Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Айсидора Уинг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fear of Flyng, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Ивайло
Корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ЕРИКА ДЖОНГ СТРАХ ОТ ЛЕТЕНЕ

Консултант Светлана Антонова

Редактор Н. Стоянов Коректори: Т. Вълевска, М. Кондова

Техн. редактор Ц. Иванова Формат 32/84/108; печ. коли 23,50

„Библиотека 48“, ул. „Шипка“ 44, тел 44 20 09; 87 75 29 Печат — ДФ „Абагар“, Велико Търново

Превод от английски: Галина Парашкеванова

БИБЛИОТЕКА 48 СОФИЯ, 1994

 

Erica Jong FEAR OF FLYNG

Copyright © by Erica Mann Jong

© Галина Парашкеванова, превод

ISBN 954-8047-18-7

История

  1. — Корекция

3.
ЧУК, ЧУК!

Сексът, както казах, може да се сведе

до три неща: осигуряване на потомство,

удоволствие и гордост.

Погледнато в историческа перспектива,

трябва да имаме предвид, че осигуряването

на потомство е далеч най-важното, тъй като

без това не би могло да има продължение

на човешкия род…

Така че женският оргазъм е просто нервна

кулминация на сексуалните отношения…

и като такъв е само относителен разкош

от гледна точка на природата.

Той може да бъде разглеждан като вид

поощрителна премия, подобна на онези,

дето понякога намираме в опаковките

на някои зърнени храни. Хубаво е да ти се

падне премия, но и без нея продуктът има

своята ценна хранителна стойност.

Мадлен Грей „Нормалната жена“ — 1967

В съня си виждах Ейдриън и Бенет да се люлеят ту нагоре, ту надолу, яхнали двата края на дъската на детската площадка в Сентръл парк, където ходех като малка.

— Може би тя трябва да бъде подложена на психоанализа в Англия — казваше Бенет от своя край на люлката, вдигнат високо горе, във въздуха. — Ще ти пратя паспорта и досието й.

В същия момент краката на Ейдриън бяха стъпили на земята и той започна да клати силно люлката, както правят дангалаците, щом нахълтат на детската площадка при малчуганите.

— Престани веднага! — виках. — Ще го нараниш! — Но Ейдриън продължаваше да се хили и да клати люлката.

— Не виждаш ли, че ще го убиеш! Престани! — опитвах се да изкрещя, ала както във всеки сън, думите ми се изкривяваха. Изпитвах ужас, че Ейдриън ще събори Бенет на земята и ще му счупи гръбнака. — Моля те, спри! Моля те! — проплаках.

— Какво има? — промърмори Бенет. Бях го събудила. Винаги говорех насън и той винаги ми отговаряше.

— Какво става?

— Люлееше се с някого на климушка. Изплаших се.

— Оо… — обърна се Бенет.

Нищо по-нормално нямаше от това да ме прегърне, но се намирахме в отделни легла в двата срещуположни края на стаята и вместо да го стори, той заспа отново.

Сега вече бях напълно будна и чувах птичия хор в градината зад хотела. Първоначално гълчавата ми подейства успокоително, но после се сетих, че отвън цвърчаха германски птички, и отново се почувствах потисната. Дълбоко в себе си мразех да пътувам. И вкъщи не можех да си намеря място, ала в мига, в който се отдалечах от дома, започвах да чувствам как заплахата на някаква страшна орис надвисва и над най-простите ми действия. Защо ли всъщност се бях завърнала в Европа? Целият ми живот беше раздробен на парчета. Две години лежах в едно легло с Бенет и си мислех за други мъже. Две цели години обмислях дали да забременея, или да се чупя и да видя малко повече свят, преди да се установя и да се заема с нещо, което изискваше постоянство. Как ли решаваха хората дали да забременеят, чудех се. Как вземаха такова страховито решение? В известен смисъл това беше толкова арогантно решение. Да поемеш отговорността за един нов живот, когато не знаеш какво ще се случи с теб. Предполагам, че повечето жени забременяват, без да размишляват по тези въпроси, защото, ако го сторят, то сигурно ще се преизпълнят със съмнения. У мене нямаше и следа от сляпата вяра в съдбата, която, изглежда, хранеха другите жени. Аз исках винаги да контролирам съдбата си. Бременността ми изглеждаше като покъртителна абдикация от престола на контрола. Нещо да расте вътре във вас, нещо, което евентуално ще узурпира целия ви живот. Откакто се помня, използвах диафрагма, така че бременността за мен не можеше да бъде случайност. През двете години, през които вземах хапчета, не съм пропуснала нито ден. Колкото и да бях немарлива към всичко друго, в това отношение бях желязна. Измежду моите приятелки аз бях единствената, която не бе правила аборт. Какво не беше наред с мен? Сбъркана ли бях? Просто нямах нормалния и натрапчив женски инстинкт да бъда напомпана. Като си помислех само, че аз, която не мирясвах, аз с моите копнежи по безцип-ебачи и непознати типове от влакове — аз да бъда вързана за бебе! Как можех да пожелая подобна съдба на едно бебе?

— Ако не беше ти, щях да стана известна художничка — имаше навика да казва бясната ми червенокоса майка. Тя била следвала изящни изкуства в Париж, учила анатомия и рисуване, акварел и графика и даже вземала уроци как да стрива собственоръчно бои. Познавала известни художници, известни писатели, известни музиканти и известни безделници, авантаджии. Танцувала гола в Булонския лес (пак според думите й), седяла в Les Deux Magots,

[# Диафрагма — дамско противозачатъчно средство — Б. пр.]

[## Les Deux Magots — кафене в Париж, посещавано от известни интелектуалци. — Б. пр.]

облечена в черна кадифена пелерина (ако можеше да й се вярва), возела се по парижките улици права върху калниците на коли марка „Бугати“ (така казваше), ходила на гръцките острови три и половина десетилетия преди Жаклин Кенеди Онасис (все така според думите й) и чак тогава се завърнала у дома, оженила се за някакъв си комедиант, въздух под налягане, от Кетскил Маунтинс, който почти надминал себе си в @уагса-бизнеса, и му беше родила четири дъщери, получили всичките възможно най-поетичните имена: Гундра Миранда, Айсидора Зелда, Лала Жустин и Клое Камий.

Къде беше вината ми?

Прекарала бях целия си живот с чувството, че имам някаква вина. И в известен смисъл може би носех отговорност. Родители и деца са свързани с пъпна връв, и то не само в утробата. Тайнствени сили ги скрепяват. Ако моето поколение смята да прекара обаче времето си, разобличавайки родителите си, то тогава справедливо е да им отпуснем равно време и на тях.

„Аз щях да бъда известна художничка, ако не бяхте вие, деца“ — повтаряше майка ми и дълги години вярвах на думите й.

Разбира се, винаги бе съществувал и проблемът за нейния собствен баща: също така художник, изпитващ фанатична завист към таланта й. Тя беше отишла в Париж, за да избяга от него; да я питаш защо после се беше върнала в Ню Йорк, беше се нанесла в жилището му и бе живяла там, докато навършила четиридесет години. Двамата си поделяли и ателието, и от време на време той рисувал върху нейните платна (разбира се, само когато нямал подръка чисти). В Париж тя била станала кубист и почти развила свой собствен стил в някаква съвременна тенденция, но Папа, за когото рисуването започвало и свършвало с Рембранд, й се подигравал, докато накрая я отказал от опитите й; просто започнала да забременява.

„Проклети модерни цапаници — мръщел се Папа. — Врели-некипели.“

„Защо не си се изнесла?“ — изричам тези думи, претегляйки цялата двойственост, която се крие зад тях, понеже знам, че тогава може би аз нямаше да бъда родена.

Ние израснахме в обширен четиринадесетстаен апартамент на Сентръл парк уест. Таванът течеше (живеехме на последния етаж), бушоните гърмяха веднага, щом сложехме да опечем една филийка в тостера, ваните бяха на куцукащи крака, водопроводът бе ръждясал, печката в кухнята изглеждаше като нещо от клиповете по телевизията за добрите-стари-времена-на-прабаба-ми, а рамките на прозорците бяха толкова първобитни, че вятърът свиреше през тях. Но това бе „Стенфордското бяло здание“ и имаше „две ателиета със северна светлина“ и библиотека с „облицовани стени“, „прозорци в оловни рамки“, а „високият четиридесет фута“ таван на дневната беше „истински златен лист“. Спомням си, че ехото на тези фрази, заучени сякаш от реклама за недвижим имот, отекваше през цялото ми детство. Златен лист. Представях си кленов лист, направен от злато. Но как бяха закрепили листата на тавана? И защо те не приличаха въобще на листа? Може би първо ги бяха стрили, а след това направили от тях боя. И къде, чудех се, човек можеше да намери „истински златен лист“? Сигурно растяха по истински златни дървета? Или по златни клони? (Бях от този сорт деца, които знаеха думи като „клон“.)

Всъщност в библиотеката на родителите ми имаше дебела потъмняла книга, озаглавена „Златният клон“. Разгръщах страниците й, взирах се напразно да намеря нещо за „истинския златен лист“. Но там беше пълно само с някакви сексуални глупости. (По същото това време криех „Обичай без страх“ в шкафа, под бельото си.)

И така — стояхме при Маман и Пана в името на „добрата северна светлина“ и „истинския златен лист“ — или поне така казваше майка ми. Междувременно баща ми бродеше по света във връзка със своя @цацка-бизнес, майка ми го чакаше вкъщи, раждаше деца и крещеше на родителите си. Баща ми беше дизайнер на кофички за лед, които приличаха на халби за бира, и на халби за бира, които приличаха на кофички за лед. Правеше и керамични животни, по цели семейства, привързани едно за друго с фини златни верижки. Беше натрупал почти състояние — учудващо, но факт. Можехме лесно да се изнесем другаде, но очевидно майка ми не искаше или не й позволяваше някаква друга причина.

[# 40 фута = приблизително 12,19 м. — Б. пр.]

Фина златна верижка привързваше майка ми към нейната майка, а мен пък към моята майка. Всички наши нещастия бяха навървени на една и съща (бързо потъмняваща) златна верижка.

Разбира се, майка ми разсъждаваше върху това по патриархален начин, по традиционния начин на жените, бъкащи от талант и амбиция, които непрекъснато бременееха.

— Жените не могат да правят и двете неща — казваше тя. — Трябва да избираш. Или изкуството, или децата.

С име като Айсидора Зелда беше повече от ясно какво ще избера: всичко предложено на майка ми, но отхвърлено от нея.

Как бих могла да махна диафрагмата си и да забременея? Това, което другите жени вършеха, без да се замислят, беше за мен велико дело, дело от огромно значение. То бе отрицанието на името ми, на моята съдба и на майка ми.

Сестрите ми бяха различни. Гундра Миранда наричаше себе си Ренди и се ожени на осемнадесет години. Ожени се за ливанец, лекар в Бъркли, роди четирима синове в Калифорния, след което се премести със семейството си в Бейрут; там изфабрикува още пет дъщери. Въпреки привидния бунт на доброто еврейско момиче от Сентръл парк уест, оженило се за арабин, тя водеше в Бейрут най-обикновения семеен живот, който човек можеше да си представи. Изпитваше почти религиозна почит към Kinder, Kiiche, Kirche — особено католическата, посещаваше я редовно, за да впечатли арабите със своето нееврейство. Не че те обичаха, разбира се, кой знае колко католиците, но тази алтернатива все пак беше по-добрата. И двамата с Пиер, моя зет, вярваха в Робърт Ардри, Конрад Лоренц и Лайънел Тайгър, все едно че те бяха Исус, Буда и Мохамед. „Инстинкт! — сумтяха. — Чист животински инстинкт!“ Бяха намразили битниците от времето на своето следване и проповядваха

[# Бъркли — университетската болница на Калифорнийския университет. — Б. пр.]

[## Децата, кухнята, църквата — трите „К“, представляващи интересите на жената, алюзия с трите „К“ на хитлеристката идеология. — Б. пр.]

теориите за безнравствеността на противозачатъчните средства и абортите, за териториалната зависимост и универсалността на войната. По онова време, изглежда, наистина вярваха във Великата духовна верига и в Божественото право на кралете. Междувременно продължаваха да се плодят.

(Защо трябва хора с висши гени да използват противозачатъчни средства, докато всички тези нежелателни елементи се развъждат по загиващия свят? — беше старият рефрен, с който Ренди обявяваше гръмко всяка нова бременност.)

Лала, третата ми сестра, беше с четири години по-малка и женена за негър. Както и в случая с Ренди, неконвенционалният избор въвеждаше в заблуда. Лала замина за Оберлин, където се запозна с Робер Годар — възможно най-белия бял негър в историята, откакто съществува този израз. Моят зет Боб е в действителност с цвят на какао, но съзнанието му е толкова бяло, колкото членът на всеки член на ку-клукс-клана. Аз не знам нищо за неговия член, но това, че беше успял да влезе в училище като Оберлин, ме изумяваше, както може би озадачаваше и самия него. След колежа той се записа в Медицинския факултет на Харвард и бързо се ориентира къде зимуват раците: в ортопедичната хирургия. Сега Робер четири дни седмично намества крака, кове тазове и, разбира се, прибира огромни суми от застрахователните компании. Останалите три дни преминават в езда на коне в един първокласен клуб с ограничен достъп, намиращ се в модерното, но иначе със смесено население предградие на Бостън, където те с Лала живееха.

И как само живееха! Заобиколени от най-внушителното количество електрически джаджи, което може да се види извън „Хемашър-Шлемър“: като се започнеше от електронни ледоразбивачки, виноохладители, машини за синтезиране на шум от морски вълни край леглата, автоматични яйцебелачки, овлажнители на въздуха, други устройства за поглъщане на влагата, автоматични шейкъри за коктейли, косачки за трева с дистанционно управление, градинарски ножици, програмирани да подкастрят живия плет в най-причудливи фигури, вибратори, дето обменяха пластовете вода във ваните, бидета с въртяща се струя, светещи огледала за бръснене, които излизаха от стените, цветни телевизионни приемници, скрити зад най-банални репродукции на модерна графика, и се стигнеше до бара във фоайето — той пък изпълзяваше иззад стената, щом се звъннеше на входната врата. Звънецът изсвирваше първите няколко такта от песента „Когато светците маршируваха…“ — единствена и последна отстъпка, която Боб беше направил на негърското.

[# Става дума за интеграцията на негрите в обществото на белите.]

Всички ние предполагахме, че с тези техни джаджи, с конете и трите автомобила (по един за всекиго от съпрузите и третия за бялата им южноамериканска икономка) сестра ми и Робер няма да намерят време дори да помислят за създаването на деца — за най-голямо облекчение на родителите ми, считах аз. Внучетата арабчета бяха все пак друга работа — поне имаха прави коси.

Както и да е, оказа се, че сме грешили. В действителност Лала беше вземала хапчета за фертилитет цели двадесет и четири месеца (както ни уведоми по-късно тя, а и всички вестници), докато миналата година роди петорка близначета. Останалото (според популярния израз) е отминала история. Може даже да сте виждали в списание „Тайм“ статията, озаглавена „Квинтата на Годар“; в нея ги описват като „мънички, сладички, с цвят на кафе мръвчици“.

„Оо!“ — възкликнала майката Лала Жюстин Годар (родена Уайт), двадесет и четири годишна, когато й казали, че родила пет близначета.

И сега животът на Лала и Боб е преизпълнен със счупени кости, джаджи, коне, драпане по социалната стълбица, петорка близнаци (те между другото носят най-обикновените имена, за които родителите им са могли да се сетят: Тими, Сузи, Ани, Джени и Джони). Колкото до доктор Боб — то той печели сега повече от всякога, тъй като се оказа, че освен с инжекции витамин Б другият добър начин да направиш кариера в медицината е да имаш петорка мулатчета. А Лала ми пише веднъж в годината, за да ме пита защо не престана „да опърдявам всичко наоколо с поезията си“ и „не свърша нещо смислено“, като например да си родя пет близначета.

След арабина на Ренди, негъра на Лала и убеждението на първия ми съпруг, че е Исус Христос, родителите ми изпитаха истинско чувство на полуоблекчение, когато се омъжих за Бенет. Те нямаха каквото и да било против расата му, но изпитваха върховно отвращение от неговата религия: психоанализата. Страдаха от налудничавото чувство, че Бенет може да чете мислите им. В действителност, когато той изглеждаше най-проницателен, злокобен или загадъчен, обикновено мислеше за дребни неща — дали да смени маслото на колата, да си хапне ли пилешка супа с фиде за обяд, или да си поспи. Но никога не успях да ги убедя в това. И баща ми, и майка ми упорито си втълпяваха, че той прониква дълбоко в душите им и че вижда там онези грозни тайни, които самите те искаха да забравят.

Остава само Клое Камий, родена през 1948, по-малка от мен с шест години. Бебето на семейството. Клое с остроумието си, с острия си език и върховния си мързел да направи каквото и да било с тях. Закръглената, хубава Клое с нейните тъмни коси, сини очи и съвършена кожа. С единствения чифт разкошни цици в цялата тази откровено плоскогърдеста фамилия. Клое естествено се омъжи за евреин. Не нашенски евреин, а внос. (Никой в това семейство не падна дотам, че да се ожени за момче от съседния праг.) Мъжът на Клое — Абел — е израилтянин от германо-еврейски корен. (Членове на неговата фамилия притежавали по-рано казиното в Баден-Баден.) И Абел, разбира се, влезе в цацка-бизнеса на баща ми. Към умението на бившия комедиант от Кетскил Маунтин той приложи усвоеното в Уартън Скул. Родителите ми първо се разбунтуваха, но след като всички взеха да богатеят, приеха безусловно зет си. Абел и Клое имаха един син — Адам, — с руси коси и сини очи и очевидно той беше любимото внуче. На Коледа, когато цялото семейство се събираше в апартамента на родителите ми, Адам изглеждаше като истински ариец сред децата от Третия свят.

И така аз останах единствената сестра без Kinder и никой нито за миг не допускаше да забравя това обстоятелство. Точно когато Пиер и Ренди заедно с цялото си котило бяха последния път в Ню Йорк, излезе от печат първата ми книга. Насред обичайната ни шумна кавга (за нещо безумно идиотско) Ренди нарече поезията ми „чекиджийство и ексхибиционизъм“ и ме упрекна за моя „стерилитет“.

[# Дете (нем.). — Б. пр.]

— Държиш се, сякаш писането е най-важното нещо на света! — крещеше тя.

Цяла седмица се бях старала да се изявявам като разумен и спокоен човек, за да бъде направен психоанализ на семейните ни отношения, така че сега с мъка овладях надигащия се в мене гняв.

— Ренди — отвърнах, — аз трябва да мисля, че писането е най-важното нещо на света, за да мога да продължа да пиша; но теб никой не те кара да споделяш моите мании, така че защо аз да съм длъжна да споделям твоите?

— И да не си посмяла да ни сложиш мен и мъжа ми, и децата ми в мръсните си писаници, чуваш ли? Ще те убия само ако ме споменеш по какъвто и да е повод! И ако не те убия собственоръчно, тогава ще го направи Пиер! Разбра ли?

Последва дълга и оглушителна дискусия за автобиографичното начало срещу художествената измислица, в която споменах и имена като Хемингуей, Фицджералд, Бозуел, Пруст и Джеймс Джойс; напразно.

— Публикувай проклетите си мръсни книги посмъртно — дереше се Ренди — дори и ако съдържат само думичка в някой образ, който да напомня смътно за мен!

— И предполагам, че ще ме убиеш, за да не забавиш публикацията.

— Имам предвид след като ние умрем, не след като ти умреш.

— Да го приема като покана ли?

— Заври си литературните намеци отзад! Мислиш се дяволски умна, нали? Само защото беше драскачка и зубрачка, и отличничка в училище? Само защото беше амбициозна и се чукаше поред с всички гадни псевдоинтелектуалци? Знаеш много добре, че и аз имам талант да пиша колкото теб, само че никога няма да падна дотам да разкривам себе си пред другите по начина, по който го правиш ти! Не искам хората да знаят тайните ми фантазии. Не съм смърдяща ексхибиционистка като теб, това е всичко!… Върви по дяволите, махай се оттук! Вън! Чуваш ли?

— Това „тук“ случайно е къщата на Джуд и на баща ми, не твоята.

— Махай се! Главата ми се пръска вече от идиотщините ти! — Ренди побягна към банята, притискайки слепоочията си.

Беше познатата стара психосоматична стъпка встрани. Всеки от нашето семейство я танцуваше при удобен случай. Главата ми се пръска от теб! Получавам разстройство от теб! Получавам плесен в чатала от теб! Получавам слухови халюцинации от теб! Получавам сърдечен удар от теб! Хваща ме рак от теб!

Ренди изплува от банята с наскърбен израз на лицето. Овладяла се бе и сега се опитваше да бъде толерантна.

— Не исках да се караме — каза.

— Ах!

— Не, наистина. Правя го само защото си моя сестричка и аз наистина мисля, че си тръгнала по лош път. Имам предвид, че наистина би трябвало да спреш да пишеш и да си родиш едно бебе. Ще видиш, че носи много по-голямо удовлетворение от писането…

— А ако точно от това се плаша?

— Какво искаш да кажеш?

— Виж, Ренди, може и да се стори абсурдно на някой, който има девет деца, но на мен те въобще не ми липсват. Искам да кажа, че обичам твоите деца, и на Клое и на Лала, но аз съм истински щастлива с работата си и точно сега не желая никакво по-голямо удовлетворение. Трябваха ми години, докато се науча да седя на бюрото си в продължение на повече от две минути, докато свикна със самотата и с ужаса от издънването, с потискащата тишина и с празния лист бяла хартия. И сега, когато мога вече да го понеса… сега, когато мога най-накрая да го направя… Наистина желая да продължа. Не искам нищо да ми пречи точно в този момент. Боже Господи! Толкова време ми трябваше, за да стигна дотук!…

— Наистина ли смяташ да прекараш така остатъка от живота си? Да седиш в стаята и да пишеш поезия?

— Защо не? Какво му е толкова по-лошото в сравнение с това да имаш девет деца?

Тя ме погледна със задоволство.

— Нямаш думата по въпроса за децата!

— А ти нямаш думата по въпроса за писането! — Бях наистина отвратена от себе си. Думите ми звучаха адски инфантилно, но Ренди винаги ме е карала да се чувствам на пет години.

— И все пак на теб би ти харесало да имаш деца — настояваше тя, — наистина ще ти хареса.

— За Бога! Сигурно си права! Само че една Етел Кенеди ни стига в семейството — защо, по дяволите, ти е още една? И защо трябва да го правя, щом изпитвам толкова съмнения? Защо трябва да се насилвам! От какъв зор? Твой? Мой? На още неродените отрочета? Да не би случайно човешкият вид да изчезне, ако аз нямам деца!

— Но не искаш ли да опиташ поне от любопитство?

— Предполагам… въпреки, че любопитството не е точно моята стихия. Освен това имам време…

— Почти на тридесет си. Нямаш чак толкова време, колкото си мислиш.

— О, Боже! Ти наистина не можеш да понасяш някой да върши нещо друго извън това, което си правила ти. Защо трябва аз да копирам твоя живот и твоите грешки? Не съм ли свободна да направя своите собствени шибани грешки?

— Какви грешки?

— Като тези да накараш децата си да мислят, че са католици, да лъжеш за религията си, да се отречеш от себе си… от това, което си…

— Ще те убия! — крещеше Ренди истерично и приближаваше към мен с вдигната ръка.

За да избягна удара, се шмугнах в дрешника на преддверието, както правех често в детството си. В ония години Ренди ме биеше най-редовно. (Ако имах дете, поне никога нямаше да направя грешката да родя повече от едно. Предполага се, че да си единствено дете е страшна психологическа обремененост, но това беше най-голямата ми мечта от най-ранна възраст.)

— Пиер! — чувах да крещи Ренди през вратата. Превъртях ключа и дръпнах шнура на лампата. Облегнах се на самуреното палто на мама (миришеше още на добрия стар „Жоа“ и древния „Диорисимо“),[1] после седнах долу под него по турски, между ботушите. Над мен висяха още два реда връхни дрехи, закачени високо горе на тавана. Стари кожени палта, английски детски

пелерини с кожени гамаши, якета за ски, дъждобрани, тренчкоти, шлифери от времето, когато ходехме по лагери, училищни блейзери с надписани отзад, на врата, имена и със забравени в джобовете ключове за кънки, велурени вечерни палта, брокатени палта, палта за игра на поло, визонени палта… Тридесет и пет години купуване, харчене, отглеждане на деца и викане… И какво можеше да покаже майка ми срещу това? Самуреното си палто, визона си или негодуванието си?

— Айсидора! — Отвън вече беше Пиер. Хлопаше по вратата.

Седях на пода и люлеех колене. Нямах намерение да ставам. Толкова хубаво миришеше на нафталин и на „Жоа“.

— Айсидора!

Наистина, мислех си, някой ден бих искала да имам дете. Едно много умно и духовито малко момиченце; то ще порасне и ще стане жената, която аз никога не бих могла да бъда. Едно много свободолюбиво малко момиченце, без никакви белези от рани нито по мозъка, нито по душата. Без никаква ласкателна сервилност, без никаква подкупваща съблазнителност. Едно момиченце, дето ще казва това, което мисли, и ще мисли това, което казва. Никакво хитруване, никаква неискреност, защото то няма да мрази нито майка си, нито себе си.

— Айсидора!

Това, което всъщност исках, беше да родя самата себе си — малкото момиченце, което бих могла да бъда в някакво друго семейство, в някакъв различен свят. Прегърнах коленете си. Чувствах се странно защитена тук, под майчиното кожено палто.

— Айсидора!

Защо постоянно ме връхлитаха и се опитваха да ме натъпчат в същите формички, които бяха направили толкова нещастни самите тях? Бих родила дете само когато съм готова за това. Ако ли пък не съм — тогава няма да родя. Беше ли детето гаранция срещу самотата или срещу болката? Имаше ли въобще такава гаранция? Ако всички те се чувстваха толкова щастливи в живота си, колкото твърдяха, защо постоянно изпитваха необходимостта да обръщат другите в своята вяра? Защо толкова настояваха всеки човек да бъде като тях? Защо се проявяваха като такива проклети мисионери?

— Айсидора!

Защо и сестрите ми, и майка ми заговорничеха в стремежа да осмеят всички мои постижения и да ме накарат да почувствам, че само те са пълноценни? Издадох книга, която самата аз дори все още можех да чета. Шест години писах и задрасквах, писах и променях, опитвах се да стигна все по-дълбоко и по-дълбоко в себе си. И читателите ми изпращаха писма и ми се обаждаха по телефона посред нощ, за да ми кажат, че книгата струва, че е смела и честна, че аз съм смела и честна. Смела! И още как — в дрешника, прегърнала коленете си! Но за моето семейство представлявах пълен неудачник, защото нямах деца. Не беше ли абсурдно? Знаех, че е абсурдно. И все пак нещо в мен повтаряше катехизиса. Нещо в мен ме караше да се извиня на хората, които ме поздравяваха за поезията ми: нещо в мен казваше: „Оо, но помнете — аз нямам деца.“

— Айсидора!

Почти на тридесет. Непознати понякога ме вземаха за двадесет и пет годишна, ала аз виждах неумолимия ход на възрастта, началото на смъртта, постепенната подготовка за нонекзистенцията. Вече имах леки бръчки на челото. Можех да ги изпъна с пръсти, но веднага след това те пак се появяваха. Под очите — фина мрежа, като паяжина: мънички каналчета, отпечатъци от миниатюрна луна. В ъглите на клепачите — една, две, три нежни линии, теглени сякаш от рапидограф с невидимо мастило. Едва забележими — освен за самия художник. И устата — малко по-вдълбана, отколкото беше. На усмивката й трябва малко повече време, за да увехне. Сякаш стареенето бе преди всичко неподвижност. Вкарване на лицето в предварително подготвен калъп, боязлива загадка за вкаменелостта, която настъпва след смъртта. Оо, брадичката е все още достатъчно твърда… Но няма ли тук, около средата на врата, фина, почти невидима верижка? Гърдите са все още високо повдигнати, но докога? А путката? Това ще бъде последното, което ще си иде. Още ще върви, дори тогава, когато никой вече няма въобще да иска малкото, което е останало от мен.

Смешното беше, че въпреки неохотата си да забременея аз сякаш живеех вътре в собствената си путка. Изглежда, бях замесена във всички промени, които ставаха в тялото ми. Те никога не протичаха незабелязани. Като че ли знаех точно кога овулирам. През втората седмица от цикъла си усещах едно мъничко пипгг и после някаква щипеща болка долу, ниско в корема си. Няколко дни по-късно намирах често пъти малко петънце кръв в гумената цицка на диафрагмата си. Яркочервено мацване — единствената явна следа от яйцето, което би могло да стане бебе. Тогава чувствах да ме залива вълна от тъга — всъщност чувството е почти неописуемо. Тъга и облекчение. Дали не е по-добре наистина изобщо да не си се раждал?

Диафрагмата беше станала вид фетиш за мен. Светият предмет, бариерата между утробата ми и мъжете. Мисълта да нося неговото дете някак си ме вбесяваше. Нека си го носи той! Ако имам дете, аз искам то да бъде само мое. Момиче като мен, само че по-качествено. Момиче, което скоро щеше да може да има свои собствени деца. Само по себе си да имаш деца не изглеждаше нечестно, но да ги родиш за мъжа! Децата вземаха неговото име. Децата ви връзваха посредством обичта ви към тях за мъж, на когото трябваше да се харесвате и да му слугувате поради страха от зарязване. А обичта въпреки всичко е най-силната връзка. Тази, която протрива най-жестоко и трае най-дълго. И тогава ще бъда в капан завинаги. Заложница на собствените си чувства и на собственото си дете…

— Айсидора!

А може би аз вече бях заложница. Заложница на своите фантазии. Заложница на собствените си страхове… Заложница на грешните си дефиниции. Какво означаваше да си жена все пак? Ако означаваше да си като Ренди или като майка ми — тогава не исках. Ако означаваше да кипиш от негодувание и да четеш лекции за радостите от бременността — тогава не исках. По-добре бе да стана монахиня интелектуалка, отколкото това.

Монахиня интелектуалка — също не изглеждаше весело. В тази комбинация липсваше най-същественото. А какви бяха алтернативите? Защо някой не ми покаже алтернатива? Погледнах нагоре и си одрасках брадичката в закопчалката на самуреното палто на майка ми.

— Айсидора!

— Добре. Идвам.

Излязох от дрешника и се хванахме гуша за гуша с Пиер.

— Извини се на Ренди! — настоя той.

— За какво?

— За всички гадости, които наговори за мен! — разкрещя се и Ренди. — Извини се!

— Само казах, че ти се отричаш от това, което си, и че аз не искам да бъда като теб. Кое налага да се извиня?

— Извини се! — пищеше тя.

— Защо?

— Откога толкова ти пука, да ти го начукам, да се правиш на еврейка? Откога си станала така дяволски благочестива?

— Не съм благочестива — отвърнах.

— Тогава защо правиш от цялата история такъв въпрос? — Пиер използваше сега най-сладкия си френски средноизточен акцент.

— Не аз започнах свещен кръстоносен поход, за да множа броя на истинските вярващи, а вие! Не аз се мъча да ви обърна в правата вяра или в каквото и да е друго. Аз просто се опитвам да изживея собствения си шибан живот, ако изобщо мога да се оправя в цялата тази бъркотия.

— Но, Айсидора! — мънкаше Пиер. — Точно за това става дума! Ние се опитваме да ти помогнем!

Бележки

[1] „Жоа“ — парфюм на Жан Пату и „Диорисимо“ — на Кристиан Диор. — Б. пр.