Стивън Кинг
То (8)

2.

Онзи бент.

Пустият му бент.

Спомня си гласа на Виктор Крис:

— Чао-чао, момченца. Бентът си беше за дечурлига, мене слушайте. Хич не ви трябва.

А ден по-късно Бен Ханском говореше с широка усмивка:

— Можем

— Можем да

— Можем да наводним целия Пущинак, ако речем.

Бил и Еди огледаха със съмнение първо Бен, после онова, което бе домъкнал: няколко дъски (задигнати от задния двор на мистър Маккибън, но в това нямаше нищо нередно, тъй като мистър Маккибън сигурно също ги бе свил отнейде), ковашки чук, лопата.

— Де да знам — каза Еди и се озърна към Бил. — Вчера опитахме, ама нищо не стана. Течението все отмъкваше клоните.

— Тоя път ще стане — заяви Бен. Той също се озърна към Бил в очакване на решителната дума.

— Ами да-да-дайте д-да о-о-питаме — съгласи се Бил. — Т-тая су-утрин се о-обадих на Р-р-р-ричи Тозиър. Р-рече, че щял да до-дойде п-по-късно. Може двамата със Стъ-ъ-анли да ни п-помогнат.

— Кой Станли? — запита Бен.

— Юрис — отвърна Еди. Все още се озърташе боязливо към Бил, който днес му се струваше някак различен — по-тих, не толкова ентусиазиран от идеята за бента. Тази сутрин Бил изглеждаше блед. Унесен.

— Станли Юрис ли? Май не го познавам. Не учи ли в прогимназията?

— Той е на нашата възраст, но сега завърши четвърти клас — обясни Еди. — Тръгнал на училище една година по-късно, защото много боледувал като малък. Ако си мислиш, че вчера си ял пердах, благодари на Господа, че не си Стан. Него все го млатят като тъпан.

— Той е е-ххе-хевреин — добави Бил. — Су-ума ти м-момчета г-го мра-а-азят, щото е евреин.

— Глей го ти! — възкликна с уважение Бен. — Евреин, а? — Той помълча, после предпазливо запита: — Това като турчин ли е, или, да речем, повече като циганин?

— М-май е п-повече като ту-ху-урчин — каза Бил. Той вдигна една от дъските и я огледа. Беше около метър на два. — Моят т-т-татко казва, че повечето е-евреи имат големи но-осове и куп п-п-пари, ама Стъ-стъ-стъ…

— Ама Станли си има нормален нос и все ходи без пукната пара — довърши Еди.

— Аха — кимна Бил и за пръв път тая сутрин се ухили истински, широко.

Бен се ухили.

Еди се ухили.

Бил захвърли дъската, стана и изтупа дъното на джинсите си. Отиде до водата и другите двама го последваха. Бил пъхна ръце в задните си джобове и въздъхна дълбоко. Еди беше сигурен, че приятелят му се кани да каже нещо сериозно. Бил прехвърли поглед от Еди към Бен, после пак към Еди и престана да се усмихва. Изведнъж Еди се изплаши.

Но Бил каза само:

— Носиш ли си инхъ-хъ-алатора, Е-еди?

Еди се плесна по джоба.

— Зареден и готов.

— Слушай, мина ли номерът с шоколадовото мляко? — запита Бен.

Еди се разсмя.

— Мина страхотно!

И двамата с Бен се разкискаха, докато Бил ги гледаше усмихнат, но озадачен. Еди му обясни, той кимна и пак се ухили.

— Мъ-мъ-майка му на Е-е-еди се б-бои, че детето й м-може да се счу-у-упи и д-да не на-на-намери ръ-ръ-резервно.

Еди изсумтя и се престори, че иска да го катурне в потока.

— Внимавай бе, скапаняк — закани се Бил и гласът му звучеше досущ като на Хенри Бауърс, просто страх да те хване. — Така ще ти извия главичката, че има да гледаш как си бършеш задника.

Бен рухна на земята, пищейки от смях. Бил го гледаше все тъй усмихнат и с ръце в задните джобове, да, усмихнат, ала пак малко далечен и някак неясен. Намигна на Еди и кимна към Бен.

— Туй момче май е ке-ке-кекаво.

— Ъхъ — съгласи се Еди, но нещо му подсказваше, че само играят роля, само се преструват на весели. Навярно Бил щеше да изплюе камъчето, когато сметнеше за добре; лошото бе, че Еди искаше още отсега да знае какво му е. — Детето е умствено недоразвито.

— Недоразбито — подметна през смях Бен.

— Т-ти ще ни по-о-казваш ли как да с-с-строим бент, или смя-а-аташ цял д-ден да си с-с-седиш на дебелия за-за-адник?

Бен се изправи. Най-напред огледа потока, който течеше кротко край тях — ни бързо, ни бавно. Толкова навътре в Пущинака Кендъскиг не беше кой знае колко широк, ала все пак вчера бе осуетил усилията им. Нито Еди, нито Бил имаше представа как да покори течението. Но Бен се усмихваше с усмивката на човек, обмислящ някакво ново начинание… нещо забавно и не твърде трудно. Еди си помисли: Той знае как — наистина вярвам, че знае.

— Окей — каза Бен. — Хайде, момчета, сваляйте обувките, щото тепърва ще си понамокрите пръстчетата.

Призрачната майка в главата на Еди заговори незабавно с повелителния и суров глас на улично ченге: Да не си посмял, Еди! Да не си посмял! Мокрите крака са един от начините — един от хилядите начини — по които започва настинката, а настинката води до пневмония, тъй че да не си посмял!

Седнали на брега, Бил и Бен смъкваха гуменките и чорапите си. С малко превзети движения Бен се зае да навива крачолите на джинсите си. Бил се озърна към Еди. Очите му бяха бистри и топли, изпълнени със съчувствие. Изведнъж Еди почувствува с непонятна увереност, че Шеф Бил разчита безпогрешно мислите му… и го обзе срам.

— И-и-идваш ли?

— Че как иначе? — отвърна Еди.

Седна на брега и разголи нозе, а майчиният глас продължаваше да дудне в главата му… но постепенно ставаше все по-далечен и глух, забеляза той с облекчение, като че някой я бе закачил с огромна въдица отзад за блузата и сега навиваше макарата, за да я издърпа надалече по някакъв безкраен коридор.

3.

Беше един от онези великолепни летни дни, които човек никога не би забравил, ако всичко останало в света беше наред. Умереният ветрец пропъждаше хапливите мухи и комари. Небето беше ясно, кристално синьо. Температурата беше някъде около двайсет и четири градуса. Птиците пееха и се занимаваха с птичите си дела из храстите и ниските дръвчета. Еди прибегна до помощта на инхалатора само веднъж, после му олекна на гърдите, а гърлото му сякаш по вълшебство се разшири като магистрала. От тук нататък инхалаторът остана забравен в задния му джоб.

Бен Ханском, който вчера бе изглеждал толкова плах и неуверен, изведнъж се превърна в дързък генерал, щом изцяло потъна в изграждането на бента. От време на време се изкачваше на брега, заставаше там с кални ръце на кръста и оглеждаше хода на работите като си мърмореше тихичко. Понякога оправяше косата си с длан и към единайсет часа главата му беше покрита със смешни рошави кичури.

Отначало Еди изпитваше неувереност, после възторжено ликуване, а накрая го изпълни съвсем непознато чувство — безумно, страшно и опияняващо. То бе тъй чуждо за обичайното му душевно състояние, че Еди откри название за него едва вечерта, докато лежеше в леглото и загледан в тавана си припомняше събитията от изминалия ден. Сила. Така се наричаше чувството. Сила. Щеше да стане, Боже мой, щеше да стане и то тъй добре, както не бяха сънували нито той, нито Бил — а може би дори и Бен.

Виждаше как и Бил се увлича — отначало съвсем леко, все още унесен в загадъчните си мрачни мисли, после стъпка по стъпка се отдаде изцяло на работата. На два-три пъти той плесна Бен по шишкавото рамо и го обяви за невероятен. И всеки път Бен се изчервяваше от удоволствие. Бен поръча на Еди и Бил да сложат едната дъска напреко на течението и да държат здраво докато той я забива в дъното с мощни удари на чука.

— Ето, готово, само че един ще трябва да държи, инак водата ще я събори — каза той и Еди остана сред потока да подпира дъската, докато водата преливаше отгоре и се стичаше, превръщайки ръцете му в трептящи морски звезди.

Бен и Бил сложиха втора дъска на шейсет сантиметра зад първата. Бен отново я задълба надолу с чука и Бил остана да държи докато Бен се зае да запълва пространството между двете дъски с песъчлива земя от брега. Отначало водата просто отмиваше пръстта покрай дъските на мътни облачета и Еди си помисли, че нищо няма да стане, но когато Бен взе да добавя камъни и лепкава глина от речното дъно, отмитите облачета почнаха да намаляват. След по-малко от двайсет минути между двете дъски сред потока се натрупа дълга кафява камара от пръст и камъни. Еди просто не можеше да повярва на очите си.

— Ако имахме истински цимент… а не само… глина и камъни, след три-четири дни щяха да евакуират целия град… нейде към Олд кейп — каза Бен най-сетне, после захвърли лопатата и седна на брега да си поеме дъх.

Бил и Еди се разсмяха, Бен им отвърна с широка усмивка. Когато се усмихваше, през шишкавото му лице сякаш прозираше призракът на красивия мъж, в който щеше да се превърне след години. Зад първата дъска водата започваше да приижда.

Еди запита какво ще правят с тая вода, дето изтича отстрани.

— Нека си тече. Няма значение.

— Няма ли?

— Хич.

— Защо?

— Не мога да ти обясня. Обаче част от водата трябва да изтича.

— Откъде знаеш?

Бен сви рамене. Просто знам, говореше този жест и Еди млъкна.

Когато си отпочина, Бен взе трета дъска — най-дебелата от всичките четири-пет, които усърдно бе пренесъл през целия град чак до Пущинака — и внимателно я сложи до задната стена на дигата. Единия край заби здраво в речното корито, другия притисна към дъската, която държеше Бил и така създаде подпората от вчерашната си картинка.

— Окей — каза той и се изправи. На лицето му цъфна широка усмивка. — Вече може да пускате, момчета. Пълнежът между дъските ще поеме почти целия напор на водата. За останалото ще се погрижи подпората.

— Водата няма ли да я събори?

— Друг път! Водата само ще я забива още по-здраво.

Бил и Еди отстъпиха назад. Двете дъски на бента поизскърцаха, килнаха се лекичко… и толкоз.

— Ега ти! — възторжено изкрещя Еди.

— Ве-ве-велико е — ухили се Бил.

— Аха — каза Бен. — Хайде сега да ядем.

4.

Седнали на брега, тримата похапваха без много-много приказки, гледайки как водата приижда зад бента и се процежда покрай дъските. Еди забеляза, че делото им вече е променило географията на речните брегове — отклоненото течение дълбаеше в тях плитки кухини. Пред очите му водата подрови отсрещния склон и надолу се посипа малка лавина от пръст.

Над бента се бе образувало езеро с неправилна кръгла форма и на едно място водата вече заливаше брега. По тревата и храстите танцуваха ярки слънчеви зайчета. Постепенно Еди взе да осъзнава онова, което Бен знаеше от самото начало — че бентът вече е построен. Пролуките между дъските и двата бряга играеха ролята на шлюзове. Бен не бе успял да го обясни на Еди, защото не знаеше думата. Отвъд дъските Кендъскиг започваше да набъбва. Вече го нямаше ромонът на плитка вода, бълбукаща по каменистото дъно; оттатък бента всички камъни бяха залети. От време на време в езерото с плясък се срутваха нови маси пръст, подронена от прииждащата рекичка.

Под бента коритото беше почти пресъхнало; само по средата му все още се стичаха безпокойно тънички ручейчета. Камъни, лежали под водата Бог знае колко дълго, сега съхнеха на слънце. Еди гледаше тия съхнещи камъни с кротко изумление… и онова другото, невероятното чувство. Те бяха сторили това. Те. Зърна подскачаща жаба и си помисли, че може би старият мистър Жаборан се чуди къде е изчезнала пустата вода. Разсмя се с пълно гърло.

Бен грижливо събираше хартийките в торбичката, с която си бе донесъл обяда. Преди малко Еди и Бил просто занемяха пред количеството провизии, подредени деловито върху тревата от уверената му ръка: два сандвича с фъстъчено масло, един с болонска наденица, твърдо сварено яйце (заедно с щипка сол в сгъната хартийка), две опаковки пресовани смокини, три големи шоколадови курабийки и десертно блокче „Ринг-Динг“.

— Какво рече майка ти като видя как са те драли? — запита Еди.

— Ммммм? — Бен откъсна очи от водната шир зад бента и тихичко се оригна, закривайки устата си с длан. — А! Ами, нали знаех, че вчера ще обикаля магазините, та успях да я изпреваря. Изкъпах се и си измих косата. После изхвърлих джинсите и анцуга. Не знам дали ще забележи, че ги няма. За анцуга сигурно няма да разбере, имам сума ти анцузи, обаче май ще трябва да си купя нови джинси преди да се е разтършувала из чекмеджетата.

Мисълта, че ще трябва да прахосва пари за толкова ненужна вещ, хвърли за миг по лицето му скръбна сянка.

— А-а-ама тя не ви-и-дя ли, че с-си цял в си-си-синини?

— Рекох й, че от радост за края на школото съм налетял на вратата и съм се изтъркалял по стълбата — обясни Бен и сякаш малко се изуми и обиди, когато Еди и Бил прихнаха едновременно.

Бил, който дъвчеше парче от майчиния си какаов кейк, избълва гейзер кафяви трохи и се разкашля. Виейки от смях, Еди го запердаши по гърба.

— Ама аз наистина щях да се преметна по стълбата — каза Бен. — Само че не защото тичах, а защото Виктор Крис ме блъсна.

— Ако б-бях на-а-влякъл такъв а-ха-ханцуг, щях да се потя к-к-като в пещ — подметна Бил, довършвайки последното резенче кейк.

Бен се поколеба. За миг сякаш бе готов да премълчи.

— Като си дебел, така е по-добре — изрече той най-сетне. — С анцуг, искам да кажа.

— Заради корема ли? — запита Еди.

Бил изсумтя.

— Заради ци-ци-ци-ци…

— Да, заради циците. И какво от това?

— Да — кротко каза Бил. — И какво от това?

Настана неловко мълчание, после Еди подхвърли:

— Гледайте как потъмнява водата отсам бента.

— Олеле! — Бен скочи на крака. — Течението отмъква пълнежа! Божичко, де да имахме цимент!

Повредата бе отстранена бързо, но дори и Еди разбираше какво ще стане, ако няма кой непрестанно да подновява пълнежа — рано или късно течението щеше да повали предната дъска върху задната и всичко щеше да рухне.

— Можем да зазидаме отстрани — каза Бен. — Това няма да спре ерозията, но ще я забави.

— Ако зидаме с кал и пясък, водата няма ли да ги отмие? — запита Еди.

— Ще използуваме чимове.

Бил кимна, усмихна се и направи кръгче с десния палец и показалец.

— Да по-по-почваме. Аз ще г-ги вадя, а ти ще ми по-о-казваш къде да ги с-с-слагам, Шеф Бен.

Изотзад долетя пронизителен весел глас:

— Леле Божке, някой зел, че й турнал на реката корсет с все копчетата и прочие!

Еди се завъртя, забелязвайки мимоходом как Бен се стяга от непознатия глас и устните му изтъняват. Над тях, малко по-нагоре по течението — на пътеката, която вчера бе пресякъл Бен — стояха Ричи Тозиър и Станли Юрис.

Тананикайки в джазов ритъм, Ричи слезе до потока, огледа Бен с лек интерес и щипна Еди по бузата.

— Недей да го правиш! Много мразя да го правиш, Ричи.

— Ами, страшно си падаш по тая работа, Едс — отвърна Ричи с лъчезарна усмивка. — Е, казвай сега. Имаш ли хилки за днес или съвсем напротив?

5.

Около четири следобед работата приключи. Петимата седяха много по-високо на стръмния бряг — мястото, където бяха обядвали Бил, Бен и Еди, сега лежеше под водата — и се взираха в делото на ръцете си. Дори и за Бен бе трудничко да повярва, че всичко е истина. Неволно си припомняше филма „Фантазия“, където Мики Маус знае как да подкара метлите за вода… обаче не знае как да ги спре.

— Мама му стара, направо невероятно — тихо пошепна Ричи Тозиър и си оправи очилата.

Еди се озърна към него, но този път Ричи не правеше номера; лицето му беше замислено, едва ли не благоговейно.

Отвъд потока, където теренът отначало се издигаше стръмно, после преминаваше в полегато надолнище, беше изникнало ново блато. Зелениката и папратите стърчаха от една-две педи вода. Както си седяха, пред очите им мочурището разпращаше настрани нови пипала и упорито пълзеше на запад. Над бента плиткият и безобиден до тази сутрин Кендъскиг се бе превърнал в ивица застояла, дълбока вода.

Около два следобед растящото езеро зад дигата бе придобило такива размери, че даже преливниците отстрани заприличаха на реки. Всички освен Бен се втурнаха на спешна експедиция към сметището за издирване на строителни материали. Бен обикаляше стената и методично зазиждаше пробойните. Скоро плячкаджиите се завърнаха не само с дъски, но и с четири протрити автомобилни гуми, ръждива врата от Хъдсън-Хорнет модел 1949, голямо парче гофрирана ламарина. Под вещото ръководство на Бен изградиха две странични разширения на първоначалния бент, преграждайки отново преливниците — и тъй като новите стени бяха наклонени срещу течението, дигата стана още по-стабилна.

— Ха така, врътнахме кранчето — каза Ричи. — Гениален си, братче.

Бен се усмихна.

— Дребна работа.

— Имам пакет „Уинстън“ — обяви Ричи. — Кой ще запали?

Той измъкна от джоба на панталона си смачкан червено-бял пакет и протегна ръка към останалите. Еди не взе, защото си помисли какъв ли страхотен пристъп на астма ще го налети от цигарите. Стан също отказа. Бил си взе, след кратко колебание посегна и Бен. Ричи извади плоско пакетче картонени кибритени клечки с надпис „РОЙ-ТАН“ и поднесе огънче първо на Бен, после на Бил. Канеше се да запали и своята цигара, когато Бил духна клечката.

— Благодаря ти, бе Денброу, ти си бил душа-човек! — възкликна Ричи.

Бил се усмихна виновно.

— Тъ-тъ-трима от е-е-една к-клечка — обясни той. — Лош къ-ъх-ъсмет.

— Лош късмет е било дето сте се родили всичките — заяви Ричи, палейки цигарата с нова клечка. После се излегна и кръстоса ръце зад тила си. Цигарата между зъбите му стърчеше право нагоре. — „Уинстън“ има вкус чудесен, с него всеки ден е песен. — Той лекичко завъртя глава и намигна на Еди. — Нал тъй, Едс?

Еди забеляза, че Бен гледа Ричи едновременно с възхита и боязън. Разбираше го. Вече от четири години познаваше Ричи Тозиър и все още не беше наясно какви бръмбари му лазят из главата. Знаеше, че Ричи получава само петици и шестици, но поведението му никога не се вдигаше над четворка. Баща му го пердашеше немилостиво, а майка му вдигаше олелия до Бога при вестта за всяка нова лудория и Ричи тържествено обещаваше да се поправи, може би даже наистина се поправяше… за час-два. Бедата бе, че Ричи не умееше да кротува повече от минута и изобщо не знаеше да си затваря устата. Тук, в Пущинака, всичко му се разминаваше, но Пущинакът не бе Небивалата земя и нямаше начин да бъдат Диви момчета за повече от няколко часа дневно (Еди се усмихна при мисълта за Диво момче с инхалатор в задния джоб). Това му беше лошото на Пущинака — че все някога трябваше да си тръгват. А вън от тук, сред широкия свят, дрънканиците на Ричи вечно му навличаха неприятности — с възрастните, което беше зле, и с типове като Хенри Бауърс, което беше още по-зле.

Днешната му поява беше типичен пример. Още преди Бен Ханском да каже „здрасти“, Ричи се тръшна на колене в нозете му. Сетне подхвана някакви чудовищни ориенталски метани, пляскайки с протегнати ръце по калния бряг при всеки поклон. И в същото време заговори с един от Гласовете си.

Ричи имаше десетина-дванайсет различни Гласове. В един дъждовен ден, докато седяха в скосената стаичка над гаража на Каспбрак и четяха комикси за Малкия Лулу, бе споделил с Еди, че мечтае да стане най-великият вентролог на света. Заяви, че щял да бъде по-велик даже от Едгар Берген и всяка седмица щял да се появява по телевизията в „Ед Съливан шоу“. Еди уважаваше тия амбиции, но подозираше, че осъществяването им няма да е лесно. Първо на първо, всички Гласове напомняха имитация на самия Ричи Тозиър. Не че Ричи не можеше да разсмива от време на време; можеше и още как. Терминът му за словесни щуротии и гръмки пръдни бе един и същ: наричаше ги „пускане на Една По-Якичка“ и редовно пускаше някоя По-Якичка от единия или другия тип… обаче най-често в неподходяща компания. Второ, когато се правеше на вентролог, Ричи мърдаше устни. Не само мъничко, на звуците „п“ и „б“, а много и то на всички звуци. Трето, когато Ричи искаше да си отпусне гласа, рядко го чуваха надалече. Повечето му приятели бяха прекалено тактични — или прекалено омаяни от неговия пленителен, понякога малко досаден чар — за да изтъкват тия дребни пропуски.

Биейки трескави метани пред изумения и смутен Бен Ханском, Ричи говореше с Гласа на негъра Джим.

— Ма туй кат га гледам, гаче ми мяза на Кълаун Камарата! — пищеше Ричи. — Хич недей да ма млатиш, мистър Камара, сър! Ша ма напрайш на пестил! Леле Божке, леле Божичко! Сто и трийсет оки мръвка и сланина, два и двайсет от цица до цица, Камарата си смърди баш на тигрово лайно! Ша та слушам, мистър Камара, сър! Ша та слушам и с двете уши. Сал недей да го млатиш туй горкото църно момче!

— Н-не бъ-бъ-бой се — каза Бил. — Т-това е Ръ-ръ-ричи. Малко с-с-смахнат си пада.

Ричи тутакси скочи на крака.

— Чух те, Денброу. Я не се закачай, че като насъскам Камарата…

— П-по-добрата ти по-по-оловина е изтекла по к-к-крака на ба-баща ти — заяви Бил.

— Вярно — съгласи се Ричи, — ама виж, че и останалото си го бива. Привет, Камара! Ричи Тозиър се казвам, с разни Гласове приказвам.

И той протегна десница. Съвсем шашардисан, Бен посегна насреща. Ричи дръпна ръка. Бен примига. Ричи се смили и му стисна ръката.

— Ако те интересува, името ми е Бен Ханском — каза Бен.

— Виждал съм те в училище — кимна Ричи и махна с ръка към растящото езеро. — Трябва да е било твоя идея. Тия леваци, огнепръскачка да им дадеш, пак не могат и един фишек да палнат.

— Като не знаеш, трай си, Ричи — обади се Еди.

— О… искаш да кажеш, че идеята е твоя, Едс? Божичко, как съжалявам.

И като рухна в нозете на Еди, Ричи пак подхвана безумните си метани.

— Престани, ставай, целия ме опръска с кал! — викна Еди.

Ричи отново скочи на крака и щипна Еди по бузата с възторжено възклицание:

— Мило, мило, мило детенце!

— Престани, мразя това!

— Ха признай, Едс — кой построи бента?

— Б-б-бен ни на-хха-учи — обади се Бил.

— Голяма работа си. — Ричи се отдръпна, за да разкрие Станли Юрис, който стоеше зад него с ръце в джобовете и кротко гледаше цялото представление. — Тоя тука е Мъжагата Стан Юрис. Стан е евреин. Освен това е претрепал Христос. Поне така ми рече веднъж Виктор Крис. Оттогава се лепнах за Стан. Все си мисля, че щом е толкоз дърт, ще може да ни черпи по някоя бира. Нали, Стан?

— Не съм аз, трябва да е бил баща ми — отвърна Стан с тих, мелодичен глас и всички, включително Бен, избухнаха в смях. Еди се смя докато взе да хъхри и по бузите му покапаха сълзи.

— Тая беше от По-Якичките! — провикна се Ричи, крачейки насам-натам с високо вдигнати ръце като рефер в американски футбол, обявяващ, че е отбелязана допълнителна точка. — Мъжагата Стан пуска Една По-Якичка! Велик исторически момент! Уха-уха-УХА-ла!

— Здрасти — каза Стан на Бен, като се правеше, че не обръща внимание на Ричи.

— Здравей — отвърна Бен. — Знам те, бяхме заедно във втори клас. Ти си момчето, дето…

— … все си мълчеше — довърши Стан с лека усмивка.

— Точно тъй.

— И лайна да има в устата, пак няма да я отвори — вметна Ричи. — А това му се случва ЧЕЕ-стичко — уха-уха-УХА…

— Мъ-мъ-млъквай, Ричи — сряза го Бил.

— Добре де, ама първо трябва да ви кажа още нещо, колкото и да ми е неприятно. Мисля, че бентът ви е на път да се разпадне. Наводнение в долината, братчета. Спасявай жените и децата!

И без да си прави труд да навива крачоли — без даже да се събуе — Ричи се хвърли във водата и взе да трупа чимове по отсамния край на дигата, където упоритото течение пак се процеждаше на мътни поточета. Едната дръжка на очилата му беше залепена с лейкопласт и при всяко движение провисналото крайче го пляскаше по скулата. Бил срещна погледа на Еди, поусмихна се и сви рамене. Ричи си беше Ричи. Можеше да те побърка… но все си беше приятничко да го имаш наблизо.

Около час работиха по дигата. Ричи приемаше командите на Бен — който пак бе станал колеблив пред двамата новобранци в генералската си дивизия — съвършено охотно и ги изпълняваше с лудешка бързина. След завършването на всяка мисия рапортуваше пред Бен и питаше за нови заповеди, козирувайки по британски, с дланта напред, и пляскайки с мокрите подметки на гуменките. От време на време захващаше да крещи по останалите с някой от своите Гласове: Германският полковник, Английският камериер Тудълс, Сенаторът-южняк (който бучеше като мегафон и след години щеше да се превърне в Буфорд Кисдрайвъл), Говорителят от седмичните кинопрегледи.

Работата не вървеше, а направо препускаше. И сега, малко преди пет часа подир пладне, казаното от Ричи изглеждаше съвсем вярно — бяха врътнали кранчето. Вратата от кола, парчето гофрирана ламарина и вехтите гуми бяха оформили второто ниво на бента, подпрян с огромна полегата планина от пръст и камъни. Бил, Бен и Ричи пушеха; Стан лежеше по гръб. Непознат човек би решил, че той просто се взира в небето, но Еди знаеше истината. Стан гледаше дърветата по отсрещния бряг, дебнейки да види някоя птица и да я запише довечера в специалния си птичи дневник. Самият Еди седеше с кръстосани крака, изпълнен с приятна умора и някакво особено блаженство. В този миг другите му се струваха най-страхотната тайфа, за чиято дружба може да се мечтае на белия свят. Когато бяха заедно, усещаха, че си пасват; острите ръбове на един запълваха празнините в характера на друг. По-добре не можеше да си го обясни, а тъй като май изобщо нямаше нужда от обяснения, той реши да зареже размислите.

Озърна се към Бен, който държеше неловко полуизпушената цигара и честичко плюеше, сякаш вкусът не му допадаше твърде. Пред очите му дебелото момче изгаси дългия фас и го затрупа с пръст.

Бен надигна очи, срещна погледа на Еди и смутено извърна глава.

Еди се озърна към Бил и видя по лицето му нещо, което го разтревожи. Бил се взираше с мътни, замислени очи в дърветата и храсталаците по отвъдния бряг на езерото. Отново се бе завърнало предишното мрачно изражение. Еди си помисли, че приятелят му изглежда едва ли не като човек, който е срещнал призрак.

Сякаш доловил тая мисъл, Бил завъртя глава към него. Еди се усмихна, но Бил не отвърна на усмивката. Само остави цигарата и огледа останалите. Даже Ричи бе утихнал, потопен в размисли — а това ставаше по-рядко и от лунно затъмнение.

Еди знаеше, че Бил избягва да казва нещо важно преди да е настанало пълно спокойствие, защото му е трудно да говори. И изведнъж му се прииска да измисли тема за разговор или пък Ричи да пусне някой от Гласовете. Обзе го внезапна увереност, че Бил ще отвори уста и ще каже нещо страшно, нещо, което ще промени всичко. С автоматично движение посегна да измъкне инхалатора от задния си джоб и здраво го стисна. Изобщо не мислеше какво прави.

— Мо-може ли да ви к-кажа нещо, мо-ххо-мчета? — запита Бил.

Всички се втренчиха в него. Пусни някой майтап, Ричи! — помисли Еди. Пусни майтап, кажи нещо съвсем гадно, сбъркай го, не ми пука, само го накарай да млъкне. Не искам да го чуя, каквото и да е, не искам нещата да се променят, не искам да се страхувам.

Мрачен, сипкав глас пошепна в главата му: Ще го сторя за петаче.

Еди потрепери, помъчи се да прогони този глас и внезапната картина, изникнала заедно с него в съзнанието му: къщата на Нийбълт стрийт с буренясалия двор и огромните клюмнали слънчогледи в занемарената градина отстрани.

— Дадено, Шеф Бил — отвърна Ричи. — Какво има?

Бил отвори уста (тревогата на Еди се засили), затвори я (блажено облекчение) и пак я отвори (нова тревожна вълна).

— А-а-ако ми с-се сме-е-еете, мо-ххо-омчета, в-вече никога няма да д-дружа с вас — каза Бил. — Их-их-историята е с-с-смахната, ама се кълна, че не си и-и-измислям. На-хха-истина беше.

— Няма да ти се смеем — каза Бен. Огледа останалите. — Нали?

Стан кимна. Ричи също.

Еди искаше да каже: Да, ще ти се смеем, Били, и още как, ще се смеем до пръсване и ще речем, че си тъп, тъй че що не си затваряш устата додето е време? Но разбира се, за нищо на света не би могъл да изрече подобно нещо. В края на краищата ставаше дума за Шеф Бил. И той унило поклати глава. Не, нямаше да се смее. Не помнеше някога да се е чувствувал тъй далече от смеха.

Седяха на бента, построен с указанията на Бен, гледаха ту към лицето на Бил, ту към прииждащото езеро и ширналото се мочурище отвъд него, после отново се взираха в лицето на Бил и слушаха безмълвно разказа му за онова, което се случило когато отворил фотоалбума на Джордж — как от училищната снимка Джорджи завъртял глава и му намигнал, как от книгата протекла кръв, когато я запокитил през стаята. Монологът бе дълъг, мъчителен и Бил го привърши изчервен и потен. Еди никога не го бе чувал да заеква толкова зле. Ала най-сетне всичко бе разказано. Бил ги огледа със смесено изражение на предизвикателство и боязън. Еди зърна еднакво чувство по лицата на Бен, Ричи и Стан. Чувство на дълбок, занемял ужас. По лицата им нямаше и капчица съмнение. Изведнъж го обзе непреодолимото желание да скочи и да изкрещи: Ама че смахната история! Не вярваш в тая смахната история, нали, пък и да вярваш, сигурно не вярваш, че ние ще ти повярваме, нали? Ученическите снимки не намигат! От книгите не тече кръв! Смахнал си се, Шеф Бил!

Ала не можеше да го стори, защото и по собственото му лице бе изписано същото изражение на ням ужас. Не го виждаше, но го усещаше.

Връщай се тука, хлапе, прошепна сипкавият глас. Ще ти духам без пари. Връщай се тука!

Не, изстена мислено Еди. Моля те, върви си, не искам да мисля за това.

Връщай се тука, хлапе.

И сега Еди зърна още нещо — не по лицето на Ричи, поне така му се струваше, но със сигурност го имаше в лицата на Стан и Бен. Знаеше какво е то; знаеше, защото усещаше същото изражение на лицето си.

Разпознаване.

Ще ти духам без пари.

Къщата на Нийбълт стрийт 29 стоеше досами оградата на железопътното депо. Беше стара, със заковани прозорци и верандата й постепенно потъваше в земята, а тревната площ отпред се бе превърнала в буренясал запуснат терен. Сред високите треви се криеше преобърнато и ръждиво детско велосипедче с три колела, едно от които стърчеше накриво.

Но отляво на верандата сред буренака се ширеше грамадно голо петно и през него се виждаха порутените тухлени основи и хлътналите навътре мръсни прозорци на мазето. Точно през един от тия прозорци Еди Каспбрак бе зърнал за пръв път лицето на прокажения преди шест седмици.

6.

Когато нямаше с кого да играе в съботните дни, Еди често отскачаше до депото. Без определена причина — просто обичаше да ходи там.

Потегляше с велосипеда по Уичъм стрийт, после стигаше до кръстовището и завиваше на северозапад по шосе №2. Около километър и половина по-нататък, на ъгъла на шосето и Нийбълт стрийт, беше Църковното училище. Не изглеждаше нищо особено — спретната, но бедна дъсчена сграда с голям кръст на покрива и шейсетсантиметрови позлатени букви над входа: ОСТАВЕТЕ ДЕЧИЦАТА ДА ДОЙДАТ ПРИ МЕНЕ. Понякога в съботните дни отвътре долитаха песни и музика. Музиката беше евангелска, но който и да свиреше на хармониума, напомняше по-скоро Джери Ли Луис, отколкото църковен музикант. Песните също не звучаха кой знае колко религиозно, макар че все повтаряха разни работи като „прекрасния Цион“, „измити в кръвта на агнеца“ и „наш приятел е Исус“. Пеещите изглежда се забавляваха доста добре, та не им беше чак до свещенодействия. Но все пак Еди харесваше песните — също както харесваше гърления рев на Джери Ли Луис в „Дайте всички да се друсаме“. Понякога спираше на отсрещния тротоар, подпираше колелото до някое дърво и сядаше на тревата, като се правеше, че чете книжка, но всъщност се наслаждаваше на музиката.

В други съботни дни затвореното Църковно училище беше безмълвно и той продължаваше към края на Нийбълт стрийт, където имаше асфалтиран паркинг с прорасли в пукнатините плевели. Там подпираше велосипеда на дъсчения стобор и гледаше как минават влаковете. В събота минаваха сума ти влакове. Майка му разправяше, че едно време можело да хванеш пътнически влак и от гарата на Нийбълт стрийт, но това било още преди Корейската война. „Като се качеше човек на северния влак — разказваше тя, — слизаше на гара Браунсвил, а пък оттам можеше да хване влак през цяла Канада, та чак до Тихия океан. Южният влак водеше към Портланд, после към Бостън, а от Саут стейшън — накъдето си щеш из цялата страна. Но пътническите влакове май вече си заминаха, както и трамваите. Никой не иска да пътува с влак, като може да се метне на Форда и да отпраши когато му хрумне. Кой знае дали някога ще ти се случи да седнеш във вагон.“

Но безкрайните товарни влакове все още минаваха през Дери. На юг пъплеха с товар от дървесина, хартия и картофи, а на север мъкнеха стоки за градовете, наричани понякога от жителите на Мейн Големите Северняци — Бангор, Милинокът, Мачайас, Преск Ил, Хюлтън. Еди най-много обичаше да гледа влаковете за север, натоварени с лъскави Фордове и Шевролети. Някой ден и аз ще имам такава кола, обещаваше си той. Като тия, че и по-хубава. Може би даже Кадилак!

Депото имаше общо шест коловоза, които се събираха към центъра като нишки на паяжина: от север Бангор и Северните железопътни линии, от запад Южните и Западните щатски линии, от юг Бостън и Мейн, а откъм изток — Южното крайбрежие.

Веднъж преди две години, както стоеше край източния коловоз и зяпаше бавно отминаващия влак, от един товарен вагон някакъв пиян железничар му метна неголямо сандъче. Еди сви рамене и отскочи назад, макар че сандъчето тупна в пепелта на цели три метра от него. Вътре имаше нещо живо, което шумолеше и потракваше.

— Последен курс, момче! — провикна се пияният железничар. Измъкна от джоба на джинсовото си яке плоско кафяво шише, вирна го и след като пресуши съдържанието, запокити бутилката на насипа, където тя се разби със звън. После посочи сандъчето. — Занеси ги у дома, на мама! С поздрави от Южната шибана крайбрежна линия, дето ни кара право към безработицата!

За да изкрещи тия последни думи, той се люшна напред докато отдалечаващият се влак отново набираше скорост и за миг Еди се изплаши, че човекът може да падне навън.

Когато влакът отмина, Еди пристъпи към сандъчето и боязливо се приведе над него. Вътре пъплеха някакви лъскави твари. Ако железничарят бе викнал, че са за него, Еди щеше да ги зареже. Но онзи бе заръчал да ги отнесе на мама, а Еди, също като Бен, заставаше мирно щом чуеше тая дума.

В един от празните складове намери парче канап и върза сандъчето за багажника на велосипеда си. Майка му надникна в сандъчето по-боязливо и от Еди, после изпищя — но не с ужас, а радостно. Вътре имаше четири едри омара, по килограм парчето, с широко разтворени щипки. Тя ги свари за вечеря и ужасно се намуси, когато Еди отказа да хапне.

— Какво мислиш, че ядат тази вечер Рокфелерови в имението си в Бар Харбър? — възмутено запита мама. — Какво мислиш, че си поръчват нюйоркските босове в „Сарди“ и „Двайсет и едно“? Сандвичи с фъстъчено масло ли? Те ядат омари, Еди, също като нас. Хайде, опитай мъничко.

Но Еди не искаше — поне така твърдеше майка му. Може и да бе права, обаче Еди имаше чувството, че не е въпрос на желание — просто не можеше да хапне. Все си мислеше как пълзяха и потракваха с щипки в сандъчето. А тя упорито повтаряше колко са вкусни и какъв страхотен случай пропуска, докато Еди взе да се задъхва и посегна към инхалатора. Чак тогава мама го остави на мира.

Еди отиде в стаята си да чете. Майка му завъртя един телефон на приятелката си Елеанор Дънтън. Елеанор пристигна и двете дълго прелистваха стари броеве на „Фотороман“ и „Филмови тайни“, като се кискаха над клюкарските страници и се тъпчеха със салата от омари. Когато на другата сутрин Еди стана за училище, майка му още хъркаше в леглото и сегиз-тогиз пускаше мощни пръдни, напомнящи протяжна мелодия на корнет (от По-Якичките, както би казал Ричи). В паницата нямаше и грам салата от омари, само тук-там по стените бяха полепнали петънца майонеза.

Еди не видя повече влакове от Южното крайбрежие и когато след време срещна началник-гарата мистър Брадък, колебливо запита какво се е случило.

— Компанията фалира, туй стана — отвърна мистър Брадък. — Не четеш ли вестници? Из цялата гадна страна все едно и също. А сега дим да те няма. Тук не е място за деца.

След този случай Еди понякога се разхождаше край осиротелия четвърти коловоз и слушаше как в главата му въображаем кондуктор подвиква със звучен диалект имена, вълшебните имена на гари: Камдън, Рокланд, Бар Харбър (произнесено Баа Хаабъъ), Уискасет, Бат, Портланд, Оугънкуит, Бъруикс; крачеше на изток по четвърти коловоз докато се измори, а бурените между траверсите му вдъхваха дълбока печал. Веднъж вдигна глава, видя как горе чайките (навярно мърляви дърти птици, затлъстели на градското бунище, дето изобщо не им пука дали някога ще зърнат океана, но това му хрумна едва по-късно) кръжат с жални крясъци из небето и се поразплака от гласовете им.

На входа на депото някога бе имало порта, но някакъв отколешен ураган я бе отнесъл и никой не си правеше труда да сложи нова. Еди влизаше и излизаше както си ще, макар че зърнеше ли го, мистър Брадък тутакси го изритваше навън (както впрочем и всяко друго дете). Понякога шофьорите на камиони го подгонваха (но не много усърдно), защото си мислеха, че дебне да задигне нещо — а пък то наистина имаше и такива деца.

Ала най-често в депото беше спокойно. Имаше кабинка за пазач, но празна, с отдавна изпотрошени стъкла. От началото на петдесетте години охраната бе сведена до минимум. Денем мистър Брадък пъдеше хлапетиите, а след мръкнало нощният пазач минаваше по четири-пет пъти с вехтия си Студебейкър с подвижен фар над страничното огледало. Това бе всичко.

Понякога обаче се мяркаха скитници и лумпени. Ако нещо в депото плашеше Еди, това бяха тъкмо те — мъже с четинести бузи, напукана кожа, пришки по ръцете и язви по устните. Скитниците пътуваха в товарни вагони, слизаха за малко, прекарваха известно време в Дери, после пак се мятаха на някой влак и продължаваха в неизвестна посока. Случваше се да им липсват пръсти. Обикновено бяха пияни и гледаха да изпросят цигара.

Подобен тип изпълзя веднъж изпод верандата на Нийбълт стрийт 29 с предложение да духа на Еди срещу четвърт долар. Изтръпнал от леден студ, Еди се отдръпна и устата му пресъхна като нафталин. Едната ноздра на лумпена беше разядена. Виждаше се направо възпаленият червеникав канал зад нея.

— Нямам четвърт долар — каза Еди и отстъпи към велосипеда.

— Ще го сторя за петаче — изграчи скитникът, крачейки срещу него.

По скута му засъхваше жълто петно от повръщане. Той разкопча панталона си и бръкна вътре. Опитваше да се усмихне. Носът му бе пурпурен, чудовищен.

— Аз… аз нямам и петаче — избъбри Еди и внезапно си помисли: О, Боже мой, та той е прокажен! Ако ме докосне, и аз ще се заразя!

Загубил ума и дума, той хукна към колелото. Чу как лумпенът се втурва в тромав бяг подир него. Омотаните с канап вехти обуща шумно трополяха из буренясалата градина пред празната, куха къща.

— Връщай се тука, хлапе! Ще ти духам без пари. Връщай се тука!

Еди се метна на велосипеда, усещайки как дробовете му хъхрят, как гърлото му се свива до размерите на иглено ухо. Сякаш железен обръч го стягаше през гърдите. Настъпи педалите и тъкмо набираше скорост, когато една от ръцете на лумпена перна багажника. Велосипедът залитна. Еди се озърна през рамо и видя, че скитникът тича досами задното колело (!!НАСТИГА ГО!!), обтегнал устни над почернелите останки от зъби в израз на отчаяние или може би ярост.

Въпреки обръчите около гърдите си, Еди завъртя педалите още по-бързо, очаквайки всеки миг покритата със струпеи ръка на лумпена да го стисне за лакътя, да го смъкне от колелото и да го запокити в канавката, където го чакаше Бог знае какво. Не посмя повече да се озърне преди да профучи край Църковното училище и през кръстовището на шосе №2. Скитникът бе изчезнал.

Еди почти цяла седмица спотайва в душата си тази страшна история, ала най-сетне я сподели с Ричи Тозиър и Бил Денброу, докато четяха комикси в стаичката над гаража.

— Не е бил прокажен, глупчо — заяви Ричи. — Имал е сиф.

Еди погледна към Бил, за да разбере дали не го разиграват — досега не бе чувал за болест, наречена сифт. Звучеше като някоя от измислиците на Ричи.

— Наистина ли има сифт, Бил?

Бил важно кимна.

— Само че се казва си-си-сиф, а не сифт. Съ-съкратено от сифилис.

— Какво е това?

— Болест, дето се хваща от чукане — обясни Ричи. — Нали знаеш за чукането, Едс?

— Естествено — отвърна Еди с надеждата, че не се е изчервил.

Знаеше, че като пораснеш, от време на време пенисът ти става твърд и от него изтича нещо. За останалото го бе осведомил в едно междучасие Винсент Талиендо по прякор Църното. Според Църното излизаше, че когато чукаш, трябва да си търкаш патката по корема на момичето, додето се втвърди (патката, не коремът). После търкаш още малко, та да ти „дойде чувството“. Когато Еди запита какво е това, Църното загадъчно поклати глава. Каза, че не може да се опише, но ще го познаеш щом дойде. Добави, че можеш да тренираш като легнеш във ваната и си търкаш патката с тоалетен сапун (веднъж Еди опита, но не усети нищо друго, освен желание да се изпишка). Както и да е, продължаваше Църното, щом ти „дойде чувството“, онова нещо излиза от пениса. Повечето момчета го наричали „свършване“, заяви той, но според по-големия му брат истинският научен термин бил „изпразване“. Та, когато ти „дойде чувството“, трябвало тутакси да си хванеш патката и да я насочиш към пъпа на момичето, за да се изпразниш там. После онова нещо влизало в корема и правело бебе.

Ама на момичетата харесва ли им тая работа? — изумено бе запитал Еди.

Сигурно им харесва, бе отвърнал Църното, но не изглеждаше убеден.

— Слушай сега, Едс — каза Ричи, — та да не питаш друг път. Някои жени я имат тая болест. Случва се и на мъже, но при жените е по-често. Мъжът я прихваща от жена…

— Или от д-друг мъж, ако са сбъ-хъ-ъркани — добави Бил.

— Точно така. Важното е, че хващаш сиф като чукаш някой, дето вече е болен.

— И какво ти става? — запита Еди.

— Изгниваш — лаконично отвърна Ричи.

Еди зяпна от ужас.

— Знам, звучи грозно, обаче е истина — каза Ричи. — Най-напред ти отива носът. На някои направо им окапват носовете. После патките.

— Мо-ххо-оля те — обади се Бил. — Пъ-пъ-преди малко с-съм ял.

— Ама това е наука бе, човек — възрази Ричи.

— Добре де, каква е разликата между проказа и сиф? — заинтересува се Еди.

— Проказата не се хваща от чукане — побърза да отговори Ричи и взе да се превива от смях, оставяйки Бил и Еди да го гледат с недоумение.

7.

От онзи ден къщата на Нийбълт стрийт 29 придоби някакъв зловещ ореол във въображението на Еди. Гледайки буренясалия двор, продънената веранда и закованите прозорци, той усещаше как нещо непреодолимо го влече натам. И преди шест седмици той остави велосипеда си на чакъла край улицата (тротоарът свършваше четири къщи преди това място) и закрачи през градината към верандата на изоставения дом.

Сърцето му бясно подскачаше в гърдите, а в устата му отново бе изплувал противният сух вкус — след време, слушайки разказа на Бил за страховитата снимка, щеше да разбере, че край старата къща се е чувствувал също както Бил при влизането в стаята на Джордж. Сякаш сам не се владееше. Сякаш нещо го подтикваше.

Не усещаше краката си да се движат; струваше му се, че стои неподвижно, а самата къща, навъсена и безмълвна, бавно пълзи насреща.

Едва-едва дочуваше от депото бученето на дизелови двигатели и звънкия трясък на буфери. Едни вагони излизаха на коловоза, други отиваха в глуха линия. Съставяше се композиция.

Еди надникна под верандата. Не видя никого. Всъщност това не го изненада. Беше пролет, а скитниците изникваха в Дери най-често между края на септември и началото на ноември. През тия пет-шест седмици човек можеше да се хване на надница в някоя от околните ферми, стига да изглеждаше поне що-годе прилично. Работа имаше — да се събират ябълки и картофи, да се поправят снегозагражденията, да се потегнат покривите на хамбари и сайванти преди да е пристигнал декември със зимните фъртуни.

Сега под верандата нямаше скитници, но куп следи говореха за предишните им посещения. Празни бирени кутии и бутилки, празни шишета от уиски. Край тухлените основи като умряло куче се валяше мърляво, мазно одеяло. Имаше още купища смачкани вестници, една протрита обувка и дъх на боклук. Под всичко това лежеше дебел слой ланска шума.

Въпреки волята си, Еди не намери сили да се удържи и пролази под верандата. Сега бесните удари на сърцето му отекваха в главата и пред очите си виждаше танцуващи бели точици.

Отдолу мирисът ставаше по-тежък — мирис на къркане и пот, смесен с тъмния, кафяв дъх на прогнили листа. Листата даже не шумоляха под лактите и коленете му. И те, и вехтите вестници, само въздишаха.

Аз съм лумпен, несвързано помисли Еди. Лумпен съм и бродя по железниците. Туй правя. Без пукната пара, без дом, ама си намерих шишенце, долар и място за нощувка. Тая седмица ще бера ябълки, другата седмица — картофи, а когато мраз скове земята като долари в банков сейф — ех, тогаз ще рипна в някой празен вагон, дето мирише на захарно цвекло, ще седна в ъгъла, ще се завия със сено, стига да има, ще си къркам, ще дъвча тютюн и рано или късно ще стигна до Портланд или до славния бобен град Бостън, а там, ако не ме спипа железопътната охрана, ще се вмъкна в някой вагон за юга, където да бера грейпфрути, лимони и портокали. А пък ако ме спипат, има да строя пътища за туристите. Чудо голямо, и друг път съм го правил, нали? Аз съм просто самотен дърт скитник, нямам си парички, нямам си дом, обаче едно си имам; имам си болест, дето ме яде жив. Кожата ми се цепи до кръв, зъбите ми капят — и знаете ли? — усещам как прогнивам като омекнала ябълка, усещам го как става, разяжда ме отвътре, разяжда ме, разяжда, разяжда.

Еди гнусливо хвана с два пръста вонящото одеяло и го избута настрани, смръщен от допира на сплъстената материя. Отзад се разкри нисък прозорец към мазето — едното стъкло беше счупено, другото потъмняло от мръсотия. Приведе се напред, вече почти напълно хипнотизиран. Привеждаше се все по-близо до прозореца, до подземния мрак, вдишвайки мириса на старост, гнилоч и плесен, все по-близо и по-близо до мрака, и прокаженият навярно щеше да го спипа, ако астмата не бе избрала тъкмо този миг, за да се развихри. Безболезнена, ала ужасяващо жестока хватка стегна дробовете му; дишането му тутакси се превърна в познатото, омразно хъхрене.

Отдръпна се и точно тогава отпред изникна лицето. Появата му бе тъй ненадейна, тъй стъписваща (и същевременно толкова очаквана), че Еди не би могъл да изпищи дори и без пристъпа на астма. Очите му изхвръкнаха от орбитите. Устата му зина безмълвно. Този скитник бе друг, не онзи с раздрания нос, ала между двамата имаше прилики. Страхотни прилики. И все пак… подобна твар не можеше да е жив човек. Нищо живо не можеше да е тъй разядено, без да загине.

Кожата на челото му беше разцепена. През раната прозираше бяла кост, облепена с някаква жълтеникава слузеста ципа, като леща на прожектор с изтощена батерия. От носа бе останал само къс оголен хрущял над възпалените червени дупки на ноздрите. Едното око се синееше весело. Орбитата на другото беше задръстена с гъбести кафеникаво-черни израстъци. Долната устна на прокажения провисваше като разкъсан черен дроб. Горна устна изобщо нямаше; зъбите му стърчаха в злокобна усмивка.

Едната ръка на изчадието се стрелна през счупения прозорец. Другата мина право през мръсното стъкло отляво като го натроши на парчета. Търсещите, опипващи ръце бяха целите в язви. Из раните деловито пъплеха насам-натам бръмбарчета и паразити.

Със задъхан, мяукащ вой, Еди пролази прегърбен назад. Едва дишаше. В гърдите му сърцето бъхтеше като побесняла машина. Прокаженият изглеждаше облечен в парцаливите останки от някакъв странен, сребрист костюм. Из кичурите кестенява коса по главата му гъмжаха ситни твари.

— Искаш ли да ти духам, Еди? — изграчи видението, като се хилеше с останките от уста. После затананика: — Боби духа за петаче, духа хубаво, така че да го търсиш пак, юначе, със доплащане обаче. — Намигна. — Това съм аз, Еди, Боб Грей. А сега, след като се запознахме както си му е ред…

Прогнила длан потупа Еди по дясното рамо. Момчето изпищя едва чуто.

— Няма нищо — каза прокаженият и ужасеният Еди видя като в кошмар как изчадието бавно изпълзява от прозореца. Изпъкналата кост зад олющеното чело строши тънката летва между двете липсващи стъкла. Сгърчените пръсти задълбаха в листата и влажната пръст. Сребристите рамене на дрехата… костюма… все едно какво беше… взеха да се провират през отвора. Самотното лъскаво синьо око не се откъсваше от лицето на Еди.

— Ето ме, Еди, всичко е наред — гъгнеше съществото. — Ще ти хареса тук долу, при нас. Тук са и някои твои другарчета.

Ръката отново посегна напред и в някакво дълбоко кътче сред обезумялото, пищящо съзнание на Еди внезапно се възцари хладна увереност, че ако тая твар докосне оголената му кожа, той също ще започне да гние. Мисълта го изтръгна от вцепенението. Той запълзя заднешком на лакти и колене, после се завъртя и се хвърли към края на верандата. Тесни и прашни слънчеви лъчи, проникващи през процепите между дъските отгоре, прошарваха от време на време лицето му. Разкъсваше с глава мръсните паяжини, които полепваха по косата му. Озърна се през рамо и видя, че прокаженият вече се е измъкнал до кръста.

— Бягството няма да ти помогне, Еди — подвикна изчадието.

Еди бе стигнал до края на верандата. Тук имаше решетка от летвички. Слънцето сияеше през нея и отпечатваше светли ромбчета по бузите и челото му. Момчето без колебание наведе глава и се юрна напред, изкъртвайки цялата решетка сред жалното скърцане на ръждиви гвоздейчета. От другата страна растеше гъсталак от розови храсти и Еди прелетя през тях, като в движение се изправи на крака, без да усеща, че бодлите покриват ръцете, бузите и шията му с дълги драскотини.

Завъртя се и взе да отстъпва заднешком с омекнали крака. Извади инхалатора от джоба си, налапа го и дръпна спусъка. Повтаряше си, че всъщност нищо не се е случило, нали така? Фантазирал е за онзи лумпен и съзнанието му… ами, съзнанието му просто е

(разиграло цирк)

прожектирало филм, филм на ужасите, като ония с Франкенщайн или Човека-вълк, дето понякога ги пускат на съботните сутрешни прожекции в „Бисер“, „Бижу“ или „Аладин“. Сам се бе изплашил! Ама че е диване!

Той дори успя да издаде тъничък треперлив смях при мисълта за неподозираните възможности на собственото си въображение, преди прогнилите ръце да излетят изпод верандата и да се вкопчат в розовите храсти с дива, безсмислена ярост. Дърпаха, скубеха, мачкаха, пръскайки по вейките ярки кървави мъниста.

Еди изпищя.

Прокаженият пълзеше навън. Сега се виждаше, че е облечен в клоунски костюм с грамадни оранжеви копчета отпред. Чудовището забеляза Еди и се ухили. Разкъсаната му уста се разтвори и езикът провисна надолу. Еди отново изпищя, ала никой не би чул сподавения детски писък сред бученето на дизелови двигатели в депото. Езикът на прокажения не беше просто изплезен; дълъг бе поне метър и се размотаваше като карнавална духалка. Завършваше с двузъбо острие, което се влачеше из праха. По него се стичаше гъста, лепкава, жълтеникава пяна. И лазеха бръмбари.

Розовите храсти, покрити с първа пролетна зеленина, през които бе прелетял Еди, изведнъж се превърнаха в мъртва, черна дантела.

— Ще ти духам — прошепна прокаженият и тромаво се изправи на нозе.

Еди хукна към велосипеда. Бягаше както предния път, само че сега всичко ставаше като в кошмар, където се движиш мъчително бавно въпреки отчаяните си усилия… а нали в тия сънища винаги чуваш или усещаш как нещо, как някакво То те догонва? Нали винаги долавяш мириса на вонящия му дъх, както Еди го долавяше сега?

За миг го обзе безумна надежда: може би това наистина бе кошмар. Може би щеше да се събуди в креватчето, облян в пот, разтреперан, даже разплакан… ала жив. В безопасност. Сетне той прогони мисълта. Чарът й бе смъртоносен, утехата — гибелна.

Не се и опита да яхне веднага колелото; просто хукна край него с приведена глава, тласкайки ръкохватките. Имаше чувството, че се дави — не във вода, а в собствените си гърди.

— Ще ти духам — пак прошепна прокаженият. — Потърси ме пак, юначе, потърси ме, Еди. Доведи и приятелите си.

Прогнилите пръсти сякаш докоснаха врата му, но може би всъщност нямаше нищо освен провиснала паяжина от дупката под верандата, закачена за косата му и плъзнала за миг по изтръпналата му плът. Еди се метна на велосипеда и подкара с все сила, без да се интересува, че гърлото му пак се е свило като иглено ухо, без да дава пукната пара за астмата, без да се озърта. Погледна назад чак когато наближи към дома, а тогава, естествено, не видя нищо, освен две момчета, тръгнали да играят на топка в парка.

Тая нощ, изпънат като ръжен в леглото си, стиснал здраво инхалатора и вторачен в сенките, той пак чу шепота на прокажения: Бягството няма да ти помогне, Еди.

8.

— Уха! — възкликна Ричи с боязън и уважение. Това бе първата изречена дума след като Бил Денброу замълча.

— На-на-намира ли т-ти се о-о-още една ци-х-хи-игара, Р-р-ричи?

Ричи му подаде последната цигара от полупразния пакет, който бе отмъкнал от чекмеджето на татковото си бюро. Дори я запали предварително.

— Да не си сънувал, Бил? — внезапно запита Стан.

Бил поклати глава.

— Н-не беше съ-съ-сън.

— Наистина — тихичко се обади Еди.

Бил рязко се втренчи в него.

— Къ-къ-какво?

— Наистина, казах — Еди го изгледа почти възмутено. — Наистина е станало. Било е истинско.

И преди да се удържи — преди сам да усети, че ще го стори — Еди с изненада откри, че е започнал да разказва за прокажения, който изпълзя от мазето на Нийбълт стрийт 29. Към средата на разказа взе да се задъхва и посегна към инхалатора. Накрая избухна в пискливи ридания и мършавото му телце се разтресе.

Всички го гледаха смутено, после Стан положи ръка на гърба му. Бил го прегърна неловко, а останалите стеснително извърнаха глави.

— Ня-ня-а-ма нищо, Е-е-еди. Вси-всичко е на-а-ред.

— И аз го видях — ненадейно каза Бен Ханском. Гласът му беше глух, задавен и натежал от страх.

Еди надигна беззащитно, просълзено лице със зачервени и възпалени очи.

— Какво?

— И аз видях клоуна — каза Бен. — Само че не беше какъвто казваш… поне когато ми се яви. Не беше прогнил и лепкав. Беше… сух. — Той помълча, приведе глава и се втренчи в бледите си ръце, отпуснати безсилно върху огромните му бедра. — Мисля, че беше мумията.

— Като оная от филмите ли? — запита Еди.

— Като нея, но не съвсем — бавно изрече Бен. — Във филмите мумията изглежда фалшива. Страшна е, ама си личи нагласеното, нали ме разбираш? Разните му там бинтове изглеждат прекалено чистички и тъй нататък. Обаче онзи тип… мисля, че той изглеждаше тъй, както би трябвало да изглежда истинската мумия. Нали ме разбираш, все едно че си я открил в някоя зала под пирамидите. Само да не беше костюмът.

— Ка-ка-къ-ъв кххо-о-стюм?

Бен погледна към Еди.

— Сребрист костюм с големи оранжеви копчета отпред.

Челюстта на Еди провисна. Той се опомни, затвори уста, после изрече:

— Ако си правиш майтап, кажи го направо. Аз и до днес… и до днес сънувам оня тип под верандата.

— Не е шега — отвърна Бен и подхвана своята история.

Постепенно разказа всичко — от предложението да помогне на мисис Дъглас за преброяването на учебниците до собствените си кошмари напоследък. Говореше бавно, без да поглежда останалите момчета. Сякаш дълбоко се срамуваше от поведението си. Вдигна глава чак когато и последната дума бе изречена.

— Трябва да си сънувал — каза Ричи след дълго мълчание. Видя болезнената гримаса на Бен и побърза да добави: — Не го взимай присърце, Шеф Бен, ама трябва да си наясно, че балоните не могат ей тъй да се реят срещу вятъра…

— А снимките не намигат — възрази Бен.

Ричи смутено се озърна към Бил. Да обвини Бен, че е сънувал наяве, беше едно; да стори същото с Бил — съвсем друго. Бил беше техен водач, всички взимаха пример от него. Не говореха за това; нямаше и нужда. Но Бил беше мозъкът на компанията, момчето, което все ще измисли какво да правят и в най-скучния ден, момчето, което си спомня забравени от другите игри. И по някакъв странен начин всички те усещаха около Бил утешителния ореол на възрастен мъж — може би това бе чувството за надеждност, чувството, че Бил ще поеме цялата отговорност, ако се наложи. Истината бе, че Ричи вярваше в разказа на Бил въпреки цялото му безумие. А дали пък просто не искаше да отхвърли историята на Бен… че и на Еди, както е тръгнало?

— Ами на теб не ти ли се е случвало нещо подобно, а? — запита го Еди.

Ричи помълча, накани се да каже нещо, тръсна глава, пак помълча и накрая рече:

— Най-страшното, дето съм виждал напоследък, беше как Марк Прендъргаст пикае в парка Маккарън. Нямаш си представа каква грозна патка вади.

— Ами ти, Стан? — обади се Бен.

— Не — бързо изрече Стан и извърна глава.

Личицето му бе пребледняло и върху него се белееха плътно стиснатите устни.

— И-ххи-имало ли е нъ-нъ-нещо, С-ст-стан? — запита Бил.

— Не, казах ви!

Стан се изправи и с ръце в джобовете слезе до брега. Спря там, гледайки как водата прелива над първия бент и се събира пред допълнителната стена.

— Айде, Станли! — подкани го Ричи с тъничък фалцет.

Това бе още един от Гласовете му — баба Мърморана. Когато разиграваше баба Мърморана, Ричи куцукаше насам-натам прегърбен, с ръка на кръста, и кашляше от време на време. Обаче каквото и да правеше, все си приличаше най-много на Ричи Тозиър.

— Признай си, Станли, признай на баба за лооооошия клоун и ще ти дам шоколадова курабийка с бадемчета. Само си кажи…

— Затваряй си човката! — изрева внезапно Стан и се завъртя към Ричи, който смаяно отскочи назад. — Просто си затваряй човката!

— Тъй вярно, шефе — каза Ричи и седна. После недоверчиво се взря в Стан Юрис. По бузите на Стан пламтяха алени петна, но въпреки всичко изглеждаше по-скоро изплашен, отколкото разгневен.

— Няма нищо — тихичко се обади Еди. — Не се сърди, Стан.

— Не беше клоун — каза Станли. Погледът му трескаво прескачаше от лице на лице. Сякаш се бореше да пречупи нещо в себе си.

— Мо-мо-ожеш да к-к-кажеш — също тъй тихичко го насърчи Бил. — Н-нали и ние к-к-казахме.

— Не беше клоун. Беше…

И точно в този миг прокънтя гръмкият, загрубял от уиски глас на мистър Нел, от който всички подскочиха, сякаш бяха попаднали под обстрел:

— Йее-сусе Христе барабар с вси светии на колесница! Глей го туй! Йесусе Христе!