Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Enchanters’ End Game, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Допълнителни корекции
moosehead (2009)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

Дейвид Едингс. Последната битка

Издателство „Бард“, София, 1998

Биб. „Фентъзи клуб“, № 19

Редактор: Иван Тотоманов

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Допълнителни корекции: moosehead

Глава 9

Речите приключиха. Словата, които за Се’недра бяха истинска агония, свършиха работа и тя осъзна, че вече все по-рядко се озовава в центъра на събитията. В началото дните й предоставяха безценна и великолепна свобода. Ужасното напрежение, което я обхващаше при перспективата да се обръща към огромна тълпа мъже по два или три пъти на ден, сега беше изчезнало. Раздразнителността и изтощението също изчезнаха и тя вече не се събуждаше посред нощ ужасена и трепереща. Почти цяла седмица се наслаждаваше на тази свобода. След това, разбира се, се почувства ужасно отегчена.

Армията, която беше събрала в Арендия и северна Толнедра, се движеше като голямо море в предпланините на Улголанд. Ризниците на мимбратските рицари блестяха на ярката слънчева светлина, а дългите им многоцветни знамена се ветрееха на вятъра в предните редици на армията. След тях, пръсната сред зелените хълмове, крачеше многобройната пехота на Се’недра, състояща се от сендари, астурианци, риванци и малко череки. Точно в центъра, сякаш образуваха сърцевината на войската, се придвижваха блестящите легиони на Толнедра. Алените им знамена бяха гордо издигнати, белите пера на шлемовете се развяваха в такт с отмерените им крачки. През първите няколко дни беше изключително вълнуващо да язди начело на тази огромна сила, но много скоро и това й омръзна.

Постепенното изместване на принцеса Се’недра от командния пост беше до голяма степен по нейна вина. Решенията, които трябваше да се вземат, много често засягаха досадни малки подробности относно мястото за лагеруване или изхранването на войниците. Всичко това се струваше на Се’недра изключително досадно. Тези подробности обаче диктуваха бавното придвижване на армията й.

Внезапно и за изненада на всички Фулрах — кралят на Сендария — пое върховното командване на войската. Той решаваше какво разстояние да се изминава всеки ден, кога да почиват и къде да стануват през нощта. Властта му съвсем закономерно произтече от факта, че боеприпасите бяха негови. Още в самото начало, когато се придвижваха през северна Арендия, трътлестият монарх беше хвърлил бегъл поглед на доста повърхностната схема за изхранването на войската, разработена от алорнските крале. Тогава той поклати глава неодобрително и се зае с тази страна на кампанията. Сендария беше земя с много ферми и препълнени хамбари. Освен това в определени сезони по пътищата на Сендария непрекъснато кретаха препълнени със зърно каруци. С почти небрежна експедитивност крал Фулрах издаде няколко заповеди и скоро цели кервани с храна се придвижиха през Арендия до Толнедра и поеха на изток, за да последват армията. Придвижването на армията се определяше от тези скърцащи под тежестта на храната каруци.

В предпланините на Улго цялата важност на властта на крал Фулрах блесна с пълна сила.

— Фулрах — отбеляза крал Родар, когато кралят на Сендарите спря армията за още една почивка. — Ако не се движим по-бързо, ще ни трябва цялото лято, докато се доберем до източните възвишения.

— Преувеличаваш, Родар — отговори крал Фулрах кротко. — Движим се съвсем навреме. Храната тежи доста, така че конете трябва да почиват на всеки час.

— Това е невъзможно — заяви Родар. — Ще увелича темпото.

— Ти решаваш, разбира се. — Сендарът сви рамене и погледна невъзмутимо големия корем на Родар. — Но ако преумориш впрегатните ми коне днес, утре няма да ядеш. — И с това въпросът приключи.

Из стръмните дефилета на Улголанд се движеха още по-бавно. Се’недра навлезе в тази земя на гъсти гори и скалисти чукари, обзета от някакво странно предчувствие. Съвсем ясно си спомняше сблъсъка с Грул, атаките на алгротите и хрулгините, които я бяха ужасили предишната зима. Този път срещнаха само няколко чудовища, които се криеха в планините на Улго. Армията беше толкова огромна, че дори и най-страшните същества я избягваха. От време на време Мандорален, баронът на Воу Мандор, казваше със съжаление.

— Може би ще мога да нападна някой от по-безопасните зверове, ако избързам с един ден пред основната армия.

— Не ти ли омръзна? — питаше го Барак.

— Остави това, Мандорален — каза Поулгара на рицаря една вечер. — Съществата не ни нараняват, а и горимът на Улго ще е доволен, ако не ги обезпокоим.

Мандорален въздъхна.

— Винаги ли е такъв? — попита крал Анхег любопитно.

— Просто не е за вярване. — отговори Барак.

Бавният поход през Улголанд, независимо от това колко ядосваше Родар, Бранд и Анхег, все пак съхрани силите на армията и тя достигна равнините на Алгария в изненадващо добра форма.

— Ще продължим до Крепостта — реши крал Родар когато армията превали последния чукар и се пръсна по хълмистите пасища. — Трябва да се прегрупираме и не виждам никакъв смисъл да се придвижваме към основата на укреплението, докато инженерите не се приготвят. Освен това бих предпочел да не оповестявам числеността на армията на някой заблуден тул, който може да ни зърне от върха на канарата.

И така, с чести почивки, армията пое през Алгария, като отъпкваше около една миля широк път през високата трева. Огромни стада говеда спираха да пасат и наблюдаваха с удивление многобройната армия, която минаваше покрай тях, след което се обръщаха отново към тревата под зоркото око на алгарския пазач, възседнал своя кон.

Укреплението, което беше построено около високата Крепост в южната част на централна Алгария, беше огромно. Огньовете в него бяха колкото звездите. Щом се настани удобно в Крепостта, принцеса Се’недра с всеки изминат ден започна да се чувства все по-далеч от командването на войската. Не че не получаваше доклади постоянно. Бяха въведени сурови тренировки, отчасти защото голяма част от доброволците не бяха професионални войници, но основната причина беше да се избегне безделието, което водеше до проблеми с дисциплината.

Всяка сутрин полковник Брендиг, сендарски баронет със сериозно лице, лишен сякаш от всякакво чувство за хумор, докладваше за резултатите от тренировката от предишния ден, като се стараеше да не пропуска и последната подробност, а за Се’недра подробностите бяха извънредно досадни.

Една сутрин, след като Брендиг се беше оттеглил почтително, Се’недра избухна.

— Ако още веднъж спомене думата „нужници“, ще се разкрещя — заяви тя на Поулгара и Адара.

— Това е важно за армия с такава численост, Се’недра — изтъкна Адара спокойно.

— Но трябва ли да говори за това непрекъснато? Що за отвратителна тема!

Поулгара, която търпеливо показваше на мъничкия рус Задача как да завързва връзките си, вдигна поглед и като прецени настроението на Се’недра, веднага измисли начин да я успокои.

— Защо, млади госпожици, не вземете конете и не отидете на езда? Малко свеж въздух определено ще ви се отрази добре.

Не им трябваше много време да открият мимбратското момиче Ариана, защото знаеха къде точно да я потърсят. Отне им известно време обаче да я изтръгнат от съсредоточеното съзерцание на Лелдорин Уилдантор. С помощта на братовчед си Торасин той се мъчеше да научи група арендски крепостни селяни на основните правила в стрелбата с лък. Торасин, ревностен млад астуриански патриот, се беше присъединил към армията по-късно.

Се’недра подразбра, че между двамата млади мъже има някакви проблеми, но предстоящата война и евентуалната слава бяха твърде предизвикателни за Торасин. Той беше настигнал армията в западните предпланини на Улголанд полумъртъв от дългата езда. Помиряването му с Лелдорин беше бурно и сега двамата бяха по-близки от всякога. Ариана обаче наблюдаваше само Лелдорин. Взираше се в него с безумно обожание, очите й блестяха и това плашеше останалите.

Облечени в меки кожени алгарски костюми за езда, трите момичета минаха през укреплението в ярката сутрешна слънчева светлина, следвани от Олбан, най-малкия син на регента на Рива, и отряд стражи. Се’недра не знаеше какво точно да мисли за Олбан. Откакто един мург посегна на живота й от засада в арендската гора, младежът се беше обявил за началник на личната й охрана и абсолютно нищо не можеше да го накара да се откаже от това си задължение. По някаква причина той изглеждаше едва ли не благодарен за всяка възможност, която му се предоставяше да й служи. Се’недра беше сигурна, че може да го накара да престане само насила.

Беше топъл безоблачен ден. Синьото небе се простираше над необятната алгарска равнина, високата трева се гънеше под напора на вятъра. Щом Крепостта се скри от погледа й, Се’недра се почувства много по-добре. Яздеше белия кон, който й беше подарил крал Чо-Хаг — спокойно, кротко животно, което беше нарекла Ноубъл. Голяма част от спокойствието му произлизаше от факта, че стопанката му беше толкова малка, че той всъщност не усещаше тежестта й. Още повече че в пристъп на привързаност Се’недра го глезеше извънредно много и му даваше ябълки и сладки. В резултат на лекото натоварване и тази диета Ноубъл развиваше видима пълнота.

В компанията на двете си приятелки, следвана от зоркия Олбан, принцесата яздеше през пасбището, обзета от чувство на свобода.

Спряха в подножието на един дълъг хълм, за да си починат конете. Ноубъл, който пухтеше силно, хвърли укорителен поглед на малката си господарка, но тя безсърдечно пренебрегна неизреченото оплакване и възкликна доволно:

— Какъв прекрасен ден за езда!

Ариана въздъхна.

— О, стига, Ариана! — присмя й се Се’недра — За мъжете е хубаво да почувстват липсата ни поне за малко.

Ариана се усмихна тъжно и въздъхна отново.

— Може би за нас не е толкова хубаво да им липсваме.

— Каква е тази прекрасна миризма? — попита Се’недра внезапно.

Адара вдигна бялото си като порцелан лице и помириса въздуха. След това се огледа, сякаш се опитваше да определи точно къде са, и каза с необичайна заповедна нотка в гласа:

— Елате с мен! — И ги поведе надясно.

Малко над тях на тревистия склон растяха ниски тъмнозелени храсти, окичени със светлолилави цветове. Рояк сини пеперуди се носеше във възторжен облак над тях. Адара с тих вик коленичи и почти благоговейно разпери ръце, сякаш прегръщаше цветята.

Се’недра с изненада забеляза сълзи в нежните сиви очи на приятелката си, но Адара всъщност се радваше.

— Какво става, Адара? — попита тя.

— Това са моите цветя — отговори Адара с треперещ глас. — Не вярвах, че ще пораснат и че ще се пръснат така наоколо.

— За какво говориш?

— Гарион направи това цвете миналата зима само за мен. Беше само едно единствено. Видях го как се съживява в ръката му. Виж колко надалече се е хванало само за един сезон.

Се’недра почувства внезапна силна ревност. Гарион никога не беше правил цвете за нея. Тя се наведе и откъсна един светлолилав цвят, като го дръпна малко по-силно, отколкото беше необходимо.

— Криво е — каза тя, после помириса цвета и започна да го изучава критично. След миг обаче прехапа устна — не биваше да го казва.

Адара я погледна косо, готова да защити цветето си.

— Само се пошегувах, Адара — каза бързо Се’недра с лъжлива усмивка и пак завря нослето си в нежния цвят.

Против волята си обаче продължаваше да търси недостатъци в цветето.

Ариана също беше слязла от коня си и вдишваше нежното благоухание.

— Може ли да откъсна няколко цвята, лейди Адара? — попита тя. — Мисля, че притежават някакво странно качество, което може да представлява интерес за лейди Поулгара. Долавям някаква лечебна сила, но е твърде неуловима за моята ограничена осведоменост относно мехлеми и благоуханни билки, за да мога да я определя.

— Чудесно! — възкликна Се’недра и плесна с ръце. — Няма ли да е прекрасно, ако цветето ти се окаже велико лекарство, Адара? Някакъв чудотворен лек! Можем да го наречем „розата на Адара“ и болните ще благославят името ти завинаги.

— Не прилича много на роза, Се’недра — подчерта Адара.

— Глупости — отвърна троснато Се’недра. — Аз съм кралица, така че щом казвам, че е роза, значи е роза, и толкоз. Ще занесем няколко стръка на лейди Поулгара веднага.

Тя се обърна към тантурестия си кон, който мудно гледаше цветята, като че ли се чудеше дали да не хапне малко от тях.

— Хайде, Ноубъл — каза принцесата с пресилен ентусиазъм. — Ще галопираме обратно до Крепостта.

При думата „галопираме“ Ноубъл видимо потръпна.

Поулгара проучи внимателно цветята, но за разочарование на принцесата и приятелките й не потвърди тяхната лечебна стойност. Малко унила, принцесата се върна към задълженията си.

Полковник Брендиг я очакваше. След като размисли, Се’недра стигна до извода, че полковник Брендиг е най-практичният мъж, когото е срещала. Нито един детайл не беше маловажен за него. В друг мъж такава дребнавост можеше да бъде подмината като обикновена суетност, но убеждението на полковника, че значимите неща са съставени от маловажни детайли, придаваше на ревностното му внимание към подробностите определено достойнство. Той сякаш беше навсякъде в укреплението.

По негово нареждане всички въжета на палатките бяха стегнати, камарите снаряжение бяха подредени на пирамиди, а небрежно разхвърляните копия бяха приведени в пълна бойна готовност.

— Надявам се, че нейно величество е останала доволна от ездата си — каза учтиво полковникът, като се поклони на Се’недра, когато тя влезе в стаята.

— Благодаря, полковник Брендиг — отговори принцесата. — Мое величество е доволна.

Беше в игриво настроение, готова да дразни сериозния сендар.

Лека усмивка докосна устните на Брендиг, но веднага след това той се зае с доклада за деня.

— Имам удоволствието да уведомя нейно величество, че драснианските инженери почти завършиха укреплението — докладва той. — Остават само скрипците и въжетата, с които ще се вдигнат черекските военни кораби.

— Отлично — каза Се’недра с онази празна, лекомислена усмивка, която знаеше, че го побърква.

Брендиг стисна леко зъби, но по лицето му нямаше друг знак за моментното му раздразнение.

— Череките вече свалят такелажа и платната и подготвят корабите за пренасяне по суша — продължи той. — Изпреварваме графика.

— Наистина чудесно! — възкликна Се’недра и запляска с ръце в истинска момичешка наслада.

— Ваше величество, моля ви — недоволно каза Брендиг.

— Съжалявам, полковник Брендиг — извини се Се’недра и нежно го потупа по главата. — По неизвестни причини вие изкарахте на бял свят най-лошото от мен. Никога ли не се смеете?

Той се вгледа в нея и каза откровено:

— Смея се, ваше величество. Между другото, имате посетител от Толнедра.

— Посетител? Кой?

— Генерал Варана, херцогът на Анадиле.

— Варана? Тук? Какво прави в Алгария? Сам ли е?

— С още няколко толнедрански господа — отговори Брендиг. — Не са с униформи, но се държат като военни. Казват, че били тук като частни наблюдатели. Генерал Варана изрази желание да ви засвидетелства своята почит, когато е удобно.

— Разбира се, полковник Брендиг — каза Се’недра, този път със съвсем искрен ентусиазъм. — Моля ви, веднага изпратете да го повикат.

Се’недра познаваше генерал Варана от най-ранното си детство. Той беше набит мъж с посивяла къдрава коса и схванато ляво коляно, от което видимо накуцваше. Беше надарен със странното чувство за хумор, характерно за рода му. От всички аристократични династии боруните се разбираха най-добре с анадилите. Първо, и двата рода бяха от южната част на Толнедра и обикновено се поддържаха по време на споровете с могъщите северни родове. Въпреки че Анадиле беше само херцогство, владетелите му никога не бяха се държали сервилно с великите херцози от династията на боруните. В действителност анадилските херцози дори често се присмиваха на по-могъщите си съседи. Сериозни историци и държавници, те от отдавна считаха за нещастие на империята това, че даровитата династия Анадиле няма достатъчно богатство, за да предложи добра цена за императорския трон.

Генерал Варана влезе накуцвайки в стаята и на устните му трепна лека усмивка.

— Ваше величество — поздрави той с поклон Се’недра.

— Чичо Варана — възкликна принцесата и се спусна да го прегърне. Всъщност Варана не й беше чичо, но тя винаги го беше смятала за такъв.

— Какво си погубила и съсипала този път, моя малка Се’недра? — усмихна се той и я прегърна със силните си мускулести ръце. — Знаеш ли, че преобръщаш света с главата надолу? Какво правиш насред Алгария с алорнска армия зад гърба си?

— Ще завзема Мишрак ак Тул — заяви тя дяволито.

— Наистина ли? Защо? Да не би крал Гедел по някакъв начин да е обидил династията Боруни? Не съм чул за това.

— Този въпрос засяга алорните — отговори Се’недра сериозно.

— О, разбирам. Предполагам, че това обяснява всичко. Алорните не се нуждаят от конкретна причина, за да направят онова, което са си наумили.

— Ти ми се подиграваш — обвини го тя.

— Разбира се, че се подигравам, Се’недра. Анадилите се подиграват на боруните от хиляди години.

Тя се нацупи.

— Това е много сериозно, чичо Варана.

— Разбира се, че е сериозно — съгласи се той и нежно докосна издадената й напред долна устна с дебелия си пръст. — Но това не е причина да престанем да се подиграваме със ситуацията.

— Ти си невъзможен — каза Се’недра безпомощно и се усмихна пряко волята си. — Какво правиш тук?

— Наблюдавам — каза той. — Генералите често правят това. В ръцете ти е единствената война в момента, така че решихме да се довлечем и да погледаме какво става. Морин го предложи.

— Шамбеланът на баща ми?

— Да, мисля, че това е длъжността му.

— Морин не би направил това, не и на своя глава.

— Наистина ли? Не знаех.

Се’недра се намръщи и разсеяно задъвка косата си. Варана протегна ръка и извади кичура измежду зъбите й.

— Морин не прави нищо, ако баща ми не му нареди.

Се’недра се замисли и пак вдигна къдрицата към устните си. Варана пак я дръпна от ръката й.

— Престани! — каза тя.

— Защо? Навремето така те отучих да си смучеш палеца.

— Сега е различно. Размишлявам.

— Мисли със затворена уста.

— Това е идея на баща ми, нали?

— Не бих се осмелил да кажа, че знам какво се върти в главата на императора — отговори той.

— Добре, тогава аз ще го направя. Какво е намислила тази стара лисица?

— Това едва ли е почтително отношение към един баща, дете мое.

— Ти каза, че си тук да наблюдаваш.

Той кимна.

— И вероятно да направиш някои предложения?

Той сви рамене.

— Ако някой иска да слуша. Разбираш ли, тук съм неофициално. Имперската политика не позволява подобна намеса. Претенциите ти за риванския трон не са официално признати в Тол Хонет.

Тя му хвърли кос поглед през миглите си.

— Предложенията, които вероятно ще направиш, ако се окажеш близо до толнедранските легиони, които наистина се нуждаят от малко насоки… възможно ли е изобщо едно от тях да бъде „напред“?

— Да, възможно е да възникне такава ситуация — призна той сериозно.

— С теб има и офицери от генералния щаб, така ли?

— Да, мисля, че някои от тях от време на време служат на тази институция.

Очите му горяха от едва сдържан смях.

Се’недра отново вдигна кичур коса към устата си и генерал Варана още веднъж го издърпа от ръката й.

— Какво ще кажеш да се срещнеш с крал Родар? — попита тя.

— За мен ще бъде чест да се срещна с негово величество.

— Тогава защо не отидем да го видим?

— Защо пък не?

— О, обичам те, чичо Варана — усмихна се тя и пак му се хвърли на врата.

Намериха крал Родар да се съвещава с другите предводители на армията в голяма просторна зала, която крал Чо-Хаг беше отделил за тяхно ползване. Предводителите на армията бяха обърнали гръб на всякакво благоприличие и повечето се бяха изтегнали на удобни столове от конска кожа и гледаха как Родар, облечен в пурпурна роба, отмерва разстоянията с парче канап по огромната карта, която покриваше цялата стена.

— Всъщност не изглежда чак толкова далече — тъкмо казваше той на Чо-Хаг.

— Това е, защото мериш по картата, Родар — отговори Чо-Хаг. — Държавата ти е много хълмиста. Повярвай ми, ще ни отнеме три дни.

Крал Родар изрази доста шумно отвращението си.

— Тогава ще трябва да се откажем. Бих искал да изгоря фортовете им, но нямам намерение да започна със заповеди за изпълнение на самоубийствени задачи. Три дни езда е прекалено много.

— Ваше величество — каза Се’недра учтиво.

— Да, дете? — Родар все още се мръщеше на картата.

— Бих искала да се срещнете с един човек.

Крал Родар се обърна.

— Ваше величество — каза Се’недра официално. — Позволете да ви представя негова светлост херцога на Анадиле, генерал Варана. Генерале, това е негово величество Родар, крал на Драсния.

Двамата мъже се поклониха учтиво един на друг, очите им проучваха и преценяваха другия.

— Репутацията на генерала го предхожда — отбеляза крал Родар.

— А уменията на негово величество като пълководец са били пазени в тайна — отговори Варана.

— Мислите ли, че това задоволява изискванията за благоприличие? — попита Родар.

— Ако не, по-късно бихме могли да излъжем колко мъчително учтиви сме били един към друг — намекна Варана.

Крал Родар се усмихна.

— Добре, какво прави в Алгария главният толнедрански тактик?

— Наблюдавам, ваше величество.

— И ще продължите да се придържате към тази теория?

— Естествено. По политически причини Толнедра трябва да поддържа неутралитет в тази кампания. Сигурен съм, че разузнавателната служба на Драсния е осведомила ваше величество за действителното състояние на нещата. Петимата шпиони, които имате в императорския дворец, са истински професионалисти.

— Всъщност са шестима — отбеляза крал Родар.

Генерал Варана повдигна едната си вежда.

— Би трябвало да ни уведомите.

— Бройката се променя от време на време — сви рамене Родар. — Запознат сте със стратегическата ни цел, предполагам?

— Да.

— Каква е вашата преценка… като наблюдател?

— Мисля, че сте в беда.

— Благодаря — каза Родар сухо.

— Числеността на войската налага да заемете отбранителна позиция.

Родар поклати глава.

— Това би могло да свърши работа, ако трябваше да мислим само за Таур Ургас или южните мурги, но с всеки изминат ден Закат стоварва все повече войски в Тул Зелик. Ако се укрепим и се опитаме да запазим позициите си и той реши да се придвижи срещу нас, ще ни затрупва с малореанци до есента. Изходът от тази ситуация е да вмъкнем флотата на Анхег в Източно море, за да спрем военните кораби, които транспортират войниците. Ще ни се наложи да рискуваме малко.

Варана изучаваше картата.

— Ако ще се спускате по река Марду, ще трябва да неутрализирате тулската столица — каза той и посочи Тул Марду. — Това е остров като Тол Хонет и е точно по средата на реката. Никога няма да можете де прекарате флота покрай него, докато го държи вражеската сила. Ще трябва да превземете града.

— Сетихме се вече за това — обади се крал Анхег, изтегнат в стола си с неизменната чаша бира в ръка.

— Познавате ли Анхег? — попита генерала Родар.

— По име — отговори Варана и се поклони на крал Анхег. После продължи: — Ако Тул Марду е добре отбраняван, превземането му ще ви коства една трета от армията.

— Ще подмамим гарнизона навън — каза Родар.

— Как?

— Това зависи от Кородулин и от мен — каза крал Чо-Хаг тихо. — Щом стигнем там, мимбратските рицари ще разрушат всяко градче в планинската област, а моите хора ще навлязат в полето и ще подпалят всички посеви.

— Ще разберат, че това е само за отвличане на вниманието, ваше величество — изтъкна Варана.

— Естествено — съгласи се Бранд с боботещия си глас. — Но отвличане на вниманието от какво? Смятаме, че няма да се досетят, че главната ни цел е Тул Марду. Ще се постараем да направим опустошенията си колкото се може по-общи. Първоначално загубата на тези градчета и посеви ще им се стори поносима, но много скоро ще трябва да предприемат нещо, за да ги защитят.

— И мислите, че ще изтеглят гарнизона от Тул Марду, за да се бият с вас?

— Това е идеята — отговори крал Родар.

Варана тръсна глава.

— Ще докарат мургите от Рак Госка и малореанците от Тул Зелик. Тогава вместо бързо нахлуване в Тул Марду ще се озовете в центъра на всеобща война.

— Това е, което вие бихте направили, генерал Варана — противопостави се крал Родар. — Но вие не сте Закат или Таур Ургас. Стратегията ни е основана на преценките за тези двама мъже. Никой от тях няма да концентрира силите си, докато не се убеди, че ние представляваме сериозна заплаха. Всеки от тях иска да запази армията си колкото се може по-дълго. Според тях ние сме просто една неприятност и оправдание да докарат армията си на бойното поле. За тях истинската война започва, когато се атакуват един друг. Всеки от тях ще се въздържи и крал Гедел ще трябва да се бие с нас сам, единствено със символичната подкрепа на мургите и малореанците. Ако се придвижим достатъчно бързо, ще вмъкнем флотата на Анхег в Източно море и всички наши войски ще се изтеглят в лагера преди да са разгадали намеренията ни.

— И тогава?

— И тогава Таур Ургас ще се озове залостен в Рак Госка — ухили се крал Анхег. — Аз ще бъда в Източно море и ще потапям малореанците, а той ще ме насърчава на всяка стъпка.

— А Закат няма да се осмели да рискува тези войски, които вече има във Тул Зелик, като се придвижи срещу нас — добави Бранд. — Защото ще загуби твърде много от хората си и тогава Таур Ургас ще има надмощие.

Генерал Варана се замисли, после каза:

— Три армии в една и съща област и никой не иска да се придвижи на никъде.

— Най-добрият вид война — ухили се крал Родар. — Няма жертви.

— Тактически единственият ви проблем е да прецените силата на атаките си преди да нападнете Тул Марду — отбеляза Варана. — Те ще трябва да бъдат достатъчно сериозни, та противникът да изтегли гарнизона от града, но не чак толкова сериозни, та да подтикнат Закат или Таур Ургас към действие. Това е една много добра фронтова линия, господа.

— Ето защо сме наистина щастливи, че ни съветва главният толнедрански тактик — каза Родар и се поклони.

— Моля ви, ваше величество — вдигна ръка генерал Варана. — Аз просто предлагам, не съветвам. Наблюдателят може само да предлага. Съветът предполага пристрастие, което не е в съответствие с императорското становище за строг неутралитет.

— О! — каза крал Родар и се обърна към Чо-Хаг. — Трябва да се погрижим за удобството на императорския съветник и придружаващите го генерали. — И се усмихна широко.

Се’недра гледаше с тайна наслада тези двама блестящи мъже, които очевидно бяха поставили началото на едно истинско приятелство.

— Господа, ще ви оставя да се забавлявате — каза тя. — От военните дискусии ме боли глава, така че разчитам на вас да не ме въвлечете в неприятности. — После направи реверанс, усмихна се и се оттегли.

След два дни от Улголанд пристигна Релг с облечените си в ризници съотечественици, изпратени от горима. Тайба, която се спотайваше, откакто армията беше пристигнала в Крепостта, се присъедини към Се’недра и лейди Поулгара, които отидоха да посрещнат улгосите, докато каруците, които ги возеха, скрибуцаха нагоре по хълма към главната порта. Красивата марагска жена носеше обикновена, дори груба ленена рокля, но виолетовите й очи бяха неотразими.

Релг, с ризница с качулка, която покриваше главата и раменете, слезе от първата каруца и съвсем официално отвърна на приветствията на Барак и Мандорален. Очите му се взираха в групата, събрана край портата, докато не откриха Тайба, след което напрежението сякаш се изпари от лицето му. Без да проговори, той тръгна към нея. Срещата им беше безмълвна и не се докоснаха, въпреки че ръката на Тайба неволно се вдигна към него няколко пъти. Стояха под златната слънчева светлина, вперили очи в лицата си, без изобщо да забелязват другите. Очите на Тайба бяха впити в лицето на Релг, но в тях нямаше и следа от спокойното обожание, което изпълваше очите на Ариана, когато гледаше Лелдорин. Имаше по-скоро въпрос, дори предизвикателство. Релг, на свой ред, имаше угрижения поглед на мъж, който се разкъсва между два непреодолими натиска. Се’недра ги наблюдава известно време, но накрая отвърна очи.

Улгосите бяха настанени в една мрачна стая в основите на Крепостта, където можеха да привикнат към дневната светлина и да се опитат да надмогнат безразсъдната паника, която ги обземаше под открито небе.

Същата вечер от юг пристигна друга малка група. Трима мъже, двама с бели наметки и един в мръсни дрипи, се появиха на портата и поискаха да влязат. Алгарите ги пуснаха веднага и един от стражите изтича до стаята на лейди Поулгара, за да я уведоми за тяхното пристигане.

— Доведи ги — каза тя на бедния мъж, който беше пребледнял и целият трепереше. — Не са били в компанията на хора от дълго време и тълпата ги изнервя.

— Веднага, лейди Поулгара — каза треперещият алгар и се поклони. — Но той… той наистина ли ще го направи?

— Кой да направи какво?

— Онзи грозният. Той каза, че ще… — Мъжът спря, изведнъж осъзнал с кого разговаря, и се изчерви. — Не мисля, че трябва да го казвам пред вас, лейди Поулгара. Беше ужасна заплаха за мъж.

— О — каза тя. — Мисля, че знам какво имаш предвид. Това е един от неговите любими изрази. Мисля, че си в безопасност. Той го казва само за да привлече вниманието на хората. Дори не съм сигурна, че можеш да го направиш на някого и той да остане жив.

— Ще ги доведа веднага, лейди Поулгара.

Магьосницата се обърна към Се’недра, Адара и Ариана, които се бяха присъединили към нея за вечеря, и каза:

— Ще имаме гости. Двама от тях са най-сладките мъже на света, но третият има малко по-грубичък език. Ако сте чувствителни към такива неща, по-добре е да тръгвате.

Като си припомни срещата с тримата в Долината на Алдур, Се’недра веднага стана.

— Не ти, Се’недра — каза Поулгара. — Страхувам се, че ще трябва да останеш.

Принцесата преглътна трудно и посъветва приятелките си:

— На ваше място бих тръгнала.

— Толкова ли е лош? — попита Адара. — чувала съм и други мъже да ругаят.

— Не и като този — предупреди Се’недра.

— Успя да възбудиш любопитството ми — усмихна се Адара. — Мисля, че ще остана.

— Само не казвай, че не съм те предупредила — измърмори Се’недра.

Белтира и Белкира бяха все така тихи, както ги помнеше Се’недра, но уродливият Белдин беше дори по-грозен и ужасен. Ариана побягна още преди магьосникът да приключи с приветствията към лейди Поулгара. Адара стана смъртнобледа, но смелостта я накара да остане. Когато обаче грозният дребосък се обърна да поздрави Се’недра с няколко груби въпроса и тя се изчерви до корените на косата си, Адара се оттегли предпазливо.

— Какво им е на твоите момичета, Поул? — попита Белдин невинно като се почеса по сплъстената коса. — Изглеждат малко истерични.

— Те са благовъзпитани момичета, вуйчо — отговори Поулгара. — Някои изрази са обидни за техните уши.

— Това ли било? — ухили се той. — Тази с червената коса обаче, изглежда, не е чак толкоз деликатна.

— Твоите думи ме обиждат толкова, колкото и моите приятелки, Белдин — отговори Се’недра язвително и рязко. — Но не мисля, че глупавото безочие на един невъзпитан гърбушко ще ме уплаши.

— Не е зле — похвали я той и се изтегна в един стол. — Но трябва да се научиш да се контролираш. Обидата има определен ритъм и думите трябва да се леят. Но изглежда, все още не си го научила.

— Тя е много млада, вуйчо — напомни му Поулгара.

Белдин се ухили цинично на принцесата.

— Май е така.

— Престани — каза му Поулгара.

— Дойдохме…

— … да се присъединим към похода ти — казаха близнаците. — Белдин мисли…

— … че можеш да се сблъскаш с кролимите и…

— … и да имаш нужда от помощта ни.

— Не е ли трогателно? — попита Белдин. — Така и не се научиха да говорят поотделно.

Той се втренчи в Поулгара.

— Това ли е цялата армия, с която разполагате?

— Череките ще се присъединят към нас при реката — отговори тя.

— Трябвало е да говориш по-убедително — каза той на Се’недра. — Не си събрала достатъчно хора. Южните мурги се люпят като личинки на мухи, а малореанците се множат като мухи месарки.

— Ще ти обясним стратегията в по-подходящо време, вуйчо — каза Поулгара. — Нямаме намерение да се бием с ангаракските армии. Просто им отвличаме вниманието им.

Той се изхили грозно.

— Бих дал всичко да видя лицето ти, когато си разбрала, че Белгарат се е измъкнал.

— Не бих се захващала с подобно нещо, Белдин — обади се Се’недра. — Лейди Поулгара не беше доволна от решението на Белгарат и може би не е много разумно да повдигаме въпроса отново.

— Знам я каква е, като се разсърди — отвърна той и сви рамене. — Защо не изпратиш да доведат някоя овца или прасе, Поул? Гладен съм.

— Обикновено първо трябва да се сготвят, вуйчо.

Той я погледна озадачено и попита:

— Че защо?