Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Чудомир. Под шарената черга

Избрани разкази и фейлетони

Първо издание

Съставител и редактор: Драган Ничев

Редактор на издателството: Цветан Пешев

Художествено оформление: Юли Минчев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Антоанета Петрова

ДИ „Отечество“, София, 1981

ПК „Димитър Благоев“, София, 1981


— Митко, Миткоо, ставай, майка, ставай, че слънцето наближава да изгрее, а ти още спиш. Хайде, аз тръгвам!… Миткоо, Митко бре, чуваш ли? Че погледни де, отвори тия клепачи, дето сякаш с туткал са залепени. Хайде, погледни ме, погледни! Там до водника съм ти оставила чувала, престилката и коматче хляб с бучка сирене вътре. Стани, мама, стани! Нали я знаеш на „Горчилов дол“ градинката е само от седем къси редчета, ще ги претършуваш на бърза ръка и ще дойдеш да си отспиш. Чуваш ли бре, сине?

— Хммм… — мънкам аз сърдито, обръщам се на другата страна и се завивам презглава. Мама обаче ме хваща за рамото, раздрусва ме и още по-сдържано нарежда:

— Стани, стани, майка, че какини ти досега са обрали градината на „Кантарска ливада“ и са тръгнали вече към Сивата вода. Ставай и не ме бави повече. И не си обувай обувките, защото нощес пак е валяло дъжд, та е кално. Хайде! Като обереш всичките редове и ти се препълни чувалът, напълни и престилката, завържи я здраво и ги остави на синура под инджирката круша. Седни на чувала след туй и дорде си изядеш хлебеца и сиренцето, батю ти ще мине с каруцата и ще ги натовари. Или батю ти, или аз ще дойда. Хайде, мама, хайде!

Мъркам аз, обръщам се ту насам, ту нататък под чергата, но става ли се тъй рано, когато си толкова малък, когато е май, под прозореца бълбука приспивно реката; когато славеите се надпяват по крайбрежните ели; когато въздухът ухае на люляк, акация и опива като лудо вино?

Мама най-после губи търпение, отмахва чергата, издърпва ме, нахлува памуклийката, мушва коматя в джоба ми, мята чувала и престилката на рамото ми и тръгваме. Щапам аз като в просъница из калната улица настръхнал, гологлав, неумит, бос и с вързан палец на левия крак. Мама крачи по мъжки пред мене, а аз подтичвам след нея и ми се плаче. Накрай селото, при стария мост, се разделяме и аз прецапвам студените води на „Горчилов дол“ и поемам към градината. Току-що се е съмнало, а някои селяни вече се връщат натоварени с пълни чували розов цвят. Ето го и чичо Съби с едноухото си сиво магаре. Като ме зърна, какъвто бе закачлив, отдалече още се провикна:

— Охоо, малкото даскалче, гаче ли е позакъсняло. Чакало е, види се, да удари училищният звънец, че тогава да тръгне гюл да бере. Хайде, хайде, чичовото, ти побързай, а пък аз, като отивам нататък към слънцето, ще му кажа да почака, да не изгрява още.

Нищо не можах да му отговоря. Засрамен, наведох глава и усилих крачките. Като пристигнах на градината, метнах чувала на един клон от крушата, препасах престилката, като забих здраво двата й края около кръста си и навлязох в първия ред. Трябва да се бърза, че от изток почна да се източва тънка розова ивица, а над нея жълта, по-широка. Първият ред започваше с два пъти по-висок храст от бели рози. Надигам се да настигна високите цветове, краката ми потъват в калната и студена земя, извадя единия, другият потъне. От дъжда и сутринната роса по ръцете ми се стича вода и чувствам как лази чак около кръста ми. Докато обера високия храст, няколко пъти се одрасквах до кръв. Окалях се до колене. Превръзката на палеца ми паднала и раната почна да ме боли, но бързам и навлизам вече в третия ред. Поглеждам тревожно на изток, защото розите трябва да се оберат, преди слънце да изгрее.

Напече ли ги, те губели от своята сила. Небето е пламнало високо над планината, сякаш зад нея бълва огън и пламък някаква огромна пещ. Ето и слънцето показа нажеженото си чело, а аз едва съм обрал половината градина. Краката ми са премръзнали и раната боли, боли. По пръстите на ръцете ми е налепнал дебел слой смола от чашките на цветовете и по-често заедно с цвета хващам майски бръмбар или друга някоя буболечка. Зажужиха и пчели и една подранила ме жилна по ръката. Изсипвам често препълнената престилка в чувала, който почти е пълен, а необраните редове все повече се отрупват с цвят. Чувствам умора и болка в крака и ръце, мокър съм, кален и иде ми да ревна с глас. Наоколо вече почти няма хора, всички са обрали градините си и са си отишли.

Изведнъж по тясната пътека откъм дола, като изтриваше лицето с престилката, се показа мама. Щом я видях, сърцето ми се разтупа и долната ми устна затрепера, но направих усилие и се въздържах. Сълзите обаче не можах да спра и те затупаха едри, едри по измокрената ми памуклия.

— Тъй, момчето ми, тъй! — провикна се отдалече тя. — Я колко цвят е набрало — цял чувал! Умори ли се, мама? Ух, ух, колко се е изкаляло, колко се е измокрило, горкичкото. И пръстчето му разкървавено, и превръзката я няма. Паднала ли е, мама, изгуби ли я?

— Паднала е някъде в калта — промълвих аз и като изхълцах, добавих:

— И една пчела ме ужили.

— О, о, маминото, измъчило се, горкото, изтрепало се. Хайде стига, чедо, стига. Изпразни престилката в чувала, развържи я, иди в дола при кладенчето и си натопи ужилената ръка в студената вода. После си измий лицето, краката и раничката на пръстчето. Хайде, мама, хайде! Дорде се измиеш, аз ще обера останалите редове и след това ще седнем да починем, да си изядеш хлебеца и сиренцето, дорде мине батю ти.

Една дълбока, облекчителна въздишка се откъртва от гърдите ми и бършейки сълзите си с ръкава на памуклийката, тръгвам към кладенчето. На още тъмния фон на голямата кория, огрени от слънцето, стройните тополи край воденицата горят като запалени свещи. Пламнаха и керемидите на близките къщи, грейнаха и градините наоколо. Небето е бистро и синьо, синьо като планински вир и цялата околност дъха на рози. Един засмян майски ден пристигаше в нашето село.

Край
Читателите на „Розобер“ са прочели и: