Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Чудомир. Под шарената черга

Избрани разкази и фейлетони

Първо издание

Съставител и редактор: Драган Ничев

Редактор на издателството: Цветан Пешев

Художествено оформление: Юли Минчев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Антоанета Петрова

ДИ „Отечество“, София, 1981

ПК „Димитър Благоев“, София, 1981


В един късен есенен ден мама ми дойде на гости. Мой приятел ходил с колата си в село по търговия, отбил се да я види, придумал я и за голяма моя радост и изненада тя се съгласила.

— Как тъй се сбърка, как тъй се реши да дойдеш в града? Толкова много съм те канил и молил.

— Е, дойдох най-после. Каних се, каних и се реших. То да не беше приятеля ти, да не бяха и сестрите ти у дома, кой знае дали щях да дойда, но натиснаха ме, облякоха ме, качиха ме на автомобила и довтасах. Дойдох, майка, да ти видя новата къща. Толкова години те мислех, че скиташ и се измъчваш по чужди, та сега искам да те видя как си се настанил под свой покрив, в свой дом, че може тази зима да склопя очи и много ще ми е мъчно.

— Само за къщата ли дойде?

— Е, ти пък. Не само за нея. За тебе, за булката, за децата, ама и нея искам да видя.

— Е, харесваш ли я?

— Че чакай де! Чакай да пообиколя и я разгледам.

Приведена, потропвайки с тояжката си по циментовата пътека, тя тръгна най-напред из двора. Разгледа градинката, надникна в курника, попипа едно новопосадено дръвче, почука каменното стъпало на стълбата, откъсна две-три сухи листа от едно цвете в саксия и като се спря по-дълго до чешмата, рече:

— Ей това ми най харесва и за него най-много те облажавам. Такова нещо да си имам в село, не ми трябва друго. Ох, не мога, майка, не мога да дигам вече тая голяма кофа на кладенеца. Кръста не държи вече, а пък вода трябва постоянно.

— Да купим една помпа.

— Помпата си е помпа, а това нещо е друго. То цена няма.

И като подложи шепа, сръбна няколко глътки и рече:

— Ух, че е хубаво нещо! Мека водица, сладка водица, не е като нашата варовита… Блазе ви, майка, блазе ви, то, дето речено, с пари не се купува.

Помогнах й след това да се качи на малката тераса, обходи стаите, прегледа кухнята, надникна в зимника и като забеляза в един ъгъл изсипани пет-шест килограма картофи, запита тревожно:

— Че где ви е зимнината бе, синко? Това ли са ви всичките картофи? Ами лук, фасул, леща имате ли?

— Това са, но ще си купим и фасул, и лук, и всичко.

— Ще си купите. Все с купило. Все с пари.

На обед сложихме още един стол и я поканихме да седне до нас около масата. Тя постоя малко, повъртя се, па слезе и седна на пода до печката.

— Аз, майка, на стол не мога да седа. Боли ме кръста. Тук ми е по-добре. Тъй съм свикнала.

Постлахме й отпред, сипахме и казах да й дадат дървена лъжица и почнахме да обядваме.

— Ами ти нищо не каза за къщата, за стаите, харесват ли ти, не ти ли харесват.

— Хубаво е бе, майка, много ви е хубаво наредено и нагласено, само да сте здрави, само здраве да е.

— Както виждаш, имаме три стаи. Двете са за нас, а третата е за тебе. За тебе съм я направил, та стига да седиш сама като кукувица в село, а да дойдеш тук да почиваш и да си гледаш старините. Ако трябва, и момиче ще взема, та да ти шета. И пари ще имаш, колкото искаш, и всичко.

— Уу, и момиче пък. За какво ми е момиче. Какво шетане имам аз? Пък колкото за парите, мене не ми трябват. Защо ми са? Онези петстотин лева, дето ми ги даде миналата година, тъй си стоят небутнати. В село, както си отглеждаме и ни се ражда всичко, да може да си сеем и сол, за нищо пари няма да давам.

— Че сол сее ли се?

— Зная, че не се сее, само казвам. Като си има брашно човек, като си има в зимника, като си има вълна от овцете и мляко от кравата, защо му са пари?

— Ами газ за лампата?

— И тя тъй стои оттогава.

— Защо? Не си ли светиш.

— При тия дърва, дето ги имаме, защо ми е светило? Като наручкам един огън, и за ламба не ми идва на ум. Пък аз през зимата и дърва рядко слагам в огнището. Ронкам си царевица, хвърлям кочаните в огнището и хем ме топлят, хем ми светят. Няма да чета вестници я! Преда нещо дебело за сестрите ти, я за навуща, я за козинява черга и много светло ми не трябва.

— Е, какво ще кажеш за твоята стая. Онази, дето е към пътя. Харесваш ли я, ще можеш ли да живееш в нея?

Тя помълча малко, па рече:

— Нали ви казах бе, майка, всичкото ви е от хубаво по-хубаво. Къщата ви е наредена, нагласена, постлана, с пръчка да я удариш, и ще тръгне, дето има една дума, ама…

— Какво ама?

— Много ви е чисто бе, майка, пък аз съм стара жена, няма да мога да ви пазя. После кашлям, нощно време не мога да спя и ще будя децата.

И като замълча, пак добави:

— И още нещо. Че вий нямате камина бе, майка. Такава къща, пък без огнище. Да не би да сте забравили?

— Не сме забравили, но тук в града на печки си готвим. По-лесно е и по-евтино. За камината трябват много дърва, а тук ги няма като в село.

— Тъй, тъй… Пък аз съм свикнала все около камината, все около огнището. Боб в гърненцето да си сложа, водица да си стопля, хляб на жаравата да си припеча, че да го полея с водица и да го увия в една кърпа, та да омекне… Аз тука, да ти кажа, не зная ни какво да ви помогна, ни къде да седна, като нямате огнище.

Три дена стоя в града и сякаш й се сториха три години. Все нервна, все неспокойна ходи из двора, гледа затворените в курника две-три кокошки: храни ги, сменя им водата по три пъти и им говори:

— Ох, ох, бабините, горкичките, и перушината им опадала от мъка в тоя затвор. Да сте в село, че да ви пусна из оня широк двор…

Два пъти ходи на черква. Опита се да завърже приятелство със съседките, но не успя. Водихме я на кино, на сладкарница, в градската градина…

На третата нощ спах неспокойно. Пробудих се към един часа и чувам: някой пъшка. Мама спеше в съседната стая. Между двете стаи нямаше врата. Щракнах лампата на нощната си масичка, надигнах се, гледам, а тя кокори очи.

— Защо пъшкаш, да не си нещо болна?

— Не съм, ама не мога да спя.

— Защо? Да не ти е неудобно леглото?

— Не, мисля.

— Какво мислиш?

— За село мисля.

— Какво толкова има да мислиш за село?

— За къщата, за градинката. Ще влезе някое чуждо прасе в двора, че ще изрови всичко.

— Сестрата нали наглежда, нали пази?

— Де има време тя постоянно да наглежда.

— Кажи, че ти е домиляло село и искаш да се върнеш.

— Тъй, майка, тъй. За къщата, за градинката, за кокошките, за съседите… Тук все учени, все кокони, а там от едната страна кумата, от другата кумицата, леля ти Рада е през две къщи пък. Ако ги няма и са по работа, седнем на прага на пътната врата с дяда ти Рача и си приказваме за туй, за онуй и си разбираме от приказките. И с черковата съм си свикнала, и хората ми са близки, и кравите, и козите им познавам, дето е речено, а тук всичко ми е чуждо…

Да си ида, майка, да си ида, че ще се поболя. Като се съмне, намери ми една талига и ме изпрати. Хубаво, много хубаво е у вас, и булката ти е добра, дано ви даде господ още по-хубаво да се наредите и да живеете, ама аз не мога да свикна тук. В село искам да си отида и там да си умра. И батьо ти ме кани да ида у тях, и сестрите всеки ден ме викат — не мога и не мога. Нали знаеш приказката — дето се окучило, там се научило. Намери ми ти талига, пък аз пак ще ви спохождам, пък и вий ще ми се обаждате. Аз като знам, че сте живи и здрави, стига ми.

На сутринта беше мъгливо, студено и ръмжеше дъжд. Помъчих се да я убедя да остане, дорде се оправи времето, но не помогна.

— Дъжд да вали, град да вали, аз си отивам.

Излязох, намерих каруца, заведох я на хана, качихме я, увихме я с черга и като потегли за село, сякаш слънце пекна над града. Такава чиста и светла радост, отразена в лицето й, аз отдавна не бях виждал. Това не беше майка, която е навестила сина си, а сякаш помилван затворник на път за бащиния си дом.

Край
Читателите на „На гости“ са прочели и: