Джанет Еванович
Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот (15)

Глава 14

Затръшнах телефона на Морели и взех адреса от Мери Маги. Сега вече имах проблем. Нямах партньор. Беше събота вечер и Лула имаше среща. Рейнджъра би се отзовал, но не исках да му досаждам толкова скоро след като бе прострелян. А и щеше да ми се наложи да си платя. Сърцето ми се свиваше, колчем се сетех за това. Когато бях близо до него и се усещаше силното привличане между нас, го исках ужасно много. Но когато бяхме на разстояние, мисълта да спя с него ме плашеше.

Ако изчакам до утре, ще съм една стъпка зад полицията. Оставаше само един човек, но идеята да работя с него ме накара да се облея в студена пот. Този човек беше Вини. В началото, когато отвори агенцията, Вини си вършеше черната работа сам. Но след като бизнесът му потръгна, той назначи няколко души и се настани зад бюрото. Все още залавя по някой престъпник, но това определено не е любимото му занимание. Носят се слухове, че Вини не е най-етичният агент по залавяне на обвиняеми в света.

Погледнах часовника. Трябваше да взема решение. Не исках да се мотая толкова дълго, че да ми се наложи да вадя Вини от леглото.

Поех си дълбоко дъх и набрах номера му.

— Имам информация за Дечуч — съобщих му. — Искам да я проверя, но нямам подкрепление.

— Ще се видим в офиса след половин час — каза той и затвори.

Паркирах мотора отзад до тъмносиния кадилак на Вини. Вътре светеше и задната врата бе отворена. Вини прибираше пистолет в кобура на крака си, когато влязох. Беше издокаран в задължителния черен цвят на ловците на престъпници и носеше бронежилетка. Аз, от друга страна, бях облечена в джинси, бледозелена тениска и тъмносиня риза, носена като сако. Пистолетът ми беше у дома в кутията от бисквити в кухнята. Надявах се, че Вини няма да ме попита за него. Мразех пищова. Той ми метна една бронежилетка и аз я навлякох.

— Кълна се — рече той, като ме огледа внимателно, — не мога да разбера как въобще успяваш да заловиш някого.

— Късмет — отговорих спокойно.

Дадох му адреса и го последвах към колата. Никога преди не бях излизала с Вини и усещането ми се стори доста странно. Отношенията ни винаги са били враждебни. Знаем прекалено много един за друг, за да сме приятели. А и сме наясно, че всеки би използвал тези знания безмилостно, ако се наложи. Е, всъщност не съм чак толкова безмилостна, но ме бива да заплашвам. Може би същото се отнасяше и за Вини.

Къщата на Въртележката се намираше в квартал, който вероятно бе строен през седемдесетте. Просторни терени и високи дървета. Къщите бяха големи, с гаражи за две коли и задни дворове с огради, където играеха кучета и деца. Повечето прозорци светеха. Представих си как възрастните им обитатели дремят пред телевизорите, а хлапетата седят в стаите си и си пишат домашните или сърфират из Интернет.

Вини спря срещу къщата на Въртележката.

— Сигурна ли си, че това е мястото? — попита той.

— Мери Маги каза, че веднъж била тук на купон, а описанието отговаряше на това на баба.

— О, Господи — изстена той. — Ще вляза с взлом в нечия къща само заради думите на някаква кечистка. И то не в коя да е къща, а в дома на Въртележката.

Вини подкара колата към края на улицата и паркира. Излязохме и тръгнахме към сградата. Застанахме за момент на тротоара, като оглеждахме съседните къщи и се ослушвахме за звуци, които да ни подскажат, че има хора и навън.

— На малките прозорчета долу има капаци — прошепнах на Вини. — И са затворени. Точно както баба ги описа.

— Добре — кимна Вини. — Влизаме. Ето възможностите. Объркали сме къщата и в този случай ще си имаме неприятности, задето сме изкарали акъла на някое невинно смотано семейство. Или пък сме уцелили мястото и Дечуч започва да стреля по нас.

— Радвам се, че ми обясни толкова подробно. Вече се чувствам много по-добре.

— Имаш ли план? — попита Вини.

— Да. Отиваш и звъниш на вратата, за да провериш дали вътре има някой. А аз те чакам тук в ролята на подкрепление.

— Аз пък имам по-добра идея. Защо не притичаш ти и не поемеш огъня върху себе си?

— В къщата не свети — посочих му. — Мисля, че вътре няма никой.

— Може да спят.

— Или пък да са мъртви.

— Е, това би било чудесно — ухили се Вини. — Мъртъвците не могат да стрелят.

Тръгнах по тревата.

— Да видим дали отзад свети.

— Напомни ми вече да не плащам гаранциите на разни старци. Човек не може да разчита на тях. Не разсъждават нормално. Забравят да си изпият хапчетата и в следващия момент тъпчат трупове в бараките си и отвличат стари дами.

— И отзад не свети — оповестих. — А сега какво? Добър ли си във влизането с взлом?

— Имам известен опит — отговори Вини, като отиде до задната врата и натисна бравата.

Заключено. Той се обърна към мен, погледна ме и се ухили.

— Фасулска работа.

— Можеш ли да отключиш?

— Не. Но мога да си пъхна ръката през дупката, където навремето е имало стъкло.

Приближих се. Наистина едно от стъклата на вратата бе свалено.

— Предполагам, че Дечуч си е загубил ключа — каза Вини.

Да бе! Като че ли въобще някога е имал ключ. Много хитро се бе сетил да използва празната къща на Въртележката.

Вини натисна дръжката отвътре и отвори вратата.

— Време е за купон — прошепна той.

Държах в ръката си фенер, а сърцето ми биеше ускорено. Е, не препускаше, но определено бе забързало ход.

Претърсихме горния етаж набързо и решихме, че никога не е бил обитаван от Дечуч. Кухнята беше неизползвана, хладилникът — изключен и отворен. Спалните, всекидневната и трапезарията бяха в идеален ред. Всяка възглавница си беше на мястото, а на масите имаше кристални вази, които очакваха да ги напълнят с цветя. Въртележката си живееше добре.

Благодарение на капаците на прозорците и тежките завеси имахме възможност да запалим лампите долу. Мястото отговаряше напълно на описанията на баба и Мери Маги. Страната на Тарзан. Дамаски с леопардови шарки и райета на зебри, а за да се объркаш напълно — тапети с екзотични птици, които живеят само в Южна и Централна Америка.

Хладилникът беше изключен и празен, но все още студен. Гардеробите и чекмеджетата бяха празни. Гъбата в сушилника за чинии беше още влажна.

— За малко сме го изпуснали — процеди Вини. — Изчезнал е и ми се струва, че не възнамерява да се връща.

Загасихме и тъкмо се канехме да си тръгнем, когато чухме вратата на гаража да се отваря. Стояхме в обзаведената част на мазето. Между нас и гаража имаше къс коридор и няколко стъпала. Вратата към гаража беше затворена. В пролуката под нея се появи светлина.

— Ох, мамка му! — прошепна Вини.

Вратата на гаража се отвори и Дечуч застана очертан от светлината. Влезе във фоайето, запали лампата в основата на стълбите и се вторачи право в нас. И тримата застинахме неподвижно като сърни в светлината на фарове. Това продължи няколко безкрайни секунди, после Дечуч загаси лампата и побягна по стълбите. Реших, че тича към предната врата на първия етаж, но той я подмина и се втурна в кухнята. Справяше се доста добре за годините си.

Двамата с Вини се хвърлихме след него нагоре по стълбите, като се блъскахме в тъмното. Стигнахме догоре и вдясно от себе си видях проблясване на оръжие. Бам! Дечуч стреляше по нас. Изпищях, проснах се на земята и затърсих прикритие.

— Агенти по съдебни гаранции! — изкрещя Вини. — Пусни оръжието, Дечуч, тъпо дърто копеле!

Еди отговори с нов изстрел. Чух нещо да пада и Вини да проклина ожесточено. После и той започна да стреля.

Седях свита зад канапето с ръце на главата. Вини и Дечуч стреляха сляпо в тъмнината. Вини имаше глок с четиринадесет патрона. Не знам с какво бе въоръжен Дечуч, но имах чувството, че чувам автоматична стрелба. Настъпи кратко затишие. Пълнителят на Вини изтрака на пода и в пистолета бе вкаран нов. Или поне си помислих, че Вини зарежда. Не можех да видя нищо, тъй като още се криех зад канапето.

Тишината бе по-оглушителна и от стрелбата. Подадох глава иззад канапето и надникнах навън предпазливо.

— Хей?

— Загубих Дечуч — прошепна ми Вини.

— Може да си го убил.

— Чакай малко. Какъв е този шум? Автоматичната врата на гаража се отваряше.

— Мамка му! — изрева Вини, втурна се към стълбите, подхлъзна се на първото стъпало и се сгромоляса на площадката.

Скочи бързо на крака, отвори предната врата и се прицели. Чух свирене на гуми, после Вини затръшна вратата.

— По дяволите! Мамка му! Да му го начукам! — изкрещя Вини и се понесе към мен. — Не мога да повярвам, че оня дъртак избяга! Измъкна се тихичко покрай мен, докато зареждах. Мамка му! Мамка му! Да му го начукам!

Псувните бяха изречени с такъв бяс, че се уплаших да не би някоя вена в мозъка на Вини да се спука.

Той запали лампата и се огледахме. Лампите бяха разбити, стените — целите в кратери, дамаската беше разкъсана от куршумите.

— Боже Господи — изстена Вини. — Прилича на бойно поле.

В далечината завиха сирени. Полиция.

— Изчезвам оттук — заяви Вини.

— Не знам дали е добра идея да бягаш от полицията.

— Не бягам от полицията — отвърна Вини, като взимаше по две стъпала наведнъж. — Бягам от Въртележката. Мисля, че ще е разумно да запазим тази случка за себе си.

Не можех да отрека логиката му.

Префучахме през най-тъмната част на двора и през имота зад къщата на Въртележката. Из квартала светнаха лампи и залаяха кучета. А ние с Вини дишахме тежко и лъкатушехме през храстите. Видяхме колата на един двор разстояние, излязохме от сенките и тръгнахме бавно. Суматохата беше пред дома на Въртележката.

— Затова никога не трябва да паркираш пред къщата, в която ще проникнеш — рече дълбокомислено Вини.

Това определено бе нещо, което трябваше да запомня.

Влязохме в колата. Вини спокойно завъртя ключа и потеглихме като двама почтени и отговорни граждани. Завихме зад ъгъла и Вини погледна надолу.

— Господи — изохка той. — Надървил съм се.

 

 

През завесите в спалнята ми проникваше слънчева светлина. Тъкмо размишлявах дали да стана, когато някой потропа на вратата. Нужна ми беше около минута да си намеря дрехите, а междувременно чукането се замени с крясъци.

— Хей, Стеф, там ли си? Ние сме. Дуги и Откаченяка.

Отворих вратата бързо. Двамата ми заприличаха на Боб — с доволни физиономии и изпълнени с безсмислена енергия.

— Донесохме ти понички — каза Дуги и ми подаде голям бял плик. — И искаме да ти разкажем нещо.

— Да — потвърди Откаченяка. — Само почакай да чуеш това. Направо е жестоко. Ние с Дуги си говорихме дълго и накрая се усетихме какво е станало със сърцето.

Оставих плика с понички на плота в кухнята и тримата си взехме по една.

— Кучето е виновно — започна Откаченяка. — Кучето на госпожа Белски. Споти изяде сърцето на Луи Ди.

Замръзнах с поничката пред устата ми.

— Нали разбираш, Дечуч се споразумял с Дъгстър да занесе сърцето в Ричмънд — продължи Откаченяка. — Но Дечуч не казал на Дуги нищо друго, освен че трябва да занесе хладилната чанта на госпожа Ди. И така, Дуги сложил хладилната чанта на предната седалка на батмобила и решил да тръгне за Ричмънд рано сутринта. Единственият проблем беше, че аз и съквартирантът ми Хюи решихме към полунощ, че ни се яде сладолед от „Бен и Джери“ и взехме назаем батмобила. А тъй като той има само две места, оставих хладилната чанта на задната тераса.

Дуги се хилеше неудържимо.

— Страхотна работа.

— Та ние с Хюи върнахме колата адски рано сутринта, защото Хюи трябваше да отиде на работа в склада. Оставих го там, а когато паркирах колата в двора на Дуги, хладилната чанта беше катурната, а Споти дъвчеше нещо. Не му обърнах внимание, защото той винаги рови из боклука и яде нещо. Затова върнах хладилната чанта в колата и се прибрах да погледам сутрешните предавания по телевизията. Тази Кати Курик е ужасно сладка.

— А после аз занесох празната хладилна чанта в Ричмънд — довърши Дуги.

— Споти е изял сърцето на Луи Ди — възкликнах.

— Точно така — потвърди Откаченяка, после довърши поничката си и избърса ръце в ризата си. — Е, ние ще тръгваме. Имаме да вършим доста работа.

— Благодаря за поничките.

— Ей, но проблемо.

Останах в кухнята десет минути, като се опитвах да преработя новата информация и се чудех дали въобще означаваше нещо в световен мащаб. Така ли се получава, когато човек прецака непоправимо кармата си? Някакво си псе изяжда сърцето му? Не стигнах до никакъв извод, затова реших да взема душ и да видя дали това ще ми помогне.

Заключих вратата и се завлякох в банята. Стигнах до всекидневната, когато на вратата отново се почука. Преди да се добера до нея обаче, тя бе отворена с такава сила, че веригата изтрака безпомощно и увисна. Силният шум бе последван от псувня, която със сигурност бе излязла от устата на Морели.

— Добро утро — поздравих го и се вторачих в безполезната верига.

— Колкото и развито въображение да имам, не бих казал, че е добро — отвърна ми той.

Очите му святкаха мрачно, а устните му бяха стиснати ядно.

— Случайно да си ходила в къщата на Въртележката снощи?

— Не — отвърнах и поклатих убедително глава. — Не и аз.

— Добре. И аз така си помислих… някакъв идиот проникнал вътре и я унищожил. Изподупчил с куршуми цялата къща. Всъщност, подозираме, че поне двама души са провели престрелката на века там. Знаех си, че ти не може да си толкова тъпа.

— Правилно.

— За Бога, Стефани! — изкрещя той. — Къде ти беше умът? Какво, по дяволите, стана там?

— Не съм била аз, забрави ли?

— О, да. Забравих. Добре тогава, какво според теб е правил онзи друг човек в къщата на Въртележката?

— Предполагам, че е търсил Дечуч. А после може би е намерил Дечуч и е избухнала престрелка.

— И Дечуч е избягал?

— И аз бих си помислила същото.

— Слава Богу, че не намерихме други отпечатъци, освен тези на Дечуч, защото иначе онзи тъпанар, който е унищожил къщата, ще си има неприятности не само с полицията, но ще отговаря и пред Въртележката.

Започвах да се ядосвам, че Морели не спира да крещи.

— Да, слава Богу — повторих с най-ледения си тон. — Нещо друго?

— Да, има и друго. Видях Дуги и Откаченяка на паркинга ти. Уведомиха ме, че ти и Рейнджъра сте ги спасили.

— Е, и?

— В Ричмънд.

— Е, и?

— И Рейнджъра бил прострелян?

— Повърхностна рана.

Морели стисна устни още по-здраво.

— Господи!

— Притеснявах се да не се разбере, че сърцето е свинско. Тогава щяха да си отмъстят на Дуги и Откаченяка.

— Адски достойно, но не ме кара да се чувствам по-добре. По дяволите, ще получа язва. Заради теб изпих безброй шишета маалокс. Мразя това. Неприятно ми е да се чудя по цял ден в каква смахната история си се замесила и кой стреля по теб.

— Ама че лицемерие! Та ти си ченге.

— Но никога не стрелят по мен. Единствените случаи, в които се тревожа, че може да ме убият, са когато съм с теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че трябва да избереш между мен и работата си.

— Е, и аз ще ти кажа нещо. Няма да прекарам остатъка от живота си с човек, който ми дава ултиматуми.

— Добре.

— Чудесно.

Морели си тръгна, като затръшна вратата зад себе си. Обичам да си мисля, че имам стабилна психика, но това ми дойде в повече. Разревах се и плаках до пълно изтощение, после изядох три понички и си взех душ. Избърсах се, но все още се чувствах ужасно потисната, затова реших да си изруся косата. Промяната е полезна, нали?

— Искам да съм руса — казах на господин Арнолд, единствения фризьор, който работеше в неделя. — Платинено руса. Искам да приличам на Мерилин.

— Скъпа — отвърна ми той. — С твоята коса няма да приличаш на Мерилин, а на Арт Гарфънкъл.

— Направи го.

Господин Моргенщерн беше във фоайето, когато се върнах.

— Уха! — каза той. — Приличаш на онази певица… как й беше името?

— На Арт Гарфънкъл?

— Не. Не на мъж. На онази, дето има цици като фунийки за сладолед.

— Мадона.

— Да. Точно така.

Влязох си у дома и отидох направо в банята, за да видя новата си прическа в огледалото. Харесах я. Беше различна. Изискана по един курвенски начин.

На кухненския плот ме чакаше купчина кореспонденция, която грижливо бях избягвала досега. Отворих си една бира, за да отпразнувам новата си коса, и прегледах пощата. Сметки, сметки, сметки. Погледнах чековата си книжка. Нямах достатъчно пари. На всяка цена трябваше да заловя Дечуч.

Предполагах, че и той има проблеми с парите. Не си получаваше пенсията. От провала с цигарите не бе получил нищо. От „Змийското гнездо“ също не идваха приходи. А сега си нямаше кола и място за живеене. Грешка, не разполагаше с кадилака, но бе изчезнал с някакво возило от гаража на Въртележката. Но пък аз не успях да видя новата му кола.

На телефонния ми секретар имаше четири съобщения. Не ги бях проверила, тъй като се страхувах, че са от Джо. Подозирах, че всъщност никой от нас не беше готов за брак. Но вместо да погледнем истината в очите, винаги намирахме начин да създаваме напрежение във връзката си. Не говорехме за важни неща като деца и професии, а всеки отстояваше мнението си с крясъци.

Може би моментът не бе подходящ за женитба. Не исках да съм ловец на престъпници до края на живота си, но пък и нямах желание да се превърна в домакиня толкова рано. А и хич не ми се искаше да се омъжвам за човек, който ми поставяше ултиматуми.

Вероятно и Джо трябваше да реши какво точно иска от бъдещата си съпруга. Беше отгледан в традиционно италианско семейство с майка домакиня и властен баща. Ако и Джо искаше жена, която да се впише в този модел, аз определено не бях подходящата. Възможно е някой ден да си остана вкъщи и да гледам деца, но винаги ще се опитвам да полетя от покрива на гаража. Просто съм си такава.

„Е, Русокоске, прояви малко смелост — казах си. — Ти си новата и по-добра Стефани. Провери си съобщенията. Бъди безстрашна.“

Пуснах първото съобщение. Беше от майка ми.

— Стефани? Майка ти е. Имам чудесно печено за довечера. И малки кокосови кексчета за десерт. С шоколадови пръчици по тях. Момичетата обичат кексчета.

Второто съобщение бе ново напомняне от страна на булчинския магазин, че роклята ме очаква.

Третото беше от Рейнджъра. Нова информация за смахнатите сестри. Кристина се появила в болницата полужива. Всички кости на ръката й били счупени. София смазала ръката й с чук за пържоли, за да я извади от белезниците. Кристина не могла да изтърпи болката и се предала, но София беше още на свобода.

Четвъртото беше от Вини. Обвиненията срещу Мелвин Бейлър били свалени и той си купил еднопосочен билет до Аризона. Очевидно бившата му жена станала свидетел на бясното му нападение върху мизерната му кола и се уплашила. След като можел да се отнесе така със собствената си кола, не се знаело каква ще е следващата му постъпка. Затова жена му накарала майка си да оттегли обвиненията и си уредила финансовите проблеми с Мелвин. Понякога не е лошо да си луд.

Това бяха всички съобщения. Нито едно от Морели. Странно е как разсъждаваме ние жените. Сега бях бясна, защото Джо не ме беше потърсил.

Казах на мама, че ще се появя за вечеря. После съобщих на Тина, че се отказвам от роклята. След като затворих телефона, се почувствах с десет килограма по-лека. Откаченяка и Дуги бяха добре. Баба също. Аз бях блондинка и нямах булчинска рокля. Ако не брояхме проблемите с Морели, животът ми беше чудесен.

Дремнах малко преди да се отправя към нашите. Когато се събудих, с косата ми бе станало нещо странно, затова взех бърз душ. След като се измих и изсуших наистина заприличах на Арт Гарфънкъл. Имах дори по-смахнат вид от него. Косата ми сякаш бе експлодирала.

— Не ми пука — казах на отражението си в огледалото. — Аз съм новата и по-добра Стефани.

Долна лъжа, разбира се. Утехата на момичетата от Джърси.

Обух чифт нови черни джинси, черни ботуши и червена блуза с къси ръкави. Влязох във всекидневната и открих Бени и Зиги настанени удобно на канапето.

— Чухме душа и решихме да не те безпокоим — обясни Бени.

— Да — добави Зиги. — И трябва да си оправиш веригата. Не се знае кой може да реши да влезе тук.

— Току-що бяхме на погребението на Луи Ди. Чухме как си освободила малкия педал и приятеля му. София е постъпила ужасно.

— Тя си беше луда още когато Луи бе жив — каза Зиги.

— Никой разумен човек не би посмял да й обърне гръб. Тя не разсъждава трезво.

— Искаме да предадеш много поздрави на Рейнджъра от нас. Надяваме се, че ръката му е по-добре.

— Луи със сърцето си ли беше погребан? — попитах.

— Да. Роналд го занесъл направо на погребалния агент, който го сложил в гърдите му и го зашил. Беше си като чисто нов. После Роналд придружил катафалката до Трентън за погребението днес.

— Без София?

— Беше оставила цветя на гроба, но не дойде на церемонията — отговори Зиги и поклати глава. — Присъстваха адски много полицаи. Нарушиха спокойствието на опечалените.

— Предполагам, че още търсиш Чучи — смени темата Бени. — Трябва да внимаваш с него. Той е малко… — Бени завъртя пръст около ухото си, за да ми покаже, че Еди е превъртял. — Е, не е като София все пак. Чучи има добро сърце.

— Всичко е заради удара му и стреса — добави Зиги. — Човек не трябва да подценява стреса. Ако имаш нужда от помощ с Чучи, обади ни се. Може пък ние да успеем да направим нещо.

Бени кимна в потвърждение.

— Косата ти изглежда чудесно — направи ми комплимент Зиги. — Накъдрила си се, нали?

Двамата старци се надигнаха и Бени ми подаде някаква кутия.

— Ето ти малко печени фъстъци. Естел ги донесе от Вирджиния.

— Тук няма такива хубави фъстъци като във Вирджиния — каза Зиги.

Благодарих им за фъстъците и затворих вратата след тях. Оставих им пет минути, за да се изнесат от сградата, после грабнах черното кожено яке и чантата си и заключих апартамента.

Майка ми погледна над рамото ми, когато ми отвори.

— Къде е Джо? Къде е колата ти?

— Размених си колата за мотор.

— Онзи мотор до бордюра?

Кимнах.

— Прилича на моторите на „Ангелите от ада“.

— Това е „Харли Дейвидсън“.

Чак тогава майка ми загря. Косата! Устата й увисна, а очите й се ококориха.

— Косата ти — прошепна тя.

— Реших да изпробвам нещо ново.

— Господи, приличаш на…

— На Мадона?

— Не. На Арт Гарфънкъл.

Оставих каската, якето и чантата си в гардероба в коридора и седнах до масата.

— Пристигна точно навреме — каза баба. — Боже Господи! Я се погледни! Приличаш на онзи певец…

— Знам — прекъснах я рязко. — Знам.

— Къде е Джозеф? — попита майка ми. — Мислех, че и той ще дойде на вечеря.

— Ами ние… ние скъсахме.

Всички спряха да ядат, с изключение на баща ми. Той използва затишието, за да си сипе още картофи.

— Това е невъзможно — възрази мама. — Имаш булчинска рокля.

— Отказах я.

— Джозеф знае ли за това?

— Да.

Опитах се да се държа небрежно, затова помолих сестра ми да ми подаде фасула. Щях да се справя. Бях блондинка. Можех да се справя с всичко.

— Заради косата е, нали? — попита мама. — Джо е отменил сватбата заради косата ти.

— Аз отмених сватбата. И не искам да говоря за това.

На вратата се звънна и Валери скочи.

— Това е за мен. Имам среща.

— Среща! — повтори майка ми. — Това е чудесно. Тук си от толкова кратко време, а вече имаш среща.

Завъртях очи. Сестра ми е луда. Така става, когато пораснеш като доброто момиченце. Никога не научаваш колко важно нещо са лъжите и измамите. Аз никога не съм водила гаджетата си у дома. Срещах се с тях навън, за да предпазя родителите си от инфаркт, когато видеха гадже с татуировки или обици. Или, както в този случай, лесбийка.

— Това е Джанин — представи ни Валери на ниска, тъмнокоса жена. — Запознахме се, когато ходих на интервю в банката. Не получих работата, но Джанин ме покани да излезем.

— Но тя е жена — ахна мама.

— Да, ние сме лесбийки — отвърна Валери.

Майка ми припадна. Бам! Опъна се като талпа на пода. Всички скочихме и се втурнахме към нея. Тя отвори очи, но не помръдна в продължение на тридесет секунди. После изкрещя:

— Лесбийка! Света Богородице! Франк, дъщеря ти е лесбийка!

Баща ми се намръщи на Валери.

— Моята вратовръзка ли си сложила?

— Ужасно си нагла — възмути се мама. — Всички онези години, когато беше нормална и имаше съпруг, живя в Калифорния. А сега се прибра тук и стана лесбийка. Не е ли достатъчно, че сестра ли стреля по хората? Какво е това семейство, за Бога?

— Вече почти не стрелям по никого — отговорих бързо.

— Обзалагам се, че в лесбийските връзки има доста предимства — намеси се баба. — Ако се ожениш за лесбийка, тя никога няма да оставя дъската на клозета вдигната.

Хванах майка ми за едната ръка, Валери я стисна за другата и я изправихме.

— Ха така — жизнерадостно каза Валери. — По-добре ли се чувстваш?

— По-добре? — изстена майка ми. — По-добре?

— Е, ние излизаме — заяви Валери и тръгна към коридора. — Не ме чакайте. Имам ключ.

Майка ми се извини, влезе в кухнята и разби чиния в стената.

— Никога преди не я бях виждала да чупи чинии — споделих с баба.

— Довечера ще заключа всички ножове, за да сме сигурни, че няма да стане нещо лошо — каза баба.

Последвах мама в кухнята и й помогнах да събере парчетата от чинията.

— Изплъзна се от ръката ми — оправда се мама.

— И аз така си помислих.

Струваше ми се, че никога нищо не се променя в дома на родителите ми. Имам чувството, че кухнята е абсолютно същата както когато бях момиченце. Стените са пребоядисани, а завесите сменени. Миналата година сложиха нов линолеум. Електрическите уреди биват подменяни, когато вече не могат да се поправят. Но това е лимитът на подновяването. От тридесет и пет години майка ми готви картофи в една и съща тенджера. Миризмите също не се промениха. Ябълков сос, зеле, шоколадов пудинг, печено агне. И ритуалите са същите. За обяд се сяда около малката кухненска маса.

Двете с Валери си пишехме домашните на кухненската маса под зоркото око на мама. Предполагам, че сега Анджи и Мери Алис й правят компания в кухнята.

Трудно е да се почувстваш възрастен човек, когато нищо в кухнята на майка ти не се променя. Струва ти се, че времето е спряло. Влизам в кухнята и искам нарязани на триъгълничета сандвичи.

— Никога ли не ти писва от живота ти? — попитах мама. — Не ти ли се иска понякога да направиш нещо ново?

— Имаш предвид да се кача в колата и да карам, докато стигна до Тихия океан? Или да взривя тази кухня? Или да се разведа с баща ти и да се омъжа за Том Джоунс? Не. Никога не си мисля за тези неща.

Тя махна капака на подноса с кексчета и се вторачи в тях. Половината бяха шоколадови с бяла глазура, останалите — жълти с шоколадова глазура. Върху бялата глазура имаше шарени захарни пръчици. Мама промърмори нещо, което звучеше като „шибани кексчета“.

— Какво? — попитах. — Не те чух.

— Не съм казвала нищо. Отивай и сядай.

— Надявах се да ме закараш до погребалното бюро — каза ми баба. — Ръсти Кухарчек е изложен при Стива. Ходих на училище с него. Поклонението ще бъде чудесно.

Нямах никаква друга работа.

— Разбира се — отговорих й, — но ще трябва да обуеш панталон. Аз съм с харлито.

— С харли? Откога имаш харли? — поинтересува се баба.

— Имах проблеми с колата, затова Вини ми даде назаем мотора.

— Няма да возиш баба си на мотор — скара ми се мама. — Ще падне и ще се убие.

Баща ми мъдро не каза нищо.

— Няма да има проблеми — успокоих я. — Имам резервна каска.

— Ти си отговорна — продължи да недоволства мама. — Ако нещо се случи с нея, ти ще я посещаваш в старческия дом.

— Вероятно и аз бих могла да си купя мотор — замисли се баба. — Когато ти вземат книжката, това означава ли, че нямаш право да караш и мотор?

— Да! — извикахме всички задружно.

Никой не искаше баба отново на пътя.

Мери Алис си ядеше вечерята забола нос в чинията си, тъй като конете нямат ръце. Когато вдигна глава, лицето й беше покрито с пюре и сос.

— Какво е лесбийка? — попита тя.

Всички замръзнахме.

— Момичета, които имат за гаджета момичета вместо момчета — отговори баба.

Анджи се протегна към млякото си.

— Смята се, че хомосексуалността се дължи на анормална хромозома.

— Тъкмо се канех да го кажа — оправда се баба.

— Ами конете? — попита Мери Алис. — Има ли коне лесбийки?

Спогледахме се зашеметени. Скочих от стола.

— Кой иска кексче?