Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стефани Плъм (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seven Up, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2011)
Корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Джанет Еванович. Стефани Плъм или случаят с пенсионирания мафиот

ИК „Бард“, 2002

Редактор: Олга Герова

ISBN 954-585-343-3

История

  1. — Добавяне

Глава 4

— Пфу! Гадория!

Грабнах цветята и се опитах да ги изхвърля, но не можах да се насиля да го направя. Адски трудно ми е да изхвърлям увехнали цветя, а какво остава за свежи и красиви. Метнах картичката на пода и заподскачах отгоре й. После я съдрах на малки парченца и ги пуснах в боклука. Цветята още стояха на плота. Бяха пъстри и жизнерадостни, но ме накараха да настръхна. Взех ги и ги оставих в коридора. Върнах се в апартамента и затворих вратата. Застанах неподвижно за секунда, за да проверя как се чувствам.

— Е, добре, мога да го преживея — споделих с Боб.

Той очевидно нямаше мнение по въпроса.

Грабнах сакото си от закачалката в антрето. Двамата с Боб излязохме от апартамента, профучахме покрай цветята в коридора, после заслизахме спокойно по стълбите и се отправихме към колата.

След като обикаляхме из Бърг половин час, реших, че издирването на кадилака е тъпа идея. Паркирах на улица „Роблинг“, извадих мобифона и набрах номера на Кони.

— Има ли нещо ново? — попитах.

Кони има роднински връзки с половината мафия в Джърси.

— Доди Кармайн си е направила огромни цици.

Страхотна клюка, но не беше това, от което се интересувах.

— Нещо друго?

— Не си единствената, която търси Дечуч. Обади ми се чичо Бинго, чудеше се дали знаем нещо. След това говорих с леля Фло. Тя ми каза, че нещо се объркало в Ричмънд, когато Дечуч отишъл там за цигарите. Но не знаеше нищо повече.

— В полицейския протокол пише, че Дечуч е бил сам, когато са го арестували. Трудно ми е да повярвам, че не е имал партньор.

— Доколкото знам, е бил сам. Той уредил сделката, наел камиона и отишъл до Ричмънд.

— Сляп дъртак шофира до Ричмънд, за да гепи малко цигари?

— Точно така.

От касетофона в колата с пълна сила виеше „Металика“. Боб се возеше до мен и се кефеше на барабаните на Ларс. Из Бърг се въртеше бизнес зад затворени врати. Внезапно ме осени тревожна мисъл.

— Дечуч е бил арестуван между Бърг и Ню Йорк, нали?

— Да, на мястото за почивка в Едисън.

— Мислиш ли, че може да е оставил малко от цигарите в Бърг?

Последва кратко мълчание.

— Мислиш за Дуги Крупър, нали? — попита ме Кони.

Затворих телефона и подкарах колата към къщата на Дуги. Въобще не си направих труда да чукам, когато стигнахме там, а двамата с Боб нахлухме вътре.

— Ей — извика Откаченяка, като се показа от кухнята с лъжица в едната ръка и отворена консерва в другата. — Аз обядвам. Искате ли малко от това оранжево и кафяво нещо в кутията? Имам адски много от него. „Покупки и опаковки“ имаха разпродажба на консерви без етикети.

Вече бях изкачила половината стълби.

— Не, благодаря. Искам отново да огледам инвентара на Дуги. Получавал ли е нещо друго, освен тази пратка?

— Да. Някакъв дъртак остави няколко кашона преди няколко дни. Не беше кой знае какво. Само няколко кашона.

— Знаеш ли какво имаше в кашоните?

— Първо качество цигарки. Искаш ли малко?

Разрових се из стоката в третата спалня и намерих кашоните с цигари. По дяволите!

— Лоша работа — казах на Откаченяка.

— Знам. Направо те убива, маце. По-добре е човек да си кара на трева.

— Супергероите не пушат трева.

— Айде бе!

— Вярно е. Не можеш да си супергерой, ако взимаш дрога.

— После сигурно ще ми кажеш, че не пият и бира.

Труден въпрос.

— Всъщност за бирата не знам.

— Мамка му!

Опитах се да си представя Откаченяка не надрусан, но не успях. Дали внезапно щеше да облече елегантен костюм с жилетка? Или пък да стане републиканец?

— Трябва да се отървеш от тези неща — казах.

— Имаш предвид да ги продам ли?

— Не. Разкарай ги. Ако ченгетата се появят, ще те обвинят в притежание на откраднато имущество.

— Ченгетата са вечно тук, маце. Те са сред най-добрите клиенти на Дуги.

— Имам предвид официално. Ако започнат да разследват изчезването на Дуги.

— Аха — дълбокомислено изрече Откаченяка.

Боб се вторачи в консервата в ръката на Откаченяка. Бълвочът вътре приличаше на кучешка храна. Разбира се, когато имаш куче като Боб, всичко е кучешка храна. Изтиках псето вън от стаята и всички слязохме долу.

— Трябва да звънна няколко телефона — казах. — Ще ти се обадя, ако науча нещо.

— Добре де, ами аз? — попита Откаченяка. — Какво да правя? Би трябвало да помогна.

— Разкарай стоката от третата спалня!

Цветята бяха все още в коридора, когато двамата с Боб излязохме от асансьора. Кучето ги подуши подозрително и изяде една роза. Вкарах го в апартамента и първо отидох да си проверя телефонните съобщения. И двете бяха от Роналд.

— Надявам се, че си харесала цветята — гласеше първото. — Изпуках доста мангизи за тях.

Второто му послание ми предлагаше да се срещнем, защото според Роналд между нас се появило нещо много силно.

Пфу!

Направих си още един сандвич с фъстъчено масло, за да прогоня Роналд от мислите си. После приготвих един и за Боб. Занесох телефона до масата в трапезарията и звъннах на всички Крупъровци от жълтия лист. Представих се като приятелка на Дуги, която го издирва. Съобщиха ми адреса му в Бърг, а аз се престорих на изненадана, че се е върнал в Джърси. Нямаше смисъл да тревожа роднините му.

— Нищо не постигнахме с тъпия телефон — оплаках се на Боб. — А сега какво?

Можех да взема снимката на Дуги и да пообиколя наоколо, но вероятността някой да си го спомни беше почти несъществуваща. На мен ми беше трудно да го запомня дори когато стоях срещу него. Проверих кредита му и открих, че Дуги има „Мастъркард“. Кредитното му досие се простираше дотам.

Е, добре, сега навлизах в мъглява територия. Бях елиминирала приятели, роднини и сметки. Това изчерпи арсенала ми. А най-неприятното бе, че чувствах стомаха си празен и свит. Определено имах лоши предчувствия. Не ми се искаше Дуги да е мъртъв, но не можех да открия никакви доказателства, че е жив.

Казах си, че това е тъпо. Дуги е пълен идиот и само Бог знае с какво се занимава в момента. Можеше да е тръгнал на поклонение в Грейсленд. Или пък да играе на рулетка в Атлантик Сити. Или в момента да се прощава с девствеността си, опънат от касиерката на местния „Седем-единадесет“[1].

Може би пък неприятното усещане в стомаха ми бе предизвикано от глад. Разбира се! Точно така! Добре, че минах през магазина на Джовичини. Извадих сладкишите и връчих на Боб кексче с кокосова глазура. Аз ометох целия пакет с карамелени кексчета.

— Е, какво мислиш? — попитах Боб. — По-добре ли си сега?

Аз поне се почувствах по-добре. Кексчетата винаги ми оправят настроението. Всъщност се почувствах толкова добре, че реших отново да изляза да търся Еди Дечуч. Но този път в друг квартал. Сега щях да проверя махалата на Роналд. Приятната мисъл, че Роналд не си е у дома, бе допълнителен стимул.

Двамата с Боб потеглихме към улица „Чери“. Тя е част от жилищния квартал на североизточния ъгъл на Трентън, който се състои от двуфамилни къщи и много напомня на Бърг. Беше късен следобед. Училището беше свършило. Във всекидневни и кухни гърмяха телевизори и къкреха тенджери.

Минах бавно покрай дома на Роналд, като се оглеждах за белия кадилак и Еди Дечуч. Къщата на Роналд беше еднофамилна, с фасада от червени тухли. Не дотам претенциозна като дома на Джойс с ужасните му колони, но не и особено изискана. Вратата на гаража беше затворена. Пред него стоеше малък бус. Миниатюрната предна морава беше безукорно подстригана, а в средата й стърчеше шейсетсантиметрова синьо-бяла статуя на Света Богородица, която изглеждаше спокойна и доволна в пластмасовото си светилище. Е, това беше повече, отколкото можех да кажа за себе си, макар и настанена удобно в хонда от фибростъкло.

Двамата с Боб се движехме бавно по улицата, като надничахме към къщите и се мъчехме да видим неясните фигури, които се движеха зад прозрачните завеси. Обиколихме улицата два пъти, а после започнахме да проучваме и останалата част от квартала. Видяхме много големи стари коли, но нито един бял кадилак. Не видяхме и Еди Дечуч.

— Е, преобърнахме всички камъни — казах на Боб в опит да се оправдая за изгубеното време.

Боб ме погледна небрежно и не отговори. Беше подал глава през прозореца и търсеше с поглед някое сладко пуделче.

Завих по авеню „Олдън“ и потеглих към къщи. Тъкмо се канех да пресека „Грийнуд“, когато Еди Дечуч мина покрай нас в белия си кадилак. Отиваше точно в обратната посока.

Завих по средата на кръстовището. Беше час пик и на улицата имаше доста коли. Поне десетина шофьори натиснаха клаксоните си и ми направиха неприлични знаци с ръце. Успях да се влея в движението и се опитах да не изгубя Еди. Бях на около десет коли зад него. Видях го да завива по улица „Стейт“ в посока центъра. Докато взема завоя, той вече се беше изгубил.

Прибрах се около пет минути преди Джо да се появи.

— Какви са тия цветя в коридора? — попита ме той.

— Роналд Дечуч ми ги изпрати. Не искам да говоря за това.

Морели се вторачи в мен за момент.

— Трябва ли да го застрелям?

— Той живее с илюзията, че между двама ни има силно привличане.

— Много от нас живеят с тази илюзия.

Боб се втурна към Морели и се блъсна в него, за да привлече вниманието му. Морели го прегърна и го погали по цялото тяло. Щастливо куче.

— Днес видях Еди Дечуч — казах след малко.

— И?

— Отново го изгубих.

Морели се ухили.

— Прочут ловец на обвиняеми изгубва немощен старец… два пъти.

Всъщност бяха цели три!

Морели скъси разстоянието между нас и плъзна ръце по тялото ми.

— Имаш ли нужда от утешаване? — попита той.

— Какво имаш предвид?

— С колко време разполагаме?

Въздъхнах.

— Недостатъчно.

Господ да ми е на помощ, ако закъснея и с пет минути за вечеря. Спагетите ще са преварени. Печеното ще е прекалено сухо. И за всичко ще съм виновна само аз. Отново аз ще съм съсипала вечерята. Отново вината ще е само моя. А най-ужасното бе, че идеалната ми сестра Валери никога не бе проваляла вечеря. Сестра ми прояви благоразумието да се премести на хиляди километри оттук. Ето колко съвършена е тя.

Майка ми ни отвори вратата. Боб се втурна вътре с блеснали очи.

— Адски е готин — каза баба. — Страхотен сладур е.

— Сложи тортата на хладилника — нареди майка ми. — А къде е печеното? Не му позволявай да се приближи до него.

Баща ми вече седеше до масата и държеше печеното под око.

— Е, какво става със сватбата? — попита баба, когато всички седнахме и нападнахме храната. — Следобед бях във фризьорския салон и момичетата искаха да узнаят датата. Освен това ме питаха дали сме наели зала. Мерилия Биаджи се опитала да наеме залата на пожарната за сватбеното тържество на дъщеря си, но всичко било резервирано до края на годината.

Мама хвърли бърз поглед към пръста ми. На него все още нямаше годежен пръстен. Също като вчера. Мама сви устни и наряза месото си на миниатюрни парченца.

— Мислим по въпроса — отговорих, — но още не сме се спрели на определена дата.

На лъжата краката са къси, но човек трябва да се защити. Никога не бяхме обсъждали датата. Всъщност бягахме от обсъждането като от чума.

Морели ме прегърна нежно.

— Стеф предложи да пропуснем сватбата и да заживеем заедно, но не знам дали това е добра идея — рече той.

Морели също го биваше в лъжите, а понякога чувството му за хумор бе направо гадно.

Майка ми си пое въздух и набучи месото си с такава сила, че вилицата й изтрака по чинията.

— Чувам, че сега така е модерно — каза баба. — И не виждам нищо лошо в това. Ако исках да заживея с някой мъж, веднага щях да го направя. Бездруго какво ли означава една тъпа хартийка? Всъщност бих заживяла и с Еди Дечуч, ама пенисът му не върши работа.

— Исусе Христе! — изстена баща ми.

— Не че се интересувам от един мъж само заради пениса му — добави баба. — Но между нас с Еди имаше само физическо привличане. Нямахме какво да си кажем.

Майка ми правеше енергични движения с ръка, сякаш искаше да се прободе в сърцето.

— Убийте ме! — извика тя. — Така ще е по-лесно.

— Това е от критическата — прошепна баба към Джо и мен.

— Не е от критическата! — изрева майка ми. — А от теб! Ти ме подлудяваш!

После размаха пръст към баща ми.

— И ти ме подлудяваш! А и ти също — вторачи се тя в мен. — Всички вие ме подлудявате. Бих искала поне веднъж да вечерям, без да се говори за гениталии, извънземни и престрелки. Искам внуци около масата. Искам ги тук догодина, и то законни. Да не мислите, че ще живея вечно? Скоро ще умра и тогава всички ще съжалявате.

Всички застинахме като вцепенени с широко отворени усти. В продължение на шестдесет секунди никой не посмя да проговори.

— Ще се женим през август — издрънках нервно. — Третата седмица на август. Искахме да ви изненадаме.

Лицето на мама се проясни.

— Наистина ли? Третата седмица на август?

Не. Това си беше долна лъжа. Дори не знам откъде се появи. Просто ми изскочи от устата. Истината е, че годежът ми беше съвсем небрежен. Предложението бе направено по време, когато бе трудно да различиш желанието да прекараме остатъка от живота си заедно от желанието да правим секс редовно. А тъй като дори моят сексуален апетит бледнее пред този на Морели, обикновено той си пада по идеята за брак повече от мен. Предполагам, най-точно е да се каже, че сме се разбрали да се сгодим. А това е твърде удобно, защото ни освобождава от сериозно обсъждане на бъдещия ни брак. Сериозното обсъждане винаги води до много крясъци и затръшване на врати.

— Започна ли вече да си търсиш рокля? — попита баба. — До август няма много време. Имаш нужда от рокля. А и цветята. И приемът. Трябва да резервирате и час в църквата. Ходихте ли вече дотам? — Тя скочи от стола и добави: — Трябва да звънна на Бети Шазак и Марджъри Суифт, за да им кажа новината.

— Не, почакай! — извиках. — Не е официално.

— Какво искаш да кажеш с това не е официално? — попита майка ми.

— Много малко хора знаят — отговорих тъпо.

Джо например беше един от тях.

— Ами бабата на Джо? — попита баба. — Тя знае ли? Не бих искала да я ядосам. Тя може да урочаса цялата работа.

— Никой нищо не може да урочаса — тросна се майка ми. — Няма такова нещо като уроки.

Още докато изричаше това богохулство, забелязах, че едва се сдържа да не се прекръсти.

— Освен това не искам голяма сватба с дълга рокля и всичко друго — казах. — Предпочитам… барбекю.

Не можах да повярвам на собствените си уши. Достатъчно лошо бе, че съобщих датата на сватбата, а сега излизаше и че съм планирала всичко. Барбекю! Господи! Май не можех да контролирам устата си.

Погледнах Джо и безмълвно го помолих за помощ.

Той отново ме прегърна и се ухили. Очевидно искаше да ми каже, че трябва да се оправям сама.

— Е, ще почувствам истинско облекчение, когато се омъжиш — въздъхна мама. — И двете ми дъщери… щастливо омъжени.

— А, това ми напомни нещо — обади се баба. — Валери звънна снощи, когато ти беше в магазина. Спомена нещо за пътуване, но не можах да разбера какво казва, защото зад нея се чуваха ужасни викове.

— Кой викаше?

— Сигурно телевизорът. Валери и Стивън никога не крещят. Те са идеалната двойка. А и момиченцата са идеални млади дами.

Ама че лигава гадост!

— Трябваше ли да й се обадя? — попита майка ми.

— Не ми каза. Стана нещо и ни прекъснаха.

Баба седна по-изправена на стола си. През прозореца срещу нея улицата се виждаше ясно и нещо бе приковало вниманието й.

— Пред къщата спира такси — съобщи баба. Всички проточихме вратове, за да видим таксито. В Бърг подобна гледка е голямо забавление.

— Мили Боже! — извика баба. — Кълна се, че Валери излезе от таксито.

Всички скочихме и се втурнахме към вратата. След секунда сестра ми и двете й хлапета влязоха вкъщи.

Валери е две години по-голяма от мен и три сантиметра по-ниска. И двете имаме къдрава кестенява коса, но тя бе изрусила своята и я бе подстригала късо като Мег Райън. Предполагам, че така постъпват с косите в Калифорния.

Когато бяхме деца, Валери имаше отлични оценки и чисти бели маратонки. Аз се извинявах, че кучето ми е изяло домашното и коленете ми бяха вечно изранени.

Валери се омъжи веднага след колежа и незабавно забременя. Истината е, че й завиждам. Аз се омъжих и незабавно се разведох. Разбира се, аз се омъжих за похотлив кретен, а Валери за истински готин тип. Можете да разчитате на Валери да си намери идеалния съпруг.

Племенничките ми напомнят Валери по времето, когато още не приличаше на Мег Райън. Къдрава кестенява коса, големи кафяви очи, кожа един нюанс по-италианска от моята. В гените на Валери няма много унгарска кръв, а в тези на дъщерите й — още по-малко. Анджи е на девет, но изглежда четиринадесетгодишна, а Мери Алис се мисли за кон.

Майка ми, зачервена и с насълзени очи, прегръщаше децата и целуваше Валери.

— Не мога да повярвам — повтаряше тя. — Не мога да повярвам! Такава изненада. Нямах представа, че ще ни дойдеш на гости.

— Обадих се вчера — смотолеви Валери. — Баба не ти ли каза?

— Не чух какво ми каза — оправда се баба. — Шумът беше ужасен, а после ни прекъснаха.

— Е, вече съм тук — отвърна Валери.

— Точно навреме за вечеря — отбеляза мама. — Имаме чудесно печено и торта за десерт.

Раздвижихме се, за да донесем столове и допълнителни чинии и чаши. После седнахме и започнахме да си подаваме печеното, картофите и зеления фасул. Вечерята бързо се превърна в купон, а къщата се изпълни с празнично настроение.

— Колко време ще останеш тук? — попита мама.

— Докато успея да спестя достатъчно пари, за да си купя къща — отговори Валери.

Лицето на баща ми пребледня. Майка ми засия.

— Значи се връщате в Ню Джърси?

Валери си избра тънко парченце телешко.

— Това ми се вижда най-доброто.

— В друг офис ли прехвърлят Стив? — попита мама.

— Стив няма да дойде — отговори Валери, като отряза с прецизността на хирург малката тлъстинка, залепнала за месото й. — Стив ме напусна.

Дотук с празничното настроение.

Морели беше единственият, който не изпусна вилицата си. Погледнах го и реших, че полага огромни усилия да сдържи усмивката си.

— Ама че идиотска работа — каза баба.

— Напусна те — повтори мама. — Какво искаш да кажеш? Вие със Стив сте идеалната двойка.

— И аз така си мислех. Не знам какво се обърка. Смятах, че всичко между нас е чудесно, а после — пуф и той изчезна.

— Пуф? — учуди се баба.

— Точно така — отвърна Валери. — Пуф.

Тя прехапа долната си устна, за да спре треперенето й.

Мама, татко, баба и аз се паникьосахме при вида на треперещата устна. Ние не проявяваме чувствата си по този начин. Можем да сме саркастични и заядливи, но всички други емоции бяха непозната територия. И определено не знаехме как да се справим с чувствата на Валери. Тя е ледената кралица, да не споменаваме, че животът й винаги е бил идеален. Такива неща въобще не се случваха с Валери.

Очите на сестра ми се зачервиха и насълзиха.

— Би ли ми подала соса? — помоли тя баба.

Майка ми скочи от стола си.

— Ще ти донеса горещ сос от кухнята. Кухненската врата се отвори и затвори зад мама. Чу се силен вик и трясък от разбита в стената чиния. Автоматично потърсих с поглед Боб, но той спеше кротко под масата. Кухненската врата се отвори и мама излезе спокойно с купата със сос в ръка.

— Убедена съм, че това е само временно — рече тя. — Сигурна съм, че Стив ще се осъзнае.

— Мислех, че имаме добър брак. Готвех хубави неща. Поддържах къщата в отличен вид. Спортувах, за да изглеждам привлекателна. Дори се подстригах като Мег Райън. Не разбирам какво се обърка.

Досега единственият член на семейството ни, който можеше да се изрази смислено, бе Валери. Тя винаги се владееше идеално. Приятелите й я наричаха Света Валери, защото винаги изглеждаше спокойна… като статуята на Богородица в двора на Роналд Дечуч. Сега светът й се рушеше около нея и не беше съвсем спокойна, но не беше и бясна. Изглеждаше най-вече тъжна и объркана.

От моя гледна точка това бе малко странно, тъй като, когато бракът ми се разпадна, крясъците ми се чуваха поне на пет километра от къщи. А после ми казаха, че докато двамата с Дики сме били в съда, главата ми се въртяла като на хлапето от „Заклинателят“. Ние с Дики нямахме хубав брак, но поне разводът ни си заслужаваше парите.

Присъединих се към всеобщата мъка и метнах на Морели мрачен поглед, с който исках да му покажа, че всички мъже са долни копелета.

Очите му потъмняха и устата му се изкриви в лека усмивка. Той прокара нежно пръст по врата ми. Обля ме гореща вълна.

— Господи — изохках.

Усмивката му се разшири.

— Е, поне ще си материално осигурена — казах. — Според калифорнийския закон ще получиш половината от всичко.

— Половината от нищо е нищо — отвърна Валери. — Къщата е ипотекирана няколко пъти. А в банковата сметка няма нищо, тъй като Стив е изпратил всичките ни пари на Каймановите острови. Той е толкова добър бизнесмен. Всички твърдят това. А и аз самата намирах тази му черта изключително привлекателна.

Валери си пое дълбоко дъх и наряза месото на Анджи, после и това на Мери Алис.

— Издръжка за децата — сетих се. — Какво ще стане с издръжката за децата?

— На теория би трябвало да ми помага, но той просто изчезна. Мисля, че е на Каймановите острови заедно с всичките ни пари.

— Това е ужасно!

— Истината е, че Стив избяга с детегледачката ни.

Всички ахнахме.

— Тя навърши осемнадесет миналия месец — продължи Валери. — Подарих й зайче за рождения ден.

Мери Алис захленчи.

— Искам овес. Конете не ядат месо. Конете трябва да ядат овес.

— О, това е жестоко — обади се баба. — Мери Алис още се мисли за кон.

— Аз съм мъжки кон — поясни Мери Алис.

— Не бъди мъжки кон, скъпа — помоли я Валери. — Мъжете са боклуци.

— Някои мъже са свестни — възрази баба.

— Всички мъже са боклуци — повтори Валери. — С изключение на татко, разбира се.

Сестра ми забрави да спомене Джо сред изключенията от боклуците.

— Мъжките коне галопират по-бързо от женските — каза Мери Алис и метна няколко смачкани картофа върху сестра си.

Картофите прелетяха покрай Анджи и се приземиха на пода. Боб излетя изпод масата и ги изяде. Валери намръщено изгледа дъщеря си.

— Не е възпитано да замеряш хората с картофи.

— Да — потвърди баба. — Малките дами не мятат картофи по сестрите си.

— Аз не съм малка дама — каза Мери Алис. — Колко пъти трябва да ви повтарям? Аз съм кон! — извика тя и този път замери баба с картофите.

Баба присви очи и метна малко зелен фасул върху главата на Мери Алис.

— Баба ме удари с фасула! — изврещя Мери Алис. — Удари ме с фасула! Накарайте я да спре да ме замерва с ядене!

Дотук с идеалните малки дами. Боб бързо изяде и фасула.

— Престанете да храните кучето — обади се баща ми.

— Надявам се, че нямате нищо против да се върна у дома — каза Валери. — Ще останем тук само докато си намеря работа.

— Имаме само една баня — напомни й баща ми. — Първата ми работа сутрин е да използвам банята. Седем часът е моето време за банята.

— Чудесно ще бъде ти и момичетата да сте в къщата — насърчи я майка ми. — А и ще можеш да помогнеш за сватбата на Стефани. Те двамата с Джо току-що определиха датата.

Валери се задави леко, но успя да каже:

— Поздравления.

— Сватбената церемония на племето туци продължава седем дни и завършва с ритуално пробиване на химена — каза Анджи. — А после булката отива да живее при семейството на мъжа си.

— Гледах предаване по телевизията за извънземните — обади се баба. — Те нямат химени. Въобще нямат никакви чаркове там долу.

— Конете имат ли химени? — попита Мери Алис.

— Не и мъжките — отговори баба.

— Чудесно е, че ще се жените — изрече Валери, после избухна в сълзи.

И то не с нежни дамски сълзички, а захлипа шумно, изливайки енергично мъката си. Двете малки дами също се разреваха с широко отворени усти както могат само децата. После заплака и майка ми и заподсмърча в салфетката си. А Боб зави с пълна сила. Аууууууу! Ауууууууу!

— Никога вече няма да се омъжа — изхлипа Валери. — Никога, никога, никога. Бракът е дяволско дело. Мъжете са антихристи. Ще стана лесбийка.

— Как точно става това? — поинтересува се баба. — Винаги съм искала да знам. Трябва ли да носиш изкуствен пенис? Гледах едно предаване по телевизията и там жените носеха онези неща, направени от черна кожа и оформени като огромни…

— Убийте ме! — изрева майка ми. — Убийте ме! Искам да умра.

Сестра ми и Боб се върнаха към хлипането и воя. Мери Алис заквича пронизително, а Анджи покри с ръце ушите си, за да не чува.

— Ла, ла, ла — запя тя фалшиво.

Баща ми опразни чинията си и се огледа наоколо стреснато. Къде му беше кафето? Къде му беше тортата?

— Дължиш ми адски много за тази вечер — прошепна Морели в ухото ми. — Тази нощ ще се чукаме на задна прашка.

— Получих главоболие — оплака се баба. — Не мога да търпя този шум. Някой да направи нещо. Включете телевизора. Извадете пиячката. Направете нещо!

Надигнах се от стола, влязох в кухнята и взех тортата. Веднага щом я сложих на масата плачът спря. Ако семейството ни обръща внимание на нещо, това определено е десертът.

 

 

Морели, Боб и аз потеглихме към къщи мълчаливо. Никой не знаеше какво да каже. Морели спря на паркинга, загаси двигателя и се обърна към мен.

— Август? — попита той с по-висок от обичайното глас, без да успее да сдържи учудването си. — Искаш да се оженим през август?

— Просто ми изскочи от устата! Заради ония дивотии с умирането на майка ми.

— Твоите хора приличат на семейство Адамс.

— Майтапиш ли се? Твоята баба е смахната. И урочасва хората.

— Това е италианско нещо.

— Преди всичко е смахнато.

Някаква кола отби на паркинга, спря рязко, вратата се отвори и Откаченяка се изтърколи на асфалта. Джо и аз изскочихме от колата едновременно. Когато стигнахме до Откаченяка, той беше успял да седне. Държеше главата си, а между пръстите му се стичаше кръв.

— Ей, маце — изохка Откаченяка. — Простреляха ме. Гледах си телевизия и чух странен звук на предната веранда. Обърнах се и през прозореца ме гледаше едно адски страшно лице. Една зловеща стара дама с опасни очи. Беше тъмно, но я видях през стъклото. А след това тя извади пищов и ме застреля. И счупи прозореца на Дуги. Трябва да има закон срещу тези неща, маце.

Откаченяка живее на две пресечки от болница „Сейнт Франсис“, но я беше подминал и бе дошъл да търси помощ от мен.

— Защо все на мен? — запитах, после осъзнах, че дрънкам като майка ми и се плеснах по главата.

Натоварихме Откаченяка обратно в колата му. Джо подкара към болницата, а аз го последвах в пикапа му. След два часа всички медицински и полицейски формалности бяха зад нас, а Откаченяка имаше голяма лепенка на челото си. Куршумът го бе одраскал над веждата и после се бе забил в стената на Дуги.

Стояхме във всекидневната на Дуги и оглеждахме дупката в прозореца.

— Трябваше да си облека суперкостюма, маце — затюхка се Откаченяка. — Това щеше да ги смути.

Ние с Джо се спогледахме. Да ги смути. Да бе!

— Мислиш ли, че за него е безопасно да остане в тази къща? — попитах Джо.

— Трудно ми е да кажа какво е безопасно за Откаченяка — отговори той.

— Амин — обади се Откаченяка. — Безопасността лети на крилата на пеперудата.

— Какво, по дяволите, означава това? — полюбопитства Джо.

— Означава, че безопасността е неуловима.

Морели ме дръпна настрани.

— Може би е по-добре да го заведем в рехабилитационна клиника.

— Чух това, пич — извика Откаченяка. — Гадна идея. Онези хора в клиниката са странни. Пълни смотаняци. И всичките са наркомани.

— Боже Господи, не бих искал да те набутам сред пасмина наркомани — отстъпи Джо.

Откаченяка кимна.

— Адски си прав, пич.

— Предполагам, че би могъл да остане няколко дни при мен — намесих се.

Съжалих за думите си още докато ги изричах. Какво ми ставаше днес? Имах чувството, че устата не е свързана с мозъка ми.

— Уха! Ще направиш това за Откаченяка? Жестока си! — извика Откаченяка и ме прегърна. — Няма да съжаляваш. Ще бъда чудесен съквартирант.

Джо не изглеждаше толкова щастлив. Имаше си планове за вечерта. Та нали още на масата у нашите бе подхвърлил, че му дължа секс в кучешки стил. Може и да се е шегувал, но надали. Не е лесно да си сигурен с мъжете. Може би пък най-добре беше да приема Откаченяка.

Направих физиономия на Джо, с която исках да му покажа, че нямах избор.

— Добре — съгласи се Морели. — Хайде да заключим и да се махаме оттук. Вземи Откаченяка, а аз ще взема Боб.

Двамата с Откаченяка застанахме в коридора пред апартамента ми. Той държеше малък сак. Предположих, че сакът съдържа малко дрехи и богат асортимент от дрога.

— Добре — казах. — Ето каква е работата. Добре дошъл си в дома ми, но нямаш право да взимаш дрога.

— Маце — изхленчи Откаченяка.

— Има ли наркотици в сака?

— Хей, на какво ти приличам?

— Приличаш на вкаменен.

— Да бе, ама това е защото ме познаваш.

— Изпразни сака на пода.

Откаченяка изсипа съдържанието на багажа си. Върнах дрехите му в сака и конфискувах всичко останало. Лули и хартийки, и сериозно количество забранени вещества. Влязохме в апартамента и аз изхвърлих съдържанието на найлоновите пликчета в тоалетната, после метнах приборите му в боклука.

— Никаква дрога докато живееш тук — наредих с твърд глас.

— Ей, това е страхотно — отвърна Откаченяка. — Откаченяка не се нуждае от дрога. Откаченяка я взима само за удоволствие.

Да бе!

Дадох му одеяло и възглавница и си легнах. В четири сутринта ме събуди телевизорът, който гърмеше във всекидневната. Излязох от спалнята по тениска и боксерки и изгледах намръщено Откаченяка.

— Какво става? Защо не спиш? — попитах.

— Обикновено спя като пън. Не знам какво ми става сега. Мисля, че ми дойде прекалено много. Чувствам се скапан, човече. Нали разбираш какво искам да кажа? Изнервен съм.

— Ясно. Май имаш нужда от малко трева.

— С медицинска цел, маце. В Калифорния ти дават лекарска рецепта, с която да си купиш трева.

— Забрави.

Върнах се в спалнята, заключих вратата и пъхнах глава под възглавницата.

Следващият път, когато се събудих, бе седем. Откаченяка спеше на пода, а телевизорът предаваше анимационни филмчета. Заредих кафе машината, дадох на Рекс прясна вода и храна и пъхнах филийка в новия тостер. Ароматът на кафе изправи Откаченяка на крака.

— Ей — каза той. — Какво има за закуска?

— Препечени филии и кафе.

— Баба ти щеше да ми направи палачинки.

— Баба ми не е тук.

— Опитваш се да ми вгорчиш живота, маце. Сигурно досега си се тъпкала с понички, а единственото, което аз ще получа, са препечени филии. Трябва да защитя правата си.

Откаченяка не крещеше, но не говореше и много тихо.

— Аз съм човешко същество и имам права.

— За какви права говориш? Правото да получиш палачинки? Или правото да ядеш понички?

— Не помня. Ох, Боже!

Той се просна на канапето.

— Този апартамент е потискащ. Изнервя ме. Как издържаш да живееш тук?

— Искаш ли кафе или не?

— Да! Искам кафе и го искам веднага!

Гласът му се повиши леко. Откаченяка вече крещеше.

— Не можеш да искаш от мен вечно да чакам това кафе!

Тръснах една чаша на плота, сипах кафе в нея и я подадох на Откаченяка. После набрах телефона на Морели.

— Имам нужда от лекарства — казах му. — Трябва да ми намериш малко лекарства.

— Антибиотици ли имаш предвид?

— Не. Марихуана. Снощи пуснах всичката дрога на Откаченяка в кенефа и сега го мразя. Напълно е откачил.

— Мислех, че планът е да го излекуваме.

— Не си струва. Харесвам го повече, когато е надрусан.

— Добре, стой там — каза Морели и затвори.

— Това кафе е гадно, маце — изхленчи Откаченяка. — Имам нужда от кафе с мляко.

— Добре! Отиваме да купим кафе с мляко. — Грабнах си чантата и ключовете и избутах Откаченяка през вратата.

— Ей, имам нужда от обувки, човече — спря ме той с нещастен вид.

Завъртях очи и въздъхнах тежко. Откаченяка се набута обратно в апартамента ми, за да си вземе обувките. Страхотно! Вече и аз треперех от нерви.

Бележки

[1] Верига денонощни магазини. — Б. пр.