Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Полигон, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Корекция с внимателно изчитане
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Съветска фантастика

Съветска, второ издание, литературна група IV

Съставители: Станка Пенчева, Любен Дилов, Огнян Сапарев

 

Редактор: Станка Пенчева

Редактор от издателството: Здравка Петрова

Художник: Радина Цачева

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректор: Олга Цанова

Дадена за набор на 15.VII.1980 г. Излязла от печат на 30.XI.1980 г.

Издателски № 1638. Формат 84x108/32

Издателски коли 24,36. Печатни коли 29. У.И.К. 24,95

Цена 3,05 лева

Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив, 1980

 

Генрих Альтов. Богатырская симфония. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Александр Беляев. Невидимый свет. Собрание сочинений, т. 3. Москва, „Молодая гвардия“ — 1964 г.

Дмитрий Биленкин. Принцип неопределëнности. Место в памяти. сб. „Проверка на разумность“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1974 г.

Кир Булычëв. Можно попросить Нину? сб. „Люди как люди“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1975 г.

Илья Варшавский. Побег. Сборник. „Фантастика“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1969 г.

Илья Варшавский. В атолле. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Север Гансовский. Полигон. Библиотека современной фантастики, т. 15. Москва, „Молодая гвардия“ — 1968 г.

Геннадий Гор. Картина. Повести и рассказы. Ленинград, „Художественная литература“ — 1973 г.

Михаил Грешнов. Дорогостоящий опыт. сб. „Волшебный колодец“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1974 г.

Владимир Григорьев. Рог изобилия. Библиотека современной фантастики, т. 15. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Валентина Журавлëва. Нахалка. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Александр Казанцев. Взрыв. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Виктор Колупаев. Жемчужина. сб. „Случится же с человеком такое!…“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1972 г.

Ольга Ларионова. У моря, где край земли… сб. „Вторжение в Персей“. Лениздат — 1968 г.

Игорь Росохватский. Тор I. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“ — 1967 г.

Владимир Савченко. Вторая экспедиция на Странную планету. Библиотека современной фантастики, т. 14. Москва, „Молодая гвардия“, 1967 г.

Вадим Шефнер. „Скромный гений“. сб. „Скромный гений“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1974 г.

Аркадий Стругацкий, Борис Стругацкий. Малыш. Две повести. Изд. „Детская литература“, Ленинград — 1975 г.

Анатолий Днепров. Лицом к стене. сб. „Формула бессмертия“. Москва, „Молодая гвардия“ — 1972 г.

Юрий Медведев. Чëртова дюжина Оскаров. Журнал „Техника молодëжи“, № 2 — 1977 г.

История

  1. — Добавяне

I

Най-напред на острова дойдоха хора с малък катер.

Водата край брега беше мътна, ленива, пълна с песъчинки и миришеше на гниещи водорасли. Около подводните скали клокочеха зелени вълни, а зад тях се разстилаше синята топла равнина на океана, откъдето денем и нощем духаше постоянен вятър. Над плажа растяха остри бамбукови дървета, а зад тях се извисяваха палми. Раци изскачаха смело изпод камъните, нахвърляха се върху дребните рибки, които вълните изтласкваха със стотици на пясъка.

Хората от катера — те бяха трима — бавно обиколиха от единия край до другия достъпната част на острова, съпровождани от тревожните, недоверчиви погледи на индианците — тук в малко селце живееха няколко индиански семейства.

— Струва ми се, че е тъкмо това, което ни трябва — каза един от пристигналите. — Най-близкият остров се намира на пет километра. Параходни и авиолинии наблизо няма, мястото изобщо е достатъчно забутано. Мисля, че и на началството ще се хареса. Впрочем, дявол ги знае…

— По-добро едва ли ще намерим — съгласи се другият. Той се обърна към третия, към преводача. — Идете и кажете на индианците да напуснат острова. Обяснете им, че това е за около една седмица, след което ще могат да се върнат.

Преводачът, дълъг като върлина, с тъмни очила, кимна и тръгна бавно към селото, като с мъка измъкваше краката си от пясъка.

Първият пристигнал извади от полевата си чанта аероснимка на острова, молив, линия и започна да пресмята.

— Тук ще построим жилищния блок. До него — столовата. Тук ще изкопаем окоп, а тук ще бъде блиндажът. На този хълм те ще могат да разполагат своята апаратура. Разстоянието е тъкмо петстотин метра от блиндажа.

— А какво представлява тази дяволия? — попита вторият.

Първият, без да вдига очи от картата, сви рамене:

— Какво ми влиза в работата? Аз имам заповед да намеря остров. А вие — да доставите материалите. Останалото не ни интересува, нали? — Той въздъхна и разпечата пакетче дъвка. — Ех, че жега! Къде ли се дяна преводачът?

Преводачът се върна след половин час.

— Нищо не можеш да им втълпиш. Не искат да заминават. Казват, че винаги са си живели тук.

— А вие казахте ли им, че тук се провеждат военни опити?

— Мислите, че са способни да разберат това? Та в езика им дори няма такива думи. И що е това „забранена зона“ те също не могат да разберат.

— Добре. Да тръгваме — каза вторият. — Остров намерихме, предупредихме жителите. Когато пристигнат материалите, индианците сами ще се махнат.

Те се приближиха до катера, тласнаха го във водата с помощта на моториста и след десет минути се скриха зад хоризонта.

Известно време вълните подмятаха хартийката от дъвка край самата пясъчна ивица. Дойдоха индианците и дълго гледаха след катера. Едно момченце посегна към сребристата книжка. Най-старият от индианците, с обветрено лице и могъщо телосложение, му се скара.

— Не можеш ги разбра тези бели. Никой никога не свършва работата си докрай. Казаха — напускайте. А защо? Дългокракият, с очи, скрити зад стъклата, каза, че и той не знае. Всеки върши само част от нещо голямо. А какво ще излезе после, когато тези части се съберат, хич и не помислят.

 

След две денонощия към острова се приближи малка флотилия. Плоскодънен шлеп довлече до брега един булдозер и един екскаватор. Кранът подаваше с жилестата си лапа торби с цимент, тръби, греди, рамки за прозорци, а после, като се напъна, внимателно постави на пясъка голям, увит в брезент предмет, толкова тежък, че веднага потъна десетина сантиметра в земята. На брега слязоха и две самоходни противотанкови оръдия.

С помощта на машините войниците бързо изкопаха окопи. Булдозерът изкорени палмовата горичка. Палмите падаха и оплитаха листата си — необикновено гъсти, когато се оказаха на пясъка.

За десет часа на мястото на горичката израсна павилион с двоен покрив, а в пясъка се зарови блиндаж с бетонни стени.

Индианците не догледаха всичко до края. Към обед старейшината излезе на брега дълго се взира в небето: хоризонтът на юг бе придобил странен червеникав оттенък. След това той се върна при колибите и каза нещо на мъжете. Жителите на селото бързо натовариха цялото си имущество на две големи лодки и отплуваха към съседния остров.

Вечерта край сандъците, струпани до павилиона, дълго се въртя някакъв дангалак с интендантска емблема на петлиците. Сверяваше ги по своите документи. Всичко трябваше да бъде готово за идването на следващата група, така че нищо да не им липсва. Защото това бяха хора, които идват само на готово.

Един строителен техник изпробва светлината в павилиона, провери дали тече водата в крана. Екскаваторът изрови още една яма, в която булдозерът набута строителните отпадъци. След това войниците докараха двете машини до брега, кранът ги натовари на шлепа, военните се качиха на бронирания катер и флотилията отплува.

На острова останаха само двама: капрал[1] с автомат и някакъв цивилен: посивял, остролик, с хлътнали бузи. Капралът обходи покритата с брезент грамада. В същност май нямаше от кого да я охранява. Той се приближи до брега, подритна един камък. Изпод камъка изскочи малък рак.

После похапнаха с цивилния. Той попита как се казва капралът. Капралът отговори. Цивилният се осведоми откъде е капралът. Той отговори. Цивилният попита дали капралът знае какво охранява и капралът съобщи, че не знае и не иска да знае.

Слънцето се спускаше зад хоризонта. Цивилният се разходи напред-назад, след това прекоси острова, седна на пясъка до гъстите като четка храсти на младия бамбук. Небето се украси с хиляди преливащи се един в друг, непрекъснато менящи се нюанси на ултрамарин и изумрудено. Над главата му стана тъмно, макар че хоризонтът все още сияеше.

На северозапад над океана бушуваха бури, мълнии просветваха в ясно очертаните ивици на дъжда. Отвъд дъжда се извисяваше неочаквано огромен син облак, заел една трета от небосклона, може би огнище на бъдещ тайфун. На юг, от водата към зенита, се бе простряла гирлянда от облаци, обагрени отдолу червено, а отгоре виолетово.

Беше дори неловко да се окажеш единственият свидетел на този чудовищен по мащабите си, неповторим, потискащ спектакъл на светлината, багрите и мрака.

Само тук, в това избрано измежду цялата Вселена място!

Само веднъж през цялата безкрайна вечност!

Мъжът извади от джоба си бележник и се замисли.

Скъпа Мириам, аз се изморих, започнах да спя много лошо. Задрямвам за десетина минути, след това се събуждам със същата мисъл отпреди заспиването. Водя сам със себе си безкрайни монолози, съзнанието ми сякаш се е раздвоило и двете му страни все не могат да се примирят. Това е мъчително. Победата на едната страна ще означава поражение на другата. А нали тази, втората — това също съм аз… Впрочем поражението е неизбежно.

Но ще започна подред и ще съобщя, че в групата е включен най-после и Генералът. (Пиша го с главна буква, защото това не е генерал изобщо, а именно онзи, когото и аз имах пред вид. Доста дълго той беше някъде извън пределите на нашата команда, но неговото отсъствие така ясно се чувствуваше от всички, че дори вече се превръщаше в присъствие. Аз го чаках като липсващ елемент от таблицата на Менделеев и ето че той се появи. Генералът не е остарял много от времето на последната ни среща, но някак си е натежал, позагрубял и играе ролята на стар воин, чиито мъжество и жар обаче биха стигнали за десетина млади. Той не ме позна, на което аз естествено не се учудих. Нали типове от този род запомнят само онези, от които зависи придвижването нагоре, а от мене то не зависеше. Така или иначе той е тук. Би трябвало да се радвам, но сега не изпитвам такова чувство.

Защо?

Това е толкова дълга история! Човек живее, труди се и върши важна работа. (Каквато вършех аз през 1943–1945 г.) Има семейство, всички са му необходими и той е необходим на всички. Но времето си тече и постепенно положението се изменя. Преставаш да служиш на това, на което, според твоите разбирания, е трябвало да служиш. А после върху теб започват да се сипят удари. Става ясно, че вие с жена си сте чужди един на друг и тя си отива. Но още по-страшно е другото — децата избират погрешен път. Тоест някога той е бил верен — в онези времена, когато и ти сам си вървял съзнателно по него. Но сега пътят води към пропаст, към гибел и децата го извървяват до края. Тогава човекът се стряска. Започва да търси виновните и ги намира. Иска сам да осъществи правосъдието. И всичко това, взето заедно, е първият етап. А след него започва вторият. Пуснато е в ход голямо дело и на тебе ти се струва, че то е необходимо и разумно. Приведени са в движение хора, материали, документация и тази лавина, на която ти си дал началния тласък, се движи от само себе си. В един миг започваш да разбираш, че всичко е напразно, всичко е погрешно. Но ти вече не си свободен, нямаш власт. Работата ще стигне до края, дори и да си разбрал нейната безсмислица.

Ще ми кажете, скъпа Мириам, че те нищо няма да разберат. Зная. Нещо повече. Аз съм уверен, че и моите момчета щяха да искат от мене не мъст — тя в същност нищо не променя в света, защото оставя недокоснати условията за нови престъпления, а нещо друго: действия. Зная това, но вече съм безсилен. Аз строя дом, който е обречен на събаряне, и най-страшен за мен ще бъде часът, когато поставя и последната греда. Когато няма да имам какво повече да върша в живота и вътре в мене ще се възцари ужасна пустота. Разбира се, те нищо няма да разберат. А дори и да разберяха, това сега доникъде не ще доведе и на нищо не ще повлияе. Аз твърде късно прозрях това. Трагедията е там, че много неща започваш да разбираш чак тогава, когато вече е невъзможно нещо да се промени.

Писалката продължаваше да тича по листа… Коридори и кабинети на военното министерство, безброй съвещания на ниво „секретно“, „свръхсекретно“ и „секретно в най-висша степен“, частни преговори, полуофициални срещи с необходимите хора, официални — с ненужните и изобщо всичко това, с което се занимаваше мъжът през последните години, се редеше върху хартията в нервни и бързи редове.

… най-после е готово, комисията пристига утре. Всичко е така засекретено, че дори не ни разрешават да си говорим по име. Нито един човек в света не познава проекта като цяло и ако ние всички изчезнем изведнъж от лицето на Земята, никой не ще може да открие нишката към кълбото.

Сега аз мисля как ли биха се чувствували членовете на комисията, ако знаеха какво ги очаква на острова.

Посивелият цивилен сгъна акуратно листчетата и ги мушна в джоба си. Нямаше къде да ги изпраща, никаква Мириам не съществуваше. Той записваше мислите си просто поради необходимостта да запази някак си собствените си душевни преживявания. Напоследък започна да му се струва, че не са му останали никакви други ценности на тоя свят.

Той запали цигара и погледна нагоре. Небето беше тъмно, ала не черно; мрак, който не те зазижда, а е проницаем, мек, зовящ погледа в безкрайността.

Мъжът стана, отиде в павилиона, съблече се в определената за него стая, взе от куфара си плавниците и акваланга. Дощя му се да види какви са теченията край южния бряг на острова.

Той се върна на плажа. Вятърът бе стихнал, вълни почти нямаше. Отдалече долиташе шумът на водата при подводните скали, силно, по нощному ухаеха цветята. Мъжът влезе във водата. Отначало тя го преряза със студа си, но тялото му бързо свикна с променената температура. Той си сложи маската и завъртя вентила на бутилката със сгъстен въздух.

Още няколко крачки и водата го покри. Тъмнината го похлупи. Но тя също беше жива, прозрачна, пронизвана тук-там от светлинни — съзвездия и галактики от светещи живи същества. Мъжът включи прожектора. Изведнъж нещо блесна до него с разноцветни лъчи. Той рязко се дръпна, но след това устните му, скрити под гумената маска, се разтегнаха в усмивка. Това беше само една рибка аншоа, така сива и невзрачна в магазините и така сияеща, искряща тука — в родната стихия.

След първата гостенка, привлечена от светлината на прожектора, приближи втора, после трета. Те кръжаха около човека, наподобяващи празничен огнен фойерверк, като ставаха ту сини, ту зелени, ту алени.

Отнякъде се появиха дълги червени червеи, след тава пак риби и след няколко мига всичко наоколо закипя от живот. Той се отмести встрани, като осветяваше с жълтия лъч неравното дъно. Пясъкът мърдаше под краката му, мекотелите седяха в своите ямки, вдишвайки кислород, а от една малка пещера неочаквано го погледнаха две кръгли загадъчни очи.

И човекът забрави за миг защо е дошъл на острова…

А на сутринта пристигна катерът, който докара членовете на комисията и артилеристите.

II

— Да, интересно — каза генералът. Той се отдръпна от стената на окопа, с опакото на ръката изтърси влажния пясък от мундира си и се усмихна. — Ако и по-нататък върви така, това чудо май че ще подпише заповед за оставка на всички нас, военните, а?

Полковникът с издадената напред челюст погледна генерала в очите и охотно се разсмя.

— И дори преди пенсионна възраст!

Всички в окопа се размърдаха. Изтърсваха се от пясъка, оправяха мундирите си. Дебелият майор свали фуражката си и избърса изпотения си врат и оплешивялата глава. Той се обърна към изобретателя.

— Все пак, как действува машината? Какъв е главният принцип?

Изобретателят погледна майора, готвейки се да отговори, но в този момент в разговора се намеси капитанът.

— Какъв? Аз мисля, че достатъчно ясно ни обясниха. — Той се срамуваше заради несъобразителността на майора. — Принципът е в това, че борбата се води не в сферата на действията, а в сферата на намеренията, ако правилно съм разбрал. Та нали ако някой от нас поиска да унищожи танк, той най-напред непременно ще си помисли това, така ли е? Ето, да кажем, аз съм артилерист и стоя на мястото на нашия капрал до оръдието. Преди да стрелям, аз трябва да насоча оръдието и след това да натисна спусъка. В този момент в мозъка ми възниква особена „Е“-вълна или „вълна на действието“. На нея именно реагира блокът, който е монтиран вътре в танка. Задействува съответното реле и подава команда на танка да се премести.

— И така да е — настояваше майорът. — Защо тогава танкът не се движи просто от мислите? Ето например в този момент аз мисля, че е добре да го улуча със снаряд право в купола. Там, където той сега се намира. Аз мисля, но танкът не мръдва. А нали ни казаха, че всички ние ще бъдем в полосата на действие на устройството. Целият остров.

Изобретателят едва забележимо повдигна рамене. — Разбира се, тогава танкът непрекъснато би получавал команди и непрекъснато би се движил. Но аз ви обясних, че устройството реагира именно на „Е“-вълна, а не на нормалните алфа-ритми. А „Е“-вълната възниква в мозъка само в момента на преминаване към действие. Ако го изразим научно, тя реагира на този заряд, който възниква в кората на лобните дялове на мозъка, започвайки от условния стимул и достигайки до появата на безусловния.

— Дяволска работа. Аз също не разбирам — намеси се полковникът с издадената челюст. — Защо танкът се отдалечава именно от това място, където ще попадне снарядът на оръдието? Нали аз мога да си помисля, че снарядът ще попадне на едно място, а на практика той попада на друго. Кое служи като сигнал за устройството вътре в танка — действителният полет на снаряда или моето желание?

— За това е предвидено изчислително устройство — отговори изобретателят. — Преди вашият артилерист да започне да стреля, той взема данните на приборите: разстояние до целта, скорост на движение, направление. Взема ги, известно време те се задържат в главата му, после той ги предава на изчислителното устройство на оръдието. Но моето устройство в танка също получава всички тези данни, също определя траекторията на снаряда и съответно се отдалечава от предполагаемото място на неговото падане. Тоест, когато се прицелвате в танка и стреляте, вие в същото време давате команда на устройството да изведе танка от мястото, където трябва да падне снарядът. С една дума, главното, което пречи да бъде улучен танкът, е това, че вие искате да го улучите.

— Хм — започна генералът. Той чувствуваше, че разговорът твърде дълго продължи без неговото участие. — Хм, и въпреки всичко аз мисля, че това все още не е съвършено оръжие.

— Когато бъде създадено съвършеното оръжие — хладно каза изобретателят, — тогава ще отпадне необходимостта от професионални военни.

За миг всички замълчаха, а после полковникът се засмя:

— Натам, струва ми се, върви работата. — Той погледна в очите своя началник. — Как мислите вие, генерале? Всичко вършат машините, а на нас ви остава само да получаваме заплатите си.

Генералът се усмихна и кимна. После лицето му стана сурово.

— Прекрасно. Да продължим. Майоре, предайте на момчетата заповед да открият огън.

Той прибави към гласа си доза добре разчетена официалност, примесена с гърлената дрезгавост на независим воин-командир, баща на своите войници. При това той си помисли, че никаква машина не би могла да отмери тези две дози с такава точност.

Изпитанията продължаваха. Танкът-мишена, с подсилена броня и скъсено оръдие, стоеше на място до момента на изстрела. Тогава, едва изпреварвайки изригването на пламъка от дулото на оръдието, монтирано в блиндажа, той задвижваше гъсениците си и отскачаше, а снарядът избухваше отзад, отпред или встрани, парчетата чукаха като грах по бронята и танкът отново застиваше, подобен на огромен сив камък. По разпореждане на генерала започнаха да обстрелват танка с двете оръдия. Над полигона се вдигна облак от пръст, танкът се скри в него, а после, когато прахът и пясъкът се слегнаха, той отново се показа — невредим, спокойно и равнодушно очакващ новите изстрели.

Към два часа следобед всички бяха вече изморени от горещината и неудобното стоене в окопа.

— Отлично — каза генералът. — Всичко това беше отбрана. А сега да видим нападението. Дайте заповед на танка да започне обстрелване на блиндажа.

— Готово — отговори изобретателят. — Една минута, Той единствен тук не беше военен, отделяше се от другите със своя измачкан цивилен костюм, с небрежно, не в тон подбраната риза и с изрази като: „С удоволствие… Ей сега“. Той се приближи до прибора, който приличаше на малък радиоприемник, отвори горния капак, погледна нещо вътре и хвана ръчката за настройка.

— Само че аз не мога да дам на устройството заповед „започни обстрел“. То няма да стреля току-така. Защото хората не се страхуват. Танкът ще влезе в бой, когато получи сигнал за страх. И по-нататък той ще се ръководи от тези сигнали. Да включвам ли?

Той погледна генерала. Сините му очи искряха.

— Действувайте! — каза генералът. Той погледна часовника си. — Нека танкът постреля малко, а после ще отидем да обядваме.

Изобретателят завъртя ръчката. В устройството нещо изписка и спря.

— Готово.

Всички гледаха към танка. На полигона беше тихо.

— Е? — каза полковникът с издадената челюст. — Заяде ли нещо?

Изобретателят бързо се обърна към него.

— Не, всичко е наред. Нищо не е заяло. Но на машината е нужен сигнал. Сега тя не стреля, защото това би било безрезултатно. Тя не изразходва напразно боеприпасите, както често правят вашите специалисти. Войниците са в укритието и снарядът не може да ги улучи. Трябва те да се почувствуват уязвими, да се страхуват, че танкът ще ги унищожи. С две думи — отново е необходима „Е“-вълна. Но този път — вълна на страха. Щом само някой започне да се страхува от танка, той веднага ще открие огън. Принципът тук е в това, че жертвата (ако може така да се каже) трябва да ръководи палача.

— Уф-ф — въздъхна майорът. — Може би все пак да отидем първо да обядваме? — Той беше най-дебелия и гладът измъчваше най-много него.

— Добре — съгласи се генералът. — Да обядваме, пък после ще продължим. А машината е перспективна работа.

До павилиона с двойния покрив трябваше да се върви дълго. Членовете на комисията се проточиха на стотина метра. Последни вървяха изобретателят, генералът и полковникът:

— Слушайте — каза генералът, когато изобретателят се спря, за да завърже връзката на обувката си. — А вие изключихте ли я, тази ваша машина?

Цивилният вдигна към него бледното си лице, по слепоочията му имаше капчици пот.

— Тя не се изключва. Няма такава устройство.

— Как така няма? — попита полковникът с издадената челюст.

— Така. Не съм предвидил.

— А кога ще престане да действува?

— Никога. Това е самозареждащ се автомат. Получава енергия от слънчевите лъчи. Ако се свършат снарядите, ще мачка противниците с гъсениците си. Но и снарядите не са малко.

— Весела работа! — каза генералът. — А как ще махнем оттук устройството, ако танкът започне да се отбранява? Как ще се приближим до него?

— Няма да го махаме — отговори изобретателят. Той все още не можеше да си завърже връзката на обувката. — Танкът ще ни унищожи всички.

Двамата мълчаливо гледаха цивилния.

— Да вървим, полковник — каза генералът.

Те се отдалечиха на няколко крачки и генералът сви рамене:

— Ако можеш ги разбра тези цивилни. Какво е това — остроумие на учен идиот? „Той ще ни унищожи всички“… За съжаление, без тях сега не можем да минем.

— Там е бедата — съгласи се полковникът.

III

Изпиха соковете, които поднесе ординарецът на генерала, и поговориха за времето и за голфа. Генералът се изказа в полза на тениса. Въпреки че беше на петдесет и две години, той имаше отлично храносмилане, превъзходно здраве и почти във всеки един миг от живота си — дори по време на най-сериозните заседания в министерството усещаше своето тяло: здраво, налято, все още жадно за движения и за храна.

Изядоха картофената супа и поговориха за алпинизма. Генералът изрази съжалението си, че в наше време младите офицери не обръщат достатъчно внимание на благородния конен спорт. Разговаряйки, той пак усещаше тялото си, спомни си как преди три месеца започна да го боли кръстът и как по съвет на своя лекар той се излекува от тази болка, като прибави към утринната си гимнастика няколко нови упражнения.

Изядоха второто и всеки си припомни къде и как са го хранили при различни далечни пътувания, командировки и кампании… Генералът разказа колко трудно било едно време със снабдяването в Конго и как през цялото време било лесно със снабдяването във Виетнам. Той единствен от присъствуващите беше участвувал във военните операции в двете страни и макар да разглеждаше военните действия преди всичко от гастрономическа гледна точка, изслушаха го в строго мълчание.

Изобретателят мълчеше през цялото време, като търкаляше в пръстите си хлебни топчета. Когато изпиха кафето и членовете на комисията запалиха цигари, той взе лъжичката и почука с нея по чашката си. Всички се обърнаха към него.

— Моля за минута внимание. — Той се наведе напред. — Аз бих желал да ви съобщя, че наред с изпитанието на самозащищаващия се танк аз реших този път да проведа още един малък опит. Така да се каже, изучаване на реакцията на хората, които неминуемо са обречени на смърт. Няколко думи за причините, които ме подтикнаха да предприема това скромно изследване. Работата е там, че всички вие тук сте военни и ако мога така да се изразя, професионално сте овързани с убийството. Ето например вие, генерале, сте планирали операция „Убиец“ и операция „Примка“ в една „бананова“ република. И още няколко подобни на тях. Впрочем именно в тази страна загина вторият ми син.

— Съчувствувам ви — каза генералът.

Цивилният махна с ръка.

— Благодаря ви… И така, вие планирате войни, но си ги представяте в твърде отвлечен вид, нали? Върху картата — във вид на планове, заповеди, изчисления. Толкова безследно изчезнали, толкова ранени, толкова убити. С една дума — твърде абстрактно. И тъй, аз си поставих за задача да ви накарам да почувствувате какво значи да лежиш в окопа с куршум в корема или да усещаш върху гърба си горящия напалм. Това ще бъде завършек на вашето образование и ще ви позволи поне веднъж да доведете започнатата работа до логичен край.

Той стана, като блъсна стола.

— И така, имайте пред вид, че машината не е изключена. Сега се помъчете да не се изплашите. Помнете, че устройството реагира на „Е“-вълната на страха.

И той бързо излезе от столовата.

Телефонът иззвъня. Капитанът — най-младшият по звание, блондин с къдрава коса, автоматически посегна към телефона.

— Слуша ви капитанът.

Всички чуха в слушалката гласа на сержанта-артилерист.

— Извинете, можем ли вече да излезем, сър? Тоест ние вече излизаме, но не знаем дали е изключено устройството.

— Можете — отговори капитанът. — Обядвайте и след половин час да сте по местата си!

Той постави слушалката на вилката, погледа я тъпо, после устните му помръднаха, в очите му се мярна страх. Той отново хвана слушалката.

— Хей, сержанте! Кой е там? Хей! — Той викаше толкова силно, че дори вените на шията му се издуха. — Хей, сержанте!

Той пусна слушалката и уплашено погледна останалите.

— Май че те не бива да излизат, щом е такава работата, а? — Той скочи и изтича навън.

Другите също станаха.

Слънцето заливаше острова с жестока гореща белота. Всичко като че ли плуваше в синкавата мараня, в отблясъците на океанското огледало. По пясъка, откъм блиндажа крачеха две фигури.

— Хей, сержанте! — извика капитанът. — Опасност! — Той размаха ръце с напразната надежда, че артилеристите ще разберат тези знаци като заповед да се върнат в блиндажа.

— Един момент — каза полковникът и челюстта му увисна надолу. — Ами ние?

Генералът, все още със салфетката в ръка, го погледна. Той побледня и тази бледност като че ли се предаде на всички. Полковникът изведнъж скочи от мястото си и като се наведе, с невероятна бързина побягна към бамбуковия гъсталак.

В следващия миг се чу рязко свистене. Блесна пламък, звукът на изстрела и грохотът на взрива се сляха в едно. Горчиво, напомняйки за война, беда, нещастие, замириса на барутен дим.

IV

Полковникът, ранен от парче снаряд, седеше свит в окопа, като се вслушваше в близкото боботене на танка.

Тресеше го. Той хлипаше и сълзите се стичаха по слабото му лице с мъжествена челюст. Той плачеше, но не от болка. Двете му рани не бяха сериозни и спряха да го болят веднага след първоначалния шок. Плачеше от обида и от препълнилата го ненавист. Той беше на четиридесет години и никога не беше вършил нищо нередно. Винаги се вслушваше в указанията на началствата и никога не бе се опитвал да предложи нещо ново, нещо свое. От негова гледна точка той беше безупречен, но изведнъж се оказа, че ръководителите му са го предали. Танкът, който беше предназначен за други, сега преследваше него.

Тресеше го от злоба и от обида. Пръв от застаналите до входа на павилиона членове на комисията той съобрази какво се бе случило и като животно, без да разсъждава, се хвърли към гъсталака.

Полковникът чу взрива след себе си, чу как два снаряда бяха изстреляни срещу артилеристите, които, види се, също се бяха изплашили. Скрит в храстите, той видя как единичен снаряд пръсна на парчета и потопи катера заедно с намиращия се на него моторист, който при първата тревога бързешком започна да пали двигателя.

След това танкът започна да преследва него.

Полковникът непрекъснато се движеше, като скачаше от яма в яма, и няколко пъти успя да се отърве от преки попадения. След това съобрази, че трябва да се опита да попадне в мъртва зона — там, където поради наклона на оръдието няма да бъде улучен. Успя да се приближи до танка и да скочи в окопа. Сега танкът се намираше на трийсетина метра от него и повече не стреляше — сива грамада върху фона на небето.

Полковникът знаеше: танкът не стреля само защото разбира, че не, може да го улучи. В това се и криеше дяволската сила на изобретението — жертвата трябваше да командува своя палач.

Той прехапа устни и надникна в бруствера. Танкът стоеше наблизо — спокоен, равнодушен. Люкът за танкистите беше заварен. И фаровете, които обикновено се намираха под купола от двете страни на люка, бяха свалени. Това мъртво същество нямаше нужда да вижда пътя пред себе си — него го водеха страхът и мислите на тези, които той преследваше.

Нискочелият, сплеснат сив танк чакаше…

Полковникът изхлипа още няколко пъти. Сега той беше в сравнителна безопасност и със злорадство помисли, че само той се е сетил да бяга не от танка, а към него. След това си каза, че генералът и всички останали просто не са успели да съобразят накъде да бягат. Те бяха повалени още с първия изстрел.

Той погледна към разрушения павилион, след това към танка и изведнъж се сети за веригите. Та нали изобретателят казваше, че танкът може и тях да използува. И в същия момент танкът заръмжа, веригите послушно тръгнаха и машината се понесе напред. Полковникът легна на дъното на окопа. Танкът се приближи с ръмжене, веригите се показаха над бруствера и разрушавайки го, легнаха от другата страна на окопа. Коремът на машината беше сега точно над главата на полковника. Той се сви, като се мъчеше да стане колкото се може по-малък, после помисли е облекчение: „Няма да ме достигне“.

И в същия миг двигателят изгасна.

„Ами ако започне да се върти?“ — помисли полковникът. Моторът веднага изрева, танкът започна да се върти над окопа, като се стараеше да го разруши. Но стените бяха достатъчно здрави, укрепени с греди, и полковникът с облекчение си помиели, че опасност няма. Още не завършил мисълта си, и моторът спря. Танкът се закова на място.

Ужасно! Полковникът скръцна със зъби.

Беше тихо, като че ли островът беше вече мъртъв. Полковникът опипа рамото си. Кръвта беше спряла, раната не го болеше. Горещината се засили. Въздух не му достигаше, пот се стичаше по челото му, гърбът му стана вир-вода. Лежейки, той виждаше как небето постепенно променя цвета си и сякаш се сгъстява. То ставаше все по-синьо и в същото време започваше да почервенява.

Полковникът размисляше, прекъсвайки понякога мислите си с конвулсивни хлипания. Е, добре. Сега той лежи. Но колко време може да издържи! Във военната база, откъдето те дойдоха, вероятно ще се сетят след известно време. Но няма да е скоро. Нали цялата операция е така засекретена, че никой не знае с точност къде са те и кога трябва да се върнат обратно. Комисията изобщо не е подчинена на командуващия тази близка военна база. Отначало той ще се свърже с министерството в столицата, ще започнат разговори, търсене на нужните хора, ще полетят радиограми и може би след две седмици тук ще пристигнат катери… След две седмици! Та той и две денонощия не ще може да издържи без храна и вода.

А дори и да издържи: какво ще стане тогава?… Ето, помощта идва. Хората слизат на сушата, тръгват по острова. Докато те още не знаят в какво се състои работата, докато не се страхуват от танка, тях нищо не ги заплашва… Ето, към него се приближава човек. Той, полковникът, му съобщава, че танкът го държи тук, в окопа. Човекът моментално ще се изплаши. Танкът ще започне да стреля и ще разстреля всички пристигнали.

Но може да се направи и друго. Нищо да не се споменава за танка, а просто да нареди да му донесат в окопа радиостанция. След това да се свърже с базата и да им обясни каква е работата. Но, то се знае, пристигналите ще усетят, че не всичко е наред. Те ще го изоставят и ще изчезнат.

Не, каза си той, това не е изход. Да не говорим за това, че в никакъв случай не ще успее да дочака катерите.

Той още веднъж помисли с ненавист за генерала — с него вече сигурно е свършено. И така му се пада на тоя мухльо!

Полковникът погледна над себе си дъното на танка.

„Ех, да имаше граната!“

Танкът веднага оживя. Моторът забръмча.

Да, но граната нямаше. Моторът изгасна.

Проклятие!… А защо да не изпълзи от окопа зад машината и да се качи на купола? Полковникът застана на четири крака и внимателна повдигна глава. Дано само танкът не се отмести и после да се обърне към него.

Двигателят тутакси заръмжа, танкът се отмести и скърцайки с веригите, се обърна към него.

Полковникът застена от яд и отново седна на дъното на окопа. Нямаше спасение.

Той погледна машината. А какво ли ще стане, ако тя сега се отдалечи, като остави между него и себе си достатъчно разстояние и тогава стреля? Окопът няма да го спаси. Едва помислил това, той веднага се хвана за главата. Не трябваше да помисля това! Не трябваше, защото танкът потрепна, изрева и на заден ход започна да се отдалечава. Там беше цялата работа, там беше целият ужас: машината вършеше тъкмо това, от което се боиш, което не искаш да върши.

Придържайки с ръка рамото си, полковникът скочи. Той знаеше, че въпрос на живот и смърт за него е да не изостава. В същата онази минута, в която той разбере, че танкът вече може да стреля по него и се изплаши, машината ще стреля.

Танкът увеличаваше скоростта си и полковникът хукна след него. Всички години от неговия комфортен живот, всички години на спортни занимания трябваше да се вложат в това тичане.

Танкът тръгна по-бързо, защото полковникът си помисли, че той може и да увеличи скоростта…

 

Дебелият майор и ординарецът на генерала бяха разкъсани на парчета още с първия изстрел.

Капитанът (той беше само на двадесет и девет години) получи няколко тежки рани наведнъж. Но той не изпитваше страх и това го предпази от нови изстрели по него. Лежеше на пясъка, губейки кръв, затиснат от падналия покрив на павилиона. Той мислеше само за жена си и за своите две момиченца. С хладнокръвие, което го порази, той пресметна каква пенсия ще получи семейството му — за това трябваше да се вземат пред вид и срокът на службата му, и званието, и родът войска, и дори обстоятелствата на смъртта: при полеви или при неполеви условия. Получаваше се добра пенсия и това го успокои. После му мина през ума, че дори е хубаво, дето изпитанията не сполучиха. Ако това чудовище беше получило благословия, в края на краищата то би се добрало и до неговите момиченца.

„И все пак по-добре аз…“ — помисли си той с облекчение и с последните проблясъци на мисълта си каза, че навярно в самото начало е тръгнал не по правия път. Пред очите му заплуваха разноцветни кръгове, обезкървеният мозък усещаше вече недостига на кислород и капитанът заспа завинаги.

А генералът умираше бавно. Първото му усещане след шока беше болката. Той дори не можеше да разбере къде е ранен, болката пронизваше цялото му тяло. Както и полковникът, той ясно усети несправедливостта на случилото се. Та нали той не беше от кастата на тези, които трябва и могат да бъдат убивани.

После болката утихна, но вместо нея се появи безсилието и някаква ужасяваща тежест. Тя непрекъснато растеше и генералът дори повдигна едва-едва глава, за да заповяда да се прекрати това.

Повдигна глава и видя изобретателя, който беше клекнал до него. Лицето на този човек беше спокойно и равнодушно, както винаги. Той протегна ръка и сложи нещо върху гърдите на генерала.

— Медал — каза той. — Медал „За заслуги“, с който беше награден посмъртно моят син през 1965 година. Вие сам ми го връчихте.

Медалът тежеше като, планина. Генералът не разбираше думите на изобретателя, той просто чувствуваше, че не може, просто не може да изтърпи, защото с всяка секунда растеше и ставаше все по-нетърпима тази тежест. Генералът нито веднъж в живота си не беше раняван, нито веднъж дори не беше опериран. Той не знаеше, че приблизително така, в ужас и страдания са умирали онези хиляди хора, чиято смърт той бе планирал някога, и приблизително така трябваше да умрат съгласно неговите нови проекти още милиони.

Изобретателят погледа известно време умиращия генерал, после се изправи, намери в развалините на павилиона куфара си, измъкна оттам плавниците и се отправи към брега. Той чуваше рева на танка някъде далече, но не се обръщаше. Собственото му съществуване му беше безразлично. Вътре в себе си той усещаше ужасна пустота. Такава пустота чувствуваш, когато си направил абсолютно всичко, което изобщо си поискал да направиш през своя живот…

Полковникът тичаше след танка. Той все увеличаваше скоростта и настъпи момент, когато полковникът разбра, че вече му е все едно — не му достигаше въздух, огън изгаряше дробовете му, а сърцето така биеше в гърдите, че ударите ечаха по цялото му тяло.

Той измина, залитайки, още десетина метра и спря. Да става каквото ще!

И танкът също спря. Това приличаше на чудо.

Жаждата за живот тозчас пламна отново в съзнанието на полковника, придаде му нови сили. Той реши да тръгне напред, но после се спря, защото съобрази, че наоколо няма никакво укритие и танкът може просто да го смачка с веригите си. Той застена отчаяно, като се мъчеше да прогони тази мисъл, да я изтръгне от мозъка си. Разтърси глава, зажумя и чу как заръмжа двигателят в утробата на оживялата грамада…

Изобретателят плуваше, равномерно замахвайки с ръце. Той смяташе да се добере до съседния остров. За това, какво ще стане по-нататък, дори и не мислеше. Все още беше претъпкан с безкрайни дебати в задимени кабинети, с резолюции на всевъзможни инстанции, с указания, сметки, планове. В ушите му още звучаха днешните изстрели и стонове на умиращите.

Но постепенно всичко това се изгуби.

Вълните шумяха край него. Отпускайки глава той виждаше талазите на слънчевата светлина. Те се люлееха в такт с движението на разпенения гребен на прибоя, ярки на повърхността и гаснещи надолу. Ята скумрии безтегловно плуваха под него, после изведнъж завиваха всички, като че ли предварително се бяха наговорили, и изчезваха в бисерно-зеленикавото сияние, с което беше пронизан целият горен пласт на водата.

Важно, без да бързат, се движеха медузи, приличащи на ярки старинни чадърчета с волани. Някаква река — странна сребриста ивица, която се движеше с всяка своя частица, струеше посред океана. Човекът заплува към нея и замря. Това бяха неизвестни нему едри риби. Бяха хиляди, а може би стотици хиляди. Те изникваха от синия мрак, светещи отдолу, проблясващи с неповторими виолетови и бледожълти оттенъци, изникваха ред след ред — безбройни, безшумни, съсредоточени, завиваха на едно и също място и изчезваха отново в бездънната глъбина. Колко ли хиляди километри вече са изминали, тръгнали може би от обраслите с гори брегове на Африка или пък от обратната страна — от саргасовите водорасли, през пиратските морета, покрай Антилските острови, Хаити и Порто Рико? Накъде са тръгнали сега и защо са избрали именно това място, за да променят посоката на движението си?

Изобретателят си помисли, че неговите деца не са вече живи, но пък има и други деца. Любопитни очи, очи, които биха искали да видят чудесата на моретата, на горите, на градовете… Може би все още има за какво да се живее?

Той изведнъж си помисли — дали достатъчно се е отдалечил от острова и не ще ли го застигне изстрел от собственото му изобретение?

Изобретателят повдигна глава и в същата секунда пронизващо свистене разряза въздуха…

V

През нощта мравките и раците се потрудиха доста над труповете. С настъпването на дневната горещина те изчезнаха, а на следващата нощ отново се заловиха за работа с такова старание, че на сутринта върху пясъка останаха само бели кости. Наближаваше тайфун. Той се разрази на третото денонощие след гибелта на комисията. Първите пориви на вятъра отнесоха остатъците от павилиона, който беше построен на открито, а не в низината, където индианците строяха своите колиби. Палмите се огъваха, беснеещият вятър смиташе пясъчните дюни. След това тайфунът се премести към бреговете на материка, палмите се изправиха и от всичко, което бяха докарали военните, остана само танкът, полузасипан с пясък.

Жителите на острова се върнаха. Дечурлигата се катереха, докато им омръзна, по странната тежка грамада, вътре в която се беше притаил механическият мозък в очакване да бъде събуден от импулсите на ненавистта и страха.

Бележки

[1] Капрал — младши командир в армиите на САЩ, Великобритания, Франция — Б.пр.

Край
Читателите на „Полигон“ са прочели и: