Гарт Никс
Сабриел (9)

Глава осма

Събуди се сред приглушената светлина от свещи, топлината на пухено легло и копринени чаршафи, невероятно меки под тежките завивки. В една червена тухлена камина гореше силен огън и облицованите с дървена ламперия стени се къпеха в загадъчния блясък на полирания махагон. Пред току-що отворените й очи се разкри таван със син тапет, покрит със сребристи звезди. В две от стените на стаята имаше прозорци, но кепенците им бяха спуснати и Сабриел нямаше представа колко е часът, нито пък помнеше как се е озовала там. Това несъмнено беше домът на Абхорсен, но последният й спомен бе как припадна на прага.

Предпазливо — защото дори вратът я болеше от денонощното пътуване и уплахата от бягството — Сабриел повдигна глава, за да се огледа наоколо и отново видя зелените очи на котката, която всъщност не беше котка. Странното същество лежеше в краката й, в долния край на леглото.

— Кой… какво си ти? — попита разтревожената Сабриел, внезапно осъзнала, че е гола под меките завивки. Усещането беше приятно, но я караше да се чувства безпомощна. Очите й се стрелнаха към ремъка за меча и пояса със звънците, старателно подредени върху един сушилник за дрехи до вратата.

— Наричат ме с най-различни имена — отвърна котката. Гласът й бе странен, нещо средно между мяукане и мъркане, а гласните изговаряше със съскане. — Можеш да ми казваш Могет. Що се отнася до това какво съм, някога бях много неща, но сега съм едва няколко. Преди всичко, аз съм слуга на Абхорсен. Освен ако не бъдеш така добра да свалиш каишката ми?

Сабриел се усмихна неспокойно и категорично поклати глава. Каквото и да представляваше този Могет, каишката беше единственото нещо, което го превръщаше в слуга на Абхорсен… или на когото и да било другиго. Символите на Хартата върху нея го показваха недвусмислено. Доколкото можеше да определи, обвързващото заклинание беше направено преди повече от хиляда години. Напълно възможно бе Могет да е някакъв дух на Свободната магия на възрастта на Стената или дори още по-стар. Запита се защо баща й не го бе споменавал, и, пронизана от остра болка, си пожела да се бе събудила в неговото присъствие, в неговия дом, което щеше да сложи край на проблемите им.

— Така си и мислех — каза Могет, като едновременно небрежно сви рамене и гъвкаво изпъна гръб. Съществото… или по-точно той, защото Сабриел усещаше, че котката несъмнено е мъжка, скочи върху покрития с паркет под и бавно отиде до огъня. Сабриел го наблюдаваше, а опитното й око долови, че сянката на Могет невинаги беше котешка.

Някой почука на вратата и прекъсна нейното внимателно изучаване на котката. Резкият звук я накара да подскочи нервно, а космите по тила й настръхнаха.

— Това е просто един от слугите — каза Могет с покровителствен тон. — Привидения на Хартата, при това доста нескопосани. Винаги загарят млякото.

Без да му обръща внимание, Сабриел каза:

— Влез. — Гласът й трепереше и тя осъзна, че известно време нервите й ще бъдат опънати и ще се чувства отпаднала.

Вратата се отвори тихо и вътре се появи ниска фигура, загърната в мантия. Тя наподобяваше пазача на горната порта, бе покрита с качулка и поради това със скрито лице, ала цветът на дрехите му бе светлокремав, а не черен. Беше преметнал семпла памучна туника през едната си ръка, от другата висеше плътна кърпа, а в покритите си със символи на Хартата ръце държеше пантофи. Без да каже и дума, отиде до долния край на леглото и постави дрехите в краката на Сабриел. След това прекоси стаята до порцелановия леген, поставен върху филигранна сребърна стойка над един участък от пода, покрит с плочки, вляво от камината. Там завъртя един бронзов кран и от тръбата в стената бликна клокочеща гореща вода, от която се разнесе неприятна миризма на сяра и още нещо. Сабриел сбърчи нос.

— Горещи извори — отбеляза Могет. — След малко ще престанеш да усещаш миризмата. Баща ти все повтаряше, че си струва да я понесеш, за да разполагаш постоянно с гореща вода. Или пък дядо ти го казваше? Или прапралеля ти? Ах, памет…

Слугата стоеше неподвижно, докато легенът се пълнеше, след това завъртя крана, за да спре водата, която преля над ръба и намокри пода, близо до Могет — който скочи и предпазливо се отдалечи от привидението на Хартата. Съвсем като истинска котка, помисли си Сабриел. Може би наложената форма се отразяваше и върху поведението през годините — или вековете. Тя обичаше котки. В училище имаха котка, тлъста сладка писана, която наричаха Бисквитката. Сабриел си припомни как спеше на перваза на прозореца в кабинета на префекта, а после се впусна в спомени за самото училище, питайки се какво правят сега нейните приятелки. Клепачите й се притвориха, докато си представяше часа по етикет и учителката, която монотонно разказваше за сребърни подноси…

Пробуди я внезапно дрънчене и тя отново се стресна, усетила нова пронизваща болка в уморените си мускули. Привидението на Хартата бе ударило бронзовия кран с ръжена от камината. Очевидно нямаше търпение Сабриел да се измие.

— Водата изстива — обясни Могет, като отново скочи на леглото. — А след половин час ще сервират вечерята.

— Те? — попита Сабриел, като се изправи и посегна да вземе пантофите и кърпата, преди да слезе от леглото и да се загърне.

— Те — отвърна Могет, сочейки с глава привидението, което се бе отдръпнало от легена и сега й поднасяше калъп сапун.

Сабриел се затътри към легена, плътно загърната с кърпата, и предпазливо докосна водата. Тя беше приятно топла, ала преди да успее да направи каквото и да било с нея, привидението се приближи, смъкна кърпата от тялото й и изля легена над главата й.

Сабриел изпищя, ала и този път, преди да успее да направи каквото и да било, привидението вече бе взело легена, бе завъртяло крана за още гореща вода и бе започнало да я сапунисва, обръщайки особено внимание на главата й, сякаш искаше да напълни очите й със сапун, или подозираше, че е заразена с гниди.

— Какво правиш! — възмути се Сабриел, когато необичайно студените ръце на привидението започнаха да търкат гърба й, а след това, без особен интерес, гърдите и корема й. — Престани! Достатъчно голяма съм, за да се измия сама, благодаря!

Ала прийомите на мис Прионт за общуване с домашната прислуга изглежда не действаха при домашните привидения. То продължаваше да я жули, като от време на време я обливаше с гореща вода.

— Как да го накарам да спре? — изпелтечи тя към Могет, когато над главата й се изсипа още повече вода и привидението започна да търка долната половина на тялото й.

— Не можеш — отвърна Могет, който изглежда доста се забавляваше с гледката. — Този е особено непокорен.

— Какво… ау!… Престани! Как така, този?

— Тук има много такива — каза Могет. — Всеки от рода Абхорсен си е създал свои. Може би защото след неколкостотин години стават като този. Привилегирована семейна прислуга, която винаги си мисли, че знае най-добре. На практика са хора по възможно най-лошия начин.

Привидението прекрати търкането дотолкова, че да напръска с вода Могет, който отскочи в грешната посока и изпищя, когато водата го застигна. Тъкмо преди върху й да се излее поредната огромна порция, Сабриел видя как котаракът се стрелна под леглото, а опашката му разполови покривалото.

— Достатъчно, благодаря! — изрече тя, когато последната капка вода се процеди през една решетка в покрития с плочки участък от пода.

Навярно привидението бездруго беше приключило, помисли си тя, когато то наистина престана да я мие и се зае да я подсушава с кърпата. Момичето грабна кърпата от ръцете му и опита сама да довърши, ала съществото контраатакува и започна да реши косата й, предизвиквайки ново стълкновение. В крайна сметка, Сабриел беше тази, която се загърна в долната дреха и мантията и се остави да й направят маникюр и енергично да я срешат.

Тя се любуваше на миниатюрния, повтарящ се мотив със сребърен ключ върху черната мантия в огледалото на гърба на един от кепенците на прозорците, когато някъде в къщата прозвуча гонг и слугата-привидение отвори вратата. Миг по-късно Могет се втурна покрай нея, надавайки вик, който Сабриел разтълкува като „Вечеря!“. Тя го последва далеч по-спокойно, а привидението затвори вратата зад гърба й.

Вечерята бе поднесена в главната трапезария на къщата. Това беше дълга, внушителна стая, която заемаше половината от приземния етаж, а акцентът в нея беше прозорецът от цветно стъкло, който се простираше от пода до тавана в западния край. На прозореца беше изобразена сцена от изграждането на Стената и, подобно на повечето предмети в къщата, беше силно зареден с Магията на Хартата. Навярно в него нямаше почти никакво истинско стъкло, мислеше си Сабриел, докато гледаше как вечерното слънце блещука из изнурените фигури, строящи Стената. Както и при привиденията, ако се вгледаше внимателно, човек можеше да различи миниатюрните символи на Хартата, които образуваха шарките. През прозореца се виждаше трудно, но ако се съдеше по слънцето, навън беше почти мръкнало. Сабриел осъзна, че е спала цял ден, а може би дори два.

Една маса, дълга почти колкото стаята, се простираше в далечината — излъскана до блясък маса, изработена от някакво светло лъскаво дърво, богато отрупана със сребърни солници, канделабри и доста нереални на вид кани и покрити плата. Ала само две от местата бяха напълно подготвени, с множество ножове, вилици, лъжици и други прибори, които Сабриел помнеше само от неясните рисунки от учебника си по етикет. Например, тя никога досега не бе виждала истинската златна сламка, с която се изсмукваше вътрешността на нара.

Едно от местата за сядане се намираше пред стол с висока облегалка в началото на масата, а другото беше вляво от него, пред табуретка с възглавничка. Сабриел се запита кое е нейното място, когато Могет скочи върху табуретката и каза:

— Хайде! Няма да сервират храната, докато не седнеш.

„Те“ бяха още привидения. Половин дузина, включително и тиранът с кремави дрехи от спалнята. Всички бяха общо взето еднакви; с човешки облик, но покрити с качулки или забулени. Виждаха се само ръцете им, а и те бяха почти прозрачни, сякаш символите на Хартата бяха гравирани върху протези, издялани от лунен камък. Привиденията се бяха струпали около една врата — очевидно на кухнята, защото Сабриел видя огньове зад тях и долови острата миризма на готвено — и я гледаха втренчено. Беше доста стряскащо да не вижда никакви очи.

— Да, това е тя — каза Могет язвително. — Новата ви господарка. А сега да вечеряме.

Нито едно от привиденията не помръдна, докато Сабриел не пристъпи напред. Те също пристъпиха и всички паднаха на едно коляно, или каквото там ги подпираше под дългите до земята одежди. Всяко от тях протегна бледата си дясна ръка, а символите на Хартата оставиха ярки следи върху дланите и пръстите им.

Сабриел ги погледа за миг, но беше очевидно, че предлагат услугите си, или своята лоялност, и очакват тя да направи нещо в отговор. Отиде до тях и леко докосна всяка от протегнатите ръце, усещайки символите на Хартата, които им придаваха цялост. Могет бе казал истината, защото някои от заклинанията бяха стари, много по-стари, отколкото Сабриел можеше да предположи.

— Благодаря ви — каза тя бавно. — От името на баща си, и за вежливостта, която ми демонстрирахте.

Изглежда това бе приемливо или поне достатъчно, за да продължат. Привиденията се изправиха, поклониха се и се заеха със задълженията си. Този с кремавите одежди издърпа стола на Сабриел и постави салфетката й, докато сядаше. Тя беше изработена от безупречно изгладен черен лен, осеян с миниатюрни сребърни ключета, шедьовър на изкуството на бродерията. Могет, както забеляза Сабриел, имаше обикновена бяла салфетка със следи от стари петна.

— Наложи се да се храня в кухнята през последните две седмици — каза кисело той, когато от кухнята излязоха две привидения, понесли чинии, които известиха за тяхното пристигане с невероятния аромат на подправки и топла храна.

— Предполагам, че ти се е отразило добре — отвърна остроумно Сабриел, отпивайки глътка вино. Беше плодово, сухо бяло вино; макар Сабриел да нямаше толкова тренирано небце, че да познае дали е хубаво или просто обикновено, със сигурност беше пивко. От първите й съществени експерименти с алкохол я деляха няколко години, и тя ги помнеше като значими събития, споделени с две от най-близките й приятелки. Нито една от трите нямаше да може да пие бренди отново, но Сабриел бе започнала да се наслаждава на виното с храната си.

— Както и да е, откъде разбра, че ще дойда? — попита Могет. — Аз самата не знаех, докато… докато татко не изпрати съобщението си.

Котката не отговори веднага, съсредоточила вниманието си върху чинията с риба, която привидението току-що бе поставило пред нея — малка, почти кръгла риба, с ярките очи и лъскави люспи, каквито имаха наскоро уловените екземпляри. Сабриел също получи такива риби, но нейните бяха печени на скара, със сос от домати, чесън и босилек.

— Служил съм на предците ти десет пъти по-дълго, отколкото ти си живяла — отвърна Могет накрая. — И макар че силите ми отслабват с времето, винаги разбирам кога един Абхорсен пада, за да бъде заменен от друг.

Сабриел преглътна последната си хапка, която беше изгубила всякакъв вкус, и остави вилицата си. Отпи глътка вино, за да прочисти гърлото си, ала то сякаш се бе превърнало в оцет, и тя се закашля.

— Какво имаш предвид под „пада“? Какво знаеш? Какво се е случило с татко?

Могет погледна Сабриел с полузатворени очи, отвръщайки на погледа й без да трепне, както не би могла никоя обикновена котка.

— Той е мъртъв, Сабриел. Дори и да не е преминал през Последната порта, никога вече няма да се върне сред живите. Това е…

— Не — прекъсна го Сабриел. — Невъзможно! Не може да е мъртъв. Той е некромант… не може да е мъртъв…

— Точно затова ти е пратил меча и звънците, също както леля му ги изпрати на него навремето — продължи Могет, пренебрегвайки избухването на Сабриел. — Той не беше некромант, беше Абхорсен.

— Не разбирам — прошепна Сабриел. Вече не можеше да гледа в очите на Могет. — Не зная… не зная достатъчно. За каквото и да било. За Старото кралство, за Магията на Хартата, дори за собствения си баща. Защо произнасяш името му така, сякаш е титла?

— Защото е. Той беше Абхорсен. А сега ти си Абхорсен.

Сабриел мълчаливо прие този факт, взирайки се в спираловидните извивки на рибата и соса в чинията си, докато сребърните люспи и червените домати се сляха в изображението на огън и меч. Масата също се мержелееше, както и стаята около нея, и тя почувства как достига до границата със смъртта. Ала колкото и да се опитваше, не успя да я прекоси. Усещаше я, но нямаше как да я прекоси, в която и да е посока — домът на Абхорсен бе твърде добре укрепен. Но тя усети нещо на границата. Там се спотайваха враждебно настроени същества, в очакване тя да я прекоси, ала Сабриел различи и едва доловимата нишка на нещо познато, подобно на женски парфюм, който остава, след като жената излезе от стаята, или на аромата от тютюна на някоя лула зад ъгъла. Сабриел се концентрира върху това и още веднъж се хвърли към бариерата, която я делеше от смъртта…

Само за да отскочи обратно в живота, когато в ръката й се впиха остри нокти. Очите й се отвориха рязко, примигвайки срещу тънките люспи от скреж, и видяха Могет, с настръхнала козина, готов отново да я нападне с лапа.

— Глупачка! — просъска той. — Ти си единствената, която може да разруши защитата на тази къща и те очакват да направиш точно това!

Сабриел се вгледа в разгневената котка, заслепена, готвейки се за рязък и надменен отговор, когато осъзна истината в думите на Могет. Наоколо чакаха мъртви духове, а навярно и разяждащият дух щеше да прекоси реката — и щеше да се наложи тя да се изправи срещу тях сама и невъоръжена.

— Съжалявам — промърмори, свела глава към покритите си със скреж ръце. Не беше се чувствала толкова глупаво, откакто бе запалила един от любимите розови храсти на директорката с едно неконтролирано заклинание на Хартата, като едва не изгори и стария и многообичан училищен градинар. Тогава плака, но сега беше по-голяма и можеше да сдържа сълзите си.

— Татко още не е съвсем мъртъв — каза тя миг по-късно. — Усетих присъствието му, макар че е затворен зад много врати. Можех да го върна.

— Не бива — заяви категорично Могет и сега гласът му сякаш носеше цялата тежест на вековете. — Ти си Абхорсен и трябва да оставиш мъртвите в покой. Пътят ти е предначертан.

— Мога да поема по друг път — отвърна решително Сабриел, вдигайки глава.

Могет понечи да възрази отново, а после се разсмя сардонично и скочи обратно на табуретката.

— Постъпи, както желаеш — каза той. — Защо да ти противореча? Аз съм просто един роб, длъжен да служи. Защо да скърбя, ако Абхорсен се поддаде на злото? Баща ти ще те прокълне, също и майка ти — и мъртвите, които ще се зарадват.

— Не мисля, че е мъртъв — каза Сабриел, а по бледите й бузи избиха ярки червени петна, докато скрежът се топеше и се стичаше по лицето й. — Духът му изглеждаше жив. Според мен е в капана на смъртта, но тялото му е живо. Пак ли ще си навлека гнева му, ако го върна при това положение?

— Не — отвърна Могет, вече успокоен. — Но той ти е изпратил меча и звънците. Само ти се ще да е жив.

— Усещам го — каза просто Сабриел. — И трябва да разбера дали усещането ми отговаря на истината.

— Може би е така — макар да е странно. — Могет сякаш изричаше мислите си, гласът му наподобяваше приглушено мъркане. — Затъпял съм. Тази каишка ме задушава, потиска мозъка ми…

— Помогни ми, Могет — примоли се изведнъж Сабриел, протягайки ръка да докосне главата на котката, и я почеса под каишката. — Трябва да разбера — толкова много искам да разбера!

Могет измърка, докато тя го чешеше, но когато Сабриел се приведе по-близо, чу лекия звън на миниатюрното звънче Саранет, примесен с мъркането, и си припомни, че Могет не е котка, а творение на Свободната магия. За миг се запита каква беше истинската му форма и действителната му същност.

— Аз съм слуга на Абхорсен — каза накрая Могет. — А ти си Абхорсен, така че трябва да ти помогна. Но трябва да ми обещаеш, че няма да възкресиш баща си, ако тялото му е мъртво. Той наистина не би го пожелал.

— Не мога да обещая, но няма да действам необмислено. И ще те послушам, ако си с мен.

— Така си и мислех — каза Могет, отдръпвайки глава изпод ръката на Сабриел. Наистина си печално невежа, иначе щеше да обещаеш на драго сърце. Баща ти не трябваше изобщо да те изпраща отвъд Стената.

— Защо го направи? — попита Сабриел, а сърцето й внезапно подскочи от въпроса, който не й даваше мира през всичките ученически години, въпрос, който Абхорсен винаги отклоняваше с усмивка и отговаряше с една-единствена дума: „необходимост“.

— Страхуваше се — отвърна Могет, заемайки се отново с рибата. — В Анселстиер ти беше в по-голяма безопасност.

— От какво се е страхувал?

— Яж си рибата — рече той, когато от кухнята се появиха две привидения, които очевидно носеха следващото ястие. — Ще поговорим по-късно. В кабинета.