Ерика Джонг
Страх от летене (13)

13.
ДИРИГЕНТЪТ

Земетръс ли е това или просто шок?

Хубава супа от костенурка ли е

или само имитация?

Коктейл ли е чувството на радост,

или това, което изпитвам,

е истинската тръпка?

Вярно ли е усещането ми, или греша?

Бах ли ще чуя или само песен

на Коул Портър?

Коул Портър, „Дълга, последна любов“ (1938)

Чарли Филдинг („Чарлз“, както се подписваше) беше висок, прегърбен и изглеждаше като Скитника евреин. Носът му бе изключително дълъг и гърбав, с потръпващи ноздри, а малката му, изтеглена надолу уста имаше кисело изражение — нещо средно между презрението и меланхолията. Кожата му беше жълтеникава и с нездрав вид, опустошена от акне, което все още го тормозеше от време на време. Носеше скъпи спортни сака от туид; те висяха на раменете му като на телени закачалки, а коленете на панталоните му просветваха изтумбени. Джобовете на стария му Честърфилд бяха постоянно издути от книги с меки корици. Върхът на диригентската палка стърчеше от олющеното му куфарче от свинска кожа.

Ако го бяхте видели в метрото или когато ядеше самотната си вечеря при „Шрафт“ (там записваше консумацията на сметката на баща си), щяхте да предположите по изражението му, че е в траур. А нямаше нищо такова — освен ако диригентът не беше предварително в траур за родителя си (чиито пари по предопределение трябваше да наследи).

Понякога, докато чакаше да пристигне вечерята му (крем-пиле, топъл фондан синди с шоколадов сладолед), вземаше от куфарчето си някаква партитура, хващаше диригентската палка в дясната си ръка и започваше да дирижира оркестър от въображаеми музиканти. Правеше това съвършено несъзнателно и очевидно без никакво желание да се набива в очи. Просто забравяше за хората около себе си.

Чарли (майка му го беше кръстила на Бони принц Чарли, а Чарли бе в края на краищата Еврейски принц) живееше сам в гарсониера в Ист Вилидж. В същия квартал, който бедните му предци са обитавали преди две поколения. Венецианските жалузи бяха покрити с мазни черни сажди и пясък скърцаше под краката ви, когато ходехте по голия под. Декорът бе спартански: кухненски бокс, чиито шкафове зееха винаги празни с изключение на кутии със сушени кайсии и пликчета корави бонбони; имаше още пиано под наем, единично легло, магнетофон, портативен грамофон, два кашона с плочи (които така и не разопакова, откакто ги бе донесъл от къщата на родителите си преди две години). До прозореца се намираше авариен изход към мръсен двор, а отсреща живееха две лесбийки на средна възраст; понякога те забравяха да пуснат щорите. Чарли изпитваше отбранително презрение към хомосексуалистите, каквото хората често изпитват, когато тяхната собствена сексуалност ги притеснява по някакъв начин. На него му се чукаше непрекъснато, но ужасно се страхуваше да не се покаже вулгарен. Харвардското му образование беше предназначено да угаси всяка вулгарност, тлееща дълбоко в гените му, и макар че му се ебеше, не искаше да го прави по такъв начин, че да изглежда недодялан — на самия себе си и на момичетата, които се опитваше да съблазни.

Забелязала съм между другото, че освен ако човек не е роден гений, харвардското образование е перманентен пасив. Не толкова поради самото образование, което получават там, а най-вече заради това, което си въобразяваха, че трябва да бъдат те и занапред — гларуси от Харвард: аура, атмосфера, произношение, нежни спомени от Ривър Чарлз. Това по-скоро ги прави инфантилни и ги принуждава да се бутат из коридорите на рекламните агенции с развети зад тях връзки. Принуждава ги още да търпят отвратителната храна и мизерните тапицерии в Харвард клуб само и само да впечатлят някое сладко младо маце с непресъхващия извор на слава — тяхната диплома.

Чарли носеше този харвардски багаж. Беше се дипломирал със „среден 3“ и въпреки всичко се чувстваше невероятно по-пълноценен от мен с моето Фи-Бета-Капа от мърлявия декласиран „Барнърд“. Имаше усещането, че в Харвард е бил докоснат с четката на изтънчеността и независимо от всичките провали в живота му е все още (както би го изпял хорът на Гилбърт и Съливън) човек от Харвард.

Почти неизменно Чарли спеше до обяд, после ставаше и закусваше в някой оцелял от старите емигрантски времена млечен бар. Но два пъти седмично се измъкваше от леглото в девет часа, вземаше метрото и отиваше в града, в едно музикално училище; там преподаваше пиано и дирижираше някаква хорова група. Парите, които печелеше от тази работа, бяха незначителни, но той живееше главно с лихвите от капитал, вложен от баща му на негово име, но поставен под попечителство. Бе изключително потаен за размера на този доход, сякаш това е някаква мръсна тайна. Макар винаги да съм предполагала, че ако стиснатостта не беше в кръвта му, Чарли можеше да живее някак си не толкова мизерно, колкото го правеше.

Все пак съществуваше мръсна семейна тайна и вероятно тази беше причината, поради която парите го смущаваха до такава степен. Семейството на Чарли се беше срещнало с тях благодарение на чичото на Чарли — чичо Мел, — известният псевдо-WASP, паркетен кавалер, който се носеше плавно през тридесетте години, със зализана с брилянтин черна коса, с коригиран хирургически нос и с танцуващата си shikse съпруга. Мел Филдинг направил доживотна кариера, опазвайки тайната за еврейството си, и склонил да подели богатството си със семейството само при условие, че и те всички оправят носовете си и сменят имената си от Фелдщайн на Филдинг. Чарли отказал да се подложи на пластична операция, но взел името. Все пак бащата на Чарли, наистина ампутирал половината си нос (в резултат на което в крайна сметка заприличал на евреин с абсурдно малък нос). Но главното било, че семейство Фелдщайн напуснало Бруклин и се озовало в Бересфорд (това позлатено гето, този псевдозамък) на Сентръл парк уест.

Фамилният бизнес се крепеше на международна верига от училища за танци, които подсигуряваха срещу заплащане доживотно членство на самотни стари хора. Не беше точно рекет или поне не повече, отколкото психоанализата или религията, или групите за запознанство, или розенкройцерството можеха да се нарекат рекет, но подобно на тях паркетното общество също

[# WASP — White Anglo-Saxon Protestant — бял англосаксонски протестант. — Б. пр.]

[## Shikse (евр.) — човек от нееврейски произход (презрително). — Б. пр.]

обещаваше край на самотата, на безсилието, на страданието и, разбира се, също така разочароваше много хора. Чарли бе работил в танцувалния бизнес няколко лета по време на следването си, но въпросното обстоятелство беше само символичен жест. Той мразеше всякакъв вид работа — дори ако тя се състоеше в това да се плъзгаш бавно по дансинга с някоя осемдесетгодишна стара дама, която току-що е станала пожизнен член срещу сумата от няколко хиляди долара. Когато се запознах с него, Чарли бе страшно чувствителен на тема бални танци. По принцип не искаше да се знае какво прави баща му, за да си изкарва хляба. И все пак често, макар и мимоходом, пускаше прочутото чичово име пред неговите и моите приятели. Амбивалентността е чудесна песен за танци! Имаше свой собствен ритъм.

Но какво правеше Чарли? Подготвяше се за величието. Сънуваше с отворени очи диригентския си дебют, за който между другото не правеше нищо да го ускори — в останалото време започваше да композира симфонии. Те бяха — всички до една — недовършени симфонии. Пишеше също и сонати, и опери (по творби на Кафка или Бекет). И те оставаха недовършени (но винаги обещаваше да ми ги посвети). Вероятно в очите на познатите си е изглеждал „пълен провал“, но самият той се възприемаше като романтична фигура. Говореше за „тишина, изгнание, поквара“. (Тишина: недовършените симфонии. Изгнание: беше напуснал Бересфорд заради Ист Вилидж. Поквара: връзката му с мен.) Изживяваше първоначалните несгоди на всички велики творци. Като диригент все още не беше пробил, а и в бъдеще щеше да му се пречи, мислеше той, поради факта, че не бил хомосексуалист. Като композитор — работата била да се научиш да се справяш с кризата в стила, която гнетеше епохата. Това също щеше да мине с времето. Човек трябваше да мисли в десетилетия, не в години.

Замечтан пред пианото или над чиния с черешови понички с шери при „Ратнър“, Чарли се виждаше такъв, какъвто щеше да бъде вече след успеха — с посребрени слепоочия, изискан и ексцентрично облечен. След като е дирижирал в Метрополитен собствената си опера, нямаше да се надува да слезе в Халф Нот за джем-сешъни с млади джазмузиканти. Колежанките, които трябваше да го разпознаят там, щяха да го обсаждат за автографи, а той щеше да ги отпъжда с остроумни забележки. Лятно време щеше да се оттегля в селската си къща във Върмонт и да композира на „Бехщайн“ в сумрака, или да излиза от студиото си, за да води умни разговори със следващите го по петите поети и млади композитори. Ще посвещава три часа на ден за ръкописа на автобиографията си — в стил, който определяше като нещо средно между Пруст и Ивлин Уо (негови любими автори). А също ще има и жени. Вагнерови сопрани с големи задници с трапчинки като при Петер Пол Рубенс. (Чарли имаше огромно пристрастие към закръглени — дори дебели — жени. Винаги мислеше, че съм прекалено мършава, а задникът ми — прекалено малък. Ако бяхме останали заедно, вероятно щях да наедрея като слон.) След дебелите сопрани идваха литературните дами: жени поетеси, които му посвещаваха книгите си; жени скулпторки, обсебени от амбицията да го накарат да им позира гол; жени белетристки, които го намираха толкова обаятелен, че правеха от него главния герой на своите romans a clef .

Той можеше никога да не се ожени, дори не и заради това да има деца. Децата (както често казваше) бяха досадни. „Досадни“ (произнесено като в курсив) винаги е била една от любимите му думи. Но не и най-тежката му присъда (не беше такава и „банален“, въпреки че Чарлз също й отдаваше предпочитание). „Вулгарен“ се явяваше неговата върховна презрителна оценка. Хората, разбира се, биха могли да бъдат вулгарни, както могат да са такива и книгите, и музиката, и картините — но храната също можеше да бъде вулгарна според Чарлз. Веднъж, когато великият му чичо го завел в „Le Pavilion“ той казал: „Тези палачинки са вулгарни.“ Произнасяше го с голяма пауза между първите две срички, като че ли между двете срички „вул“ и „гар“ потреперваше на ръба на прозрението. Произношението беше също голяма работа за Чарли.

След всичко споменато пропуснах да кажа най-важното, а именно — че бях лудо влюбена в него, (като акцентирам на „лудо“). Цинизмът дойде по-късно. За мен той не беше надут пъпчив младеж, а фигура с легендарен чар, бъдещ Бърнстейн. Знаех, че семейството

[# Roman a clef — роман загадка. — Б. пр.]

му (с тяхната копринена, с цвят на шампанско декорирана-от-декоратор-дневна, покрита с найлонови калъфи) беше къде-къде по-вулгарно от моето. Чувствах, че Чарли бе повече сноб, отколкото интелигентен. Знаех, че никога не се къпеше, никога не използваше дезодорант и че бършеше гъза си не както трябва (сякаш все още се надяваше, че Мама ще дойде да му помогне), но бях луда по него. Накарах го да се принизи до моето ниво. Все пак той се бе обрекъл на най-универсалното изкуство: музиката. Аз бях долен тесногръд драскач. Най-важното — Чарли свиреше на пиано като моя баща пианист. Когато сядаше пред клавиатурата, гащите ми се мокреха. Това континюо! Това кресчендо! Тези диези! Тези бемоли!

Нали ви е известен страхотният израз „гъделичкам слоновата кост“? Ето така Чарли ме побъркваше! Понякога се чукахме дори на табуретката пред пианото на включен метроном.

Запознахме се по странен начин. В телевизията. Какво по-смешно от това да четеш поезия по телевизията? Нито е поезия, нито е телевизия. Нещо „образователно“ е — ще ме извините за израза.

Програмата се излъчваше по 13-и канал и беше нещо като мешана салата от седемте изкуства — та нито едно накрая. Защо се смяташе „образователна“ — да се чудиш. Бяхме седем млади „творци“, всеки един от които разполагаше с четири минути да изпълни своя номер. Имаше и един дърт пръдльо с подпухнали очи и димяща лула, на име Филипс Хардтек, който ни интервюираше, задавайки ни проницателни въпроси от сорта: „Какво е по ваше мнение вдъхновението?“ или „Какво влияние оказа детството ви върху вашето творчество?“. За тези въпроси (и около десетина други) ни се отпускаха допълнителни четири минути. Освен че беше домакин на шоупрограми като тази, Хардтек припечелваше хляба си, като пишеше рецензии за книги и като позираше за реклами на уиски — две занимания, които имаха нещо общо, макар на пръв поглед да не личеше. Скочът беше винаги „лек“ и „мек“, а книгите бяха „силни“ и „завладяващи“. Само трябваше да навиете манивелата на Хардтек, и прилагателните заваляваха. Понякога все пак ги объркваше и наричаше книгата „лека“ и „мека“, а скоч-уискито „силно“ и „завладяващо“. За отлежалия двадесет години скоч и за гериатричните автори, публикували мемоари, Хардтек запазваше думата „зрял“. А за млади автори и уиски от неизвестна марка Хардтек имаше автоматичен отговор: „Липсва им благост.“

Повечето „творци“ от това шоу си заслужаваха Хардтек. Бяхме събрани един млад глупак, който наричаше себе си „правач на кино“ и показа четириминутен треперлив, преекспониран филм за нещо, дето приличаше на две (или даже на три) амеби, танцуващи псевдо-търбух до псевдотърбух; един черен художник, който наричаше себе си „активистичен художник“ и рисуваше само столове (странно пацифистична тема за активистичен художник); едно сопрано с много жълти заешки зъби (Чарли беше там, за да акомпанира четири минути на треперещото й изпълнение на Пучини); един човек-оркестър от ударни инструменти, наречен Кент Блас; той подскачаше конвулсивно наоколо, удряше барабани, ксилофони, стъклени аквариуми, гърнета и тигани; една изпълнителка на модерни танци, която никога не казваше съществителното „танц“, без да използва пълния член; един фолкпевец, протестиращ срещу обществото, чийто роден бруклински акцент е бил изчистен с уроци по елокация със странния резултат, че произнасяше Бог като „Боорг“; и най-после — самата аз.

Бяха ме издокарали в сива шперплатова рамка за моите четири поетични минути и за да я достигна, трябваше да се покатеря на някакво скеле. Чарли седеше на пианото точно отдолу и зяпаше под полата ми. Докато четях стиховете си, очите му изгаряха бедрата ми. След един ден ми телефонира. Не си го спомнях. Тогава ми каза, че искал да напише музика по моите стихове, така че се срещнахме за вечеря. Винаги съм била твърде наивна за подобни номера. „Ела в апартамента ми, за да напиша музика по твоите стихове“ — и аз идвах. Или поне отивах.

Но Чарли ме изненада. Изглеждаше мършав, мръсен и с нос като отварачка, когато звънна на вратата ми, ала в ресторанта разстла на показ огромните си познания за Коул Портър и Роджърс и Харт, и Гершуин: всички песни, които баща ми свиреше на пиано в детството ми. Даже най-безизвестните балади на Коул Портър, почти забравените парчета на Роджърс и Харт от разни неизвестни мюзикъли и най-малко познатите на Гершуин — знаеше ги всичките. Знаеше ги дори по-добре от мен, която имам невероятна памет за такива неща. Точно тогава се влюбих абсурдно в него, преобразих го от неумита жаба с гърбав нос в принц — в Еврейски принц, свирещ на пиано при това. Щом завърши последната строфа на „Нека го направим“ и не сбърка думите — аз бях готова да го направя с него. Елементарен случай на Едиппутковщина.

Отидохме у дома да си легнем. Но Чарли беше толкова пометен от събитията и от големия си късмет, че клюмна.

— Дирижирай ме — рекох аз.

— Изглежда, съм загубил палката си.

— Добре, тогава го направи като Митропулос — с голи ръце.

— Ти си истинска находка — възкликна той, бърникайки под завивките. Но с ръка или с палка — беше безнадеждно. Зъбите му тракаха и силни тръпки тресяха раменете му. Зяпаше, за да си поеме дъх, като болен от емфизем.

— Какво ти става? — питах.

— Просто толкова си хубава, че не мога да го повярвам. — Ту хлипаше, ту се душеше. — Ще се видим ли отново независимо от провала? — хленчеше. — Обещаваш ли, че няма да ми го натякваш?

— Да не мислиш, че съм някакъв вампир? — учудих се аз. Всичките ми майчински инстинкти бяха събудени от неговата безпомощност. — Не съм толкова долна, че да те изхвърля.

— Точно това се случи последния път с мен — мънкаше Чарли. — Тя ме изрита навън и струпа дрехите ми в преддверието. Забрави единия ми чорап. Трябваше да се прибера с метрото с един бос крак. Това беше най-голямото унижение в живота ми.

— Скъпи! — отвърнах, люлеейки го.

Трябваше да „загрея“ за емоционалната нестабилност на Чарли по неговото хълцане, тресене и потръпване — но ако бях включила, нямаше да бъда аз. За мен въпросните симптоми бяха само потвърждение за неговата чувствителност. Принцът и Граховото зърно! Разбираемо беше. Премиерите го разбиваха! Можехме да си изпеем нещо от Коул Портър, вместо да се чукаме. Но и до песен не се стигна — той заспа в обятията ми. Спеше като никой друг, когото съм познавала. Хриптеше, пръскаше слюнки, пърдеше и се мяташе. Ръмжеше и трепереше. Дори си цедеше пъпките насън. Половината нощ стоях будна и го гледах в пълно изумление.

На сутринта се събуди с усмивка и ме наеба като жребец. Бях издържала изпита. Не го бях изхвърлила. Това беше наградата ми.

През следващите осем месеца и нещо ходехме заедно и обикновено прекарвахме нощите или у тях, или у нас. Бях на път да получа развод от Брайън и преподавах в едно нюйоркско училище, докато завършвах доктората си в Колумбийския университет. Все още живеех в същия апартамент, където Брайън беше откачил, и мразех да стоя сама нощем, така че, ако Чарли не можеше да остане с мен, аз го следвах в Ист Вилидж и поделях с него единичното му легло.

Казваше, че ме обича, казваше, че ме обожава, и въпреки всичко продължаваше да има задръжки спрямо мен. Усещах нещо странно, нещо колебливо и неискрено в любовните му обяснения. Побърквах се, защото за пръв път някой се въздържаше в отношението си към мен. Бях свикнала да бъда винаги отгоре и неговата скованост ме разпалваше. Ставах все повече и повече луда по него, което на свой ред го правеше все по-въздържан. Старата, прастара история.

Знаех, че имаше и друго момиче в Париж — негова отдавнашна приятелка от Редклиф; сега следваше философия в Сорбоната. Според Чарли те бяха само приятели. Всичко било приключило.

Тя беше закръглена и тъмнокоса и (според него) имаше отвратителния навик да заспива дълбоко, след като са я начукали. Бе заминала за Париж, за да се махне от него, и сега гаджето й бе французин, който живееше с нея на Рю дьо ла Арп (Чарли знаеше прекалено много подробности за човек, за който вече не дава и пет пари). Но ако всичко това беше истина, защо тогава тя винаги завършваше писмата си до него с „Обичам те“? За да има коз при трудна ситуация? Ами Чарли! Не беше ли тя козът му или резервния задник при затруднено положение? А може би това бях аз?

[# Игра на думи: в английски думите „кел“ и „задник“ са фонетично близки. — Б. пр.]

Винаги съм знаела, че да четеш чужда кореспонденция е дъното на низостта, но ревността ви кара да правите странни неща. Една тъжна сутрин в Ист Вилидж, когато Чарли беше излязъл рано, за да преподава музика на учениците си, аз се измъкнах като шпионин от леглото (сърцето ми биеше като литаврите на Сол Гудман) и прерових апартамента. Търсех, разбира се, пощенски щемпели от Париж и ги намерих точно там, под сивите жокейски шорти на Чарли.

Ако се съдеше по писмата й, Саломе Уинфелд (кръстена на дядо си Сол?) беше литературен тип. Тя се бе заела също така с игрички, целящи да побъркат Чарли от ревност, като същевременно му подхвърляше трохички нежност.

Cher Charles [пишеше тя на френски]

Ние [ние!] живеем тук, на шестия етаж (седми за вас) в един очарователен опърпан приют, наречен HQtel de la Harpe, докато търсим по-евтина квартира. Париж е божествен — Жан-Пол Сартър се среща на всеки ъгъл, Симон дьо Бовоар, Бекет, Жене — tout le monde накратко.

Скъпи, аз те обичам. Не мисли, че само защото живея със Себастиан (който по една случайност прави чудесен кускус), е престанало да ми пука за теб. Просто имам нужда от време, за да експериментирам, да поема дъх, да живея, да се протегна, да изпитам гъвкавостта на мускулите си [сетете се кои!] без теб. Липсваш ми ден и нощ, мисля за теб, дори те сънувам. Не можеш да си представиш какво отчаяние ме обзема, че живея с мъж:, който не знае какво е B.L.-T., който никога не е ял понички с месо и който мисли, че The Charles е бивш крал на Англия! Въпреки всичко той (Себастиан) е сладък и предан и [цял ред беше задраскан тук] ме кара ежедневно да осъзнавам колко много още те обичам.

Attends-moi, cheri

Сали

Attends-moi, друг път!

Но как можех да сразя Чарли с писмо, което бях изровила из-под-не-до-там-чистите му дрехи? Така че

[# Tout le monde (фр.). — всички — Б. пр.]

[## Чакай ме, скъпи (фр.). — Б. пр.]

вместо това възприех фабианската тактика на бдително изчакване. Запазих негодуванието си в тайна. Бях решена да го отвоювам от епистоларната му приятелка постепенно.

През юни заминахме заедно за Европа. Чарли отиваше на диригентски конкурс в Холандия; аз щях да посетя приятели в Йоркшир, да се срещна с моята стара приятелка Пиа във Флоренция и да направим екскурзионно пътуване из Южна Франция, след което щях да отида да видя сестра си Ренди в Близкия изток. Чарли и аз смятахме да останем две седмици заедно в Холандия и после да продължим всеки поотделно. Той трябваше да се прибере у дома, за да дирижира някаква оратория на някакъв фестивал на изкуствата, но все още не беше съвсем сигурен. Тайно се надявах, че ще се откажем от всички тези планове и просто ще пътешестваме заедно цялото лято.

Качихме се на стария „Куин Елизабет“ в туристическа класа. Тесногръдият Кънърд не ни даде обща каюта, без да представим писмено доказателство, че сме женени (каквото, разбира се, ние нямахме). Освен това Чарли беше голям скъперник. От съображения за икономия нае легло в четириместна каюта при трима старци, а аз нямах избор, освен да взема койка в четириместна женска каюта. Без прозорец естествено и точно над моторите. Моята компания се състоеше от една германка, която изглеждаше и говореше като Гаднярката от Бухенвалд, една кльощава французойка, медицинска сестра, дето хъркаше, и една петдесетгодишна англичанка, начална учителка, облечена в пуловери и туид, и с двойни подметки на обувките си. Тя използваше „Английска лаванда“ на „Ярдлей“ и цялата каюта вонеше на нея.

Проблемът ни за петте и половина дни преход беше къде да се чукаме. В моята каюта бе изключено, тъй като френската медсестра като че ли спеше по цял ден, а германката и англичанката се прибираха в девет. Веднъж се опитахме да пропуснем обяда и да използваме каютата на Чарли, докато тримата дядки ядяха, ала единият от тях се върна и затропа сърдито по вратата точно когато бяхме започнали. Така че се заехме да обикаляме кораба, за да намерим места за чукане. Бяхме изпълнени с решителност. Ще си помислите, че е лесно на стар кораб като „Куин Елизабет“, осеян с кътчета и дупки, но хич не е. Килерите за бельо стояха заключени, спасителните лодки висяха твърде високо, за да се покатерим в тях, общите помещения бяха прекалено общи, детската ясла беше пълна с бебишори, а нямаше и никакви свободни каюти. Предложих да използваме някоя от първокласните, докато обитателите им отсъстваха, но Чарли го беше шубе.

— Ами ако се върнат? — питаше той.

— Сигурно ще им бъде неудобно да кажат каквото и да било или автоматично ще помислят, че са сбъркали каютата си, а щом намерят стюарда, ние ще сме си отишли.

Господи, колко прагматична бях в сравнение с Чарли! И какво страхливо котенце се оказваше той! Все пак моят страх от летене ми позволяваше да се качвам на самолет, стига да приемех да страдам от ужас през целия полет, но неговият страх от летене беше толкова голям, че не му даваше дори да се доближи до самолет. Ето как в края на краищата ни сполетя тази беда!

Е, най-после намерихме място! Единственото пусто кътче на борда. Абсолютно съвършеното убежище — едновременно символично и практично (освен че нямаше легло): еврейския параклис в туристическа класа!

— Фантастично! — провикнах се, опипвайки за осветлението и разбирайки какво сме намерили. — Какъв декор! Пейки! Звездата на Давид! Дори Петокнижието — велики Боже! — бях вече наострена. — Просто ще се преструвам, че съм девствена весталка или нещо такова — рекох и започнах да свалям ципа на Чарли.

— Но няма ключалка на вратата! — протестираше той.

— Та кой ще дойде тук? Сигурно не протестантските ни спътници или англиканският екипаж. А можем и да загасим отново. Ако някой влезе, ще помисли, че се молим. Какво ли знаят за еврейската служба?

— Вероятно ще те сбъркат с пламтящ храст — отвърна той, имитирайки ме.

— Много смешно! — събух гащите си и загасих осветлението.

Само веднъж успяхме да се наебем под взора на Господа, тъй като на следващия ден, когато се върнахме в нашия малък храм на любовта, намерихме вратата заключена. Никога не разбрахме защо. Разбира се, Чарли беше сигурен (в параноята си), че някой (Бог?) е заснел силовото ни съвъкупление, а също така е записал на магнетофон стоновете ни. Прекара в паника остатъка от пътуването. Беше убеден, че в Льо Хавр Интерпол ще ни чака с цял взвод от нравствената полиция.

Времето до пристигането за мен беше пълна тъпота. Чарли седеше в едно от фоайетата, разучаваше партитурите си и дирижираше въображаеми музиканти, докато аз го гледах и кипях от негодувание заради Сали; бях сигурна, че ще я потърси в Париж. Опитах се да я прогоня от мисълта си, но тя все изплувваше, като опаковка, отказваща да потъне в езерото на Сентръл парк. Какво можех да направя? Опитах се да пиша, но не успявах да се съсредоточа. Мислех само за Сали — този суперфалш! Тя беше хванала Чарли на въдицата, както той беше хванал мен. Проблемите на любовта са проблеми на лошо разпределение, по дяволите! Всичко има наоколо, но винаги попадаш не на когото трябва, не когато трябва и не където трябва. Залюбеният получава нова доза любов, а разлюбеният става все по-разлюбен. Колкото повече се доближавахме до Франция, толкова по-убедено включвах себе си във втората категория.

Разбира се, Чарли се провали на конкурса. Още в първия кръг. Въпреки упоритото учене той никога не можеше да запомни партитурите. Не беше скроен за диригент. На подиума изглеждаше така омекнал, както се оказа първата нощ в леглото. Цялото му тяло беше клюмнало. Раменете му стояха извити напред, а гърбът му описваше дъга подобно на преварени cannelloni, загубили пълнежа си. Бедният Чарли — липсваше му чар! Точно обратното на Брайън. Често съм си мислила (гледайки Чарли на сцената), че ако притежаваше само малко от чара на Брайън, щеше да бъде феноменален. Брайън, разбира се, нямаше никакъв талант за музиката. Ех, защо не можех да ги комбинирам двамата! Защо винаги се оказвам с двама мъже, които биха направили един велик мъж? Тази ли е тайната на моя Едипов проблем? Баща ми и дядо ми? Баща ми, който винаги се измъкваше и отиваше да свири на пиано, когато положението ставаше напечено, и дядо ми, който висеше там като кълбовидна мълния, каквато беше, и спореше за марксизъм, модернизъм, дарвинизъм и всякакви други „изми“, сякаш животът му зависеше от тях.

Орисана ли съм да прекарам живота си, като тичам между двама мъже? Единият неуверен и кротък и почти безразличен, а другият толкова пламенен и неуморен, че изхаби всичкия ми кислород?

Типична сцена на масата вечер у семейства Уайт-Столоф. Майка ми Джуд крещи за Робърт Ардрей и за териториалността. Дядо ми Столоф (известен на всички като Папа) цитира Ленин и Пушкин, за да докаже, че Пикасо е имитатор. Сестра ми Клое вика на Джуд да млъкне, Ренди крещи на Клое да млъкне, Боб и Лала хранят горе петте близнаци, Пиер спори на тема икономика с Абел. Клое заяжда Бенет на тема психиатрия, Бенет кашля нервно и се прави на непроницаем, Ренди ме напада за моите стихове, баба ми (Маман) шие и ни призовава да „не говорим като каруцари“, а аз прелиствам списание, за да се укрия зад нещо (винаги с печатно слово!) от семейството си.

КЛОЕ: Айсидора винаги чете. Не можеш ли да свалиш шибаното списание?

АЗ: Защо? За да мога да се надвиквам с всички вас ли?

КЛОЕ: Би било по-добре, отколкото да четеш шибаното си списание през цялото време.

БАЩА МИ (тананикайки „Чатануга чу чу“): — „Чети списание и ще отидеш в Балтимор…“

КЛОЕ (с вдигнати към небето очи, сякаш се молеше): Татко винаги си тананика или прави остроумни забележки. Няма ли най-после да говорим сериозно в тази къща?

АЗ (четейки): Кой иска сериозен разговор?

КЛОЕ: Ти си злобна кучка!

АЗ: За някой, който мрази психиатрията, си навлязла доста в жаргона.

КЛОЕ: Да ти го начукам!

МАМАН (вдигайки очи от ръкоделието си): Засрами се. Никога не съм възпитавала внучките си да говорят като каруцари.

ПАПА (прекъсвайки спора си с Джуд): Отвратително.

КЛОЕ (с цяло гърло): МЛЪКНЕТЕ ВСИЧКИ ЗА МАЛКО И МЕ ЧУЙТЕ!

Чуваше се звук от пиано откъм дневната. Баща ми свиреше собствената си интерпретация на „Begin the beguine“, която изпълняваше преди години на първата продукция на Jubilee на Бродуей. „Когато те започнаха… монахинята… Долетя обратно трепетна музика, толкова нежна…“

Гласът му долиташе до мен през акордите на леко разстроения малък „Стенуей“. Папа и Джудит дори не бяха забелязали, че е излязъл.

— В това общество — казва Джуд — критериите за изкуство се определят от пресаташета и хора от пъблик рилейшънс — което значи, че те не са никакви критерии…

— Винаги съм казвал — прекъсна я Папа, — че светът е разделен на два типа хора: на мошеници и на полумошеници…

Баща ми им отговори с фалшив акорд.

Чарли и аз се разделихме със сълзи на очи в Амстердам. На централната гара. Той заминаваше за Париж и за Хавър (за да се прибере, както казваше, направо в Щатите). Но аз не му вярвах. Заминавах за Йоркшир — независимо дали ми харесваше или не, а и хич не ми харесваше. Сълзливо довиждане. Ядяхме амстердамски херинги и подсмърчахме — и двамата.

— По-добре е за нас да се разделим за известно време, скъпа — рече той.

— Да — отвърнах аз, лъжейки, през зъби (пълни с херинга). И се целунахме, разменяйки си лучена слюнка.

Качих се на влака. Помахах с ръка, която миришеше на херинга. Чарли изпращаше целувки. Стоеше на перона, прегърбил рамене, с диригентска палка, щръкнала от джоба на тренчкота му, с олющеното куфарче, пълно с оркестрови партитури, и с холандски херинги в ръка. И влакът потегли. По пътя от Хук ъв Холанд до Харуич стоях в мъглявината и плачех, мислейки за себе си, която стои в мъглявината и плаче, и чудейки се дали ще мога да опиша това изживяване в книга. С дългия си розов нокът изчовърках още едно парче херинга измежду зъбите си и го изстрелях драматично в Северно море.

В Йоркшир получих писмо от Чарли; беше още (разбира се) в Париж. „Скъпа — пишеше той — не мисли, че само защото съм със Сали, съм престанал да те обичам…“

Стоях в една голяма ветровита английска селска къща с луди англичани, които пиеха непрекъснато джин, за да се стоплят, и водеха разговори а ла Оскар Уайлд, така че прекарах следващите десет дена в пиянски ступор. Телеграфирах на Пиа да се срещнем по-рано от заплануваното във Флоренция, където си отмъстихме на неверните си любовници (нейният беше в Бостън); преспахме с всеки срещнат мъж в града с изключение на Микеланджеловия Давид. Само че не беше хубаво. Бяхме все още отчайващо нещастни. Чарли ми се обади във Флоренция да поиска опрощение (той беше все още в Париж със Сали) и това само ускори поредната безрадостна оргия… Тогава двете с Пиа се разкаяхме и решихме да се пречистим. Изкъпахме се с италиански бял оцет киан-ти. Коленичихме пред статуята на Персей в Лоджиа дей Ланци и молихме за прошка. Изкачихме се на върха на Джотовата камбанария и се помолихме на духа на Джото (всеки известен стар дух щеше да свърши работа всъщност). Не ядохме никаква храна в продължение на два дни и пихме само „Сан Пелегрино“. Изкъпахме се и със „Сан Пелегрино“. На финала, като върховен акт на изкупление, решихме да изпратим по пощата диафрагмите си на нашите неверни любовници и да ги накараме те да се чувстват виновни, а не ние. Но в какво да ги опаковаме? Пиа намери една стара кутия от „Мотта панетоне“ под леглото си в пометената ни като от ураган стая Bpensione. Аз търсих, търсих, но не можах да намеря подходяща кутия, за да изпратя диафрагмата си, така че някак прибързано изоставих намерението си. (Какво ли в крайна сметка щеше да помогне, ако изпратех диафрагмата си в кутия от панетоне на Чарли и на Сали?) Но Пиа беше непоколебима. Суетеше се наоколо, търсеше опаковъчна хартия и бандерол. Пишеше адреси на получателя и подателя. Напомняше ми за мен самата, когато на тринадесет години скрито поръчвах да ми изпратят книжките на издателство „Котекс“ „в плътна опаковъчна хартия“.

Занесохме се в Америкън Експрес (бяхме спали с половината им флорентински пощенски чиновници с похотливи усмивки). Казаха ни да попълним митническа декларация. Но какво да впишем в декларацията? „Една диафрагма, употребявана“? „Една диафрагма, много употребявана“? „Употребявана дреха“ може би? Може ли диафрагмата да се счита за дреха? Двете с Пиа го обсъдихме.

— Но нали наистина се носи — рече тя.

Аз поддържах, че трябва да я изпрати в Бостън като антика; така щеше да спести всякакво вносно мито. Ами ако нейното гадже блудник трябваше да заплати мито за старата й диафрагма? Нямаше ли по този начин освен обидата да понесе и щета?

— Да му го начукам! — ядоса се Пиа. — Нека плати вносно мито и да се притесни колкото се може повече — после написа върху пакета: „Една флорентинска кожена чанта — на стойност 100 щатски долара.“

Скоро след това двете с Пиа се разделихме. Аз продължих към Ренди в Бейрут, а тя замина за Испания, където, понеже нямаше диафрагма, трябваше да се задоволи със заместители за през остатъка от лятото. Така или иначе — да прави минети или на нея да й правят. По отношение на тази дейност тя не изпитваше чувство на вина. Изглежда някак смехотворно, но я разбирам напълно. В края на краищата ние бяхме добри момичета от петдесетте години.