Ерика Джонг
Страх от летене (5)

5.
РЕПОРТАЖ ОТ КОНГРЕСА НА СЪНИЩАТА, ИЛИ КОНГРЕСИРАНЕТО

Аз съм Айсидора. Летете на мен.

Национални авиолинии

Доктор Гудлъв председателства заседанието. Във влажния сутерен на университета, в амфитеатрална зала без прозорци и с тракащи дървени седалки, Ейдриън е надянал официалните си английски маниери (и същата риза на дупки) и произнася отчетливо срички (английски) към желаещите да участват (полиглоти), разпръснати по редовете.

Прилича на Христос на Тайната вечеря. Вляво и вдясно от него седят психоаналитици, облечени в тъмни сака и с вратовръзки. Навежда се съвестно към микрофона, подръпва от лулата си и прави резюме на началната част от заседанието, която сме пропуснали. Един бос крак се клати напред-назад към публиката, докато съдраните му сандали си почиват под масата.

Посочих на Бенет, че искам да седна на последния ред, близо до вратата — колкото е възможно по-далеч от възбудата, излъчвана от Ейдриън. Той направи кисела физиономия, която подсказваше, че идеята ми никак не му допада, и се насочи към предните редици в залата; там се тръшна до някаква къносана участничка от Аржентина.

Сядам на последния ред, фиксирайки Ейдриън. Ейдриън също ме фиксира. Смуче лулата си, все едно че смуче мен. Косата му пада над очите. Той я отмята назад. Моята коса пада върху очите ми. Аз я отмятам назад. Той дръпва от лулата си. Аз дръпвам от неговия кур-фантом. Сякаш малки лъчи свързват очите ни — като в космически комикс. Малки топлинни вълни, изглежда, свързват тазовете ни — като в порнографски комикс.

Или може би той въобще не ме гледа?

— … разбира се, съществува още и проблемът за вашата безусловна зависимост от собствения ви психоаналитик — казва психоаналитикът отляво на Ейдриън.

Ейдриън ми се ухилва.

— … пълна зависимост, която би могла да стане по-умерена чрез тестуване на реалността, в което всъщност се съмнявам, имайки предвид кафканската атмосфера в института…

Кафканска? Винаги съм мислила, че се казва кафкианска.

Трябва да бъда първият зарегистриран случай на менопауза на двадесет и девет годишна възраст. Заливат ме топли вълни. Чувствам лицето си — станало е сякаш яркорозово; сърцето ми блъска с ускорението на мотор на спортна кола, в бузите ми като че ли се забиват върховете на фини игли за акупунктура. Изпитвам усещането, че цялата долна част на тялото ми се втечнява и бавно започва да капе на пода. Вече не става дума само за мъзгата, която подмокря гащичките ми — аз просто се разтапям.

Посягам за бележника си и започвам да драскам. „Името ми е Айсидора Зелда Уайт Столерман Уинг — изписвам. — А бих желала то да бъде Гудлъв.“

Зачерквам го.

Тогава изписвам:

Ейдриън Гудлъв

Д-р Ейдриън Гудлъв

Г-жа Ейдриън Гудлъв

Айсидора Уинг-Гудлъв

Айсидора Уайт-Гудлъв

Айсидора Гудлъв

Е. Гудлъв

Г-жа Е. Гудлъв

Лейди Айсидора Гудлъв

Айсидора Уинг-Гудлъв, М. В. Е.

Сър Ейдриън Гудлъв

Айсидора и Ейдриън Гудлъв Ви пожелават една възторжена коледа

[# Санука Зимно слънцестоене.]

[## Ханука — еврейски празник. — Б. пр.]

Айсидора Уайт Уинг и Ейдриън Гудлъв

са абсолютно изперкали от радост и

Ви обявяват

раждането на своето

възлюбено дете

Зигмунда Кийтс

Уайтуинг-Гудлъв.

Айсидора и Ейдриън Ви канят

на

гости по случай настаняването

в новата им бърлога

35, Фласк Уолк

Хампстед

Лондон NW3

носете си собствени халюциногени.

Припряно зачертавам всичко това и обръщам страницата. Не съм се отдавала на подобен вид глупости, откакто бях на петнадесет години и болна от любов.

Надявах се, че след заседанието ще мога да поговоря с Ейдриън, но Бенет ме подкара, преди той да бе успял да се измъкне от тълпата, скупчила се около подиума. И тримата се бяхме забъркали вече в това бароково трио. Бенет усещаше взривоопасните ми чувства и правеше всичко възможно, за да ме изведе от университета колкото може по-скоро. Ейдриън усещаше взривоопасните ми чувства и наблюдаваше Бенет, за да разбере какво знае той. А аз вече се чувствах като разчекната между двамата. Вината не беше тяхна, разбира се. Те само материализираха вътрешната ми борба. Бенет със своето внимателно, натрапчиво и досадно постоянство беше моята собствена паника от промяната, моят страх да остана сама, нуждата ми за сигурност. Ейдриън с шутовските си маниери и сграбчването за задника пък бе тази част от мен, която искаше преди всичко свръхизобилие. Никога не съм била способна да помиря тези две половинки от самата себе си. Всичко, което съм успявала да направя, е да потисна едната половина (само за момент) за сметка на другата. Никога буржоазните добродетели, като брак, стабилност и работа, поставени над удоволствието, не са ме правели щастлива. Била съм винаги прекалено любопитна и авантюристично настроена, за да не се дразня от тези ограничения. Ала страдах също така от нощни страхове и пристъпи на паника да не би да остана сама; тъй че в крайна сметка или започвах да живея с някого, или просто се омъжвах.

[# Фласк Уолк — плоска джобна бутилка. — Б. пр.]

Освен това аз неизменно и истински вярвах в стремежа към трайна и дълбока връзка с един човек. Лесно бих могла да схвана колко безплодно е да скачаш от легло в легло и да имаш повърхностни любовни връзки с повърхностни хора. Случвало ми се е неописуемото преживяване да се събудя при мъж, с когото ми беше неприятно дори да говоря — и това със сигурност не беше, дори освобождаване. Така че, изглежда, нямаше никакъв начин човек в своя живот да получи едновременно най-хубавото и от свръхизобилието, и от стабилността. Фактът, че по-големи мозъци от моя са размишлявали над тези въпроси и не са достигнали до ясни отговори, не ме утешаваше кой знае колко. Караше ме само да усетя колко банални и незначителни бяха интересите ми. Ако бях наистина изключителна личност — мислех си, — нямаше часове наред да си блъскам главата над проблемите на брака или изневярата. Просто щях да изляза навън и да грабна живота с две ръце, без да чувствам нито угризения на съвестта, нито каквато и да е вина. Чувството за вина само показваше, че в дълбоката си същност бях една буржоазка, достойна за презрение. Изобщо всички тези мои тревоги и главоблъсканици просто доказваха отчайващата ми посредственост.

Тази вечер тържествата започнаха с парти за участниците в конгреса в едно от заведенията в Гринцинг. Събирането се оказа върхът на безвкусицата. Големи фалични кноквурстове с кисело зеле бяха основното фройдистко блюдо. За развлечение групата на виенските психоаналитици — домакини на партито — пееха в хор припева „Когато психоаналитиците маршируват…“ (по мелодията на „Когато светците маршируват…“). Предполагаше се, че куплетите бяха на английски или поне на някакъв език, който виенчаните, изглежда, смятаха за английски.

Всички се смееха и пляскаха от сърце и само аз седях там като Гъливер сред човекоподобните. Бърчех вежди и мислех за края на света. Щяхме да се провалим вдън земя сред ядрен ад, докато тези шутове седяха тук и пееха за своите психоаналитици. Самата мирова скръб! Никъде не виждах Ейдриьн.

Бенет обсъждаше темата „обучение“ с някакъв колега от Лондонския институт, а аз в края на краищата поведох светски разговор с момчето срещу мен — начеващ чилийски психоаналитик, който специализираше в Лондон. Единственото, което ми дойде на ум, когато ми съобщи, че е от Чили, беше Неруда. Така че — заговорихме за Неруда. Напънах се и се постарах да го омая, като му казах, че е голям късметлия, дето е южноамериканец, и то във време, когато всички велики живи писатели са южноамериканци. Упреквах се, че съм безогледна лъжкиня, но явно на събеседника ми това му доставяше удоволствие. Приемаше го така, сякаш че бях направила комплимент лично на него. Разговорът течеше в това абсурдно литературно-шовинистично русло. Обсъждахме сюрреализма и връзката му с южноамериканската политика, за която в действителност аз нищо не знаех. Но знаех за сюрреализма. Сюрреализмът, може да се каже, е моят живот.

Ейдриън ме потупа по рамото точно когато се бях отприщила за Борхес и неговите „Лабиринти“. Говорим за минотавъра, а той — тъкмо тук, зад мен; целият рогат! Сърцето ми катапултира в носа.

Исках ли да танцувам? Разбира се, че исках да танцувам. И не само това.

— Търсих те цял следобед — рече Ейдриън. — Къде беше?

— С мъжа си.

— Изглежда като попарен, нали? С какво си го накарала да се чувства толкова нещастен?

— С теб, предполагам.

— По-добре внимавай — рече той. — Не допускай ревността да замае грозната му глава.

— Мисля, че вече е станало.

Говорехме, сякаш бяхме любовници и в известен смисъл ние наистина бяхме. Ако намерението е всичко — значи бяхме обречени поне колкото Паоло и Франческа. Но не разполагахме с място, където да отидем, нито пък имаше начин да се измъкнем оттук и от тези хора, дето ни гледаха, докато танцувахме.

— Не мога да танцувам добре — рече Ейдриън.

Беше вярно — не можеше. Но компенсираше с усмивката си на Пан. Тътреше крачка, сякаш имаше малки копита. Аз се смеех по-истерично, отколкото трябваше.

— Танцуването е като ебането — казах му, — не е важно как изглеждаш; концентрирай се върху това как го чувстваш.

Не ставах ли нахална? На какво играеше тази светска жена? Бях полуподлудяла от страх.

Затворих очи и се завъртях вътре в музиката. Разтърсвах се, извивах се, люлеех се цялата. Много отдавна, още в старите времена на туиста, ми беше проблеснало внезапно, че никой не знаеше как се танцуват тези танци — трябваше ли в такъв случай да му мислиш? В светския танц, както и в светския живот важното е да не ти пука. Оттогава бях станала „добър танцьор“ или поне ми харесваше да танцувам. Беше като чукането — само ритъм и пот.

Ейдриън и аз изтанцувахме следващите пет или шест танца, докато се почувствахме изтощени, мокри и готови да си тръгнем заедно. Танцувах веднъж и с един от австрийците, за да спазя поне привидно приличието — това ставаше все по-трудно и по-трудно. После играх с Бенет, който е превъзходен танцьор.

Харесваше ми фактът, че Ейдриън ме гледаше как танцувам със съпруга си. Бенет наистина си го биваше и имаше точно този вид грация, която липсваше на англичанина. Ейдриън се блъскаше като кон в каруца. Бенет беше гладък и плавен — истински „Ягуар ХКЕ“. И бе така дяволски мил. Откакто на сцената се появи колегата му психоаналитик, Бенет бе станал удивително галантен и грижовен. Ухажваше ме отново през цялото време. Поведението му правеше нещата още по-трудни. Ако поне се беше показал гадно копеле! Ако поне приличаше малко на онези съпрузи от романите — противен, тираничен, — на които си заслужава да сложиш рога. Вместо това той беше сладък. Но най-странното беше, че неговата „сладост“ не намаляваше дори с милиметър моя глад за Ейдриън!

Моят глад вероятно нямаше никаква връзка с Бенет. Защо трябваше да бъде или-или? Аз просто ги исках и двамата. Невъзможен се оказваше именно изборът.

Ейдриън ни откара на връщане до хотела. Докато слизахме от Гринцинг надолу по хълма, заговорихме за децата му с поетичните имена Анаис и Николай; те живееха с него. Бяха на десет и на дванадесет години. Другите две — момичета близначки, които не назова — живееха с майка си в Ливърпул.

— Трудно им е на моите деца без майка — рече англичанинът, — но самият аз съм доста добра мама за тях. Даже обичам да готвя. И правя много прилично къри.

Неговата гордост, че е такава домакиня, едновременно ме забавляваше и очароваше. Бях седнала отпред в триумфа, до Ейдриън. Бенет се беше настанил на малката седалка отзад. Сякаш бе изчезнал — просто излетял от откритата кола и се изгубил безследно в гората. И, разбира се, аз се самоненавиждах, че желаех това. Защо беше толкова сложно? Защо не гледахме приятелски и откровено на създалата се ситуация? „Извини ме, мили, докато отида и се начукам с този хубав непознат.“ Защо не можеше да бъде естествено, честно и несериозно? Защо трябваше човек да рискува целия си живот за едно нищо и никакво безцип-ебане?

Стигнахме пред хотела и си казахме довиждане. Какво лицемерие се изискваше, за да се качиш горе с мъж, с когото не ти се чука; да оставиш да седи долу сам този, когото искаш; и после — в състояние на голяма възбуда — да се чукаш с този, когото не искаш, представяйки си, че той е другият. Това се нарича вярност. Това се нарича цивилизация с нейните условности.

На следната вечер беше официалното откриване на конгреса, проведено в сумрака на коктейлния бюфет във вътрешния двор на Хофбург — един от виенските дворци от осемнадесети век. Сградата е била обновена така, че обществените зали излъчваха целия институционен чар на столова от американски мотел, но, виж, вътрешният двор оставаше далече назад, в мъглявините на осемнадесети век.

Пристигнахме в осем вечерта — този пурпурен час в края на юли. Дълги маси обикаляха като рамка краищата на заграденото пространство. През тълпата се движеха келнери, разнасяха табли с чаши шампанско (сладко германско Sekt се оказа за съжаление). Даже психоаналитиците блестяха в бледоморавата мрачина. Роуз Швам-Липкин носеше розов, обшит с маниста хонконгски пуловер, червена сатенена пола и най-елегантните си ортопедични сандали. Джуди Роуз се плъзгаше в костюм от сребърно ламе, впит в тялото й без сутиен. Дори д-р Шрифт бе облякъл лилав велурен смокинг; на шията му висеше широка сатенена връзка с цвят на розова азалия. А д-р Фромър пък беше с фрак и цилиндър.

Бенет и аз се придвижвахме в тълпата и търсехме някой познат. Висяхме безцелно, докато един келнер любезно ни поднесе таблата си с шампанско и ни даде все пак нещо, с което да се занимаваме. Пих бързо с надеждата да ме хване веднага — но номерът не мина. Близо десет минути се мотах, висях в още по-пурпурен здрач и като че ли виждах мехурчета от шампанско в ъглите на очите си. Предполагаше се, че тръгнах към дамската тоалетна (а всъщност се оказа, че съм поела по дирите на Ейдриън). Намерих хиляди ейдриъновци, строени назад в безкрайността, в дългия и облепен целия с огледала бароков коридор пред дамската тоалетна.

Колоната трептеше в огледалата. Една чудовищна редица от ейдриъновци, в бежови панталони от рипсено кадифе, с поло с цвят на синя слива и с кафяво кожено яке. Стълпотворение от мръсни нокти и стъпала, напъхани в безброй индийски сандали. А още и един безкраен брой лули от морска пяна между хубавите извити устни. Моят безцип-ебач? Моят скрит под кревата мъж? Мултиплициран като любовниците от „Миналото лято в Мариенбад“. Мултиплициран като автопортретите на Анди Уорхол. Мултиплициран като хилядата и един Буда в храма в Киото. (Всеки Буда има шест ръце, всяка ръка — по едно допълнително око… колко ли кура имаха тези милиони ейдриъновци? И всеки кур символизираше безкрайната мъдрост и безкрайното състрадание на Бога?)

— Здравей, патенце! — казва той, обръщайки се към мен.

— Имам нещо за теб — отвръщам и му подавам

[# Sekt — сухо. — Б. пр.]

книгата с посвещение, която влачех с мен целия ден. Ъгълчетата й са започнали да се оръфват от потните ми длани.

— Сладурана! — взима книгата.

Хващаме се под ръка и тръгваме надолу по коридора. „Galeotto fu libro e chi lo scrisse“, както би казал моят стар приятел Данте. Поезията сводничеше на любовта; нейният автор — също. Книгата на моето тяло зееше разтворена и вторият кръг на ада не бе далеч.

— Знаеш ли — казвам аз, — вероятно никога вече няма да се видим.

— Може би затова правим така сега — отвръща той.

Пробиваме си път навън към някакъв друг двор, използван вече предимно като паркинг. Прегръщаме се между фантомите на разни опели, фолксвагени и пежа. Уста срещу уста, корем срещу корем. Ейдриън сигурно има най-влажната целувка в света. Езикът му е навсякъде — като океана. Ние отплуваме. Пенисът му (набъбнал под рипсения панталон) е като висок червен комин на презокеански лайнер. А аз стена около него, сякаш съм вятър в океана. И бърборя всички глупави неща, дето се изричат, докато се натискате на паркинг, опитвайки се някак си да изразите копнежа, който иначе е неизразим — освен може би в поезията. И те естествено звучат осакатено. Обичам устата ти. Обичам косата ти. Обичам ушите ти. Искам те. Искам те. Всичко само за да не кажеш: Обичам те. Защото това е почти прекалено хубаво, за да бъде любов. Прекалено вкусно и сладостно, за да бъде нещо толкова сериозно и трезво като любовта. Цялата ми уста се разтапя. Езикът му ми е вкусен, по-вкусен е сигурно и от зърното на гърдата за устата на кърмачето. (И не ми завирай в носа никакви психиатрични интерпретации, Бенет, защото ще ти ги завра обратно. Инфантилна. Регресивна. Базова склонност към кръвосмешение. Никакво съмнение, бих дала живота си само за да продължа да го целувам така; а ти как би проанализирал това?) Междувременно той ме беше хванал за задника и го мачкаше в шепите на двете си ръце. Беше оставил книгата ми на капака на съседния фолксваген и вместо нея мачкаше сега задника ми. Затова ли пишех? За да бъда обичана? Не знаех вече. Не знаех вече дори собственото си име.

— Никога не съм срещал задник, който може да съперничи на твоя — казва той.

И вметването му ме кара да се чувствам по-добре, отколкото, ако бях спечелила Националната награда за книга. Националната награда за задник — ето какво искам. Трансатлантическата награда за задник за 1971 г.

— Чувствам се като Мисис Америка на Конгреса на сънищата — прошепвам.

— Ти си Мисис Америка на Конгреса на сънищата — отвръща той — и аз искам да те налюбя възможно най-силно и след това да те оставя.

Предупреден си по-малко уязвим, както се знае. Но кой да слуша? Всичко, което чувах, бе туптенето на сърцето си.

Остатъкът от вечерта беше светлини и сенки, чаши шампанско и пиянски психиатричен жаргон. Отново се отправихме навътре през коридора с огледалата. Бяхме толкова възбудени, че дори не се сещахме да направим някакви планове как да се видим отново.

Бенет се усмихваше на червенокосата аржентинка, която висеше на ръката му. Изпих още едно шампанско и започнах да обикалям с Ейдриън. Той ме представяше на всички лондонски психоаналитици и бърбореше нещо за моята ненаписана статия. Ще се съгласят ли да бъдат интервюирани? Би ли могъл да ги приобщи към журналистическото ми начинание? През цялото време ръката му стоеше на кръста ми, а понякога и на задника ми. Бяхме всичко друго, но не и дискретни. Всички забелязаха. Неговият психоаналитик. Моите бивши психоаналитици. Психоаналитикът на сина му. Психоаналитикът на дъщеря му. Психоаналитикът на бившия ми съпруг. Съпругът ми.

— Това госпожа Гудлъв ли е? — попита един от най-старите лондонски психиатри.

— Не — рече Ейдриън, — но бих желал да е така. Ако имам много, много късмет, може да стане и това.

А аз се носех по вълните. Главата ми беше натежала от шампанско и от приказки за женитба. Главата ми беше пълна с мисли за напускане на стария тъп Ню Йорк заради бляскавия, моден Лондон. Не бях на себе си. „Тя избяга с някакъв англичанин“ — чувах да казват приятелите ми от Ню Йорк не без завист. Всички те бяха закотвени с деца и бавачки, със следване, с преподавателска работа, с психоаналитици и с пациенти. И ето че моя милост прелетяваше през пурпурното небе на Виена, яхнала взета на заем метла. Бях единственият човек, на когото те разчитаха да опише собствените им фантазии. Бях тази, на която те разчитаха да им разправи смешни истории за бившите си любовници. Бях и тази, на която те завиждаха открито и й се присмиваха скрито. Можех дори да си представя репортаж от тези събития в „Клас Нюз“:

Айсидора Уайт Уинг и нейната половинка доктор Ейдриън Гудлъв живеят понастоящем в Лондон, близо до Хампстид Хит — да не се бърка с Хитклиф за сведение на всички. На Айсидора ще й бъде приятно да получи вест в странство от състудентите си Бърпардити. Тя е изцяло погълната от писането на роман и нова стихосбирка, а през свободното си време посещава Международния конгрес на психоаналитиците.

Всички мои фантазии включваха брака. Не можех да си се представя, че щом напуснех един мъж, нямаше веднага да се обвържа с друг. Бях като лодка, която трябваше винаги да има пристан. Просто не се виждах без мъж. Щях да се чувствам загубена, като куче без господар; щях да съм без корен, без лице, без идентификация.

Но какво му беше толкова велико на брака? Аз бях женена и пак съм женена! Институцията си имаше своите добри и лоши страни. Достойнствата на брака бяха в по-голямата си част негативни. Да бъдеш неомъжена в един свят на мъже беше до такава степен скандално, че всичко друго бе за предпочитане. Включително и бракът. Макар и не особено. Адски умно — мислех си — как мъжете бяха успели да направят живота на самотните жени толкова непоносим, че повечето от тях предпочитаха да се хвърлят дори в лоши бракове. Изобщо за предпочитане беше почти всичко друго пред перспективата да блъскате за прехраната на някаква нископлатена работа и да се боричкате през свободното си време с непривлекателни мъже, като всъщност отчаяно се опитвате да заковете някой, който повече хваща окото. Несъмнено безбрачието носи точно толкова самота и на мъжете и все пак при тях го няма поне допълнителния шамар, че си откровено опасен; при мъжете то не предопределя автоматично и бедността, нито пък неподлежащия на обсъждане статус на социален парий.

Щяха ли повечето жени да се омъжат, ако знаеха какво представлява бракът? Мисля си за онези от тях, които следват своите съпрузи навсякъде, където половинките им следват своята работа. Мисля си за това как те се озовават изведнъж на хиляди мили далеч от приятелите и семействата си. Мисля си и за това как на новите места те не могат да работят, нито пък могат да говорят дори езика. Мисля си за тези, които раждат бебета от самота, от отегчение или без да знаят защо. Мисля за техните винаги изтормозени и изтощени от правенето на пари мъже. Мисля си за тези, които след сватбата се виждат по-рядко отпреди. Мисля си за тези, които се срутват в леглото прекалено изтощени, за да се любят. Мисля си и за огромното им отчуждение още след първата година на брака; дали са допускали, че двама обичащи се могат да стигнат дотам? И тогава се сещам как започват фантазиите. Той се заглежда по преждевременно развити четиринадесетгодишни момичета по бикини. Тя пожелава техника, дошъл да поправи телевизора. Бебето се разболява и тя го прави с педиатъра. Той пък шиба секретарката си — малка мазохистка, която чете „Космополитън“ и се смята за неотразима. Не: кога всичко тръгна на зле? Ами: кога ли е било добре?

Мрачна картинка. Разбира се, не всички бракове са такива. Вземете този, за който си мечтаех през моето идеалистично юношество (когато смятах, че Беатрис и Сидни Уеб, Вирджиния и Ленард Улф имат съвършени семейства). Какво ли знаех? Исках „пълна взаимност“, „другарство“, „равенство“. Знаех ли за това, как мъжете седят, потънали в четене на вестника, докато ти разтребваш масата? Как се преструват на несръчни, когато ги помолиш да забъркат портокаловия сок с лед? Как водят приятели вкъщи и очакват от теб да ги посрещнеш, но смятат, че на тях им е позволено да се мръщят и да напуснат стаята, ако ти доведеш приятели у дома? Кое идеалистично младо момиче би могло да си представи всичко това, докато седи и чете Шоу, Вирджиния Улф и фамилията Уеб?

Познавам някои добри семейства. Повечето от тях — втори бракове. Бракове, в които и двамата са надраснали тъпотията аз-Тарзан, ти-Джейн и просто се опитват да изживеят дните си, помагайки си с доброта един на друг. Някои мъже постигат това приятно, спокойно равновесие около четиридесетте или след някой и друг развод. Може би най-добри са браковете на средна възраст. Когато всички глупости отпадат и си давате сметка, че трябва да се обичате един другиго, защото — така или иначе — ще умрете.

Всички бяхме фиркани (но аз бях най-пияна), когато се натъпкахме в зеления триумф на Ейдриън и потеглихме към някаква дискотека. Бяхме петима — затиснати като сардини в тази миниатюрна кола: Бенет, Мери Уинкълман (една моя състудентка, която Бенет бе забърсал на партито — тя беше психоложка), Ейдриън (който караше криво-ляво), аз (с главата назад като първата Айсидора след удушаването) и Робин Флипс-Смит (приличащ на мишка англичанин с къдрава коса и немски очила); през цялото време той разправяше колко много мрази Рони Лейнг — нещо, което го правеше скъп на сърцето на Бенет). От друга страна, Ейдриън беше последовател на Лейнг, учил бе при него и можеше прекрасно да имитира шотландския му акцент. Поне аз мислех, че го имитира прекрасно — тогава не знаех как говори Лейнг.

Карахме на зигзаг из улиците на Виена, по калдъръми и трамвайни релси, напреки над тинестия, кафяв Дунав.

Не знам името на дискотеката, или на улицата, или на каквото и да било друго. Изпадам в състояния, в които не забелязвам нищо от пейзажа освен мъжките му обитатели и кои от моите органи (сърце, стомах, зърна на гърди, путка) въпросните мъжки екземпляри караха да потреперват. Дискотеката беше сребърна. Хромирани тапети по стените. Бляскави бели светлини. Огледала навсякъде. Стъклени маси, поставени на хромирани платформи. Седалки от бяла кожа. Оглушителна рокмузика. Наречете мястото, както желаете: Огледалната стая, Седмия кръг, Сребърната мина, Стъкления балон. Помня само, че името беше английско. Много модно и лесно забравящо се.

Бенет, Мери и Робин казаха, че сядат да поръчат питиета. Ейдриън и аз започнахме да танцуваме — пиянските ни въртеливи движения се отразяваха в безчет огледала. Накрая потърсихме закътано убежище между две от тях, където можехме да се целуваме, наблюдавани единствено от самите нас, размножени в безчетен брой. Имах ясното усещане, че целувах собствената си уста — както когато бях деветгодишна, бях придобила навика да мокря част от възглавницата си със слюнка и след това да я целувам, за да се опитам да си представя какво означаваше да се „целуваш от душа“.

Когато започнахме да търсим масата с Бенет и останалите, се оказахме изведнъж загубени в поредица от свързани помежду си огледални боксове и сепарета. Непрекъснато се блъскахме в самите себе си — като насън. Не познавахме никое от лицата по масите. Оглеждахме се с нарастваща паника. Чувствах се пренесена в някакъв огледален свят, където, подобно на Червената кралица, щях да тичам и да тичам, за да излезе накрая, че съм вървяла заднишком. Бенет го нямаше никъде.

В моментен проблясък разбрах, че си е тръгнал с Мери и я е отвел вкъщи, в леглото. Бях ужасена. Бях го предизвикала да стори това най-накрая. С мен бе свършено. Щях да прекарам остатъка от самотния си живот без съпруг, без деца — пренебрегната.

— Хайде да вървим — рече Ейдриън. — Не са тук. Отишли са си.

— Може би не са могли да намерят маса и ни чакат отвън?

— Не ни пречи да погледнем — съгласи се той. Но аз знаех истината. Бях зарязана. Бенет ме бе изоставил завинаги. Точно в този момент той беше хванал Мери за огромния й бледен задник и чукаше фройдисткото й съзнание.

По време на първото си пътуване до Вашингтон, на десетгодишна възраст, се оказах отделена от семейството си, докато разглеждахме сградата на ФБР. Загубих се точно в сградата на ФБР при толкова други възможни места. Бюро за изчезнали лица. Да се вдигне тревога.

Това се случи, когато маккартизмът бе достигнал абсолютната си върхова точка и един служител на ФБР със стиснати устни ни обясняваше разни неща на тема как се ловят комунисти. Въртях се замечтано пред някаква витрина, осеяна с отпечатъци от пръсти, когато туристическата група зави зад ъгъла и изчезна. Помотах се още там, зяпайки отражението си във витрините на изложбените шкафове, като се опитвах да потисна надигащия се у мен ужас. Никога нямаше да ме намерят. Бях по-неосезаема и от отпечатъците на престъпник, работещ с ръкавици. Щях да бъда подложена на сатанински разпит от късо подстригани агенти на ФБР, докато си признаех, че родителите ми са комунисти (а те наистина са били такива някога), и всички ние щяхме да приключим жизнения си път като семейство Розенберг, пеейки „Бог да благослови Америка“ във влажните си килии в очакване да видим какво представлява това да бъдеш екзекутиран на електрическия стол.

И в този момент вече започнах да пищя. Пищях, докато цялата група взе завоя наново и ме откри точно тук — в помещение, пълно с доказателства.

Сега обаче не можех да пищя. А и рокмузиката беше толкова силна, че никой нямаше да ме чуе. Изведнъж пожелах Бенет толкова силно, колкото бях желала Ейдриън само минути преди това. Но Бенет си беше отишъл. Напуснахме дискотеката и се запътихме към колата на англичанина.

На път за неговия пансион се случи нещо смешно. Или по-скоро: случиха се десет смешни неща. Загубихме се десет пъти. И всеки път грешните завои бяха различни. Сега, след като бяхме вече закарфичени един за друг за вечни времена, не изглеждаше толкова важно да се начукаме незабавно.

— Няма да ти разкажа за всички други мъже, които съм чукала — изрекох аз храбро.

— Добре — отвърна Ейдриън, галейки коляното ми. И ето че той започна да ми разказва за жените, които беше чукал. Каква бъркотия!

Първа беше Мей Пей — едно китайско момиче, за което му напомняше Бенет.

— Може да си е платила, а може и да не си е платила — вметнах аз.

— Бъди сигурна, че и за това беше помислено.

— Убедена съм, че е било така. Но въпросът е — плати ли си тя?

— Добре де, аз си платих! Малката ме прееба за години напред.

[# Игра на думи с Мей Пей и „may pay“ — може да плати. — Б. пр.]

— Искаш да кажеш, че е продължила да те чука и след като е престанала да се вижда с теб? Какъв номер! Ебане-фантом! Можеш да го патентоваш, знаеш ли? Можеш да уреждаш на хората да ги чукат велики личности от миналото: Наполеон, Чарлс II, Луи XIV… нещо от рода на Доктор Фауст чука троянската Елена… — Харесваше ми да бъда глупава с него.

— Млъкни, путко такава, и ме остави да довърша за Мей! — И тогава, обръщайки се към мен, заедно с изскърцването на спирачките каза: — Господи, колко си хубава…

— Гледай напред с шибаните си очи — изрекох аз доволна.

Разговорите ми с Ейдриън винаги приличаха на цитати от „Зад огледалото“. Като:

Аз: Изглежда, се въртим в кръг.

Ейдриън: Точно така.

Или:

Аз: Ще ми носиш ли куфарчето?

Ейдриън: При условие, че не ми донесеш дете, поне засега.

Или:

Аз: Разведох се с първия си съпруг предимно поради факта, че беше луд.

Ейдриън (присвивайки вежди като Лейнг): На мен това ми се струва достатъчна причина да се омъжиш за някого, а не да се разведеш с него.

Аз: Но той гледаше телевизия всяка вечер.

Ейдриън: О, тогава разбирам защо си го зарязала.

Защо Мей Пей беше преебала живота на Ейдриън?

— Тя ме заряза поради беда; завърна се в Сингапур. Там имаше дете, което живееше с баща си; малкото претърпяло автомобилна катастрофа. Тя трябваше да замине, но можеше поне да пише. Месеци наред се шляех безцелно с чувството, че светът е населен с механични хора. Никога не съм бил толкова потиснат. В крайна сметка кучката се ожени за педиатъра, който се грижеше за детето й — някакъв американски тип.

— Тогава да я беше последвал, щом толкова много ти е пукало?

Той ме погледна, все едно че насреща си имаше луд човек, сякаш подобно нещо никога не му бе хрумвало.

— Да я последвам? Защо? (Взе на две гуми поредния погрешен завой.)

— Защото си я обичал.

— Никога не съм използвал тази дума.

— Но си го чувствал, така че защо не замина?

— Професията ми е нещо, като да отглеждаш пилци — уточни той. — Все някой трябва да изрива лайната и да разпръсква царевица.

— Лайна с говна! — прекъснах го. — Докторите винаги използват професията си като претекст за липсата си на човечност. Познат ми е този навик.

— Не лайна с говна, пиленце, а птичи лайна!

— Не е много смешно — отвърнах, смеейки се.

След Мей Пей следваше цяла асамблея на Обединените нации — от Тайланд, Индонезия, Непал. Имаше и една африканка от Боцвана, и две френски психоаналитички, и някаква френска актриса, която беше „прекарала известно време в хамбара“.

— В какво?

— В хамбара — не знаеш ли, — в лудницата. В психиатрично заведение имам предвид.

Ейдриън идеализираше лудостта в типичен за Лейнг стил. Смяташе шизофрениците за истинските поети. Всеки бълнуващ лунатик беше Рилке. Искаше да пишем заедно книги. За шизофренията.

— Разбрах, че ще искаш нещо от мен! — казах.

— Правилно! Искам да използвам показалеца ти и даже противостоящия му палец.

— Да ти го…

Псувахме се един друг непрекъснато, като че ли бяхме по на десет години. Единственият ни начин да изразим нежността си.

Предишните женски истории на Ейдриън практически го квалифицираха като член на моето семейство. Изглежда, мотото му беше — никога не чукай сънародничка. Сегашната му приятелка (в момента тя отглеждаше децата му, както се разбра) беше най-сродната нему птичка измежду любовниците му: еврейско момиче от Дъблин.

— Моли Блум? — попитах.

— Кой?

— Не знаеш коя е Моли Блум!?!

Не можех да повярвам на ушите си. Всички тези високообразовани английски слогове, а той даже не беше чел Джойс! (Самата аз бях прескачала големи пасажи от „Ulysses“, но това не ми пречеше постоянно да разправям на хората, че точно тя е любимата ми книга. Както и „Тристрам Шенди“.)

— Аз съм не-грамотен — отвърна Ейдриън, произнасяйки странно сричките.

Беше страшно доволен от себе си. Още един тъп доктор — помислих си. Като повечето американци и моя милост наивно предполагаше, че английският акцент означаваше образованост.

Е, добре — начетените мъже често се оказват ужасни помияри. Ужасен отврат! Но бях разочарована. Както, когато разбрах, че моят психоаналитик никога не беше чувал за Силвия Плат. Дни наред му бях говорила за нейното самоубийство и за това как и аз искам да напиша велика поезия и да сложа главата си в газовата фурна. А през цялото време той сигурно си беше мислил за замразения кейк, който го очакваше у дома.

Вярвайте ми или не, но гаджето на Ейдриън се казваше Естер Блум — не Моли Блум! Била тъмнокоса и закръгленка и страдала, както се изрази той, „от всички еврейски тревоги. Много чувствена и невротична“. Нещо като еврейска принцеса от Дъблин.

— А жена ти — тя каква беше? (Вече се бяхме загубили така безнадеждно, че отбихме колата встрани и спряхме.)

— Католичка — отвърна спътникът ми. — Папистка от Ливерпул.

— С какво се занимаваше?

— Акушерка.

Информацията ми прозвуча някак странно. Не знаех как точно да реагирам.

„Той бил женен за акушерка, католичка, от Ливерпул“ — представях си, че пиша аз. (В романа си щях да променя името на Ейдриън с някое по-екзотично и щях да го направя много по-висок.)

— Защо се ожени за нея?

— става дума за най-известната книга на Джеймс Джойс „Одисеи“. — Б. пр.

— Защото ме караше да се чувствам виновен.

— Страхотна причина!

— Точно така. Като студент бях истински кучи син, но с чувство за вина. Абсолютен педераст съгласно протестантската етика! Искам да кажа — спомням си някои момичета, които ме караха да се чувствам добре, — но точно това чувство ме плашеше. Имаше едно момиче, което наемаше огромен хамбар и канеше всички да ходят там и всеки да се чука с всеки. Тя ме караше да се чувствам добре — така че, разбира се, аз се отнасях с подозрение към нея. А пък жена ми ме караше да се чувствам виновен — и, разбира се, се ожених за нея. Бях не по-различен от теб. Нямах вяра на удоволствието или на собствените си импулси. Боях се до смърт да не би да се почувствам щастлив. И щом се уплаших — се ожених. Точно като теб, любов моя.

— Какво те кара да мислиш, че съм се оженила от страх? — Бях възмутена, защото бе прав.

— О, вероятно си решила, че чукаш прекалено много мъже, защото не си знаела как да отказваш, а това даже ти е харесвало за известно време и тогава си се почувствала виновна, задето си се забавлявала. Ние сме програмирани за страдания, не за радост. Мазохизмът ни е бил насаден още в най-ранна възраст. От теб винаги се е очаквало само да работиш и да страдаш — и най-лошото е, че ти също го приемаш като предопределение. Да, но това е пълна дрисня. На мен ми бяха необходими тридесет и шест години, за да разбера каква страшна дрисня е това, и ако искам нещо да направя за теб, то е да те накарам да проумееш тази гадория.

— Имаш най-различни планове за мен, нали? Искаш да ме научиш на свобода, на удоволствие, искаш да пишем заедно книги, искаш да ме покръстиш в своята вяра… Защо мъжете винаги искат да ме превъзпитават? Сигурно им изглеждам някак по-особено.

— Изглеждаш така, сякаш желаеш да бъдеш спасена, патенце. Просиш си го. Въртиш ми огромните си късогледи очи, като че ли съм Големият Тати-психоаналитик. Вървиш през живота, търсиш си учител и щом го намериш, ставаш толкова зависима от него, че го намразваш. Или пък го изчакваш да покаже някаква слабост и тогава го презираш просто защото е човечен. Седиш си там, правиш си картотеки и умозаключения и си представяш хората или като книги, или като епикризи. Позната ми е тази игра. Казваш си, че събираш материал. Казваш си, че изучаваш човешката природа. Изкуството над живота, нали? Друга разновидност на пуританската дрисня. Само че ти го усукваш по нов начин. Мислиш си, че си хедонистка единствено защото си се чупила и си забягнала с мен. Но е все едно — става дума за шибаната стара етика на занаята, — тъй като ти само си мислиш как ще ме опишеш. Всъщност това е занаят, n’est се pas? Можеш да ме чукаш и да го наричаш поезия. Много умно! По този начин чудесно се самозалъгваш.

— Велик специалист, няма що! Истински телевизионен психодоктор.

Ейдриън се засмя.

— Слушай, патенце! Аз зная за теб от самия себе си. Психоаналитиците си играят на същата игра. Те са абсолютно същите като писателите. Всичко протича по идентичен начин — историята на заболяването, изследването. И докторите се страхуват от смъртта точно както и поетите. Те ненавиждат смъртта: затова са се посветили на медицината. И през цялото време трябва да се ровят в нещо и да са много заети, за да си доказват постоянно, че са живи. Познавам играта ти, защото и аз я играя. Загадката не е чак толкова сложна, както си въобразяваш. Всъщност ти си съвсем прозрачна.

Вбесих се от факта, че той ме виждаше в още по-цинична светлина, отколкото се виждах самата аз. Винаги съм си мислила, че съм защитена от гледищата на другите хора относно моята особа, тъй като си изработвах възможно най-злъчната автохарактеристика. И сега изведнъж разбирах, че дори собственото ми злъчно самомнение не е било нищо повече от едно самоласкателство. Всякога, когато съм наранена, прибягвам до гимназиалния си френски: Vous vous moquez de moi

— Абсолютно вярно! Точно това правя. Виж какво — ти седиш сега тук с мен, защото целият ти живот е непочтен, защото бракът ти е мъртъв или умира, или е изтъкан от лъжи. И лъжите са си твое творение. Изобщо трябва спешно да се спасяваш, да те вземат дяволите!

[# N’cst—се pas? — нали? (фр.) — Б. пр. Подигравате ми се (фр.). — Б. пр.]

Преебаваш собствения си живот, не моя.

— Спомена, мисля, че съм искала ти да ме спасиш.

— Искаш. Само че няма да ти се дам да ме вкараш така лесно в капана. Ще те издъня в нещо много важно и ти ще започнеш да ме мразиш много повече, отколкото мразиш мъжа си.

— Аз не мразя мъжа си.

— Добре, но той те отегчава — а това е доста по-лошо, нали?

Не отговорих. Сега вече наистина се чувствах потисната. Ефектът от шампанското също се изпаряваше.

— Защо трябва да ме превъзпитаваш преди дори дг си ме начукал?

— Защото ти всъщност искаш точно това.

— Имаш много здраве! Това, което всъщност искам, е да си легна с теб и да оставиш клетия ми мозък на мира.

Ала знаех, че лъжа.

— Мадам, щом искате да бъдете начукана, ще бъдете. — Подкара колата. — Знаеш ли, харесва ми да те наричам „мадам“.

Но аз не си бях взела диафрагма, а той нямаше ерекция и докато стигнем най-накрая до неговия пансион, бяхме вече абсолютно изцедени от автомобилните главоблъсканици из града.

Легнахме на неговото легло и се прегърнахме. С нежност и почуда проучвахме голотата си. Най-хубавото нещо на правенето на любов с друг мъж след всичките изминали брачни години е преоткриването на мъжкото тяло. Тялото на собствения ти мъж е практически като твоето собствено. Всичко в него ти е известно. Всичките му миризми, вкусове, бръчки, косми, бенки. Докато Ейдриън беше като непозната страна. Езикът ми направи по нея обиколка без гид. Започнах от устата му и тръгнах надолу. Якият му загорял врат. Гърдите му, покрити с къдрави, рижи косми. Коремът му, малко затлъстял — за разлика от тъмния, стегнат корем на Бенет. Клюмналият му розов пенис с привкус на урина, който отказваше да щръкне в устата ми. Яркорозовите му, космати ташаци, които поемах в устата си един по един. Мускулестите му бедра. Загорелите колене. Краката му. (Тях не целунах.) Мръсните им нокти. (Също.) После започнах всичко отначало. От хубавата му мокра уста.

— Откъде се взеха тези малки, остри зъбки?

— От белката, която беше моя майка.

— От какво?

— Белката.

— О! — не знаех, какво значеше това, а и не ми пукаше. Вкусвахме се един друг. Бяхме в поза 69. Езикът му изпълняваше сложни музикални фрази в путката ми.

— Имаш прекрасна путка — рече той — и най-великия задник, който някога съм виждал. Жалко, че нямаш цици.

— Благодаря.

Продължавах да го смуча, но пенисът му, щом се втвърдяваше, веднага пак спадаше.

— Всъщност и така, и така не искам да те чукам.

— Защо?

— Не знам защо! Просто не ми се ще.

Ейдриън предпочиташе да бъде обичан само заради самия себе си, а не заради рижавата си коса. (Или заради розовия си кур.) Всъщност беше трогателно. Той не желаеше да го използват като машина за ебане.

— Мога да начукам най-страшните мацки, ако ми се ще — рече англичанинът предизвикателно.

— Разбира се, че можеш.

— А сега вече извади тъпия си глас на социален работник — застреля ме той.

Била съм социален работник в леглото на няколко пъти. Веднъж с Брайън, когато го бяха пуснали от психиатрията и беше прекалено натъпкан с торазин (и прекалено шизоиден), за да чука. Цял месец си лежахме в кревата и се държахме за ръце. „Като Хензел и Гретел“, както казваше той. Беше много умилително. Нещо подобно на това, което вероятно предполагате, че е правил Доджсън с Алиса в лодка по Темза. Изпитах голямо облекчение след маниакалната фаза на Брайън, когато почти ме беше удушил. Но дори преди да откачи, неговите сексуални предпочитания бяха някак си странни. Обичаше само минетите, не и чукането. По онова време бях прекалено неопитна, за да разбера, че не всички мъже са такива. Бях на двадесет и една, а Брайън — на двадесет и пет години и като си спомнях чутото за мъжете, които достигали сексуалния си връх на шестнадесет, а жените на тридесет години, стигнах до извода, че вината е във възрастта на Брайън. Беше в залеза си, преминал върха, мислех си. Обаче станах добра в минетите.

Играх ролята на социален работник и с Чарли Филдинг — диригента, чиято палка непрекъснато спадаше. Той ми беше трогателно благодарен. „Ти си истинска находка“ — повтаряше непрекъснато през нашата първа нощ (искайки да каже, че е очаквал да го изхвърля навън на студа, а аз не съм го направила). Ала той си го навакса по-нататък. На него не му ставаше само на премиерите.

Но Ейдриън? Сексуалният Ейдриън! Който трябваше да бъде моят безцип-ебач. Какво се случи? Смешното беше, че аз всъщност нямах нищо против. Беше толкова хубаво да лежим двамата, а тялото му миришеше толкова хубаво. Мислех си за всичките онези векове, през които мъжете са обожавали жените заради техните тела и са презирали ума им. В миналото, когато боготворях семействата Улф и Уеб, това ми се струваше немислимо, но сега вече го разбирах. Защото много често изпитвах подобни чувства към мъжете. Умовете им бяха безнадеждно тъпи, а телата им — толкова хубави! Идеите им бяха непоносими, но пенисите им — от коприна. Била съм феминистка цял живот (началната дата на моя „радикализъм“ е нощта в метрото през 1955 г., когато слабоумният Хорас Ман, момчето, с което излизах, ме попита дали смятам да стана секретарка), но големият проблем беше как да съвместиш феминизма си с неутолимия си глад за мъжки тела. Не бе лесно. Освен това колкото повече остарявах, толкова по-ясно ми ставаше, че мъжете в дълбоката си същност се страхуват до смърт от жените. Някои — тайно, други — явно. Каква по-покъртителна гледка от еманципирана жена лице в лице с клюмнал кур? Всички велики исторически проблеми бледнеят в сравнение с тези два квинтесенциални обекта: вечната жена и вечният клюмнал кур.

— Плаша ли те? — попитах аз Ейдриън.

— Ти?

— Добре де, някои мъже твърдяха, че се страхуват от мен.

Ейдриън се засмя.

— Ти си сладурана — рече той, — котенце, както казвате вие, американците. Но не там е работата.

— Имаш ли обикновено такъв проблем?

— Nein, фрау доктор. И въобще не желая да ме разпитват повече. Това е абсурдно. Нямам проблеми с потенцията — просто благоговея пред поразителния ти задник и не съм в настроение да чукам.

Окончателно сексуално поражение: кур, който е полегнал, вместо да работи. Последното оръжие във войната между половете: клюмнал кур. Знамето в противниковия лагер: полувдигнат фалос. Символът на апокалипсиса: самоунищожаващ се кур с атомна бойна глава. Това беше първородна несправедливост, която никога не можеше да бъде поправена: не обстоятелството, че мъжкарят има прекрасна допълнителна примамка, наречена пенис, а това, че женската има прекрасна путка за вечни времена. Ни буря, ни сняг, ни нощна тъмнина можеха да я помръднат. Тя беше непоклатима — винаги там, винаги готова. Доста ужасяващо, като си помислите. Нищо чудно, че мъжете ненавиждаха жените. Нищо чудно, че измислиха мита за женската непълноценност.

— Отказвам да бъда набучен на карфица — рече Ейдриън, разбира се, без да осъзнава асоциацията, която предизвикваха в съзнанието ми тези думи. — Отказвам да бъда категоризиран. Когато най-накрая седнеш да пишеш за мен, няма да знаеш дали съм герой или антигерой, дали съм копелдак или светец. Няма да бъдеш в състояние да ме категоризираш!

И в този миг аз лудо се влюбих в него. Неговият мек кур беше проникнал дотам, където и най-коравият не можеше да достигне.