Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Cry in the Night, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веска Петрова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 51 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мери Хигинс Кларк. Вик в нощта
ИК „Бард“
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Ина)
Пролог
Призори Джени тръгна да търси хижата. Цяла нощ тя лежа в масивния креват с балдахина неподвижна, без да заспи, в плен на потискащата тишина, витаеща из къщата.
Седмици наред, макар да знаеше, че няма да чуе гладния плач на бебето, продължаваше да напряга слуха си. Гърдите й, все още пълни с кърма, бяха готови да посрещнат жадните му устица.
Накрая тя запали лампата на нощното шкафче и в стаята блесна светлина. Купата от оловен кристал върху тоалетната масичка я улови и отрази. Малките калъпчета боров сапун, с които бе пълна, хвърляха зловеща зеленикава сянка върху старинното сребърно огледало и четките.
Джени стана от леглото и започна да се облича, най-напред с дълги долни дрехи. Нахлузи и найлоновата винтяга — носеше я под ски-грейката. Беше включила радиото още в четири часа. Прогнозата за времето оставаше непроменена за района на Гранайт Плейс, Минесота. 12 градуса по Фаренхайт, средна скорост на вятъра — 25 мили в час. На ветровитите места температурата спадаше до 24 градуса под нулата.
Нямаше значение! Беше й все едно. Дори вкочанена до смърт от студ, тя трябваше да намери хижата. Имаше я някъде в тази гора от кленове, дъбове и вечнозелени дървета, от норвежки борове и гъсталаци. В многобройните часове на безсъние Джени бе изготвила план…
Една стъпка на Ерих се равняваше на три нейни и той несъзнателно избързваше пред нея. Двамата често се шегуваха за това. „Ей, почакай градското момиче“ — протестираше тя.
Веднъж той бе стигнал до хижата и едва тогава разбрал, че е забравил ключа. Веднага се бе върнал у дома, за да го вземе. Нямаше го четиридесет минути, което означаваше, че от края на гората до хижата има около двадесет минути път.
Никога не я беше водил там. „Джени, разбери ме — умоляваше той. — Всеки художник има нужда от кътче за пълно усамотяване.“
А и тя досега не бе направила опит да я потърси. На помощния персонал в имението беше абсолютно забранено да отива в гората. Дори Клайд, който цели тридесет и пет години бе негов управител, твърдеше, че не знае къде е хижата.
Дебелият втвърден сняг щеше да заличи всякаква следа, но пък ще улесни придвижването й със ските. Трябваше само да внимава, за да не се изгуби. Гъстият шубрак и недостатъчно изостреното й чувство за ориентация можеха лесно да я подведат да се върти в кръг.
Помислила и за това, Джени реши да вземе със себе си компас, чук, пирони и ленти от плат. Щеше да ги зачуква по дърветата, покрай които минава, за да намери обратния път.
Ски-грейката беше долу, в килера до кухнята. Докато водата за кафето завираше, тя я облече и дръпна ципа. Кафето й помогна да се съсредоточи. През нощта си мислеше да иде при шерифа Гъндърсън. Но той сигурно щеше да й откаже помощта си и вероятно само би я смутил с тъй познатия й пренебрежителен поглед.
Щеше да вземе със себе си и термос с кафе. Нямаше ключ, но би могла да разбие някой от прозорците с чука.
Макар че Елза не бе идвала втора седмица, в огромната стара къща всичко блестеше — явно доказателство за нейните критерии за чистота. Елза имаше навика, преди да си тръгне, да откъсва текущата дата от календара над телефона. Джени се шегуваше по този повод с Ерих: „Тя не само че чисти и онова, дето не е за чистене, ами унищожава и по една вечер от седмицата.“
Сега Джени скъса петъка, 14 февруари, и смачка хартията в ръка. Загледа се в следващата дата. 15 февруари, събота. Чак потрепери! Изминали бяха само четиринадесет месеца от деня, когато срещна Ерих в галерията. Невероятно! Сякаш години бяха изтекли оттогава. Тя потри с ръка челото си.
Кестенявата й коса беше почти почерняла от бременността. Стори й се безжизнена и мръсна, когато се опита да я прибере под вълнената ски-шапка. Огледалото с раковинения перваз изглеждаше нелепо в огромната, обкована с дъбови дъски кухня. Загледа се в него. Дори очите й бяха потъмнели. Вместо естествената им зеленикавосиня окраска в широко отворените зеници тя съзря своята вялост. Бузите й бяха отпуснати. Килограмите, изгубени по време на раждането, я правеха още по-слаба. Пулсът във вените на шията й биеше учестено, докато тя се опитваше да затвори ципа на ски-грейката. Беше само на двадесет и седем години. Стори й се, че изглежда с десет години по-стара, а духом се чувстваше столетница. Поне вцепенението й да можеше да изчезне! Поне къщата да не беше толкова тиха, така страшно, заплашително тиха!
Погледът й се плъзна към източната стена на кухнята, към чугунената печка. Люлката до нея, заредена с дърва, отново доказваше своята полезност. За известно време Джени задържа погледа си върху нея, сякаш я изучаваше. Изведнъж, осъзнавайки постоянния шок от присъствието на люлката в кухнята, й обърна гръб и посегна към термоса. Наля кафето в него, събра наедно компаса, чука и пироните, взе парчетата плат. След като ги напъха в брезентовия сак, издърпа шала нагоре към лицето си, обу тежките скиорски обувки, сложи си кожените ръкавици с единия пръст и отвори вратата.
Острият вятър размята шала по лицето й. Заглушеното мучене на кравите в обора й напомни спотаени въздишки на дълбока тъга. Слънцето изгряваше, проблясвайки по снега, сурово в златисточервената си красота, като далечен бог, който не можеше да се докосне до режещия студ.
Клайд сигурно беше вече в обора. Други ръце щяха да прехвърлят изсушеното сено в хамбара, за да изхранят добитъка — порода „черен ангус“. Животните не можеха да пасат от скованата в лед земя и очакваха кротко своята храна и подслон. В огромната ферма работеха шестима мъже, но наблизо нямаше никого. В далечината те всички изглеждаха като малки фигурки, като силуети.
Ските й бяха пред кухненската врата. Джени ги свали по шестте стъпала пред верандата, пусна ги на земята и стъпи върху тях, за да ги закопчае. Слава богу, че последната година се научи да кара добре ски!
Малко след седем тя тръгна да търси хижата. Избягваше да кара ските в една или друга посока повече от тридесет минути. Започна оттам, откъдето Ерих винаги изчезваше в гората. Клоните над нея бяха така вплетени, че слънцето едва се процеждаше през тях. След като караше по права линия колкото бе възможно, тя завиваше надясно. Изминаваше още тридесетина метра, обръщаше се пак надясно и започваше търсенето от началото на гората. Вятърът заличаваше следите й, но при всеки завой Джени забиваше с чукчето парченце плат в някое дърво.
Върна се в къщата към единадесет. Затопли супата, обу сухи чорапи и стараейки се да не обръща внимание на острата пронизваща болка в челото и ръцете, тръгна отново.
След пет часа, когато слънчевите лъчи бяха почти изчезнали от хоризонта, полузамръзнала и склонна да се откаже от търсенето за деня, Джени внезапно реши да се изкачи по още едно хълмисто възвишение. Точно тогава тя съзря хижата. Беше с дървен покрив, построена от дядото на Ерих през 1869 година. Тя впери очи в нея, прехапала устни от дивата ярост на разочарованието, което я пробождаше като острието на стилет.
Транспарантите бяха спуснати. Къщата имаше вид на изоставена. Тук времето бе спряло. Коминът бе изцяло покрит със сняг. Никаква светлина отвътре.
Наистина ли бе дръзнала да се надява, че идвайки тук, ще види пушек над комина или светлина от запалени лампи през завесите? И че ще влезе през вратата?
Вратата бе закована с метална пластина. Надписът, избледнял от времето, можеше все още да се разчете:
ВЛИЗАНЕТО Е АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕНО. НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ НАКАЗВАТ.
Подписът бе на Ерих Фритц Крюгер, а годината — 1903.
Отляво до хижата имаше помпена станция, дискретно затулена от плъзналите клони на боровете. Джени се опита да си представи малкия Ерих, който е идвал тук с майка си. „Каролайн харесваше хижата такава, каквато беше — споменал й бе Ерих. — Баща ми имаше желание да модернизира старото място, но тя не искаше и да чуе за това.“
Без да чувства повече студа, Джени се спусна със ските към най-близкия прозорец. Извади чука от брезентовия сак, замахна и натроши стъклото. Хвръкнали стъкълца се набиха в бузите й, но тя не усети тънката стичаща се струйка кръв, мигновено замръзнала на лицето й. Избягвайки предпазливо назъбеното стъкло, напипа ръчката на прозореца и я повдигна нагоре. Захвърли ските си, покачи се на ниския перваз, издърпа встрани транспарантите и влезе вътре.
Хижата имаше едно помещение, широко около шест метра. До франклинската печка, на северната стена, грижливо беше наредена купчина дърва. Избелял персийски килим покриваше по-голямата част от чамовия под. Кушетка с висока велурена облегалка и подхождащи й столове бяха струпани около печката. Близо до прозорците имаше дълга дъбова маса със скамейки. Чекръкът изглеждаше така, сякаш още можеше да се ползва. Масивният дъбов бюфет беше пълен с порцеланови съдове и газови лампи. Една стръмна стълба водеше наляво. До нея — редици от кошници с подредени платна за рисуване, без рамки.
Стените, обковани с бял чам, копринено гладки, бяха покрити с картини. Втрещена, Джени вървеше от една към друга. Хижата беше истински музей. Дори мрачната светлина, не можеше да скрие изящната красота на маслените платна и акварели, на рисунките с перо и въглен. Ерих не бе показал все още най-хубавите си творби. „Как ли ще реагират критиците, като видят тези шедьоври“ — чудеше се тя.
Някои от картините по стените бяха в рамки. Вероятно тях той възнамеряваше да изложи. Обор в зимна буря. С какво се отличаваше тази картина? Вдигнала глава кошута, готова да побегне в гората. Теле до майка си. Поля от люцерна с нацъфтели сини цветя в очакване на косачите. Богомолци, отправили се към църквата за черкуване. Главната улица на Гранайт Плейс, излъчваща ведрина и вечно спокойствие.
Макар и за миг, изтънчената красота на колекцията изпълни Джени с чувство на покой и блаженство.
Накрая се надвеси над най-близката купчина платна без рамки. Обзе я ново възхищение. Огромният талант на Ерих, способността му да рисува еднакво добре и пейзажи, и хора, и животни, и пищността на лятната градина със старомодната детска количка, и…
Точно тогава тя го видя. Несъзнателно започна да прехвърля едно след друго платната от купчината, скиците. Изтича до стената, заснова като щура от картина към картина. Очите й се разшириха от недоумение. Без да съзнава какво върши, тя се блъсна в стълбата, която водеше към тавана, и се втурна нагоре. Там, където таванът се докосваше до покрива на хижата, Джени наведе глава, за да прекрачи е помещението.
Когато изправи ръст, едно кошмарно видение в ярки цветове връхлетя в полезрението й. Изплашена до смърт, тя видя образа си. Огледало ли бе това?
Не. Нарисуваното лице не помръдна, когато Джени се доближи. Дрезгавата светлина от страничното прозорче си играеше върху платното, хвърляйки сенки като витаещ дух.
Остана като вцепенена пред платното, неспособна да откъсне очи от него, поглъщайки всеки уродлив детайл. Чак дъхът й секна. Миг след това от гърлото й се откъсна неистов писък…
Свръх сили тя разтвори вкочанените пръсти на ръката си, сграбчи платното и го изтръгна от стената.
Секунди по-късно, стиснала картината под мишница, Джени се отдалечаваше на ските си от хижата. Вятърът, още по-силен, запушваше устата й, отнемаше дъхай, заглушаваше писъка й.
— Помощ! Помогнете ми! — пищеше тя.
Вятърът като с камшик пропъждаше вика от устните й и го пръсваше из тъмната гора.