Ерика Джонг
Страх от летене (4)

4.
БЛИЗО ДО ЧЕРНАТА ГОРА

Децата в най-крехка възраст бяха неизменно

изтребвани, по причина че поради тяхната

немощ бяха негодни за работа… Много често

жените се опитваха да скрият децата

под дрехите си, но, разбира се, ние

ги намирахме и тогава ги изпращахме,

за да бъдат ликвидирани. От нас се изискваше

да провеждаме тези изтребления в пълна тайна,

но, разбира се, отвратителната зловонна

смрад от нескончаемото горене на телата

се просмукваше из цялата област и хората

от околността знаеха, че в Аушвиц

се провеждаха изтребления.

Из показанията на СС оберщурмфюрер Рудолф Хес, 5 април 1946, Нюрнберг

ВЛАКЪТ В 08,29 ЗА ФРАНКФУРТ

Европа е прашно плюшена,

вагони първа класа

с първокласен прах.

И кондукторът

прилича на розово

марципанено прасе

и с патешка походка

върви по коридора.

ФРОЙЛАЙН!

Той го произнася с четири умлаута

и червеният лачен кожен ремък

на гърдите му звънва във въздуха

като скъсан ластик.

И шапката му стърчи нагоре като връх,

папска корона,

насочена към небесата с претенции

за абсолютна власт,

божественото право

на кондуктора на Бундесбан.

ФРОЙЛАЙН!

Е pericoloso sporgersi.

Nicht hinauslehnen.

@II est dangereux…

повтарят колелата.

Но аз не съм толкова тъпа.

Аз знам къде свършват релсите

и влакът се придвижва напред

към тишината.

Аз знам, че спирката

ще бъде безименна.

Косата ми е толкова арийска,

колкото може да бъде.

Името ми е Пирен.

Паспортът ми, очите —

по-сини от баварското небе.

Но той вижда

Звездата на Давид

в пъпа ми.

Бум. Прас.

Нося я за

последния стриптийз.

ФРОЙЛАЙН!

Някой ме побутва и събужда.

Моята ръка страхливка

почти се вдига за поздрав

към този настръхнал малък

униформен мъж.

Schones Wetter heute,

казва той,

посочвайки с глава

към фермите с неясни очертания

зад прозореца.

Щракайки, той пробива

билета ми, после

лицето му мекица ми се усмихва

в слънчевата светлина, която

изведнъж става блага

като пилешка супа.

[# Времето е чудесно! (нем.). — Б. пр.]

Преди да отида да живея в Хайделберг, не съзнавах особено, че съм еврейка. О, имах някакви спомени: баба ми, докато насапунисваше ръцете ми, казваше, че отмива „германците“ (нейна игрословица синоним за микроби). Сестра ми Ренди пък беше измислила игра, наречена „Да избягаме от германците“, която се състоеше в това, да навлечем най-топлите си дрехи, да напъхаме бебето Клое в кукленската детска количка, да си направим сандвичи с ябълково пюре и да седнем да ги ядем в уханните дълбини на килера за дрехи, надявайки се, че запасите ни ще стигнат, докато дойдат съюзниците. Имам също някакъв далечен спомен за най-добрата си приятелка Джилиън Баткок (петгодишна) от епископалната църква, която казваше, че не би могла да се изкъпе заедно с мен, тъй като съм еврейка, а евреите „винаги правели пиш във ваната“. Но по принцип съм прекарала едно универсално детство. Приятелите на родителите ми бяха от всички цветове, религии и раси. Както и моите. Сигурно съм научила израза „Общочовешко семейство“, докато още съм пишкала в гащичките си. Понякога вкъщи се говореше на идиш, но само когато го използваха като кодов език, за да скрият нещо от прислужничката. От време на време си служеха с него и за да заблудят нас, децата, но ние със своите безпогрешни детски радари винаги схващахме смисъла дори и да не разбирахме думите. В резултат на всичко това така и не научихме добре идиш. Трябваше да прочета „Сбогом, Колумб“, за да разбера думата „shtarke“, и „Вълшебната бъчва“, за да открия, че има вестник „The Forward“. Едва на четиринадесетгодишна възраст присъствах на честване на бар митцвах (този на първи братовчед, от Сприг Вели, щат Ню Йорк), докато майка ми си остана вкъщи с главоболие. Дядо ми като бивш марксист, който вярваше, че религията е опиум за народа, забрани на баба всякакви „религиозни дивотии“, а след това ме обвини (когато вече навлезе в сантименталния ционизъм на своите осемдесет години), че съм „мръсна антисемитка“. Разбира се, че не бях антисемитка. Работата беше в това, че аз не се чувствах особено много еврейка и все не можех да разбера защо точно той от всички хора по света започна да говори като Чейм Вайзман. Пубертетът ми (в летния лагер Брейк Нек, Гимназията за музика и изящни изкуства и като стажантка към фонда за екология на Хералд Трибюн) беше протекъл безметежно; тогава за председател на класа винаги избирахме негър, а да имаш приятели и гаджета от други раси се считаше за неоспоримо доказателство за социално положение. Не че не съзнавах лицемерието на тази обратна дискриминация, още тогава, но все пак доброволно поех моята част от интеграцията. Считах себе си за интернационалистка, фабиансоциалистка, приятел на човешкия род (тогава още никой не говореше за женския род), хуманистка. Настръхвах, щом чуех невежи еврейски шовинисти да говорят, че Маркс, Фройд и Айнщайн са все евреи и че евреите имат по-висши гени и мозъци. Беше ми ясно, че да се смяташ за по-висш е сигурен признак, че си по-низш, а да смяташ себе си за изключителен, е сигурен признак, че си посредствен.

[# Игра на думи — от Germans = германци на англ. ез., и Germs = микроби, бацили на англ. ез. — Б. пр.]

[## Празненство за навършване на пълнолетие, което според еврейската традиция е на тринадесетгодишна възраст. — Б. пр.]

Откакто съм навършила две години, всяка Коледа правехме елха. Само че ние не празнувахме Рождество Христово; ние празнувахме (казваше майка ми) „Зимното слънцестоене“. Джилиън, която имаше ясла под своето коледно дърво и Витлеемска звезда на върха му, разгорещено спореше с мен. Аз решително повтарях думите на майка си.

„Зимното слънцестоене е отпреди Исус Христос“ — казвах. Горката набожна майка на Джили пък държеше на младенеца Исус и непорочното зачатие.

На Великден търчахме да търсим боядисани яйца, но вкъщи не празнувахме Възкресение Христово; ние празнувахме „Пролетното равноденствие“, Възраждането на живота, Пролетните ритуали. Ако чуехте само майка ми, щяхте да помислите, че сме друиди.

— Какво става с хората след смъртта? — попитах я аз.

— Те наистина не умират — отвърна тя. — Връщат се в земята и след време се раждат отново, като трева или може би дори като домати.

Думите й звучаха странно обезпокояващо. Щеше може би да бъде къде по-нормално, ако беше казала само: „Те наистина не умират“, но иначе кому се искаше да бъде домат! Такава ли беше моята съдба? Да стана домат, пълен с гадни семки?

Ала ща не ща — това беше единствената ми религия. Ние всъщност не бяхме юдеи; ние бяхме езичници и пантеисти. Вярвахме в прераждането, в душата на домата, дори (още от 40-те години) в екологията. И въпреки всичко споменато започнах да се чувствам ревностна еврейка и подчертано параноичка (може би става дума за едно и също нещо) от момента, в който стъпих в Германия.

Някак изведнъж хората в рейсовете се прибираха по домовете си, където ревниво пазеха ценни малки колекции от златни зъби и венчални халки… Абажурите в хотел „Европа“ бяха от подозрително фин материал… Сапунът в тоалетната на „Зилбернер Хирш“ имаше странна миризма… Блестящите от чистота влакове бяха всъщност клаустрофобични и вонящи товарни вагони… Кондукторът с лице на розово марципанено прасе нямаше да ме пусне… Началник-гарата с висока нацистка шапка щеше да намери претекст да ми провери документите и да ме бутне към някой от полицаите, облечени в зелени униформи, с черни кожени ботуши и с камшици от същата кожа… Митничарят на границата сигурно щеше да ме спре, да намери тайния ми запас от ломотил, камфор, сяра, вицелин и либриум от военната аптека — обикновения набор, с който се пътуваше до Италия — и да ме закара в тайна пещера под Алпите, където щяха да ме измъчват по жестоки и изобретателни начини, докато си призная, че под моето езичество, пантеизъм и педантично познание на английската поезия бях толкова еврейка, колкото и Ани Франк.

Погледнато исторически, бе ясно, че Бенет и аз дължахме пребиваването си в Хайделберг (както и нашия брак фактически) на правителството, което измами американската общественост, както се разкри по-късно от документите на Пентагона. С други думи, женитбата ни бе пряк резултат от обстоятелството, че Бенет го взеха войник — а той беше получил повиквателната си в резултат от съставянето на виетнамските групи през 1965–1966 г., което пък пряко произтичаше от измамата на правителството спрямо американската общественост. Но кой знаеше това навремето? Подозирахме нещичко, ала нямахме доказателства. Четяхме ироничните заглавия, обещаващи, че наборът се извършва, „за да се приключи войната и да се установи траен мир“. Имаше и такива шедьоври от по един ред, като: „Наложи се да разрушим селото, за да го спасим…“ Появиха се и активисти, по-членоразделни от всякога. Ала липсваха доказателства, черно на бяло, на първа страница на вестник „Таймс“.

И така Бенет — детски психиатър с незавършена и наполовина специализация по психоанализа — беше взет войник на тридесет и една годишна възраст. Познавахме се от три месеца. Бяхме се срещнали след други нещастни, любовни връзки, а от моя страна и след един катастрофален брак. Повръщаше ни се от безбрачие; ужасявахме се от самотата; бяхме щастливи заедно в леглото; бяхме изплашени от бъдещето; оженихме се само ден преди Бенет да замине за Форт Сам Хюстън.

Първоначално бракът се оказа странен. И двамата бяхме очаквали избавление. А ето че — вкопчени един в друг като удавник за сламка — потъвахме заедно. Нещата взеха враждебен обрат само за дни. Преминахме бързо от словесните нападки към абсолютното мълчание, но продължавахме да правим любов — което за наше учудване все още ни харесваше. Нито един от нас нямаше представа в какво се бяхме забъркали, нито пък защо го бяхме направили.

Преди да отидем в Хайделберг, декорът на първите два месеца от брачния ни живот беше поне толкова странен, колкото и причината за сключването на този брак. Бяхме двама изпълнени с ужас изкоренени манхатънци, запокитени някъде там долу, в Сан Антонио, Тексас. Бенет беше остриган, напъхан в зелени военни дрехи и принуден часове наред да поема армейска пропаганда относно това как да бъде военен лекар — нещо, което той ненавиждаше от дън душа.

Аз си стоях „вкъщи“, в стерилен мотел близо до Сан Антонио, гледах телевизия, човърках стихотворенията си и се чувствах бясна и безсилна. Като повечето момичета кореняк-нюйоркчанки не знаех да карам кола. Бях двадесет и четири годишна и забита в някакъв тексаски мотел, разположен срещу изпепелен от слънцето отрязък от магистралата Сан Антонио — Остин. Спях до десет и половина, събуждах се и гледах телевизия, докато се гримирах грижливо (за кого ли?), слизах долу, натъпквах се с тексаската закуска-обяд, състояща се от палачинки, наденички и мръвки, слагах банския си костюм (който ставаше все по-тесен) и правех слънчеви бани около два часа. След това плувах пет минути в басейна и се качвах обратно горе, за да се заловя за „работа“. Но открих, че ми е почти невъзможно да работя. Самотата на писането ме ужасяваше. Търсех си всякакви извинения, за да избягам. Не се чувствах писателка и нямах вяра в писателските си способности. Тогава все още не осъзнавах, че цял живот бях писала. На осем години бях започнала да съчинявам и да илюстрирам малки разкази. Бях си водила дневник от десетгодишна възраст. Бях страстен и ироничен съчинител на писма на тринадесет и съзнателно подражавах на писмата на Кийтс и Шоу през цялото си юношество. На седемнадесет, когато заминах за Япония с родителите и със сестрите си, аз помъкнах портативната си пишеща машина „Оливети“ и прекарвах всяка вечер, резюмирайки на отделни листове впечатленията си от деня. Започнах да публикувам стихотворения в малки литературни списания, когато бях в горния курс на колежа (там пък печелех повечето от наградите за поезия и редактирах училищното литературно списание). И все пак въпреки очевидния факт, че бях развила мания на тема писане, въпреки публикациите и писмата от различни литературни агенти, които ме питаха дали „работя върху роман“ — аз въобще не вярвах, че ще се посветя сериозно на писането.

Вместо това бях допуснала да ме убедят да следвам. На следването се гледаше като на нещо сигурно. Предполагаше се, че то е нещо като необходим пълнеж (като бебе ли?), с който трябва да се сдобиеш, преди да седнеш да пишеш. Каква очевидна заблуда изглежда това сега! Тогава обаче ми се струваше предпазливо, мъдро и отговорно. Аз бях такова прилежно и добро момиче, че моите преподаватели постоянно ми пробутваха стипендии. Много ми се искаше да ги отрежа, но не ми стискаше да го сторя, така че пропилях две и половина години, за да получа диплома и да подготвя част от кандидатска дисертация, преди да проумея, че следването сериозно пречеше на моето развитие.

Омъжвайки се за Бенет, аз излетях от университета. Прекъснах следването си, за да го последвам в армията. Какво друго можех да сторя? Не че исках да се откажа от стипендията си — просто Историята ми тегли шут в гъза. Едновременно с това бракът ми с Бенет ме отведе далеч от Ню Йорк, далеч от майка ми, далеч от Факултета по английска филология при Колумбийския университет, далеч от бившия ми съпруг и далеч от бившите ми гаджета — всичките те, изглежда, се сливаха в моето съзнание. Исках да се махна. Исках да избягам. И Бенет беше средството за това. Бракът ни започна под този тежък товар. Истинско чудо е, че оцеля.

В Хайделберг се „задомихме“ в обширен американски концентрационен лагер в следвоенната част на града (нямаше нищо общо със стария хубав квартал близо до Schloss, който посещаваха туристите). Повечето от съседите ни бяха армейски капитани с подчинените им семейства. С няколко крещящи изключения това бяха най-милите хора, сред които някога съм живяла. Докато се нанасяхме, съпругите ни приветстваха с кафе. Децата бяха влудяващо дружелюбни и любезни. Мъжете се втурваха галантно да ни помагат да изтикаме колата си от снежната преспа или да извлечем нагоре по стълбите тежките кашони. А най-умопомрачително беше, когато ни заявяваха, че животът в Азия няма стойност, че САЩ трябва да сринат със земята Виетконг и че в крайна сметка войниците трябва просто да си вършат работата, а не да имат политически възгледи. Те гледаха на Бенет и на мен като на извънземни същества, а и самите ние се чувствахме почти като такива.

[# Schloss — замък. — Б. пр.]

Отсреща бяха другите ни съседи — германците. През 1945 г., когато все още бяха милитаристи, те мразеха американците за това, че са спечелили войната. Сега, в 1966 г., немците бяха пацифисти (поне що се отнасяше до други нации) и мразеха американците за това, че бяха във Виетнам. Нелепостите се множаха така бързо, че едва успявахме да ги поемем. Ако в Сан Антонио имаше някаква странна атмосфера, то в Хайделберг усещането беше хиляди пъти по-странно. Ние живеехме между две редици от неприятели и се чувствахме и двамата толкова нещастни, че се превърнахме във врагове един за друг.

Още мога, като затворя очи, да си спомня вечерните часове в Марк Твен Вилидж, Хайделберг. Миризмата на TV-вечерите по коридорите. От радиоуредбата на въоръжените сили гърмяха резултати от мачове и преувеличени сводки за убитите на другия край на света виетнамци. Децата ревяха. Двадесет и пет годишни луничави матрони от Канзас се мотаеха по пеньоари и с ролки на главите, очаквайки и за тях, както за Пепеляшка, да дойде звездният час, за който ще си струва да си срешат косите. Но той така и не идваше. Вместо него се появяваха търговците, които вилнееха по коридорите, звъняха по звънците и продаваха всичко — от застраховки и картинни енциклопедии (с опростен речников фонд) до ориенталски килими. Освен разните загубени безпризорни американци, пропаднали англичани и пакистански студенти (търговията за тях представляваше нещо като „странично занимание“) имаше и цял бундесвер уродливи германци; те пък въртяха амбулантен бизнес с всичко — от „ръчно рисувани“ маслени пейзажи на захаросани Алпи под медени залези, през халби за бира (халбите свиреха мелодията на „Бог да благослови Америка“), до шварцвалдски часовници с кукувици, които биеха непрекъснато. И военните купуваха ли, купуваха. Съпругите купуваха, за да запълнят празния си живот, за да създадат някаква илюзия за дом в своите мрачни квартири и за да се покажат, пръскайки с пълни шепи американски пари. Хлапетата си купуваха каски, военни играчки и детски униформи, за да могат да играят любимата си игра „виетнамците против зелените барети“, и така да се подготвят за своето бъдеще. Съпрузите купуваха яки инструменти, за да противодействат на собственото си усещане за импотентност. Всички те си купуваха часовници, сякаш като символ за начина, по който, тиктакайки, армията им изцеждаше живота.

Някой беше пуснал слух в Марк Твен Вилидж, че германските часовници били на сметка, така че за всеки капитан, сержант или лейтенант беше въпрос на чест да отнесе поне тридесетина у дома. В продължение на цели две години те ги окачваха по стените си, където часовниците биеха и кукаха на неравни интервали, подлудявайки жените и децата им така, както армията подлудяваше самите глави на семействата. И като се има предвид, че стените на постройките бяха едва ли не от хартия, даже неизкукалите им обитатели (такива като нас) по цял ден слушаха непрекъснато механичното изпълнение. А изчезнеше ли то, тогава пък някое „музикално“ хлапе се опитваше да изсвири неизсвиримата иначе „Знаме, осеяно със звезди“ на някакъв хармониум (купен на изплащане с месечни вноски „за улеснение“ — като най-трудното беше да го слушаш) или пък някой новопроизведен във висш офицерски чин ревваше по децата си (близнаци, наречени Уейн и Дуейн — иначе известни като неговите „пакостници“). В моментите, когато кукането не ме вбесяваше, започваше да ме забавлява символиката на часовниците. Всеки в армията броеше постоянно дни и минути: осем месеца преди да те преместят, още три месеца преди да замине мъжът ти за Виетнам, още две години, за да те предложат за повишение, още три месеца преди да можеш да докараш жена си и детето си… Часовниците отбелязваха всяка минута от всеки час на този дълъг марш към забвението.

С изключение на това, че нямахме часовници, апартаментът ни не се различаваше много от типичните за младшите офицери квартири в колонията. Мебелите бяха от най-противната германска претруфена разновидност, изработени веднага след войната и дадени на американците като част от репарациите. Няма съмнение — бяха ги направили още по-грозни от обикновено, за да си отмъстят. Бледобежови, бозави в началото, сега, след двадесет години жестока експлоатация, изпоцапани, лекедьосани и потъмнели, с цвят на урина, те вече носеха отпечатъците от множество домашни питомци, деца и следи от бири, гаврътнати рано сутринта. Бяхме направили всичко възможно, за да покрием хипопотамските легла и слонските столове с ярки калъфи, възглавници и тапицерии. Бяхме украсили стените с плакати и первазите под прозорците с растения. Бяхме запълнили етажерките с наши собствени книги (превозени дотук скъпо и прескъпо за сметка на правителството). И въпреки това мястото си оставаше потискащо. Самият Хайделберг изглеждаше печално неприветлив. Красив град, над който десет месеца в годината валеше. Слънцето се бореше да се покаже дни наред, пробиваше за час или два и се оттегляше сразено. И ние сякаш живеехме в затвор. Духовно и интелектуално гето, което буквално не можехме да напуснем, без да бъдем арестувани.

Бенет бе затънал в армията и в собствената си депресия. Не можеше да помогне и на мен. Аз също не бях в състояние да му предложа нищо. Свикнах да се разхождам сама в дъжда по улиците на стария град. Прекарвах часове наред, обикаляйки из универсалните магазини; опипвах стоки, за които знаех, че никога няма да купя, мечтаех сред тълпите, улавяйки дълги разговори, които първоначално разбирах само откъслечно. Слушах лаещи търговци, които демонстрираха и хвалеха качествата на еластични перуки, изкуствени нокти, резбарски принадлежности, месомелачки и сатъри… „Май-не дамен унд херен…“ — започваха те и всяко едно дълго изречение беше изпъстрено с това обръщение. След време то закънтяваше в ушите ти.

И навред около мен — все тези дами с форма на картофи, които ме ограждаха със сива стена от лодени. Германия е патрулирана от цели армии дами, облечени в сиво, с тиролски шапки, удобни обувки и румени бузи със следи от пукнати капиляри. Отблизо бузите им изглеждаха като нашарени от малки фойерверки, заснети в момента на избухването им. Тези яки вдовици никнеха навсякъде: мъкнеха мрежи със стърчащи от тях банани, караха велосипеди, яхнали с широките си задници тесните им седалки, вземаха облетите в дъждове влакове от Мюнхен до Хамбург, от Нюрнберг до Фрайбург. Свят от вдовици. Финалната развръзка, обещана от нацистката мечта: свят без евреи и без мъже.

Някой път, шляейки се безцелно, се возех на щрас-бана, спирах в случайно кафене за една бира с pretzels или за kaffee und Kuchen в Konditorei. Фантазирах, представяйки си, че съм прероденият дух на убит в концентрационен лагер евреин. Кой можеше да твърди, че не бях? Съчинявах заплетени сюжети, като внушавах на самата себе си, че са сюрреалистични разкази, които възнамерявах уж да пиша. Но те бяха повече от разкази и аз не пишех. Понякога мислех, че полудявам.

За пръв път в живота си проявявах огромен интерес към историята на евреите и към историята на Третия райх. Отидох в USIS, или Библиотеката на специалните служби, и започнах да се ровя в книгите, които описваха в детайли ужасите на депортирането и на лагерите на смъртта. Прочетох за Einsatzgruppen и си представях как копая собствения си гроб, как стоя на ръба на огромната яма и стискам бебето си, докато нацистките офицери зареждат автоматите си. Представях си крясъци, писъците на ужас и тъпия звук на падащите тела. Представях си, че съм ранена и че се търкалям в ямата заедно с гърчещата се плът, докато ме засипваха с лопати пръст отгоре. Как можех да протестирам, че не съм еврейка, а пантеистка? Как можех да доказвам, че обожествявахме Зимното слънцестоене и ритуалите на Пролетта? В очите на нацистите аз бях толкова еврейка, колкото и всеки друг. Щях ли да се преобразя в земята и да стана цвете или плод? Това ли се беше случило с душите на всички евреи, убити в деня, в който съм се родила аз?

Редките слънчеви дни обикновено прекарвах из пазарите. Германските пазари на плодове ме омагьосваха с дяволската си красота. Имаше съботен пазар зад старата църква „Свети дух“ на градския площад от седемнадесети век. Под опънатите тенти на червени и бели райета се струпваха камари от плодове, кървящи сякаш с човешка кръв. Малини, ягоди, морави сливи, къпини, боровинки. По-нататък — купища рози и божури. Всичко беше с цвят на кръв и всичко кървеше в дървени сандъчета или върху дървени сергии. Тук ли се бяха вселили душите на еврейските бебета от войната? Затова ли толкова ме разстройваше страстта на германците към градинарството? Тяхната криворазбрана способност да ценят светостта на живота? Всичката тази любов, насочена към отглеждане на плодове, цветя и животни? Но ние нищо не знаехме за това, което ставаше с евреите, ми повтаряха те отново и отново. Не пишеше нищо във вестниците. То продължи само дванадесет години. И аз им вярвах по някакъв начин. И ги разбирах в известна степен. И исках да ги гледам как всички те умират от бавна и мъчителна смърт. И най-вече заради кървавата красота на пазарите — старите вещици, дето мереха моравите плодове, здравите руси фройлайни, които брояха розите — те никога не пропускаха да разбунят най-яростните ми чувства към Германия.

Едва по-късно можах да пиша за всичките тези неща и частично да изгоня демоните. Едва по-късно можах да се сприятеля с немци и дори да намеря нещо, което да харесвам в езика и в поезията им. Но през тази първа година на самота аз бях неспособна да се докосна до белия лист и почти нямах приятели. Живеех като отшелник, четях, разхождах се, представях си, че душата ми се изплъзва от тялото и че ме обсебва душата на някой друг, който е умрял вместо мен.

Изследвах Хайделберг като шпионин, открих всички ориентири за Третия райх, които нарочно не бяха упоменати в пътеводителите. Намерих мястото, където се е издигала синагогата, преди да я изгорят. А след като се научих да шофирам, можех вече да ходя много по-далеч из околността и намерих една изоставена странична железопътна линия и някакъв стар товарен вагон с надпис „Reichsbahn“ отстрани. (Всичките съвременни немски влакове носеха обозначението „Bundesbahn“.) Чувствах се като един от тези фанатизирани израелци, тръгнали на лов за нацисти чак в Аржентина. Само че аз преследвах собственото си минало, собственото си еврейство, в което досега не бях способна да повярвам.

Това, което ме вбесяваше най-много, мисля, беше начинът, по който германците бяха сменили защитния си цвят, начинът, по който говореха за мир и хуманизъм, начинът, по който претендираха, че са се били на руския фронт. А това, което ме отвращаваше, беше тяхното лицемерие. Ако бяха дошли поне и заявили открито: Ние обичахме Хитлер, някой можеше да опита да претегли тяхната човечност срещу тяхната почтеност и може би да им прости. За трите години обаче, преживени от мен в Германия, срещнах само един човек, който да признае това. Той беше бивш нацист и стана мой приятел.

Хорст Хумел ръководеше печатарски бизнес от малкия си офис в стария град. Бюрото му беше затрупано с високи купчини книги, вестници и всякакви други хартиени боклуци, а той стоеше вечно на телефона или пък крещеше нареждания на тримата си треперещи Assistenten. Беше висок метър и половина, много шкембест и носеше очила с дебели стъкла с оттенъка на кехлибар; те още повече подчертаваха кръговете под очите му. Още щом се запозна с него, Бенет започна да го нарича „гномът“ винаги, когато станеше дума за печатаря. В общи линии хер Хумел (както го наричах аз в началото) говореше добре английски, но понякога правеше такива смешни грешки, че те проваляха първоначалния ефект. Един ден например му казах, че ще трябва да се прибера вкъщи, за да приготвя вечеря за Бенет, а той ми отвърна: „Ако вашият Mann е гладен, тогава трябва да си отидете вкъщи и да го сготвите.“

Хумел печаташе всичко: от менюта и рекламни дипляни до The Heidelberg Officers’ Wives’ Club Newsletter — един гланцов таблоид на четири страници, фрашкан с печатарски грешки, с разни безсмислици за обета на войнишката жена и със снимки на армейски матрони, издокарани с шапки, гарнирани с цветя, с корсажи, украсени с орхидеи, и с очила, обрамчени с бляскави фалшиви диаманти. Те винаги си връчваха една на друга някакви награди за различни обществени заслуги.

За свое собствено развлечение Хумел печаташе също така и седмична брошура подзаглавие Heidelberg Alt und Neu. Тя съдържаше най-вече реклами за ресторанти и хотели, разписания за влакове, програмите на кината и други подобни. Понякога „гномът“ (който нявга бил военен кореспондент при битката за Анцио) пишеше уводни статии на местни теми, а от време на време за разнообразие интервюираше някое местно величие или посетител на града.

След цяла година, прекарана в лов на нацисти из Хайделберг (и след като бях опитвала да започна работа на разни случайни места, от което депресията ми само се задълбочаваше), аз се натъкнах на Хумел; той ме помоли да бъда неговият „американски редактор“ и да му помогна да привлече повече англоговорящи читатели за Heidelberg Alt und Neu. Идеята беше да ги примами с нашите писания за някоя туристическа забележителност, след което да им бъдат продадени продуктите на неговите рекламодатели: порцелан „Розентал“, статуетки „Хумел“ (без връзка с неговото име), домакински джаджи, местни марки вина и бири. Аз трябваше да пиша по една колонка седмично срещу хонорар от 25 дойче марки (или 7 долара), а Хумел щеше да набавя снимките и да превежда текста на немски за съседната страница.

[# Клубен бюлетин на офицерските жени в Хайделберг. — Б. пр.]

[## Хайделберг — стар и нов. — Б. пр.]

Можех да пиша за всичко, което смятах за интересно. Абсолютно за всичко. Разбира се, приех работата.

Първоначално развивах „безобидни“ теми — разрушени замъци, лозарски фестивали, исторически ресторанти, дреболии от хайделбергската история и апокрифи. Използвах колонката си, за да науча и аз самата някои неща. Използвах я, за да черпя сведения от места, където иначе никога нямаше да проникна. Понякога пишех сатирично, изопачавайки събития от рода на германо-американската седмица за дружба и приятелство, или Fasching бала в градската община. Понякога правех художествени прегледи за изложби или опери, отразявах дискусии на архитектурни или музикални теми, разказвах за някогашни видни посетители на Хайделберг, като Гьоте и Марк Твен. Научих маса интересни неща за града, усвоих задоволително добре разговорния немски, станах малка знаменитост в града и в армията и бях разточително поена и хранена в хайделбергските ресторанти, които искаха да се пише за тях. Ала имаше крещящо разминаване между изящните ми, духовити редове за удоволствията на Хайделберг и истинските ми чувства към Германия. Постепенно ставах все по-смела и съумях да приведа чувствата и писанията си в една само привидно стройна редица. Наученото от тези колонки предвещаваше онова, което щях да постигна по-късно в процеса на моето „истинско писане“. В началото остроумничех, бях повърхностна и неискрена. С времето станах по-смела. Постепенно престанах да се дегизирам. Смъкнах маските си една по една: ироничната, хитроумната, псевдосветската и тази на безразличието.

Преоравайки града на лов за призраци, бях открила най-материалния от всичките — нацисткия амфитеатър, загнезден горе между хълмовете над Хайделберг. Да ходя там ми стана идея-фикс. Изглежда, никой в Хайделберг не признаваше съществуването на въпросното място и точно това отрицание придаваше на амфитеатъра допълнителна притегателна сила. А може би той никога и да не бе съществувал освен в собственото ми въображение. Но аз се връщах отново и отново към откритието си.

Бил е построен през 1934 или 1935 от Младежкия трудов корпус (можех да си представя всичко относително точно: руси юнаци, без ризи, пеят Deutschland liber Alles, носейки розови пясъчникови скали от Долината на Нектар, докато червендалести рейнски моми ги поят с халби бира с цвят на тъмна урина) и се намираше на разклона на Хайлигенберг, или Свещената планина, където някога се е издигало прочутото светилище на Один. Стигах до амфитеатъра, като карах напреки през реката, надолу от стария град, по една широка улица, която водеше до предградията, и оттам поемах по Свещената планина, следвайки обозначителните табели за развалините на Базиликата на свети Михаел. Самият амфитеатър не бе указан, което само по себе си беше доста зловещо. Пътят се виеше нагоре през гората, тъмнозелените борове едва процеждаха светлината, а аз самата бях Гретел в пухтящ, задъхващ се фолксваген, само дето никой не пускаше трохички от хляб зад мен.

Докато се изкачвах по хълма, мислейки си за всичките тези жестоки германски приказки, в които се разказваше за изплашени малки момиченца и за тъмни гори, колата загубваше скорост на трета предавка. Обземаше ме страх, че ще се затъркалям обратно надолу по стръмнината, така че превключвах на втора, но пак загубвах скорост. Накрая издрапвах на първа.

На върха на Хайлигенберг се намираше малка кула, построена от червен пясъчник, с мъхести, протрити стълби, отвеждащи нагоре към наблюдателницата. Изкатервах се по хлъзгавите стъпала заради гледката, която се откриваше към града. И ето ги — искрящата река, пъстрите гори, тромавия розов силует на замъка. Защо хроникьорите на Третия райх са казали всичко друго за Германия с изключение на това, че е хубава? От морална гледна точка не беше ли въпросното премълчаване прекалено двусмислено? Красотата на страната и грозотата на народа. Щяхме ли да преглътнем подобна ирония?

Слизах от кулата и навлизах дълбоко в гората, подминавайки някакъв малък ресторант, наречен „Waldschenke“ (или „Горска таверна“), където дебелогъзи бюргери пиеха бира на открито през лятото и загрято с подправки вино вътре в салона през зимата. Тук трябваше да оставя колата и да продължа пеша през гората (листа шумоляха под краката ми, шишарки падаха върху ми, слънцето се криеше в шумака). Тъй като редовете от седалки бяха издълбани в склона на хълма, входът за амфитеатъра оставаше някак отгоре. И изведнъж театърът зейваше под вас — редица след редица буренясали места, заринати със стъкла от счупени бутилки, презервативи и всякакви хартии и опаковки. Съвсем в ниското оставаше сцената, от двете страни на която стърчаха два флагщока; на тях са издигали знамената с пречупения кръст или с германския орел. Насреща се намираше входът за ораторите: те са произнасяли речи, пазени от телохранители в кафяви ризи.

Най-зашеметяващ беше декорът: гигантска купа, обградена отвсякъде от борове, загнездена в неземната тишина на тези сякаш извадени от приказките гори. Земята беше свещена. Тук са прославяли първо Один, след това Христос, после Хитлер. Спусках се надолу по хълма, през редиците от седалки, и заставах точно в центъра на сцената; тогава рецитирах моята поезия пред единствената публика — ехото.

Един ден казах на Хорст, че искам да пиша за амфитеатъра.

— Защо? — попита той.

— Защото всички се преструват, че го няма там.

— Това достатъчна причина ли е?

— Да.

Отидох в централната хайделбергска библиотека и започнах да се ровя в пътеводителите. Повечето бяха обикновени, с лъскави фотографии на Schloss-a и стари гравюри на бледолики курфюрсти от пфалцграфството. Най-накрая се натъкнах на някакъв справочник в твърда подвързия, с паралелен текст на английски и немски, напечатан със стар готически шрифт на евтина пожълтяла хартия; в справочника имаше черно-бели снимки. Изданието бе от 1937 година и на всеки десетина страници откривах ту цял абзац, ту снимка или нещо друго напечатано, което бе покрито с лепенка от непрозрачна хартия. Тези парчета бяха залепени толкова здраво, че беше невъзможно да се повдигнат ъгълчетата. Ала в мига, в който ги видях, разбрах, че няма да имам мира, докато не ги отлепя и не видя какво се крие под тях.

Заех книгата (заедно с четири други, за да не събудя подозренията на библиотекаря) и се втурнах към къщи, където внимателно разлистих осквернените страници над струйката водна пара от големия чайник.

Беше интересно да се види какво бе решил да прикрие цензорът:

Фотография на амфитеатър в целия му блясък: знамена плющят от ветровете, ръце, вдигнати нагоре за нацистки поздрав, стотици малки светлинни точици, представляващи арийските глави — или може би арийските мозъци.

Абзац, описващ амфитеатъра като „една от монументалните постройки на Третия райх, гигантски (sic) летен театър, чиято цел е да обедини хилядите Братя Германци за Тържеството на Върховния Час, за да изживеят заедно чувството на вярност към фатерланда и Вдъхновението на Природата“.

Абзац, описващ (сега на дупки и на бабуни) Autobahn Хайделберг — Франкфурт като „гигантско (sic) и Монументално Творение на Новата Ера, която е толкова Обещаваща“.

Абзац, описващ Германия като „Тази Нация, любима на Боговете и поставена на Първо Място в Редиците на Великите и Могъщи Нации…“

Снимка на централната заседателна зала на университета, украсена от знамена със свастики, провиснали от всяка готическа арка…

Снимка на Mensa, украсена със същите свастики, окачени на познатите романски арки.

И така нататък, и така нататък, книгата продължаваше все в същия дух.

Бях обезумяла от ярост, обида и възмущение. Седнах на бюрото и надрасках гневен материал за честността, непочтеността, лъжата и за всемогъщата История. Исках да видя истината над красотата, Историята над красотата и честността над всичко. Дигах пара, гърмях, трещях и бълвах. Сочех отвратителните, обидни лепенки в пътеводителя като примери за всичко грозно в живота и изкуството. Те бяха нещо като викторианските смокинови листа върху гръцките скулптури, като дрехите, нарисувани през деветнадесети век

[# Sic — Вярно (с оригинала). — Б. пр.]

върху еротичните фрески от Quattrocento. Споменавах как Ръскин бе изгорил картините на Търнър, изобразяващи венецианските бордели, как праправнуците на Босуел се бяха опитали да заличат неприличните откъси от неговите дневници и сравнявах това с начина, по който германците се опитваха да се отрекат от собствената си история. Такива греховни пропуски! Беше толкова безсмислено! Нищо човешко не заслужава отрицание. Дори когато е неописуемо грозно, пак бихме могли да се поучим от него, нали? Или не? Никога не съм поставяла това под въпрос. Истината — сигурна бях — би ни направила свободни.

На следващата сутрин натраках на машината с два пръста като фурия „нещото“ и се втурнах към града, за да го занеса на Хорст. Хвърлих му го и бързо изчезнах. Три часа по-късно той ми се обади.

— Наистина ли искате да публикувам това? — попита ме Хорст.

— Да! — отвърнах и продължих в изблик на гняв да му припомням, че ми е обещал да не ме цензурира.

— Ще удържа на думата си — прекъсна ме той, — но вие сте млада и наистина не разбирате немците.

— Какво искате да кажете?

— Германците обичаха Хитлер — продължи спокойно Хорст. — Ако бяха откровени, това, което щяхте да научите, нямаше да ви хареса. Но те не са. Не са били откровени вече двадесет и пет години. Никога не са плакали за своите мъртъвци от войната и никога не са плакали за Хитлер. Заметоха всичко под килимчето. Дори те самите не знаят какво чувстват в действителност. Ако бяха честни, щяхте да мразите по-силно тяхната откровеност, повече дори от лицемерието им.

После започна да ми разказва за това какво е означавало да бъдеш прескореспондент по времето на Хитлер. Длъжността била почти военна и всички новини били цензурирани отгоре. Прескореспондентите знаели много неща, ала ги скривали от обикновения читател, и то умишлено. Знаели например за лагерите на смъртта и за депортирането. Знаели, но продължавали да въртят пропагандната машина.

— Но как сте могли да вършите това? — крещях аз.

— Как можех да не го върша?

— Можехте да напуснете Германия, можехте да се присъедините към Съпротивата, длъжен бяхте да направите нещо!

— Но аз не съм герой и не исках да ставам изгнаник. Журналистиката беше моя професия.

— Е, и какво от това?

— Само казвам, че повечето хора не са герои и че повечето хора не са честни. Не казвам, че аз съм добър или че заслужавам възхищение. Всичко, което искам да обясня, е, че и аз съм като по-голямата част от сънародниците си.

— Но защо? — вайках се аз.

— Защото съм! — отвърна той. — Няма друга причина.

Не можех да намеря възражение и Хорст го знаеше. Започнах да се чудя тогава, дали и аз бях като другите? Щях ли да бъда по-голям герой от него? Мислех си колко време ми беше трябвало, докато престана да пиша остроумни колонки за разрушени замъци и изящни малки сонети за разни залези, птички и фонтани. Даже без фашизма аз бях непочтена. Даже без фашизма аз се цензурирах. Забранявах си да пиша за онова, което наистина ме вълнуваше: бурните ми чувства към Германия, липсата на щастие в брака ми, сексуалните ми фантазии, детството ми, видяно през призмата на негативните чувства към родителите ми. Даже без фашизма беше дяволски трудно да постигнеш честността. Даже без фашизма аз бях залепила въображаеми лепенки върху някои отрязъци от моя живот и методично отказвах да се вгледам в тях. Тогава реших да не бъда толкова строга спрямо Хорст поне докато не се научех да бъда почтена спрямо себе си. Може би нашите греховни пропуски не бяха равностойни, но импулсът и в двата случая беше един и същ. Какво право имах да се гневя на неговата непочтеност, преди да съм дала с писанията си някакво доказателство за своята собствена почтеност.

Статията беше отпечатана, както я написах. Хорст я преведе дословно. Мислех, че градът Хайделберг ще хвръкне във въздуха, но писателите значително преувеличават значението на своята работа. Нищо не се случи. Някои от моите познати направиха иронични забележки за това каква голяма склонност съм имала да бъда толкова съпричастна към нещата. Това беше всичко. Чудех се дали въобще някой чете Heidelberg Alt und Вероятно не. С моите колонки сякаш пращах писма по време на пощенска стачка или пък водех таен дневник. Чувствах се, като че ли отварям широко историята и я разпалвам, но никой даже не трепва. Само дето Sturm und Drang отидоха нахалост. Беше почти същото, като да публикуваш поезия.

[# „Буря и натиск“. — Б. пр.]