Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Enchanters’ End Game, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Допълнителни корекции
moosehead (2009)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

Дейвид Едингс. Последната битка

Издателство „Бард“, София, 1998

Биб. „Фентъзи клуб“, № 19

Редактор: Иван Тотоманов

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Допълнителни корекции: moosehead

Глава 20

Шепотът беше започнал почти веднага след като Белгарат, Силк и Гарион наближиха брега на Малореа. В началото беше неразбираемо съскане и свистене, което звучеше непрестанно в ушите на Гарион, но през следващите дни, докато се движеха на юг, започнаха да изплуват отделни думи. Думи, които приковаваха вниманието — дом, майка, любов и смърт.

За разлика от земите на мориндимите, които останаха зад тях, северна Малореа беше покрита с вълнообразни хълмове, обрасли с жилава тъмнозелена трева. Между тях, под оловносивото небе, се виеха безименни рекички. Вече от седмици пътуващите не бяха виждали слънцето. Откъм Източно море бяха дошли мрачни облаци, а в гърба им непрекъснато духаше остър студен вятър, който носеше дъха на полярния лед.

Белгарат яздеше с изострено внимание. И следа не бе останала от полудрямката, която му беше навик в по-цивилизованите части на света. Гарион усещаше лекото усилие на ума на стареца, докато той проверяваше дали пред тях има скрити опасности. Работата на стария вълшебник напомняше по-скоро на леко изпускане на дъха, изкусно замаскирано в звука на свистящия вятър.

Силк също беше бдителен и редовно спираше да се ослушва и да души въздуха. Често дори слизаше от коня и допираше ухо до земята, за да се опита да долови глухия тътен на приближаващи коне.

— Това е изнервящо — каза той, като възседна коня си след една от тези проверки.

— По-добре да сме малко по-предпазливи, отколкото да се натъкнем на нещо неподготвени — отвърна Белгарат. — Чу ли нещо?

— Май че чух как един червей се промъква там долу — язвително отговори Силк. — Нищо не каза. Нали ги знаеш червеите.

— Защо се заяждаш?

— Ти попита, Белгарат.

— О, я млъквай!

— Гарион, нали го чу, че попита?

— Това е може би най-досадният навик, който съм виждал у някого — каза Белгарат на дребния крадец.

— Знам — не отрече Силк. — Затова го правя. Вбесяващо е, нали? Колко има още, докато стигнем гората?

— Няколко дни. Все още сме доста на север от гористия пояс. Тук зимата е твърде дълга, а лятото — много кратко, за да растат дървета.

— Скучно място, нали? — забеляза Силк, докато оглеждаше заоблените еднакви хълмове, които стигаха до хоризонта.

— При така стеклите се обстоятелства мога да понеса малко скука. Алтернативата не е много примамлива.

— Тук съм съгласен с теб.

Продължаваха да яздят. Конете им газеха през високата до колене трева.

Шепотът в главата на Гарион започна отново. „Чуй ме, Дете на светлината.“ Изречението се открои съвсем ясно от останалия неразбран шепот. Това беше неустоим призив. Гарион се концентрира, мъчейки се да различи още нещо.

„Аз не бих го направил“ — обади се познатият равен глас в ума му.

„Кое?“

„Не прави това, което той ти казва.“

„Кой е той?“

„Торак, разбира се. Кой друг мислеше, че е?“

„Буден ли е?“

„Не още. Във всеки случай не напълно, но той никога не е заспивал дълбоко.“

„Какво се опитва да направи?“

„Опитва се да те убеди да не го убиваш.“

„Той не се страхува от мен, нали?“

„Разбира се, че се страхува. Той също не знае какво ще стане и се страхува от теб толкова, колкото и ти от него.“

Това веднага накара Гарион да се почувства по-добре.

„Какво да правя с този негов постоянен шепот?“

„Почти нищо не можеш да направиш. Просто не се подчинявай на заповедите му, това е всичко.“

Същата вечер лагеруваха както обикновено в една закътана падина между два хълма и не запалиха огън, за да не издадат местонахождението си.

— Започват да ми омръзват тези студени вечери — оплака се Силк, като предъвкваше с мъка парче сушено месо. — Телешкото е като подметка.

— Но упражнението е много полезно за челюстите ти — каза Белгарат.

— Известно ли ти е, че можеш да бъдеш доста неприятен дядка, когато решиш?

— Нощите стават по-дълги — вметна Гарион, за да прекрати по-нататъшната разправия.

— Лятото си отива — отговори Белгарат. — След няколко седмици тук ще е есен и много скоро след това зима.

— Мисля си къде ли ще бъдем, когато дойде зимата — каза натъжен Гарион.

— Недей така — посъветва го Силк. — Няма да ти стане по-добре, ако мислиш за това. Само ще се изнервиш.

— Ще се преизнервя — поправи го Гарион. — Вече съм изнервен.

— Има ли такава дума „преизнервен“? — попита Силк с любопитство.

— Вече има — отговори Белгарат. — Гарион току-що я измисли.

— Бих искал да измисля и аз някоя дума — каза възхитен Силк. Малките му очички проблясваха дяволито.

— Моля те, не ме закачай, Силк. И без това си имам достатъчно грижи.

— Нека да поспим — предложи Белгарат. — Говорим си празни приказки, а утре ни чака дълъг път.

През нощта шепненето навлезе в съня на Гарион, но чрез образи вместо чрез думи. Започна с предложение за приятелство — една подадена с любов ръка. Самотата, която го преследваше още от детството му, когато разбра, че е сирак, сякаш започна да изчезва, да се отдалечава от него при тази покана. Той осъзна, че страшно много му се иска да се затича към протегнатата към него ръка.

После видя съвсем ясно две фигури, застанали една до друга. Мъжът беше много висок и силен, а жената — толкова позната, че при вида й сърцето на Гарион се сви. Високият силен мъж изглеждаше непознат, и все пак не беше. Красотата на лицето му надхвърляше човешката.

Това беше най-красивото лице, което Гарион бе виждал.

Жената, разбира се, не беше непозната. Белият кичур коса над челото и искрящите очи бяха най-познатото нещо в живота му. Красивият непознат и леля Поул, застанали един до друг, протягаха ръце към него.

„Ти ще бъдеш нашият син — му каза шепнещият глас. — Нашият обичен син. Аз ще съм ти баща, а Поулгара — майка. Това няма да е измислица, Дете на светлината, защото аз мога да накарам всичко да се случи. Поулгара наистина ще ти бъде майка и цялата й любов ще бъде само за теб. Аз, баща ти, ще ви обичам и обожавам и двамата. Ще отвърнеш ли лице от нас, за да посрещнеш отново горчивата самота на детето сирак? Може ли тази студена празнота да се сравни с топлината, с която ще те обграждат любящите родители? Ела при нас, Белгарион, и приеми любовта ни.“

Гарион се стресна в съня си и седна разтреперан и потен.

„Имам нужда от помощ“ — извика наум той, опитвайки се да намери в мозъка си другото безименно присъствие.

„Сега какъв ти е проблемът?“ — го попита равният глас.

„Той си служи с измама“ — заяви ядосано Гарион.

„Измама ли? Да не би да се е появил някой, който да е въвел правила, докато аз не гледах?“

„Ясно ти е какво имам предвид. Предлага ми да превърне леля Поул в моя майка, ако направя това, което ми каже.“

„Лъже. Той не може да променя миналото. Не му обръщай внимание.“

„Как? Той продължава да нахълтва в мозъка ми и да напипва най-чувствителните места.“

„Мисли за Се’недра. Това ще го обърка.“

„За Се’недра ли?“

„Всеки път, когато се опита да те изкуши с Поулгара, си мисли за твоята лекомислена малка принцеса. Спомни си как точно изглеждаше тя, когато я наблюдаваше скришом, докато се къпеше в Леса на дриадите.“

„Не съм гледал!“

„Така ли? Тогава как си спомняш всяка подробност толкова ясно?“

Гарион се изчерви. Беше забравил, че мечтите и виденията му не са неприкосновени и само негови.

„Просто се съсредоточи върху Се’недра. Това може би ще раздразни Торак почти толкова, колкото дразни и мен. — Гласът млъкна за малко. — Това ли е всичко, за което можеш да мислиш?“

Гарион дори не се опита да измисли отговор. Продължиха да яздят на юг под мрачното небе и след два дни стигнаха до първите дървета. Те растяха нарядко на края на тревистата равнина, където като добитък, спокойно и без да се страхуват, пасяха огромни стада рогати животни. Колкото повече напредваха в южна посока, толкова разпръснатите дървета се сгъстяваха и накрая преминаха в тъмнозелена иглолистна гора.

Подмамващият шепот на Торак продължи, но Гарион му противопостави мислите си за своята червенокоса принцеса. Усещаше раздразнението на своя враг всеки път, когато спомените му изместваха внимателно подредените образи, които богът се опитваше да му внуши. Торак искаше той да мисли за самотата и страха си и за възможността да стане част от едно любящо семейство. Но натрапеният върху картината образ на Се’недра объркваше и затрудняваше бога. Гарион скоро разбра, че познанията на Торак за хората са силно ограничени. Той се занимаваше повече с духове и стихии. През безкрайните векове го бяха ръководили неудържими пориви и страстни амбиции и той не можеше да се ориентира в сложните чувства и противоречивите желания, които мотивираха човешкото поведение. Гарион се възползва от възможността да отблъсне натрапчивите коварни нашепвания, с които Торак искаше да го отклони от целта му.

Ситуацията му беше някак си странно позната. Това се беше случвало и преди, може би не по съвсем същия начин. Той се зарови в спомените си, мъчейки се да налучка отново това особено усещане за повторение. Гледката на един крив дънер, обгорен до въглен от светкавица, внезапно отприщи виденията му. Гледан под определен ъгъл, дънерът имаше известна прилика с мъж на кон, който сякаш ги наблюдаваше, докато минаваха. Тъй като небето беше покрито с облаци, дънерът не хвърляше сянка. И така всичко дойде на мястото си. През детството си Гарион винаги виждаше с периферното си зрение зловещата фигура на ездач на черен кон с тъмна качулка, който не хвърляше сянка дори и в най-ярката светлина. Това беше мургът Ашарак, разбира се, кролимът, когото Гарион беше унищожил в първата си открита проява като магьосник. Но така ли беше всъщност? Между него и тази тъмна фигура, която го преследваше в детството му, имаше някаква странна връзка. Те бяха врагове и Гарион го знаеше, но между тях имаше и някаква любопитна близост, нещо, което ги свързваше. Гарион започна да обмисля една внезапно хрумнала му идея. Ами ако тъмният ездач не беше Ашарак, или ако все пак беше той, но беше направляван от друго, по-мощно съзнание?

Колкото повече Гарион разсъждаваше върху това, толкова повече се убеждаваше, че без да иска, се е натъкнал на истината. Торак беше показал, че въпреки че тялото му спи, съзнанието му може да се движи по света и да направлява събитията според волята му. Наистина Ашарак участваше, но насочващата сила винаги е била съзнанието на Торак. Тъмният бог го беше наблюдавал от момче. Страхът, който той беше долавял в тъмната фигура, неизменно стояла край него през детството му, не е бил страхът на Ашарак, а на Торак. Торак е знаел кой е той от самото начало, знаел е, че един ден Гарион ще вземе меча на крал Рива и ще дойде на срещата, насрочена отпреди създаването на света.

Подтикнат от внезапен импулс, Гарион промуши лявата си ръка под туниката и хвана амулета си. Извърна се леко настрана, посегна с дясната си ръка и положи белязаната си длан върху Кълбото на дръжката на големия меч, преметнат през гърба му.

„Знам кой си — заяви наум той, насочвайки мисълта си към мрачното небе. — Освен това можеш да престанеш с опитите си да ме спечелиш на твоя страна, защото няма да променя намеренията си. Леля Поул не е твоя съпруга и аз не съм твой син. По-добре спри да си играеш с мислите ми и се приготви, защото идвам да те убия.“

Кълбото под ръката му внезапно засия, а мечът се обви в синкави пламъци, които се прокрадваха през ножницата.

Последва миг гробно мълчание, после досегашният шепот премина в мощен рев.

„Ела, Белгарион, Дете на светлината — върна предизвикателството Торак. — Чакам те в Града на нощта. Приготви цялата си воля и смелост, защото аз съм готов за нашата среща.“

— Какво правиш, в името на седемте богове? — почти изрева Белгарат с изопнато от гняв лице.

— Торак ми шепне от почти една седмица — спокойно обясни Гарион и свали ръката си от Кълбото. — Предлагаше ми какво ли не, за да се откажа от цялата тази работа. Омръзна ми и му казах да спре.

Белгарат възмутено си пое дъх и размаха ръце.

— Той знае, че отивам, дядо — допълни Гарион, като се опитваше да успокои вбесения старец. — Той е знаел кой съм аз от деня, в който съм се родил. През цялото време ме е наблюдавал. Няма да можем да го изненадаме, тогава защо да се опитваме? Исках да знае, че съм тръгнал към него. Може би е време той да започне да се притеснява и да се страхува, поне малко.

Силк беше втренчил поглед в Гарион.

— Той е алорн все пак — каза накрая дребното човече.

— Той е идиот! — изсъска ядосано Белгарат. — Мина ли ти през ума, че освен Торак тук може да има нещо, от което да се предпазваме?

Гарион премигна.

— Ктхол Мишрак не е без охрана, дебела главо! Ти току-що успя да уведомиш за нашето присъствие всички кролими на сто левги около нас.

— Не помислих за това — промърмори Гарион.

— Не съм го и очаквал! Понякога ми се струва, че изобщо не можеш да мислиш.

Силк се огледа напрегнато и попита:

— Сега какво ще правим?

— По-добре да пришпорим конете и да се махаме оттук — отвърна Белгарат. После погледна Гарион и попита с подчертан сарказъм: — Случайно да си носиш тромпет? Да го надуеш няколко пъти, ако ти се прииска. — Поклати раздразнено глава, хвана юздите и каза: — Да тръгваме!