Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Айсидора Уинг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fear of Flyng, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Ивайло
Корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ЕРИКА ДЖОНГ СТРАХ ОТ ЛЕТЕНЕ

Консултант Светлана Антонова

Редактор Н. Стоянов Коректори: Т. Вълевска, М. Кондова

Техн. редактор Ц. Иванова Формат 32/84/108; печ. коли 23,50

„Библиотека 48“, ул. „Шипка“ 44, тел 44 20 09; 87 75 29 Печат — ДФ „Абагар“, Велико Търново

Превод от английски: Галина Парашкеванова

БИБЛИОТЕКА 48 СОФИЯ, 1994

 

Erica Jong FEAR OF FLYNG

Copyright © by Erica Mann Jong

© Галина Парашкеванова, превод

ISBN 954-8047-18-7

История

  1. — Корекция

6.
ПАРОКСИЗМИ НА СТРАСТТА, ИЛИ МЪЖЪТ ПОД ЛЕГЛОТО

Измежду всички форми на абсурдна смелост смелостта на момичетата е извънмерна. В противен случай би имало малко бракове и още по-малко диви авантюри, които надхвърлят всичко, дори брака…

Колет

Да се влюбя лудо не беше чак толкова необичайно за мен. Влюбвах се почти всяка година, и то в различни типове. Влюбвала съм се в един ирландски поет, който отглеждаше прасета в някаква ферма в Айова. Влюбвала съм се в един романист, висок над метър и осемдесет, който приличаше на каубой и пишеше само алегории за последствията от радиацията. Влюбвала съм се и в един синеок литературен критик, който пък посрещна с ентусиазъм първата ми стихосбирка. Влюбвала съм се в един навъсен художник (чиито три съпруги се бяха самоубили). Влюбвала съм се в един много изискан професор по философия на Италианския ренесанс; негова милост дишаше лепило и чукаше първокурснички. Влюбвала съм се в преводач от ООН (староеврейски, арабски, гръцки), който имаше пет деца, болна майка и седем непубликувани романа в обширния си апартамент на Морнингсайд Драйв. Влюбвала съм се в един бледолик биохимик, WASP, който ме заведе на обяд в Харвард клуб и който е бил женен за две други писателки — и двете склонни към нимфомания.

Но от моите любови не се получаваше нищо. О, имало е натисканици на задната седалка на коли. И дълги пиянски целувки в пълни с хлебарки нюйоркски кухни над кани с топло мартини. Имало е флиртове по време на скъпоструващи обеди, от които се дебелееше. И щипвания в книгохранилищата на Бътлъровата библиотека. И прегръдки след поетични четения. И постисквания на длани на разни вернисажи из галериите. И дълги, многозначителни телефонни разговори, и писма, натежали от двусмислен подтекст. Имаше даже някои искрени и откровени предложения (обикновено от мъже,

[# Anglo-Saxon Protestant — бял англосаксонски протестант. — Б. пр.]

които въобще не ме привличаха). Уви, нищо не се получаваше. Предпочитах да се прибера вкъщи и да пиша поеми за мъжа, когото истински обичах (който и да беше той). В крайна сметка бях начукала достатъчно типове, за да знам, че един кур не е чак толкова по-различен от следващия. Така че какво търсех? И защо ли нямах покой? Може би се въздържах да изконсумирам всеки от тези флиртове, защото знаех, че мъжът, когото аз истински исках, щеше да продължи да ми се изплъзва и за мен щеше да остане само разочарованието. Но кой беше мъжът, когото истински исках? Знаех само, че съм го търсила отчаяно още от шестнадесетгодишна възраст, та до ден днешен.

Когато бях на шестнадесет години и наричах себе си Фабиан-социалистка, когато бях на шестнадесет и отказвах да се натискам с момчета, които харесваха Айк, когато бях на шестнадесет и плачех над „Рубайат“, когато бях на шестнадесет и плачех над сонетите на Една Ст. Винсент Милей — аз имах навика да мечтая за идеалния мъж, този, дето можеше да бъде еднакво чукан и телом, и духом. Той имаше лицето на Пол Нюман и гласа на Дилан Томас. Имаше тяло като това на Давид от Микеланджело („с тези чудесни малки, мраморни мускули“, както казвах на моята най-добра приятелка Пиа Уиткин, чиято любима мъжка статуя беше Дискохвъргачът; и двете бяхме студентки, жадни за история на изкуството). И така, той имаше ума на Джордж Бърнард Шоу (или поне това, което аз със своите 16-годишни разбирания си представях, че беше умът на Джордж Бърнард Шоу). Той обичаше Третия концерт за пиано на Рахманинов и песента на Франк Синатра „В най-най-ранните часове на утрото“ повече от всяка друга музика. Споделяше моята страст към гоблени с еднороги, към „Да победиш дявола“, Клоустърс, към „Вторият секс“ на Симон дьо Бовоар, към магьосничеството и към шоколадовия крем. Споделяше презрението ми към сенатор Джо Маккарти, към Елвис Пресли и към моите, родители еснафи. Никога не го срещнах. На шестнадесет

[# Айзенхауер. — Б. пр.]

[## Отдел на нюйоркския музей „Метрополитен“, където са изложени произведения на средновековни майстори художници. — Б. пр.]

години беше непоносимо, че още не го бях срещнала. По-късно научих, че не всичко, което хвърчи, се яде и да не сънувам будна с отворени очи. Контрастът между моите фантазии (Пол Нюман, Лоурънс Оливие, Хъмфри Богард и Давид на Микеланджело) и пуберите с пъпчиви лица, които познавах, будеше смях. Само че аз плачех. Пиа — също. Страдахме заедно в мрачния апартамент на родителите й на Ривърсайд Драйв.

— Представям си го много, много… нали знаеш?… Нещо като кръстоска между Лоурънс Оливие в Хамлет и Хъмфри Богард в Да победиш дявола: с ослепително бели зъби и абсолютно фантастично тяло — нещо като Дискохвъргача — казваше Пиа и сочеше своя доста дебел корем.

— С какво си облечена? — питах аз.

— Виждам го като нещо — сещаш се нали? — нещо като средновековна сватба. Нося бяла островърха шапка с прозрачен воал, падащ от нея. И рокля от червено кадифе — може би виненочервено, — и страшно остри обувки.

Тя ми рисуваше обувките с черния си рапидограф. После ми рисуваше целия тоалет — рокля с висока талия „empire“, с много дълбоко изрязано деколте и с дълги, тесни ръкави. Роклята беше облечена на възхитителен модел, чийто фантастичен бюст преливаше сладострастно извън деколтето. (По онова време самата Пиа бе възпълна, с наднормено тегло, но плоскогърда.)

— Представям си цялата тази работа в „Клоустърс“ — продължаваше тя. — Сигурна съм, че човек може да наеме „Клоустърс“, ако има връзки.

— Къде ще живеете?

— Е, например в някаква странна стара къща във Върмонт — нещо като изоставен манастир или абатство, или нещо такова… (Нито една от нас не поставяше под въпрос факта, че във Върмонт съществуваха изоставени манастири или абатства.) В истински селски стил, с дъсчен под и остъклен таван. Ще бъде нещо като една огромна стая, едновременно ателие и спалня, с голямо кръгло легло под остъкленото пространство и с черни чаршафи. И ще имаме много сиамски котки с имена — Джон Дон, Мод Гон или Дилън, нали знаеш?

Знаех или поне мислех, че знам.

— Във всеки случай — продължаваше тя — … виждам себе си… нещо като кръстоска между Джина Лолобриджида и София Лорен… (Пиа имаше тъмна коса.) Какво мислиш?

Отмяташе назад тъмната си, мазна коса, задържаше я така, всмукваше бузите си и ококорваше към мен големите си сини очи.

— А бе мисля си, че си повече тип Анна Маняни — казвах аз, — земна, първична, но страшно чувствена.

— Може би… — отвръщаше Пиа замислено, позирайки пред огледалото. — О, това е отвратително — допълваше след малко. — Никога не срещаме някой, който поне малко да ни заслужава — и правеше грозна гримаса.

През последната ни година в училището за музика и изкуства двете с Пиа отворихме нашето враждебно малцинство и включихме в него някои избрани нестандартни личности. Това беше най-големият компромис, който някога бяхме правили, за да си имаме и ние група. В групата влизаха цицоресто момиче на име Нина Ноноф, чиито претенции за изключителност се свеждаха до некрофилската й страст към духа на Дилън Томас, до предполагаемите й познания за китайските и японските профанации и до нейния „контакт“ с един истински студент от Иейл (който предизвикваше у нас мечти за групови футболни уикенди — уви, „контактът“ се оказа приятел на приятеля на познат на брат й). Освен това майката на Нина имаше голяма колекция от „секскниги“, в които включвахме и „Навлизане в зряла възраст в Самоа“, и „Секс и темперамент“; всяка книга, съдържаща думата „пубертет“, беше O.K. И накрая — бащата на Нина беше човек от висока класа, тъй като бе създал през 1940 г. Сините радиосерии. Що се отнася до Джил Сигел, то тя беше член на групата не толкова заради класата си, колкото поради милосърдието ни. Нямаше с какво да допринесе за нашата изтънченост, но компенсираше със сляпата си преданост към обществото ни и с ласкателния начин, по който имитираше и най-екстравагантните ни превземки. Ту член, ту нечлен на групата беше Грейс Барато от музикалния випуск; ние не уважавахме интелекта й, но тя пък разправяше фантастични истории за сексуалните си подвизи. Макар че го отричаше, ние тайно си говорехме, че Грейс сигурно е „стигала докрай“ Най-малкото тя е demi-vierge — казваше Пиа. Аз кимах с разбиране. По-късно проверих значението на думата в речника.

Допуснахме само две момчета в групата, но с тях се отнасяхме възможно най-презрително, за да ги накараме да разберат, че са при нас главно поради благоволението ни. Тъй като ни бяха съученици, а не „мъже колежани“, искахме да бъде ясно, че можем да ги считаме единствено за „платонически“ партньори. Джон Сток беше син на стари приятели на моите родители. Бузест, рус и пишеше къси разкази. Любимата му фраза бе „пароксизми на страстта“. Тя се появяваше поне веднъж във всеки негов разказ. Рон Перкоф (когото, разбира се, наричахме „перкото“) беше влюбен в мен. Висок, слаб, с клюнест нос и с наистина невъобразим асортимент от пъпки и черни точки по лицето (ах, как копнеех да ги изстискам), той се изживяваше като англофил. Беше абониран за „Пънч“ и за едно разпращано с въздушна поща издание на „Манчестър Гардиън“, мъкнеше стегнато навит чадър (независимо от времето), произнасяше „банален“ (една от любимите му думи), провлачвайки втората сричка, и изпъстряше речта си с изрази като „шибан калпазанин“ и „мотам се“.

След като приключи кандидатстудентската кампания и агонията около очакването на съобщенията за приемането ни в колеж, ние шестимата „се мотахме“ основно в апартамента на моите родители. Чакахме с нетърпение свидетелствата си за зрелост, докато течеше последният мързелив пролетен семестър. Седнали на пода в гостната, консумирахме тонове плодове, сирене, сандвичи с фъстъчено масло и сладкиши, слушахме албумите на Франк Синатра и пишехме колективни епични творби, като се опитвахме да ги направим толкова порнографски, колкото позволяваше нашият ограничен опит. Творяхме на моята портативна машина „Оливети“, която преминаваше последователно от коляно на коляно. Ако присъстваше Джон — „пароксизмите на страстта“ се явяваха неизменно на дневен ред.

Повечето от тези колективни творби не оцеляха, но неотдавна попаднах на един откъс, който приблизително

[# Demi-vierge — полудевственица (фр.). — Б. пр.]

[## В САЩ тя привършва в началото на февруари. — Б. пр.]

отразяваше духа на всички други загубени шедьоври. Имахме навика да се впускаме направо в действието, по възможност без никакъв увод, така че текстът ставаше винаги някак накъсан. Според едно от правилата ни всеки автор разполагаше с три минути време, преди да предаде машината на следващия, и това естествено засилваше конвулсивния характер на прозата. Тъй като Пиа обикновено започваше, на нея се падаше привилегията да скицира в общи линии персонажите, с които впоследствие трябваше всички да се съобразяваме:

Дориън Феърчестър Федингтън IV беше разюздан известен поет, за когото дори най-добрите му приятели твърдяха, че скачал от леглото в поезията и от лошо към по-лошо. В сексуално отношение беше всеяден, но понякога предпочиташе камилите, подобно на девет десети от докторите. Въпреки това вкусът му клонеше обикновено към жените. Хермиои Фингърфорт беше жена или поне за такава и харесваше да се смята; и когато тя се натъкна на Дориън, не им трябваше много време, докато устните им се срещнат в поредица от интересни пози.

— Кожата е най-големият орган на тялото — му каза тя веднъж: небрежно, докато се печаха заедно голи на терасата на нейния пентхауз във Флетбуш.

— Говори само от свое име — отвърна той, скачайки отгоре й в неочакван пароксизъм на страстта.

— Марш! Марш от путката ми! — крещеше тя, като го буташе и бранеше прехвалената си девственост със слънчевия рефлектор от сребърно фолио.

— Да разбирам ли, че искаш това, което правя, да рефлектира върху мен? — попита хапливо той.

— Боже Господи! — извика сърдито тя. — Мъжете се интересуват от жени само колкото да се изпразнят.

Навремето всички ние смятахме, че това е най-смешната проза, писана някога. Този диалог имаше и продължение — нещо за някакъв хеликоптер на пътната полиция с двама полицаи вътре, който кацаше на покрива, и цялата сцена се превръщаше в оргия — но продължението, уви, не беше оцеляло. Ала и така фрагментът вярно отразяваше нещо от настроенията ни през онзи период от нашия живот. Зад престорения цинизъм и псевдосложността ни се криеше най-елементарната романтика, тип сапунена опера, откак Едуард Фицджералд беше пресъздал образа на Омар Хаям. И двете с Пиа желаехме някой, с когото да пеем сред дивата природа, и знаехме, че Джон Сток и Рон Перкоф не бяха това, което ни трябваше.

И двете бяхме книжни плъхове и когато животът ни разочароваше, се обръщахме към литературата — или поне към киноверсиите. Виждахме се като действащи лица и не можехме да разберем какво беше станало с всичките мъже герои. Те бяха в книгите. Те бяха във филмите. Само че забележително отсъстваха от нашия живот.

 

ИСТОРИЯ И ЛИТЕРАТУРА ПРЕЗ СУБЕКТИВНИЯ ПОГЛЕД НА ШЕСТНАДЕСЕТГОДИШНИТЕ

I

Дориън Грей имаше златни къдрици. Рет Бътлър беше елегантен, красив и смел.. Жулиен Сорел знаеше всичко за страстта. Граф Вронски беше чаровен по руски начин. Бих казала — има една шепа мъже, пред които с радост ще лазя по корем — и всички те, до един, са много заети в роман.

II

Преди Жулиета да навърши шестнадесет години,

тя помирила две враждуващи семейства.

И Нана беше обиколила всичките парижки барове

с алкохолици, скитници и пияници.

Ликът на Елена, казват, предвождал много голям

брой кораби.

Саломея трябваше само да свали своите

седем воала.

Хубостта на Естер спаси нейния народ.

Подвигът на Мария се прославя от всяка камбанария.

Пастирката съпруга на Луи предизвика народа да

се разбунтува.

[# Едуард Фицджералд, поет, преводач, пресътворил на английски език (1859) поемата на Омар Хаям (1050–1123) „Рубайат“. — Б. пр.]

Но ето ме мен, вече над шестнадесет, а светът е съвсем спокоен и тих.

Метриката беше неравномерна, но посланието изглеждаше ясно. С радост бихме лазили по корем, стига да можехме да намерим мъже, дето да си заслужават лазенето.

Момчетата, които срещнахме в колежа, бяха в известен смисъл дори по-лоши. Мекотелите Джон и Рон имаха поне добър характер и ни обожаваха. Те не притежаваха разума на Дж. Б. Шоу, нито тела като на Микеланджеловия Давид, но ни бяха предани и гледаха на нас като на създания с блестяща интелигентност и финес. Ала в колежа войната между половете започна не на шега и нашите тела и умове се раздалечаваха все повече и повече.

Намерих първия си съпруг още в първи курс и се омъжих за него след дипломирането, четири години по-късно, като междувременно изживях някои случайни експерименти и странични забежки. Преди да навърша двадесет и две, бях вече „стрелян заек“, с един брак, който се бе разпаднал при най-мъчителни обстоятелства. Пиа попадна на поредица копелдаци, които я наебаха и я разочароваха. От колежа тя ми изпращаше дълги епистоларни епични творби със ситния си бароков почерк и ми описваше в детайли всяко копеле, но аз някак си все не съумявах да ги различа един от друг. Всички те имаха сякаш хлътнали бузи и гладки руси коси. Тя си падаше по „шагеци“ от Средния Запад, така както някои еврейски момчета си падаха по „ишкситата“. Повтарям, всичките приятели на Пиа като че бяха все едно и също момче. Хък Фин без сал. Руса коса, сини дънкови дрехи и каубойски ботуши. И в крайна сметка те винаги я зарязваха.

Постепенно и двете все повече и повече започнахме да загубваме илюзиите си. Това бе неизбежно, разбира се, като се имат предвид абсурдните фантазии, от които изхождахме, макар че, убедена съм, не бяхме чак толкова по-различни от другите млади момичета (не говоря за това, че бяхме по-начетени и със сигурност много по-претенциозни). Искахме само мъже, с които да делим всичко. Беше ли желанието ни неизпълнимо? Защо? Бяха ли мъжете и жените несъвместими по природа? Или просто все още не намирахме тези, дето ни трябваха?

През лятото на 1965 г., когато и двете станахме по на двадесет и три и обикаляхме Европа заедно, нашето разочарование стигна дотам, че спяхме с мъже само за да се хвалим една на друга с броя на скалповете, окачени на коланите ни.

А във Флоренция Пиа перефразира Робърт Браунинг така:

Отвори путката ми и ще видиш издълбано на нея: Италия.

Спахме с момчета — продавачи на чанти пред „Уфици“, с двама черни музиканти — те пък живееха в някакъв пансион срещу „Пиаца“, с билетопродавачи от Алиталия, с пощальони от Америкън Експрес. Цяла седмица имах любовна авантюра с този женен италианец, който се казваше Алесандро и обичаше да му шепна мръсотии в ухото, докато ме чукаше. Желанието му обикновено ме караше да избухвам в истеричен смях, така че губех, всякакъв интерес към ебането. Последва друга едноседмична връзка с един американски професор по история на изкуството на средна възраст; наричаше се Майкъл Карлински, но подписваше любовните си писма „Микеланджело“. Той имаше още американска съпруга алкохоличка във Фиезоле, лъскава плешива глава, козя брадичка и страст към Granita di Caffee. Искаше да яде портокалови резенчета от путката ми, защото бил чел за това в „Уханната градина“. След професора идваше наред този италиански студент по певческо майсторство (тенор), който още на втората ни среща ми каза, че любимата му книга била „Жюстин“ на Сад, и ме попита дали искам да изиграем сцени от нея. Преживяване заради самия житейски опит — мислехме Пиа и аз, — но никога не го и видях повече. Най-хубавата част от тези авантюри беше истеричният ни кикот, с който си ги разправяхме една на друга. Иначе те бяха по-скоро лишени от радост. Наистина мъжете ни привличаха, но когато станеше дума до разбиране и задушевен разговор, се нуждаехме една от друга. Постепенно мъжете бяха сведени до равнището на сексуални обекти.

Има нещо много тъжно в това. Вероятно сме стигнали дотам, да приемаме лъжата и играенето на роли, както и компромисите, дотолкова, че те са станали нещо незабележимо и обичайно дори за самите нас. Ние автоматично започваме да имаме тайни от мъжете си. Никога не бихме допуснали те да научат например, че ги одумваме заедно, че обсъждаме начина, по който чукат, че имитираме като маймуни походката и говора им.

Мъжете винаги са ненавиждали женското клюкарстване именно защото подозират истината: техните размери са взети и сравнени. В най-параноичните общества (арабско, източноправославно, еврейско) жените се държат изцяло под покривало (или под фередже) и колкото се може по-отделени от света. И въпреки всичко те клюкарстват: първичната форма на зараждане на съзнанието. Мъжете могат да се подиграват на това, но не могат да го предотвратят. Клюката е опиатът на потиснатите.

Но кой беше потиснат? Пиа и аз се чувствахме „свободни жени“ (израз, който не значи нищо без кавички). Пиа беше художник. Аз — писател. В живота си освен мъже имахме и много други неща — имахме работата си, пътешествията, приятелите. Защо тогава нашият живот изглеждаше като поредица от тъжни песни за мъжете? Защо го свеждахме сякаш само до лов на мъжкари? Къде бяха тези наистина свободни жени, които не прекарваха цялото си съществувание, люшкайки се от мъж към мъж, които се чувстваха пълноценни със или без противния пол? Обръщахме се за помощ към нашите неуверени героини и, о, чудо! — Симон дьо Бовоар не правеше никога дори жест, без да се зачуди, какво ли щеше да си помисли Сартр! Лилиън Хелман искаше толкова много да бъде мъж като Дъшиел Хамет, за да я обича той, колкото обича себе си. Анна Уълф на Дорис Лесинг не можеше да се изпразни, освен ако не беше влюбена, нещо, което й се случваше изключително рядко. А останалите — жени писателки, жени художнички, — повечето от тях бяха плахи, свенливи и шизоидни. Срамежливи в живота си и смели единствено в изкуството си. Емили Дикинсън, сестрите Бронте, Вирджиния Улф, Карсън Макълърс… Фленъри О’ Конър, дето отглеждаше пауни и живееше с майка си. Силвия Плат, дето си пъхаше главата в митична фурна. Джорджия О’Кийф, сама в пустинята, привидно оцеляла. Каква група! Сурова, суицидална, странна. Къде беше женският Чосър?

Една юначна лейди — сочна, жизнерадостна, любвеобилна, както и талантлива! Към кого ли бихме могли да се обърнем за пример? Колет под своята галска негърска грива? Сафо, за която не се знае почти нищо? „Аз гладувам/ и чезна“ — казваше тя в моя собственоръчен аматьорски превод. Така и ние! Почти всички жени, които адмирирахме, се оказваха в голямата си част или стари моми, или самоубийци. Дотам ли водеше всичко това?

И така, търсенето на невъзможния мъж продължи.

Пия въобще не се омъжи. Аз го сторих два пъти — но търсенето още продължава. Всеки от безбройните ми психодоктори би могъл да ви каже, че аз търся баща си. Не го ли правеха всички? Обяснението въобще не ме задоволяваше. Не, не че изглеждаше грешно; то изглеждаше прекалено просто. Може би търсенето беше в действителност някакъв ритуал, в който много по-важен бе процесът, отколкото резултатът. Може би това беше някакво дирене. И вероятно въобще нямаше никакъв мъж, а само мираж, породен от нашите копнежи и пустотата. Когато си лягаш гладен, сънуваш, че ядеш. Когато си лягаш с пълен пикочен мехур, сънуваш, че ставаш да пикаеш. Когато си лягаш разгонен, сънуваш, че се чукаш. Може би невъзможният мъж не беше нищо друго освен привидение, създадено от нашите собствени силни желания. Може би той беше като безстрашния неканен гост, призрака-изнасилвач, когото жените очакваха да намерят под леглата си или в килерите. Или може би той беше наистина смъртта, последният любовник. В една поема аз си го представях като мъжа под леглото.

Мъжът под леглото

Мъжът, който чакаше там от години

Мъжът, който чака за моя плаващ бос крак

Мъжът, който мълчи, докато кълбета мъхурляк

се гонят в тъмнината

Мъжът, чийто дъх е диханието на малки бели пеперудки

Мъжът, чието дишане чувам, когато вдигам

телефона

Мъжът в огледалото, чието дъхване затъмнява

среброто

Скелетът в килера, който трака с топчетата

нафталин

Мъжът в самия край на пътя

Аз го срещнах нощес. Аз винаги го срещам

Той стои в кехлибарения въздух на един бар

Когато скаридите се гърчат като размахани пръсти

и яздят през въздушното пространство, забодени

на клечки за зъби-шишове

Когато ледът се пропуква и Аз почти пропадам

той наглася лицето си около празнините му

той насочва очите си без зеници към мен

Години е чакал, за да ме повлече надолу, да потъна

и сега ми казва

чакал е само, за да ме отведе вкъщи

Ние валсираме през улиците като смъртта и

девицата

Ние преплуваме през стената на стената на моята

стая

Ако той е моят сън, той ще се скатае обратно

в тялото ми

Дъхът му пише писма от влага по стъклото на

бузите ми

Аз се увивам около него като тъмата

Дъхвам в устата му

и го правя реален.

1,2,3

[# В оригинала е изписано със знака &. — Б. пр.]