Джанет Еванович
Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот (2)

Глава 1

Знаех си, че нещо лошо ще стане, когато Вини ме повика в личния си кабинет. Вини е моят шеф и братовчед. Веднъж на вратата на един клозет прочетох, че Вини се чука като пор. Не съм сигурна какво точно означава това, но ми се стори логично, тъй като Вини прилича на пор. Пръстенът с рубин на кутрето му ми напомня за съкровищата от автоматите в лунапарк. Вини беше облечен в черна риза и вратовръзка, а оредяващата му черна коса беше пригладена назад като на мафиотски бос на казино. Изражението му показваше, че не е изпълнен с щастие.

Погледнах го над бюрото и се опитах да сдържа гримасата си.

— Сега пък какво? — попитах.

— Имам работа за теб — отговори Вини. — Искам да намериш оня плъх Еди Дечуч и да довлечеш кльощавия му задник тук. Пипнаха го, че внася контрабандно камион с цигари от Вирджиния, а той взе, че пропусна да се яви в съда.

Вдигнах очи толкова нагоре, че почти видях как косата ми расте.

— Няма да гоня Еди Дечуч. Той е стар, убива хора и на всичкото отгоре излиза с баба ми.

— Вече не убива хора — възрази Вини. — Има перде на окото. Последния път, когато се опита да застреля някого, изпразни цял пълнител в дъска за гладене.

Вини е собственик и управител на „Винсънт Плъм — освобождаване под гаранция“ в Трентън, Ню Джърси.

Когато някой е обвинен в престъпление, Вини плаща гаранцията му в съда. Съдът освобождава обвиняемия до делото, а Вини се моли на Бога кретенът да се яви в съда. Ако негодникът реши да забрави какво удоволствие е съдебното дело, Вини губи доста мангизи, освен ако аз не намеря прегрешилия и не го върна на съдебната система. Името ми е Стефани Плъм и съм агентка по залавяне на обвиняеми. Приех тази работа, когато времената бяха тежки и дори фактът, че завърших като един от отличниците във випуска, не можеше да ми осигури по-добра оферта. Оттогава икономическото положение се подобри и вече няма причина да продължавам да преследвам лошите, с изключение на това, че работата ми дразни мама, а и не трябва да нося чорапогащник, когато се трудя.

— Бих възложил задачата на Рейнджъра, но той е вън от страната — каза Вини. — Оставаш само ти.

Рейнджъра е нещо като наемник, който от време на време работи като агент по залавяне на обвиняеми. Много е добър… във всичко. И е ужасно страшен.

— Какво прави Рейнджъра вън от страната? И какво въобще означава вън от страната? Азия? Южна Америка? Маями?

— Отиде да ми свърши една работа в Пуерто Рико — отговори Вини и побутна някаква папка по бюрото. — Ето ти договора за гаранцията на Дечуч и пълномощното ти за залавянето му. Той ми струва петдесет хиляди… пет от тях ще са за теб. Иди в дома му и разбери защо е пропуснал делото си вчера. Кони звъня там, но никой не отговори. Господи, той може да лежи мъртъв на пода в кухнята. Ходенето с баба ти би убило всекиго.

Офисът на Вини е в Хамилтън, който на пръв поглед може да не изглежда идеалното място за фирма за съдебни гаранции. Повечето подобни фирми са точно срещу затвора. Разликата при Вини е, че много от хората, на които плаща гаранциите, са роднини или съседи и живеят в Бърг, точно до Хамилтън. Израснах в Бърг, а родителите ми още живеят там. Всъщност кварталът е съвсем безопасен, тъй като престъпниците от Бърг винаги вършат пъклените си дела някъде другаде. Е, добре де, Джими Пердето веднъж изведе Двупръстия Гарибалди от дома му по пижама и го закара на бунището… но пък самото убийство не стана в Бърг. А онези типове, които намериха погребани в мазето на сладкарницата на улица „Ферис“, не бяха от Бърг, така че не можем да ги броим като статистика.

Кони Розоли вдигна глава, когато излязох от кабинета на Вини. Кони е мениджър на офиса. Тя ръководи нещата, докато Вини освобождава злодеите от съда и или развратничи със селскостопански животни.

Косата на Кони беше сериозно тупирана и се издигаше почти три педи над главата й. Беше облечена в розов пуловер, опънат от гърди, които би трябвало да принадлежат на много по-едра жена, и къса черна пола, подходяща за много по-дребна жена.

Кони работеше при Вини още откак той бе започнал бизнеса си. Беше издържала толкова дълго, защото не се примиряваше с нищо, а в особено лоши дни се снабдяваше с мангизи от служебната каса.

Тя се намръщи, когато видя палката в ръката ми.

— Не възнамеряваш да издирваш Еди Дечуч, нали? — попита тя.

— Надявам се, че е мъртъв.

Лула се беше проснала на канапето от изкуствена кожа, където присядаха да почакат престъпниците и нещастните им роднини. Лула и канапето бяха в почти един и същ нюанс на кафявото, с изключение на косата й, която днес бе виненочервена.

Винаги се чувствам анемична, когато застана до Лула. Аз съм трето поколение американка от италиано-унгарски произход. Имам светлата кожа и сините очи на майка ми, както и добрия й метаболизъм, който ми позволява да ям торта и все пак (почти винаги) да закопчея и най-горното копче на джинсите си. От баща си съм наследила гъстата кестенява коса и склонността към жестикулирането. В добрите си дни, издокарана с десетсантиметрови токове и тонове спирала, мога да привлека внимание. Но до Лула приличам на белезникав тапет.

— Бих ти предложила помощта си да завлечем задника му до затвора — каза Лула. — Вероятно би ти била полезна едра мадама като мен. Но не обичам мъртъвци. Направо кожата ми настръхва от тях.

— Ама аз не знам дали е мъртъв — успокоих я.

— Това ми стига — ухили се Лула. — Пиши ме и мен. Ако е жив, мога да сритам мизерния му задник, а ако е мъртъв… просто изчезвам.

Лула се прави на много печена, но истината е, че и двете сме адски смотани, когато стане дума за ритане на задници. В миналото Лула си изкарвала хляба като проститутка, а сега се трудеше като деловодителка на Вини. И за двете работи не я биваше много.

— Може би трябва да навлечем бронежилетки — казах.

Лула извади чантата си от чекмеджето на кантонерката.

— Докарвай се както искаш, но аз няма да облека жилетка. Нямаме толкова голяма, а и ще съсипе модния ми вид.

Бях облечена с джинси и тениска и въобще нямах моден вид, затова си взех жилетка от задната стаичка.

— Я чакай малко — извика Лула, когато излязохме на улицата. — Какво е това?

— Купих си нова кола.

— Браво, момиче, страхотно си се справила. Колата е велика.

Беше черна хонда CR-V и изплащането на вноските ме убиваше. Трябваше да избера между яденето и тузарския вид. Разбира се, тузарският вид спечели. Е, какво пък, по дяволите? Всяко нещо си има цена, нали?

— Къде отиваме? — попита Лула, като се настани до мен. — Къде живее тоя тип?

— Отиваме в Бърг. Еди Дечуч живее на три пресечки от къщата на нашите.

— Наистина ли излиза с баба ти?

— Срещнали се на едно опело преди три седмици в погребалния дом на Стива. После отишли да ядат пица.

— А мърсували ли са?

Едва не се метнах с колата на тротоара.

— Не! Ама че гадост!

— Само питам — поясни Лула.

Дечуч живееше в малка тухлена къща близнак. Седемдесетгодишната Анджела Маргучи и деветдесетгодишната й майка обитаваха едната половина на къщата, а Дечуч — другата. Паркирах пред половинката на Дечуч и двете с Лула тръгнахме към предната врата. Аз носех бронежилетка, а тя бе облечена в плътно прилепнала фланелка, щампирана с диви животни, и жълт клин. Лула е мощна мадама и има склонността да изпробва издръжливостта на ликрата.

— Ти мини напред и виж дали е мъртъв — каза тя. — Ако се окаже, че не е, викни ме и ще дойда да сритам задника му.

— Да бе!

— К’во? — изсумтя тя и издаде долната си устна напред. — Мислиш, че не мога да го направя ли?

— Я по-добре застани встрани от вратата — казах. — За всеки случай.

— Добра идея — кимна Лула и отстъпи настрани. — Не се страхувам от нищо, но не искам да изцапам с кръв красивата си блуза.

Звъннах и зачаках. Никакъв отговор. Звъннах втори път.

— Господин Дечуч? — извиках силно.

Анджела Маргучи промуши глава през открехнатата си врата. Беше половин глава по-ниска от мен, с бяла коса и крехки като на птичка кости. В тънките й устни бе затъкната цигара, а очите й бяха присвити от дима и старостта.

— Каква е тая гюрултия? — сопна се тя.

— Търся Еди.

Анджела ме огледа внимателно и настроението й се подобри, когато ме позна.

— Стефани Плъм. Мили Боже, не съм те виждала доста време. Чух, че си бременна от онова ченге, Джо Морели.

— Злобни клюки.

— Ами Дечуч? — попита Лула. — Появявал ли се е тъдява?

— В къщата си е — отговори Анджела. — Вече не излиза никъде. Изпаднал е в депресия и даже не иска да говори.

— Не отваря вратата.

— Не вдига и телефона. Влезте вътре. Той оставя вратата отключена. Казва, че чакал някой да дойде, да го застреля и да го изкара от окаяното му състояние.

— Е, това няма да сме ние — вдигна рамене Лула. — Разбира се, ако е готов да си плати, може да се намери човек…

Отворих вратата на Еди предпазливо и влязох в антрето.

— Господин Дечуч?

— Разкарай се.

Гласът идваше от всекидневната вдясно от мен. Завесите бяха спуснати и стаята беше тъмна. Присвих очи в посока на гласа.

— Аз съм Стефани Плъм, господин Дечуч. Пропуснал сте датата си за явяване в съда. Вини се тревожи за вас.

— Няма да ходя в съда — процеди Дечуч. — Няма да ходя никъде.

Влязох по-навътре в стаята и го видях. Седеше на стол в ъгъла. Беше жилав дребосък с бяла, рошава коса, облечен в долна фланелка и боксерки, черни чорапи и черни обувки.

— За какво са обувките? — попита Лула.

Дечуч сведе очи надолу.

— Краката ми изстинаха.

— Защо не се облечете, а ние ще ви заведем в съда, за да определим нова дата за делото — предложих му.

— Ти какво? Да не си глуха? Казах ти вече, няма да ходя никъде. Я ме виж. В депресия съм.

— Може би си в депресия, защото не си си обул панталона — предположи Лула. — И аз щях да съм по-щастлива, ако не ми се налагаше да гледам спаруженото нещо, което виси от боксерките ти.

— Вие не разбирате нищо — промърмори Дечуч. — Не знаете какво е да си стар и да не можеш вече да свършиш нищо като хората.

— Да, вярно е, че не го знаем — съгласи се Лула.

Но пък ние двете знаем какво е да си млад и пак да не можеш да свършиш нищо като хората. Ние с Лула никога не правим нищо добре.

— С какво си облечена? — стрелна ме с поглед Дечуч. — Господи, това е бронежилетка! Е, това вече е адски обидно. Все едно искаш да ми кажеш, че не съм достатъчно умен, за да те застрелям в главата.

— Тя просто реши, че трябва да е по-внимателна, след като чу за простреляната дъска за гладене — отвърна Лула.

— Дъската за гладене! Все това слушам. Човек допуска една грешка и всички говорят само за това — изсумтя той, после махна с ръка. — О, по дяволите, кого се опитвам да залъжа. Вече съм една кръгла нула. Знаете ли за какво ме арестуваха? Пренасях незаконно цигари от Вирджиния. Вече не мога да се справя дори с контрабанда на цигари — изхленчи Дечуч и наведе глава. — Аз съм пълен загубеняк. Шибан загубеняк. Би трябвало да се застрелям.

— Може просто да си имал кофти късмет — утеши го Лула. — Обзалагам се, че следващия път, когато опиташ да внесеш нещо нелегално, ще успееш.

— Имам скапана простата — оплака се Дечуч. — Трябваше да спра, за да се изпикая. И заради това ме пипнаха… на мястото за почивка.

— Не ми изглежда справедливо — отбеляза Лула.

— Животът не е справедлив. Няма нищичко честно в шибания живот. През всички изминали години съм работил усърдно и имах толкова много… постижения. А сега съм стар и какво става? Арестуват ме, задето съм спрял да се изпикая. Срамна работа!

Къщата му беше обзаведена без определен стил. Вероятно старецът беше трупал в нея всичко изпаднало от камиона му през годините. Госпожа Дечуч бе починала преди няколко години, а доколкото знаех никога не бе имало малки Дечучета.

— Няма да е лошо да се облечете — казах учтиво. — Наистина трябва да отидем до центъра.

— Защо не? — отвърна Дечуч. — За мен няма значение къде седя. И в съда мога да си седя като тук.

Той стана, въздъхна тежко и се повлече отпуснато към стълбите. Там се обърна и ни погледна.

— Дайте ми една минута.

Къщата приличаше много на тази на родителите ми. Всекидневна отпред, трапезария в средата и кухня, която гледа към тесния заден двор. Горе сигурно имаше три малки спални и баня.

Двете с Лула седяхме в тихото и тъмно помещение и слушахме как Дечуч се разхожда над нас в спалнята си.

— Трябвало е да се занимава с контрабанда на прозак^[1], а не на цигари — обади се Лула. — Можеше да глътне няколко таблетки.

— Нямаше да е лошо да си оправи и очите — добавих. — Леля ми Роуз я оперираха от перде на окото и сега вижда добре.

— Да, ако му оправят очите, вероятно ще може да застреля още няколко души. Обзалагам се, че това би го поразвеселило.

Добре де, може би Дечуч не трябваше да си лекува очите.

Лула хвърли поглед към стълбите.

— Какво още се мотае горе? Колко време е нужно, за да обуеш един панталон?

— Вероятно не може да си намери панталона.

— Мислиш ли, че е чак толкова кьорав?

Свих рамене.

— Всъщност като се замисля, вече не го чувам да се движи — каза Лула. — Може да е заспал. На старците често им се случва.

Отидох до стълбите и извиках:

— Господин Дечуч, добре ли сте? Никакъв отговор.

Изкрещях отново.

— Ох, Боже — изстена Лула.

Взех стълбите по две наведнъж. Вратата на спалнята беше затворена. Фраснах я с всичка сила.

— Господин Дечуч? Отново никакъв отговор.

Отворих вратата и надникнах вътре. Празно. И банята беше празна. В другите две спални положението беше същото. Никаква следа от Дечуч.

Мамка му!

— Какво става? — извика Лула.

— Дечуч не е тук.

— Какво?

Двете с Лула претърсихме къщата. Проверихме гардеробите и под леглата. Надникнахме в мазето и гаража. Гардеробите на Дечуч бяха пълни с дрехи. Четката му за зъби си беше в банята. Колата му спеше в гаража.

— Странна работа — отбеляза Лула. — Как е успял да се промъкне покрай нас? Седяхме в предната стая. Би трябвало да го видим как се измъква.

Стояхме в задния двор. Вдигнах очи нагоре. Прозорецът на банята беше точно над козирката, която заслоняваше задната врата, водеща от кухнята към двора. Също като в къщата на родителите ми. Когато бях в гимназията, нощем често излизах от този прозорец, за да се забавлявам с приятелите си. Сестра ми, Валери, идеалната дъщеря, никога не правеше подобни неща.

— Сигурно е излязъл през прозореца — предположих. — Не му се е налагало да скача от високо, тъй като кофите му за боклук са залепени до къщата.

— Ама че нагла твар! Прави се на дърт, безпомощен и депресиран, а веднага щом ни видя гърбовете, скочи и се метна през прозореца. Казвам ти, вече на никого не можеш да имаш вяра.

— Измами ни мръснишки.

— Проклет дъртак.

Влязох в къщата, претърсих кухнята и без много усилия намерих халка с ключове. Опитах единия на предната врата. Прилягаше идеално. Заключих къщата и прибрах ключовете. Знаех, че рано или късно всеки се връща у дома. А когато Дечуч се прибереше, можеше да реши да се заключи вътре и да не отвори на никого.

Почуках на вратата на Анджела и я попитах дали случайно не крие Еди Дечуч. Отвърна ми, че не го е виждала цял ден, затова й оставих визитната си картичка и я инструктирах да ми звънне, ако Еди се появи.

Двете с Лула се качихме в хондата. Завъртях ключа и пред очите ми се появи връзката с ключове на Дечуч. Ключ от къщата, от колата и трети ключ. Извадих ключовете от чантата и се вторачих в тях.

— Според теб за къде е третият ключ? — обърнах се към Лула.

— За една от онези ключалки „Йейл“, които слагат на шкафчетата в съблекалните или на градинските бараки.

— Спомняш ли си барака в двора на Дечуч?

— Не знам. Предполагам, че просто не съм обърнала внимание. Мислиш ли, че се крие в бараката зад електрическата косачка и пръскачката?

Загасих двигателя, излязохме от колата и се върнахме в задния двор.

— Не виждам барака — каза Лула. — Виждам кофи за боклук и гараж.

Надникнахме в тъмния гараж за втори път.

— Тук няма нищо, освен колата — отбеляза Лула.

Заобиколихме гаража и намерихме бараката.

— Да, ама е заключена с катинар — заяви Лула. — Дъртакът трябва да е истински Худини, за да влезе вътре и после да се заключи отвън. На всичкото отгоре тая барака вони кошмарно.

Пъхнах ключа в ключалката, завъртях го и тя изщрака.

— Чакай — извика Лула. — Гласувам да оставим бараката заключена. Не искам да знам какво точно мирише така.

Натиснах дръжката, вратата се отвори широко и Лорета Ричи се вторачи в нас с отворена уста, невиждащи очи и пет дупки от куршуми в средата на гърдите. Лорета седеше на мръсния под, облегната на ръждясалата метална стена, а косата й бе побеляла от солидното количество вар върху нея, която обаче не можеше да спре унищожението, следващо смъртта.

— Мамка му, това не е дъска за гладене — изхленчи Лула.

Затръшнах вратата, заключих я и бързо оставих сериозно разстояние между себе си и бараката. Обещах си, че няма да се издрайфам, и задишах дълбоко.

— Права беше — признах на Лула. — Не трябваше да отварям бараката.

— Никога не ме слушаш. Виж сега в какво се набутахме. Само защото беше дяволски любопитна. А и знам какво предстои. Ще се обадиш в полицията и ще ни затрият целия ден. Ако имаше поне малко разум, щеше да се престориш, че не си видяла нищо, а после щяхме да отидем да хапнем малко пържени картофи с кола.

Подадох й ключовете за колата.

— Купи си малко храна, но се върни до половин час.

Кълна ти се, че ако ме зарежеш, ще пратя ченгетата по следите ти.

— Господи, това е обидно. Зарязвала ли съм те някога?

— Непрекъснато.

— Хм — изсумтя Лула.

Извадих мобифона и звъннах в полицията. След минути чух патрулната кола да спира пред къщата. Появиха се Карл Констанца и партньорът му — Едрото куче.

— Когато ни се обадиха, веднага разбрах, че ще те видя тук — каза ми Карл. — Мина почти месец откак намери последния си труп. Знаех си, че ти е време за нов.

— Не намирам чак толкова много трупове!

— Хей — намеси се Едрото куче. — Бронежилетка ли си навлякла?

— И то чисто нова — завистливо отбеляза Констанца. — Няма дори дупки от куршуми по нея.

Ченгетата в Трентън са върхът, но бюджетът им не е като в Бевърли Хилс. Ако си ченге от Трентън, се надяваш, че Дядо Коледа ще ти донесе бронежилетка, защото те обикновено се купуват с парите от дарения, а не идват автоматично с полицейската значка.

Бях свалила ключа от къщата на Дечуч от халката и го бях пъхнала в джоба си. Дадох останалите два ключа на Констанца.

— Лорета Ричи е в бараката. И не изглежда особено добре.

Познавах Лорета Ричи бегло. Живееше в Бърг и беше вдовица. Бих определила възрастта й към шестдесет и пет. Понякога я срещах в месарницата на Джовичини, където пазаруваше.

 

 

Вини се наведе напред и вторачи гневния си поглед в мен и Лула.

— Какво искате да кажете с това, че сте изгубили Дечуч?

— Не сме виновни — отговори Лула. — Беше ужасно подъл.

— Мамка му — разсърди се Вини. — Сигурно греша, когато очаквам от вас да заловите някой подлец.

— Хм — изсумтя Лула. — Начукай си го отзад.

— Залагам долар срещу поничка, че е в клуба си — каза Вини.

Навремето имаше много богати светски клубове в Бърг. Бяха богати, защото в тях се приемаха комарджийски залози. После Джърси легализира хазарта и скоро клубовете отидоха на кино. Останаха само няколко, където членовете седят, четат „Модерно остаряване“ и си сравняват пейсмейкърите.

— Не мисля, че Дечуч е в светския клуб — възразих. — Намерихме Лорета Ричи мъртва в бараката му и според мен Дечуч е преполовил пътя до Рио.

По липса на по-добро занимание се прибрах у дома. Небето беше надвиснало и започваше да ръми. Беше късен следобед, а аз се чувствах доста потисната заради Лорета Ричи. Паркирах, бутнах стъклената врата, която водеше към малкото фоайе, и взех асансьора до втория етаж.

Влязох в апартамента си и се отправих към мигащата червена лампичка на телефонния секретар.

Първото съобщение беше от Джо Морели.

— Обади ми се.

Не звучеше много дружелюбно.

Второто съобщение беше от приятеля ми Откаченяка.

— Хей, маце. Откаченяка е.

Това беше всичко.

Третото съобщение беше от майка ми.

— Защо все на мен? — тъжно питаше тя. — Защо трябва дъщеря ми да намира трупове? Къде сгреших? Дъщерята на Емили Бибър никога не намира трупове. Дъщерята на Джоан Малиноски също никога не намира трупове. Защо все на мен!

Новините в Бърг пътуват доста бързо.

Четвъртото и последно съобщение бе също от майка ми.

— Правя печено пиле за вечеря и чудесна торта с ананас за десерт. Ще сложа още една чиния на масата, в случай че нямаш други планове.

Майка ми се надяваше да ме изкуши с тортата. Хамстерът ми, Рекс, спеше в консервената кутия от супа в клетката си. Почуках на клетката и извиках здрасти, но Рекс не отговори. Искаше да си навакса съня, след като цяла нощ бе тичал в колелото си.

Зачудих се дали да звънна на Морели, но реших да не го правя. Последния път, когато се чухме, си крещяхме прекалено много. А след прекарания в компанията на госпожа Ричи следобед нямах енергия да крещя.

Завлякох се в спалнята и се проснах на леглото да помисля. Мисленето ми често наподобява дрямка, макар да не възнамерявам да спя. Бях по средата на дълбокото мислене, когато телефонът звънна. Докато се изтръгна от мислите си и стигна до него, от другата страна вече нямаше никой, само още едно съобщение от Откаченяка.

— Гадория — гласеше то.

Нямаше нищо повече.

Откаченяка беше известен с експериментите си с продукти на фармацевтичната промишленост и през по-голямата част от съществуването си се изразяваше, най-меко казано, нелогично. Обикновено бе най-разумно да не му обръщаш внимание.

Отворих хладилника и открих буркан с маслини, разкапана кафява маруля, самотна бутилка бира и портокал, по който пълзеше син мъх. Не се виждаше торта с ананас.

А само на няколко километра оттук, в дома на родителите ми, имаше такава торта. Проверих колана на джинсите си. Нямаше свободно място. Май по-добре да мина без торта.

Изпих бирата и изядох няколко маслини. Не бяха лоши, но не можеха да се сравняват с тортата. Въздъхнах примирено. Щях да се предам. Ужасно исках торта.

Мама и баба стояха до вратата, когато спрях до тротоара пред къщата им. Баба Мазур се бе нанесла при родителите ми малко след като дядо Мазур отнесе кошничката си с жетони до голямата ротативка на небето. Миналия месец баба най-после изкара шофьорския изпит и си купи червен корвет. Нужни й бяха само пет дни, за да събере достатъчно глоби и актове и да загуби книжката си.

— Пилето е на масата — каза майка ми. — Тъкмо се канехме да сядаме.

— Имаш късмет, че вечерята закъсня — отбеляза баба. — Телефонът се скъса да звъни. Лорета Ричи е страхотна новина.

Тя седна, оправи салфетката си и продължи:

— Не че бях особено изненадана. Отдавна си знаех, че Лорета направо си търси неприятностите. Много беше смахната. Подивя след смъртта на Доминик. Откачи на тема мъже.

Баща ми седеше начело на масата и имаше вид на човек, който иска да се самоубие.

— Прехвърчаше от мъж на мъж на пенсионерските сбирки — сви устни баба. — И чух, че била доста дащна.

Месото винаги бе слагано пред баща ми, за да може да си избере първи. Според мен мама смяташе, че ако той се залови бързо с яденето, няма да е толкова склонен да скочи и да удуши баба.

— Как е пилето? — поинтересува се мама. — Мислите ли, че е прекалено сухо?

Уверихме я, че пилето е идеално.

— Миналата седмица гледах по телевизията едно шоу за жена като Лорета — не преставаше баба. — Но онази беше наистина секси. Оказа се, че един от мъжете, с които флиртувала, бил извънземен. От космоса. И извънземният завел жената на космическия си кораб и й направил какви ли не неща.

Баща ми се сгърби над чинията си и промърмори нещо неразбираемо, като изключим думите „смахнат дърт прилеп“.

— Ами Лорета и Еди Дечуч? — попитах. — Мислиш ли, че са били гаджета?

— Доколкото знам, не — отговори баба. — Лорета обичаше страстни мъже, а Еди не можеше да го вдигне. Излязох с него няколко пъти, но оная му работа висеше като умряла. Каквото и да правех, не му ставаше.

Баща ми се вторачи в баба и парче месо падна от устата му.

Мама седеше със зачервено лице в другия край на масата. Пое си дълбоко въздух и се прекръсти.

— Света Богородице — изстена тя.

Заиграх се с вилицата.

— Ако си тръгна сега, сигурно няма да получа торта с ананас, нали?

— Няма да получиш и до края на живота си — отговори мама.

— Е, как изглеждаше Лорета? — попита баба любопитно. — С какво беше облечена? Как беше направена косата й? Дорис Съч ми каза, че видяла Лорета в магазина вчера следобед, значи когато си я намерила, още не е била покрита с червеи и разложена.

Баща ми се протегна към ножа за хляб, но мама го смрази с леден поглед, който казваше: „Дори не си и помисляй!“

Баща ми се пенсионира като пощенски служител. Сега кара такси от време на време, купува си само американски коли и пуши пури скрит зад гаража, когато мама не си е у дома. Не вярвам, че би наръгал баба ми с нож, но съм убедена, че ако тя се задави с пилешка кост, ще е наистина щастлив.

— Търся Еди Дечуч — казах на баба. — Не се е явил в съда. Имаш ли представа къде може да се крие?

— Най-близките му приятели са Зиги Гарви и Бени Колучи. Има и един племенник Роналд.

— Мислиш ли, че би напуснал страната?

— Искаш да кажеш, дали ще избяга, защото е надупчил гърдите на Лорета? Не мисля така. И преди са го обвинявали в убийство, но никога не е напускал страната. Поне аз не знам такова нещо.

— Мразя това — обади се майка ми. — Неприятно ми е дъщеря ми да преследва убийци. Какво му става на Вини, че ти възлага такива задачи? — запита тя и се втренчи гневно в баща ми. — Франк, Вини е от твоя род. Трябва да поговориш с него. А ти не можеш ли да бъдеш като сестра си Валери? — обърна се мама към мен. — Щастливо омъжена и с две прекрасни деца. Тя не преследва убийци и не намира трупове.

— Стефани е почти щастливо омъжена — намеси се баба. — Сгоди се миналия месец.

— Виждаш ли годежен пръстен на ръката й? — попита мама.

Всички се вторачиха в голата ми ръка.

— Не искам да говоря за това — казах.

— Мисля, че Стефани си пада по друг мъж — усмихна се баба. — Пада си по онзи тип, Рейнджъра.

Баща ми застина с протегната към картофите вилица.

— Ловецът на обвиняеми? Онзи черният?

Баща ми не е тесногръд фанатик, изпълнен с предразсъдъци. Не рисува свастики по църковните стени и не дискриминира малцинствата. Просто за него, ако не си италианец, значи не отговаряш на стандартите му. Прави изключение единствено за мама.

— Той е американец от кубински произход — казах.

Майка ми отново се прекръсти.