Дейвид Едингс
Последната битка (2)

Глава 1

За Гарион в звука на звънците на мулетата определено имаше нещо тъжно. Те не бяха животни, които можеш да обичаш, освен това имаше огромно разминаване между ритъма на походката им и подрънкването на звънците им. Мулетата бяха собственост на един драсниански търговец на име Малгър, висок като върлина мъж, облечен в зелен жакет. Срещу заплащане той се беше съгласил Гарион, Силк и Белгарат да го придружат по време на пътуването му до Гар ог Надрак. Мулетата на Малгър бяха натоварени със стоки, а самият Малгър, изглежда, беше претоварен с предубеждения и предразсъдъци дори повече от тях. Силк и търговецът не се харесаха от пръв поглед и Силк се забавляваше, като не оставяше на мира съотечественика си, докато пътуваха на изток през мочурищата към назъбените върхове, които отбелязваха границата между Драсния и земята на надраките. Разговорите им, които повече приличаха на препирни, действаха на нервите на Гарион почти толкова зле, колкото и досадното дрънчене на звънците на мулетата.

Раздразнителността на Гарион точно в този момент беше породена и от нещо друго. Той беше изплашен. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да скрие този факт от себе си. Загадъчните думи на хрониките на Мрин му бяха обяснени до най-малкия детайл. Яздеше към една среща, която беше предопределена от самото начало на времето, и нямаше абсолютно никакъв начин да я избегне. Тя беше резултат не от едно, а от две различни пророчества и дори едното да бе погрешно, другото пак не му оставяше никакъв избор.

— Мисля, че се отвличаш от темата, Амбар — тъкмо казваше Малгър на Силк с онази деликатна и строга прецизност, която някои мъже използват при разговор с хора, които истински презират. — Моят патриотизъм или това, което е останало от него, няма нищо общо с въпроса. Доброто на Драсния зависи от търговията и ако хората от специалните служби продължават да използват прикритието на търговци, няма да е далеч времето, когато честният драснианец няма да е добре дошъл никъде.

С инстинкта, който изглежда, беше вроден във всички драснианци, Малгър мигновено беше разбрал, че Силк не е това, за което се представя.

— Хайде стига, Малгър — отговори Силк със самодоволно снизхождение. — Не бъди толкова наивен. Всяко кралство на света прикрива разузнавателните си дейности по съвсем същия начин. Толнедранците го правят, мургите го правят, дори тулите го правят. Какво очакваш? Да се разхождам с надпис на гърдите „шпионин“?

— Честно да ти кажа, Амбар, не ме интересува какво правиш — отговори Малгър дръзко и жилестото му лице се стегна. — Всичко, което мога да кажа, е, че ми дойде до гуша да бъда наблюдаван постоянно, само защото на твоите хора не може да се има доверие.

Силк сви рамене и се засмя самодоволно.

— Това е начинът, по който е устроен светът, Малгър. По-добре привиквай, защото той няма да се промени.

Малгър хвърли безсилен поглед към мъжа с лице на плъх, след това се обърна рязко и отиде да нагледа последните мулета.

— Не прекали ли малко? — намекна Белгарат, като повдигна глава, сякаш разбуден от привидната дрямка, с която обикновено яздеше. — Ако продължаваш да го дразниш, ще те разобличи пред караула на границата и никога няма да влезем в Гар ог Надрак.

— Малгър няма да каже и дума, стари приятелю — увери го Силк. — Ако го направи, ще бъде задържан за разследване, а няма търговец, който да не крие нещо в товара си.

— Защо не го оставиш на мира? — попита Белгарат.

— Защото това ме забавлява — отговори Силк и сви рамене. — Иначе ще трябва да гледам пейзажа, а източна Драсния ме отегчава.

Белгарат измърмори нещо, вдигна сивата качулка на главата си и пак се унесе в дрямка.

Гарион се върна към меланхоличните си мисли. Храстите на прещипа, които покриваха ниските хълмове, бяха потискащо сиво-зелени и Северният път на керваните лъкатушеше през тях като мъгляв бял белег. Небето беше облачно почти от две седмици, но в облаците нямаше и следа от влага. Те се движеха тромаво над един лишен от сянка свят към бездиханните планини, които се издигаха над хоризонта.

Несправедливостта на цялата работа го притесняваше.

Никога не беше молил за това. Не искаше да бъде магьосник. Не искаше да бъде крал на Рива. Дори не беше сигурен дали иска да се ожени за принцеса Се’недра, въпреки че малко се двоумеше по този въпрос. Малката императорска дъщеря можеше да бъде очарователна, когато желаеше да постигне нещо. Тъй като през повечето време обаче не искаше нищо, истинската й същност излизаше наяве. Ако се беше стремил към всичко това, би приел задължението, надвиснало над главата му, с известно примирение. Но той изобщо не беше имал право на избор. Изведнъж почувства желание да се обърне към безгрижното небе и да запита: „Защо аз?“

Продължи да язди зад дремещия Белгарат. Чуваше единствено монотонната песен на кълбото на Алдур, но дори това го дразнеше. Камъкът върху меча се притисна в гърба му и запя възторжено. Може би за Кълбото беше добре да се радва на предстоящата среща с Торак, но нали Гарион беше този, който трябваше да се изправи срещу бога на ангараките. Като взе под внимание всичко това, Гарион реши, че безгрижната радост на Кълбото е най-малкото проява на лош вкус.

Границата между Драсния и Гар ог Надрак беше в тясна камениста клисура, където двата гарнизона, драснианският и надракският, бяха разделени от един-единствен прът, поставен хоризонтално. Сам по себе си той не беше преграда, но беше много по-внушителен от портите на Воу Мимбре или Тол Хонет. От едната му страна се простираше Западът, а от другата — Изтокът. С една-единствена крачка човек преминаваше от един свят в друг, напълно различен, и Гарион от дъното на душата си не искаше да направи тази крачка.

Както беше казал Силк, Малгър не спомена нищо за подозренията си нито на драснианския копиеносец, нито на облечените в кожа надракски войници на границата, и те навлязоха в планините на Гар ог Надрак без никакви инциденти. След като преминаха граничната линия, подкараха кервана нагоре по широкото дефиле покрай бълбукащия планински поток. Каменистите стени на дефилето бяха отвесни, черни и потискащи. Небето над тях се стесни в мръсна сива ивица и дрънчащите звънци на мулетата запяха в тон с ромоленето на потока.

Белгарат се събуди и се огледа внимателно. С бърз многозначителен поглед подсказа на Силк да си държи уста затворена, прокашля се и каза:

— Искаме да ти благодарим, благородни Малгър, и да ти пожелаем успех в търговските сделки.

Малгър хвърли кос въпросителен поглед към стария магьосник.

— Ще се разделим в края на това дефиле. — продължи Белгарат спокойно и любезно. — Работата ни е натам. — И той вдигна ръка в неопределена посока.

— Не искам да знам нищо за това — измърмори Малгър.

— Знам — увери го Белгарат. — И моля те, не приемай забележките на Амбар толкова сериозно. Той има чувство за хумор и говори неща, които не винаги мисли. Просто обича да дразни хората. Но опознаеш ли го, не е чак толкова лош.

Малгър стрелна Силк сурово и остави думите на стареца без коментар.

— Успех в това, което правите, каквото и да е то — каза той неохотно, повече от учтивост, отколкото от искрени чувства. — Вие с младежа не бяхте чак толкова лоши спътници.

— Задължени сме ти, благородни Малгър — добави Силк присмехулно. — Гостоприемството ти беше превъзходно.

Малгър отново го погледна и каза направо:

— Наистина не те харесвам, Амбар. Защо не оставим нещата така, както са?

— Възхитен съм — изхили му се Силк.

— Престани — изръмжа Белгарат.

— Положих всички усилия да го спечеля — запротестира Силк.

Белгарат му обърна гръб.

— Наистина го направих — обърна се Силк към Гарион с очи, преливащи от присмехулна прямота.

— Аз също не ти вярвам — каза му Гарион.

— Никой не ме разбира — въздъхна Силк.

След това се усмихна и подкара напред като си подсвиркваше щастливо.

На върха оставиха Малгър и завиха наляво сред скали и изсъхнали дървета. Спряха на каменистото било и проследиха как мулетата бавно се отдалечават, докато накрая се скриха от погледа им.

— Накъде сме се насочили? — попита Силк и погледна облаците, които бързо се хлъзгаха над тях. — Мислех, че отиваме в Яр Гурак.

— Точно там отиваме — отговори Белгарат и почеса брадата си. — Но ще заобиколим и ще влезем в града от другата страна. Схващанията на Малгър правят пътуването с него малко рисковано. Може да се изпусне пред неподходящи хора в неподходящо време. Двамата с Гарион трябва да се погрижим за нещо преди да продължим. — Старият мъж се огледа. — Там е добре — каза той и посочи една зелена долина в подножието на хълма.

Слязоха по склона. Силк, който водеше единствения натоварен с багаж кон, спря до малък вир с пролетна вода.

— Какво трябва да направим, дядо? — попита Гарион, докато слизаше от седлото.

— Мечът ти е малко големичък и се вижда — каза старецът. — Ако не искаме през целия път да отговаряме на досадни въпроси, ще трябва да направим нещо с него.

— Невидим ли ще го направиш? — попита с надежда Силк.

— В известен смисъл — отговори Белгарат. — Съсредоточи се върху Кълбото, Гарион. Остави го да ти говори.

Гарион се намръщи.

— Не разбирам.

— Просто се отпусни. Кълбото ще направи останалото. Много ти се радва, така че не му обръщай твърде много внимание, ако започне да ти прави предложения. То има доста ограничени разбирания за реалния свят. Просто се отпусни и позволи на мисълта си да тече. Трябва да говоря с него и единственият начин да го направя е чрез теб. Не би послушало никой друг.

Гарион опря гръб на едно дърво. След момент разбра, че умът му е изпълнен със странни образи. Светът сякаш беше облят в бледосиня мъгла и всичко изглеждаше ъгловато, като че ли беше изградено от плоски равнини и остри връхчета на кристали. Видя се ясно как препуска с пламтящ меч в ръка, следван от орди мъже без лица, които изоставаха зад него. Изведнъж гласът на Белгарат прозвуча остро в ума му: „Спри!“ Думата не беше отправена към него, а към Кълбото. После гласът на стария мъж се снижи до шепот, който даваше ясни насоки и обясняваше нещо. Кристалната същност, изглежда, се противеше. Накрая се стигна до някакво съгласие и умът на Гарион се прочисти.

Белгарат тъжно поклати глава.

— Понякога се държи като дете — каза той. — Няма никаква представа от числа и дори не може разбере значението на думата опасност.

— Но той е все още тук — отбеляза Силк малко разочаровано. — Пак го виждам.

— Това е, защото знаеш, че е тук — каза му Белгарат. — Другите хора няма да го видят.

— Как може да не се види нещо толкова голямо? — отбеляза Силк.

— Много е сложно — отговори Белгарат. — Кълбото просто насърчава хората да не забелязват меча. Ако погледнат отблизо, могат да разберат, че Гарион носи нещо на гърба си, но няма да са чак толкова любопитни да открият какво е то. Всъщност много хора няма да забележат и самия Гарион.

— Опитваш се да ми кажеш, че е невидим ли?

— Не. Просто ще стане незабележим за известно време. Хайде да тръгваме. Нощта в планините се спуска бързо.

Яр Гурак беше може би най-грозният град, който Гарион беше виждал. Бе разположен край размътен жълт залив и калните му улици криволичеха по стръмните скатове на издълбал скалите поток. Нямаше никаква растителност, само пръст и ровове. Навсякъде имаше мръсни вади, които се стичаха по склоновете и замърсяваха залива. Градът беше неугледен, сградите изглеждаха някак временни. Повечето бяха направени от дърво, други от струпани камъни, няколко къщи бяха покрити с платно.

Улиците гъмжаха от източени тъмнокожи надраки, повечето от които очевидно бяха пияни. Когато влизаха в града, в една кръчма избухна кавга и трябваше да спрат, за да изчакат двайсетина души да решат спора си. Те се биеха, въргаляха се в калта и доста успешно се опитваха да се наранят, дори да се осакатят.

Когато стигнаха до една странноприемница в края на малка кална улица, слънцето вече залязваше. Беше огромна квадратна сграда. Първият етаж беше изграден от камък, вторият от дънери, а нужникът бе до конюшнята. Оставиха конете, наеха стая за през нощта и след това влязоха в гостилницата, за да потърсят нещо за вечеря. Пейките в гостилницата бяха разкривени, масите бяха изцапани с мазнина, трохи и остатъци от храна. Газените лампи пушеха, миришеше на готвено зеле. Търговци от различни краища на света седяха и вечеряха. Бяха напрегнати, разделени на групички, издигнали стени от подозрение около себе си.

Белгарат, Силк и Гарион седнаха на една свободна маса и се заеха със задушеното, което пийналият гостилничар с мазна престилка им донесе в дървени копанки. Като приключиха с вечерята, Силк погледна към отворената врата, която водеше към салона, и се обърна въпросително към Белгарат.

Старецът поклати глава и каза:

— По-добре недей. Надраките са чувствителни хора, а и взаимоотношенията със западняците в момента са обтегнати. Няма смисъл да си търсим белята.

Силк кимна навъсено и ги поведе към стълбището.

Качиха се в стаята си. Хванал капещата свещ, Гарион огледа със съмнение дървените легла, опрени до стените. Бяха със сламеници, груби и мръсни. Шумът, който идваше от гостилницата, беше силен и неприятен.

— Тази нощ май няма да се спи много — отбеляза той.

— Големите градове не са като фермерските села — изтъкна Силк. — Фермерите изпитват нужда от благоприличие дори когато са пияни. Рудокопачите са кавгаджии.

Белгарат сви рамене.

— След малко ще си тръгнат. Повечето ще се напият до безсъзнание още преди полунощ.

Обърна се към Силк.

— Щом магазините отворят сутринта, искам да ни донесеш дрехи, по възможност стари. Ако изглеждаме като златотърсачи, никой няма да ни обръща внимание. Вземи кирка и два каменарски чука. Ще ги завържем на багажа на свободния кон, за заблуда.

— Имам чувството, че си го правил и преди.

— От време на време. В случая става дума за необходимост. Да започнем с това, че златотърсачите са луди, така че хората не се учудват, когато ги срещат на странни места — усмихна се старецът. — Знаеш ли, веднъж намерих златна жила, дебела колкото ръката ти.

Лицето на Силк стана напрегнато.

— Къде?

Белгарат сви рамене.

— Някъде наоколо — отговори той с неясен жест. — Забравил съм къде точно.

— Белгарат… — почна Силк нетърпеливо.

— Не се разсейвай — прекъсна го Белгарат. — Нека поспим малко. Искам да се измъкна оттук колкото може по-рано утре сутринта.

Облачността, която бе продължила със седмици, през нощта изчезна. Когато Гарион се събуди, току-що изгрялото слънце струеше ярко през мръсния прозорец. Белгарат седеше на грубата маса в другия край на стаята и изучаваше някаква карта, а Силк вече беше излязъл.

— Помислих си, че ще спиш до обяд — каза старецът, когато Гарион седна в леглото и се протегна.

— Не спах добре тази нощ — отговори Гарион. — Долу беше малко шумно.

— Типична черта на надраките.

Внезапна мисъл осени Гарион и той попита:

— Какво според теб прави сега леля Поул?

— Вероятно спи.

— Не и по това време.

— Там, където е тя, е много по-рано.

— Не се съобразих с това.

— Рива е на хиляда и петстотин левги западно оттук — обясни Белгарат. — Слънцето няма да стигне там още няколко часа.

Гарион премигна.

— Не се сетих за това.

— Не съм и очаквал да го направиш.

Вратата се отвори и влезе Силк. Изглеждаше възмутен. Носеше няколко вързопа. Хвърли ги, залепи се на прозореца и почна да псува под носа си.

— Какво те развълнува толкова? — попита Белгарат благодушно.

— Би ли погледнал това?

Силк му подхвърли парче пергамент.

— Какъв е проблемът? — Белгарат взе пергамента и го прочете.

— Цялата тази работа приключи преди години — заяви Силк раздразнено. — Защо тези неща все още се разпространяват?

— Описанието е доста цветисто — отбеляза Белгарат.

— Ха! — възкликна и се обърна се към Гарион. — Приличам ли ти на невестулка?

— „… злобен мъж с лице на невестулка — прочете Белгарат. — С хитри очи и дълъг щръкнал нос. Известен с мошеничеството си в играта на зарове…“

— Представяш ли си!

— За какво е всичко това? — попита Гарион.

— Имах малко неразбирателство с авторите на това нещо преди години — възрази Силк. — Всъщност нищо сериозно. Но те продължават да разпространяват тези гадости за мен.

Той ядосано посочи пергамента, който Белгарат все още четеше с учудено изражение.

— Прекалиха, като предложиха награда.

За момент се замисли и прибави:

— Все пак трябва да отбележа, че сумата е примамлива.

— Донесе ли нещата, които ти поръчах? — попита Белгарат.

— Разбира се.

— Тогава нека се преоблечем преди внезапната ти известност да привлече цяла тълпа.

Надракското облекло беше предимно от кожа — удобни черни панталони, дълги до бедрото елечета и ленени туники с къси ръкави.

— Не донесох ботуши — каза Силк. — Ботушите на надраките изглеждат много неудобни, преди още да си ги обул, но това е естествено, след като не им е хрумнало, че трябва да има разлика между десния и левия.

Той накриви един каскет на главата си, застана в театрална поза и попита:

— Какво мислите?

— В края на краищата не прилича чак толкова на невестулка, нали? — каза Белгарат на Гарион.

Силк го погледна с отвращение, но не каза нищо. Слязоха долу, изведоха конете и потеглиха. Изражението на Силк остана кисело, докато напуснаха Яр Гурак. Когато стигнаха върха на хълма от северната страна на града, той слезе от коня, вдигна парче скала и ядосано я захвърли към сградите под тях.

— По-добре ли се почувства? — попита любопитно Белгарат.

Силк отново възседна коня си, намуси се надменно и пое по пътя от другата страна на хълма.