Мариус Габриел
Седмата луна (6)

Пета част
ДЖАЙ ХАН

1970

ВИЕНТЯН, ЛАОС

 

Полетът от Банкок ги отведе към североизточен Тайланд, скучен пейзаж от хълмове и безкрайни оризища. Когато навлязоха във въздушното пространство на Лаос, надникнаха през прозореца, за да видят река Меконг. Виеше се като дебела кафява змия между покритите с джунгли хълмове.

Самолетът, боядисан във весели цветове, но със занитвания, издаващи възрастта му, бе пълен с пътници, повечето азиатци. Прекараха целия полет в сън. Спяха с отворени усти като хора, пострадали от махмурлук.

На излизане от самолета бяха обгърнати от задушаваща тропическа горещина. Летище Уа Таи бе примитивно. Олющените му табели бяха изписани на френски и лаоски. Мънро, с чанта, натъпкана с долари, усети как сърцето му се разтуптява. На летището обаче почти нямаше хора.

Сакура ги бе уверила, че на митницата няма да има проблеми, и това се оказа самата истина. В салона за митническа проверка имаше само един дремещ митничар и те преминаха с парите покрай него, без да нарушават спокойствието му. На Мънро му се стори, че дрямката му е причинена от опиум.

Навън ги очакваха няколко стари таксита марка „Пежо“. Бяха модели от петдесетте години и изпод олющената им боя прозираше металът. За по-сигурно взеха две. В първото се качиха Мънро и Франсин, във второто — Клайв и Сакура.

— Хотел „Дипломатик“ — каза Франсин на шофьора. В отговор той им се усмихна любезно с два реда златни зъби и потегли. Мънро се извърна и видя, че колата със Сакура и Клайв ги следва. Таксито напредваше бавно, тъй като улиците бяха задръстени с деца на велосипеди.

Сградите бяха вехти и олющени. В сенките им дремеха хора. Дори и палмите бяха наклонени под различен ъгъл, сякаш ги мързеше да се изправят.

Минаха покрай огромен будистки храм. Монаси в оранжеви роби се разхождаха в градината, засадена с кокосови палми. Бръснатите им глави блестяха на слънцето. След малко пътниците се оказаха извън Виентян.

Франсин бе избрала единствения в града хотел с четири звезди — „Дипломатик“. Сакура им го бе препоръчала като хотел, в който отсядат дипломати и бизнесмени. Намираше се на двадесет минути път от града. Прекосиха джунгли и оризища, изпъстрени с примитивни колиби. Никъде не се виждаха селскостопански машини или автомобили, дори велосипеди. От време на време задминаваха каруца, теглена от биволи, или група селяни, потънали до колене в оризището.

— Все едно че се връщаме с четиристотин години във времето — коментира Мънро.

Хотелът бе разположен в палмова горичка. Представляваше няколко тръстикови бунгала, разположени почти до самата река и разделени от китни градини. Изглеждаше съвсем празен. Дипломацията и бизнесът във Виентян очевидно не бяха много динамични. Двете таксита спряха пред рецепцията, разположена в сграда с островърх покрив.

— Хотел „Дипломатик“ — съобщи шофьорът. Слязоха от колите. Мънро бе нащрек. Не се чуваха никакви звуци, ако се изключеше бръмченето на катер някъде далеч по реката и гукането на гугутките, накацали по палмите.

На рецепцията красива млада жена ги приветствува с традиционното лаоско допиране на дланите, известно като „уай“. Решиха, че ще бъдат в най-голяма безопасност, като наемат две прилежащи бунгала. В едното се настаниха Клайв и Франсин, в другото Сакура и Мънро.

Бунгалата бяха примитивни, но просторни. Във всяко имаше баня и японски телевизор. Имаше и изглед към реката. Леглата бяха тесни, но Мънро ги изпробва. Изглеждаха нови и удобни.

— Би трябвало да приберем парите на съхранение в банка — каза Мънро.

Сакура поклати глава.

— Във Виентян има само една голяма банка — Индо-китайската банка, разположена на булевард „Танон Саментай“. Това са хората, от които Роже открадна парите. Управителят е приятел на Джай Хан. Останалите банки са много малки и несигурни.

— Наистина ли няма други банки? — попита Франсин.

— От другата страна на реката, в Нон Кай, има тайландски банки. Те са надеждни, обаче за всяко отиване до тях трябва ферибот. И многократна виза.

— В такъв случай какво да правим с парите? — попита Мънро.

— Както виждам, ще трябва да седим върху тях — изръмжа Клайв.

— А когато се наложи да излезем?

— Хотелът има огнеупорна каса — каза Сакура. — Вероятно е най-надеждното място. Тук винаги има чуждестранни дипломати. Дори и Джай Хан не би си позволил да си пробие път със сила.

Мънро постави куфара с парите в паянтовия картонен шкаф и след това заключи вратата, без да храни илюзии относно ефективността на тези предпазни мерки. Клайв и Франсин излязоха от стаята. Сакура почна да си мие лицето в банята. Мънро й подаде хавлиена кърпа.

— Къде мога да купя два пистолета?

Тя извърна към него мокрото си лице. Погледът й издаваше тревога.

— Защо са ти пистолети, Клей?

— Не може да мъкнем със себе си стотици хиляди долари и да ходим невъоръжени. Не говоря за базуки. Говоря за два автоматични пистолета. Тя избърса лицето си.

— На „талаата“ всичко може да се намери.

— Какво е „талаатът“?

— Градският пазар. Намира се точно зад градското полицейско управление.

Във Виентян незаконното оръжие се продава зад полицейското управление, така ли?

— Виентян е най-големият център за контрабанда на оръжие в радиус от хиляда километра. Това обаче би било глупаво, Клей. Един чужденец, който си купува два пистолета, веднага ще бъде забелязан. Джай Хан ще научи за покупката ти само час след това.

— Точно това искам — каза Мънро. — Искам всички да разберат, че не могат просто да влязат тук и да приберат парите.

Тя му отвърна с една от загадъчните си полуусмивки и докосна лицето му.

— Това не е Сайгон.

— Вече го разбрах.

— Лаосците са много учтиви хора. Не понасят грубостта.

— Какво да правя, като съм си груб? Не мога да се променя.

Сакура, застанала до прозореца, наблюдаваше река Меконг. След летния сезон не бе така пълноводна и пясъчните й брегове се виждаха.

Чудеше се дали вече са докарали Луис от Лон Чен във Виентян. Джай Хан бе казал на Франсин, че за детето се грижат неговите жени. Може би не бе казал истината. Може би ги бяха излъгали.

Тя поначало вярваше на думите на Джай Хан независимо от това, че го беше предала. Той бе просто скроен и брутален човек, който заравяше враговете си живи, обаче намираше да е под достойнството му да се занимава с лъжи на дребно. Не му отиваше да лъже за едно дете.

Такава дребна лъжа не подхождаше на такъв велик човек. Сакура се опитваше да се успокои с тази мисъл.

Но имаше и други мисли. Мисли за хора около Джай Хан и над Джай Хан. За хора, на които лъжата беше професия. За други хора, които не бяха велики, но бяха готови да изсмучат всякаква кръв, за да подхранят собствената си злоба. Ужасяваха я именно тези хора, защото те щяха да излъжат Джай Хан със същата лекота, с която щяха да излъжат и нея.

На вратата се почука и влезе Франсин.

— Клей отиде да купува пистолети — каза Сакура. — Не можах да му попреча.

— На мъжете им трябват пистолети, когато са уплашени — каза Франсин. Бе облечена в тъмносин копринен костюм и бе сложила красивите си нефритови бижута. Изглеждаше богата и царствена. Сакура съобрази, че се е облякла така специално за Джай Хан, и се възхити от начина, по който бе разбрала душевността му. Джай Хан очакваше да се срещне с „нухуан“, с императрица. Франсин нямаше да го разочарова. Франсин знаеше как трябва да се държи човек в тези места. Коприненият костюм на Франсин щеше да е по-надеждна защита от пушкалата на Клей.

— Сакура, би ли се обадила на Джай Хан? — каза Франсин.

Сакура кимна, събра смелост, отиде до телефона и помоли оператора да я свърже с хотел „Виен Чан“. Навън, в градината, ято скорци шумно шеташе из палмите. Течението на реката носеше самотен сампан. Трите момичета на борда му с лениво изящество мятаха рибарска мрежа. Сакура усети как ушите й започнаха да бучат от напрежение.

Франсин изслуша разговора на Сакура. Бе проведен на английски и бе много кратък. Сакура затвори и се обърна към Франсин. Беше пребледняла.

— Трябва да бъдем в хотела днес, в пет следобед.

— С Джай Хан ли разговаря?

— Не. С някакъв американец, който се представи като 0’Брайън.

— Познаваш ли го?

— Чувала съм за него. И той е рей-бан, като Макфадън.

— Каза ли ти къде е Луис? — попита Франсин.

— Не — отвърна Сакура с крива усмивка. — А и аз не го попитах.

Докато пътуваха към хотел „Виен Чан“, Франсин отново усети тежката атмосфера на леност, в която бе потънал градът. Виентян буквално бе обхванат от летаргия.

Долови нещо зловещо в тази обстановка на всеобщо безгрижие. С нещо й напомни Сингапур в седмиците преди японското нашествие. Напомняше за апатията на град, вече успял да капитулира пред враг, който още не е пристигнал.

Хотел „Виен Чан“ бе изграден върху пясъчен бряг. Бе издигнат на колове, за да се предпазва от пълноводието. Пред фасадата му бяха окачени множество фенери от червена хартия. Паркираха пежото до полуразпадналия се тротоар и се изкачиха по скърцащите стълби, водещи към хотела. Франсин бе стиснала здраво ръката на Сакура.

Във въображението си тя си бе представила срещата като театрална сцена: Сакура прави дълбок поклон пред строгия униформен Джай Хан в обстановка на пълно мълчание.

Действителността беше съвсем различна. Обля ги гореща въздушна вълна, в която вонята на евтини парфюми и евтини манджи се смесваше със сладникавата миризма на опиум. Заля ги и вълна тайландска музика.

Посрещна ги дребна сбръчкана жена, която не скри удивлението си от огромното черно туловище на Клей Мънро. Всичките й предни зъби бяха от метал, просветващ мътно на слабата светлина.

— Генерал Джай Хан тук ли е? — попита Франсин на френски.

— Ти ли си нухуан?

— Да. Аз съм нухуан.

Старицата се засмя и я хвана за ръката.

— Ела, нухуан. Твоята маса е готова.

В бара бе мрачно. Около дълги маси бяха насядали шумни групи войници. Всички извърнаха погледи към Клей, някои дори възкликнаха от удивление. Старата жена ги отведе до една празна ъглова маса, все още отрупана с празни бирени бутилки и пепелници, пълни с угарки, останали от предишните посетители. Каза нещо на най-близката келнерка и излезе.

Когато зрението на Франсин се настрои към полумрака, тя видя, че келнерките са съвсем голи, облечени единствено с усмивките си. Постепенно започна да се ядосва, че са я довели на подобно място. Джай Хан очевидно бе решил да я унижи и бе пресметнал обидата си.

— Съжалявам — каза й Сакура, сякаш бе прочела мислите й.

— Няма значение. Скоро всичко ще приключи. Една от голите келнерки дотърча до тях, стъпи с бос крак върху бедрото на Мънро, качи се на масата и започна да танцува под ритъма на тайландската музика, като мяташе коси и щипеше зърната на гърдите си.

— За Бога… Къде по дяволите е Джай Хан? — промърмори Клайв.

— Не знам, Клайв. Успокой се — каза Франсин. Келнерката внезапно спря да танцува, извади иззад ухото си цигара и я пъхна между краката си. После щракна със запалка „Зипо“ и като стягаше чевръсто коремните си мускули, запали цигарата. И четиримата наблюдаваха удивено как тя по същия начин всмукна дим и после го изпусна. Ухиленото момиче се извърна встрани, за да могат всички да наблюдават номера.

Клей Мънро подаде на момичето десетдоларова банкнота и каза:

— Меrci! bien. Тrеs joli.^[1]

Момичето, доволно от себе си, взе парите, извади цигарата и я пъхна в устата на Мънро.

— Искаш ли бира? Ще донеса храна.

После се отдалечи, като кълчеше стройните си бедра. Мънро извади цигарата от устата си и каза:

— Това място ми напомня Сайгон. Само дето е по-чисто.

— Кабаретното шоу ще продължи ли? — попита Клайв.

— Тук знаят какви ли не номера — тихо каза Сакура. — Не се обиждай. Войниците харесват тези неща.

— Познаваш ли някой от тези хора? — попита Франсин.

Сакура се озърна и поклати глава.

— Тук идват главно хора от племето мео. Момичетата готвят техни блюда и въобще им познават вкусовете.

— А Джай Хан е собственикът? В такъв случай той е добър бизнесмен.

Келнерката се върна с пълен поднос. Постави върху масата бутилки с бира и съдове с храна. На централното място сложи отворена бутилка уиски „Джей Би“. Замириса на гнила риба.

— Какво е това, по дяволите? Мирише на нещо умряло — каза Мънро.

— Това е „па-да-ек“ — поясни Сакура. — Ферментирала риба. Не я яж. Възможно е да съдържа паразити, които да ти увредят черния дроб.

— В такъв случай ще се въздържа от това ястие, колкото и да ме изкушава — каза Мънро. Избърса старателно гърлото на бирената си бутилка и отпи глътка. Клайв и Франсин не докоснаха нито храната, нито напитките.

Барът започна да се изпълва с хора. Започнаха да влизат групички мъже от по трима-четирима души, облечени в нещо като униформа — маслиненозелени блузи и панталони. Повечето бяха ниски и набити мъже с лицата на селяни, състарени повече от селския труд, отколкото от годините. Голите келнерки, които ги обслужваха, сякаш нямаха край.

— Здрасти, приятели — каза един глас с американски акцент и всички се обърнаха. До масата им се бе появил набит мъж на около тридесет години. Бе облечен с джинси и широка риза със защитен цвят. Косата му бе късо подстригана, по военному, и явно не се беше бръснал поне от седмица. — За мен е истинско удоволствие да се запозная с вас. Казвам се 0’Брайън и работя с Кит Макфадън. Акциентът му бе южняшки, може би от щата Луизиана. Той почна да ги сочи с показалец, все едно стреляше с пистолет.

— Вие сте госпожа Лорънс! Сакура Уеда. Ти трябва да си Мънро. — Погледна Клайв. — А този кой е?

— Това е Клайв Нейпиър, мой приятел — каза Франсин.

— Здрасти, приятел — каза 0’Брайън и седна при тях. — Хареса ли ви шоуто? Допадна ли ви храната?

— Казаха ни, че тук ще се срещнем с генерал Джай Хан — тихо каза Мънро. — Къде е той?

— Дай по-добре да говорим по същество — каза 0’Брайън. — Къде са парите?

— Донесохме ги.

— Къде са?

— От другата страна на реката, в една тайландска банка — излъга Франсин. Не намери за необходимо да казва, че са в сейфа на хотел „Дипломатик“.

— В банкноти ли са? — Да.

0’Брайън сякаш леко се отпусна след тази информация. Едва сега Франсин забеляза, че е много мръсен. Ръцете му бяха черни, а по ризата му имаше петна.

— Дием скоро ще дойде — каза 0’Брайън.

— Кой е той? — попита Мънро.

— Дием си е Дием. Ти ще ядеш ли това нещо? Мънро му подаде чинията и каза с изпълнен с безразличие глас:

— Воn арреtit.

— Не обичаш ли сурова риба?

— Казаха ми, че може да съдържа паразити — поясни Мънро на американеца, който бе започнал да се храни.

— Ако изпиеш достатъчно уиски с нея, нищо няма да ти стане.

— Къде е Джай Хан? — повтори въпроса си Мънро.

— На север — отвърна 0’Брайън.

Франсин усети как я залива вълна от разочарование.

— Той няма ли да дойде?

— Не, госпожо Лорънс, няма да дойде.

Вниманието на всички внезапно бе привлечено от тропота на ботуши по дървения под. Към масата се приближаваше възнисък лаосец на средна възраст в пищна военна униформа. Зад него маршируваха двама опънати като струни сержанти с бели униформи и лъскави ботуши. Всички войници в помещението скочиха и застанаха мирно, с изключение на 0’Брайън, който продължи да яде и с пълна уста поясни:

— Това е колегата ми полковник Дием.

Дием се усмихна любезно, сякаш искаше да се извини за неудобството, което е причинил.

— Изключително се радвам на нашето запознанство — каза той на английски и седна. Двамата сержанти останаха в стойка „мирно“ зад него.

Челюстите на 0’Брайън продължаваха да се движат.

— Ще ви се наложи да привикнете към лаоската кухня. Тя започва там, където другите национални кухни свършват. Те готвят нещата, които ние изхвърляме на боклука или изтребваме като вредители. — Взе бутилката уиски и си наля пълна чаша. — Последната седмица ми готвеше съпруга 12 на Джай Хан. През цялото време ме храни все с едно и също: варени свински черва, необърнати и пълни с лайна. Това трябва да е специалитет на племето мео. Прав ли съм, полковник?

Полковникът се усмихна.

— Мео са наистина много живописно племе. Обаче не може да им се отрече, че се бият доблестно против Патет Лао.

Полковникът сякаш чак сега забеляза, че всички мъже в помещението продължават да стоят мирно, махна небрежно с малката си ръка и мъжете насядаха по местата си. Глъчката и смехът се възобновиха.

— Защо Джай Хан не дойде на срещата? — попита Франсин.

— Вие да не си мислите, че сте най-важната точка в дневния ред на Джай Хан? — попита подигравателно 0’Брайън.

Дием кръстоса тънките си крака.

— Майате, можете да имате пълно доверие в нас. Ние сме колеги и близки съратници на генерал Джай Хан. Генералът в момента е зает с военни дела и му е невъзможно да се срещне с вас. Помоли ни да го представляваме. Парите съм готов да получа аз, като ще имам грижата те да бъдат предадени на Джай Хан.

— Полковник Дием е заместник-началник на Генералния щаб, председател на управителния борд на банката и заместник-министър на селското стопанство — поясни 0’Брайън и се оригна. — Освен това е и принц. Нали така, полковник?

Дием направи лек поклон.

— Да, прав сте.

— Братовчед е на краля на Лаос.

Дием се усмихна, извади цигара и я запали със запалка от масивно злато.

— Мога да дам парите само на Джай Хан — отсече Франсин.

— Нямате избор — каза О’Брайън. Избърса устата си и погледна Клайв и Клей Мънро. — Вие, двамата каубои, днес сте си купили детски пищовчета от талаата. Как си я мислите тази работа? Не мислите ли, че Дием може да ви накълца на парченца когато му кефне?

— Имах договорка с Джай Хан — повтори Франсин О’Брайън разтри очи с дебелите си мръсни пръсти.

— Боже… Последните осем часа изкарах в хеликоптер. Страшно ме цепи главата. — Клепачите му бяха подпухнали и мазни, а устните, стърчащи от брадясалото лице, подути. Той посочи Дием с пръст. — Полковник Дием е лаоското правителство. А аз съм американското правителство.

— Искаш да кажеш, че си от ЦРУ — каза Мънро.

— Каква е разликата?

— Доколкото знам, има малка разлика. 0’Брайън, подобно на уморен бик, отпусна глава върху масивните си плещи.

— Полковник Дием е непосредствен командир на Джай Хан. Аз пък съм негов инспектор. Разбираш ли какво сте направили бе, момче? Щом сте откраднали нещо от него, все едно че сте го откраднали от нас. Щом ще връщате парите, трябва да ги върнете на нас.

— Къде е Луис? — попита нервно Сакура. 0’Брайън извърна към нея мазните си тъмни очи.

— Ти и любовникът ти ни ебахте мамата, като ни пъхнахте пръти в колелата. Дием се приведе към тях и се усмихна.

— Рикар се опита да започне престрелка с нас в Саванакет. Когато го измъкнахме от колата, наброихме двадесет и шест рани от куршуми. Въпреки това бе все още жив. Лично аз започнах да го разпитвам, но той умря малко след това.

Каквото и да чувствуваше Сакура, на лицето й не бе изписано никакво вълнение.

— Детето ми живо ли е, полковник Дием?

— Разбира се! — отвърна Дием с изражението на човек, комуто този въпрос се е сторил нелеп.

0’Брайън май за пръв път забеляза, че ръцете му са мръсни, и започна да ги бърше в ризата си.

— Което си е вярно, вярно си е. Хлапето си е живо и здраво. Само дето реве по цял ден и побърква жените на Джай Хан.

— Кога ще ни доведат Луис? — попита Франсин.

— Вие ще отидете при него — отвърна Дием. — Разбира се, след като уредим сметката.

Настъпи тягостно мълчание. Бе нарушено от щракането на златната запалка на Дием, когато запали втора цигара. Първата, изпушена наполовина, остана в пепелника.

— Искате да ви дадем парите тук, а после да заминем на север, за да приберем момчето, така ли? — попита Мънро.

— Ще ви бъде осигурена охрана — каза любезно Дием. Пръстите му си играеха със запалката. — Нашите хора ще ви придружат дотам и обратно.

— Според мен трябва първо да приберем детето, а после да ви платим — отвърна също така любезно Франсин.

— Можете да си мислите каквото си искате, но тази работа няма да стане — вметна 0’Брайън с кисела гримаса. — С тези пари си плащате екскурзия с придружител в района на въстаническите действия. Прибирате си сувенирчето, предавате много здраве на Джай Хан от нас и се измъквате по живо, по здраво от Лаос. Това е положението.

Дием тихо нареди нещо на лаоски на сержантите и един от тях се запъти към изхода; ботушите му закънтяха по дървения под.

— С ваше позволение, той ще доведе пилота — каза Дием със скована учтивост. После огледа Мънро. — Вашият слуга е превъзходен екземпляр, тайате. Всички ли ваши хора са едри като вас? — попита той Мънро.

— Какво имате предвид, като казвате „ваши хора“, полковник?

— Черните хора — каза Дием, докато разглеждаше с интерес масивните рамене на Мънро. — Негрите. Всички ли са така едри?

— Не, мой човек — отвърна сухо Мънро. — Бебетата ни са съвсем мънички.

Дием се усмихна малко насила.

Сержантът се върна с един човек — бе го хванал за ръката. Човекът бе възрастен, с изхабено лице и тъжни очи с торбички под тях. Бе облечен със смачкана кафява униформа. Върху джоба на сакото му бе избродиран гербът на някаква авиокомпания.

— Това е Понсири Крон — каза Дием с жеста на човек, който представя министър. — Един от най-добрите чартърни пилоти във Виентян. Ще ви откара във вътрешността срещу разумно заплащане. Колко ще поискаш, Крон?

— Двеста долара — каза човекът

— Ти си тайландец, нали? — попита Мънро и човекът кимна утвърдително. — Каква стока пренасяш?

Крон си бръкна в носа.

— Медикаменти. Мънро погледна Дием.

— Пренася опиум.

— Крон е много опитен пилот — отвърна Дием. — Ще ви откара при генерал Джай Хан, за да приберете детето. Познава добре пътя и владее английски.

Мънро огледа още веднъж пилота и опустошенията, които му бе нанесло пушенето на опиум. Кожата му бе като на труп, а погледът — празен,

— Само с нарколинии не бяхме летели — промърмори той.

— Утре ще приберем парите — продължи Дием. Очилата му със златни рамки проблеснаха, докато оглеждаше останалите присъствуващи. — Ще ви дам и писмо до Джай Хан. Веднага след това можете да излетите с Крон.

Никой не му отговори.

— Предполагам, че парите се намират в сейфа на вашия хотел — продължи Дием усмихнато. — Ще дойда за тях, да кажем… към осем и половина. Ще ви помоля да ме извините за ранния час, но предполагам, че и вие ще пожелаете да излетите колкото се може по-рано. Така или иначе, Крон би предпочел да осъществи обратния полет по светло.

Дием не преставаше да се усмихва любезно, но Франсин чудесно си даваше сметка, че тази любезност на лаоския принц е напълно престорена. Зад нея се криеше хладната самоувереност на човек, сигурен, че държи всички козове и че ще спечели играта при всички положения.

— Вярвам, че подобно решение е приемливо за всички ни — каза той и стана. — Пожелавам ви приятна вечер. До утре. — След това излезе, придружен от Крон и сержантите.

О’Брайън ги проследи с уморен поглед и каза тихо, сякаш говореше на себе си:

— Взимат ни за идиоти. Продават пушките, които им даваме, на бирманците. Превозват си шибания хероин в нашите самолети и ни казват, че е ориз. Взимат ни парите и прибират хиляди долари за заплати на войници, които не съществуват. Че така може ли да се спечели война? — Обърна се към Мънро. — Ти какво мислиш.

— Не — отвърна Мънро.

— Не — повтори 0’Брайън. — И аз така мисля.

— Можем ли да имаме доверие на Дием? — попита Франсин.

— Нямате избор — отвърна 0’Брайън. — Много-много не се мотайте. Този път лайната наистина попаднаха във вентилатора. Властите могат да ги спасят само големите дъждове. Патет Лао продължава да ги скъсва от бой. Нашите хора са или мъртви, или уморени до смърт. Или просто бягат. Планините са пълни с хора, които бягат. — О’Брайън издуха пушек към Мънро. Говорът му бе станал завален било от алкохола, било от умора. — Голям бой ни удариха. По-лош от миналогодишния. Да не забравя, много е приятно да си поговориш със сънародници.

От съседна маса се разнесе смях. Между бирените бутилки се разхождаше келнерка, която показваше номера с цигарата или някакъв друг трик. О’Брайън погледна Мънро.

— Ти падаш ли си по политическите теории, капитане? Чувал ли си за теорията за доминото?

— Нали заради това бях във Виетнам.

— Аха. — 0’Брайън погледна към келнерката върху съседната маса. — Една шибана работа е ясна: съдбата на цивилизацията няма да се реши тук. Всичко това след малко ще стане на пепел.

— След колко малко?

— Кой знае? Може би още утре. Чуйте ме, нухуан. Платете парите и измъкнете хлапето преди нещо да го е направило на парчета. — О’Брайън пресуши чашата с уиски. — Разбрахте ли ме? Не мислете повече за това. Просто го направете.

— Не ни е оставен друг избор — каза сопнато Франсин.

Бяха се върнали в хотела. Жестоката следобедна горещина бе започнала да отслабва. Сакура бе бледа и напрегната.

— Ако дадем парите на Дием, той ще ги задържи за себе си, а Джай Хан няма да получи и пукнат долар — възрази Сакура.

— Сакура, ти чу какво каза 0’Брайън — каза спокойно Клайв. — Дием е представител на лаоските власти. Джай Хан ще трябва да приеме тази договореност. Така, както я приехме ние.

— Той ще измами Джай Хан — каза Сакура. — Когато Джай Хан научи за това, ще убие Луис.

— Дием разполага със самолет — вметна Мънро. — Как иначе ще открием Джай Хан? Да не би да искаш да обикаляме цял Лаос с кола с един куфар с пари и да го търсим?

— И това ще е за предпочитане пред предаването на парите на Дием.

— Не можем да си позволим това, Сакура — каза уморено Франсин. — Дием знае, че парите са тук. Твърде късно е да се опитаме да ги прехвърлим през реката в Тайланд. Той ще дойде тук в осем и половина сутринта. Нямаме друг избор. — Франсин се бе преоблякла и бе сменила копринения костюм с памучно сако и панталони и сандали. Мънро забеляза, че има малки крака, като на момиче. Краката на Сакура бяха същите. Мънро изпитваше към Франсин възхищение и — Сакура бе напълно права — своеобразна обич. Бяха преминали през много премеждия заедно и той бе разбрал що за човек е тя. Бе наистина силна, издръжлива и волева.

Сакура скърцаше със зъби.

— Моля ви да ме изслушате. Знам какво говоря.

— Какво можем да направим? Ние сме в ръцете им.

— Трябва да намерим някакъв изход! — започна да умолява тя. — Всичко, което ни разправи Дием, е лъжа.

— Откъде знаеш?

— Знам!

— И да се опитаме да се противопоставим на Дием, той ще вземе парите със сила — каза Мънро. — Да не мислиш, че този тенекиен сейф ще бъде някаква пречка за него?

Трябва да вземем парите и да тръгнем веднага — настоя на своето Сакура. — Трябва сами да открием Джай Хан.

— И да тръгнем, ще ни спрат след първите двадесет километра — каза Мънро.

Сакура закри лицето си с ръце. Всички впериха погледи в нея.

— Може би си струва да се опитаме да открием Макфадън — предложи Клайв. — Може би е в по-близки отношения с Джай Хан, отколкото с Дием.

— Как ще открием Макфадън? — Мънро поглати глава. — Такива като Дием съм ги виждал във Виетнам. Хитри малки човечета, които си палят цигарите със златен „Дънхил“ и се хилят, докато ни гледат как ядем лайна заедно със селяните. Тази страна е собственост на Дием и винаги ще е така. И да се откачиш от този Дием, ще попаднеш на друг Дием пак с широка усмивка и златен „Дънхил“. Ако не му платим, вместо него ще се появи някой друг, още по-лош.

Франсин кимна в знак на съгласие.

— Така е. Освен това аз разбирам хората като Дием. С тях може да се върши работа. — Докосна рамото на Сакура. — Дием остави у мен впечатлението, че трябва да постъпим по този начин, Сакура. Трябва да му се доверим.

— Не бива да му се доверяваме — тихо отвърна Сакура.

— Не съм съгласна с теб — каза Франсин и стана. — Така или иначе, нямаме избор.

След като Франсин и Клайв се прибраха в своето бунгало, Мънро се обърна към Сакура и я попита:

— Наистина ли смяташ, че Дием ще измами Джай Хан?

— Дием ще задържи парите за себе си. — Устните й бяха пресъхнали. — Ти си прав. Винаги ще се намери някой Дием. Ще обещае какво ли не на Джай Хан и ще му наговори сладки приказки. Дием обаче е принц, докато Джай Хан е обикновен племенен вожд. Джай Хан никога няма да получи парите.

— Може би ще остане удовлетворен от писмото, което Дием ни обеща.

— Джай Хан чудесно знае цената на такива писма.

— Дием нали е непосредствен началник на Джай Хан? При това положение не виждам какво друго можем да направим. — Мънро отиде до Сакура и докосна раменете й. Бе много напрегната. — Опитай се да се отпуснеш.

Лицето й не се отпусна.

— Клей, заведи ме у дома.

— Къде?

— В моя дом във Виентян. Когато избягах оттук, оставих там различни неща. Искам да си ги прибера.

— Ами ако някой те очаква там?

— Никой няма да ме очаква. Той поклати глава.

— Рискът е голям.

Тя се огледа. Погледът й издаваше решителност.

— Моля те, Клей. Тези неща са много важни за мен.

— Ти пък си много важна за мен.

— Трябва да ме заведеш там, Клей. Моля те! Той въздъхна и се съгласи.

— Добре, да вървим.

Мънро шофираше бавно. Във Виентян не можеше да се шофира иначе. Непавираните улици бяха пълни с пешеходци, волски коли и рикши.

В полумрака Мънро започна да усеща красотата на града. Минаха по булевард с цъфнали дървета. Малки лилави цветчета бяха покрили всеки квадратен сантиметър от пътя. Покрай тях преминаха група жени от племето мео. Бяха облечени в черни пижами и носеха лилави и зелени кърпи. На шиите им висяха тежки сребърни вериги.

Сакура гледаше през прозореца на колата.

— Работех ей тук. — Посочи му сграда с покрив от червена гофрирана ламарина сред пищна градина от палми. На покрива бе написано с бели букви „АГЕНЦИЯ ЛИ ХУА“. — Убиха го в кабинета му — каза Сакура. — Сега агенцията е собственост на Джай Хан.

— Защо го убиха?

— Обвиниха го, че търгувал с Патет Лао.

— А той наистина ли търгуваше с Патет Лао?

— Разбира се. Всички търгуват с Патет Лао. Всички искат Патет Лао да победи. На хората им омръзна войната. Омръзнаха им и американците.

Това ми звучи познато — отвърна сухо Мънро. — Излиза, че Джай Хан ти е имал доверие, макар и да е убил началника ти. Така ли е? — Да.

— Да не би да се е гласял да те направи своя жена номер три, четири и така нататък?

— Той си има три жени. Други не му трябват.

— Приел е много надълбоко обидата, която си му нанесла — каза Мънро. — Сега за Луис се грижат жените му. Държи да се явиш лично пред него. Може би иска да ти пререже гърлото със собствените си ръце.

— Възможно е — съгласи се тя лаконично.

— Да не би да се чувствува като измамен любовник?

— С Джай Хан не съм имала връзка от такова естество — каза Сакура и се намръщи. — Нямаш основания да ревнуваш.

— Въобще не ревнувам — каза Мънро. Даваше си сметка, че не е искрен. Всъщност почувствува облекчение от отговора на Сакура. Мъжете, с които бе спала, станаха с един по-малко. Сетне се засрами от мислите си.

Спряха за миг, тъй като им се наложи да изчакат редица монаси в яркожълти одеяния да прекоси улицата. Почти момчета, те мълчаливо взеха купичките с ориз, които верующите коленопреклонно положиха пред тях. Не обърнаха никакво внимание на приветствията, с които бе поднесена храната.

— Много мирно си живеят — каза Мънро.

— Утре сигурно ще напуснат храма и в крайна сметка ще се окажат в редиците на Патет Лао — отвърна Сакура.

Мънро, подпрял се на кормилото, изчака монасите да отминат и каза:

— Този (О’Брайън се бе върнал от тежка битка. Познах го по вида и по миризмата. Ако това, което каза, е вярно, Лаос се разпада.

— Вярно е. Страната наистина се разпада.

— Кога ще почнат големите дъждове? — изръмжа Мънро.

— Скоро. Военните действия се определят от сезоните. През всеки сух сезон комунистите спечелват малко повече територия. След това се окопават и се опитват да я задържат, докато почнат мусоните. Успеят ли да го направят, са в безопасност чак до следващото лято.

— Значи също като във Виетнам. Обаче този път май правителствените войски се молят за дъжд, така ли е?

— Комунистите вече ги надвиха. — Сакура бе напрегната. — Виентян се е променил. Разбрах го още в момента, когато се качихме в самолета. Пътниците му бяха филипински и китайски авиомеханици. По лицата им можеше да се разбере какво са преживели. Освен това, докато пътувахме с такси от летището до града, видях камион с хора, за които зная, че са от Патет Лао. Тези хора не би трябвало да се намират на по-малко от сто километра от Виентян, да не говорим да се разхождат арогантно по главната улица. Спри, Клей. Стигнахме.

Мънро спря пежото. Пред рамбутанова градина имаше редица олющени магазини. Повечето бяха затворени. На горните етажи щорите бяха отворени, за да влезе вечерната прохлада.

— В коя от тези къщи живееше?

Тя му посочи една къща, боядисана в синьо. На долния етаж имаше магазин за ориз. Единственият, който работеше.

— Ей тази.

Мънро огледа улицата. По средата й вървяха две жени, облечени в саронг. Зад тях каруца с биволи караше пъпеши. Покрай тях минаха две деца, но не започнаха да просят пари и бонбони, като виетнамските. Изглежда, гледката на грамадния чернокож чуждестранен дявол им бе достатъчна.

— Трябва да поговоря с продавача — каза Сакура.

— Бъди внимателна.

— Няма нищо опасно, Клей.

Той я последва в магазина. Бе мрачен и миризлив. Продавачът бе малко сбръчкано човече с няколко косъма, пригладени напречно през плешивата му глава. Когато видя Сакура, инстинктивно понечи да се шмугне зад чувалите с ориз и каците с пушена риба, сякаш очакваше да завали дъжд от куршуми.

Сакура притисна длани, направи лек поклон и започна да говори с благ глас.

Човекът отговори скорострелно на лаоски, без да откъсва уплашен поглед от Мънро.

— Мисли, че си от ЦРУ — каза му Сакура. Мънро поклати глава.

— Няма такова нещо, шефе — каза на човека и му посочи евтините си слънчеви очила. — Виж ги, не са рей-банове.

Човекът отговори с нервна усмивка. Сакура го попита нещо, той кимна енергично и после изчезна в дъното на магазина.

— Май не му е приятно да те види — каза Мънро. Чувствуваше се неловко.

— Приятели сме — отвърна Сакура. — Поправил е вратата ми. Сега отиде да търси ключа.

— А може би и да извика ченгетата?

— Не, няма да го направи.

Плешивото човече се върна и подаде на Сакура ключ с двете си ръце. Тя го пое също с две ръце и му се поклони, като промърмори нещо. Мънро реши, че е благодарност.

Качиха се по стълбите. Когато стигнаха до вратата, Мънро хвана Сакура и я тикна зад себе си.

— Нека аз да вляза пръв.

— Тук няма никой — повтори тя. Усмихна му се малко пресилено и отключи вратата. Пантите изскърцаха. — Убеди ли се?

— За Бога! — възкликна Мънро.

Сакура не каза нищо. Малкият апартамент бе направо опустошен. Разбитите мебели бяха нахвърляни върху леглото. Матраците и диванът бяха разпрани и изкормени. Чекмеджетата бяха извадени от шкафовете и разбити на трески. Разнасяше се вонята на отдавна изгнила храна.

— Това някога е било хубаво малко жилище — сухо каза Клей.

Сакура не си губеше времето за вайкания. Ровеше се из разрушенията.

— Наистина беше хубаво — съгласи се. — Търсели са парите. Би трябвало да се сетят, че няма да ги намерят тук.

Мънро отиде до етажерка с книги, направена на парчета. Кориците на всички книги бяха откъснати, както и много страници. Това бе резултат не на усърдно обискиране, а на гняв. Взе в ръка една осакатена книжка: Бодлер, „Цветя на злото“. Сакура бе написала нещо по полетата, но на френски, така че той не можа да го разбере. Пъхна книгата в джоба си и се огледа. Бяха изнасилили нейния свят. Плочите й бяха изпочупени, различните малки украшения строшени, дрехите разкъсани и разпилени върху пода.

Тя бе взела една платнена торбичка и сега пъхаше в нея най-различни неща: скъсани снимки на детето си, счупени украшения, стара кутия за пури.

— Това ли ти трябваше чак толкова много? — попита той.

— Изчезнали са много неща — каза тя, докато продължаваше да се рови из разрушенията. Взимаше парченца от вещи и старателно ги прибираше. — Няма ги бижутата ми. Няма ги и най-хубавите ми дрехи. Всичко е изчезнало. Бях сигурна, че ще ги откраднат. — Погледна го и съвсем неочаквано го дари с усмивка. От красотата й сърцето му се разтуптя.

— Това ли е всичко? — попита той изненадано. — Да.

— Нищо друго ли не ти трябва? Тя поклати глава.

— Трябваше да свърша тази работа. Сега се чувствувам добре. Благодаря ти, задето ме доведе тук.

Мънро я прегърна. Тя придърпа главата му към себе си и го целуна по устните. Устата й бе като горско цвете с покрити с роса листенца и вкус на нектар. Той усети как започва да му се вие свят. Горещият й език докосна неговия. Продължителната целувка освободи страстта им. Гъвкавото й стегнато тяло се сля с неговото и той я притисна още по-силно в прегръдките си.

Винаги бе живял сам и това му бе допадало. Този път обаче усети, че държи в ръцете си нещо безценно. Дали от това щеше да се получи нещо? Дали нямаше да е нещо прекрасно да има само една жена, да бъде винаги неин, а тя винаги негова? Тази странна мисъл го изпълни с почуда. Той да принадлежи на Сакура, а тя на него. Да прекара остатъка от живота си с нея. Стига да оцелееха от това премеждие. Пред него се разкриха изумителни възможности. Стори му се, че е стигнал върха на планина, която е изкачвал от години, и че внезапно пред взора му се е разкрил нов свят, простиращ се под нозете му.

Тялото му се изпълни със страст. Сакура притисна корема си към неговия. Очите й сияеха.

— Хайде да се приберем и да се любим — прошепна тя и го хвана за ръката.

Омагьосан, той я последва, като прекрачи счупените парчета от предишния й живот. Тя дори и не погледна назад, сякаш този живот вече не означаваше нищо за нея.

Когато се върнаха в хотел „Дипломатик“, вече се бе стъмнило. Влажният въздух бе изпълнен с песните на насекоми. Обадиха се на Франсин и Клайв и след това се прибраха в своето бунгало.

Сакура седна на леглото си и започна да рови нещата, които бе взела от дома си.

— Покажи ми кои са тези неща, без които не можеш да живееш — каза той усмихнато.

— Това са мои лични вещи — отвърна тя. Той присви очи.

— Сакура, ти ми каза, че мога да ти имам доверие.

— Казах ти го съвсем сериозно — потвърди думите си тя, пусна торбата на пода и му се усмихна. После с гъвкаво движение свали тениската си. Кожата й бе златиста, гърдите й — съвършени, с тъмни зърна. Той си пое дъх.

— Не ти ли е приятно да ме гледаш? Стефан ми каза, че имам красиво тяло. Той ме рисуваше.

— И аз бих те нарисувал, ако бях художник.

— Ще ме нарисуваш с тялото си — тихо каза тя. Присви бедра и свали джинсите си. Тялото на Клей се изпълни с топлина, когато си спомни скиците на Стефан Георги. На двете й бедра бяха татуирани черни звезди, които образуваха рамка на черния триъгълник на слабините й. Под тънкия й кръст имаше широки бедра. Бедра, създадени за любов и за раждане на деца.

Мънро като сомнамбул пристъпи напред и седна до нея, като продължи да оглежда голото й тяло. Усещаше миризмата й, уханието на жасмин, смесено с по-силното ухание на нейната кожа и на потта й. Докосна татуираните звезди.

— Спомняш ли си кога те татуираха?

— Спомням си болката. Спомням си, че трябваше да ме държат. Така татуират само жените. Татуировките привличат вниманието към това. — Докосна окосмените си слабини.

— Да — каза той с пресъхнали устни. — Така е.

— Грозно ли ти се вижда?

— Не. Отива ти.

— Радвам се — каза тя с лека усмивка. — Защото е за цял живот.

— Който и да те е създал, създал те е прекрасна. — Изящната й кожа бе покрита с малки златисти косъмчета. Космите между бедрата й бяха гъсти, тъмни и къдрави. Той ги докосна. — Виетнамските момичета почти не са окосмени тук.

— Как можеш да говориш за окосмяването на всички виетнамски жени, освен ако не си се любил с всички тях?

— Любих се с всички, които се оказаха на пътя ми — отговори той сериозно.

Тя се усмихна.

— Те се бръснат. Имам предвид проститутките. Знаят, че всички кръглооки очакват точно това.

— Навярно си права. — Той погали плоския й корем. Тя потрепери от допира и каза:

— Виждаш ли? Вече започна да ме рисуваш.

„Ей, откачил съм, не трябва да правя това — каза си той. — Стой по-далеч от нея.“

Тя обаче бе твърде сладка. Водовъртежът, в който се бе превърнала, бе нещо твърде примамливо и твърде силно. Водовъртежът го накара да се наведе над нея и да докосне нежните кафяви зърна на гърдите й с устни.

Пръстите й погалиха шията му.

— Да — прошепна тя. — Ти си мой. Мой. Зърната й имаха вкус на сол, на кожата й, на нещо горчиво и опияняващо. Кадифената им кожа се стегна и на мястото на мекотата се появи твърдост, която притисна езика му с изключителна сила. Той засмука втвърдената плът и Сакура започна тихо да стене. Желанието да я обладае бе така силно, че смазваше разсъдъка му, но той положи усилия да действува бавно и нежно. Това бе първото им любене, и щеше да има само едно първо любене. А може би нямаше да има други.

Обърна към нея поглед, натежал от желание.

— Когато в онази уличка ме ритна, ме улучи право по раната.

Леко запотеното й лице лъхаше на нощ и на възбуда.

— Усетих, че е там.

— Как така?

— Винаги усещам слабото място на противника си.

— Можеше да се прицелиш в ташаците ми, но ти реши да ме ритнеш по-нагоре.

— За тях усетих, че са силното ти място. — На подобната й на орхидея уста се изписа лека усмивка. — Вместо това се прицелих в сърцето ти.

Той отново се наведе и целуна черните звезди на бедрата й. Погледнати отблизо, приличаха на мъгляви образувания непосредствено под повърхността на кожата й. Тя нежно повдигна изящните си бедра. Половият й орган наподобяваше мида, блестяща в съвършената си раковина. Той я докосна с език. Както при зърната на гърдите й, и тук соленият вкус се смесваше с еднн по-силен вкус, вкуса на нейната плът.

Сакура потрепери и цялото й тяло се изви. Пъхна пръсти в гъстата му къдрава коса. Той вкара езика си навътре в нея, там, където вкусът бе по-различен и по-опияняващ. Чу лекия й смях.

— Какво искаш да докоснеш с този език? — прошепна тя.

В раковината се бе появил скъпоценен бисер. Той го засмука с уста и притисна меката плът към езика си, поемайки върха на желанието й. Тя започна да охка.

— Клей, така ще свърша много бързо!

— В такъв случай ще започнем отново — обеща й той с усмивка.

Очите й бяха големи и тъмни.

— Никой не е правил досега подобно нещо с мен.

— Нали имаш черен пояс по джудо?

— От джудо разбирам много повече, отколкото от това.

— В такъв случай, радвам се, че мога да те науча на нещо.

Той се зае отново с тялото й, развеселен и трогнат от нейната невинност. В много неща тя бе силна и закалена. В това отношение обаче бе напълно невинна, независимо от напереността й. Току-що го бе прочел в очите й.

Стисна бедрата й със силните си ръце, за да не може да избяга. Използува устата си, като вложи в нея цялото си умение. Усети гъвкавата сила на тялото й, докато тя се гърчеше в леглото. Имаше чувството, че е уловил делфин с мрежа. Тя достигна върха на блаженството с взрив от енергия. Започна да крещи името му и да го стяга между бедрата си. С езика си той усети спазъма на нейния завършек, странната сила, притежавана от женската плът.

Повдигна се към нея и видя, че лицето й е покрито с роса. Устата и очите й бяха подути от удоволствие.

— Клей! — прошепна тя.

Той я целуна по устните. Езикът й се плъзна между зъбите му.

— Усещам собствения си вкус в устата ти — прошепна Сакура.

— И аз.

Тя се засмя и започна да разкопчава ризата му.

— Ще ми позволиш ли да направя същото с теб?

— Можеш да правиш с мен каквото поискаш, мила. Тя съблече ризата му и го погали по шията. Откри раната на гърдите му и нежно я докосна.

— Значи тук те ритнах. — Да.

Могла съм, без да искам, да те убия — каза тя с просълзени очи. — Бедният ми Клей. Бедният войник.

— Да, бедният войник. — Той се усмихна.

Тя разкопча джинсите му и дръпна ципа. Желанието му бе преминало в болка и мъжеството му изскочи като дяволче от кутийка.

— За Бога, ти си чудесен — каза тя, като го улови в ръце. — Радвам се, че не те ритнах тук.

Наведе се и пое члена му в устата си. Той потрепери от влажната топлина. Започна да му се вие свят.

— Хей, не е ли по-добре да не се увличаме? Не е ли по-добре да го оставим за друг път — попита тихо.

Тя го погледна.

— Защо? Нима не го правя както трябва?

— Правиш го чудесно. — Той докосна лицето й. — Работата е там, че много те желая. Мога да свърша още сега, като ракета.

— В такъв случай трябва да побързаме — каза тя сериозно, бутна го на леглото и го яхна.

Мънро огледа нежното й тяло.

— Колко си красива! — прошепна. Покри малките й твърди гърди с длани. — Безупречна си, Сакура!

Тя му се усмихна с тъмните си загадъчни очи.

— Не съм безупречна. Белязана съм.

Той погали татуираните гривни на ръцете й и звездите на бедрата й.

— Това не са белези. Това е част от самата теб.

— Не съм имала много мъже, но всички ги ненавиждаха — каза тя.

— Не и аз.

Тя пое мъжеството му с ръце и го насочи между бедрата си с напрегнато лице.

— Много си голям. Внимавай да не ми причиниш болка.

— Никога няма да ти причиня болка.

Тя бавно започна да потъва върху него. Мънро усети как сърцето му затуптя усилено, докато проникваше в нея, дълбоко в тялото й. Тя също започна да стене и да хапе пълната си долна устна с притворени очи.

— Ето — прошепна, докато бедрата й се наместваха върху краката му. — Напълно ми пасваш!

Той не помръдна, защото се боеше да не изгуби способността си да се владее. Замисли се дали и по-нататък ще се получава същото. Дали и по-нататък щеше да се възбужда така бързо от нея.

— Имам усещането, че си проникнал до сърцето ми — каза тя. Докосна с ръка мускулестия му корем. — Клей, имаш телосложението на лъв. Никога не съм виждала толкова красив мъж.

Той докосна мястото, където се бяха съединили, и напипа члена си, проникнал в нея. Потупа леко с пръсти влажната плът, която го държеше в плен. Тя започна да стене, стиснала устни. Той усети как влагата й се разпростира върху него. Когато отново помръдна, тя бе станала изключително хлъзгава. Прошепна името й и в отговор тя застена и се загърчи.

— Клей…

Тя вдигна ръце зад тила си и гърдите й се повдигнаха. Косите й бяха вързани на възел. Развърза го и разтърси красивата си глава. Гъстите й тъмни коси се разпиляха около раменете й като черни вълни. Сякаш в полусън, Клей посегна към косите й. Тя се наведе и обви лицата им с тях.

— Как се сети?

— Знаех, че трябваше да го направя.

Тя го целуна страстно. Бедрата й се олюляха. Устните й така силно се притиснаха в неговите, че зъбите им се докоснаха. Стори му се, че с езика си може да усети соления вкус на кръвта. Меките й гърди се олюляха и докоснаха мускулестата му гръд.

Той се опита да я обърне.

— Искам аз да съм отгоре.

— Не! — каза тя с ожесточение. — Ти си мой! Започна да се задъхва, докато се движеше върху него.

Издаде стон, изпълнен с копнеж и желание. Той вкара члена си още, по-дълбоко, като докосна глъбините й със собствената си твърдост и жар. В началото тя бе сякаш обхваната от треска — започна да го дращи с нокти и да го удря с бедрата си. Досега я бе възприемал като нещо тайнствено. Като затворен свят, в който никога не бе вярвал, че ще проникне. Сега бе проникнал в нея. Никога не бе предполагал и допускал, че жаждата й е толкова силна. Че в нея има толкова голяма пустота, очакваща да бъде запълнена. Толкова сладост, желаеща да бъде споделена. Сетне тя се успокои и мятанията преминаха в плавно движение, изпълнено с нега и издаващо много по-голяма увереност.

Малкият тесен креват започна да пращи и да скърца.

Тялото на Клей се изпълни с вълни от чувственост. Усети как възбудата й нараства едновременно с неговата. Осъзна, че са постигнали съвършенство, че не може да има по-пълно сливане на двама души от това.

Усети как светът се наклони, а после се преобърна. Това, което бе крил в себе си, излезе на повърхността. Това, което бе видимо, се превърна в тайнство. Почувствува как любовта му излиза от глъбините на неговото тяло и навлиза в нейното. С дрезгав глас произнесе името му, докато изригваше в нея.

Когато треската им затихна, той я погледна. Върху бузите й имаше две сияйни пътечки. Сълзите й се стичаха безмълвно и все още горещи, падаха върху гърдите му.

— Обичам те — каза той, неспособен да скрие чувствата си.

Тя се наведе над него, докосна устните му и прошепна:

— Винаги ме обичай.

— Никога няма да престана да те обичам, Сакура.

— Каквото и да направя?

— Каквото и да направиш.

— Защото ако престанеш…

Той притисна устни в нейните, за да прекъсне думите й.

— Винаги ще те обичам.

Тя се отпусна върху него, сякаш потъваше в гроб. Той я обви с яките си ръце и я притисна към себе си. „Открих я — помисли си. — Открих я.“

Късно през нощта Франсин взе хладен душ, за да измие от себе си остатъците от деня. Банята отдавна не бе ремонтирана и месинговите кранове бяха потъмнели. Пред прозореца висеше подобно на лоза растение с малки звездообразни цветчета. Нощта и влагата засилваха уханието им.

Франсин бавно започна да се отпуска. Във водата тялото й придобиваше златист цвят. Келтските гени на баща й се бяха смесили хармонично с кантонските гени на майка й. Личеше й, че е хибридно създание. Китайците винаги щяха да я възприемат като западнячка, а западняците, като китайка. Този прост факт поставяше бариера между нея и останалите хора още от самото начало, още преди да започне анализа на сложните проблеми, свързани с възпитанието и световъзприятието. „Стенгите сме уникална порода — помисли си. — Всеки от нас се появява на света самотен и различен от останалите.“

Защо Клайв все още продължаваше да я обича? Дали все още виждаше в нея момичето, което тя бе в Сингапур преди много години?

Взе ръчното огледало и изучи безстрастно лицето си. Не смяташе, че е възможно да се отгатне възрастта й. Имаше порцеланова кожа и изпъкнали скули — най-добрата защита срещу времето. Остави огледалото и погледна ръцете си. Бяха ръцете на момиче, гладки и без бръчки, с бисернорозови къси нокти. Да, наистина изглеждаше млада. Обаче не бе млада. В тялото й цъкаше биологически часовник. Бавно стисна ръце.

Изкъпа се, изсуши се и облече нощницата си. Отиде до прозореца. Звезди нямаше, но сред парцаливите облаци проблясваше луната. Отвъд градината светлините на Виентян се отразяваха в Меконг.

Дълго време остана там, като се вслушваше в далечния шум на града и вдишваше нощния въздух. След това отиде при Клайв.

Той се бе навел над карта на Лаос и когато Франсин влезе, я сгъна. Сърцето му затуптя лудешки, когато тя седна до него и протегна ръка. Той хвана ръката й и я доближи до устата си. Разтвори пръсти и тя усети как топлите му устни целунаха дланта й. Погледът му бе премрежен. Той докосна косите и лицето й.

— Франсин, спомняш ли си Сингапур? — Да.

— Онези дни бяха най-щастливите в живота ми.

— Ще настъпят и други щастливи дни.

— Само ако ти си с мен. Не искам отново да ме напускаш. Не искам да те изгубя. — Допирът му бе лек и топъл. — Когато ме изостави, реших, че ако просто те почакам, ти ще се върнеш при мен. Оттогава обаче измина много време, Франсин.

— Мъжете са странни създания — отвърна тя. — Прекарваш цели часове над една карта, а въобще не разбиращ географията на човешкото сърце. Трябва да се опиташ да ме разбереш, Клайв. Знам, че това е трудно. Аз съм труден човек.

— Така е. Знам, че си трудна. Трудна си, както е трудна една партитура на Бах.

— Трудна, болезнена, невъзможна.

— Трудна, прекрасна, достойна. Тя поклати глава.

— Как може да е оцеляло нещо от миналото след всички тези години?

— Може би ти се е искало нищо да не оцелее.

— Невъзможно е да изпитваш чувствата, които изпитваше преди толкова години.

Той се усмихна.

И двамата сме просто малко по-възрастни. Що се отнася до мен, обичам те повече от всякога.

Тя почувствува как горещите му устни докосват пръстите й и потрепери.

— Клайв, в Саравак те оскърбих.

— Нека не говорим за това.

— Не, трябва да поговорим.

Той видя изражението й и се съгласи.

— Добре.

В онези дни бях почти обезумяла. Непрекъснато бях изпълнена с болка и обвинявах теб за нея. Исках да те накажа. Не бях права. Това бе най-глупавата постъпка в живота ми.

— Ти просто направи онова, което смяташе за уместно.

Не трябваше да те отблъсквам. Думите не са най-силното ми място, Клайв. Не знам как трябва да се изразя. Искам да знаеш обаче, че много съжалявам за случилото се.

— Франсин, изслушай ме. В Саравак научих от теб нещо много важно. В деня, когато изслушахме историята на Анах, за пръв път те видях сломена. За пръв път наистина разбрах какво си преживяла и какво си изстрадала. По-късно, когато се разделихме, видях в теб нещо друго, което дотогава не бях забелязвал. Видях твоята сила, стоманената пружина, свита в теб. Дотогава бях сигурен, че те познавам, но всъщност не те бях познавал. Никога не бях успял да разбера нито твоята слабост, нито твоята сила. Разбрах те едва в мига, когато те изгубих. Вече обаче бе късно.

Думите му, макар и изречени с изпълнен с нежност глас, смазаха сърцето й.

— Клайв, изгубихме много години, които никога няма да се върнат. Толкова скърбя за това, че не знам как да се изразя.

— Пред нас все още има много години, Франсин — каза Клайв сериозно. — Стига да сме достатъчно мъдри да се възползуваме от тях.

Очите й бяха овлажнели.

— Не знам дали вече мога да кажа за себе си, че съм мъдра. Обаче се нуждая от теб, Клайв. Сега и завинаги.

— Тогава ела при мен.

Кожата му бе гореща. Тя почувствува силата му, ръцете й се плъзнаха по познатите контури на тялото му. Контури, които бе почти забравила, обаче й бяха близки и мили. Наведе се и го целуна по устните.

— За Бога, Франсин — прошепна той. — Толкова дълго те чаках. Толкова много ми липсваше…

— Спомням си как винаги бяхме припрени — каза тя. — Ти обикновено разкъсваше дрехите ми и оставяше синини по тялото ми. Станал си по-нежен.

— Единствено защото се боя, че това е само сън и ще се събудя сам.

— С изрезка от статия в ръце ли? — — Тя го целуна по рамото. — Имаш ли специална папка за мен, Клайв? В която да съхраняваш всички тези изрезки?

— Не ми е необходима.

— И на мен. Защото помня всичко.

Тя изпитваше желание да му даде всичко, което можеше. Да компенсира страданията, които му бе причинила. Искаше й се с тялото си да му върне всичко, което някога бе изгубил. Искаше й се той да не почувствува, че са изминали много години, изпълнени с болка и раздяла. Да забрави, че има нещо за наваксване.

— Помня всичко от самото начало — каза тя.

— А ще помниш ли и утре? — попита я той, като я погледна в лицето.

— Не ме разпитвай за утрешния ден, Клайв — каза тя и с пръст му даде знак да замълчи.

 

Четиримата седяха в рецепцията и чакаха Дием. Утринният въздух бе хладен, но не след дълго щяха да започнат горещините.

Клей бе седнал до Сакура. Тази сутрин тя бе напрегната. Мънро знаеше, че не бе спала. Бе изкарала цялата нощ в прегръдките му. От време на време я бе чувал да си шепне нещо, но не бе успял да различи думите й. От миналата нощ чувствата му към нея бяха станали застрашително силни. Досега никога не бе изпитвал такава любов към друго човешко същество и това ново чувство го плашеше. Мисълта, че може да й се случи нещо лошо, му се струваше непоносима. Продължи да я гледа в лицето, обаче тя отбягваше погледа му. Бе се затворила отново в своя мрачен вътрешен свят.

— Ето го и Дием — рече Клайв.

Полковник Дием пристигна в открит джип. Бе облечен в тъмен европейски костюм. Двамата спретнати сержанти го следваха. 0’Брайън го нямаше.

— Добро утро — каза Дием. Думите му бяха адресирани единствено към Франсин. Не си направи труда да поздрави останалите. — Надявам се, че сте спали добре.

— Да, благодаря. — Франсин придружи думите си с изящен жест. — Ще сключим ли нашата сделка?

— Аз ще изляза навън — тихо каза Сакура на Мънро. — Зле ми е.

— Какво ти е? — попита я той, като я хвана за ръката.

— Нищо. Просто искам да изляза малко на въздух. Отправиха се към хотела. Пребледнялата Сакура ги проследи с поглед. Управителят направи пред Дием дълбок поклон, като насмалко не падна на колене, и отвори сейфа. Франсин посочи с пръст два куфара.

— Тук са, полковник.

От гладкото й спокойно лице не можеше да се разбере какво чувствува в момента.

— Искате ли да ви върна куфарите? — попита Дием.

— Няма нужда, полковник. Не ми трябват.

— Но това са прекрасни куфари — каза съвсем сериозно Дием, докато ги оглеждаше. — Марка „Халибъртън Зиро“, ако не се лъжа. Много са скъпи.

Трудно бе да се разбере дали тези хора показват префинена учтивост, или просто ти се подиграват. Франсин отвърна на думите на Дием с усмивката на Мона Лиза.

— В такъв случай, полковник, ще ви помоля да ги приемете като малък спомен от нашето запознанство.

Подаръкът достави удоволствие на Дием. Той погали лъскавия алуминий.

— Ще ги ползувам при следващото си пътуване до Париж. Трябва да бъда там на двадесет и шести, когато започва новият сезон на конните надбягвания.

Мънро погледна Клайв Нейпиър и присви очи. Клайв почти незабележимо присви рамене.

— Не желаете ли да преброите парите? — попита Франсин.

Дием я погледна учудено.

— Колко са?

— Шестстотин и осемдесет хиляди долара.

— В такъв случай не е необходимо да ги броя. — Дием кимна на сержантите. Те взеха двата куфара и излязоха. Ботушите им закънтяха по дървения под.

Дием подаде на Франсин лист хартия. На него имаше внушителен печат с чадъра и слоновете на Лаос. Тя обаче не разбираше лаоски и заоблените букви на лаоската азбука не й говореха нищо. Листът можеше да бъде и заповед за разстрел.

— Покажете този документ на Джай Хан. На военното летище ще ви очаква Крон — каза Дием на Франсин, като любезно я улови за ръката, докато минаваха покрай кланящата се хотелска прислуга. — Сакура знае пътя — продължи Дием. — Крон е превъзходен пилот, а неговият самолет „Хелио Куриер“ е направо забележителен. Кацането и излитането с него е наистина вълнуващо.

— Полковник, да не се окажем в места, където по нас да започнат да гърмят? — попита Клайв.

В отговор Дием любезно се засмя.

— Няма абсолютно никаква опасност. Детето е настанено далеч от опасните места.

— Значи няма опасност за жените? — настоя Мънро. — Няма да има проблеми?

— Абсолютно никакви — усмихна се Дием.

— Дано наистина да няма проблеми — изръмжа Мънро. Дием се намръщи обидено и продължи пътя си.

Излязоха от хотела. Сакура, с посивяло лице, се бе облегнала на джипа на Дием.

— Добре ли си? — попита разтревожено Мънро.

Тя кимна, без да каже нищо. Под ярките слънчеви лъчи сержантите на Дием натовариха двата куфара в задната част на джипа. Мънро се надяваше зад ъгъла да не ги очаква някой нов Роже Рикар, готов да прибере парите.

— Ще прелетите над Рlaine de Jars — каза Дием, като се усмихваше дружески. — Долината на Глинените гърнета. Район, който е изключително интересен от археологическа гледна точка, госпожо Лорънс. Доисторически паметници, тежащи много тонове. Гледката е изключително красива. Ако желаете да огледате нещо по-обстойно, достатъчно е да кажете на Крон. Той може да кацне със самолета си почти навсякъде.

— Много сте любезен — отвърна Франсин. В кадифения й глас нямаше и следа от ирония.

— Може би след вашето завръщане ще се видим — каза Дием. — Може би дори ще ми окажете честта да вечеряме заедно?

Той се наведе над ръката на Франсин, отдаде чест на Клайв и кимна на Мънро и Сакура. След това бързо потегли с джипа си. Сержантите и куфарите бяха на задната седалка.

— Повече се зарадва на шибаните куфари, отколкото на парите — коментира сухо Мънро.

Франсин вдигна рамене.

— Парите така или иначе щеше да получи. Куфарите са премия. Получава нещо срещу нищо. — После се усмихна на Сакура. — Според мен всичко ще бъде наред.

— Трябва да тръгнем след джипа на Дием — каза напрегнато Сакура.

— Защо?

— Трябва да побързаме! — Тя хвана Клей Мънро за ръката и започна да го дърпа към пежото. — Моля ти се, Клей! Да не се бавим повече!

Той рязко я обърна към себе си.

— Какво направи, Сакура? Кажи ми какво направи! Тя му отвърна с изгарящия поглед на сивите си очи.

Устните й бяха побелели.

— Прости ми, Клей.

— Мамка му! — изръмжа той. Истината започна да му просветва.

— Какво има, Клей? — попита напрегнато Франсин. — Какво става?

— Трябва да последваме Дием — каза Клей. Вече тичаше. — Хайде!

Джипът на Дием бавно се придвижваше пред тях.

— Какво става, по дяволите? — попита рязко Клайв, като се наведе над рамото на Мънро.

— Сложила е нещо в джипа на Дием — отвърна Мънро, без да отклонява вниманието си от пътя.

— Какво е сложила? — попита изумената Франсин.

— Не знам. Сигурно бомба. Нали, Сакура? По-добре я попитай ти.

Франсин се обърна към Сакура.

— Сакура, това не може да е вярно!

Сакура не отговори. Не откъсваше поглед от джипа на Дием.

— Тя заради това излезе навън — каза Мънро. Клайв улови Сакура за рамото и я разтърси.

— Това вярно ли е? Какво сложи в джипа му?

— Малко рlastique — отвърна Сакура.

— Пластичен взрив? Тя кимна.

— Откъде го набави, по дяволите? — попита той в изумление.

— От дома си — отговори вместо нея Мънро. — Вчера заради това настоя толкова много да отидем там, нали?

Бе си спомнил начина, по който му се усмихна в апартамента.

— Ти си държала взривни вещества в дома си?

— Бяха на Роже. Той ме научи как да ги използувам. Франсин усети как разумът й се движи на бързи обороти.

— Ти си направо луда! Успяхме да дойдем дотук, а сега ни сервираш такова нещо!

— Успяхме да дойдем дотук само за да ни ограби Дием — каза Сакура. — Джай Хан щеше да убие Луис, а след това и нас.

— Не можеш да си сигурна в това!

— Сигурна съм! — Тя се обърна към Франсин. — Става дума за живота на детето ми! Няма да оставя да го убият!

— Сакура, ти каза, че мога да ти имам доверие — грубо каза Мънро. Спомни си за изминалата нощ и за красивото й голо тяло, отпускащо се върху неговото. Пак го бе направила на глупак.

— Можеш да ми имаш доверие, Клей! — каза тя развълнувано. — Можеш да ми вярваш! Повярвай ми, направих най-разумното нещо!

— Кажи ми по-добре колко взрив си му сложила — каза Мънро. — И къде.

— Четвърт кило върху задната ос.

— С какъв детонатор?

— Тип „молив“.

— С какъв резерв?

— Десет минути.

— Колко остават?

Сакура погледна часовника си. Ръката й трепереше като листо.

— Още минута. Може би и по-малко.

— Натисни клаксона, Клей! — извика разтревожено Франсин. — Спри ги! Предупреди ги!

Вече е късно — отвърна нервно Мънро и натисна спирачката, за да увеличи разстоянието между двата автомобила. — Надявам се да си курдисала добре детонатора, Сакура. Стигнат ли до Виентян, на всички ни се ебава мамата.

— Няма да стигнат.

На Франсин й се стори, че сънува ужасен кошмар. Различаваше добре силуетите на Дием и двамата му сержанти. Очевидно се чувствуваха съвсем спокойни, тъй като не погледнаха назад нито веднъж и не видяха, че пежото ги следи. Отдясно на пътя беше джунглата, а отляво се простираха оризища. Зелените растения вече пробиваха с връхчетата си блестящата вода.

— Парите ще изгорят — чу тя собствения си глас.

— Куфарите са здрави — отвърна Сакура.

Джипът на Дием внезапно подскочи във въздуха. Към небето се понесе тъмен облак от прах и отломъци, последван от стълб черен дим. Ударната вълна блъсна пежото и то се изви встрани. Франсин усети как тъпанчетата я заболяха. По пътя към тях се понесе колело. В последния момент изви и потъна в джунглата.

— Боже мой! — чу Франсин собствения си шепот. — Боже мой!

Мънро внимателно прекоси облака прах и стигна до джипа. Не се бе запалил, но се бе обърнал с колелата нагоре в средата на пътя и приличаше на огромен стъпкан бръмбар. Един от сержантите бе паднал по лице в храсталаците до оризището. Другите двама пътници лежаха неподвижно на самия път.

Ушите им все още свистяха. Тихият селски път бе безлюден. Не се чуваше никакъв звук нито откъм джунглата, нито откъм оризищата. Взривът или не бе чут от никого, или бе накарал свидетелите да се укрият.

— Трябваше да ме предупредиш — каза Мънро на Сакура.

Ти нямаше да ми позволиш да го направя — отвърна тя, приклекна до обърнатия джип и извлече единия от алуминиевите куфари. Бе тук-таме ожулен, но иначе съвсем здрав. — Не виждам другия.

— Мъртви ли са? — попита Франсин, като оглеждаше телата.

Мънро отиде до обгорялата фигура на Дием и набързо я огледа.

— Като го гледам, не диша.

— Имах почти цяло кило взрив — каза Сакура. — Можеше да използувам всичкия, но не исках да ги убивам.

Внезапно резервоарът на джипа избухна. Взривът насмалко не ги събори. Отдръпнаха се, като закриваха лицата си. Над джипа се появи оранжево огнено кълбо, веднага погълнато от черен дим.

— Другият куфар! — изкрещя Сакура на Мънро. — Къде е вторият куфар?

Като пазеше лицето си от ужасяващата горещина, Мънро заобиколи джипа. Вторият куфар блещукаше в канавката. Той го грабна и побягна от пукащите пламъци..

— Този май взе да се съвзема — каза Клайв. Бе приклекнал до един от сержантите, който леко помръдваше. Измъкна пистолета му от кобура и го насочи към главата му.

— Не, Клайв! — изкрещя Франсин. Викът й заглуши рева на пламъците.

Клайв я погледна.

— По-добре е да не остават свидетели.

— Моля те, недей! — Стори й се, че земята под краката й започва да се люлее. — Моля ти се!

Клайв се изправи и захвърли пистолета в оризището. Чу се плясък и той потъна.

Мънро вече бе натоварил куфарите в багажника на пежото.

— А сега накъде? — попита Франсин.

— Към летището, разбира се — отвърна Мънро. — Да се надяваме Крон да не научи за това преди да стигнем до Джай Хан.

— Нима можем да си позволим такъв риск? — каза с отпаднал глас Франсин, като гледаше гъстия стълб черен дим,

— Нямаме избор — мрачно каза Клайв. — Сега ще следваме сценария на Сакура. Сакура, казвай накъде да вървим.

Сакура посочи, че трябва да се връщат.

— Добре, да тръгваме.

Качиха се в пежото. Мънро направи обратен завой, даде газ и каза:

— След десет минути тук ще е пълно с народ. Сакура гледаше през задното стъкло.

— Ще решат, че това е работа на Патет Лао.

— Някой може да ни е видял.

— Цял Виентян ненавижда полковник Дием и хората му. Никой няма да ни издаде.

— Дием навярно е мъртъв, Сакура — каза Клайв.

— Никой няма да обяви траур заради него — отвърна спокойно тя.

— Не мога да те разбера, Сакура — каза Франсин. — Говориш, сякаш човешкият живот е нищо.

— Той щеше да открадне парите ти, Франсин — отвърна Сакура. — Опита се да ни изнуди. Хора като него могат да ни гледат как умираме и да се смеят на глас. Така че по-добре не си губи времето да го жалиш. Нито него, нито двамата му касапи.

— Ами ако Дием бе стигнал до Виентян? — каза Мънро. Погледът му се срещна с погледа на Сакура в огледалото за задно виждане. — Ако малката ти бомбичка бе гръмнала на улица, пълна с хора?

— До града се пътува двадесет минути, а аз сложих детонатор за десет — отвърна тя.

— Ами ако бяха останали пред хотела, за да се порадват на гледката?

— Не го направиха, нали?

— Невъзможно е да се върнем във Виентян — каза делово Клайв. — След като вземем детето, ще трябва да накараме Крон да ни отведе в Тайланд.

— Има много места за кацане по оризищата — каза Сакура.

— Стига преди това да не ни свалят тайландците — каза Клей.

Сакура докосна ръката на Мънро и тихо каза:

— Съжалявам. Не исках да те излъжа. Знаех обаче, че ти щеше да ми попречиш. Не можех да постъпя иначе.

Смаяната Франсин продължи да я гледа втренчено, без да каже и дума.

Стигнаха до военното летище.

Франсин се огледа ужасено. Очакваше всяка минута да се появят военните, които щяха да сложат край на живота им. На летището обаче нямаше никакви военни. Там беше само Крон със самолета си „Хелио Куриер“.

Отнесоха алуминиевите куфари в самолета. Крон се задавяше от тихата несекваща кашлица на пушач на опиум. Лицето му, наподобяващо смъртна маска, бе уморено. Помогна им да наместят ожулените куфари зад седалките, без да казва нищо. Кабината бе тясна, а седалките малки и твърди. Всички затегнаха предпазните колани.

Крон бавно огледа показанията на таблото. Радиото бълваше с пукот думи на лаоски. Франсин не ги разбираше, но си даваше сметка, че тези думи може да са и смъртната им присъда.

Клайв се наведе към нея и тихо промърмори:

— Отпусни се, Франсин.

— Тя е луда — изсъска Франсин.

Клайв я погледна иронично и присви тъмните си очи.

— Не съм съгласен с теб. Според мен е по-скоро съобразителна. Луда — в никакъв случай.

Мънро с ръмжене се съгласи с него.

— Съобразителна е, не ще и дума. Нали така, Сакура?

— Не можех да постъпя иначе — продължи да настоява на своето тя.

— Ти затова ли ме чука? За да не усетя какво си намислила ли? — попита той. Тя го погледна в очите.

— Любихме се, защото трябваше да го направим.

В гласа й се прокрадна нежност и тя сложи ръката си върху неговата.

— Клей, именно ти ми даде смелост да направя това. Той грубо се дръпна.

— Не ме докосвай, Сакура! Всичко това свърши. Очите й потъмняха.

Крон пушеше безстрастно — очакваше разрешение за излитане. Не личеше да бърза. Никой за никъде не бързаше в страната на единия милион слонове и белия чадър.

— Ох, Боже, нека всичко това да свърши! — чу Франсин собствения си шепот.

От радиото се разнесе груба команда, която я хвърли в паника.

Крон запали единствения двигател и всичко започна да вибрира.

Самолетът се дотътри до пистата и с подскоци се устреми напред. След по-малко от тридесет метра вече бяха във въздуха — излитаха почти вертикално в синьото небе. Крон навлече на главата си избеляла червена шапка за бейзбол. Местеше командните лостове с отработени сръчни движения и самолетът се понесе над Виентян. Франсин видя под себе си оризища, разграничени от кафави напоителни канали, в които се къпеха деца и биволи. Пред погледа й се появиха зелените керемиди на храмове, редуващи се с ламаринените покриви на бордеи, бананови и кокосови плантации, оживени улици, после река Меконг. Самолетът се издигна на около хиляда метра и пое курс на север.

Под тях се виеха междуселски пътища, разделящи оризищата от джунглата. После обработените площи изчезнаха и пътищата започнаха да се вият само из гъстата зелена растителност. След малко изчезнаха и те и вече летяха над девствената джунгла.

Малкият самолет набра височина, за да преодолее планинските хребети. Пред тях се простираха гъсти черни облаци, закриващи планинските върхове. Самолетът се заклати и Мънро се приведе към Крон и попита:

— Има ли добра радиовръзка между Джай Хан и Виентян?

— Радиовръзка много лоша — отвърна Крон и поясни думите си с жест. — Планини много високи.

— Така и предполагах. Е, все пак добре, че я има. Стана студено. Мънро бръкна в евтината брезентова чанта, която бе купил на пазара, и измъкна от нея джинсовото си яке. Останалите също започнаха да навличат по-топли дрехи.

Самолетът внезапно трепна. Крон им даде знак да погледнат надолу. Под тях се простираше сухо вълнисто плато, обградено отвсякъде с планини. Из тревата се виждаха много сиви окръжности. Мънро едва след малко се сети, че това са гърлата на огромни урни. Летяха над Долината на Глинените гърнета.

Самолетът сега летеше толкова ниско, че пътниците бяха в състояние да забележат колко са древни урните. Сивата им повърхност бе покрита с лишеи. Едни от гърнетата бяха изправени, а други килнати под най-различен ъгъл. Никой не знаеше кой, кога и защо ги е направил. „Съвършен исторически паметник“ — помисли си Мънро. Равнина накрай света, покрита с огромни гърнета с неизвестен произход, възраст и предназначение. Странна работа.

Същевременно, докато наблюдаваше огромните гърнета под самолета, усети още нещо. Усети тайнствения характер на тази страна, загадките, които тя криеше в своето сърце. Внезапно си даде сметка защо Сакура бе приела тази страна като своя. Защото самата тя приличаше на нея. Красиво сираче без минало и без особено бъдеще. Изведнъж самолетът рязко зави покрай издигащ се от земята стълб черен дим и той погледна надолу. До склона на планината бе разположено селце. Или това, което бе останало от него. Нещо го бе ударило здравата: артилерийски снаряди или самолетни бомби. Навсякъде се виждаха кратери и развалини. Палмовите покриви горяха. Не се виждаха нито хора, нито животни.

— Какво е това? — изкрещя той на Сакура, за да надвие рева на двигателя.

— Мисля, че е едно от селата на Джай Хан — изкрещя в отговор тя.

Въздухът пред тях се оказа изпълнен с още дим. От картата Клей знаеше, че в Долината на Глинените гърнета има много селища, повечето разположени сред ниски хълмове. Ако се съдеше по дима, обстрелът беше мащабен. Доколкото можеше да види, в радиус от тридесет километра горяха поне пет селища.

— Някой отнася здрав бой — каза Мънро. — Майната му, пак се натикахме в шибаната война.

Сакура също гледаше през прозореца. От погледа й личеше, че не е очаквала да види това. Крон продължи да заобикаля стълбовете гъст дим.

— Това не ми харесва — извика Клайв.

— Ще трябва бързо да си свършим работата и да се прибираме веднага — изкрещя в отговор Мънро. — Работата е къде-къде по-дебела, отколкото очаквах.

— Прав си. Това си е истинска война.

— Да, Клайв, в много идиотска работа се натикахме. Самолетът прелетя над стотици хора, които вървяха по виещ се черен път. Краят на човешкия поток не се виждаше. От време на време под самолета проблясваше лъскавият гръб на бивол. Хората носеха вещи и малки деца. Бяха се запътили на юг, към Виентян. По черните им дрехи Мънро разбра, че са от племето мео. Видя обаче и маслиненозелени униформи и каза на Клайв:

— Майната му! Половината са военни. Униформени са.

— 0’Брайън не се майтапеше. Работата е сериозна.

Мънро започна да оглежда небето. Надяваше се някой вражески самолет или някой паникьосан мерач на зенитно оръдие да не ги погуби. Помоли се на Бога времето да се влоши. Предпочиташе да летят в буря, отколкото да са изложени на прицел.

Погледна Сакура и видя, че се е сгушила до прозореца. И въпреки че не искаше, стисна ръката й.

„Какво направи тя с нас?“ Франсин продължаваше да си задава този въпрос, докато наблюдаваше как Сакура е положила глава на могъщото рамо на Мънро. „Какво направи с мен?“

Разумът й трудно можеше да оцени безцеремонността на Сакура. Знаеше, че тя е способна на всичко, за да защити детето си. Нали бе поставила пластичен взрив в колата на Дием. Бе готова да рискува всичко. Бе готова да убива и да осакатява. Да рискува да бъде убита или осакатена. Франсин не можеше да разбере тези неща.

„Дали и аз съм изпитвала такива чувства към Рут? Може би, ако бях като Сакура, нямаше да я изгубя.“

Земята под тях внезапно смени цвета си. На мястото на изсъхналата трева се появи червена пръст, някакво странно пустинно геологическо образувание.

Франсин се вгледа по-внимателно и осъзна, че наблюдава опустошение, извършено от човешки ръце. Това не бе дело на Патет Лао. Само една страна в света бе в състояние да направи това.

Бомбардировачите Б-52 навярно бяха минавали оттук много пъти. Грамадни флотилии от чудовищни бомбардировачи с осем двигателя, които летяха така високо, че не можеха да бъдат нито видени, нито чути. Товарът им бе изкормил земята. Сетне я бе изкормил повторно. И още един път. Тук-там стърчаха черни останки от дървета. Не бе останало нищо друго. Бяха останали единствено огромни кратери, издълбани от мощните бомби. Простираха се до края на хоризонта и бяха образували пустош, лишена от живот.

„Това не го показват по нашите новини“ — помисли си тя мрачно. Невероятното опустошение бе свидетелство за провеждането на мащабна операция, укрита от американския народ, от целия свят. Никой не следеше тази война и не изпращаше репортажи за нея, така че армията бе действувала без ограничения. Отдалечеността на Лаос, лошите комуникации, заговорът на мълчанието — всичко това взето заедно бе спомогнало за укриването на една страшна тайна.

Опустошената земя продължаваше да се стеле под тях. Стратегическите бомбардировачи бяха хвърлили тук десетки хиляди тонове бомби.

Всичко, оказало се под този огнен дъжд, бе осакатено за вечни времена. Пътища, ниви, живи същества, всичко се бе превърнало в червена пръст. Нищо не можеше да мине през тази пустош. Нищо не можеше да живее върху нея, да я обработва, да извлича някаква полза от труда си. Когато настъпеха дъждовете, тази пустош щеше да се превърне в океан от стерилна кал, в гигантско препятствие, което щеше да накара врага да извършва уморителни заобиколни преходи.

Франсин погледна Сакура и Мънро. Той й шепнеше нещо на ухото и се опитваше да я успокои. Цялото му същество се бе съсредоточило върху жената, която държеше в ръцете си. Очевидно вече й бе простил.

Те принадлежаха към едно различно поколение, оформено в един различен свят и от една различна война. Франсин и Клайв не познаваха този свят и неговите ужаси. Така, както Сакура и Клей нямаха представа за това, което бе станало преди тях. Независимо от шока, Франсин изпитваше своеобразно задоволство от стореното от Сакура. Бе взривила човека, който бе убил бащата на детето й. В действието й имаше брутално правосъдие. Бе права и за още нещо: никой нямаше да оплаква Дием и подобните му.

Клайв отиде да говори с Крон и когато се върна, им съобщи малко смутено:

— Каза, че Джай Хан се намира на север, в едно място, наречено Фу Виен.

— Колко на север? — изкрещя Мънро на Крон. Крон махна с ръка. От жеста му не се разбра колко е точно разстоянието. Стана само ясно, че е голямо.

Мънро разгъна картата си и се опита да определи местонахождението им и мястото, където се намираше Фу Виен. Картата бе отпечатана на лоша хартия. Цветовете й бяха твърде ярки, а названията твърде размазани. Това, че бяха с френска транскрипция, също не му помогна.

Най-после откри Фу Виен. Намираше се в близост до хълмовете в най-северната част на равнината. Спомни си любезната усмивка на Дием. Нямало проблеми. Гнусен малък мръсник! Стана му ясна причината, поради която не бяха докарали Луис във Виентян. Бяха се озовали тук в разгара на комунистическа офанзива. Дори и с калпавата си карта след това, което видя от въздуха, той разбра, че никой няма да се евакуира от Фу Виен. Оттам нямаше да се излеят потоци от бягащи селяни, придружени от потоци бягащи войници. Фу Виен щеше да бъде завзето от Патет Лао. Също и селата в близост до него.

Разбра също, че Крон няма да кацне със самолета си във Фу Виен — самолетът вече губеше височина и скорост. Бяха се насочили към прострели се пред тях ниски хълмове. Някъде там очевидно имаше безопасно селище.

Мънро се вбеси. Замисли се дали да не извади колта си, да го опре до червената бейзболна шапка на Крон и да го принуди да ги откара във Фу Виен. Рискуваха обаче да бъдат свалени от Патет Лао.

За всеки случай прегледа колта и го прибра във вътрешния джоб на якето си. После взе чантата си и започна да изхвърля от нея разни неща. Оттук нататък щеше да носи със себе си само най-необходимото.

Пистата бе изсечена в храсталаците на един стръмен планински скат и приличаше на писта за ски. Крон разполагаше само с няколко метра, за да намали скоростта и да спре, но като по чудо успя. Слязоха и Франсин попита Крон:

— Къде е детето?

— Вие взимате джип — отвърна той. — Аз чакам. Клей Мънро разтвори картата си пред тайландеца.

— Къде сме?

Крон посочи едно място с мръсния си пръст.

— Фу Ва.

— А Фу Виен къде е? Крон отново посочи.

— Тук.

— Защо?

— Жената на Джай Хан е от Фу Виен. Родно село.

— Нищо не разбирам — каза Франсин. — Къде е детето?

Той й показа картата. Към тях се присъединиха Клайв и Сакура.

— Ние сме тук, във Фу Ва. Джай Хан и детето са на север, във Фу Виен.

— Далече ли е? — попита напрегнато Клайв.

— На картата не изглежда далече — отвърна Мънро. — Вярно, че не е от най-сериозните карти.

Франсин се извърна сърдито към тайландския пилот.

— Полковник Дием каза, че ще ни откарате направо при детето!

— Много рисковано — отвърна с безстрастно лице Крон. — Вие взимате джип.

— Той е прав. — Мънро посочи картата. — Патет Лао нападат оттук. Единственият начин да се стигне до Фу Виен е да се кара оттук. Да се надяваме, че няма да попаднем на патрули.

— Патет Лао тук няма — каза убедено Крон. — Войник от Патет Лао се страхува да дойде тук. Само стреля с ракети от планините.

— Само с ракети, казваш? — рече Мънро. — Добре, успокои ме. Кажи ми, Крон, колко километра са до Фу Виен? Двадесет ли?

— Петнадесет.

— Това е лудост — каза Франсин сърдито на пилота. — Защо не ни закарате там със самолета? По тези планински пътища ще изгубим с джипа часове, дори и да не се заблудим или да не ни застрелят. Със самолета ще стигнем за десет минути.

Крон поклати глава.

— Полковник Дием каза кацам тук.

Франсин се огледа. Хълмовете бяха безлюдни. От храсталаците и колибите не се чуваше никакво движение. В далечината обаче се раздаваше тътенът на артилерия. Черното небе бе натежало над главите им, изпълнено с дъждовни облаци.

— Дием ни излъга — каза тихо Франсин.

— Така е, излъга ни — съгласи се Клайв. — Започвам да одобрявам малката изненада, която му поднесе Сакура. Къде е джипът, Крон?

Крон махна към колибите от палмови листа.

— Ще покажа.

Джипът бе зад една от колибите. Беше покрит с клони, за да не се забелязва от въздуха. Селото бе изоставено, може би преди броени дни, и никой не си бе правил труда да го обстрелва.

Мънро махна клоните и каза:

— Това не е джип. Какво е, по дяволите?

— Ситроен „Мехари“ — каза Клайв.

— Има ли предавки четири по четири? — попита Мънро, като разглеждаше неодобрително наподобяващото кутия возило.

— Няма — отвърна Клайв. — Но е по-яко, отколкото изглежда.

— Дано да е. Има само четвърт резервоар гориво.

— Това достатъчно — каза безстрастно Крон. — Лесно стигнеш там. Мънро с псувни ритна тънките гуми на ситроена, качи се и запали двигателя. Колата оживя и изпусна бял дим от ауспуха си. Той провери предавките и се вслуша в шума на двигателя. После се обърна към Клайв и попита:

— Какво мислиш?

— Вероятно има още стотина километра живот. — Клайв се обърна към Крон. — Колко време ще ни чакаш?

Крон вдигна рамене и не отговори.

— Не можем да го оставим тук сам — прошепна Сакура на Мънро.

— Дали да не го вземем с нас? — обърна се Мънро към Клайв.

— Няма място — отвърна Клайв, като огледа още веднъж ситроена. — Нали носим и куфари. Можеш ли да ме прикриеш за малко?

— Няма проблеми. — Мънро извади колта и слезе от ситроена. Клайв отиде до самолета, отвори капака на двигателя и надникна вътре.

Крон извика сърдито и се затича към него. Мънро обаче му препречи пътя — държеше колта с две ръце, насочен в лицето на Крон.

— Да не искаш да налапаш това?

— Ще кажа на полковник Дием! — разкрещя се Крон. — Всички застреля!

— Добре де, лесна работа, ще му се оплачеш, когато се върнем — каза Мънро:

Клайв се върна. Носеше нещо, увито в мръсен парцал. Бе взел и бинокъла на Крон и го бе окачил на врата си. Разгъна парцала и показа на тайландеца покрита със смазка машинна част.

— Това е палецът на ротора. Имаш ли резервен? Крон го изгледа. Подпухналите му очи щяха да се пръснат от гняв. Бе успял за миг да се измъкне от глъбините на порока си. Чуваше се само шепотът на тревата.

— Е, личи си, че нямаш — каза Клей. — Ще го вземем с нас. Нали не възразяваш? Все още ли смяташ, че трябва да отидем до Фу Виен с джип? Или вече имаш някаква по-добра идея?

— Карате до Фу Виен — каза рязко Крон. — Връщате се след три часа. Или няма самолет. Няма Крон. Всички мъртви. Окей?

— Да тръгваме — каза Франсин.

На картата разстоянието не изглеждаше голямо. Мънро се смущаваше от концентричните цветни кръгове около Фу Виен. Цветът им се променяше първо от жълт на оранжев, а после от оранжев на кафяв. Едно по-стръмно изкачване навярно щеше да умъртви таратайката.

Бе проявил невероятна глупост. Бе позволил на Дием да го измами с мазните си приказки. Трябваше да поиска от Дием да даде на всички бронежилетки, шлемове и свестни оръжия. Въобще не се бе замислил за това. Двата им пистолета нямаше да им свършат никаква работа. Сега се придвижваха бодро в зона на бойни действия с автомобил с брезентов покрив, без достатъчно бензин и с 680 000 долара в брой.

Тътенът от бомбардировките стана по-силен. Мънро дори не знаеше дали ще влязат във Фу Виен откъдето трябва. Никак не му се мислеше за възможността да попадне на минно поле или на засада.

Ситроенът скачаше лудешки по неравния път. Клайв караше добре и умело заобикаляше препятствията. След един завой обаче се оказаха до парче земя, обгорено от огън. Той натисна рязко спирачките и колата спря.

Сакура се огледа и каза:

— Всичко е наред. Селяните са изгорили тревата, за да засадят ориз.

— А това какво е? — попита Мънро, като посочи разчистена част от склона на съседен хълм. Имаше формата на бутилка.

— Там слагат капани за врабци.

— И врабци ли ядат?

Клайв отново подкара колата. Пътят стана все по-стръмен, като продължи да се вие между хълмовете. Мънро бе раздвоил вниманието си между следенето на картата и наблюдаването на терена. Лаос бе най-дивата страна, която бе виждал. Не бе пищна, като Виетнам, а пустинна и суха, откъдето и да я погледнеш.

Този свят бе безразличен към хората. Над хълмовете пред тях обаче продължаваше да се издига черен дим. Там човешките същества продължаваха делово да се избиват.

Върху предното стъкло паднаха няколко едри капки, без обаче да преминат в истински дъжд. Истинският дъжд, както бе казал 0’Брайън във Виентян, бе единственото нещо, което можеше да ги спаси сега.

Франсин продължи да наблюдава стълбовете дим. Черен дим, досущ като онзи, който бе виждала толкова често в Сингапур.

Клайв с усилие задържа лекия ситроен на един остър завой, превключи на по-ниска скорост и даде газ.

Скоро прехвърлиха върха. Пътят под тях представляваше дълга виеща се като змия червена лента. Спускаше се по ската и изчезваше сред сиви храсталаци и скали. Под тях имаше тясна долина. Проломът, водещ към нея, дълбок и зловещ, наподобяваше зиналата паст на чудовище. Над него мрачно се извисяваха голи склонове, по които тук-там растяха хилави храсталаци.

Оттук вече можеха да видят Фу Виен. Или мястото, където трябваше да е Фу Виен. Над селището бе надвиснал черен дим. Буря, сътворена от човешки ръце. Ниските гъсти облаци не й позволяваха да се издигне и да се разсее. Всичко бе осветено от зловеща мътна светлина, която безмилостно подчертаваше всеки детайл. Клайв спря ситроена и всички се загледаха надолу. Вече чуваха ясно пукота и тътена, извисяващи се над странния стон на вятъра, виещ из скалите, и шумоленето на изсъхналата трева около тях.

„Детето е там“ — помисли си Франсин и сърцето й се сви.

— Стрелят от североизток — каза Мънро, който не отлепваше бинокъла на Крон от очите си. — И то с доста мощни ракети.

Подаде бинокъла на Клайв, който също огледа селото, като хапеше долната си устна.

— Шосето е чисто. Да тръгваме — каза Сакура.

— Да — съгласи се Франсин.

Понесоха се с дрънчене към Фу Виен. Сакура не откъсваше поглед от черните облаци, под които бе детето й. От небето валеше огън, но тя знаеше, че Луис ще е в безопасност. Бог щеше да закриля Луис, защото Луис бе невинен и не заслужаваше да умре.

Каменистият път се виеше като живо същество, целият на дупки. В едно маково поле една жена се бе присвила до мотиката си. А може би бе мъртва. Цъфналите червени, бели и лилави макове грееха с ярките си цветове дори в мътната светлина.

Видяха първите хора, които напускаха селото. Семейство, нарамило чували ориз. Деца, които носеха по-малките си братчета и сестричета. Старци, тикащи ръчни колички. Хората не бързаха, сякаш знаеха, че им предстои дълъг път. Отбиха се встрани от шосето, за да пропуснат ситроена. Лицата им бяха безизразни. Сакура се взираше в децата — искаше да се увери, че Луис не е сред тях. Децата обаче имаха кафявите безстрастни лица на племето мео.

Дупките станаха повече, хората също. С колко време разполагаха? Едва ли с много. Селяните сигурно бяха чакали до последния момент преди да се решат да напуснат домовете си и да изоставят имуществото си.

Чу се звукът на хеликоптер, преминаващ над главите им. Дали Джай Хан не напускаше селото? Заради гъстия дим не можаха да видят хеликоптера.

Стигнаха селото. На пътя лежеше мъртъв бивол. Бе започнал да се подува и краката му стърчаха във въздуха. Наложи се да навлязат в оризището, за да го заобиколят. Наоколо се виждаха разрушени къщи, от които бяха останали единствено основите и обгорели греди. Селото бе разположено от двете страни на стръмното шосе, което стигаше до зелен хълм и внезапно свършваше. Половината къщи бяха пострадали. Леките материали, от които бяха направени — бамбук и палмови листа — бяха изгорели. Само тук-там се виждаха остатъци от зидария.

Клайв загаси двигателя и дръпна ръчната спирачка, преди да поеме по стръмния склон.

— От другата страна на селото са предните им позиции — каза Мънро. — Няма обаче да ги удържат дълго. Трябва да си свършим работата бързо и да изчезваме. — Той стисна ръката на Сакура. — Да прибираме Луис и дим да ни няма.

Франсин се огледа. Наоколо нямаше жива душа.

Отдясно имаше лечебница. Бе се наклонила на една страна и ламаринените й стени се бяха извили. Червеният кръст върху вратата обаче все още се виждаше.

— Елате да видим — каза тя. Всички тръгнаха към лечебницата. Вратата бе отворена. На пода се търкаляха двадесетина трупа — всички на мъже. Безжизнени тела, под които имаше одеяла, напоени с кръв.

Тръгнаха по улицата, като надничаха в къщите. На стотина метра пред тях делово се разнасяха откосите на картечница. Ставаше все по-мрачно. Облаците и димът се смесваха и закриваха светлината.

Изведнъж на пътя се появи човек. Бял човек с избеляла военна униформа в защитен цвят и широкопола шапка. Държеше безоткатна пушка. Кристофър Макфадън.

— Разкарайте се от пътя — изкрещя той и ги поведе към някаква малка бананова градина. Приклекнаха под гроздовете зелени плодове.

— Е, добре дошли. Обаче откъде се взехте? Беше мръсен и небръснат.

— Дойдохме със самолет до Фу Ва. Оттам с кола.

— Сигурно Господ ви е закрилял, щом сте още живи. Носите ли парите?

— Носим ги — отвърна Франсин.

— Някой не се ли опита да ви изработи във Виентян?

Франсин се замисли дали не е научил нещо по радиото за съдбата на Дием. Макфадън обаче продължи да я гледа.

— Разговаряхме с един човек, полковник Дием — започна предпазливо тя.

— Дием? Работата ми е ясна. Кой беше с него?

— Един американец, 0’Брайън. Каза, че е ваш колега.

— Той е по снабдяването. Дием ви поиска парите, нали? — изръмжа Макфадън.

— Сакура успя да го убеди, че ще е по-добре да дадем парите направо на Джай Хан.

— Да го убеди? — Жълтите зъби на Макфадън лъснаха в зловеща усмивка. — Мъртъв е, нали?

— Не, не е мъртъв — отвърна Франсин троснато.

— Не може да не е мъртъв, щом не си е прибрал в джоба шестстотин и осемдесет хиляди долара.

— Ако бяхме дошли при Джай Хан с празни ръце, той щеше да ни убие — обади се Сакура.

— Сто на сто — каза Макфадън.

— Значи сме постъпили правилно, като сме се отървали от Дием, нали? — попита Мънро.

— Да. Но би ми било любопитно да науча как сте го направили.

Зад селото избухна бомба и всички инстинктивно се приведоха.

— Тази сутрин ни ебаха мамата нашите собствени бомбардировачи Т-28 — каза Макфадън. — Може и да е било грешка, обаче имам чувството, че министър-председателят Сувана Фума и братовчедите му са решили да заложат на другия кон и да очистят Джай Хан, за да направят услуга на Патет Лао. — Макфадън се ухили и на лицето му се образуваха хиляди бръчици. — Шибана работа, нали? Както и да е. Можеш да очистиш всички диемовци в тази страна и никой няма да забележи. На Лаос му остава още една седмица. — Той погледна в посоката, откъдето се разнасяха изстрелите. — Тези там ще влязат във Виентян още преди началото на дъждовния сезон.

— Къде е Джай Хан? — попита Мънро.

— Яде — отвърна Макфадън. — Изчакайте го да свърши.

— Нямаме време, майоре — отвърна Мънро. — Самолетът ни чака.

Макфадън се засмя.

— Вие да не мислите, че ще го заварите, когато се върнете?

— Няма да може да излети. Прибрахме палеца на ротора.

— Май сте делови хора, както виждам.

— Къде е детето ми? — попита Сакура. Макфадън махна с ръка.

— В компанията на съпруга 13 в една от тези къщи.

— Искам си детето!

— Казах ти, момиче, изчакай Джай Хан да се наяде. Когато си напълни търбуха с ориз и бира, става по-разбран.

— Докато Джай Хан си свърши обяда, селото ще падне — каза навъсено Мънро. — Макфадън, я по-добре ни заведи при него.

Макфадън вдигна рамене.

— Щом настоявате, ще ви водя. Вас ще погребват, не мен. Да вървим.

„Малая се повтаря — помисли си Франсин, докато излизаше от банановата градина. — Краят на света се повтаря.“

Стигнаха до малка полянка с палмова колиба в центъра. Непосредствено пред нея имаше бамбукова маса, около която бяха насядали четирима униформени мъже. Една стара жена тъкмо вадеше голяма топка лепкав ориз от бамбуков съд.

На главното място на масата седеше мъж на около четиридесет и няколко години с широкопола шапка като на Макфадън. В едната си ръка държеше карти. Той погледна недоволно пришълците и Франсин разбра, че се намира пред Джай Хан.

„Вероятно така е изглеждал Чингис хан“ — помисли си тя. Красив мъж с кръгло лице и жестоки дръпнати очи. Усмивката му бе топла. Излъчваше топлината, бълвана от онези части на земята, където тя се разтваря и изхвърля огън.

Погледът на Джай Хан се плъзна последователно по всички. След това той вдигна четвъртития си юмрук и удари с него по масата — знак на задоволство, изненада или гняв, Франсин така и не успя да разбере.

Стана от масата, като захвърли картите, и тръгна към тях. Бе нисък и набит, а косата му бе подстригана късо, като на американски военнослужащ. Спря пред тях с разкрачени крака и ръце зад гърба, погледна Франсин и изсумтя:

— Нухуан.

— Генерал Джай Хан. — Тя притисна длани и направи дълбок поклон.

— Донесе ли парите?

— В колата са, генерале.

— Колата къде?

— До бараката на Червения кръст.

Джай Хан даде някаква заповед и двама от хората му се затичаха към колата. Той огледа Франсин от глава до пети, като продължаваше да се хили като тигър.

— Ти прекрасна дама, а аз си мислех, стара и белокоса. — С движение на пръстите си се опита да изобрази бръчки.

— Вече не съм млада, генерале.

— Ти млада! — възрази й той и се заля от смях. Дори не погледна към Сакура. — Ти — силна. Може би помогнеш на Джай Хан да бие комунистите?

— Джай Хан едва ли се нуждае от помощта на жени — отвърна Франсин с мила усмивка.

— Лаос харесва ли ти?

— Лаос е много красива страна — отвърна Франсин.

Той кимна.

— Да. Много красива.

На пагоните си имаше генералски звезди, но останалото от униформата и личността му бе подвеждащо обикновено.

— Когато разбием комунисти, Лаос стане велика нация.

Хората му се върнаха с алуминиевите куфари. Той даде още една заповед. Хората му се опитаха да отворят куфарите, но не можаха да се справят със сложните ключалки.

— Позволете ми — предложи услугите си Мънро и отвори двата куфара. Джай Хан хвърли кратък поглед върху дебелите пачки банкноти и каза:

— Добре. Ти — умна жена, нухуан. После се извърна към Сакура.

— А сега ред на Сакура да плаща.

До този момент Мънро бе наблюдавал Джай Хан с възхищение. Дребният наперен генерал бе запазил усмивката си, въпреки че едва ли не половината армия на Виетконг се бе разположила на съседния хълм. Човекът излъчваше характер и воля. Видя обаче как Джай Хан погледна Сакура. Тя не отмести поглед. Очите й и устата й не разкриваха нищо. Пулсът на Мънро внезапно се ускори.

Видя как Джай Хан замахна с ръка и зашлеви Сакура с все сила по лицето.

Ръката на Мънро вече бе стиснала дръжката на колта в якето му, но друга ръка стисна неговата като стоманени клещи. Бе Макфадън.

— Не се прави на идиот — изсъска той. — Ако досега сте все още живи, дължите го само на късмета си. От удара Сакура се олюля и насмалко не падна. С усилие се изправи и отново погледна Джай Хан в лицето.

— Кучка! Курва! — Той я зашлеви отново по другата страна и тя пак се олюля. От полузаздравялата рана на ухото й потече кръв.

Франсин се опита да направи крачка напред, но Клайв не й позволи. Тримата военни на масата наблюдаваха ставащото с безизразни лица. Единствено пръстите на старата жена продължиха да мърдат като паяци и да мачкат лепкавия ориз.

Сакура пак се изправи пред Джай Хан. Дишаше учестено.

Той пак я удари и този път Сакура падна на колене.

Главата й се люшна и косата й закри лицето й. Бавно тя успя отново да се изправи, този път със затворени очи. Сякаш в кошмарен сън, Мънро видя как от лицето й, между носа и ухото, започна да се стича кръв и да кваси ризата й. Върху скулата й имаше дълбока рана. Джай Хан носеше тежък златен пръстен, който бе пробил триъгълна рана в плътта й.

Джай Хан отново я удари по другата страна на лицето. Сакура се завъртя като парцалена кукла и безсилно се строполи на земята. До този момент не бе издала и звук, но сега започна тихо да стене и пръстите й задращиха пръстта. Мънро разбра, че тя се опитва пак да се изправи. В пълно мълчание всички проследиха как тя се мъчи да коленичи. Кръвта от лицето й се стичаше върху земята.

Джай Хан разтриваше кокалчетата на ръцете си, въртеше златния си пръстен и не откъсваше поглед от нея.

„Моля те, не се изправяй — помоли я мислено изпълненият с болка Мънро. — Моля те, не се изправяй.“ Не можеше да разбере дали упоритият й отказ да остане просната на земята впечатлява Джай Хан, или го озверява още повече.

Измъчената Сакура накара тялото си да й се подчини. Като се олюляваше, успя да се изправи на колене. С рязко движение Джай Хан я сграбчи за косата и я изправи на крака. След това размаха пръст пред лицето й и изкрещя.

— Аз ти вярвах! Аз ти вярвах! Аз ти вярвах!

— Много съжалявам. — Всички чуха шепота й. Устата й бе пълна с кръв. — Много съжалявам.

— Съжалението не е достатъчно. — Джай Хан извади сгъваем нож. — Сега ще платиш.

Кръвта на Мънро се вледени. Сърцето му спря да бие. Дробовете му се изпразниха от въздух. Франсин внезапно тръгна напред и преди да успеят да й попречат, заслони с тялото си Сакура и застана пред ножа на Джай Хан. — Не — тихо каза тя.

На лицето на Джай Хан се появи свирепа усмивка.

— Аз няма да я убия. Ще получиш дъщеря си. Обаче ще я бележа.

— Не. Вече достатъчно я наранихте, генерале. Джай Хан я погледна гневно.

— Махай се!

— Махни се, Франсин — каза и Сакура. — Нека направи каквото иска. Нали затова дойдох тук.

— Не е достатъчно, че съжалява! — изкрещя Джай Хан. — Сега ще изпиша мое име върху нейно лице. Трябва да спомня всеки път като види се в огледало.

— Няма да ви позволя да направите това — все така тихо каза Франсин.

— Никой не ми казва какво да правя! — викна побеснелият Джай Хан, удари Франсин с юмрук в корема и тя се свлече на земята.

Джай Хан я прекрачи и викна нещо на хората си. Двама от тях, ухилени, се затичаха към Сакура и я сграбчиха за ръцете. Стиснаха я така, че да не може да помръдне. Джай Хан направи крачка напред и доближи ножа до лицето на Сакура.

— Ще спомняш мен — каза той свирепо. — Всеки път, когато видиш се в огледало. Всеки път, когато те погледне мъж.

Сакура бе затворила очи. Отметнаха главата й назад. Побелялото й лице не помръдна под надвисналото стоманено острие.

Франсин с усилие се надигна и с треперещи ръце залови Джай Хан за колана. Дръпна го с все сила и благодарение на това усилие успя да се изправи. Набитият генерал пък насмалко не изгуби равновесие.

Внезапно Мънро забеляза, че е успяла да вземе автоматичния колт на Клайв и го стиска с нежната си ръка. В следващия момент опря дулото му до ухото на Джай Хан и изсъска:

— Спри!

Джай Хан застина. Извъртя очи, за да види Франсин, но не се осмели да извърне глава.

— Нухуан, ти — мъртва — тихо каза генералът.

— Ти ще си мъртвият — прошепна му Франсин. — Пусни ножа.

Пръстите на Джай Хан се разтвориха. Ножът падна на земята. Двамата мъже, които държаха Сакура, ги гледаха изумено.

Франсин все още не можеше да си поеме дъх от удара и за да не падне, продължаваше да се държи за колана на Джай Хан.

— Кажи им да я пуснат!

— Госпожо Лорънс, мислех, че сте умна. Това, което правите, е тъпо — обади се Макфадън.

— Кажи им да я пуснат. Говоря сериозно. Иначе ще убия скъпия ти генерал още сега. — Гласът й трепереше, обаче бе изпълнен със стомана.

Макфадън каза няколко думи на лаоски. Войниците пуснаха Сакура и отстъпиха. Мънро веднага я подхвана. Тя се отпусна върху него и измъченият й поглед се насочи към Франсин.

Франсин все така притискаше пистолета до ухото на Джай Хан.

— Сакура постъпи зле, Джай Хан — каза тя уморено. Но не е виновна за това. Нямаше нито баща, нито майка. Сега обаче има майка.

Настъпи мълчание. Във вятъра над месестите зелени бананови листа се долови шумът на самолетен двигател. Въпреки пистолета, опрян до черепа му, Джай Хан вдигна глава, за да види какво става зад плътната зелена завеса.

Макфадън също бе вперил поглед в небето. В дима се появи черен силует, наподобяващ насекомо. Небесата внезапно се изпълниха с трещенето на тежка картечница. Макфадън приклекна и изкрещя:

— Т-28 се връщат! Укрийте се!

Джай Хан блъсна Франсин с лакът и се затича към колибата. Хората му го последваха.

— Бягайте! — изкрещя Мънро и повлече Сакура.

— Франсин! — викна Клайв, хвана я за ръката и затичаха зад Мънро и Сакура. Банановата горичка се изпълни с десетки други бягащи фигури.

Бомбардировачите Т-28 се приближаваха. Трясъкът на двигателите им изпълваше небето. А те бяха съвсем незащитени, далеч от всякакво укритие. Нима бяха дошли толкова отдалеч, за да загинат точно тук?

Иззад дърветата проблесна ослепителна мълния и цяла редица палмови къщи полетяха във въздуха. Франсин усети как ударната вълна се устремява към нея — изкореняваше дърветата и събаряше хората, сякаш бяха кибритени клечки. Стори й се, че я блъска камион. Падна на земята, изтъркаля се няколко метра и спря едва когато се удари в едно дърво. Приседна, като гледаше глуповато лепкавите зелени банани, размазали се по тялото й. Опита се да си поеме дъх и да се изправи. Успя само да се навдигне на колене. Не видя Клайв. Не знаеше дали Клей и Сакура са успели да се укрият в някое убежище.

Небето бе разкъсано от друг взрив. Тя видя как във въздуха се издигна ламаринена плоскост, върху която бе изобразен червен кръст — лечебницата бе станала жертва на пряко попадение. Ламарината падна сред банановите дървета. От небето падна с глух удар и човешко тяло, почти съвсем до нея. Заваляха и отломки. Тя се притисна до някаква стена. Човекът, стоварил се от небето, бе без глава. От шията му бликаха силни струи кръв.

Третата бомба избухна в другия край на селото. Тя отново видя как ударната вълна изскубна дърветата като цветя и разруши всички покриви и стени, оказали се на пътя й. От небето продължаваха да валят отломки. Въздухът бе наситен със силната миризма на взривни вещества и банани.

Самолетите Т-28 се скриха зад хълма. Франсин изчака още малко, преди да напусне убежището си. Цялото тяло я болеше. С огромно усилие на волята стана и затърси останалите сред дима. Пламъците от разрушените къщи се бяха превърнали в стълб, достигащ небето. Стигна до улицата. По нея се търкаляха трупове и останки от развалините. Към нея търчеше войник и викаше нещо. От ръката му, откъсната до лакътя, бликаше кръв. На две крачки от Франсин той падна, сгърчи се и остана да лежи неподвижно.

Пред нея продължаваха да се разнасят изстрели. Франсин коленичи до войника, свали колана му и се опита да го пристегне около остатъка от ръката му. Кръвотечението спря. Тя така и не разбра дали е мъртъв, или в безсъзнание. Започна да вика с все сила Клайв, Сакура и Клей, но не успяваше да чуе собствения си глас. Раненият войник се помръдна. От осакатената му ръка отново бликна кръв и опръска кафявия й панталон. Тя се отдръпна от него. Трябваше да открие останалите.

Чу гласа на Клей — викаше я.

— Тук съм! — изкрещя с все сили и се огледа.

Той внезапно се появи иззад една колиба. Целият бе покрит с червен прах. Очите му горяха.

— Франсин! Добре ли си? Тя го стисна за ръката.

— Къде е Сакура?

— При Клайв. Помислихме, че си убита. — Продължаваше да я гледа, сякаш не вярваше на очите си.

— Детето! — изкрещя Франсин. — Луис! Къде е Луис?

— Изваждат го. Ела. Затичаха по улицата.

Около развалините на една къща се бяха събрали селяни и войници. Не бе разрушена от пряко попадение. Бетонната й основа се бе пропукала, а бамбуковата конструкция се бе сринала. Не гореше, но хората, укрили се в нея, бяха останали заровени под развалините. От разкъсания воден резервоар изтичаше воняща зелена вода.

— Той е ей там — каза Мънро. — Там са и жената на Джай Хан и сестрите й.

Сакура и Клайв разчистваха развалините. Тя се затича към тях и се включи в работата. Присъедини се и Клей. Кристофър Макфадън бе намерил някаква лопата, с която копаеше и псуваше. Франсин ровеше с голи ръце. Пръстите й се разкървавиха и ноктите й се изпочупиха.

Първо извадиха три жени. И трите бяха мъртви. Под тях имаше две деца на десетина-дванадесет години. Дрехите им бяха подгизнали от кръв. И те бяха мъртви.

В следващата стая видяха широкия разголен гръб на мъж. Бе все още жив и потрепваше.

— Това е Туон — възкликна Макфадън.

С помощта на Клайв и Клей Мънро той разчисти развалините, покриващи тялото. Туон лежеше по корем, извърнал глава на една страна. Полуголото му тяло бе покрито с кръв, стичаща се по лилавите татуировки на гърба му. Устата му бе отворена и поемаше жадно въздух. Очите му проблясваха през маска от кал.

Макфадън коленичи до приятеля си. Франсин видя, че тялото на Туон е пробито от близо метрова дъска — стърчеше от хълбока му и потрепваше при всяко вдишване и издишване.

С общи усилия и без да произнесат и дума, най-сетне успяха да го отместят.

А след това Франсин изведнъж чу вика на Сакура: „Луис!“ Туон, умишлено или неволно, бе защитил едно малко телце със своето тяло. Франсин видя черна косица, угаснали очи и окървавена ризка.

Стенещата Сакура гушна детето. Франсин, все още замаяна, посегна и го докосна. Мекото малко телце бе топло и отпуснато. А след това всички видяха как устните му се раздвижиха и то трепна, притисна се към Сакура и заплака: „Мамо, мамо!“

Сакура го притисна към себе си, погледна Франсин и прошепна:

— Жив е.

Туон внезапно изхърка и стисна летвата, която го бе пробола, сякаш искаше да я изтръгне. Франсин го погледна. Той отвърна на погледа й и за миг й се стори, че иска да й каже нещо изключително важно. В следващия миг очите му са изцъклиха.

— С какво можем да му помогнем? — попита тя Макфадън.

— С нищо — отговори той.

Туон спря да трепери и застина.

— Майната му — каза уморено Макфадън, после погледна Франсин. — Бе защитил с тялото си хлапето. Видя ли?

— Видях — отвърна Франсин.

Кръвясалите очи на Макфадън бяха пълни със сълзи.

— Такива са си тези дребосъци. Не ги знаеш какво ще направят. Сега трябва да отида при Джай Хан и да му кажа, че жена му и Туон са мъртви. Нухуан, вие по-добре се разкарайте оттук. Ако ви види, ще ви убие.

— Джай Хан може ли да изпрати преследвачи? — попита Мънро.

— Не знам. Сигурно. По-добре се махайте.

— Макфадън, имаш ли да ми дадеш една М-16? Нямаме друго оръжие освен тези пищови.

Без да каже и дума, Макфадън свали карабината от рамото си и я подаде на Мънро.

— Да вървим — каза Франсин и с куцукане започна да се отдалечава.

Внезапно видя, че е боса. Бе изгубила сандалите си в банановата горичка. Единият й крак кървеше и я болеше. Клайв я прегърна, за да й помогне. Тя се облегна на силното му рамо.

Тръгнаха между оцелелите колиби. Струваше й се, че чува далечна погребална музика, дрънчене на чайници и тътен на барабани. Изтощението и шокът бяха притъпили усещанията й. Това обаче не бе важно. Важно бе чудото — детето бе живо.

Докато вървяха, започна да възприема и детайлите на това, което ставаше около нея. Сакура бе прегърнала плачещото момченце. Една обърната каруца приличаше на огромно насекомо — мъртвите биволи бяха все още във впряга й. Войници измъкваха тела от развалините и ги полагаха едно до друго. Минаваха мълчаливо покрай разрушенията и смъртта. Франсин продължаваше да се държи за Клайв. Над главите им се кълбеше черен дим. Тежки капки дъжд я удариха по лицето. Миришеше на изгоряло. Прибираха се у дома.

Изведнъж се чуха крясъци. Тя им обърна внимание чак когато четирима войници застанаха пред тях с насочени към гърдите им оръжия.

— Какво искате? — попита уморено Франсин.

— Ти идваш при Джай Хан — изкрещя един от войниците.

— Вече платих на Джай Хан.

— Идваш! — изкрещя той. — Веднага!

— Тя няма да отиде! — сопна му се Клайв.

Един от другите войници направи крачка напред и удари Клайв в слепоочието с приклада на пушката си. Клайв се свлече на земята.

— Идваш! — викна първият войник. — Идваш веднага!

— Остави я — извика Клей. Войниците насочиха оръжията си срещу него.

— Вие вървите! — каза старшият, като махна с ръка на Клей и Сакура. — Вие връщате се! Нухуан дойде при Джай Хан!

Откъснаха Франсин от останалите и я задърпаха към банановата горичка и стълба черен дим.

— Вървете при колата и ме чакайте — извика Франсин.

Войниците продължиха да я дърпат.

— Идете при самолета и се върнете във Виентян — продължи тя. — Там ще се видим.

И тогава Сакура извика. Вик, който Франсин бе чула само веднъж през живота си. Вик, изпълнен с неописуемо отчаяние. Обърна се. Без да се бои от оръжията на войниците, Сакура тичаше към нея. Викът излизаше от гърдите й с такава сила, сякаш душата й се готвеше да напусне тялото й.

Отначало Франсин не можа да разбере какво точно крещи Сакура. Но в следващия миг си спомни това, което не искаше да си спомня. Това, което Сакура също не бе успяла да си спомни досега.

Рут тичаше по пътеката сред джунглите и викът й бе викът на дете, на което изтръгват сърцето.

„Мамо, не ме оставяй! Мамо, не ме оставяй! Мамо, не ме оставяй!“

Рут се бе нагледала на повече смърт, отколкото се полага на едно дете. Сега обаче виждаше нещо по-страшно от смъртта. Виждаше как собствената й майка я изоставя. Тичаше с малките си крачета, протегнала ръчици към нея.

„Мамо!“

А пък Франсин трябваше да я изостави, защото нямаше друг изход. Не можеше да задържи детето си, не можеше да му обясни нищо, не можеше да му предложи нищо от това, което една майка предлага на рожбата си. Отиваше си, прегърната от Клайв. И й се струваше, че й изтръгват сърцето.

И продължаваше да чува писъците на Рут. „Мамо, не ме оставяй! Мамо, не ме оставяй! Мамо, моля те, не ме оставяй!“. Чуваше ги до момента, в който хората от племето хванаха Рут и я спряха.

На Рут й се струваше, че все още тича — обаче краката й ритаха във въздуха. Един мъж от племето я бе стиснал здраво и се опитваше да я успокои, но не успяваше.

Писъците продължаваха да преследват Франсин и тя продължаваше да убеждава самата себе си, че животът на детето е по-важен от нейната болка. Повтаряше си мислено, че всичко ще е наред, че ще се видят отново в друго време и в друг живот. И благодарение на тези мисли и на помощта на Клайв продължаваше да върви.

Писъците обаче продължаваха да я преследват, Писъците на Рут бликаха сякаш от утробата й, от собствения й живот. След малко нечия ръка, едновременно нежна и груба като смъртта, запуши устата на Рут и в джунглата се възцари тишина.

Франсин продължи да върви към земята, където отиват покойниците. Земята, наречена Сабайон. Изоставила всякаква надежда за самата себе си, се опитваше да си внуши, че е направила най-доброто, което е могла да направи за своето дете. Че дори и самата тя да загине, детето ще оцелее.

Рут, макар че устата й бе притисната от силна ръка, продължаваше да пищи. Викът й в един момент щеше да спре, но щеше да остане като вътрешен вик. Вик, който не може да чуе никой. Който не може да бъде чут дори и от Сакура Уеда, тръгнала по друга пътека.

Всичко, образуващо красотата на отношенията между майка и дете, бе разкъсано. Отвратителният и груб свят бе съсипал всичко.

Сега Сакура тичаше към Франсин и пак викаше:

— Мамо, не ме оставяй! Мамо, моля те, не ме оставяй!

Планинците, диваци със заредени автомати, убиваха, без да се колебаят. А и защо трябваше да се колебаят, след като селото им гореше, врагът ги нападаше откъм Китай, а собственият им крал изпращаше бомбардировачи, които да избиват жените им, децата им и самите тях? Какво можеше да означава при тези обстоятелства животът на шепа чужденци?

Този път обаче Франсин спря и се обърна. Тялото й този път щеше да поеме куршумите и щиковете, ако се наложеше. Вдигна ръце да я прегърне и се усмихна майчински.

Рут бе отново в прегръдките й. Годините я бяха променили. Бе станала висока и красива. Жена, която на свой ред беше дала живот. Малкото момиченце отдавна бе изчезнало. Но това беше Рут и сълзите й се стичаха по лицето на Франсин.

Двете се прегърнаха, забравили целия свят. Войниците бяха готови да стрелят. Клей Мънро забеляза как пръстите им се напрегнаха на спусъците.

Успя да се изправи и застана между двете жени и войниците. Вдигна ръце, сякаш бе в състояние със своята плът и кости да опази жените от обвитите с мед оловни стършели, които всеки момент можеха да избръмчат във въздуха.

Бе ден на саможертви.

На Клей не му остана нищо друго освен да легне и да закрие с тяло малкото телце на детето. Затвори очи.

— Махайте се оттук, глупаци! — отегчено каза Кристофър Макфадън. Целият бе покрит с червена кал и приличаше на плашило. Или на луд.

Над селото изсвистяха още ракети и се забиха в банановите горички.

— Хайде! — каза Мънро. Те скочиха и затичаха към ситроена, без да поглеждат към Макфадън и войниците.

Нови ракети просъскаха из въздуха и от нивата с виолетови макове зад тях изригнаха гейзери от пръст и камъни.

От небето заваляха камъни и макове и Франсин усети как нещо я удари по рамото. Олюля се, но Сакура я задържа да не падне.

Франсин все още се чудеше дали войниците няма да стрелят. Стигнаха до ситроена, качиха се и Клей Мънро завъртя ключа. Двигателят запали.

— Слава Богу! — възкликна Мънро.

След малко вече летяха по нанадолнището.

Франсин се бе притиснала към Сакура. Между тях бе детето. Сакура извърна към Франсин нараненото си лице и промълви:

— Спомних си.

— Да — каза Франсин. — И аз си спомних.

— Ох, Боже! Ох, мамо!

Плачеше, сякаш трябваше да изплаче цялата мъка, натрупала се в нея за три десетилетия.

Франсин обаче не плачеше. Беше уплашена. Досега не се беше страхувала от смъртта, но сега изпитваше ужас от мисълта, че може отново да изгуби Рут. Да изгуби всичко, което бе успяла да си възвърне. Хората, които значеха най-много за нея на този свят, бяха тук, в тази кола. „Ако попаднем на мина, ще загинем всички заедно и така ще свърши всичко.“

— По дяволите! — изръмжа Мънро. — Ако заседнем в калта, спукана ни е работата.

* * *

Стигнаха във Фу Ва по тъмно. Валеше и пътят се бе превърнал в плитка кална река.

При самолета нямаше никого. Селото бе все така безлюдно. Крон не се виждаше никъде.

— Дали не е избягал? — попита Франсин.

— По-скоро е изпушил една-две лули опиум и спи някъде — каза Мънро и почна да вика пилота. В отговор чу само подигравателното ехо на собствения си глас.

Франсин усети как душата й отново се изпълва с ужас. Нима тук, до самия самолет, щеше да настъпи краят им?

И изведнъж чу гласа на Клайв. Той сочеше нещо с трепереща ръка. Иззад една от къщите надничаше Крон.

— Защо се криеш бе? — изкрещя Мънро.

— Страх ме беше да не сте от Патет Лао — каза пилотът и тръгна към тях.

Качиха се в самолета. Детето, което през последния час беше спало, се събуди и се разплака. Сакура бе останала без сили, така че Франсин взе момченцето и го прегърна. То престана да плаче и я погледна. В мрака лицето му приличаше на призрачно копие на лицето на Сакура.

— Има промяна в маршрута, приятел — каза Мънро на Крон, докато тайландецът проверяваше показанията на таблото. — Няма да се връщаме във Виентян. Ще трябва да ни отведеш в Тайланд.

— В Тайланд ли? — попита Крон и погледна колта, който Мънро бе насочил към него.

— Има ли значение? — попита Мънро. — Да не би тук да е останало нещо скъпо за теб?

Крон бавно кимна и запали двигателя.

Сакура отпусна глава върху рамото на Франсин.

— Мамо.

Франсин я погали и се опита да изрече името на изгубената си дъщеря. Рут обаче отдавна я нямаше. Жената до нея бе Сакура и щеше винаги да бъде Сакура. Щеше обаче да започне нов живот. Живот, който щеше да започне по един нов, все още неясен, но прекрасен начин.

По-късно, в подходящо време и на подходящо място, щяха да си поговорят за това. За раздялата в джунглата. За разкъсването на тъканта на събитията, което за дълги години ги бе захвърлило в различни светове. За травмата, която бе лишила Сакура от памет, а Франсин от способността да обича.

Опрощението се бе забавило дълго и бе настъпило едва една минута преди края.

Самолетът излетя над потъващите в мрак макови ниви.

Полетяха към Тайланд през мрака. Мрак, разкъсван от убийствените светлини на летящите в нощта самолети, носещи се над обречените села на Лаос.

С тях обаче беше това, което бяха изгубили и най-после намерили.