласът на Детуинг отекна в главата му и едва не накара Ронин да се блъсне в най-близката стена. Вместо това той се прилепи до скалата уверен, че някой пазач го е открил.

Нищо. Коридорът беше пуст.

— Защо извика така? — прошепна той към медальона.

„Целта лежи пред теб, но пътят може да е охраняван не само от живи пазачи“.

— Магия? — Той вече бе помислил за това, но драконът не му бе дал възможност да провери лично.

„Или стражи с магически произход. Има бърз начин да разберем дали е така. Дръж медальона пред себе си, докато вървиш към входа“.

— Ами пазачите от плът и кръв? Аз трябва да се притеснявам също и от тях.

Той буквално можеше да чуе нарастващото раздразнение на черния.

„Сега ще разберем, човеко…“

Сигурен най-малкото в това, че Детуинг желае той да стигне благополучно до Алекстраза, Ронин вдигна медальона пред себе си и тръгна бавно напред.

„Засичам единствено дребни магии. Дребни за такъв като мен, разбира се — съобщи му драконът, докато приближаваше входа. — Ще се оправя с тях“.

Черният кристал внезапно лумна, при което стреснатият магьосник едва не го изтърва.

„Премахнах защитните магии — драконът направи пауза. — Вътре няма пазачи. От тях така или иначе няма нужда дори без магическите заклинания. Алекстраза е старателно заключена с вериги и е прикована към стената“.

— Да вляза ли вътре?

„Бих се почувствал разочарован, ако не го направиш“.

Магьосникът си помисли, че Детуинг се изразява доста странно, но не се задълбочи в тази насока. По-силно го вълнуваше това, че най-накрая щеше да срещне кралицата на драконите очи в очи. Прииска му се Верееса да е с него, после се зачуди защо тази идея му се нрави толкова. Навярно…

Мисълта за среброкосата елфа избледня, когато Ронин пристъпи в преддверието и съзря за първи път огромния червен дракон Алекстраза.

И откри, че кралицата отвръща на погледа му, а в нейните очи проблясва страх… но не за собствената й безопасност.

— Не! — прогърмя гласът й. — Отстъпи назад!

В същото време гласът на Детуинг каза триумфално:

„Идеално!“

Блестяща светлина обгърна магьосника. Всяка частица от тялото му се разтресе, когато чудовищната сила го заля. Медальонът се изплъзна от внезапно вцепенените му пръсти.

Докато се сгромолясваше на пода, той чу как Детуинг се изсмя.

„Идеално…“