Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The seventh moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

 

Bentam books

(c) 1999 by Marius Gabriel

(c) ИК „БАРД“ ООД, 2001

История

  1. — Корекция

Трета част
ДЪЖД

1954

 

Зимните мусони започнаха рано. Годината още не бе свършила, обаче силните дъждове вече бяха завалели от Индонезия чак до Филипините. Щяха да продължат седмици.

Клайв Нейпиър, присвил се под ламаринения покрив на чакалнята, наблюдаваше пистата на летището на Кучин. Виждаше единствено вода във всичките й възможни разновидности: падаща като завеса и взривяваща се върху пистата, разнасяна нагоре, надолу и настрани от вятъра, стичаща се от паянтовите постройки на водопади, разравяща мътни потоци в размитата пръст. Зад пистата се люлееха дърветата на джунглата. Откъснатите от тях палмови листа и клони бяха обсипали бетона. Екип от работници, заслепени от дъжда и вятъра, се опитваше да го разчисти. Изглеждаше невероятно, че един малък самолет ще е в състояние да кацне в такова време.

И все пак самолетът „Бийчкрасрт“ внезапно се появи на седемдесет метра над дърветата. Поклащаше се застрашително от поривите на вятъра. Сърцето на Клайв се сви. А после самолетът изведнъж се стовари като камък върху пистата. Тя бе покрита с тридесетсантиметров слой вода. Гумените колела нямаше за какво да се зацепят и малкият самолет безпомощно започна да се мята.

В самия самолет боклуците, които се бяха разпилели по пода на пътническия салон по време на ужасния полет от Сингапур, се устремиха към пилотската кабина. Паянтовата й врата отдавна се бе отворила и Франсин, стиснала дръжките на седалката си с побелели от напрежение ръце, проследи с поглед как пилотът се бори с лостовете и кормилото, за да не позволи на самолета да излезе извън пистата и да се забие в гъстата зелена джунгла. Самолетът най-сетне спря и пилотът го подкара към сградата. Пътниците подновиха разговорите си, макар и с утихнали гласове. Франсин въздъхна и се отпусна.

Бе летяла из цяла Азия, но този бе един от най-ужасяващите полети, които бе преживяла. Още при излитането от Сингапур около самолета започнаха да святкат мълнии, сякаш искаха да го сграбчат в лапите си. Турбулентността бе страшна и по едно време остана да работи само един от двигателите и самолетът се замята като птица с пречупено крило. Когато вторият двигател отново проработи, от него излязоха жълти пламъци. Франсин се запита дали не е редно да приеме всичко това като поличба.

Самолетът спря на около петдесет метра от сградата. Стюардът отвори вратата и спусна стълбичката. Нямаше автобус, който да ги откара до сградата. Франсин застана на опашката за излизане. Краката й трепереха. Когато излизаше, видя, че изтощеният пилот е отпуснал лице върху контролното табло.

Дъждът, мятан ту от горещ, ту от студен вятър, бе жестока атака срещу всички човешки сетива. Още в първите секунди тя прогизна до кости. Тръгна слепешком към сградата. Мократа й коса закриваше лицето й. Скъпите й дрехи и обувки станаха на нищо. От новото й дипломатическо куфарче започна да капе боя с цвят на лилава кръв. До нея се доближи висока фигура с чадър в ръка.

— Клайв, ти си, нали? — успя да каже тя.

Той целуна страстно мокрото й лице.

— Слава Богу, че успяхте да кацнете. Добре дошла в Борнео. Да вървим.

Забързаха. Дъждът продължаваше да се спуска на гъсти пелени. Гръмотевиците, разтърсващи всичко, се бяха превърнали в първична стихия. Двамата се погледнаха едва след като влязоха в паянтовата сграда. Не се бяха виждали цели осем месеца. Никога не се бяха разделяли за толкова дълго..

— Колко си красива — каза Клайв. Тя го погледна разсеяно, без да обръща внимание на думите му.

— Имам още един куфар. От брезент. Ето го там. Клайв отиде до купчината багаж, донесена от хамалите. Под нея се бе образувала голяма локва.

— Там са дрехите ми — каза тя раздразнено, след като забеляза, че куфарът е целият мокър.

Клайв го огледа.

— Изглежда от качествен материал. Би трябвало да издържи. Да вървим. Чака ни такси.

Пътят за Кучин приличаше на река. Автомобилът напредваше с усилие през гъстата кал. Франсин не каза нищо на Клайв, макар че той се опита да завърже разговор.

— Всичко наред ли е? — попита я той и докосна ръката й.

— Да — отвърна тя безизразно.

— Сигурно си много уморена — каза той, сякаш се опитваше да обясни мълчанието й с умора.

Тя само кимна и се загледа през прозореца.

— Извадихме лош късмет с времето — отбеляза Клайв.

— Мислех си, че дъждовете ще настъпят чак след две седмици.

Нервите й бяха изопнати. Полетът бе истински кошмар. Присъствието на Клайв я караше да се чувствува напрегната. Повторното идване в Борнео бе почти непоносимо. Трябваше да положи усилия, за да започне разговор за причината, която ги бе събрала тук.

— Коя е тази жена? — попита тя с напрегнат глас.

— А, да. Казвала се Анах. Живее в селце на каяните, обаче е от племето ибо. Била от селото на Нендак. По време на японското нападение била наръгана с щик, но оцеляла, тъй като се престорила на мъртва. След като японците си заминали, успяла да изпълзи от селото и да намери помощ.

— Ние вече се срещнахме с всички оцелели — каза тя.

— Сто пъти ни беше казано, че никой друг не е успял да се измъкне.

— Знам. Обаче не можем да си позволим да пренебрегнем тази възможност. Ако е била там, може и да е видяла нещо. Може и да знае нещо.

Франсин скръсти ръце пред гърдите си и потрепери. Новината за съществуването на още един човек, оцелял от клането, я бе довела тук. Така, както рибарската кука, забила се в устата на риба, неизбежно я води към брега. От болката, която й причини тази кука, й прилоша.

Независимо от мусона животът продължаваше и улиците бяха пълни с хора. Пазарът бе оживен и плодовете и зеленчуците, измити от дъжда, блестяха. Неколцина търговци се бяха сгушили под импровизирани навеси. Всички останали просто се примиряваха с пороя. Франсин се почувствува смазана от непрестанния дъжд, от джунглата, от цялата потискаща обстановка. Мечтаеше да се завърне в Хонконг, където животът й беше ясен и познат.

— Очевидно е имала роднини сред каяните — продължи Клайв. — Останала е да живее при тях, дълбоко в джунглата. Съвсем доскоро никой не е знаел, че е там. Според мен, Франсин, това е един много обещаващ шанс.

— Обещаващ? — повтори тя с огорчение.

— Интересен — поправи се той, докато наблюдаваше безупречния й профил.

„Всичко това вече ми омръзна — помисли си тя. — Наистина ми омръзна.“

— Бизнесът ти върви добре, ако съдя по начина, по който си облечена — каза той.

— Какво?

— Много си се издокарала.

— Какво искаш да кажеш? — сопна му се тя. Той се усмихна.

— Ами че дори и в такава обстановка си успяла да си напазаруваш дрехи. Италиански обувки, френски куфари. — Той отмести кичур черна коса от челото си, докато продължаваше да я изучава. Лицето му бе силно загоряло. — Скъпи бижута, скъпа прическа. Това не е съвсем в твоя стил.

— А какъв е моят стил според теб, Клайв? — сряза го тя. — Как трябва да се обличам? С парцали и с тръстикова шапка ли?

— Изглеждаш чудесно, мила. Нищо друго не исках да кажа. Не ми се сърди.

— Дразни ме наглостта ти — отвърна му тя. — Непоносим си. Смяташ, че винаги можеш да си позволяваш да казваш това, което мислиш.

Той не пожела да отвръща на нейната войнственост.

— Просто си уморена.

— Така или иначе, това е стилът, който бях принудена да възприема — каза тя тихо. — Не съм го избирала аз.

Той докосна ръката й.

— Страшно си красива и се извинявам, ако съм те обидил с нещо.

Тя хвърли поглед върху силната кафява ръка, която бе стиснала нейната, и отдръпна своята.

— Смяташ, че след като си ме виждал облечена в парцали, не бива да си позволявам да се обличам изискано, така ли?

— Вече ти казах, че изглеждаш чудесно.

— Европейската мода не ми подхожда. Аз съм си ниска и трътлеста китайка и европейските дрехи ми стоят смешно. Отдавна забелязах това, Клайв.

— Защо така бързо сменяш гнева със сантименталност? Мила моя, та ти не си китайка, още по-малко пък си трътлеста.

— Но не съм европейка и не съм висока.

— Както винаги, истината трябва да се търси някъде по средата.

Не си казаха нищо повече. Таксито ги откара до бунгалото, което наемаха винаги — до кея на Пангкалан Бату. Близостта до реката бе удобна. Реката бе артерията, по която щяха да навлязат дълбоко в джунглата. И дълбоко в чувствата, които според Франсин можеха да доведат до нейната гибел.

Още през 1945 година, непосредствено след края на войната, тя бе посещавала Саравак много пъти. Понякога оставаше на острова цели седмици. Обикаляше най-различни селища, опитвайки се да научи нещо за съселяните на Нендак. И за Рут. Навсякъде получаваше едни и същи отговори. Японците дошли в селото с щикове и куршуми. От селяните оцелели само шепа хора и вятърът ги развял в най-различни посоки. С мъчителни усилия Франсин и Клайв успяха да издирят всички оцелели. Нито един от тях не си спомняше да е видял Рут да е успяла да избяга. Както й обясниха, децата били най-лесни за убиване. Тъй като не знаели, че трябва да бягат, се свили до труповете на мъртвите си родители и били изтребени до крак. Нямаше други оцелели. Нямаше как да има други оцелели. Единственото, на което започна да се надява Франсин, бе да чуе, че Рут е умряла от дизентерия преди идването на японците.

През първите няколко години след войната Клайв не винаги успяваше да я придружи. Бе й се наложило да претърсва джунглата сама. Бе изпратила съгледвачи, които да претърсят най-гъстите гори, да проверят най-високите върхове. Нерядко бе рискувала живота си, тъй като й се бе случвало да попада в райони, където действуваха комунистическите въстаници. Когато през 1948 година бе обявено извънредно положение, върху пътуванията на граждански лица бяха наложени ограничения и издирването стана почти невъзможно. Тя продължи усилията си с помощта на Червения кръст и на други организации, занимаващи се със защитата на бежанците. Никъде не откри Рут. Дойде 1954 година, а тя не бе успяла да открие Рут. „Никога няма да я намеря — рече си. — Трябва да се примиря с този факт, или надеждата ми ще ме разруши.“

Изглежда, неволно бе издала някакъв звук, защото Клайв се обърна към нея загрижено.

— Франсин, добре ли си? Не плачи, мила! — Притисна я към себе си. — Полетът от Сингапур сигурно наистина е бил ужасен.

— Не мога да се занимавам повече с това — отвърна тя с разтреперан глас. — Клайв, оттогава минаха повече от десет години.

— Може би този път ще научим истината, мила — тихо каза той.

Тя го отблъсна.

— Истината отдавна ни е известна. Защо продължаваме да се занимаваме с това, Клайв? С каква цел?

— Не съм изгубил надежда.

— Наистина ли вярваш, че ще я открием? — каза тя гневно. — Че са я отгледали вълци в гората? Че ще я видим как скача по дърветата с венец от цветя в косите?

— Не говори така. Не ни лишавай от надежда.

— Надеждата е мъчителна. Ти никога няма да разбереш това, Клайв. За теб това занимание се превърна в интересно хоби. За мен то е нещо съвсем различно.

— На твое място не бих употребил думата „хоби“.

— По този начин ти ме държиш като с въдица.

— Въдица?

— Да, за да можеш да ме задържиш. — Тя го стрелна с пламтящ поглед. — За да ме държиш привързана към себе си, независимо дали това ми е приятно, или не. Само се самозалъгваме, Клайв. И аз го знам, и ти го знаеш.

— Как да те разбирам? Че според теб съм измислил историята за Анах? — попита той тихо.

— Винаги може да се открие нещо. Някой оцелял, някой гроб, някоя история или легенда. Винаги. Всяка година в джунглата ще се разчуе някое ново и ужасно нещо и двамата с теб ще се почувствуваме принудени да го изясним. По този начин ще можеш да се храниш с моята плът, докогато си искаш. Освен ако самата аз не реша да сложа край на всичко това.

Изражението му се бе променило.

— Нямах представа, че можеш да изпитваш такива чувства.

— Наистина ли?

— Наистина. Все още вярвам, че можем да научим истината за съдбата на Рут. Мислех си, че и ти разсъждаваш по този начин. — Тя се отдръпна и той стисна ръката й. — Франсин, обичам те и винаги ще те обичам. Никога обаче не бих си позволил да те докарам в Борнео само за да ти се натрапвам. Ако не желаеш да ме виждаш повече…

— Клайв, не забелязваш ли, че това е единственото място, където вече се срещаме?

Той не й отговори. Спомни си за едно свое пътуване през миналата година до Хонконг. Бе се опитал да се срещне с Франсин в офиса й. След като го накараха да чака час и половина, му съобщиха, че е много заета и не може да го приеме. Потърси я у дома й, но любезни слуги му съобщиха, че госпожата не приема никого. На следващия ден го уведомиха, че отлетяла в Банкок по бизнесдела и щяла да се върне след много дни. Той се прибра в Австралия с чувството, че са го унизили.

— За предпочитане е да сме искрени — каза той най-сетне. — Бе редно по-рано да ми кажеш това.

— Казвам ти го от много години, но ти не ми обръщаш внимание.

Той въздъхна и се отдръпна от нея.

— Изглежда, съм бил много несхватлив.

— Всичко това ме разкъсва на две. — Франсин едва успяваше да сдържи сълзите си. — Не мога да бъда двама души едновременно. Мога да бъда само един човек.

Така и не й стана ясно дали той схвана смисъла на тези думи.

Бунгалото бе красиво, но занемарено, остатък от колониалните времена на белите господари. Бе разположено зад Квадратната кула и имаше изглед към кея за лодки на Сунгей Саравак, широка зелена река. Домът бе потегнат старателно в очакване на тяхното посещение, но мусоните вече си бяха казали своето. На местата, откъдето проникваше вода, се бе образувала зелена плесен, а помещенията воняха на разпадащ се гипс, от което на Франсин й се догади. Освен това самата обстановка й припомни всичките им предишни посещения в тази къща. Посещения, изпълнени с ужас. По нейно искане при последните си няколко идвания се бяха настанили в отделни стаи. Както винаги, тя зае стаята с балкона, която гледаше към реката. Клайв се настани в задната стая от другия край на къщата, с изглед към тропическата градина. Франсин отвори куфарите си и, както предполагаше, установи, че всичките й дрехи са мокри. Впрочем това нямаше значение — отсега нататък те никога нямаше да бъдат сухи. Франсин облече проста бяла рокля и изми грима от лицето си.

В столовата, под бавно въртящ се вентилатор, ги очакваше сервиран обяд. Независимо от убийствената горещина в камината бе запален огън — смел опит да се прогони влагата. Миризмата на едва тлеещите мокри цепеници бе противна. Франсин така или иначе не изпита особен апетит от гледката на кърито и ориза, замръзнали в чинията й. Двамата с Клайв седнаха един срещу друг и едва докоснаха храната. Разговор не се получи. Макар и да бяха свикнали с мусоните, горещината и влагата бяха убийствени, изпразваха дробовете им от въздух и покриваха телата им с лепкава пот. След обяда се преместиха в хола. Простираше се по цялото протежение на къщата. Бе грамаден и с висок таван, поддържан от покрити с гипс колони. Помещението не се бе променило от миналия век. Мебелировката се състоеше от най-различни канапета и кресла и от столове, изплетени от тръстика. Щорите бяха спуснати, за да ги защитят от най-неприятните последици от мусона, и поради това помещението тънеше в зеленикав сумрак, сякаш всичко в него плуваше в топли тропически води. Отгоре на всичко плътният влажен въздух почти не можеше да се диша.

— Как си? — попита най-сетне Клайв. Тонът му бе станал официален още в момента, когато Франсин му бе наговорила всички страшни неща в таксито. Тя бе легнала на един диван и бялата й рокля се бе отпуснала свободно около тялото й.

— Добре съм — каза тя. Бе закрила лицето си с ръка. Очите я боляха. Болеше я и сърцето. С уморено движение отмести ръката си и погледна Клайв. Той разглеждаше карта на Саравак, разгъната върху коленете му. — Къде се намира тази местност? — попита тя.

— Ако съм разбрал добре, на два дни път нагоре по реката. Ако не извадим късмет, ще продължим нагоре и ще питаме. Селото се казва Румах Булан.

— Бата познава ли тези хора?

— Чувал е за тях. Те живеят до отдалечен приток на реката и не общуват много с външния свят.

— След тези дъждове реките ще станат непроходими.

— Според Бата повечето бързеи все още могат да бъдат преодолени. — Клайв я погледна. — Ти не искаш ли да дойдеш?

— Не — отсече тя. — Не искам.

— Изтощена си — каза той, сякаш се опитваше да я извини. — Изглежда, много се преуморяваш в Хонконг.

— Нищо ми няма.

На тавана се въртяха два вентилатора. Единият бавно, другият малко по-бързо. Гущерчета гекони пълзяха по стените и ловяха насекоми. Отвън се разнасяше гръмотевичен тътен.

Клайв продължи разговора все така непринудено.

— Днес направо ме смая. Когато те видях под дъжда, ми се стори съвсем друга жена.

— Бях полуудавена.

— Нямах предвид това. Нито пък дрехите ти. Думата ми е за движенията ти, за израза ти. Изглеждаш много целенасочена, Франсин. Вниманието ти вече е отклонено в друга посока.

— Към бъдещето — отвърна спокойно тя. — Вече гледам към бъдещето, Клайв. Не мога да живея само с миналото.

— Прекрасно те разбирам — отвърна той. — И естествено, в това бъдеще няма място за мен. Тази сутрин съвсем ясно ми даде да го разбера.

Тонът му предизвика у нея нещо, подобно на жалост.

— Винаги ще бъдеш част от мен.

— Част от миналото ти.

— Да — отвърна тя, като не избегна погледа му. — Част от миналото ми.

— Чух, че бизнесът ти върви добре.

— Така е.

— И че забогатяваш.

— И ти ставаш по-богат, Клайв, но аз не те осъждам за това.

— И аз не те осъждам — отвърна той сухо. — Какво лошо има в това да обичаш парите?

— Стремя се към нещо повече от пари.

— Все още ли продължаваш да разгръщаш бизнеса си?

— Ще отворя фабрика — каза тя.

— Твоя собствена фабрика? — Той не скри изненадата си. — Наистина ли е необходимо?

— Продажбите сами по себе си вече не ме удовлетворяват. Изпитвам желание да произвеждам.

Той не отклони от нея въпросителния си поглед.

— Една фабрика е огромна отговорност, Франсин. Откъде ще намериш капитали?

— Това не е твоя работа — отвърна му сопнато тя.

— Защо не потърси помощ от мен?

— Защото не ми е нужна.

— Има ли кой да те финансира?

— Хората ми имат доверие. Той се намръщи.

— Да не би да си се свързала с мафията? Тя му отвърна с изпепеляващ поглед.

— Не съм глупачка. Подкрепи ме хонконгската банка. Сигурно си чувал за нея.

— Щом тя е решила да те кредитира, значи нещата ти вървят добре — каза той. — Къде ще построиш фабриката?

— В Цим Ша Цуй.

— Закупи ли земя?

— Още преди две години направих заявка за земя. Вече е моя. Вече я оградих. Строителството ще отнеме седем месеца.

— Само седем месеца?

— Това е малка фабрика за електроника, не е Версай — отвърна тя и го погледна. Той се бе намръщил. — Защо ме гледаш така?

— Чудех се дали не изневеряваш на собствената си същност.

— Да изневерявам на същността си? — Този път тя наистина се ядоса. Толкова силно, че това въобще не пролича нито в гласа й, нито в изражението й. — Проблемът ти, Клайв, е, че никога не си познавал моята същност.

Сърцето й се бе свило на топка. Човекът срещу нея й се стори съвсем чужд. Отчуждението, започнало още преди години, вече бе стигнало крайната си точка. „Да не би да си се свързала с мафията?“ Все още я възприемаше като селянка от Ипо, невежа и примитивна. Не бе успял да схване, че тя се бе променила, че и сега се променяше. Ето, тя току-що бе издраскала самодоволното му лице, а той просто бе избърсал кръвта и се бе усмихнал снизходително.

Клайв не й отговори веднага.

— Може би си права — каза най-сетне разсеяно. — Знаех само как да те обичам и това ми се бе струваше достатъчно.

— Не е достатъчно — отвърна му тя ожесточено.

Той не й отговори и отново се зае с картата. Франсин лежеше и се чувствуваше празна. Гръмотевиците продължаваха да разтърсват небето.

Следобеда се срещнаха с Бата, лодкаря, който щеше да ги откара нагоре по реката. Бе набит татуиран каянец над петдесетте — с него бяха направили много подобни пътешествия. След Кучин щяха да зависят изцяло от него. Той щеше не само да ги превежда през бързеи и мочурища, но и да им осигурява и храна. Щяха да вземат единствено ориз и сол. Бата трябваше да има грижата за всичко останало. Както винаги, той ги успокои, като им каза, че реките не били още толкова пълноводни, че да представляват опасност. Наведе се над картата на Клайв и каза, че му се струвало, че май познава района.

Дъждът продължи да вали през целия следобед. Вечерята бе повторение на обяда. Франсин и Клайв мълчаливо се заеха с вкусното, но обгарящо гърлото къри. Обслужи ги неуверено слуга от племето ибо.

След вечерята се подготвиха за пътуването. Тя реши да остави дрехите и бижутата си от Хонконг в Кучин, където кражбата бе все още непознато явление. Реши да тръгне на път с малка брезентова торба с три ката памучни дрехи, малка аптечка и почти нищо друго.

Клайв почука на вратата и тя каза:

— Влез.

Той влезе с малко бяло пакетче в ръка.

— Този път сети ли се да вземеш хинин?

— Не, пак забравих.

— Взех един и за теб. Заповядай.

Тя кимна, отиде до умивалника и глътна едно от хапчетата. В джунглата маларията бе постоянна заплаха, но Франсин все забравяше да си взима хинин.

Клайв видя очите й в огледалото и тихо каза:

— Не трябва да губиш надежда, Франсин. Дори и тя да ти причинява страдания. Човек никога не бива да губи надежда.

— Аз съм й майка — отвърна тя също така тихо. — Никога няма да разбереш чувствата ми. Как би могъл да ги разбереш? Тя не е твое дете.

— И аз я обичах, Франсин. И аз я възприемах като дъщеря.

Тя поклати глава.

— Думите ти не значат нищо.

— Значат — отвърна й остро той. — Бях готов да дам живота си за нея. Бях готов да дам живота си и за теб, Франсин.

— Знам — отвърна тя отегчено. — Нито се подигравам с чувствата ти, нито съм забравила това, което направи за нас през войната. Чувствата ни обаче са различни. Съвсем различни. Смъртта й те наскърби. Може би дори си я възприел като трагедия. От години се опитваш да разбереш какво се е случило с нея. Животът ти обаче продължава. За мен това бе нещо повече от трагедия. Случилото се уби нещо в мен. Остави само половината от моята личност.

— Можеш да имаш други деца. Да създадеш друго семейство.

Тя прибра хининовите хапчета в чантата си.

— Не, Клайв. Нито с тебе, нито е никого. Тази част от живота ми е мъртва.

— Нима животът ти в Хонконг компенсира това, което изгуби?

— Опитвам се да си създам свой собствен живот.

— Това е голяма крачка напред, не ще и дума — отвърна той с неприкрита ирония. — Строиш фабрики, печелиш пари, ставаш императрица. Това компенсира загубата, така ли?

Тя се обърна и го погледна.

— Всяка сутрин, когато се събуждам, си спомням за Рут. Преди да заспя тя винаги отново е пред очите ми. Нищо не е в състояние да компенсира тази загуба.

— Извинявай — каза той. — Не исках да те обидя.

— Вече се примирих със смъртта й, Клайв. Именно в това се изразява голямата крачка, която направих. Самият ти не си длъжен да се примиряваш с тази смърт. Можеш да си позволиш тази самоизмама, защото тя не те разкъсва. Оттук ще се завърнеш в Австралия и спокойно ще подновиш тамошния си живот. За мен обаче всяко повторно идване тук е равнозначно на поредната й загуба. Не мога повече да си позволявам това. Просто не мога.

— Разбирам — каза той.

— Надявам се наистина да си ме разбрал. Клайв кимна и си тръгна.

— Лека нощ, Франсин.

Тя си легна и се помоли да получи избавление. Да се сдобие със смелостта след поредното си завръщане в този дом след няколко дни да изпълни смелото си решение и да приеме, че Рут наистина е мъртва.

На другия ден гръмотевиците я събудиха много рано. Тя стана и излезе на терасата. Мътната зелена река правеше завой точно покрай бунгалото. Макар едва да се бе зазорило, реката бе пълна със сампани и лодки, плаващи под проливния дъжд.

Проблесна мълния и се чу поредният гръмотевичен тътен. Франсин облече саронг и излезе от стаята си. Клайв също бе станал и се опитваше да свари кафе в кухнята.

— Проклетият кибрит е овлажнял и не ще да запали -каза той раздразнено.

Тя намери в чекмеджето запалка и успя да запали газовия котлон.

— Много хубаво време случихме, не ще и дума — каза Клайв и кимна към прозореца.

— Трябва да тръгваме.

— Веднага ли? — Бата е готов. Той присви рамене.

— Добре. Да тръгваме тогава.

Тя знаеше чудесно, че той е едновременно и сърдит, и наранен от нещата, които му бе наговорила предната вечер. Но бе облекчена от това, че най-сетне му ги бе казала. Той никога нямаше да разбере какви усилия й бяха необходими, за да е така искрена. Въпреки всичко тя го бе обичала, и то много. Твърде много. От деня на напускането на Сингапур бяха изминали дванадесет години, през които тя, Клайв и призракът на Рут се бяха вкопчили в мъртвешка прегръдка, повлякла я към дълбини, от които бе смятала, че никога няма да успее да се измъкне.

Накрая обаче все пак успя да се научи как да се освободи от тези вериги. Бизнесът й в Хонконг и новите й начинания в този град й бяха предложили нов живот. Установи, че има дарбата да печели пари. Парите обаче бяха само страничен резултат от нейното избавление.

Само преди седмица бе наблюдавала как жълтите булдозери започват да ринат червената земя. Земята, която бе нейна. Земята, за чието притежание бе направила много жертви. Скоро върху тази земя щеше да се издигне нейната фабрика. Скоро вълнуващата игра щеше да придобие нови измерения. Щяха да се появят нови стъпала. Изкачването им щеше да я отдалечи от мрака.

— Това ни е за последен път, Клайв — каза тя. Той я погледна.

— Последен път? В какъв смисъл?

— Това е последният път, когато ще сме заедно.

— За Бога, понякога наистина си много коравосърдечна — каза сърдито той. — Как можеш да ми казваш такива работи след всичко, което преживяхме заедно?

— Недей — отвърна тя тихо, но с глас, наподобяващ остър нож. — Знам какво сме преживели заедно и не е необходимо да ми го припомняш.

— Парите те разрушават, Франсин. Ти забрави коя си. — Той се обърна и започна да слага разни неща в сака си. Очевидно бе много ядосан.

— Знам коя съм. Обаче не съм тази, за която ме мислиш.

— Мислиш, че не те разбирам ли? — Той я погледна гневно. — Мислиш, че не си ми ясна ли? Франсин, познавам те по-добре, отколкото се познаваш самата ти.

— Така си мислиш. Просто искаше да ме възприемаш по този начин. Да виждаш непрестанно пред себе си едно клето евразийско момиче, нуждаещо се от теб и вечно зависимо от теб. Никога не си очаквал от мен да бъда нещо друго. Стана ти неприятно, когато започнах собствен бизнес. Стана ти неприятно, когато започнах да израствам.

— Стана ми неприятно, че се отказа от Рут — грубо й каза той. — Стана ми неприятно да чуя от теб, че тъй като си много заета с правенето на пари в Хонконг, няма да ти остане време да се опиташ да разбереш какво се е случило с дъщеря ти.

— Дъщеря ми е мъртва — отвърна тя с треперещ глас. — Ти обаче, като някое куче, непрестанно разравяш тялото й и ми го показваш. Тогава ти позволих да ме убедиш да я оставя в онова село. Ако бях послушала сърцето си и я бях взела с мен, днес тя щеше да е жива.

Той се отдръпна от нея, сякаш го бе ударила.

— Та тя щеше да умре след броени дни!

— Поне щеше да умре в ръцете ми и така и двете щяхме да постигнем мир. — Франсин махна с ръка към прозореца. — Това тук е ад, Клайв. Ад, от който се опитвам да избягам, а ти продължаваш да ме теглиш към него. Няма обаче да ти позволя да го правиш повече. Заклевам се. Това е за последен път.

Бата бе изключил двигателя и бе вдигнал витлото над водата. Реката бе широка, но плитка, и трябваше да се пазят от подводните скали. Заедно с Клайв от половин час гребяха срещу бавното течение. Франсин, седнала в задната част на тясната лодка, оглеждаше бреговете.

Най-сетне видя нещо и го посочи.

— Вижте там!

Двамата мъже спряха да гребат. На брега четири деца се бяха заловили за увисналите лиани и оглеждаха пришълците с ококорени очи.

Бата ги поздрави с вдигане на греблото и ги попита нещо. Едно от децата му отвърна с пискливо гласче и посочи нагоре по течението. След това и четирите деца с кикот изчезнаха в джунглата.

— Каза, че селото е зад следващия завой — преведе Бата.

Франсин кимна уморено. Клайв отново почна да гребе. Откакто напуснаха Кучин, почти не разговаряха. От шест дни дъждът не спираше и това бе май единственият звук, който се чуваше.

Пътешествието им бе отнело толкова много време, защото бързеите на придошлата река бяха станали твърде опасни. Веднъж им се наложи да пренасят лодката през джунглите и Бата отказа да я пусне пак във водата, преди да умилостиви речните демони. Изгубиха цели два дни, които той посвети на песни и жертвоприношения. Франсин бе облечена в саронг, завързан над гърдите й. Нежните й ръце и рамене бяха голи и мокри от дъжда. Какво ли щяха да кажат, ако можеха да я видят сега, хонконгските банкери, които бяха останали така силно впечатлени от нейното дръзновение, от широкия й поглед върху нещата и от нейната изисканост, да я видят полугола в лодка, движеща се във вътрешността на Борнео? Бе започнала да възприема самата себе си като друг човек, Несекващият дъжд сякаш постепенно отмиваше цялата й личност, всичко, което бе постигнала, и я превръщаше в обикновена кал. Това й бе противно. Полагаше сили да изтърпи всичко, да не изгуби това, което бе постигнала с такива огромни усилия.

Отминаха завоя на реката и селцето внезапно изникна пред очите им. Бе малко. Децата, които бяха видели, вече тичаха по брега и уведомяваха цялото село, че са дошли чужденци. От къщите излязоха няколко души и загледаха с удивление пришълците.

Спряха до брега. Румах Булан наистина бе отдалечено и добре скрито място. Не бе трудно да се разбере защо новините от това селище трябваше да пътуват години, преди да ги научи външният свят.

Посрещна ги група каянци. Мъжете им помогнаха да издърпат лодката на брега и заговориха на Бата на своя език. Франсин и Клайв изчакаха мълчаливо, докато лодкарят почерпи селяните с тютюн. След десетина минути Бата се обърна към тях и каза:

— Тук е.

— Анах ли?

— Да, тя живее тук. — След това посочи един от мъжете. — Този човек се казва Исмаел и е неин девер.

Исмаел, съвсем гол, ако се изключеше червената му набедрена превръзка, се усмихна срамежливо.

— Анах е с бебето си — каза им на малайски. — Ще й кажа, че сте дошли.

Франсин усети как стомахът й се присви и погледна Клайв.

Клайв подари на Исмаел пакет тютюн и каза:

— Тази Анах, която търсим, е от племето ибо. По време на японската война е живяла в селото на Нендак.

Исмаел, очарован от подаръка, кимна и потвърди:

— Да, Анах бе от племето на Нендак преди да дойде при нас. Още носи белега от японците, получен в Румах Нендак.

Устата на Франсин внезапно пресъхна. Значи всичко, което бе чула, не бе грешка или слух. Значи сега щяха да се срещнат с една от жените, оцелели от клането. С една от малцината свидетелки, които биха могли да кажат нещо за съдбата на Рут. Бяха изминали години от последния път, когато бяха срещнали човек, оцелял от убийствата. Инстинктивно стисна ръката на Клайв.

— Да отидем при нея!

— Почакай! Нека първо я предупредят. Освен това учтивостта изисква първо да навестим старейшината на селото.

Тя се опита да укроти туптенето на сърцето си.

— Прав си, Клайв. Нека обаче да побързаме. Много те моля.

Бе късен следобед и все още продължаваше да вали, когато ги заведоха в „билика“ при жената и бебето й. Преди това им се наложи да прекарат известно време в компанията на старейшината Булан, седнали на верандата с кратунки оризова бира, докато селяните с любопитство ги наблюдаваха. Франсин успя да изтърпи това. Тези хора не знаеха какво означава бързането. Можеше да изминат месеци преди в това отдалечено селце отново да се появи външен човек. През последните няколко дни бяха минали покрай други села, където имаше следи от „цивилизация“ — хора с часовници и други дрънкулки, момчета с прически като на Елвис Пресли и момичета със сутиени. Тук обаче нямаше признаци на контакти с външния свят. Тези хора възприеха нея и Клайв като подарък, като нещо, на което трябва да се порадват.

Дъждът непрестанно барабанеше по покрива и заглушаваше разговорите за Кучин, за придошлите реки и за оризовата реколта. Часовете се точеха мъчително. Най-сетне обаче старейшината се умори от многото приказки и от изпитата оризова бира, главата му заклюма и той заспа. Бата се наведе към тях и тихо каза:

— Вече можете да отидете. Девер й ще ви отведе при нея.

Последваха Исмаел в „билика“, малката стая, в която живееше жената. Франсин усети миризмата на пушек. Жената бе седнала до огнището. С едната си ръка забъркваше ястие в тенджера. Другата й ръка бе присвита и върху нея се бе разположило съвсем малко бебче, очевидно родено преди няколко дни, и сучеше от гърдата й.

Франсин, с разтуптяно сърце, притисна длани в знак на приветствие и седна с кръстосани крака. Клайв се присъедини към нея и седна на една рогозка. Жената им се усмихна срамежливо. Бе на двадесет и няколко години, прецени Франсин. Принадлежността й към народността ибо можеше да се разбере само по малките й красиви уши. Каянските жени разтягаха ушите си с големи бронзови обици. Този процес трябваше да започне още в ранното детство и за Анах бе твърде късно да се разкраси по този начин при пристигането си в Румах Булан. Бе красива, с големи сериозни очи и пълни устни. Белегът съвсем ясно си личеше на шията й. Ударът навярно бе целял да й пререже гръкляна, но тя по чудо бе оживяла.

— Бебето е много красиво — прошепна неуверено Франсин на малайски. — Как се казва?

— Кана — отговори майката и погали детенцето по главичката.

— Нека да живее дълго и да стане велик човек. Анах отвърна с топла усмивка.

— Дано да е така.

— Донесохме няколко малки подаръка — каза Клайв и отвори сака си. Извади няколко неща, които бяха купили от пазара: емайлирани чаши и чинии, красив памучен саронг и кашон цигари. Красивите черни очи на жената светнаха от удоволствие. Простите подаръци бяха приети.

— Спомняш ли си кои сме, Анах? — попита Франсин, все още без достатъчно сили да говори по-високо.

Анах ги огледа и каза: — Да.

— Значи знаеш кои сме? Анах кимна утвърдително.

— Да, вие сте двамата, които дойдоха в Румах Нендак и които оставиха детето.

Франсин преглътна и се опита да отвори уста. Други хора, които бяха разпитвали преди това, едва си спомняха за тяхното посещение. По време на войната то не бе направило особено впечатление, а последвалата катастрофа бе заличила спомените за не така важните събития. Лицето на тази жена обаче издаваше интелигентност и паметливост.

— Спомняш ли си детето?

Ръката на Анах леко притисна собствената й рожба.

— Спомням си как плака в деня, когато я оставихте. Спомням си как тичаше подир вас и викаше. Спомням си и лицето ви. Тогава разбрах какво чувствувате. Това е нещо, което никога няма да забравя.

— Значи си спомняш! Жената продължи:

— Спомням си как трябваше да тичаме подир нея. Един мъж я улови и се опита да й каже да не плаче. Тя обаче бе като подивяла. Наложи му се да й запуши устата с ръка. Тя плака дълги дни, след като си заминахте. Няколко пъти се опита да избяга в джунглата, за да ви последва, така че се наложи да я затворят в един билик. Не искаше нито да яде, нито да пие. И беше много отслабнала. Мислехме, че ще умре. Един ден обаче престана да плаче. Пийна малко вода, а след това започна и да яде. — Анах разлюля детенцето си. — Тогава бях на четиринадесет или петнадесет години и нямах деца. Бях една от тези, които я хранеха и се опитваха да я успокоят.

По бузите на Франсин потекоха горещи сълзи. Поиска й се да ги избърше, но ръцете й не й се подчиниха. Тя преглътна сълзите си.

— Анах, след това не видях повече детето си. Заради това дойдох при теб. Кажи ми какво се случи с него.

Очите на Анах се разшириха. — Вие не знаете ли? Франсин поклати глава.

— Така и не узнах.

— Как така да не знаете? — Жената ги погледна с големите си блестящи очи. — Не може да не са ви казали.

— Знаем, че само шепа хора са успели да се спасят, Анах — тихо каза Клайв. — При това повечето от тях бяха много стари хора, които японците пощадили, защото уважили белите им коси. Те не си спомниха нито за нас, нито за детето ни.

— Не мога да разбера — каза смутено Анах. — Защо не сте се върнали в селото?

— Ходихме там много пъти — каза Клайв. — От селото обаче нищо не беше останало. Хората се бяха пръснали. Опитахме се да ги открием един по един, обаче това не бе лесна работа, и никой от тях не можа да ни каже нищо. Едва преди няколко седмици научихме за теб. Това място е много отдалечено от външния свят.

Тя докосна белега на гърлото си и тихо каза:

— Не искам повече да виждам външния свят. Затова останах тук. — Детенцето й се разшава и тя го успокои.

Франсин се приведе към нея.

— Моля ти се, кажи ми какво се случи с моето дете. Известно време Анах не каза нищо, като отбягваше горящия поглед на Франсин. След това започна да говори с тих и сякаш свенлив глас.

— Това се случи една или две луни, след като си заминахте. Дойдоха рано сутринта с патрулен катер. Бяха много, може би тридесет души. Заповядаха на всички да излезем и да се строим върху пясъка. Командирът им започна да крещи нещо на японски. Никой не го разбра и някои от младежите започнаха да се смеят. Аз обаче бях много уплашена, защото знаех, че е убит японски часовой и че те са дошли да ни накажат. Заповядаха на всички млади мъже да се отделят в една група. Веднага след това започнаха да стрелят по тях. Избиха ги много бързо. След това се нахвърлиха върху нас, но не стреляха. Нападнаха ни с мечове и щикове. — Анах разсеяно попипа белега на шията си. Очите й се напълниха със сълзи. — Бяхме беззащитни. Нямаше кой да ни защити. Мъжете ни бяха мъртви. Видях как японците убиха майка ми и двете ми сестри. Един от офицерите ме удари с меч. Тук, по шията. Престорих се на мъртва и лежах неподвижно, докато избиваха останалите. Боях се да не умра от загуба на кръв преди да си тръгнат. Те обаче запалиха складовете и си тръгнаха. Бях много отслабнала. Успях да допълзя до реката и течението ме понесе. След няколко километра ме откриха рибари. Така успях да се спася.

— А нашето дете? — попита тихо Клайв.

— Убиха го. Видях как стана. Един войник я наръга с щик в гърдите. Видях как щикът излиза от гърба й. Невъзможно е да е оцеляла.

Франсин не можа да сдържи болката си и се разплака. Клайв я прегърна и я притисна към себе си. Тя обаче забрави присъствието му. И всякакво друго присъствие. Преди няколко дни се бе надявала да чуе тези думи. С надеждата, че най-сетне ще сложат край на страданията й. Сега обаче, след като бяха изречени, те предизвикаха у нея такава силна и ужасна болка, сякаш току-що бе видяла смъртта на Рут със собствените си очи. Нейното дете й бе отнето с болка, силна като родилната и окончателна като смъртта. Анах, уплашена от реакцията на Франсин, стисна собственото си бебе и мълчаливо го залюля.

— Франсин! Мила! — извика разтревоженият Клайв. На Франсин й се стори, че дробовете й се пръскат. Не можеше да си поеме въздух. Причерня й. Опита се да си поеме дъх, но тялото не й се подчини. Животът започна да изтича от нея. Стори й се, че Рут е застанала пред нея. Тялото й бе окъпано в светлина и върху лицето й бе изписана неземна усмивка. Опита се да посегне към детето си, но бе останала без ръце, без тяло, което да е в състояние да командува. После видението изчезна и Франсин припадна.

Изнесоха я на верандата и я сложиха върху една рогозка. Тялото й бе толкова отпуснато, че Клайв се уплаши. Притисна ухо към гърдите й, за да се убеди, че е жива. Пулсът й бе толкова слаб, че той се уплаши. Опита се да я свести, като я повдигна, разтърси я и започна да й говори.

Каянците му попречиха.

— Така ще повредиш душата й — рече му съчувствено един от мъжете. — Ако я събудиш сега, може да умре. По-добре я остави.

— Трябва да спи един ден и една нощ — каза една от жените. — Само така ще й мине.

— По-добре не я докосвай — казаха селяните и с внимателни, но решителни движения отдръпнаха Клайв от Франсин. Той остана безпомощно да наблюдава как жените увиха Франсин в одеяло и я внесоха в постройката.

До него приклекна Исмаел и каза:

— Те си знаят работата. Ще бдят над нея.

— Трябва да я заведа при лекар — глупаво каза Клайв. Лодкарят Бата сложи ръка на рамото му.

— В това състояние не може да пътува. Те са прави. Това е опасно за живота й.

— Това бе страшен удар за нея — каза Клайв. И той се чувствуваше смазан и опустошен, както от подробното описание на смъртта на Рут, дадено от Анах, така и от реакцията на Франсин. Не си спомняше нито едно от премеждията, през които бяха преминали заедно, да я бе сломило по такъв начин.

Исмаел си сви цигара от подарения тютюн.

— Когато се наспи, ще се почувствува по-добре. Междувременно няма да е зле да си отдъхнеш и ти, господине. Моите хора ще те нахранят. А довечера ще има танци и пиене. Мъжете го оставиха и той се загледа към джунглата и се замисли. Бяха изминали дълъг и мъчителен път до това затънтено място, само и само за да чуят тези думи. Стори му се, че всичко е приключило окончателно. Това бе не само краят на Рут, но и краят на самата Франсин.

В нещата, които му бе наговорила в Кучин, имаше много груби истини. Вярно бе, че именно търсенето на Рут бе вече единственото нещо, което продължаваше да ги свързва. А и той, както тя бе казала, не бе пожелал да остави този призрак на спокойствие и поради това, че се боеше да не изгуби самата Франсин. Излизаше, че неволно я бе измъчвал заради собствената си себичност. Бе пуснал котва в миналото. В нещо, което бе мъртво и недостижимо. Не си бе дал сметка, че тя се нуждае от бъдеще. Че трябва да върви напред. Бе възприел като заплаха нещата, които тя постигаше в Хонконг. Тя бе напълно права, когато му каза, че той не иска тя да се задържи там. Може би той тайно се бе надявал, че тя ще се провали, че ще изгуби парите си, ще се примири, ще изгуби самочувствие и ще дотърчи при него, за да стане негова съпруга.

„Ще се примири“ — тези думи закънтяха в разума на Клайв като оловна камбана.

Ако той бе заложил не на миналото на Франсин, а на нейното бъдеще, може би сега щеше да бъде победител, а не победен. Щеше да направи по-добре, ако й бе оказал подкрепа преди години, когато тя разполагаше само със скромен офис. Още тогава трябваше да разбере, че във Франсин е заложена движеща сила, която непрестанно ще я тика напред и никога няма да я остави да безделничи.

Трябваше още тогава да разбере, че тя никога няма да се провали. Че никога няма да изгуби пари или достойнство. Че никога няма да се върне при него.

Започна да се здрачава. Мракът бе изпълнен с гръмотевици и дъждът започна отново да шиба покрива на къщата. Клайв Нейпиър никога не се бе чувствувал толкова тъжен и толкова самотен.

Франсин бе настанена в най-отдалечения ъгъл на къщата. Бледата светлина на зазоряването проникваше през отвора над огнището. Двете жени край нея бяха вече будни. Едната мълчаливо плетеше рогозка, а другата вареше ориз.

Погледът на Франсин се плъзна по скромната мебелировка: две големи глинени делви с ориз, няколко китайски керамични чинии и прибори от тръстика. Бе много отслабнала. Някъде в разума й все още кънтеше ехото на собствения й плач, но тази сутрин тя само бегло си спомняше за преживения кошмар. Чувствуваше се напълно изпразнена от вълнения. Дори и скръбта й бе изчезнала. В себе си усещаше само празнота. През нейния свят бе преминал водовъртеж и бе унищожил всичко, която бе притежавала.

Помръдна глава. Жените забелязаха, че се е събудила, и тихо я поздравиха. На меката светлина кожата им имаше цвета на пчелен мед. Плетачката бе възрастна жена, със слабо лице и плоски гърди. Другата жена бе млада, всъщност още девойка с остри гърди и гладко лице. Момичето й подаде паничка варен ориз. Франсин поклати глава. Девойката обаче се приближи и с животинското изящество на младостта се приведе към нея и започна да я храни.

Оризът й се стори безвкусен. Възприе го само като нещо топло и послушно запреглъща.

Пръстите на възрастната жена бяха пъргави и превръщаха сламата в сложен рисунък.

— Скоро ще се оправиш — каза й жената на малайски. Нямаше зъби. — Всичко свърши.

— Къде е господинът? — прошепна Франсин. — Спи ли?

— Да спи? — Старата жена тихо се засмя. — Този човек много носи на пиене. Въобще не спа, само пи. Посрами нашите мъже.

Франсин намери сили да откаже следващата шепа ориз. С мъка успя да приседне. Обезсиленото й тяло трепереше.

— Спря ли да вали?

— Това е мусон — отвърна простичко старицата. — Дъждът въобще не спира.

— Равнището на водата покачи ли се?

— Да, с две педи.

— Само с толкова ли?

— Да — повтори старицата.

Момичето предложи на Франсин още ориз, но тя отказа.

— Искам да изляза навън — рече. Уви саронга около тялото си и се изправи. Знаеше, че не трябва да остават в Плен на стихията. Трябваше да намери Клайв.

Бе надценила силите си. Бе все още толкова немощна, че се олюля и насмалко щеше да падне в огнището. Каянската девойка я хвана и я задържа. С нейна помощ успя да излезе навън. Дъждът продължаваше да се сипе от ниските облаци и влажният въздух бе изпълнен със задушаващата миризма на разложение.

Погледна реката. Тя наистина бе станала по-пълноводна. Кафява и пенлива, стичаше се покрай колибите с главоломна скорост. Обратното пътуване щеше да бъде трудно, но не и невъзможно. Утре или вдругиден вече щеше да е невъзможно.

Някъде в главата й се разнасяше гласът на Анах и повтаряше историята за смъртта на Рут. Тя запуши ушите си, за да не я слуша. Не искаше вече да слуша нищо за Рут. Не искаше да види Рут.

Обърна се към момичето.

— Къде е господинът?

— Ще те отведа при него.

Девойката внимателно й помогна да слезе по стълбата. Земята се бе превърнала в разкаляно море. Къщата бе повдигната на колове и под нея се намираше единствената сравнително суха почва. Тук бяха намерили убежище селските кучета, прасета и кокошки. Момичето поведе Франсин през вонящите сенки. С една ръка я държеше през кръста, за да не падне.

— Ето го — каза накрая.

Франсин впери поглед в полумрака. Клайв, облегнал се на един от коловете, държеше между краката си бамбукова кана. До него лежеше и хъркаше Исмаел, деверът на Анах. Франсин го позна по червената набедрена превръзка и татуираните бедра. Погледна Клайв. Лицето му наподобяваше призрачна мъртвешка маска.

— Клайв! — извика Франсин. Наистина изпита страх, че може да е умрял от толкова пиене.

Той отвори кръвясалите си очи.

— А, здрасти.

— Изглеждаш ужасно — каза тя.

— И ти не приличаш на маслен портрет.

— Свърши ли с пиенето?

— Не знам дали ти си свършила с реването. — Клайв вдигна каната и надникна в нея. — Празна е. Жалко. Ще трябва да се оплача на бармана.

— Аз вече изплаках сълзите си, Клайв. Трябва да тръгнем веднага, преди реката да е придошла повече.

— Закъде си се забързала, мила? — Клайв плесна Исмаел по гърба. — Барман! — Човекът не помръдна. — Барман! Каната е празна!

— Аз си тръгвам — каза Франсин със спокоен и ясен глас. — Ти ако искаш, изчакай тук края на мусона. Аз обаче си тръгвам още днес с Бата. Обърна се и се тръгна. Клайв извика нещо, но тя не му обърна внимание. Дъждът продължаваше да вали и в Кучин. Клайв погледна пистата и както и преди две седмици, реши, че е невъзможно да се лети в подобно време. Самолетът бе само блед силует в дъжда. Шумът на двигателите му обаче се чуваше и Клайв разбра, че самолетът ще излети независимо от времето. След миг Франсин щеше да отлети.

Обърна се към нея. Тя говореше по близкия телефонен автомат с висок глас, защото връзката с Хонконг беше лоша. Говореше на мандарински китайски, но той успя да схване няколко думи: фабрика, срокове, архитект. Лицето й бе напрегнато. Бе отслабнала доста през изминалите две седмици и дрехите й бяха провиснали. Цялото й същество обаче излъчваше деловитост.

Една бръчка за миг загрози гладкото й чело и тя затвори телефона. Бързо тръгна към Клайв, като в движение прибра бележника си в чантата.

— Всичко ли е наред? — попита той.

— Всичко — каза тя.

Клайв се удиви. Не можеше да повярва, че това е същата жена, която съвсем наскоро бе изгубила самообладание в селото.

— Радвам се да чуя това.

— Е, Клайв, благодаря ти за всичко — каза тя и го погледна в очите. Под нейните имаше тъмни сенки. Бе се опитала да ги замаскира с грим, но неуспешно. Имаше измъчен вид. Изражението й обаче издаваше решителност. Вече се бяха отчуждили един от друг. Стори й се, че открай време са си били чужди. След като напуснаха Румах Булан тя дори не прояви жестокост към него. Искаше му се да го бе направила. Така щеше да му покаже, че все още го обича, щом иска да го нарани. Обаче не го стори. На него му бяха необходими известни усилия, за да открие нужните думи.

— Давам си сметка, че се виждаме за последен път. Бе му трудно да възприеме, че това са негови собствени думи.

— Ела ми на гости в Хонконг — каза Франсин, сякаш не го бе чула. — Ще ти покажа фабриката.

— Докато ти лежеше в къщата, разговарях още веднъж с Анах — каза той. Видя, че тя се навъси, и й даде знак с ръка да не го прекъсва. — Почакай, Франсин, искам да ти кажа само едно нещо. Тя е видяла как убиват дете с щик. Видяла е и как щикът излиза от гърба му. Не е видяла обаче лицето на детето. Когато я запитах в упор дали наистина е видяла лицето на Рут, когато я убиват, тя ми отговори, че не. Франсин присви устни.

— Клайв…

— Не казвай нищо, мила. — Той се приведе към нея и леко я целуна. — Хайде, отлитай.

За миг му се стори, че тя ще му отвърне. Че ще му каже нещо язвително, за да изпълни с отрова последния им контакт. Тя обаче просто му обърна гръб и се отдалечи с изправена походка.

Последва я носачът с багажа й и още един мъж, който разпери чадър над главата й. Тя не им обърна внимание. Излязоха под дъжда. Франсин бе последната, която се качи на самолета. Клайв проследи с поглед как влезе в белия самолет и как вратата след нея се затваря.

Минутка след това самолетът увеличи оборотите на двигателите си и се понесе по пистата. Валеше много силно, така че Клайв не можа да види самото излитане, обаче малко след това шумът на двигателите се разнесе откъм небето.

— Довиждане, Франсин — прошепна Клайв и си тръгна.