Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Взятка Харону, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010-2011 г.)

Издание:

Леонид Панасенко. Гневът на Ненагледна

 

Редактори: Иван Троянски, Светлана Тодорова

Оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, 1979 г.

Рисунка на корицата: Текла Алексиева, 1988 г.

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Топка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Гичева

 

Украинска-съветска, I издание

Дадена за набор на 28.I.1988 г.

Подписана за печат на 28.IV.1988 г.

Излязла от печат месен юли 1988 г.

Формат 70 х 100 32 Изд. № 2144

Печ. коли 20. Им. коли 12,96 УИК 14.30

Цена 2 лв.

 

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

ДП „Георги Димитров“, София

 

Леонид Панасенко. Сентябрь — это навсегда

Днепропетровск, „Промiн“, 1983

История

  1. — Добавяне

Така си беше: на младини се присмя на врачката, която, първо, както обикновено, му обеща несметни богатства и слава, след което впи поглед в дланта му, замърмори, после уплашено се дръпна и колкото и да я разпитваше, рече само: „Линията на живота ти… Не прекъсва, но и не продължава. Ще се подвизаваш някъде между небето и земята, миличък. А това е невъзможно…“

Сега Адам се убеди: да, наистина е невъзможно, защото лодката е вече насред реката, а той все не може да заприказва проклетия старец. Но кой е той! Не ще и съмнение, че сред милионите, та и милиардите пътници, вече превозени от Харон, е имало най-забележителни хора; учени и оратори, властници и сладкогласни певци — служители на всички музи… И никой… Господи, никой векове наред не е успял да трогне този истукан, по-студен и по-равнодушен от черните води на Стикс. Не всички са опитвали, разбира се. По време на последния преход душите на мнозина погивали заедно с тялото, тоест ставали слепи и глухи, по-мъртви от самото подземно царство. Но нали е имало и силни. Имало е смели и хитри. И бунтовници, у които духът на противоречие е пламтял по-ярко дори от запалените на отвъдния бряг огньове. Уви! Проклет да бъде този безсмъртен стар пръч — полугол и грозен, облечен с вонящи дрипи, глух за молби и стенания. Водата е като смола — изглежда гъста, тежка. Греблата потъват в нея без звук, без пръски. Лодката плава бавно и невъзвратимо. Тук времето не се усеща, но и тук то безспорно съществува — изтича, свива се, късно е…

Ех, врачко! Колко сбърка. Тъкмо отсрещният бряг на Стикс е краят на линията на живота, макар че формално Адам почина онзи ден. Но защо лодкарят изобщо не се трогва? Може би недочува?

— Не искам там, старче — колкото се може по-високо и по-убедително рече Адам, като извади монетата от устата си, за да не му пречи. — Много обичам живота и няма какво да правя там, в царството на сенките. Пусни ме или поне ми дай отсрочка.

След тези думи Адам тутакси пак налапа обола, за да не нарушава погребалния обред.

Старецът мълчеше. Лодката бавно плаваше към Аид, който оттук изглеждаше не толкова зловещ, колкото безкрайно потискащ: камари от прашни дървета, камъни и скали с долепена до тях широка кула с арковиден вход, зад всичко това пак дървета и някакви бели кълба — мъгла или пушек, а още по-нататък, вляво, след зеленикавочерния сумрак блещукаха светлинки — сигурно там бе съдилището, където душата на Адам ще блуждае вечно.

Адам пак извади обола от устата си. Харон погледна сребърната монета, която Адам бе купил, преди да умре, от един познат колекционер. В безцветните очи на лодкаря блесна искрица интерес.

— Аха, той забеляза — зарадва се Адам. — Признай си, приятелю, вече отдавна не ти плащат за превоза. Забравили са обреда, забравили са го. Пък аз ще ти платя. Толкова пари не си сънувал. Само ме пусни горе. Да, на това хората му викат подкуп, но какво те засягат хората, старче. Гледай…

Адам припряно измъкна от пазвата си велурена кесия и я развърза. Дори на оскъдната светлина брилянтите припламнаха, заблещукаха, сякаш се размърдаха върху дланта му.

— Тук има горе-долу един милион… — гласът на Адам трепна. — Вложих в тях всичките си спестявания. Хонорарите ми за репортажите и за книгите… Три от тях станаха бестселъри. Всичко… Всичко ти давам.

Харон дори не погледна скъпоценните камъни, не обърна глава към Адам. Сякаш не беше и чул предложението.

Адам се смрази от ужас. Изведнъж разбра колко нелеп и смешен е опитът му да подкупи лодкаря. Милиарди покойници са седели преди него в тази ладия. Ако не всички, то поне мнозина са искали да продължат самоизмамата на битието, че и да се върнат горе… Най-важното бе да не попаднат в Аид, да не се слеят с неизброимата тълпа от безлични стенещи души, които са забравили земята и живота на нея — лишени от всякакви желания, те бродят из поляните с цъфнали диви макове, още по-посърнали и по-жалки от цветовете им… Как не се сети по-рано, че вече милиони пъти са изкушавали Харон. В тази лодка е седял самият Крез — къде е сега тъжната му сянка? Седели са императори и фараони, красавици на всички времена и народи, финансови магнати, велики учени и Омир… А той, нещастният драскач, репортер и развейпрах… Той си въобрази, надяваше се…

Всъщност всички са се надявали. Всички преди него. На милостта, на случая, на късмета…

Адам погледна с недоумение обола, който все още стискаше в ръка, и метна паричката в реката. За какво му е? Има ли нужда да възкресява един древен обичай, забравен и безполезен както всичко, на което се е надявал и за което е мечтал.

И все пак чудото стана.

Старецът се обърна към пътника и в скърцащия му глас прозвуча укор:

— Защо нарушаваш обреда, човече? Предстои да те съдят.

— Плюя на това — почти изкрещя Адам и пак се изуми. Харон остави едното гребло и извади от ухото си мръсни кълчища или памук. Ето какво било! Излиза, че лодкарят дори си запушвал ушите, за да не чува молбите и предумванията. Жълтеникавото лице на Харон бе изпъстрено с белези и драскотини, долната устна над бялата проскубана брада беше цепната. Нима?… А по лицето и дрипите му личаха белезникави петна. Те се сливаха в странен налеп, образуван сякаш от безброй засъхнали капки мръсна вода.

— Позна — заплювали са ме — измърмори Харон. — Безброй пъти. Сам виждаш. А женорята ме дращеха по мутрата — все гледаха да се докопат до очите. Един римлянин от много акъл ме ръгна с меч.

— За кого говориш? — не разбра веднага Адам.

— За такива като тебе. Любители на живота.

— Не разбирам! Ужасно е… — смутено избърбори Адам. — Това е диващина.

Лодкарят неопределено изхъмка и остави греблата, за да си почине.

— Телесата си загубват там — Харон хвърли остър поглед към кулата с черната кухина на входа. — А тук понякога се държат по-грубиянски, отколкото на земята… Един лорд отказа да се качи в лодката. Била мръсна, нарушавала се хигиената. А защо им е на покойниците хигиена?

Той замислено погледна ниското сляпо небе — без слънце и вятър, — което едва криеше своя каменен свод зад зеленикавокафявите облаци, и без всякаква връзка попита:

— Другите, дето не си знаят парите, още мога да ги разбера. Жал им е… А ти защо се силиш нагоре? Какво друго си оставил там освен грижи и суета?

— Там животът е тооолкова хубав…

Адам почти изпя тази фраза.

— Ти не можеш го разбра, приятелю Харон. По-точно, дълго е за разправяне. Същността на живота не е в големите събития, които ние така или иначе търсим по земята. Разбрах го, когато ходих с рибарите на лов… Отдавна, още като хлапе… Същността на живота е в малките радости и в спокойствието на духа. Представи си само един ден. Обикновен, делничен… Изкъпал си се преди лягане и на сутринта се събуждаш сред чисти завивки. Ранна есен е. Дърветата зад прозореца вече линеят. Въздухът е като изворна вода, но е още топло, а през деня ще е направо приказно. Правиш малко гимнастика. Следва лека закуска. О, дори сега долавям аромата на пържената шунка и на кафето — горещо, току-що сварено. А как се пише сутрин! Отначало думите се будят с нежелание, сякаш ги виждаш как се прозяват и се протягат. Минава време и те започват да разбират от ред и от смисъл, все по-бързо се строяват върху листа. Вече се тълпят, бързат да се материализират, дори си пречат взаимно. И се подчиняват. Усещането, че имаш власт над тях, с нищо не може да се сравни. Познато е може би само на Наполеон, когато той и армията му сякаш са били едно цяло… Ах, старче, защо ми сипа сол в раните!

— Не се коси толкова — рече Харон. — Само глътка от Лета — и всичко ще забравиш. Хитра река… Тук непрестанен плач и стон щяха да се чуват без нея… Разказвай, разказвай…

— Не искам да забравя! — злобно каза Адам. — Не за това те моля… За мен писаха: „неудържимият репортер“. Това не е само име по първите страници на вестниците и евтините книжлета, дето ги продават във всеки павилион. Начин на живот е. Радвах се на всичко, то ме опияняваше като вино. Представи си: добре си поработил, захвърляш писалката по дяволите, взимаш ключовете за колата и излизаш на двора. По седалката са нападали листа — нека си стоят там. Тръгваш да вземеш приятелката си, имате уговорка. След половин час вече сте в ресторантчето, където сервират месо с гъби и тръпчиво червено вино. И музика. На масата — ваза с хризантеми. И всичко — виното, сладките приказки, блусовете, допирът на телата — разпалва огъня на желанието. Нетърпението ви тласка към колата. По пътя току се целувате с риск да се блъснете в някой стълб. Най-после сте в спалнята… О, нямаш представа каква спалня има приятелката ми. Цялата стена срещу леглото е огледална… И изведнъж се оказва, че съм болен от рак. И то на четирийсет и две години. Не съм се наживял, старче, разбираш ли?!

Харон, както се стори на Адам, кимна със съчувствие и си погледна часовника. Часовникът — хубав, швейцарски — смая Адам. Дрипи, ладия, старец от задгробния свят и… този механизъм. Жив, тиктакащ, от другия — реалния свят.

Защо ти е? — попита Адам, като посочи с поглед часовника.

— За ориентация мъгляво отговори Харон. — Работата е много — виждаш каква тълпа се е събрала, пък аз съм стар… Ето, днес се заприказвах с теб, а през нощта Хермес ще доведе нова партида…

Адам се върна за миг в миналото, когато се отказа от безполезните консултации с медицински светила и окончателно се прости с надеждата, че ще оздравее. За няколко дни прочете цял куп книги, в които човекът прибягваше до безброй хитрини, за да създаде различни модели на съществуване след смъртта. Трудно е да се каже с какво точно го привлече гръцката митология.

Може би с това, че не плашеше с никакви крайности. Да, мрачно, да, лошо, да, загуба на всички желания, сиреч пълно обезличаване. Последният постулат се свързваше с безброй древни и най-нови представи за разтоварването на психическата енергия на индивида в някакво общо поле… С една дума, той направи своя избор, купи обола и дори отиде в Италия, на езерото Аверн, където според преданието се намира един от входовете на Аид… Когато Адам изведнъж осъзна, че не спи, а върви и се препъва по камениста, едва осветена пътека, той разбра: всичките му предположения са се сбъднали. Слизането продължи около два часа. Хората вървяха мълчаливо, зашеметени от случилото се, като не знаеха да се радват ли, че засега няма пълно небитие, или да се вайкат за онова, което е изгубено завинаги. Бяха петдесетина души, а може би и повече. Адам различаваше само сенките на онези, които вървяха най-близо до него. От време на време някоя от жените започваше да плаче. Хермес грубо ги окуражаваше, но им даваше и зор. Изглежда, пътеката нямаше необходимата пропускателна способност, но тук или ги мързеше да правят каквито и да било подобрения, или канонът го забраняваше.

Веслото плесна — Адам се сепна.

И тутакси се уплаши. До припадък. До повдигане.

„Защо не предприема нещо? Отвъдният бряг е все по-близо, а старецът и не мисли да ми помогне! Нима всичко е напразно?! Всичките ми хитрини, цялата ми енергия, жизненост. Нима те не са нужни на тукашния свят? Тогава защо й е на душата илюзията за живот? За да угасне сред поляните? За да стане първо безплътна, после равнодушна и безпаметна, тоест абстрактно мислеща субстанция, бурмичка от световната ЕИМ… Не! Хиляди пъти не! Долен старец, забравил вкуса, цвета и мириса на живота, как да трогна сърцето ти?!“

— Какво мълчиш като мумия?! — изкрещя Адам.

Овладяха го гняв и ужас. Вече бяха наближили брега, който имаше цвят на стар кокал, защото бе отъпкан от милиони нозе. — Пак мълчиш… Измисли нещо! Страх ме е. Не искам да ходя при сенките, на поляната… Там няма думи и спомени… Спри да гребеш, старче!

— Чудак — изхъхри Харон. — Искаш невъзможното. Не е по силите ми да ти върна живота, човече. Ти си мъртъв и си погребан. Още никой не е възкръсвал от гроба…

— Измисли нещо! — Адам се свлече от пейката и с молба простря ръце към стареца. На дъното на лодката коленете му потънаха в пласт от нечистотии. Изглежда, долу имаше косми, изпонападали от дрехите на пътниците за царството на мъртвите, прах от обувките им, разни вещи, които се бяха разложили.

— Мога да ти предложа нещо — замислено рече Харон и цепнатата му устна се изкриви в подобие на усмивка. — Но едва ли ще склониш. Това не е живот — онзи, твоят… Но би могъл да живееш със спомените си…

— Съгласен съм, на всичко съм съгласен! — изкрещя Адам и задърпа кесията с брилянтите от врата си. — Все пак го склоних! Подкупих стареца! — Той се смееше като луд и в бързането не можеше да свали кесията, нито пък да скъса шнурчето. — Само не при сенките!

— Не бързай да се радваш. — Харон спря да гребе. — И прибери тези камъни. Вече ти казах: тук те не струват нищо.

— Какво трябва да направя? — Адам замря, страхуваше се да не разгневи всемогъщия старец.

— Уморих се да греба без почивка. Болят ме ръцете. Освен това скучая. Всичките ми пътници или мълчат като риби, или вият и стенат. Седни до мен — ето ти едното гребло! — и ми разказвай за онзи живот. Добре разказваш…

„До него?… Този гнусен дявол се гаври с мен. С години да измъчвам душата си със спомени за радостите на битието, което толкова обичах, и да греба, да греба безспир? Да изгарям от безплодни мечти за Невъзвратимото?! Само болното ми въображение да рисува гощавките с приятели и прегръдките на Ева?! Да забравя, че съм бил галеник на света, богат и известен? И всичко това е останало там. А тук ще снова вечно между живота и смъртта… Сега разбирам защо навремето врачката се уплаши, щом видя линията на ръката ми… Сам, доброволно, да се обрека на вечни мъки?! Не, за нищо на света! Предпочитам да ме съдят… Предпочитам да отпия от Лета…“

— Знаех си аз — въздъхна Харон и се захвана да гребе. Лодката пак заплава към брега.

— Не, не! — Адам скочи на крака. Лодката се люшна и това ново движение изглеждаше необичайно и странно в света на хилядолетния ред. — Ще греба. И ще разказвам…

Старецът мълчаливо сви рамене, стори му място. Лицето му пак стана безизразно и отчуждено.

Адам се спъна първо в пейката, после в черпака, сетне бързо пристъпи напред и не седна, а направо се стовари до лодкаря.

С две загребвания Харон обърна лодката към брега, откъдето бяха дошли току-що. Там продължаваше да стои тълпата, която бе довел Хермес. Душите чакаха своя ред да прекосят Стикс и да се превърнат в сенки.

„Нека се мъча — помисли си Адам. — Всякак… Адски! Нека изгарям на кладата на спомените… Затова пък ще ми остане душата. Болна, кървяща — но жива!“

— Какво чакаш? — запита Харон и посочи с поглед греблото.

Адам сграбчи излъсканата дървена дръжка. Тежкото гребло му се стори необичайно леко. Небето над Аид изсветля и Адам си помисли, че и тук стават промени, значи и тук има някакво движение. Макар и слабо, почти незабележимо като дъха на спящо дете, но достатъчно, за да се устои на тлена и вечността. Разбира се, на живата душа й трябва целият свят, но тя ще съумее да се задоволи и с малкото. А ако не умее, ще се научи…

За първи път, откакто бе стъпил в царството на мъртвите, Адам се усмихна.

Погледна стареца с цепнатата устна и сякаш между другото каза:

— Знаете ли, друже Харон, през миналото лято се озовах в Испания. Съвсем случайно, без пукната пара, без документи. Трудно е да се измисли по-смешно положение. И така… Слизам от самолета…

Лодкарят наклони глава, за да чува по-добре. Започна да гребе все по-бавно, после пусна греблото. Потопи отрудената си длан във водата — за да охлади смъдящите мазоли, а с другата се закани на тълпата, която роптаеше на брега.

Адам също погледна бившите си спътници към царството на Аид.

Хората оживено ръкомахаха, крещяха нещо — Адам още не различаваше какво, — а една жена дори нагази до колене в черните води на Стикс и развя шал или бяла кърпа.

Адам го заболя там, където преди бе туптяло сърцето. Не знаеше защо се вълнуват хората на брега. Дали се радват, че поне един от тих се е откупил от жестокия старец, или завиждат и проклинат. Сега вече не само Харон, но и него.

Край
Читателите на „Подкуп за Харон“ са прочели и: