Дейвид Едингс
Последната битка (8)

Глава 7

Яздиха усилено през по-голямата част от седмицата, като непрекъснато се движеха на север и избягваха селищата, пръснати из надракската гора. Гарион забеляза, че нощите стават все по-кратки. Когато достигнаха предпланините на северната територия, почти през цялото денонощие бе светло. Вечерите и утрините се сливаха в няколко часа озарен от светлина здрач, после слънцето се потапяше под хоризонта, за да изгрее отново с пълна сила.

Северната територия, която отбелязваше горния край на надракската гора, представляваше верига планински върхове, които се простираха на изток и оформяха гръбнака на континента. Докато яздеха по едва забележимата пътека към седловината между два снежни върха, дърветата оредяваха все повече и накрая изчезнаха напълно. Нямаше да има повече дървета. Белгарат спря край една от последните горички и отряза пет-шест дълги фиданки.

Вятърът, който слизаше от върховете, беше хладен и носеше мириса на безконечна зима. Когато стигнаха до оголеното било, Гарион за първи път се вгледа в необятната равнина, която се простираше пред тях. Нямаше никакви дървета, а само висока трева, която се огъваше на вълни под напора на скитащия вятър. Реките течаха сякаш без посока, имаше хиляди плитки езера, пръснати безразборно, сини и искрящи под лъчите на северното слънце.

— Докъде стига? — попита Гарион тихо.

— Оттук до полярния лед — отговори Белгарат. — Неколкостотин левги.

— И тук живеят само мориндимите?

— Никой друг не иска. През по-голямата част от годината всичко е покрито със сняг и мрак. И половин година няма слънце.

Спуснаха се по скалистия склон към равнината. Откриха ниска, плитка пещера в основата на гранитна канара, която, изглежда, беше граничната линия между планините и предпланините.

— Ще спрем тук — каза Белгарат. — Трябва да направим някои приготовления, пък и конете имат нужда от почивка.

През следващите няколко дни бяха твърде заети. Белгарат се занимаваше предимно с външността им, Силк заложи капани по заешките пътеки, криволичещи през високата трева, а Гарион преброди хълмовете да търси някакви специални корени и бяло цвете със специфична миризма, които му бе показал Белгарат. Самият магьосник седеше на входа на пещерата и изработваше различни сечива от дръвчетата, които беше отсякъл. Корените, които Гарион събра, съдържаха тъмнокафяво багрилно вещество и Белгарат внимателно го втри в кожата им.

— Мориндимите са тъмнокожи — обясни той, докато боядисваше ръцете на Силк. — Малко по-тъмни от толнедранците и нийсаните. Ще се изтрие след няколко седмици, но ще трае, докато преминем тази местност.

След като потъмни кожата им, той смачка странно миришещото цвете и се получи блестяща черна течност.

— Косата на Силк е в подходящ цвят — каза той. — Ще мина някак си с моята, но тази на Гарион ще трябва да се потъмни.

Той разреди част от течността с вода и боядиса пясъчнорусата коса на Гарион в черно.

— Добре — ухили се той, като свърши. — Има достатъчно и за татуировките.

— Татуировки? — попита Гарион стреснато.

— Мориндимите се рисуват по цялото тяло.

— Ще боли ли?

— Няма да се татуираме в истинския смисъл на думата, Гарион — каза Белгарат. — Това отнема доста време. Освен това се страхувам, че леля ти ще изпадне в истерия, ако те върна при нея с рисунки по тялото. Ще имаш татуировки само докато преминем през Моринланд. После ще се измият.

Силк седеше с кръстосани крака пред пещерата и се правеше на шивач — пришиваше току-що одрани заешки кожи към дрехите им.

— Няма ли да се вмиришат след няколко дни? — попита Гарион, като сбръчка нос.

— Възможно е — призна Силк. — Но нямам време да ги суша.

По-късно, докато рисуваше внимателно татуировки върху лицата им, Белгарат обясняваше облика, който щяха да приемат.

— Гарион ще бъде търсачът — каза той.

— Какво значи това? — попита Гарион.

— Не мърдай — каза Белгарат и се намръщи. Тъкмо рисуваше под очите на Гарион линии с гарваново перо. — Търсенето е мориндимски ритуал. За младия мориндим е обичай да предприеме някакво търсене преди да заеме дадено положение в клана си. Ще носиш бяла кожена лента на главата си и това копие, което направих за теб. Не е истинско — предупреди го той, — така че не се опитвай да промушиш някого с него.

— Ще запомня.

— Ще накичим меча ти, така че да прилича на реликва или нещо подобно. Заклинателят може да се заблуди от внушението на Кълбото и да не го забележи, зависи от това колко е добър. Още нещо — на търсача е абсолютно забранено да говори при каквито и да било обстоятелства, така че си дръж устата затворена. Силк ще бъде твоят мечтател. Той ще носи бяла кожена лента на лявата си ръка. Мечтателите говорят със загадки и безсмислици през повечето време, имат склонност да изпадат в транс и истерии. — Той се вгледа в Силк. — Мислиш ли, че ще се справиш?

— Имай ми доверие — отговори Силк и се ухили.

— Не съм много сигурен — измърмори Белгарат. — Аз ще бъда заклинателят на Гарион. Ще нося жезъл с рогат череп, това ще накара повечето мориндими да ни избягват.

— Повечето? — попита Силк бързо.

— Смята се за лош навик да се спречкваш с търсач, но се случва от време на време.

Старият мъж огледа критично татуировките на Гарион.

— Добри са — каза той и се обърна към Силк с перото в ръка.

Когато приключиха с подготовката, тримата бяха неузнаваеми. Лицата им приличаха на грозни дяволски маски, а необлечените части на телата им бяха покрити със символи, изрисувани с черно мастило. Носеха направени от кожи ризи, а на вратовете им висяха огърлици от кости.

Белгарат се спусна до долината под пещерата, за да търси нещо. Не му отне много време да открие онова, от което се нуждаеше. Докато Гарион гледаше с отвращение, старият мъж оскверни един човешки гроб, изкопа един череп и внимателно го изчисти от пръстта.

— Ще ни трябват рога на елен — каза той на Гарион. — Не много големи.

Той приклекна и започна да търка черепа със сух пясък. Изглеждаше направо свирепо, облечен в кожи, с татуировки по всички видими части на тялото.

Сред високата трева имаше много избелели от времето рога, по тези места елените сменяха рогата си всяка зима. Гарион взе няколко и се върна при пещерата. Дядо му тъкмо пробиваше дупки на черепа. Той критично изучи рогата, които беше донесъл Гарион, избра един чифт и го набучи в дупките. Стържещият звук накара Гарион да настръхне.

— Как ти се струва? — попита Белгарат, като изправи рогатия череп.

— Доста уродливо. — Гарион потръпна.

— Точно това ни трябва — отвърна старецът, набучи черепа на върха на дълъг жезъл, украсен с няколко пера, и се изправи.

— Да събираме багажа и да тръгваме.

Поеха през високата до кръста трева. Слънцето полека се спускаше над хоризонта, после потъна зад него. Миризмата на суровите кожи, които Силк беше пришил към облеклото им, не беше много приятна. Гарион се опитваше да не гледа отвратителния череп, който увенчаваше жезъла на Белгарат.

— Наблюдават ни — подхвърли Силк изведнъж.

— Естествено — отговори Белгарат. — Продължавайте да яздите.

Първата им среща с мориндимите беше точно по изгрев слънце. Бяха спрели на стръмния песъчлив бряг на криволичещ поток, за да напоят конете, когато десетина ездачи, облечени в кожи и с татуирани лица, спряха на отсрещния бряг. Не говореха, но се взираха строго в отличителните белези, които Белгарат така старателно беше изрисувал. След малко обърнаха конете и си тръгнаха. После един от тях се върна в галоп — носеше вързоп, увит в лисича кожа. Спря, пусна вързопа на брега на потока и отново потегли, без да се обръща.

— Какво стана? — попита Гарион.

— Вързопът е нещо като подарък — отговори Белгарат. — Дар за дяволите, които евентуално ни придружават. Иди го вземи.

— Какво има в него?

— Разни неща. На твое място не бих го отворил. Забравяш, че не трябва да говориш.

— Няма никой наоколо — отвърна Гарион, като се озърна, за да се увери, че никой не ги наблюдава.

— Не бъди толкова сигурен — отговори старецът. — Може да са се скрили в тревата. Иди вземи подаръка и да продължим. Държаха се достатъчно учтиво, но ще са много по-щастливи, ако отведем нашите дяволи от тяхната територия.

Яздеха през голата равнина, съпровождани от рояци мухи, привлечени от миризмата на нещавеното им кожено облекло.

Следващата им среща с мориндимите, няколко дни по-късно, не беше толкова приятна. Бяха стигнали до хълмиста местност. Сред тревата се издигаха огромни обли бели камъни, рунтави диви говеда с големи рога пасяха кротко наоколо. Беше облачно, така че краткотрайният здрач, който обозначаваше преминаването от един ден в друг, остана почти незабележим. Тримата тъкмо се спускаха по не много стръмния склон към голямо езеро, което приличаше на огромен тънък лист олово под облачното небе, когато изведнъж от високата трева изскочиха татуирани войни, облечени в кожи, с дълги копия и къси лъкове, направени от кост.

Гарион рязко дръпна юздите на коня си и погледна Белгарат.

— Просто ги гледай право в очите — каза тихо дядо му. — И помни, че не ти е разрешено да говориш.

— Идват още — каза кратко Силк, като вдигна брадичка към билото на съседния хълм, откъдето слизаха още десетина мориндими, възседнали изрисувани коне.

— Аз ще говоря с тях — каза Белгарат.

— Изобщо не възразявам.

Човекът, който водеше групата ездачи, беше по-плещест от останалите и черната татуировка на лицето му беше очертана с червено и синьо, което го отличаваше като виден мъж в клана му и правеше дяволската маска на лицето му страшна. Носеше дълга тояга, украсена със странни символи и инкрустирана с цял ред остри зъби от различни животни. Начинът, по който я носеше, показваше, че тя е по-скоро символ на власт, отколкото оръжие. Яздеше без седло, само с един ремък за юзда. Спря коня си на трийсетина метра от тримата и рязко попита:

— Какво търсите в земите на клана на невестулката? — Очите му излъчваха враждебност.

Белгарат се изправи възмутено и хладно отговори:

— Вождът на клана на невестулката сигурно е виждал и друг път знака на търсача. Не проявяваме никакъв интерес към земите на клана на невестулката. Просто следваме заповедите на дявола на клана на вълка в търсенето, което ни е поверил.

— Не съм чувал за клана на вълка — отговори вождът. — Къде се намират земите ви?

— На запад — отговори Белгарат. — Пътувахме две увеличения и намаления на духа на луната, за да стигнем дотук.

Вождът сякаш се впечатли от това.

Един мориндим с дълги бели плитки и рядка мръсна брада смуши коня си и застана до вожда. В дясната си ръка държеше жезъл, увенчан с череп на голяма птица. Зеещата човка беше украсена със зъби, които й придаваха свиреп вид.

— Как е името на дяволския дух на клана на вълка? — попита той. — Може би го познавам.

— Съмнявам се, заклинателю на клана на невестулката — отговори Белгарат учтиво. — Той рядко се отдалечава от народа си. Във всеки случай не мога да кажа името му на никой освен на мечтателите.

— Можеш ли да кажеш нещо за външността му? — попита заклинателят с белите плитки.

Силк, който сякаш се беше вкаменил на седлото си, изведнъж издаде дълъг клокочещ звук и извъртя очи така, че се виждаше само бялото. После конвулсивно размаха ръцете си във въздуха.

— Пази се от дявола Агринжа, който върви невидим до нас — изрече той напевно с глух, пророчески глас. — Виждал съм лицето му с три очи и устата му със сто зъби в сънищата си. Окото на простосмъртен не може да го съзре, но седемте му ръце с нокти се пресягат дори сега да разкъсат всеки, който се изпречи на пътя на избрания от него търсач, носителя на копието на клана на вълка. В кошмарите си съм го виждал да се храни. Гарванът се приближава, жаден за човешка плът. Пази се от глада му.

После потръпна и се отпусна на седлото си, като че ли изведнъж се изтощи.

— Очевидно си го правил и друг път — промърмори Белгарат под носа си. — Моля те, опитай се да ограничиш въображението си. Може да ми се наложи да възпроизведа това, което бълнуваш.

Силк му намигна скришом. Описанието на дявола беше създало ясно впечатление у мориндимите. Ездачите се заоглеждаха нервно, а другите, които стояха във високата до кръста трева, се скупчиха и сграбчиха оръжията по-здраво.

Един слаб мориндим с бяла кожена лента на лявата ръка се промуши през групата уплашени войни. Десният му крак беше изкривен и той залиташе. Хвърли на Силк поглед, пропит с истинска омраза, после разпери широко ръце и се разтрепери. В следващия миг гърбът му се изви и той падна и овърша тревата, очевидно обладан от неземни сили. После застина и проговори.

— Дяволският дух на клана на невестулката, великият Хоржа, ми говори. Той иска да знае защо дяволът Агринжа е изпратил търсача си в земите на клана на невестулката. Той е много страшен. Има четири очи и сто и десет зъба и всяка от шестте му ръце има по осем нокътя. И се храни с коремите на мъже.

— Жалък подражател — изсумтя презрително Силк. — Дори не може да измисли както трябва собственото си видение.

Заклинателят на клана на невестулката го погледна с презрение, обърна се към Белгарат и заяви:

— Дяволският дух Хоржа предизвиква дяволския дух Агринжа. Заповядва да се махнеш или ще откъсне корема на търсача на Агринжа.

Белгарат изруга.

— Какво сега? — промърмори Силк.

— Трябва да се бия с него — отвърна Белгарат кисело. — Знаех си до какво ще ни доведе всичко това. Този с белите плитки се опитва да се прочуе. Вероятно напада всеки заклинател, който му се изпречи на пътя.

— Можеш ли да се справиш?

— След малко ще разберем.

Белгарат се свлече от седлото си и се изправи срещу мориндима.

— Предупреждавам те да стоиш настрана — прогърмя гласът му, — иначе ще дам свобода на глада на нашия дяволски дух и той ще те изяде.

С върха на жезъла си той нарисува на земята кръг, а вътре в него звезда с пет върха и застана решително в центъра на рисунката.

Заклинателят с белите плитки се засмя и също слезе от коня си. Бързо нарисува подобен символ на земята и стъпи в него.

— Ужас — измърмори Силк. — Щом символите са нарисувани, нито един от двамата не може да се откаже.

Белгарат и заклинателят с белите плитки започнаха да мърморят заклинания на език, който Гарион никога не беше чувал, и заразмахваха увенчаните с черепи жезли. Мечтателят на клана на невестулката изведнъж осъзна, че се намира в средата на неизбежна битка, като по чудо се възстанови от транса, скочи и избяга ужасен.

Като се опитваше да запази достойнство, вождът внимателно отстъпи и се отдалечи от двамата мърморещи старци.

На двайсетина метра вляво от двамата заклинатели, над един огромен камък, се появи блещукащо вълнение. Движението привлече вниманието на Гарион и той се вгледа изненадано натам. Блещукането стана по-ясно: сякаш парчета от дъгата се вляха в него като премигваха, прииждаха като вълни, като разноцветни пламъци, надигащи се от невидим огън. Докато Гарион с изумление наблюдаваше, се появи второ блещукане — надигаше се вдясно от високата трева. То също започна да привлича различни цветове. Докато се взираше първо в едното, а след това в другото, Гарион видя или си по-скоро си представи, че вижда очертания, които започват да изплуват в центъра на всяко вълнение. Отначало очертанията бяха безформени, променящи се, просто искрящи цветове, които проблясваха в блещукащия въздух. След това, очевидно достигнали определена точка, очертанията се възпламениха и две извисяващи се фигури застанаха лице в лице, като ръмжаха и се гледаха с безумна омраза. И двете бяха огромни, с необятни рамене. Кожите им бяха разноцветни, в различни нюанси, които преминаваха през тях на талази.

Фигурата, която стоеше в тревата, имаше трето око, което гледаше злобно между другите две, огромните й предни крайници завършваха с ръце със седем хищно извити нокътя. Стърчащата муцуна на съществото зейна широко, разкривайки остри като игли зъби, и то изрева оглушително. В рева му имаше омраза и хищен глад.

Другото същество стоеше превито до камъка. Имаше огромни рамене и дълги люспести ръце, които се извиваха във всички посоки като змии. Всяка от тях завършваше с широко разперена лапа с много нокти. Два чифта очи, разположени един над друг, гледаха обезумяло изпод големите вежди и муцуната, в която имаше истинска гора от зъби. Чудовището вдигна ужасното си лице и изрева, от устата му потече лигава пяна.

Дори само като се вглеждаха едно в друго, двете чудовища преживяваха мъчителна вътрешна борба. Кожите им се набръчкаха, огромни движещи се подутини се появиха на странни места по гърдите и лицата им. Гарион изпита странното чувство, че вътре в тях има нещо съвсем различно и може би дори по-лошо. Двата дявола с ръмжене напредваха един към друг, но независимо от очевидната им готовност да се бият, изглеждаха почти принудени, подтикнати насила към тази борба. Като че ли бяха обзети от ужасно двоумене. Уродливите им глави рязко се въртяха, те ту се гледаха един друг и ръмжаха, ту гледаха заклинателите, които ги контролираха. Доколкото Гарион разбираше, тази неохота идваше от дълбините на натурата на всеки дявол. Това беше поробване, чуждата заповед на някой, когото те мразеха. Веригите на заклинанието и магичната формула, с които Белгарат и мориндимът с белите плитки бяха завързали чудовищата, за тях бяха непоносима агония, която се долавяше в ръмженето им.

Белгарат ругаеше. Капчици пот се стичаха по боядисаното му лице. Магичните формули, които държаха дявола Агринжа, се сипеха от устата му. И най-малката неувереност на всяка от думите или образа, който беше сформирал в ума си, щеше да сломи властта над чудовището, което беше призовал, и то щеше да се нахвърли срещу него.

Съществата, които сякаш се опитваха да се саморазкъсат отвътре, се приближиха едно към друго и започнаха да се бият. Хапеха се и се дращеха, късаха парчета люспеста плът с ужасните си челюсти. Земята под краката им трепереше.

Изумен и уплашен, Гарион наблюдаваше дивата борба. Забеляза обаче една странна разлика. От раните на Агринжа течеше кръв, странна, тъмна кръв, тъмночерена, почти черна. Хоржа обаче не кървеше. Плътта, откъсната от предните му крайници и рамене, беше като парчета дърво. Заклинателят с белите плитки също забеляза разликата и изведнъж в очите му се появи ужас. Гласът му стана писклив и той отчаяно закрещя магически формули на Хоржа — бореше се да задържи дявола под контрола си. Движещите се подутини под кожата на Хоржа станаха по-големи, по-подвижни. Огромният дявол пусна Агринжа и се изправи. Гърдите му се надигаха, в очите му гореше надежда.

Мъжът с белите плитки се разтрепери. Магическите формули, които валяха от устата му, бяха колебливи. Изведнъж някаква почти непроизносима дума заплете езика му. Отчаяно той опита отново, после още веднъж, но се запъна и не можа да продължи.

С триумфален рев дяволът Хоржа се изправи и сякаш избухна. Парчета люспеста кожа се разхвърчаха във всички посоки, когато чудовището се освободи от илюзията, която го беше ограничила. Имаше две големи ръце и почти човешко лице, увенчано с извити рога с върхове като игли. Вместо крака имаше копита. Синкавата му кожа се разложи. То се обърна бавно и пламтящите му очи се впериха в заклинателя.

— Хоржа! — изпищя мориндимът с белите плитки. — Заповядвам ти да…

Езикът му се преплете и той с ужас загледа дявола, който се бе освободил от контрола му.

— Хоржа! Аз съм твоят господар!

Но Хоржа вече крачеше към него, огромните му копита тъпчеха тревата, стъпка по стъпка той се движеше към бившия си господар.

Мориндимът обезумя от паника, дръпна се и излезе от закрилата на кръга и звездата, нарисувани на земята.

Тогава Хоржа се усмихна с ледена усмивка, наведе се и хвана пищящия заклинател за глезените, без да обръща никакво внимание на ударите на жезъла, които се сипеха по главата и раменете му. После чудовището се изправи и мъжът увисна надолу с главата. Огромните рамене се издигнаха с ужасна сила и като се хилеше грозно, дяволът бавно и жестоко разкъса заклинателя на две.

После захвърли разкъсания труп на бившия си господар — по тревата плисна кръв — и с дивашки рев подгони останалите.

Триокият Агринжа стоеше, превит на две, и наблюдаваше унищожението на мориндима с белите плитки почти с безразличие. Когато всичко приключи, той се обърна и хвърли изпълнен с омраза поглед към Белгарат.

Старият магьосник, облян в пот, вдигна жезъла пред себе си и лицето му стана необикновено сериозно. Вътрешната борба в тялото на чудовището стана още по-силна, но постепенно волята на Белгарат надделя и втвърди очертанието. Агринжа изрева от безсилие, като дращеше във въздуха, после изведнъж престана да се движи и променя. Ужасните му крайници се отпуснаха и главата му клюмна.

— Изчезни — заповяда Белгарат почти небрежно и Агринжа мигновено изчезна.

Изведнъж Гарион се разтрепери — повдигаше му се. Той се обърна, направи крачка настрани, падна на колене и започна да повръща.

— Какво стана? — попита Силк с треперещ глас.

— Изплъзна му се — отговори Белгарат спокойно. — Мисля, че причината беше кръвта. Когато видя, че Агринжа кърви, а Хоржа не, той разбра, че е забравил нещо. Това отслаби увереността му и той загуби концентрацията си. Гарион, престани, моля те.

— Не мога — измърмори Гарион и повърна още веднъж.

— Колко дълго ще ги преследва Хоржа? — попита Силк.

— Докато слънцето залезе — каза Белгарат. — Лош следобед за клана на невестулката.

— Има ли някаква възможност да се обърне и да подгони нас?

— Няма причина да го прави. Не ние се опитвахме да го поробим. Щом стомахът на Гарион се оправи, можем да продължим. Няма да ни безпокоят повече.

Гарион залиташе и бършеше устата си.

— Добре ли си? — попита го Белгарат.

— Не съвсем — отвърна Гарион. — Но ще ми мине.

— Пийни вода и се опитай да не мислиш за това.

— Ще трябва ли да го правиш отново? — попита Силк неспокойно.

— Не — отвърна Белгарат и вдигна ръка към билото на един хълм. Там стояха няколко ездачи. — Мориндимите от областта видяха всичко. Мълвата ще се разнесе и никой няма да посмее да ни приближи. Да се качваме на конете и да продължим. Чака ни дълъг път.

През следващите няколко дни Гарион научи малко по малко всичко, което искаше да узнае за ужасната битка, на която стана свидетел.

— Очертанието е ключа към цялата работа — заключи Белгарат. — Това, което мориндимите наричат дяволски духове, не се различава кой знае колко от човешките същества. Изграждаш в съзнанието си някаква илюзия, изваждаш я от въображението си и вкарваш в нея насила духа. Колкото по-дълго успееш да го задържиш заключен в тази илюзия, толкова по-дълго той ще ти се подчинява. Ако по някаква причина въображението ти се разколебае, духът се освобождава и възвръща истинския си облик. След това губиш всякакъв контрол над него. Имам известен опит в тези неща. Преобразяването ми във вълк изостри въображението ми.

— Защо тогава Белдин каза, че не си добър заклинател? — попита любопитно Силк.

— Белдин се стреми към съвършенство — сви рамене старецът. — Според него трябва да включиш в очертанието абсолютно всичко, до последната люспа и нокът на лапите. В действителност не е така, но той има други схващания по въпроса.

— Защо не поговорим за нещо друго? — попита Гарион.

След два дни стигнаха до морето. Небето беше облачно и мръсносиво. Брегът беше чакълест — черни кръгли камъни, покрити с изсъхнали безцветни водорасли. Вълните се разбиваха в тях и се пенеха, за да се плъзнат отново назад с безконечна печална въздишка. Крясъците на морските птици се сливаха с фученето на вятъра.

— Накъде? — попита Силк.

Белгарат се огледа и отвърна:

— На север.

— Колко има още?

— Не знам. Мина доста време и не съм съвсем сигурен къде се намираме.

— Не може да се каже, че си най-добрият водач, приятелю — оплака се Силк.

— Не можеш да имаш всичко.

След два дни стигнаха до моста и Гарион се вгледа изненадано в него. Всъщност съвсем не беше това, което беше очаквал. Представляваше дълга редица от кръгли, бели, изгладени от вълните камъни, които стърчаха над тъмната вода и водеха към някакво тъмно петно на хоризонта. Вятърът духаше от север и довяваше остър хлад и мирис на полярен лед. Около камъните съскаше бяла пяна.

— Как ще минем по това? — отбеляза Силк.

— Ще изчакаме най-ниската точка на отлива — обясни Белгарат. — Тогава повечето рифове са извън водата.

— Повечето?

— Е, от време на време ще трябва да се поизмокрим. Хайде сега да махнем тези кожи от дрехите си. Хем ще си намерим работа, докато чакаме отлива, пък и започнаха да понамирисват.

Стъмни се и здрачът сякаш беше по-дълъг, отколкото преди седмица.

— Лятото свършва — отбеляза Белгарат, като оглеждаше камъните, които постепенно се подаваха в здрача от оттеглящата се вода.

— Колко още ще чакаме? — попита Силк.

— Около час.

Зачакаха. Вятърът гънеше високата трева над брега. Накрая Белгарат се изправи и кратко каза:

— Да вървим. Дръжте здраво конете. Камъните са хлъзгави, така че внимавайте как стъпвате.

Пътеката между първите два камъка не беше чак толкова лоша, но щом се отдалечиха от брега, вятърът се усили. Силните пръски на вълните ги мокреха, водата се въртеше в краката им и ги теглеше навътре. Беше леденостудена.

— Ще можем ли да минем преди прилива? — провикна се Силк.

— Не — отвърна Белгарат. — Ще изчакаме следващия отлив на върха на една от по-големите скали.

— Доста неприятно.

— Не чак толкова неприятно, колкото да плуваш.

Бяха изминали половината път, когато стана очевидно, че приливът се връща. Вълните се разбиваха в камъните по-често и една по-силна струя подкоси краката на коня на Гарион. Той задърпа юздите на уплашеното животно, докато копитата на коня не стъпиха несигурно върху лигавата повърхност на скалата.

— По-добре да потърсим място, където да спрем, дядо — изкрещя той, надвиквайки шума на вълните. — Много скоро ще сме потънали до шия.

— Още два острова — викна Белгарат. — Има един по-голям напред.

Последната част на пътя беше напълно залята и Гарион потръпна, когато стъпи в ледената вода. Пяната на разбиващите се вълни не позволяваше да се види дъното. Той се придвижваше опипом, като търсеше невидимата пътека с вкочанени крака. Огромна вълна се издигна чак до мишниците му и го повлече.

Но след малко най-лошото мина. Продължиха напред — водата стигаше само до глезените им — и след няколко минути се качиха на огромна бяла скала. Гарион отдъхна с облекчение — вече бяха в безопасност. Вятърът го смразяваше до кости, дрехите му бяха мокри, но поне не бяха във водата.

По-късно, докато седяха скупчени на завет от едната страна на скалата, Гарион погледна над бурното тъмно море към ниската неприветлива брегова линия, която се простираше пред тях. Бреговете, също като мориндимските, бяха от тъмни пясъци и невисоки хълмове, а над тях бе надвиснал огромен сив облак. Нямаше признаци на живот. В очертанията на земята се долавяше скрита заплаха.

— Това ли е? — попита Гарион с притихнал глас.

Лицето на Белгарат беше неразгадаемо. Той впери поглед в отсрещния бряг и каза:

— Да. Това е Малореа.