Гарт Никс
Сабриел (10)

Глава девета

Кабинетът бе осветен с фенери, стари месингови фенери, които горяха с помощта на Магията на Хартата, вместо с газ. Бездимни, безшумни и вечни, те осветяваха толкова добре, колкото и електрическите крушки в Анселстиер.

Стените бяха покрити с книги и следваха извивките на кръглата кула, с изключение на мястото, където се издигаше стълбата, която водеше към обсерваторията горе.

В средата на стаята имаше маса от червено дърво с олющени крака, покрити с дребни петънца, а от устите на драконовите глави, които поддържаха ъглите на плота, излизаха декоративни огньове. На масата имаше мастилница, писалки, листа и бронзов пантограф за чертане на географски карти. Около нея бяха наредени столове от същото червено дърво, с черна тапицерия, покрита с разновидност на мотива със сребърния ключ.

Масата беше едно от нещата, които Сабриел помнеше от посещенията в детството си. Баща й я бе нарекъл „драконовата маса“, а тя се увиваше около един от краката на драконите, като главата й не стигаше дори до обратната страна на плота.

Сабриел прокара ръка по гладкото, хладно дърво, долавяйки едновременно спомена си за него и сегашното усещане, после въздъхна, дръпна един стол и остави трите книги, които държеше под мишница. Две от тях постави близо до себе си, а третата избута в центъра на масата. Беше я взела от единствения остъклен шкаф сред лавиците с книги и сега тя стоеше като притихнал хищник, навярно заспал, или пък спотайващ се преди скока. Беше подвързана с бледозелена кожа, а върху сребърните орнаменти, които я придържаха затворена, искряха символи на Хартата. „Книгата за мъртвите“.

Другите две книги бяха съвсем обикновени в сравнение с нея. И двете съдържаха заклинания от Магията на Хартата, изброяващи съответните символи и начините, по които да се използват. Сабриел дори не познаваше повечето от символите след четвърта глава на първата книга. Всеки том съдържаше двайсет глави.

Несъмнено имаше много други книги, които биха били полезни, мислеше си Сабриел, но тя все още се чувстваше твърде уморена и разтреперана, за да свали още. Смяташе да поговори с Могет, след това да учи час или два, преди отново да се върне в леглото. Дори четири или пет часа без сън й се струваха твърде много след преживяното, а безсъзнанието на съня внезапно й се стори много примамливо.

Могет, който сякаш бе усетил, че Сабриел мисли за него, се появи в горната част на стълбите и бавно слезе, за да се изпъне върху добре тапицирана подпора за крака.

— Виждам, че си намерила онази книга — каза той, размахвайки опашка напред-назад, докато говореше. — Постарай се да не четеш прекалено много.

— Бездруго вече съм я прочела цялата — отвърна кратко Сабриел.

— Може би — отбеляза котката. — Но тя не е винаги една и съща. Подобно на мен, и тя е няколко неща, не едно.

Сабриел сви рамене, сякаш показваше, че знае всичко за книгата. Ала това беше само перчене — вътрешно се страхуваше от „Книгата за мъртвите“. Беше прочела внимателно всяка глава под напътствията на баща си, но нейната иначе отлична памет бе запечатала само избрани страници от този том. Щом променяше и съдържанието си… тя потисна нервната тръпка и си каза, че знае всичко необходимо.

— Първата ми стъпка трябва да е да открия трупа на баща си — каза тя. — Именно тук ми трябва твоята помощ, Могет.

— Нямам представа къде е намерил смъртта си — заяви Могет решително. Прозина се и започна да ближе лапите си.

Сабриел се намръщи и се улови, че присвива устни — характерна черта на непопулярния преподавател по история в училище, която тя осъждаше, защото често правеше това в пристъп на гняв или раздразнение.

— Просто ми кажи кога го видя за последно и какви бяха намеренията му.

— Защо не прочетеш дневника му — предложи Могет, прекъсвайки за миг тоалета си.

— Къде е? — попита Сабриел развълнувана. Дневникът щеше да й бъде невероятно полезен.

— Сигурно го е взел със себе си — отвърна Могет. — Не съм го виждал.

— Мислех, че си длъжен да ми помагаш! — каза Сабриел и челото й отново се сбърчи в намръщена гримаса, подчертавайки присвитите устни. — Моля, отговори на въпроса ми.

— Преди три седмици — изломоти Могет, заровил наполовина уста в козината на корема си, докато езикът му се раздвояваше между почистването и говора — дойде пратеник от Велизар, който го помоли за помощ. Някакъв мъртъв, който можел да преминава през стражата, ги преследвал. Абхорсен — тоест, предишният Абхорсен, госпожице — подозираше, че има нещо повече, освен самия Велизар. Но отиде.

— Велизар. Това име ми е познато — град ли е?

— Голям град. Столицата. Поне беше, когато още имаше кралство.

— Имаше?

Могет преустанови миенето и я погледна, а очите му се стесниха до смръщени цепнатини.

— На какво са ви учили в онова училище? От двеста години не е имало крал или кралица, а от двайсет дори и регент. Затова кралството потъва от ден на ден в мрак, от който никой няма да се въздигне…

— Хартата… — поде Сабриел, но Могет я прекъсна подигравателно:

— Хартата също се срива — измяука той. — Без владетел, Камъните на Хартата се трошат един по един с кръв, а една от Великите Харти е из… из… изопачена…

— Как така, една от Великите Харти? — прекъсна го на свой ред Сабриел. Никога не бе чувала за подобно нещо. Не за първи път, тя също си зададе въпроса какво е научила в училище, и защо баща й е бил толкова потаен за състоянието на Старото кралство.

Ала Могет мълчеше, сякаш нещата, които бе казал, бяха задръстили устата му. За миг изглеждаше, че се опитва да изрече някакви думи, но от малката му червена уста не излезе нищо. Накрая се предаде.

— Не мога да ти кажа. Това е част от задълженията ми, по дяволите! Достатъчно е да спомена, че целият свят пропада към злото и мнозина подпомагат това пропадане.

— А други се съпротивляват — каза Сабриел. — Например баща ми. И аз.

— Зависи какво правиш — рече Могет, сякаш се съмняваше, че някой толкова очевидно безполезен като Сабриел може да промени нещо. — Не че ми влиза в работата…

Шумът от отварящия се люк над главите им прекъсна котката по средата на изречението. Сабриел затаи дъх и впери очи нагоре, за да види кой слиза по стълбата, после отново започна да диша, осъзнала, че това бе просто поредното привидение на Хартата, чиито черни одежди се развяваха над стъпалата. Това, подобно на пазачите в коридора на пещерата — и за разлика от останалите слуги в къщата — носеше герба със сребърния ключ върху гърдите и гърба си. Съществото се поклони на Сабриел и посочи нагоре.

Изпълнена с лошо предчувствие, Сабриел разбра, че то иска тя да погледне нещо от обсерваторията. Неохотно отмести стола си и отиде до стълбата. През отворения люк нахлуваше студено течение, което носеше ледения хлад на реката. Сабриел потрепери, когато ръцете й докоснаха студените метални стъпала.

Когато влезе в обсерваторията, студената тръпка премина, защото помещението все още бе огрявано от последните червени лъчи на залязващото слънце, които създаваха илюзията за топлина и накараха Сабриел да присвие очи. Нямаше спомен от тази стая, затова с радост откри, че цялата е обградена от стъкло, или нещо подобно на стъкло. Голите греди на червения керемиден покрив се опираха в прозрачните стени, сглобени толкова умело, че покривът приличаше на произведение на изкуството, ведно с лекото течение, което свеждаше съвършенството му до по-човешко ниво.

Голям телескоп от бляскаво стъкло и бронз се издигаше над обсерваторията, подпрян триумфално върху триножник от тъмно дърво и още по-тъмно желязо. До него имаше високо столче за наблюдение и малка катедра, върху която все още стоеше разгъната звездна карта. Всичко това лежеше върху дебел килим, подканващ краката да се поразтъпчат, килим, който освен това представляваше небесна карта, изобразяваща множество различни, цветни съзвездия и въртящи се планети, изтъкани от дебела, пъстро оцветена вълна.

Привидението, което бе последвало Сабриел, отиде до южната стена и посочи към южния бряг на реката, а бледата му, покрита със символи на Хартата ръка сочеше точно мястото, където Сабриел се бе появила след подземното бягство от разяждащия дух.

Тя погледна нататък, заслонила дясното си око от залязващото на запад слънце. Погледът й обходи бялата повърхност на реката и бе привлечен от терасата, въпреки вътрешния страх от онова, което й предстоеше да види.

Както се бе опасявала, разяждащият дух още стоеше там. Ала с онова, което възприемаше като свой поглед към смъртта, долови, че той бе неподвижен, за момента бе просто отблъскваща статуя, преден план пред други, по-активни фигури, които трескаво вършеха нещо зад гърба му.

Сабриел се вгледа малко по-продължително, после отиде до телескопа, като едва не настъпи Могет, който незнайно как се бе озовал под краката й. Запита се как се бе изкачил по стълбата, после отхвърли тази мисъл и се съсредоточи върху случващото се навън.

Без чужда помощ, не можеше да бъде сигурна какви бяха фигурите около разяждащия дух, ала те изведнъж изникнаха пред нея през телескопа, толкова близо, че усещаше как може да се наведе и да ги сграбчи.

Сред тях имаше и мъже, и жени — живи, дишащи хора. Краката им бяха оковани с железни вериги и те се тътреха по двойки под господстващото присъствие на разяждащия дух. Бяха десетки, излизаха от коридора, понесли тежки кожени кофи или дълги дървени трупи, които пренасяха през терасата и надолу по стъпалата към реката. След това отново поемаха по двойки, изпразнили кофите и стоварили дървата зад гърба си.

Сабриел наклони леко телескопа и едва не извика от раздразнение и гняв, при вида на сцената край реката. Други живи роби сглобяваха дълги сандъци от дървените трупи и ги пълнеха с пръст от кофите. Когато всеки от тях се напълнеше, те го изтласкваха, за да запълни празнината между брега и камъните за стъпване, а робите го застопоряваха, като забиваха железни шипове в камъка.

Тази част от операцията се ръководеше от нещо, което се спотайваше далече от реката, в средата на стъпалата. Едно петно с човешка форма, тъмно като най-черната нощ, движещ се силует. Призрачната ръка на някой некромант, или на мъртъв дух със свободна воля, презрял ползата от тялото.

Докато Сабриел наблюдаваше, последните четири сандъка бяха изтикани до първия камък, приковани на място, а след това привързани с вериги към трите съседни сандъци. Един от робите, който връзваше веригата, изгуби равновесие и полетя към водата с главата надолу, а прикованият към него човек го последва миг по-късно. Виковете им, ако бе имало такива, бяха заглушени от рева на водопада, докато водите му понесоха телата им. След няколко секунди Сабриел усети, че животът ги е напуснал.

Останалите роби на брега на реката прекратиха работа за миг, дали заради шока от внезапната загуба, или защото бяха обзети за миг от по-голям страх от реката, отколкото от господарите си. Ала призрачната ръка върху стъпалата се приближи до тях, а краката му, сякаш направени от меласа, се спуснаха по склона, застъпвайки се след всяка крачка. Съществото направи знак на няколко от по-близкостоящите роби да преминат по пълните с пръст сандъци към пътеката от камъни. Те го направиха и мрачно се струпаха в средата на течението.

В този момент призрачната ръка се поколеба, но разяждащият дух на терасата отгоре сякаш помръдна и се олюля леко напред, при което другото чудовище боязливо стъпи върху сандъците — и продължи към камъните, невредимо от течащата вода.

— Надгробна пръст — отбеляза Могет, който явно нямаше нужда от телескоп. — Превозвана с колички от жителите на градовете Куър и Робъл. Питам се дали имат достатъчно, за да покрият всички камъни.

— Надгробна пръст — повтори мрачно Сабриел, докато гледаше как новото попълнение от роби пристига с кофи и още дърва. — Бях забравила, че тя може да обезсили течащата вода. Мислех си… мислех, че тук ще съм в безопасност за известно време.

— Така е — потвърди Могет. — Ще се наложи да работят поне до утре вечер, за да завършат моста, особено ако вземем предвид няколкото часа почивка около обяд, когато мъртвите ще трябва да се скрият, освен ако не е облачно. Но това говори за план, което пък предполага водач. И все пак, всеки Абхорсен има врагове. Може би е просто някой дребен некромант, който е по-добър стратег от останалите.

— Убих едно мъртво същество при Разполовения хребет — изрече бавно Сабриел, разсъждавайки на глас. — Каза, че ще получи възмездие и спомена, че ще каже на слугите на Керигор. Познато ли ти е това име?

— Да — просъска Могет и вирна опашка. — Но не мога да говоря за него, освен да кажа само това, че той е един от Висшите мъртви и най-страшният враг на твоя баща. Не ми казвай, че отново е оживял!

— Не зная — отвърна Сабриел, поглеждайки котката, чието тяло изглеждаше сгърчено, сякаш се терзаеше между нарежданията и способността да им устои. — Защо не можеш да ми разкажеш повече? Заради ограничението ли?

— Извращение на… на б… б… да — изхриптя Могет с усилие. Въпреки че зелените му очи святкаха от гняв по време на безсилното му обяснение, той не можа да каже нищо повече.

— Суета на суетите — изрече замислено Сабриел. Нямаше съмнение, че някаква сила на злото работеше срещу нея, от мига, в който бе прекосила Стената — или още преди това, съдейки по изчезването на баща й.

Тя отново погледна през телескопа и се окуражи от забавянето на работата, с угасването на последните слънчеви лъчи, макар че в същото време сърцето й се сви от съчувствие към клетите хора, превърнати в роби на смъртта. Навярно мнозина щяха да премръзнат до смърт или да умрат от изтощение, след което щяха да ги върнат отново като слабоумни работници. Единствено онези, които успееха да се доберат до водопада, щяха да избегнат тази участ. Старото кралство наистина беше ужасно място, тъй като дори смъртта не слагаше край на робството и отчаянието.

— Има ли друг изход? — попита тя, като завъртя телескопа на 180 градуса, за да погледне западния бряг. Дотам също водеше пътека от камъни, а високо върху брега имаше друга врата, ала около терасата до нея се бяха струпали тъмни фигури. Четири или пет призрачни ръце, твърде много, за да може да се пребори с тях сама.

— Очевидно не — отговори си мрачно сама. — Ами защитата? Привиденията могат ли да се отбраняват?

— Не се налага привиденията да се бият — отвърна Могет. — Защото има още една защита, макар да е доста притискащо. А има и още един изход, въпреки че навярно няма да ти хареса.

Привидението от едната й страна кимна и наподоби с ръка нещо като змия, гърчеща се в тревата.

— Какво е това? — попита Сабриел, борейки се с внезапния порив да избухне в истеричен смях. — Защитата или другият изход?

— Защитата — рече Могет. — Самата река. Може да се направи заклинание, с което реката да се издигне до височината на самите стени на острова — четири пъти повече от човешки ръст над пътеката от камъни. Нищо не може да прекоси подобна водна стихия, в която и да било посока, преди да утихне, в течение на седмици.

— Тогава как бих могла да изляза? — попита Сабриел. — Не мога да чакам седмици!

— Един от твоите предци построи летателен апарат. Нарече го Хартиено крило. Можеш да го използваш, за да прелетиш над водопада.

— О! — възкликна тихо Сабриел.

— Ако наистина искаш реката да придойде — продължи Могет, сякаш не бе забелязал внезапно притихналата Сабриел, — трябва незабавно да започнем ритуала. Наводнението се предизвиква от разтопени води, а планините се намират на много левги в горния край на течението. Ако призовем водите сега, наводнението ще ни връхлети утре по здрач.