Гарт Никс
Сабриел (18)

Глава седемнадесета

Всички оцелели жители на Нестоу се бяха събрали в най-големия навес за опушване на риба, освен настоящата смяна стрелци, които наблюдаваха вълнолома. През изминалата седмица селяните наброявали сто двайсет и шест — сега бяха трийсет и един.

— До тази сутрин бяха трийсет и двама — каза Старейшината на Сабриел, докато й подаваше чаша нелошо вино и парче сушена риба върху филия много твърд и много клисав хляб. — Мислехме, че сме в безопасност, когато дойдохме на острова, но момчето на Монжер Стоуърт бе намерено точно преди разсъмване днес, изсмукано като шушулка. Когато го намерихме, беше като… изгоряла хартия, запазила формата си… докоснахме го и той се разпадна в люспи от… нещо като пепел.

Сабриел се огледа наоколо, докато старецът говореше, и забеляза многото фенери, свещи и тръстикови свещици, които допринасяха както за осветлението, така и за димната, пропита с миризма на риба атмосфера в навеса. Оцелелите бяха много разнородна група — мъже, жени и деца, от съвсем малки, до самия Старейшина. Единствената им обща черта беше страхът, сковал лицата им, страхът, прозиращ в нервните им, отсечени движения.

— Мислим, че един от тях е тук — каза една жена, чийто глас отдавна бе изчезнал зад страха и фатализма. Тя стоеше сама, придружавана от празното пространство на трагедията. Сабриел предположи, че е изгубила семейството си. Съпруг, деца — навярно родители и сестри или братя, защото още не бе прехвърлила четиридесетте.

— Той ще ни отнесе, един по един — продължи жената сухо, а гласът й изпълваше навеса със зловеща сигурност. Около нея хората шаваха нервно, без да я поглеждат, сякаш ако погледнеха в очите й, щяха да потвърдят думите й. Повечето гледаха Сабриел и тя видя надежда в очите им. Не сляпа вяра или пълно доверие, а надеждата на комарджията, че новият кон може би ще промени поредицата от загуби.

— Онзи Абхорсен, който дойде, когато бях млад — продължи Старейшината — и Сабриел разбра, че на тази възраст единствен той от всички селяни помни, — този Абхорсен ми каза, че неговата цел е да убива мъртвите. Той ни спаси от привиденията, които идваха в каруцата на търговеца. Все още ли е така, госпожице? Ще ни избави ли Абхорсен от мъртвите?

Сабриел се замисли за миг, докато мислено прелистваше страниците на „Книга за мъртвите“, усетила как помръдва в раницата, която стоеше до краката й. Мислите й се понесоха към баща й; към предстоящото пътуване до Велизар; начинът, по който мъртвите врагове се бяха опълчили срещу нея, напътствани от нечий ум.

— Ще се погрижа този остров да се избави от мъртвите — каза тя накрая, като говореше отчетливо, за да могат да я чуят всички. — Но не мога да избавя селото на сушата. В кралството витае по-голямо зло — същото зло, което е счупило вашия Камък на Хартата — и аз трябва да го открия и победя възможно най-скоро. Когато това стане, ще се върна — надявам се, с още помощ — и както селото, така и Камъкът на Хартата, ще бъдат възстановени.

— Разбираме — отвърна Старейшината. Изглеждаше натъжен, но приемаше нещата философски. Той продължи да говори, повече на хората си, отколкото на Сабриел. — Можем да оцелеем тук. Имаме извор и риба. Имаме лодки. Ако Калиб не е отстъпил пред смъртта, можем да търгуваме, за да си набавим зеленчуци и други неща.

— Ще трябва да продължите да наблюдавате вълнолома — каза Тъчстоун. Той стоеше зад стола на Сабриел, превъплътил се напълно в образа на неумолим телохранител. — Мъртвите — или техните живи роби — може би ще опитат да го запълнят с камъни или да прокарат мост. Могат да пресекат през течащата вода, като построят мостове от сандъци с надгробна пръст.

— Значи сме обсадени — каза един мъж, застанал в челните редици на групата селяни. — Ами ако това мъртво същество вече е тук на острова и ни преследва? Как ще го откриете?

Настъпи тишина, докато човекът говореше, защото това беше единственото, което всички искаха да чуят. Тъй като никой не говореше, дъждът се сипеше шумно по покрива, проливен дъжд, който валеше от късния следобед. Мъртвите не обичаха дъжда, помисли си Сабриел без никаква връзка, докато размишляваше върху въпроса. Дъждът не ги унищожаваше, но ги нараняваше и ги дразнеше. Независимо в коя част на острова се намираше мъртвото същество, сигурно беше се скрило от него.

При тази мисъл тя се изправи. Тридесет и един чифта очи бяха вперени в нея, без да трепнат, въпреки плътния дим от многото фенери и свещи. Тъчстоун наблюдаваше селяните; Могет гледаше една риба; Сабриел затвори очи, отворила другите си сетива в опит да долови присъствието на мъртвото създание.

И то се появи — слаба, едва доловима миризма, наподобяваща мъчноопределимия полъх на нещо гнило. Сабриел се съсредоточи върху него и го откри, беше в самия навес. Мъртвият някак бе успял да се скрие между селяните.

Тя бавно отвори очи и погледна точно към мястото, където сетивата й подсказаха, че се спотайва мъртвото същество. Видя един рибар на средна възраст, а загрубялото му от сол лице беше червено под избелялата от слънцето коса. Той не се различаваше от хората около него, внимателно вслушан в отговора й, но определено в него имаше нещо свързано със смъртта, или поне много близко до нея. Носеше рибарско наметало, което изглеждаше странно, защото в задимения навес беше горещо заради насъбралите се хора и многото светлини.

— Кажете ми — започна Сабриел — някой донасял ли е голям сандък на острова? Нещо, чиито страни да са с дължина колкото човешка ръка или повече? Трябва да е било тежко — с надгробна пръст.

Въпросът й бе посрещнат с шепот и нови въпроси, хората се обръщаха към съседа си със зараждащ се страх и подозрения. Докато разговаряха, Сабриел тръгна сред тях, като тайно освободи меча си и даде знак на Тъчстоун да стои близо до нея. Той я последващ очите му шареха из групичките хора. Могет, който вдигна поглед от рибата си, се протегна и лениво тръгна по петите му, след като хвърли предупредителен поглед на двете котки, които гледаха наполовина изядената глава и опашка на неговия обяд.

Внимавайки да не стресне жертвата си, Сабриел се движеше зигзагообразно из навеса, слушайки селяните със заучено внимание, макар че не изпускаше от поглед русия рибар. Той бе потънал в задълбочен разговор с един друг мъж, който изглежда ставаше все по-подозрителен с всяка секунда.

След като дойде по-близо, Сабриел беше сигурна, че рибарят е подвластен на мъртвите. Формално, той беше още жив, ала волята му бе подчинена на мъртъв дух, непосредствено свързан с плътта му като някакъв призрачен кукловод, който използваше тялото му като марионетка. Някъде на гърба, под рибарското му наметало, се криеше нещо много отблъскващо. Наричаха ги мордаут, припомни си Сабриел. В „Книга за мъртвите“ имаше цяла страница, посветена на тези паразитни духове. Те предпочитаха да поддържат жив първоначалния си гостоприемник, а нощем се измъкваха, за да задоволят глада си с друга жива плячка — например деца.

— Сигурен съм, че те видях с такъв сандък, Патар — казваше подозрителният рибар. — Джал Стоуарт ти помогна да го свалиш на брега. Хей, Джал!

Той извика последните думи, извръщайки се да погледне някакъв друг човек в стаята. В този миг, обладаният от мъртвите Патар предприе светкавични действия. Удари събеседника си с две ръце, събори го встрани и хукна към вратата с безмълвната жестокост на стенобойно оръдие.

Ала Сабриел бе очаквала това. Тя застана пред него, приготвила меча си, а с лявата си ръка измъкна от пояса Ранна, омайния сънливец. Все пак се надяваше да спаси мъжа, като унищожи онзи мордаут.

Патар се спря и почти се извърна, но Тъчстоун беше зад него, а двата му меча блестяха зловещо от движещите се символи на Хартата и сребърните пламъци. Сабриел изненадано гледаше остриетата, защото не знаеше, че са омагьосани. Беше пропуснала момента да попита, осъзна тя.

Тогава Ранна се освободи в ръката й — ала мордаутът не дочака неизбежната приспивна песен. Патар внезапно изпищя и се скова, червенината се отдръпна от лицето му, заменена от сивота. После плътта му се разпадна и се разложи, дори костите му се превърнаха в мокра пепел, когато мордаутът жадно изсмука живота от него за миг. Току-що нахранен и заякнал, мъртвият се измъкна от падащото наметало, превърнал се в тъмна, разплискана локва. Той придоби форма, докато се движеше, и се превърна в голям, отблъскващо дълъг плъх. Движейки се по-бързо от всяко нормално животно, той хукна към една дупка в стената и избяга!

Сабриел нанесе удар, а острието на меча й отцепи трески от дъските на пода, пропуснало призрачното същество само за миг.

Тъчстоун обаче не пропусна. Мечът в дясната му ръка проряза създанието точно зад главата, а този в лявата прониза змиеподобния му корем. Приковано към пода, то започна да се гърчи и извива, а призрачното му тяло се заизмъква от остриетата. Възстановяваше тялото си, измъквайки се от клопката.

Сабриел бързо застана над него, а Ранна иззвъня в ръката й — мелодична, ленива мелодия, която отекна из навеса.

Още преди ехото му да утихне, мордаутът престана да се гърчи. Почти изгубил формата си заради усилията да избяга от мечовете, той лежеше като парче овъглен черен дроб и трепереше на пода, все още пронизан.

Сабриел прибра Ранна и извади нетърпеливия Саранет. Силният му глас се разля наоколо, а звукът оплете във властна мрежа поквареното същество. Мордаутът не полагаше усилия да се съпротивлява, дори не помръдна уста, за да изхленчи нещо в своя защита. Сабриел усети как се поддава на волята й с помощта на звънеца.

Тя го прибра, но се поколеба, когато ръката й попадна върху Кибет. Сънливецът и Господарят се бяха проявили добре, но Скитникът понякога имаше свои идеи, а сега подозрително помръдваше в ръката й. Най-добре беше да изчака малко, да се успокои, помисли си Сабриел, отдръпвайки ръката си от пояса. Тя прибра меча в ножницата и се огледа из навеса. За нейна изненада всички, освен Тъчстоун и Могет, спяха. Бяха доловили само отзвука от Ранна, а това не беше достатъчно. Разбира се, Ранна също можеше да бъде хитър, но неговата хитрост носеше много по-малко неприятности.

— Това е мордаут — каза тя на Тъчстоун, който потискаше една полуотронила се прозявка. — Слаб дух, определян като един от Нисшите мъртви. Те предпочитат да се движат с живите — да обитават съвместно тялото им до известна степен, да го насочват, и бавно да изсмукват духа му. Така трудно могат да бъдат открити.

— Какво ще правим с него сега? — попита Тъчстоун, гледайки с отвращение потръпващата призрачна маса. Очевидно не можеше да бъде нарязан, погълнат от огън, или каквото и да било друго нещо, за което можеше да се сети.

Ще го пропъдя, като го изпратя да умре наистина — отвърна Сабриел. Тя бавно измъкна Кибет, използвайки двете си ръце. Все още се чувстваше неспокойна, защото звънецът се извиваше в ръцете й, опитвайки се да иззвъни по своя воля — звук, който щеше да я запрати в смъртта.

Стисна го по-здраво и иззвъня традиционното назад, напред и осморката, на която я бе научил баща й. Гласът на Кибет се разнесе, подел весела мелодия, игрив танц, който едва не накара и краката на Сабриел да започнат да подскачат, преди да си наложи да застане напълно неподвижно.

Мордаутът не разполагаше със същата свободна воля. Тъчстоун си помисли за миг, че той се измъква, защото призрачната фигура внезапно подскочи нагоре, а нереалната му плът се плъзна по остриетата на мечовете му почти до ефеса. После отново се плъзна назад — и изчезна. Отново в смъртта, където щеше да подскача и да се върти по течението, докато реве и крещи с гласа, който имаше там, през целия път до Последната порта.

— Благодаря ти — каза Сабриел на Тъчстоун. Погледна двата му меча, все още дълбоко забити в дървения под. Те вече не пламтяха в сребърни пламъци, но тя виждаше символите на Хартата, които се движеха из остриетата.

— Нямах представа, че твоите мечове са омагьосани — продължи тя. — Макар да се радвам, че е така.

По лицето на Тъчстоун се изписа изненада и смущение.

— Мислех, че знаеш — каза той. — Взех ги от кораба на кралицата. Това бяха мечове на кралския защитник. Не исках да ги взимам, но Могет каза, че ти…

Той спря по средата на изречението, когато Сабриел въздъхна дълбоко.

— Е, както и да е — продължи. — Легендата разказва, че създателят на Стената ги е направил по същото време, когато той — или тя, предполагам — е изработил твоя меч.

— Моя? — попита Сабриел, а ръката й леко докосна изтрития бронз на предпазителя. Никога не се бе замисляла кой е изработил меча й — той просто си съществуваше. „Създаден съм за Абхорсен, за да убивам мъртвите“, гласеше надписът върху него, когато изобщо съобщаваше нещо разбираемо. „Значи сигурно е бил изработен много отдавна, в далечното минало, когато е била създадена Стената. Могет трябва да знае, помисли си тя.“ Сигурно не желаеше, или не можеше да й каже — но знаеше.

— Струва ми се, че е най-добре да събудим всички — каза Сабриел, отхвърлила размислите за мечове в настоящия момент.

— Има ли още мъртви? — попита Тъчстоун, като пъшкаше, докато измъкваше мечовете си от пода.

— Не мисля — отвърна Сабриел. — Онзи мордаут беше много хитър, защото почти не беше изсмукал духа на бедния… Патар… така че присъствието му бе потулено от неговия живот. Сигурно е дошъл на острова в онзи сандък с надгробна пръст, след като е внушил инструкциите си на клетия мъж, преди да напуснат сушата. Съмнявам се, че и други са направили същото. Поне не ги усещам тук. Предполагам, че ще се наложи да проверя останалите постройки и да се разходя из острова, просто за да се уверя.

— Сега ли? — попита Тъчстоун.

— Сега — потвърди Сабриел. — Но първо нека събудим всички и да организираме няколко души, които да носят светлините. Освен това е най-добре да поговорим със Старейшината за лодка, която да ни даде на сутринта.

— И достатъчно запаси от риба — добави Могет, който се бе промъкнал обратно при наполовина изядения меджид, а гласът му прозвуча силно над оглушителното ръмжене на хъркащите рибари.

На острова нямаше мъртви, въпреки че стрелците казаха, че са видели странни светлини да се движат из селото по време на краткото затишие в дъжда. Бяха чули и шум от движение на вълнолома и бяха изстреляли пет стрели към камъните, но не бяха видели нищо, преди грубо издяланите, мазни, покрити с парцали пръчки да изчезнат.

Сабриел се придвижи по вълнолома и застана близо до пролуката над морето, небрежно наметнала мушаменото си палто на раменете, а от него се стичаха дъждовни капки, които падаха на земята и във врата й. Не виждаше нищо в дъжда и мрака, но усещаше мъртвите. Бяха повече, отколкото бе доловила преди, или бяха станали много по-силни. После, с болезнено чувство, тя осъзна, че тази сила идваше от едно същество, току-що появило се от смъртта, което използваше счупения камък като портал. Миг по-късно, тя разпозна характерното му присъствие.

Разяждащият дух я беше открил.

— Тъчстоун — попита тя, борейки се да пропъди треперенето в гласа си, — можеш ли да управляваш лодка през нощта?

— Да — отвърна Тъчстоун. Гласът му отново беше безстрастен, лицето му се тъмнееше в дъждовната нощ, а светлината от фенерите на селяните отзад осветяваше само гърба и краката му. Той се поколеба, сякаш не беше редно да изразява мнението си, после добави: — Но ще бъде много по-опасно. Не познавам крайбрежието, а нощта е много тъмна.

— Могет може да вижда в тъмното — каза тихо Сабриел, приближавайки се към Тъчстоун, за да не я чуят селяните. — Трябва да потеглим незабавно — продължи, докато се преструваше, че оправя мушамата си. — Дошъл е един разяждащ дух. Същият, който ме преследваше преди.

— Ами тукашните хора? — попита Тъчстоун, толкова тихо, че шумът от дъжда почти отнесе думите му, ала под деловия му тон се долавяше лека укорителна нотка.

— Разяждащият дух преследва мен — прошепна Сабриел. Тя усещаше как той се отдалечава от камъка, търси наоколо, използвайки свръхестествените си сетива, за да я намери. — Той усеща присъствието ми, както и аз неговото. Когато тръгна, ще ме последва.

— Ако останем до сутринта — прошепна Тъчстоун на свой ред, — няма ли да сме в безопасност? Ти каза, че дори и един разяждащ дух не може да прекоси тази пролука.

— Казах, че „така мисля“ — запелтечи Сабриел. — Той е станал по-силен. Не мога да бъда сигурна…

— Онова същество в навеса, онзи мордаут, не беше много труден за унищожаване — прошепна Тъчстоун, а в гласа му прозвуча самоувереността на непросветения. — Този разяждащ дух много по-опасен ли е?

— Много — отвърна лаконично Сабриел.

Разяждащият дух беше престанал да се движи.

Дъждът сякаш притъпяваше както сетивата му, така и желанието му да я открие и убие. Сабриел напразно се взираше в мрака, опитвайки се да надзърне зад дъждовната пелена, да получи сведенията, осигурени от очите й, редом с некромантските й сетива.

— Ример — каза тя, вече силно, защото викаше селянина, който отговаряше за носачите на фенерите. Той бързо се приближи, рижата му коса беше плътно прилепнала към кръглата му глава, а от високото чело се стичаше дъждовна вода, която отскачаше от топчестия му нос.

— Ример, кажи на стрелците да наблюдават много внимателно. Кажи им да стрелят по всичко, което дойде по вълнолома — сега тук няма нито едно живо същество. Само мъртви. Трябва да се върнем и да поговорим с вашия Старейшина.

Те се върнаха в тишина, с изключение на ботушите, които шляпаха из локвите и нестихващите аплаузи на дъжда. Поне половината внимание на Сабриел беше насочено към разяждащия дух — едно злокобно, причиняващо болки в стомаха присъствие сред мрачните води. Тя се питаше защо изчаква. Дали чакаше спирането на дъжда, или вече прокуденият мордаут да нападне отвътре. Каквито и да бяха съображенията му, те им осигуряваха малко време да се качат на някоя лодка и да отплават. А навярно оставаше и вероятността той да не успее да прекоси пролуката във вълнолома.

— В колко часа започва, отливът? — попита тя Ример, понеже й хрумна друга идея.

— О, около час преди разсъмване — отвърна рибарят. — След около шест часа, ако мога да преценя правилно.

Старейшината се събуди раздразнен от втория си сън. Не му се щеше да потеглят през нощта, макар Сабриел да усещаше, че поне половината от неговата неохота се дължеше на нуждата им от лодка. На селяните им бяха останали само пет. Останалите бяха потънали в пристанището, потопени и счупени от камъните, с които мъртвите ги бяха замеряли, в желанието си да предотвратят бягството на живата си плячка.

— Съжалявам — каза отново Сабриел. — Но трябва да вземем лодка, и то веднага. В селото има ужасно мъртво същество — то ме преследва като ловно куче, а следата, която търси, е моята. Ако остана, ще се опита да дойде тук, а по време на отлива може би ще успее да прекоси пролуката във вълнолома. Ако тръгна, ще ме последва.

— Много добре — съгласи се упоритият Старейшина. — Вие прочистихте нашия остров; една лодка е нещо дребно. Ример ще я снабди с храна и вода. Ример! Абхорсен ще вземе лодката на Ландалин — погрижи се да я натовариш с провизии и провери дали е годна за плаване. Вземи платна от Джалед, ако тези на Ландалин не достигат или са изгнили.

— Благодаря — каза Сабриел. Умората тегнеше над нея, умората и тежестта на осъзнаването. Знанието за враговете й, наподобяващо мрак, който неизменно засенчваше някаква част от зрението й. — Сега ще тръгваме. Оставям ви с добри пожелания и надежди за вашата безопасност.

— Нека Хартата запази всички ни — добави Тъчстоун, покланяйки се пред стареца. Старейшината се поклони в отговор, приведена, мрачна фигура, по-малка и от сянката си, издигнала се нависоко върху стената зад него.

Сабриел се извърна, за да потегли, но по пътя до вратата се образуваше дълга редица от селяни. Всички те искаха да се поклонят или да направят реверанс пред нея, и да смотолевят свенливи благодарности и сбогувания. Сабриел ги прие със смущение и вина, припомняйки си за Патар. Наистина, тя беше прогонила мъртвия, но междувременно беше отнет още един живот. Баща й нямаше да бъде толкова непохватен…

Предпоследният човек в редицата беше малко момиченце, а черната й коса бе събрана в две плитки от двете страни на главата. Когато я видя, Сабриел си припомни нещо, което бе казал Тъчстоун. Тя спря и взе ръката на момичето в своята.

— Как се казваш, малката ми? — попита я усмихната. Изпита нещо като дежа вю, когато малките пръстчета докоснаха нейните — споменът за една уплашена първокласничка, колебливо протегнала ръка към по-голямата ученичка, която щеше да бъде неин водач през първия учебен ден в колежа „Уайвърли“. Сабриел бе изживяла и двете усещания навремето.

— Ейлин — каза момичето и отвърна на усмивката й. Очите й бяха блестящи и живи, твърде млади, за да са помрачени от страха и отчаянието, замъглили погледа на възрастните. Добър избор, помисли си Сабриел.

— А сега, кажи ми какво си научила в часовете по Магия на Хартата — каза Сабриел, възприела фамилиарния, майчински и съвсем неуместен въпросителен тон на училищната инспекторка, която посещаваше всеки клас в „Уайвърли“ два пъти годишно.

— Знам песничката — отвърна Ейлин с леко подозрение, а малкото й челце се сбърчи. — Да я изпея ли, както правим в клас?

Сабриел кимна.

— Ние танцуваме и около камъка — добави доверчиво Ейлин. Тя застана по-изправена, постави едното си краче отпред и разпери ръце, за да пляска с тях зад гърба си.

 

Пет Велики Харти спояват земята,

свързани заедно, ръка за ръка.

Първата е у хората, които носят короната,

втората — у хората, които възпират мъртвите,

третата и петата са станали камък и хоросан,

а четвъртата вижда всичко от ледената вода.

 

— Благодаря ти, Ейлин — каза Сабриел. — Беше много мило.

Тя разроши косата на детето и набързо прие последните сбогувания, внезапно изгаряща от желание да се измъкне от дима и миризмата на риба и да излезе сред чистия, пропит с дъжд въздух, където можеше да помисли.

— Е, вече знаеш — прошепна Могет, като скочи в ръцете й, за да избегне локвите. — Все така не мога да ти кажа, но знаеш, че една от тях е в кръвта ти.

— Втората — отвърна разсеяно Сабриел. — „Втората — у хората, които възпират мъртвите“. Значи кой е… ааа… аз също не мога да говоря за това!

Ала тя мислеше за въпросите, които би искала да зададе, докато Тъчстоун й помагаше да се качи на борда на малкия рибарски съд, който се намираше точно до миниатюрния, отрупан с миди плаж, който служеше за пристанище на острова.

Една от Великите Харти течеше в кралската кръв. Втората се намираше у рода Абхорсен. Кои бяха третата и петата, а и четвъртата, която виждаше всичко от ледената вода? Тя беше сигурна, че във Велизар могат да бъдат намерени много отговори. Баща й навярно можеше да отговори на много повече въпроси, защото нещата, които са останали неясни в живота, се разгадават в смъртта. А оставаше и въпросът с образа на майка й, като трети и последен през тези седем години.

Тъчстоун изтласка лодката от брега, качи се на борда и пое веслата. Могет изскочи от ръцете на Сабриел и зае позицията на барелефа близо до носа, изпълнявайки ролята на нощна стража, като същевременно иронизираше Тъчстоун.

На брега зад тях разяждащият дух внезапно изрева — дълъг, пронизителен вой, който отекна надалеч във водата, смразявайки сърцата както в лодката, така и на брега.

— Насочи се малко по-вдясно — каза Могет в тишината, последвала воя. — Имаме нужда от повече водно пространство.

Тъчстоун веднага се подчини.