Включено в книгата
Оригинално заглавие
The seventh moon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 15 гласа)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Bentam books

(c) 1999 by Marius Gabriel

(c) ИК „БАРД“ ООД, 2001


Встъпление

1970

ХОНКОНГ

 

Бе петнадесетият ден на седмата луна. Откъм Китай се задаваше буря. Неуморният поток от хора, идващи откъм Коулун в ранната утрин, не спираше. Всички улици и площади бяха буквално задръстени от хора. В кафеникавия пушек на автомобилните двигатели петмилионният град тръгваше на работа. Слънцето, едва изгряло, вече умираше — потъваше в кървавия буреносен облак, задаващ се откъм изток.

Франсин се бе настанила удобно на меката задна седалка на кремавия ролс-ройс. Докато чакаше ферибота, шофьорът Ка Тай не криеше нетърпението си.

Досами платното един старец беше подредил на сергията си хартиени играчки. Все желани неща — къщи, коли, коне, мебели — изящно изработени. Шофьорът пред ролс-ройса слезе от колата си, за да си купи няколко, и задръсти движението.

Ка Тай натисна клаксона и в морето от звуци прозвуча възмутен рев.

— Недей — нареди му Франсин. — Не сме се забързали за никъде. Остави го да напазарува на спокойствие.

— Извинете, мем — каза Ка Тай. В половината Югоизточна Азия прислужниците й, служителите, та дори и мнозина от бизнеспартньорите й се обръщаха към нея с тази дума.

Вестниците, излизащи на китайски, я назоваваха с друга дума: „нухуан“. Императрица. Нейните служители азиатци обаче винаги я наричаха „мем“. Бяха се обръщали към европейските дами с тази дума открай време, още от дните, когато Тихоокеанският район бе далечна колония, а не смущаващ извор на глобално богатство. Веднъж бе запитала един от мениджърите си защо я наричат така. „Защото винаги се държите като британска дама“, бе й отвърнал с усмивка той. В думите му обаче имаше и известна доза подигравка. Тя никога не отсъствуваше в думите, с които азиатците назоваваха жителите на Запада. Франсин подозираше, че въпреки всички обяснения те винаги ще я възприемат като гуайло, гайджин или фаран, тоест като чуждестранен дявол.

Тя бе наполовина китайка и наполовина британка. Казваше се Франсин Лорънс. Китайското й име — Ли Ю Фа — бе само избледняващ спомен. Овехтяла вещ, която нито можеш да използваш, нито да изхвърлиш.

На петдесет години тя бе стегната и изпълнена с енергия. Тъмната й коса бе късо подстригана, така че естествената й вълнистост почти не се забелязваше. Изящното й лице бе овално, със сочни устни и зеленикави очи. Някога мнозина мъже я бяха пожелавали заради красотата й. Днес, макар все още да бе привлекателна, обръщаха по-голямо внимание на богатството и влиянието й. Бе познала само един мъж, обикнал я заради сърцето и душата й. Отдавна обаче не притежаваше тези неща. След като те бяха изтръгнати от нея, вече не й остана какво да споделя с този мъж. Нямаше деца. Продължаваше да гради империята си и се надяваше това й занимание да не престане поне още четиридесет години. Понякога си задаваше въпроса на кого ще остави всичко, след като умре. Богатството й бе значително: пари, сгради, земя и заводи, струващи много милиони долари. Този въпрос обаче не я смущаваше. Бе съвсем сама на този свят и не градеше империята си за някой друг. Градеше я за себе си. Тази империя бе едновременно нейно достижение и нейно убежище. Щеше да стане и неин паметник. Човекът пред тях продължаваше да се пазари за цената на книжните играчки. И защо ли? Нали щеше да ги отнесе в дома си и да ги изгори. Бе започнал Празникът на гладните призраци, опасно време. В дните на седмата луна вратите на подземния свят се отваряха и оттам излизаха на свобода призраците на тези, които не са били погребани в съответствие с ритуалите. Хартиените имитации на светските предмети щяха да бъдат запалени, за да се умилостивят гладните и скитащи призраци.

Таоизмът я вълнуваше толкова, колкото и Библията. При все това, без да се замисля, тя потупа Ка Тай по рамото и каза:

— Купи ми малко пари за духовете.

— Да, мем — каза той, без да се изненадва от молбата й. — Какво друго да купя?

— Самолет. Кон. Играчки. Храна. Дрехи.

— Да, мем.

Слезе от колата и тръгна към стареца с хартиените играчки.

Телефонът, вграден в дъбовата ламперия до нея, иззвъня. Франсин взе слушалката.

— Да?

— Добро утро, мем.

Франсин си погледна часовника. Работният ден, който в Хонконг едва започваше, в Манхатън вече бе приключил.

— Добър вечер, Сесилия. Защо си още на работа? Да не би нещо да не е наред?

— Случи се нещо в края на работното време, мем. Сесилия Тан работеше при Франсин от петнадесет години. Още от общите им дни в Сингапур, когато между двете се изградиха доверие и разбирателство.

— Какво?

Последва кратко мълчание.

— Дойде посетителка. Млада дама от Борнео.

— Какво казваш?

— Дойде една млада дама — каза Сесилия безстрастно. — Твърди, че ви познава. Че за последен път сте били заедно много отдавна в Борнео. В Саравак. Франсин внезапно изстина.

— Сега при теб ли е?

— Не. След като разбра, че ви няма, си тръгна.

— Говори ли с нея?

— Малко.

— Какво друго можеш да ми кажеш за тази млада дама?

— Бе млада серани — каза Сесилия, като използува малайската дума за евразийка.

— Опиши ми я?

— Хубава. Със стройна фигура. С минипола и сако. Дрехите й не бяха скъпи, но подбрани с вкус.

— Цветът на очите й?

— Съжалявам, но не обърнах внимание. Франсин усети напрежение в гласа й.

— Тя стоя тук съвсем за малко — поясни Сесилия.

— Под какво име се представи?

— Сакура Уеда.

— Това е японско име.

— Да. Каза, че живяла дълги години в Япония. Навремето обаче имала друго име.

— Какво? — прошепна Франсин.

— Каза, че ще ви го каже, когато се видите.

— Остави ли визитна картичка? Или поне съобщи ли ти адреса си?

— Не. Каза, че ще ви потърси, когато се върнете в Ню Йорк. Обясних й, че ще бъдете тук следващия вторник.

Дъхът на Франсин бе спрял. Нещо в гърдите я стягаше. Тя продължаваше да наблюдава уличното движение, но пред очите й се бе появил друг път. От други времена.

— Мем? Чувате ли ме?

Очевидно бе мълчала твърде дълго и бе разтревожила Сесилия.

— Да, да, чувам те. — После си погледна часовника. — Ще ти се обадя по-късно, след като се прибера.

— Добре, мем.

Сесилия затвори телефона.

Франсин също затвори. Бе като замаяна. Нима бе възможно? Нима такива неща можеха да се случат? Още преди години съзнателно се беше опитала да се освободи от надеждата си. Преди това понякога все още мечтаеше за новина, подобна на сегашната. Болката от пробуждането винаги се оказваше ужасна. Не по-малко ужасна от радостта на мечтите. Бе извървяла голяма част от житейския си път и бе изгубила по него толкова много, че вече не се боеше от нови загуби. Продължаваше обаче да изпитва страх от своя мъчител — надеждата.

— Мем?

Франсин погледна шофьора, без да го вижда. Ка Тай бе отворил вратата на ролс-ройса, челото му беше сбърчено.

— Добре ли сте, мем?

Тя вдигна ръце и затисна очите си.

— Да, добре съм.

Ръцете му бяха пълни с книжни играчки.

— Вижте какво купих.

Подаде й ги. Бе купил точно това, което му бе поръчала. Нетрайни хартиени изображения на всичко, което бе готова да даде. На всичко, което бе готова да стори.

Самолет. Кон. Играчки. Храна. Дрехи. Всичко.

Тя сложи играчките на седалката до себе си и каза:

— Да побързаме.

До вечерта Франсин бе повторила толкова пъти наум думите, чути от Сесилия, че те бяха започнали да губят смисъла си. Страхуваше се, че не ги е разбрала както трябва. Че им е придала някакъв друг смисъл, различен от истинския.

„Млада серани. За последен път сте били заедно в Борнео. Много отдавна. В Саравак.“

През двадесетте години, откакто бе започнала бизнеса си, много хора се бяха опитвали да я измамят. Никой обаче не бе прибягнал до тази конкретна хитрина. От друга страна, малцина бяха тези, които знаеха къде и как е живяла през войната. Подобно на мнозина пострадали от нея, тя не бе превърнала страданията си в реклама. Бе ги погребала в собствената си памет. Думите обаче отприщиха порой от картини. Отвратителни и очарователни. Ужасяващи и предизвикващи умиление.

Хубава. Със стройна фигура. С минипола и сако. Дрехите й не били скъпи, но стилни. Живяла дълги години в Япония.

Япония. Само там не бе проверявала. Дали в тази единствена дума не се криеше истината?

„Навремето имала друго име. Ще ви го каже, когато се видите. Ще ви потърси, когато се върнете в Ню Йорк.“

Мусонът беше докарал дъжд. Водата се стичаше на струйки по прозорците. Тя вечеряше сама в лакираната си столова.

Преди бе живяла в Цим Ша Цуй. През началото на шестдесетте години новото жилищно строителство предизвика главоломно увеличаване на цената на земята, така че през 1966 година тя премести фабриката в нов промишлен район в Тай По. Продаде стария терен на една хотелиерска компания, спечели от сделката пет милиона долара и незабавно реинвестира по-голямата част от тази сума в бизнеса. С остатъка си купи ново жилище във Виктория Пийк, като парите й помогнаха да се пребори и с колониалната администрация, и с местните жители.

Къщата й бе почти дворец — девет стаи и голяма тераса, от която се виждаше целият залив. Имаше плувен басейн на покрива и подземен гараж с места за пет коли. Жилището обаче най-вече й харесваше заради разположението си. От грижливо поддържаната градина можеше да навлезе направо в горичка, изпълнена с бамбук, папрат и хибискус. Можеше да следи с поглед ветрилата и соколите, реещи се на седемстотин метра над залива. В момента обаче очите й бяха слепи за този разкош.

Това не можеше да бъде. Бе невъзможно. Бяха открили някаква жена и я бяха научили да повтаря като папагал това, което й нареждаха. Без съмнение очакваха златни резултати. Надяваха се на богата реколта, която да оправдае усилията им.

А може би жената — която и да бе тя — сама бе измислила всичко. Може би беше хитра и опитна актриса, готова да рискува да бъде разобличена, стига да получи кратковременен достъп до съкровищницата.

Жената не бе заявила, че е Рут. Съвсем естествено. Всичко бе предварителен ход, упражнение, целящо да предизвика интерес към нея. Да заяви, че е Рут, пред Сесилия Тан? Не, разбира се. Този театрален етюд щеше да бъде запазен за самата Франсин, нямаше защо да се похабява пред една секретарка.

От смъртта на Рут обаче бяха минали почти три десетилетия. Японски щик бе отнел живота й. Тялото й отдавна се бе разложило в джунглата. Или бе изядено от диви зверове, или бе тикнато в набързо изкопан плитък гроб. От нея не бе останало нищо. Дори и снимка.

Сълзите, толкова отдавна забравени, отново насмалко да бликнат.

Това беше лъжа. Трябваше да е лъжа. Прислужниците дойдоха да разтребят масата и Франсин се оттегли в кабинета си. Когато пороят премина в тихо ръмене, тя вдигна телефонната слушалка и се обади на Сесилия. В Ню Йорк беше сутрин. Сесилия очевидно бе очаквала обаждането й и бързо заговори на кантонски — един от основните китайски диалекти.

— След разговора ни си записах абсолютно всичко, което можах да си спомня за външността на тази жена. Записах и всичко, което каза, доколкото можах да си го спомня. Искате ли да…

— Не — отряза я Франсин. — Не искам да ми казваш нищо повече за нея.

— Мем? — Сесилия бе удивена.

— Тя е измамница.

— Не останах с такова впечатление. Стори ми се спокойна жена…

— Ти какво очакваше? Да дойде с табела на шията, на която пише, че е лъжкиня? — сопна се Франсин. — Ти какво й каза? Че през другата седмица ще си бъда в офиса?

— Казах, че ще бъдете тук във вторник.

— И тя ти отговори, че ще дойде тогава? -Да.

— Добре. Слушай сега какво искам от теб. Свържи се с Клей Мънро от „Мънро Секюрити“. Разкажи му какво се е случило. Когато тази жена дойде, искам да я проследи, без значение къде ще отиде. Искам да разбере коя е, с кого разговаря, къде ходи. Искам да научи абсолютно всичко за нея. Искам да открие досие за нея, което да попълва всеки ден. Със снимки.

— Искате да бъде проследена?

— Искам да научи абсолютно всичко за нея. Естествено, бих предпочела тя да не разбере това. И да разбере обаче, това няма значение.

— Но какво да й кажа?

— Ще й кажеш, че съм заета.

— Това всичко ли е?

— Да, всичко — потвърди Франсин с тона на човек, който иска да приключи разговора. — Ще й кажеш, че съм ти казала, че съм заета.

— Според мен би трябвало поне да се срещнете с нея — каза Сесилия. Гласът й се промени. От гласа на делова секретарка се превърна в гласа на стара приятелка, обясняваща на друга стара приятелка, че не е права.

— Не.

— Не останах с впечатлението да е измамница. Не поиска нищо.

— Разбира се, че не е поискала. Запазила си е исканията за по-късно.

— В нея има нещо, което…

— Сесилия, направи това, което ти казах, и не ми давай съвети за частния ми живот. — Франсин го каза спокойно, но категорично. — Кажи на Клей Мънро, че другата седмица ще го потърся.

— Да, мем — отвърна Сесилия с безизразен глас.

— Зная много добре какво правя, Сесилия — каза Франсин с вече по-любезен тон. — Довиждане.

Затвори телефона и стана. Беше направила най-разумното, което можеше да се направи. Бе убедена в това.

Забеляза нещо — играчките, купени от Ка Тай и предназначени за духовете. За миг задържа поглед върху тях. След това ги взе и ги сложи в камината. Почти никога не я палеше, така че й се наложи да потърси кибрит. Намери една кутия в кухнята.

Запали ги. Жълтите пламъци бързо ги обгърнаха. Играчките се сгърчиха, свиха се, превърнаха се в пепел и отпътуваха в света на призраците.

Едва сега усети умората. Отиде в спалнята си, включи алармената конзола до леглото си и както винаги известно време наблюдава примигването на малките зелени лампички, показващи, че всяка врата и всеки прозорец са защитени. След като се увери, че електронната й ограда е напълно задействувана, легна, готова за всякакви сънища.