Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за старото кралство (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sabriel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Гарт Никс. Сабриел

ИК „Инфо ДАР“ ЕООД, София

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN-10: 954-761-228-Х

ISBN-13: 978-954-761-228-0

История

  1. — Добавяне

Глава деветнадесета

Сабриел очакваше да заварят Велизар опустошен, лишен от живот, но не беше така. Когато видяха кулите му и наистина внушителните стени, обградили полуострова, на който бе разположен градът, забелязаха и рибарски лодки, големи колкото тяхната. Хората ловяха риба от тях — нормални, дружелюбни хора, които им помахаха и извикаха, докато минаваха. Дори само поздравът им подсказваше какво е положението в града. „Ярко слънце и бърза вода“ не беше типичният поздрав от времето на Тъчстоун.

До главното градско пристанище се стигаше от запад. Между две огромни отбранителни укрепления течеше широк, пълен с шамандури канал, който водеше до дълбок вир, голям почти колкото двайсет или трийсет игрища. Трите страни на вира бяха обградени от кейове, но повечето бяха пусти. На север и юг гниеха складове, а изпочупените им стени и счупени покриви говореха, че са били изоставени отдавна.

Само източният док изглеждаше действащ. Там липсваха големите търговски кораби от едно време, но имаше много малки брегови корабчета, които се товареха и разтоварваха. Наоколо се движеха кранове, докерите мъкнеха товари по моста; а малките деца се гмуркаха и плуваха между лодките. Зад тези кейове нямаше складове — на тяхно място стояха стотици будки без покриви, а ярко украсени рамки ограждаха място, в което имаше маси за стоките и столчета за привилегированите клиенти. Като цяло не личеше да има недостиг на такива, забеляза Сабриел, докато Тъчстоун маневрираше към едно свободно място на кея. Навсякъде се тълпяха хора, забързани, сякаш времето им за жалост беше ограничено.

Тъчстоун остави главното платно да спадне и подкара лодката към вятъра, точно навреме, за да забавят ход и да се плъзнат косо към фендерите, разположени по кея. Сабриел подхвърли едно въже, но преди да успее да скочи на брега и да го завърже за една лула, един уличен хлапак го направи вместо нея.

— Пени за услугата — извика той, а пискливият му глас изкънтя сред шумотевицата от тълпата. — Пени за услугата, мадам?

Сабриел се усмихна с мъка и подхвърли едно сребърно пени към момчето. То го хвана, ухили се и изчезна в потока от хора, движещи се по пристанището. Усмивката на Сабриел изчезна. Тук тя усещаше много, много мъртви… или не точно тук, а по-далече, в града. Велизар беше издигнат върху четири ниски хълма, разположени около една долина, която имаше излаз към морето на това пристанище. Доколкото й подсказваха сетивата, само в долината нямаше мъртви — но тя не знаеше защо. Хълмовете, които съставляваха поне две-трети от площта на града, гъмжаха от тях.

От друга страна, за тази част на града несъмнено можеше да се каже, че гъмжи от живот. Сабриел беше забравила колко шумен може да бъде един град. Дори в Анселстиер, тя рядко беше посещавала някое селище, по-голямо от Бейн, град с не повече от десет хиляди жители. Естествено, Белизар не беше голям град според стандартите на Анселстиер, а и в него липсваха шумните омнибуси и лични автомобили, които през последните десет години даваха своя значителен принос за шума там, но Белизар го компенсираше с хора. Хора, които бързаха, спореха, крещяха, продаваха, купуваха, пееха…

— И преди ли беше същото? — извика тя на Тъчстоун, докато се качваха на кея, след като се увериха, че са взели всичките си вещи.

— Не съвсем — отвърна Тъчстоун. — Обикновено вирът беше пълен, с по-големи кораби — и тук имаше складове, не пазар. Беше и по-тихо, а хората не се суетяха толкова.

Те стояха на края на пристанището, вгледани в потока от хора и стоки, слушаха глъчката и усещаха всички нови миризми на града, заменили свежестта на морския бриз. Готвена храна, пушек от дърво, тамян, газ, случайният отблъскващ полъх на нещо, което можеше да бъде само вонята на отпадъчни води…

— Освен това беше много по-чисто — добави Тъчстоун. — Слушай, мисля, че е най-добре да намерим някой хан или странноприемница. Някъде, където да отседнем през нощта.

— Да — отвърна Сабриел. Не й се щеше да се слее с тълпата. Сред хората нямаше мъртви, доколкото усещаше, но те изглежда бяха постигнали някакъв компромис или споразумение с тях, и това вонеше по-силно от миризмата на отпадъчните води.

Тъчстоун сграбчи за рамото едно минаващо момче, докато Сабриел продължи да наблюдава тълпата, сбърчила нос. Те си поговориха известно време, Тъчстоун се прости с едно сребърно пени, а после момчето се сля с тълпата, а той го последва. Обърна се назад, видя, че Сабриел се взира разсеяно и я сграбчи за ръката, като повлече след себе си и нея, и Могет, разположил се като лисича кожа на шията й.

Сабриел го докосваше за първи път, откакто го бе съживила, и се изненада от шока, който изпита. Разбира се, мислите й блуждаеха, а той я сграбчи ненадейно… ръката му й се стори по-едра от нормалното и със странно загрубяла кожа. Тя бързо измъкна ръката си и се съсредоточи върху това да следва както него, така и момчето, криволичейки из пътя, по който бе поела тълпата.

Минаха през центъра на открития пазар, по една улица с малки павилиони — очевидно това беше улицата на рибите и птиците. Краят на пристанището беше пълен с много кутии с още мърдаща прясна риба, с бистър поглед. Търговците обявяваха на висок глас цените си, или най-доброто си предложение, а купувачите изкрещяваха своите оферти или изразяваха учудването си от цената. Кошници, чанти и кутии сменяха своите собственици, празните се пълнеха с риба или омари, сепия или миди. Монетите преминаваха от ръка на ръка, а понякога цели кесии изпразваха лъскавото си съдържание в кесиите на продавачите.

Някъде около отсрещния край стана малко по-тихо. Тук сергиите бяха отрупани с кафези с пилета, но те се продаваха по-бавно и много от тях изглеждаха стари или недоразвити. Сабриел, която видя как един касапин обезглавява цели редици от тях и ги хвърля в една кутия, насочи всичките си усилия в това да се изолира от тяхното изумено и празноглаво съприкосновение със смъртта.

Зад пазара имаше широк участък пустееща земя. Очевидно беше разчистен умишлено, най-напред с огън, а след това с кирка, лопата и лост. Сабриел се запита защо, докато не видя акведукта, който се движеше зад и успоредно на това пустеещо парче земя. Жителите на града, които обитаваха долината, нямаха споразумение с мъртвите — тяхната част от града беше оградена от акведукти, а те не можеха да преминат нито под, нито над водата.

Разчистената земя беше предпазна мярка, която даваше възможност акведуктите да бъдат охранявани — и разбира се, Сабриел видя патрул от стрелци, които маршируваха горе, а силуетите на ритмично движещите се фигури се очертаваха като призрачни марионетки на фона на небето. Момчето ги водеше към една централна арка, издигната между две от четирите нива на акведуктите, където имаше още стрелци. От двете страни се простираха по-малки арки, които поддържаха главния канал на акведукта, ала те бяха гъсто обрасли с тръни, за да възпират неразрешеното навлизане на живи хора, докато бурната вода отгоре възпираше мъртвите.

Сабриел се загърна плътно с рибарското си наметало, когато минаха под арката, но стражата не им обърна по-голямо внимание от това, което бе нужно, за да измъкнат сребърно пени от Тъчстоун.

Те изглеждаха съвсем третокласни — дори четвъртокласни — войници, които вероятно не бяха нищо друго, освен полицаи и стражи. Никой от тях не носеше символа на Хартата, нито се забелязваха следи от Свободна магия.

Зад акведукта, улиците криволичеха хаотично от един неравномерно павиран площад, снабден с фонтан, който бликаше по доста ексцентричен начин — водата излизаше от ушите на една статуя, изобразяваща внушителен мъж с корона.

— Крал Анстър Трети — каза Тъчстоун, сочейки фонтана. — Имал е странно чувство за хумор, както се говори. Радвам се, че е още тук.

— Къде отиваме? — попита Сабриел. Чувстваше се по-добре, след като знаеше, че хората от града не са в съюз с мъртвите.

— Това момче казва, че знае един добър хан — отвърна Тъчстоун, сочейки опърпания хлапак, който се хилеше, застанал достатъчно далече, за да избегне вечно очаквания удар.

— „Трите лимона“ — каза момчето. — Най-добрият в града, господине, госпожо.

Тъкмо се бе извърнал, за да продължи, когато откъм пристанището прозвуча силният звън на зле направена камбана. Тя удари три пъти, а звукът й принуди гълъбите на площада шумно да излетят.

— Какво е това? — попита Сабриел. Момчето я погледна с отворена уста. — Камбаната?

— Залезът — отвърна момчето, когато разбра какво го питат. Заяви това така, сякаш изричаше нещо съвсем очевидно. — Струва ми се, че е рано. Сигурно се задават облаци или нещо такова.

— Всички ли се прибират, когато удари камбаната за залеза? — попита Сабриел.

— Разбира се! — изсумтя момчето. — Иначе ще те хванат призраците или таласъмите.

— Разбирам — рече Сабриел. — Води ни.

За тяхно учудване „Трите лимона“ се оказа приятен хан. Варосаната постройка на четири етажа гледаше към един по-малък площад, на около двеста метра от площада с фонтана на крал Анстър. В центъра му имаше три огромни лимонови дървета, с гъсти корони от приятно ухаещи листа и отрупани с много плодове, въпреки сезона. Магия на Хартата, помисли си Сабриел, и разбира се, видя Камък на Хартата, скрит между дърветата, както и няколко древни заклинания за плодородие, топлина и изобилие. Сабриел с удоволствие вдъхна ухаещия на лимони въздух, благодарна, че един от прозорците в стаята й гледаше към площада.

Зад нея една прислужница пълнеше ламаринена вана с гореща вода. Вече беше изляла в нея няколко големи кофи — тази беше последната. Сабриел затвори прозореца и отиде да погледне все още вдигащата пара вода с очакване.

— Това ли е всичко, госпожице? — попита момичето, с лек реверанс.

— Да, благодаря — отвърна Сабриел. Момичето тихо излезе през вратата и тя я залости с пръта, преди да съблече наметалото си, а после и вонящата, покрита с дебел слой сол ризница и дрехи, които буквално се бяха залепили за тялото й след почти цялата седмица по море. Вече гола, тя опря меча си на ръба на ваната — за да й бъде под ръка — а после с благодарност се отпусна във водата, като взе калъпа ухаещ на лимон сапун, за да започне да сваля полепналата мръсотия и пот.

През стената чуваше мъжки глас — този на Тъчстоун. После чу бълбукаща вода и смеха на слугинята. Сабриел престана да се сапунисва и се концентрира върху шума. Чуваше се трудно, но долови още кикот, един дълбок, приглушен мъжки глас, а после силно цамбурване. Сякаш във ваната имаше две тела, а не едно.

Последва кратко мълчание, след това още плискане на вода, въздишки, смях — Тъчстоун ли се смееше? После се чуха няколко кратки, пронизителни стона. Женски. Сабриел се изчерви и същевременно изскърца със зъби, после бързо потопи глава във ваната, за да не може да чува, като остави отвън само носа и устата си. Под водата цареше пълна тишина, нарушавана единствено от монотонното биене на сърцето й, което отекваше в запушените й с вода уши.

Какво значение имаше? Тя не възприемаше Тъчстоун по този начин. Сексът беше последното, което я занимаваше. Просто поредното усложнение — контрацептиви, хаос, емоции. Имаше достатъчно проблеми. Концентрирай се върху плановете. Мисли напред. Просто Тъчстоун беше първият мъж, когото срещаше извън училище, това бе всичко. Това не беше нейна работа. Дори не знаеше истинското му име…

Шумът от глухо почукване по стената на ваната я накара да вдигне глава от водата, точно навреме, за да чуе един много доволен, проточен мъжки стон от другата страна на стената. Тъкмо се канеше отново да потопи глава, когато розовият нос на Могет се появи над ръба. Тя се изправи, а по лицето й се стичаше вода, прикриваща сълзите, чието присъствие опита да отрече. Скръсти гневно ръце пред гърдите си и попита:

— Какво искаш?

— Просто си мислех, че би искала да знаеш, че стаята на Тъчстоун е нататък — каза Могет, сочейки притихналата стая срещу онази с шумната двойка. — В нея няма вана, затова той се интересува дали можем да ползваме твоята, когато приключиш. В това време ще чака долу, за да разбере местните новини.

— О — рече Сабриел. Погледна към далечната, притихнала стена, после отново към близката, където човешките гласове вече се губеха сред скърцането на пружините. — Ами, кажи му, че няма да се бавя.

Двайсет минути по-късно, една чиста Сабриел, облечена във взета назаем рокля, която никак не подхождаше на пояса за меча й (поясът със звънците се намираше под леглото й, а Могет спеше върху него), се промъкна по пантофи през почти празното общо помещение и потупа Тъчстоун по оцапания, покрит със сол гръб, при което той разля бирата си.

— Твой ред е за ваната — каза развеселената Сабриел, — мой зловонен оръженосецо. Току-що накарах да я напълнят. Между другото, Могет е в стаята. Надявам се, че не възразяваш.

— Защо да възразявам? — попита Тъчстоун, еднакво озадачен както от поведението й, така и от въпроса. — Просто искам да се измия, това е.

— Хубаво — отвърна Сабриел неопределено. — Ще се погрижа да сервират вечерята в твоята стая, за да можем да си съставим план, докато се храним.

В крайна сметка, планирането не им отне много време, нито пък успя да развали иначе доста тържествената атмосфера. В момента се намираха в безопасност, бяха чисти, нахранени и можеха да забравят отминалите неприятности и бъдещите опасения за известно време.

Ала щом прибраха последното ястие — задушена сепия с чесън, ечемик, жълта тиква и естрагонов оцет — настоящето отново се изправи пред тях, изпълнено с грижи и беди.

— Според мен, най-вероятното място, където можем да открием тялото на баща ми, е… онова място, където е била убита кралицата — каза бавно Сабриел. — Хранилището. Впрочем, къде се намира то?

— Под хълма на двореца — отвърна Тъчстоун. — Има няколко различни начина да се влезе там. Всички те се намират под тази долина, оградена с акведукт.

— Вероятно си права за баща си — отбеляза Могет от своето кътче между одеялата в леглото на Тъчстоун. — Но това е и най-опасното място, където можем да отидем. Магията на Хартата ще бъде силно изопачена, както и най-различните заклинания — а и има вероятност нашият враг…

— Керигор — прекъсна го Сабриел. — Но той може би не е там. Дори и да е, може би ще успеем да се промъкнем…

— Можем да се промъкнем през покрайнините — каза Тъчстоун. — Хранилището е огромно и има стотици колони. Но шляпането във водата е шумно, а и тя е много спокойна — звукът се разнася. А шестте… сещаш се… са в самия център.

— Ако успея да открия баща си и да върна духа в тялото му — каза упорито Сабриел, — ще можем да се справим с всичко, което се изпречи на пътя ни. Това е първото нещо. Баща ми. Всичко останало е просто по-нататъшно усложнение.

— Или предшестващо — каза Могет. — И така, доколкото разбирам, основният ти план е да се промъкнем, докъдето можем, да намерим тялото на баща ти, за което се надяваме, че е закътано на някое безопасно местенце, а после да видим какво ще стане?

— Ще отидем посред един ясен, слънчев ден… — поде Сабриел.

— Мястото се намира под земята — прекъсна я Могет.

— Да, но можем да избягаме на слънчева светлина — продължи Сабриел с успокояващ глас.

— А има и слънчеви лъчи — добави Тъчстоун. — По пладне долу се образува нещо като сумрак, а по водата проблясват светли участъци.

— Значи ще намерим тялото на татко, ще го донесем тук, на сигурно място — каза Сабриел. — И… и ще продължим.

— Звучи ми като ужасно гениален план — промърмори Могет. — Гениално прост…

— Можеш ли да измислиш нещо друго? — сопна се Сабриел. — Аз опитах и не успях. Ще ми се да се прибера у дома в Анселстиер и да забравя за всичко това — но тогава никога вече няма да видя татко, а мъртвите просто ще погълнат всички живи твари в цялото покварено кралство. Може би няма да се получи, но поне ще опитам нещо, в качеството си на Абхорсен, какъвто трябва да бъда, а ти все ми повтаряш, че не съм!

Това избухване беше посрещнато с мълчание. Тъчстоун извърна смутено очи. Могет я погледна, прозина се и сви рамене.

— Очевидно не мога да измисля нищо друго. Затъпял съм през хилядолетията — станал съм по-глупав дори от онези Абхорсен, на които служа.

— Мисля, че планът не е по-лош от който и да било друг — каза неочаквано Тъчстоун. Поколеба се, а после добави: — Макар че се страхувам.

— Аз също — прошепна Сабриел. — Но ако утрешният ден е слънчев, отиваме там.

— Да — каза Тъчстоун. — Преди да сме се уплашили прекалено.