Гарт Никс
Сабриел (31)

Епилог

Смъртта изглеждаше по-студена отвсякога, помисли си Сабриел, и се запита защо, докато не осъзна, че още лежи. Във водата, носена от течението. За миг понечи да се възпротиви, но после се отпусна.

— Всеки човек и същество трябва да умрат… — прошепна тя. Светът на живите и неговите грижи й се струваха много далечни. Тъчстоун беше жив и това я правеше щастлива, доколкото изобщо можеше да чувства нещо. Керигор беше разгромен, поне затворен, ако не наистина мъртъв. Беше свършила своята работа. Скоро щеше да премине зад Деветата порта и да намери вечен покой…

Нещо сграбчи ръцете и краката й, повдигна я над водата и я изправи.

— Твоят час не е настъпил — каза един глас, глас отекнал сред още петдесет.

Сабриел примигна, защото около нея имаше много светещи човешки фигури, кръжащи над водата.

Бяха повече, отколкото можеше да брои. Не бяха мъртви духове, а нещо друго, подобно на изображението на майка й, призовано от хартиената лодка. Силуетите им бяха смътни, но тя веднага ги разпозна, защото всички бяха облечени в тъмносините роби със сребърни ключове. Всеки един от тях беше Абхорсен.

— Връщай се — изрекоха те в хор. — Връщай се.

— Не мога — проплака Сабриел. — Мъртва съм! Нямам сила…

— Ти си последният Абхорсен — прошепнаха гласовете, а блестящите сенки се приближиха. — Не можеш да изминеш този път, преди да се е появил друг. Силата е в теб. Живей, Абхорсен, живей…

Внезапно тя наистина усети силата. Беше достатъчна, за да пропълзи, прегази и отново да поеме по реката, предпазливо проправяйки си път към живота, докато блестящият й ескорт накрая изостана. Един от тях — навярно баща й — леко докосна ръката й в мига, преди да остави царството на смъртта зад гърба си.

Едно лице изплува пред погледа й — лицето на Тъчстоун, който се взираше в нея. До ушите й достигна звук, далечен, дрезгав звън на звънци, който й се стори не на място, преди да осъзнае, че това са сирените на линейка, линейки, които набираха скорост откъм града. Не усещаше присъствието на никакви мъртви, нито пък долови някаква велика магия, Свободна или на Хартата. Но все пак, Керигор си беше отишъл и се намираха почти на четиридесет мили от Стената…

— Живей, Сабриел, живей — шепнеше Тъчстоун, хванал ледените й ръце, а очите му бяха толкова замъглени от сълзи, че не бе забелязал как нейните се отварят. Сабриел се усмихна, после направи гримаса, когато болката се завърна. Огледа се в двете посоки, питайки се колко ли време ще му трябва на Тъчстоун, за да разбере.

Електрическите лампи бяха възстановени в някои части на Залата, а войниците отново редяха фенери. Имаше повече оцелели, отколкото беше очаквала, които се грижеха за ранените, укрепваха опасно срутилите се тухлени зидове, дори метяха праха от тухлите и надгробната пръст.

Ала имаше и много мъртви и Сабриел въздъхна, когато остави сетивата си да се реят. Полковник Хорис, убит отвън, на стълбите, магистра Гринууд, нейната невинна приятелка Елимер, още шест момичета, поне половината войници…

Очите й обходиха по-близките участъци, към двете спящи котки и двата сребърни пръстена на пода до нея.

— Сабриел!

Тъчстоун най-сетне беше забелязал. Сабриел извърна очи към него и внимателно вдигна глава. Той беше извадил меча, както видя, а няколко нейни съученички бяха направили целебно заклинание, което вършеше работа засега. Типично за него, Тъчстоун не се беше погрижил за крака си.

— Сабриел — каза той отново. — Ти си жива!

— Да — каза Сабриел с известна изненада. — Жива съм.