Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стефани Плъм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seven Up, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2011)
Корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Джанет Еванович. Стефани Плъм или случаят с пенсионирания мафиот

ИК „Бард“, 2002

Редактор: Олга Герова

ISBN 954-585-343-3

История

  1. — Добавяне

Глава 15

Обикновено баба се издокарва за вечерните поклонения. Предпочита елегантни черни обувки с ток и съблазнителни поли, в случай че присъства някое бодро старче. Този път обаче, в чест на мотора, носеше панталон и маратонки.

— Имам нужда от рокерски дрехи — заяви баба. — Днес си получих пенсията и утре сутрин ще отида на пазар, след като вече имаме харли.

Яхнах мотора, а баща ми помогна на баба да се качи зад мен. Завъртях ключа, моторът заръмжа и ауспусите започнаха да вибрират.

— Готова ли си? — извиках на баба.

— Готова съм — изкрещя тя в отговор.

Профучах направо по улица „Рузвелт“ и след секунди паркирах пред погребалното бюро на Стива.

Помогнах на баба да слезе и да си свали каската. Тя се отдръпна от мотора и си оправи дрехите.

— Разбирам защо хората харесват тези мотори — каза тя. — Наистина те събуждат там отдолу.

Ръсти Кухарчек беше в зала номер три, което показваше, че роднините му се бяха поскъпили за ковчега му. Зловещите смъртни случаи и мъртъвците, чиито роднини купуваха луксозни, махагонови и покрити с дърворезба легла за вечността, биваха излагани в зала номер едно.

Оставих баба при Ръсти и й обещах, че ще се върна при Стива след час и ще се срещнем до масата със закуски.

Беше хубава вечер и реших да повървя пеша. Тръгнах надолу по „Хамилтън“ и влязох в Бърг. Още не се беше стъмнило съвсем. След около месец хората щяха да седят на терасите по това време. Казах си, че се разхождам, за да се успокоя и да помисля, но не след дълго се отзовах пред къщата на Еди Дечуч и въобще не се чувствах спокойна. Бях раздразнена от неуспеха си да заловя беглеца.

Половината на Дечуч изглеждаше напълно изоставена, а в половината на Маргучи гърмеше телевизионно шоу. Измарширувах до вратата на госпожа Маргучи и почуках.

— Каква приятна изненада — възкликна тя, когато ме видя. — Чудех се как вървят нещата с теб и Чучи.

— Той все още е някъде навън — отговорих.

Анджела изцъка с език.

— Голям хитрец е.

— Виждала ли си го? Или да си чувала нещо в съседната половинка?

— Не, имам чувството, че е напуснал планетата. Нито веднъж не чух телефона му да звъни.

— Май трябва да се поогледам наоколо.

Обиколих къщата, надникнах в гаража и спрях за малко пред бараката. Ключът от къщата на Дечуч беше у мен, затова си отворих и влязох вътре. По нищо не личеше, че мястото може да е било посетено от Еди. На кухненския плот лежеше купчина неотворени писма. Почуках отново на вратата на Анджела.

— Ти ли прибираш пощата на Дечуч? — попитах я.

— Да. Внасям я вътре всеки ден и проверявам дали всичко е наред. Не знам какво друго бих могла да направя. Мислех, че Роналд ще мине да прибере пощата, но не съм го виждала.

Когато се върнах в погребалното бюро, баба стоеше до масата с курабийки и говореше с Откаченяка и Дуги.

— Маце — поздрави ме Откаченяка.

— Да не би да си дошъл да се видиш с някого? — попитах.

— Не. Тук сме заради бисквитите.

— Часът изтече като миг — въздъхна баба. — Тук има адски много хора, с които не успях да си поговоря. Бързаш ли да се прибереш? — попита ме тя.

— Ние можем да те заведем у вас — предложи й Дуги. — Никога не си тръгваме преди девет, защото тогава Стива вади бисквитите с шоколадов пълнеж.

Разкъсвах се от противоречия. Не исках да остана тук, но не знаех дали мога да поверя баба на грижите на Дуги и Откаченяка.

Дръпнах Дуги настрани.

— Не искам никой от вас да пуши трева.

— Никаква трева — обеща ми той.

— И не искам баба да ходи в стриптийз барове.

— Никакви стриптийз барове.

— И не искам тя да се замесва в никакви престъпления.

— Хей, аз съм нов човек — отвърна той.

— Добре — кимнах. — Разчитам на теб.

В десет часа ми звънна майка ми.

— Къде е баба ти? — поинтересува се тя. — И защо не си с нея?

— Трябваше да се прибере с приятели.

— Какви приятели? Отново ли я загуби? По дяволите!

— Ще ти звънна след малко.

Затворих и в същия миг телефонът звънна отново. Беше баба.

— Пипнах го! — извика тя.

— Кого?

— Еди Дечуч. Внезапно в погребалното бюро ми дойде гениална идея и се сетих къде може да е Чучи тази вечер.

— Къде?

— Да си вземе чека за пенсията. Всички в Бърг си получаваме пенсиите в един и същи ден. А вчера Еди бе зает с разсипването на кадилака си. Затова си помислих, че ще изчака да се стъмни и ще мине да си прибере чека. И, разбира се, той точно така постъпи.

— И къде е сега?

— Е, това е проблемът. Влезе в къщата си, за да си вземе пощата, а ние се опитахме да го арестуваме. Той обаче извади пищов и ние се уплашихме и побягнахме. Обаче Откаченяка не тичаше достатъчно бързо и сега е заложник на Еди.

Фраснах глава в кухненския плот. Стори ми се, че ще се почувствам по-добре, ако продължа да го правя. Бам, бам, бам, с глава в плота.

— Обадихте ли се на полицията? — попитах.

— Решихме, че това не е добра идея, тъй като Откаченяка имаше някои забранени вещества в себе си. Дуги спомена нещо за някакъв пакет в обувката на Откаченяка.

Страхотно!

— След секунда съм при вас — казах. — Не правете нищо, докато не дойда!

Грабнах си чантата, изтичах по коридора и надолу по стълбите, профучах през външната врата и се метнах на мотора. Заковах на алеята на Анджела Маргучи и се огледах наоколо. Забелязах баба и Дуги, скрити зад една кола на отсрещната страна на улицата. Бяха издокарани в суперкостюми, а около вратовете им бяха завързани големи кърпи за баня, които трябваше да изглеждат като пелерини.

— Идеята с кърпите е страхотна — отбелязах.

— Ние се борим с престъпността — обясни ми баба.

— Още ли са вътре? — попитах.

— Да. Говорих с Дечуч по мобифона на Дуги — отговори баба. — Каза, че ще освободи Откаченяка само ако му осигурим хеликоптер, а после самолет на летището в Нюарк, който да го отведе в Южна Америка. Стори ми се, че е пийнал здраво.

Набрах номера му.

— Искам да поговоря с теб — казах на Еди.

— Никога. Не и преди да си получа хеликоптера.

— Няма да получиш хеликоптер със заложник като Откаченяка. На никого не му пука дали ще го застреляш или не. Ако го пуснеш, аз ще вляза и ще заема мястото му. Аз съм по-подходящ заложник за хеликоптер.

— Добре — съгласи се Дечуч. — Има логика.

Да бе! Като че ли въобще нещо в цялата история звучеше логично.

Откаченяка излезе от къщата, облечен в суперкостюма си и с кърпа на врата. Дечуч държеше пистолет до главата му. Качих се на терасата.

— Ужасно ме е срам — каза Откаченяка. — Имам предвид, как изглежда един супергерой, отвлечен от немощен старец? — запита той и погледна Дечуч. — Нищо лично, човече.

— Заведи баба у дома — наредих на Откаченяка. — Майка ми се тревожи за нея.

— Искаш да кажеш веднага?

— Да. Веднага.

Баба още беше на отсрещната страна на улицата. Не исках да крещя, затова й звъннах по мобифона.

— Ще остана да си поговоря с Еди — обясних. — А ти се прибери у дома с Откаченяка и Дуги.

— Тази идея не ми харесва — възрази баба. — Мисля, че и аз трябва да остана.

— Благодаря, но ще ми е по-лесно, ако съм сама.

— Да се обадя ли в полицията?

Погледнах Дечуч. Не изглеждаше луд или ядосан, а по-скоро изморен. Ако полицията се появеше, той можеше да откачи и да направи нещо тъпо, като например да ме застреля. А ако си поговорех кротко с него, може би щях да успея да го убедя да се предаде.

— Не — отговорих на баба.

Затворих и двамата с Дечуч останахме на терасата, докато баба, Откаченяка и Дуги си тръгнат.

— Ще се обади ли в полицията? — попита ме Дечуч.

— Не.

— Мислиш ли, че можеш да ме хванеш съвсем сама?

— Не искам никой да пострада. Включително и аз — отвърнах, като го последвах в къщата. — Не очакваш наистина да ти осигурят хеликоптер, нали?

Той махна отвратено с ръка и се затътри към кухнята.

— Измислих хеликоптера само за да впечатля Една. Трябваше да кажа нещо. Тя си мисли, че съм адски важен беглец от закона — рече Еди и отвори хладилника. — Няма нищо за ядене. Докато жена ми беше жива, винаги имаше нещо за ядене.

Напълних кафе машината с вода и сипах кафе във филтъра. Прерових шкафовете и открих кутия с бисквити. Сложих няколко в една чиния и двамата с Дечуч се настанихме до кухненската маса.

— Изглеждаш изморен — казах му.

Той кимна.

— Нямаше къде да спя снощи. Тази вечер се канех да си прибера чека и да се настаня в някой хотел, но Една се появи заедно с двамата клоуни. Вече не мога да направя нищо като хората — оплака се той, като си взе бисквита. — Дори не мога да се самоубия. Заради шибаната простата. Спирам кадилака на релсите. Седя си вътре и чакам да умра. И какво става? Трябва да изляза, за да се изпикая. Вечно ми се пикае. Та значи излизам и отивам в храстите. А влакът идва в това време. Не е ли абсолютна подигравка? А после не знаех какво да направя и ме хвана шубето. Изчезнах като шибан страхливец.

— Беше страхотна катастрофа.

— Да, видях я. Проклетият влак избута кадилака цял километър напред.

— Откъде взе новата кола?

— Гепих я.

— Значи още те бива за някои неща.

— Единственото, което все още ми върши работа, са пръстите ми. Не виждам. Не чувам. Не мога да се изпикая.

— Можеш да излекуваш тези неща.

Той се заигра с бисквитата.

— Има някои неща, които не могат да се излекуват.

— Знам, баба ми каза.

Той вдигна очи изненадано.

— Каза ти? О, Господи! Исусе Христе! Жените са такива ужасни клюкарки.

Налях две чаши кафе и подадох едната на Еди.

— Ходил ли си на лекар за този проблем?

— Няма да отида на лекар. Преди да се усетиш, започват да те убеждават да си направиш една от онези имплантации. А аз не искам шибана имплантация в пениса — отвърна той, като поклати глава. — Не мога да повярвам, че ти говоря за това. Защо въобще говоря с теб?

Усмихнах му се мило.

— Защото е лесно да се говори с мен.

А и защото дъхтеше силно на алкохол. Очевидно Дечуч се бе утешил с доста пиене.

— Докато си говорим, защо не ми разкажеш за Лорета Ричи? — предложих му.

— Господи, тя беше страхотен звяр. Дойде да ми донесе от онази „Храна на колела“ и се нахвърли върху мен. Обясних й, че вече не ставам за онази работа, но тя не щеше и да чуе. Каза ми, че можела да накара всеки да… нали разбираш, да го направи. Затова реших, че нямам какво да загубя, ако опитам. И след секунда тя е там долу върху малкия Еди и май успява да направи нещо. И тъкмо когато ми се стори, че работата ще стане, тя се тръшна и умря. Предполагам, че е получила инфаркт заради усиления труд. Опитах се да я съживя, но си беше съвсем мъртва. Толкова се ядосах, че я застрелях.

— Трябва да опиташ да си овладяваш емоциите — казах му.

— Да, не си първата, която ми го казва.

— Никъде нямаше кръв. Нито дупки от куршуми.

— На какво ти приличам, а? На шибан аматьор? — Лицето на Дечуч се сгърчи, а по бузата му се търкулна сълза. — Наистина съм депресиран — промълви той.

— Обзалагам се, че знам нещо, което ще те развесели.

Той ме погледна недоверчиво.

— Нали знаеш за сърцето на Луи Ди? — попитах.

— Да.

— Е, това не беше неговото сърце.

— Шегуваш ли се?

— Кълна се в Господ.

— Чие беше сърцето?

— Свинско. Купих го от една месарница.

Дечуч се ухили.

— Значи са погребали Луи Ди със свинско сърце?

Кимнах в потвърждение.

Еди се засмя.

— А къде е истинското сърце на Луи Ди?

— Едно куче го изяде.

Дечуч избухна в смях. Смя се весело дълго време, но после се закашля. Когато се овладя и спря да се смее и да кашля, погледна надолу.

— Господи, имам ерекция.

Мъжете получават ерекция в най-странни моменти.

— Погледни само — възкликна той. — Виж! Красива работа. Твърд е като скала.

Погледнах. Наистина прилична ерекция.

— Кой би си помислил? — поклатих глава. — Иди, че разбери.

Дечуч се усмихна доволно.

— Май все пак не съм чак толкова стар.

Еди отиваше в затвора. Не виждаше. Не чуваше. Не можеше да се изпикае за по-малко от петнадесет минути. Но имаше ерекция и всички други проблеми му се струваха незначителни. В следващия си живот искам да бъда мъж. Те имат ясно определени приоритети. Животът им е толкова прост.

Вратата на хладилника на Еди привлече вниманието ми.

— Случайно да си взимал телешки бут от фризера на Дуги?

— Да. Отначало си помислих, че е сърцето. Беше увит в найлон, а в кухнята беше тъмно. Но после осъзнах, че пакетът е прекалено голям. Огледах го отблизо и видях, че е бут. Реших, че Дуги няма да усети липсата му, а аз обичам телешко. Но след това не намерих време да го сготвя.

— Неприятно ми е, че трябва да заговоря за това — казах му. — Но наистина трябва да ми позволиш да те заведа в съда.

— Не мога да го направя — отвърна Еди. — Помисли. Как ще изглежда, а? Еди Дечуч заловен от някакво си момиче.

— Такива неща се случват непрекъснато.

— Не и в моята професия. Никога няма да преживея такъв срам. Всички ще ми се подиграват. Аз съм мъж. Трябва да ме залови някой корав тип като Рейнджъра.

— Не и Рейнджъра. Не е на разположение. Не се чувства добре.

— Да, ама пък аз го искам. Искам Рейнджъра. Няма да дойда, ако не ме прибере Рейнджъра.

— Харесвах те повече, преди да получиш ерекция.

Дечуч се ухили.

— Да, метнах се обратно на седлото, пиленце.

— А защо сам не се предадеш?

— Хора като мен не постъпват по този начин. Може би младите го правят. Но моето поколение си има правила. Имаме си кодекс.

Пистолетът му лежеше на масата пред него. Той го взе и вкара куршум в цевта.

— Искаш ли да си отговорна за самоубийството ми?

О, мамка му!

Във всекидневната бе запалена малка настолна лампа, а и лампата в кухнята светеше. Останалата част от къщата тънеше в тъмнина. Дечуч седеше с гръб към вратата към тъмната трапезария. Като призрак от зловещото минало, само дрехите й прошумоляха, на вратата се появи София. Застана там за момент, като се олюляваше леко, затова си помислих, че може би наистина е видение, резултат на свръхвъзбуденото ми въображение. София държеше пистолет. Вторачи се в мен, прицели си и, преди да реагирам, стреля. Бам!

Оръжието на Дечуч излетя от ръката му, кръв пръсна от главата му и той се просна на пода.

Някой изпищя. Мисля, че бях аз.

София се засмя тихо. Зениците й бяха толкова свити, че почти не се виждаха.

— Изненадах ви, нали? Наблюдавах ви през прозореца. Седите си тук двамата и си хапвате бисквити.

Не отговорих. Страхувах се, че ако отворя уста, ще започна да заеквам и да се лигавя или пък да издавам неразбираеми гърлени звуци.

— Днес положиха Луи в гроба — продължи София. — Не можах да отида на погребението заради вас. Съсипахте всичко. Ти и Дечуч. Той започна цялата история и ще си плати за това. Не можех да се погрижа за него, докато не си получа сърцето обратно, но сега времето му дойде. Око за око — засмя се тя зловещо. — А ти ще ми помогнеш. Ако свършиш добра работа, може и да те пусна. Съгласна ли си?

Мисля, че кимнах, но не съм сигурна. София никога нямаше да ме пусне. И двете го знаехме.

— Око за око — повтори София. — Господ казва така.

Стомахът ми се сви.

Тя се усмихна.

— По лицето ти виждам, че знаеш какво трябва да се направи. Това е единственият начин, нали? Ако не го направим, ще бъдем прокълнати завинаги.

— Имаш нужда от лекар — прошепнах. — Преживяла си сериозен стрес. Не разсъждаваш разумно.

— Ти пък какво знаеш за разумните разсъждения? Говориш ли с Господ? Думите му ли те ръководят?

Вторачих се в нея. Усещах пулса си в гърлото и слепоочията.

— Аз говоря с Господ — заяви София. — Правя каквото ми нареди. Аз съм неговото оръдие.

— Да, ама Господ е свестен тип — възразих. — Не би ти наредил да направиш нещо лошо.

— Правя онова, което е правилно — отвърна София. — Прерязвам злото още в корените му. Душата ми е на ангел отмъстител.

— Откъде знаеш?

— Господ ми каза.

Осени ме зловеща мисъл.

— Луи знаеше ли, че говориш с Господ? И че си Божие оръдие?

София замръзна.

— Онази стаичка в мазето… циментовата стаичка, където държеше Откаченяка и Дуги. Луи заключваше ли те понякога там?

Пистолетът затрепери в ръката й, а очите й проблеснаха диво.

— Винаги е трудно за правоверните. За мъчениците. За светците. Опитваш се да ме разсееш, но няма да стане. Знам какво трябва да направя. А ти ще ми помогнеш. Искам да коленичиш и да разкопчаеш ризата му.

— По никакъв начин!

— Ще го направиш. И то веднага или ще те застрелям. Първо ще прострелям единия ти крак, после другия. А след това ще продължа, докато изпълниш задачата или умреш.

Тя се прицели. Знаех си, че казва истината. Щеше да ме застреля, без да й мигне окото. И щеше да продължи докато умра. Надигнах се, като използвах масата за опора. Тръгнах с вдървени крака към Дечуч и коленичих до него.

— Направи го! — нареди ми София. — Разкопчай му ризата.

Сложих ръка на гърдите на Дечуч и почувствах топлината му. Усетих и как се опитваше да си поеме дъх.

— Той е още жив! — извиках.

— Още по-добре — каза София.

Потръпнах неволно и започнах да разкопчавам ризата му. Бавно. Пестях време. Пръстите ми пипаха несръчно. Едва успявах да се справя със задачата.

Когато разкопчах ризата на Еди, София се протегна, взе нож от дървената поставка на кухненския плот и го хвърли на пода до Дечуч.

— Разрежи му фланелката.

Взех ножа и усетих тежестта му. Ако това беше филм, щях да забия ножа в гърлото на София със светкавично движение. Но за жалост беше действителността и аз нямах представа как да хвърлям ножове или как да се движа достатъчно бързо, за да избегна куршума.

Приближих острието към бялата фланелка на Еди. Мислите ми препускаха диво. Ръцете ми трепереха, а под мишниците и по челото ми се стичаше пот. Пробих дупка и прокарах ножа до края на фланелката, разкривайки мършавите гърди на Дечуч. Заля ме гореща вълна и сърцето ми се сви.

— Сега му изтръгни сърцето — със спокоен и тих глас ми нареди София.

Вдигнах глава и я погледнах. Лицето й беше ведро… с изключение на онези зловещи очи. Беше убедена, че постъпва правилно. Вероятно гласовете в лудата й глава я уверяваха в това.

Нещо капна върху гърдите на Дечуч. Или носът ми течеше или от устата ми капеха лиги. Бях прекалено уплашена, за да разбера кое от двете.

— Не знам как да го направя — казах. — Не знам как да стигна до сърцето.

— Ще намериш начин.

— Не мога.

— Ще намериш!

Поклатих глава.

— Искаш ли да се помолиш, преди да умреш? — попита ме тя.

— Стаичката в мазето… Луи често ли те заключваше там? Молеше ли се вътре?

Ведрината й се изпари.

— Той твърдеше, че съм луда, но всъщност той беше луд. Не вярваше. Господ не говореше с него.

— Не е трябвало да те заключва в стаичката — рекох, ядосана на човека, който бе заключил болната си от шизофрения жена в мазето, вместо да я заведе на лекар.

— Време е — изрече тържествено София и насочи пистолета към мен.

Погледнах Дечуч и се зачудих дали бих могла да го убия, за да се спася. Колко силен беше инстинктът ми за самосъхранение? После насочих очи към вратата на мазето.

— Имам идея — казах. — Дечуч има доста инструменти в мазето. Може би ще успея да прережа ребрата му, ако имам трион.

— Това е абсурдно.

Скочих на крака.

— Не е. Точно от това се нуждая. Гледала съм такива неща по телевизията. В онези лекарски предавания. Веднага ще се върна.

— Спри!

Вече бях до вратата на мазето.

— Трябва ми само една минута.

Отворих вратата, запалих лампата и заслизах надолу. София беше на няколко крачки след мен.

— Не толкова бързо — скастри ме тя. — Ще сляза с теб. Заслизахме заедно, внимателно и бавно, за да не се подхлъзнем. Прекосих мазето и взех триона, който лежеше на дърводелския тезгях на Дечуч. Жените обичат бебета. Мъжете обичат инструменти.

— Тръгвай нагоре — нареди ми София.

Очевидно й беше неприятно в мазето и нямаше търпение да излезе от него.

Заизкачвах се бавно, като влачех крака. Знаех, че София е неспокойна и нервна зад мен. Усещах пистолета на гърба си. Беше прекалено близо. Рискуваше, защото искаше да избяга от мазето. Стигнах до най-горното стъпало, завъртях се рязко и с всичка сила я фраснах в гърдите с триона.

Тя изпищя. Чу се изстрел, който не ме улучи, и София се строполи надолу. Не изчаках да видя резултата. Метнах се през вратата, затръшнах я и я заключих, после излетях през предната врата, която небрежно бях оставила отключена, когато последвах Дечуч в кухнята.

Заблъсках по вратата на Анджела Маргучи и закрещях. Отвори ми след секунда. Едва не съборих Анджела на пода в бързината.

— Заключи вратата — изхриптях. — Заключи всички врати и ми дай пушката на майка ти.

После се втурнах към телефона и набрах 911.

Ченгетата пристигнаха, преди да събера сили да се върна в къщата на Дечуч. Нямаше смисъл да влизам там сама, след като ръцете ми трепереха толкова силно, че не можах да държа пушката.

Двама униформени влязоха в половината на Еди и след секунда повикаха санитарите. София беше все още в мазето. Беше си счупила таза, а вероятно и няколко ребра. Помислих си, че счупените ребра са зловеща ирония.

Последвах санитарите към кухнята и застинах, когато влязох вътре. Дечуч го нямаше на пода.

Първото униформено ченге, влязло в къщата, беше Били Квятковски.

— Къде е Дечуч? — попитах го. — Оставих го на пода до масата.

— Кухнята беше празна, когато влязох.

Вторачихме се в кървавата диря, която водеше към задната врата. Квятковски светна фенерчето си и тръгна към двора. Върна се след секунди.

— Трудно ми е да проследя дирята в тревата в тази тъмница, но в алеята зад гаража има кръв. Струва ми се, че колата на Дечуч е била паркирана там. Той вече е изчезнал.

Невероятно! Истинско чудо! Тоя тип приличаше на хлебарка — палиш лампата и той изчезва.

Дадох показания и си тръгнах. Тревожех се за баба. Исках да се уверя, че е в безопасност у дома. Също така исках да седна в кухнята на мама. А най-силно исках шоколадово кексче.

Всички лампи светеха, когато паркирах пред къщата на нашите. Роднините ми седяха във всекидневната и гледаха телевизия. Познавах семейството си доста добре и бях убедена, че всички чакат Валери.

Баба скочи от канапето, когато влязох.

— Хвана ли го? Заключи ли Дечуч?

Поклатих глава.

— Измъкна се.

Нямах никакво желание да давам подробни обяснения.

— Страхотен пич е — възхити се баба и се отпусна обратно на канапето.

Влязох в кухнята, за да си взема кексче. Чух отварянето и затварянето на предната врата. Валери се довлече в кухнята и се отпусна на един стол. Косата й беше зализана зад ушите и бухната на темето. Руса лесбийка, която имитира Елвис.

Сложих подноса с кексчетата пред нея и седнах.

— Е? Как мина вечерта?

— Пълен провал. Тя не е моя тип.

— А какъв е твоят тип?

— Очевидно не включва жените — отговори Валери и свали хартиената обвивка от кексчето. — Джанин ме целуна, но нищо не стана. После ме целуна отново и беше доста… страстна.

— Колко страстна?

Валери се изчерви като домат.

— Пусна ми език.

— И?

— Адски странно. Наистина беше много странно.

— Значи няма да ставаш лесбийка?

— Така ми се струва.

— Хей, все пак опита. Ако не рискуваш, няма да спечелиш — утеших я.

— Мислех, че човек може да придобие вкус към това. Нали разбираш, както когато бяхме малки и аз мразех аспержи? А сега обичам аспержи.

— Може би трябва да опиташ отново. Нужни ти бяха двадесет години, за да заобичаш аспержи.

Валери се замисли, докато дъвчеше кексчето си. Баба се присъедини към нас.

— Какво става? Изпуснах ли нещо?

— Ядем кекс — отговорих.

Баба си взе кексче и седна.

— Вози ли се вече на мотора на Стефани? — обърна се баба към Валери. — Аз се качих тази вечер и интимните ми части си умряха от кеф.

Валери едва не се задави.

— Може би трябва да се откажеш от лесбийството и да си купиш харли — посъветвах Валери.

Майка ми влезе в кухнята. Погледна подноса и въздъхна.

— Кексчетата бяха за момичетата.

— И ние сме момичета — отвърна баба.

Мама седна до нас и си взе кексче. Избра си ванилово с шоколадови пръчици. Всички се вторачихме смаяни в нея. Мама почти никога не хапваше от идеалните кексчета с шоколадови пръчици. Дояждаше остатъци или кексчета със съсипана глазура. Ядеше строшени бисквити и палачинки, изгорели от едната страна.

— Леле! — възкликнах. — Ядеш цяло кексче.

— Заслужавам го — отвърна мама.

— Обзалагам се, че пак си гледала Опра Уинфри — каза баба. — Винаги познавам, когато си гледала Опра.

Мама се заигра с опаковката.

— Има и още нещо…

Спряхме да ядем и се вторачихме в нея.

— Връщам се в училище — обясни ни тя. — Кандидатствах в колежа в Трентън и ме приеха. Ще посещавам вечерните им курсове.

Въздъхнах облекчено. Бях се уплашила, че се готви да си направи татуировка или да си сложи обица на езика. Или пък да напусне баща ми и да се присъедини към някоя циркова трупа.

— Това е страхотно — казах. — Каква специалност?

— Засега общообразователна — отговори мама. — Но бих искала да стана медицинска сестра някой ден. Винаги съм смятала, че от мен ще излезе добра сестра.

Беше почти полунощ, когато се прибрах. Високото ниво адреналин отдавна бе спаднало, заменено от изтощение. Бях натъпкана с кексчета и мляко и готова да се просна в леглото и да спя поне една седмица. Взех асансьора догоре, а когато вратата се отвори на моя етаж, излязох навън и застинах. Не можех да повярвам на очите си. В коридора пред вратата ми седеше Еди Дечуч.

Беше омотал огромна кърпа около главата си и я бе завързал с колана си, чиято катарама висеше закачливо до слепоочието му. Вдигна глава, когато тръгнах към него, но не стана и не ми се усмихна. Освен това не ме застреля и не ме поздрави. Просто си седеше кротко на пода и ме гледаше.

— Сигурно те цепи страхотно главоболие — казах.

— Да, един аспирин ще ми дойде добре.

— Защо не влезе в апартамента ми? Всички други го правят.

— Нямах инструменти. А човек се нуждае от инструменти, когато иска да влезе с взлом някъде.

Изправих го на крака и му помогнах да влезе в апартамента ми. Настаних го на най-удобното си кресло и донесох полупразната бутилка уиски, която баба бе оставила скрита в гардероба ми след престоя си тук.

Дечуч изпи три щедри глътки и лицето му леко порозовя.

— Господи, мислех, че ще ме изкормиш като празнична пуйка — каза той.

— Да. Страшничко си беше. Кога се свести?

— Когато говорехте как да ми разрежете ребрата. Господи! Топките ми настръхват, като си помисля за това — потресено промърмори и отпи отново. — Изчезнах веднага щом двете слязохте по стълбите.

Не можах да сдържа усмивката си. Излетях от кухнята на Дечуч с такава скорост, че дори не забелязах отсъствието му.

— Е, какво сега?

Той се отпусна в креслото.

— Шофирах наоколо известно време. Канех се да избягам, но главата ужасно ме болеше. София ми отнесе половината ухо. Изморен съм. Господи, колко съм изморен! Но знаеш ли какво? Вече не съм депресиран. Така че реших, какво пък, по дяволите, да видим какво може да направи за мен адвокатът ми.

— Искаш да те заведа в съда?

Дечуч отвори очи.

— Не, по дяволите! Искам Рейнджъра да ме заведе там. Но не знам как да се свържа с него.

— След всичко, което преживях, заслужавам аз да те заведа.

— Хей, ами аз? Отнесоха ми половината ухо!

Въздъхнах тежко и звъннах на Рейнджъра.

— Имам нужда от помощ — казах му. — Но е малко странно.

— Винаги е така.

— Седя си тук с Еди Дечуч, но той не иска да бъде заведен в съда от момиче.

Чух смеха на Рейнджъра от другата страна.

— Не е смешно — сгълчах го.

— Върховно е!

— Ще ми помогнеш ли или не?

— Къде сте?

— В апартамента ми.

Това не бе точно помощта, която бях очаквала, и ми се струваше, че пазарлъкът ни не се отнася до нея. Но пък човек никога не можеше да е сигурен, когато ставаше дума за Рейнджъра. Всъщност като се замисля, дори не бях напълно сигурна, че въобще е говорил сериозно за наградата си.

След двадесет минути Рейнджъра почука на вратата. Беше облечен в черни военни дрехи, а на кръста му висеше патрондаш. Само Господ знае от каква работа го бях отделила. Той ме погледна и се ухили.

— Блондинка?

— Нали знаеш, действам импулсивно понякога.

— Някакви други изненади?

— Нищо, което да искам да ти разкажа в момента.

Той влезе във всекидневната и повдигна вежди изненадано, когато видя Дечуч.

— Не съм виновна — казах бързо.

— Лоша ли е раната?

— Ще оживея — отговори Дечуч. — Но ужасно боли.

— София се появи и му отнесе половината ухо — обясних на Рейнджъра.

— А тя къде е сега?

— Арестувана е.

Рейнджъра хвана Дечуч под мишниците и го изправи на крака.

— Танк ме чака отвън в джипа. Ще заведем Дечуч в спешното отделение. Там ще му е по-удобно отколкото в пандиза. Могат да го заключат в болницата.

Адски умно бе от страна на Дечуч, че настояваше за Рейнджъра. Той винаги успява да постигне невъзможното.

Затворих вратата след тях и я заключих. Пуснах телевизора и започнах да щракам с дистанционното. Нямаше кеч, нито хокей. Никакви интересни филми. Петдесет и осем канала и нищичко за гледане.

Имах много неща наум, но не исках да мисля за нито едно от тях. Заразхождах се из апартамента раздразнена и в същото време облекчена, че Морели не се бе обаждал.

Нямах никакви задачи. Бях намерила всички. Нямах отворени случаи. В понеделник щях да си прибера парите от Вини и да платя месечните сметки. Хондата ми беше в сервиза, но още не бях получила сметката за нея. Ако имах поне малко късмет, застраховката щеше да покрие ремонта.

Взех си дълъг горещ душ, а когато се погледнах в огледалото след това, се зачудих коя е тази блондинка. Не бях аз. Вероятно следващата седмица щях да отида и да накарам да ме боядисат в естествения ми цвят. Една блондинка в семейството е достатъчна.

Въздухът, който нахлуваше през отворения прозорец на спалнята, миришеше на лято, затова реших да спя само по тениска. До следващия ноември нямаше да облека фланелена нощница. Облякох си бяла тениска и се пъхнах под завивките. Загасих лампата. Лежах в тъмнината, без да заспя и се чувствах самотна.

Имам двама мъже в живота си, но не знам какво да мисля за нито един от тях. Морели влиза и излиза от живота ми още откакто бях на шест години. Прилича на комета, която на всеки десет години се понася към мен, обикаля ме свирепо, после изчезва в космоса. Струва ми се, че нуждите и желанията ни никога не съвпадат напълно.

Рейнджъра е нов в живота ми. Необяснима и странна личност. Отначало ми беше нещо като инструктор, а сега… какво всъщност е сега? Трудно ми е да преценя какво иска от мен. Или пък какво искам аз от него. Сексуално удоволствие. За нищо друго не съм сигурна. Потръпнах неволно при мисълта за сексуални изживявания с Рейнджъра. Знам толкова малко за него, че това ще е нещо като да правиш любов с превръзка на очите… чисто физическо удоволствие и проучване. И доверие. У Рейнджъра има нещо, което те кара да му се довериш.

Сините цифри на дигиталния ми часовник проблясваха в тъмнината. Един часът. Не можех да заспя. Образът на София се появи в ума ми. Затворих очи и го отпъдих. Мина още доста време, без да заспя. Сините цифри показваха един и половина.

Внезапно в притихналия апартамент чух изщракването на бравата. И мекия звън на счупената верига, която се удари в отворената врата. Сърцето ми спря. Когато заработи отново, заби с такава сила, че очите ми се замъглиха. Някой беше влязъл в апартамента ми.

 

 

Стъпките бяха леки. Но не предпазливи. Не спираха от време на време, за да дадат възможност на човека да се ослуша и да се огледа в тъмния апартамент. Опитах се да овладея дишането си. Подозирах кой е натрапникът, но от това паниката ми не намаляваше.

Той застана до вратата на спалнята ми и почука леко.

— Будна ли си?

— Вече съм. Изкара ми акъла.

Беше Рейнджъра.

— Искам да те видя — каза той. — Нямаш ли нощна лампа?

— В банята.

Той взе лампата от банята и я включи в контакта в спалнята. Светлината не беше силна, но ми бе достатъчна, за да го видя ясно.

— Е? — попитах, като потрих ръце наум. — Какво става? Добре ли е Дечуч?

Рейнджъра свали патрондаша и го пусна на пода.

— Дечуч е добре, но ние с теб имаме недовършена работа.

Край
Читателите на „Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот“ са прочели и: