Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
It, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 202 гласа)

Информация

Корекция
maskara (2008)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
zelenkroki (2012-2013 г.)

Издание:

Стивън Кинг. То. Книга първа

 

Първа публикация за България

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1992

Превод от английски: Любомир Николов, 1992

Художник: Петър Станимиров, 1992

Страници: 759. Цена: 35.00 лв.

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

Печат: „Полипринт“, Враца

ISBN: 954-409-084-3

 

First published in the USA

by Viking in 1986

© 1986 by Stephen King

 

 

Издание:

Стивън Кинг. То. Книга втора

Първа публикация за България

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1992

Превод от английски: Любомир Николов, 1992

Художник: Петър Станимиров, 1992

Страници: 759. Цена: 35.00 лв.

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

Печат: „Полипринт“, Враца

ISBN: 954-409-084-3

 

First published in the USA

by Viking in 1986

© 1986 by Stephen King

История

  1. — Корекция
  2. — Редакция от maskara
  3. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  4. — Добавяне
  5. — Корекция на правописни грешки и добавени картинки

Шеста глава
Един от изчезналите: Разказ от лятото на 1958

1.

Не всички биваха открити. Да, не всички биваха открити. И от време на време хората правеха грешни предположения.

2.

Из „Дери нюз“ от 21 юни 1958 г. (стр. 1):

ИЗЧЕЗНАЛО МОМЧЕ ПОРАЖДА НОВИ СТРАХОВЕ

За изчезването на Едуард Л. Коркоран, живеещ в Дери на Чартър стрийт 73, бе съобщено снощи от майка му Моника Маклин и втория й съпруг Ричард П. Маклин. Момчето е десетгодишно. Изчезването му отново засили страховете, че неизвестен убиец дебне невръстни деца из Дери.

Мисис Маклин твърди, че момчето е изчезнало на 19 юни, когато не се прибрало след последния учебен ден преди началото на ваканцията.

Запитани защо са изчакали над двадесет и четири часа преди да съобщят за отсъствието на сина си, мистър и мисис Маклин отказаха всякакви коментари. Полицейският началник Ричард Бортън също се въздържа от коментари, но осведомен източник от полицейските среди сподели с нашия репортер, че отношенията на малкия Коркоран с втория му баща не са били твърде добри и се е случвало да преспи извън къщи. Въпросният източник допуска, че годишните оценки на момчето може да са изиграли съществена роля за нежеланието му да се прибере у дома. Областният училищен инспектор Харолд Меткалф отказа да разговаря за оценките на Едуард Коркоран, твърдейки, че въпросът е личен и не подлежи на обществена разгласа.

— Надявам се изчезването на това момче да не породи излишни страхове — заяви снощи полицейският шеф Бортън. — Разбирам общественото безпокойство, но искам да подчертая, че ежегодно провеждаме между тридесет и петдесет анкети за издирване на изчезнали малолетни. Повечето от тях биват открити живи и здрави само седмица след подаване на заявлението. Ако е рекъл Господ, така ще стане и с Едуард Коркоран.

Бортън отново изтъкна своето убеждение, че убийствата на Джордж Денброу, Бети Рипсъм, Черил Ламоника, Матю Клемънтс и Вероника Гроган не са дело на един и същ злодей.

— В почерка на всяко убийство има съществени различия — спомена той, но отказа да навлезе в подробности. Според думите му, местната полиция в сътрудничество с Главната щатска прокуратура все още проучва редица версии.

Запитан снощи по телефона доколко надеждни са тези версии, мистър Бортън отвърна: „Твърде надеждни“. Той обаче се въздържа да отговори дали можем да очакваме в близко време арест на някой от извършителите.

Из „Дери нюз“ от 22 юни 1958 г. (стр. 1):

ИЗНЕНАДВАЩО СЪДЕБНО НАРЕЖДАНЕ ЗА ЕКСХУМАЦИЯ

Делото по изчезването на Едуард Коркоран получава нов и неочакван обрат. Вчера късно следобед Ерхард К. Мултън, съдия от Областния съд в Дери, нареди да бъде извършена ексхумация на Дорси Коркоран, по-малък брат на изчезналото момче. Съдебното нареждане е издадено по съвместна молба на областния прокурор и областния съдебен лекар.

Дорси Коркоран, живял също при майка си и нейния съпруг на Чартър стрийт 73, е починал през май 1957 — както твърдят лекарите, при нещастен случай. Момчето било донесено в градската болница с множество счупвания, включително и на черепа. Приносител е бил пастрокът на детето Ричард П. Маклин. Той заявил, че Дорси Коркоран си играел на сгъваемата стълба в гаража и навярно е паднал отвисоко. Три дни по-късно детето починало без да идва в съзнание.

За изчезването на десетгодишния Едуард Коркоран бе съобщено миналата сряда. Запитан дали мистър или мисис Маклин са под подозрение във връзка със смъртта на по-малкия или изчезването на по-големия си син, полицейският шеф Ричард Бортън се въздържа от коментари.

Из „Дери нюз“ от 24 юни 1958 г. (стр. 1):

МАКЛИН АРЕСТУВАН ЗА ПОБОЙ ДО СМЪРТ
Заподозрян и за неизяснено изчезване

Градският полицейски шеф Ричард Бортън свика вчера пресконференция, за да обяви, че Ричард П. Маклин, живеещ на Чартър стрийт 73, е бил арестуван и обвинен в убийството на доведения си син Дорси Коркоран. Момчето почина в градската болница на 31 май миналата година след „нещастен случай“.

— Докладът на съдебния лекар доказва категорично, че момчето е било пребито до смърт — заяви Бортън.

Независимо от твърденията на Маклин, че детето паднало от стълбата докато си играело в гаража, Бортън цитира заключението на областния съдебен лекар, според когото Дорси Коркоран е бил жестоко бит с някакъв тъп предмет. Запитан относно предположенията си за въпросния предмет, Бортън отговори:

— Може би чук. В момента най-важни са изводите на съдебния лекар, че детето е станало жертва на множество удари с твърд предмет, който е натрошил костите му. Раните, особено тия по черепа, нямат нищо общо с типичните увреждания при падане. Дорси Коркоран е бил пребит почти до смърт, а сетне са го захвърлили да умира в спешното отделение на общинската болница.

В отговор на питането дали докторите, които са се грижили за малкия Коркоран, не са пренебрегнали задълженията си да посочат истинската причина за смъртта, Бортън изтъкна:

— Ще им се наложи да отговарят на доста сериозни въпроси, когато мистър Маклин застане пред съда.

Помолен да изкаже мнението си как би могъл да се отрази този нов обрат върху следствието около изчезването на Едуард Коркоран, обявено от Ричард и Моника Маклин преди четири дни, полицейският шеф Бортън отговори:

— Мисля, че нещата изглеждат далеч по-сериозни, отколкото предполагахме отначало, нали?

Из „Дери нюз“ от 25 юни 1958 г. (стр. 2):

УЧИТЕЛКА ТВЪРДИ, ЧЕ ЕДУАРД КОРКОРАН „ЧЕСТО ИДВАЛ СЪС СИНИНИ“

Хенриета Дюмон, преподавателка на петите класове в Началното училище на Джаксън стрийт, твърди, че изчезналият от миналата седмица Едуард Коркоран често идвал на училище „цял в синини“. Мисис Дюмон, която учителствува в Дери още от края на Втората световна война, разказва, че около три седмици преди своето изчезване малкият Коркоран дошъл на училище „с подпухнали, почти затворени очи. Когато го запитах какво се е случило, той отвърна, че татко му го «посъветвал» задето не искал да си изяде вечерята.“

Запитана защо не е съобщила в полицията за очевидно жестокия побой, мисис Дюмон сподели:

— В дългата си учителска кариера неведнъж съм се сблъсквала с подобни неща. При първите си срещи с ученици, чийто бащи не правят разлика между побой и дисциплина, опитвах да сторя нещо. Тогавашната заместник-директорка Гуендолин Рейбърн ме посъветва да не се бъркам в тия работи. Каза ми още, че когато училищни служители се замесят в неясни истории с жестоко отношение към децата, страда репутацията на цялото училище, а това пък се отразява при разпределянето на общинските фондове. Отидох при директора и той ми нареди да забравя случая, за да не бъда наказана. Запитах дали подобно наказание ще бъде вписано в служебното ми досие. Той отвърна, че може да наказва и без писане. Схванах намека.

На въпроса дали учебната система в Дери е същата и до днес, мисис Дюмон отговори:

— Ами как ви се струва при тази ситуация? Мога да добавя, че изобщо не бих разговаряла с вас, ако не се бях пенсионирала в края на учебната година.

След това мисис Дюмон добави:

— Откакто се случи нещастието, всяка вечер коленича и се моля на Бога за едно — Еди Коркоран просто да е събрал куража да избяга от онова чудовище, което дръзва да се нарича баща. Моля се да прочете във вестниците или да чуе по радиото, че Маклин е арестуван, та да се върне.

В кратък телефонен разговор Моника Маклин разпалено отхвърли обвиненията на мисис Дюмон.

— Рич никога не е удрял нито Дорси, нито Еди — заяви тя. — Казвам ви го сега, а като умра и се изправя пред Трона на Страшния съд, ще погледна Господ право в очите и ще Му повторя същото.

Из „Дери нюз“ от 28 юни 1958 г. (стр. 2):

ТАТКО ТРЯБВАШЕ ДА МЕ ПОСЪВЕТВА „ЩОТО СЪМ ЛОШ“, КАЗВА ДЕТЕ НА ВЪЗПИТАТЕЛКА ПРЕДИ ДА БЪДЕ ПРЕБИТО ДО СМЪРТ

Възпитателка от местната детска градина, която не желае да споменаваме името й, сподели вчера с нашия репортер, че малкият Дорси Коркоран дошъл на занимания с жестоко навехнати пръсти на дясната ръка само няколко дни преди да загине при „нещастен случай в гаража“.

— Толкова го болеше, че горкото детенце не можеше да си оцвети плаката в часа по рисуване — каза възпитателката. — Когато запитах Дорси какво се е случило, той отговори, че татко му (пастрокът Ричард П. Маклин) го хванал за пръстите и ги извил, защото бил минал по току-що измития под. „Татко трябваше да ме посъветва, щото съм лош“ — тъй каза детето. Доплака ми се като гледах горките малки пръстчета. Наистина много му се искаше да си оцвети плаката като другите деца, затова му дадох детски аспирин и го оставих да си рисува докато четях на останалите приказка. Много обичаше да оцветява — това му бе любимото занимание — и се радвам, че през онзи ден му доставих поне мъничко радост. Когато умря, и през ум не ми мина, че може да не е било нещастен случай. Доколкото си спомням, отначало предположих, че е паднал, защото не е можел да се държи добре с онази ръка. А всъщност навярно просто не вярвах, че възрастен мъж е способен да стори подобно нещо с невинно детенце. Вече знам. И Бог ми е свидетел, съжалявам, че знам.

Все още не е открит по-големият брат на Дорси Коркоран, десетгодишният Едуард. От килията си в областния затвор Ричард Маклин продължава да отрича каквато и да било съпричастност в смъртта на по-малкия си заварен син и изчезването на по-големия.

Из „Дери нюз“ от 30 юни 1958 г. (стр. 5):

МАКЛИН РАЗПИТВАН ЗА УБИЙСТВАТА НА ГРОГАН, КЛЕМЪНТС

разполага с непоклатимо алиби според осведомен източник

Из „Дери нюз“ от 6 юли 1958 г. (стр. 1):

МАКЛИН ЩЕ БЪДЕ ОБВИНЕН САМО В УБИЙСТВОТО НА ДОВЕДЕНИЯ СИ СИН ДОРСИ ТВЪРДИ БОРТЪН

Все още никакви следи от Едуард Коркоран

Из „Дери нюз“ от 24 юли 1958 г. (стр. 1):

РИДАЕЩ БАЩА ПРИЗНАВА КЪРВАВОТО УБИЙСТВО НА ДОВЕДЕНИЯ СИ СИН

По драматичен начин се развиха събитията в Областния съд по време на процеса срещу Ричард Маклин, обвинен в убийство на доведения си син Дорси Коркоран, когато Маклин се сломи под безмилостния кръстосан разпит на областния прокурор Брадли Уитсън и призна, че е пребил четиригодишното дете до смърт с безоткатен чук, който след това заровил в зеленчуковата градина на жена си, преди да отнесе детето в спешното отделение на общинската болница.

Зашеметена и безмълвна, публиката в съдебната зала слушаше разказа на хълцащия Маклин, който предварително бе признал, че биел двамата си доведени синове „от време на време, когато си го заслужават, за тяхно добро“.

— Сам не зная какво ме прихвана. Видях го, че пак се катери по оная проклета стълба, грабнах чука от скамейката и просто запердаших където ми падне. Не исках да го убивам. Бог ми е свидетел, и през ум не ми е минавало да го убивам.

— Каза ли нещо детето преди да загуби съзнание? — запита Уитсън.

— Каза: „Спри, татко, извинявай, обичам те“ — отвърна Маклин.

— А вие спряхте ли?

— По някое време — каза Маклин. След това се разрида тъй истерично, че съдията Ерхард Мултън бе принуден да прекъсне заседанието.

Из „Дери нюз“ от 18 септември 1958 г. (стр. 16):

КЪДЕ Е ЕДУАРД КОРКОРАН?

Пастрокът му, излежаващ десетгодишна присъда (с право на помилване след първите две години) в щатския затвор Шоушенк заради убийството на четиригодишното му братче Дорси, продължава да твърди, че няма представа къде е Едуард Коркоран. Майката, която е завела дело за развод срещу Ричард П. Маклин, заяви, че според нея човекът, с когото скоро ще се раздели, лъже през цялото време.

Лъже ли?

— Лично аз не мисля така — казва отец Ашли О’Брайън, който се грижи за затворниците-католици в Шоушенк. Скоро след влизането си в затвора Маклин се обърнал към католическата вяра и отец О’Брайън му е посветил голяма част от времето си. — Той искрено съжалява за своята простъпка — продължава отец О’Брайън и добавя, че когато в началото го запитал защо иска да стане католик, Маклин отвърнал: „Чух, че при католиците имало акт на покаяние, а аз трябва много да се разкайвам, инак като умра ще ида в ада“.

— Той разбира какво е извършил с невръстното дете — обясни отец О’Брайън. — Ако е сторил нещо и на по-голямото момче, то очевидно не си го припомня. Убеден е, че що се отнася до Едуард, ръцете му са чисти.

Доколко са чисти ръцете на Маклин по отношение на доведения му син Едуард? Този въпрос продължава да вълнува гражданите на Дери, но във всеки случай бе убедително доказано, че осъденият няма нищо общо с останалите убийства на деца, сполетели областта. За първите три разполага с желязно алиби, а в края на юни и през юли и август, когато бяха извършени останалите седем, Маклин вече бе в затвора.

И десетте убийства си остават неразгадани.

В специално интервю за „Дери нюз“ миналата седмица Маклин отново потвърди, че не знае къде може да се намира Едуард Коркоран.

— Биех ги и двамата — заяви той в мъчителен монолог, често прекъсван от ридания. — Обичах ги, но ги биех. Не знам защо, както не знам и защо Моника ми позволяваше да го върша или защо ме прикриваше след гибелта на Дорси. Сигурно бих могъл да убия Еди също тъй лесно, както сторих с Дорси, но се кълна пред Господа-Исуса и всички небесни светии, че не съм. Знам какво мислят хората, но не съм го направил. Сигурно просто е избягал. Ако е така, мога само да благодаря на Бога.

Запитан дали не усеща някакви провали в паметта си — дали не би могъл да убие Едуард и после да блокира този спомен — Маклин отговори:

— Никакви провали не усещам. Уви, прекалено добре осъзнавам какво съм сторил. Обрекъл съм се на Христа и до края на живота си ще диря изкупление.

Из „Дери нюз“ от 27 януари 1960 г. (стр. 1):

ОТКРИТИЯТ ТРУП НЕ Е НА МАЛКИЯ КОРКОРАН ЗАЯВЯВА БОРТЪН

Рано тази сутрин полицейският шеф Ричард Бортън съобщи на журналистите, че разложеното тяло на момче, съвпадащо приблизително по възраст с Едуард Коркоран, който изчезна от дома си в Дери през юни 1958 година, очевидно няма нищо общо с въпросното дете. Трупът бе открит в една каменна кариера в Ейнсфорд, щат Масачузетс. Първоначално полицейските служби на Мейн и Масачузетс предполагаха, че това може да са останките на младия Коркоран, станал жертва на извратен убиец след бягството от дома си на Чартър стрийт, където по-малкият му брат почина в резултат на тежък побой.

Зъбните отпечатъци доказват категорично, че трупът от Ейнсфорд не е на малкия Коркоран, за когото няма никаква вест вече от деветнадесет месеца.

Из портландския „Прес-Хералд“ от 19 юли 1967 г. (стр. 3):

ОСВОБОДЕН УБИЕЦ СЛАГА КРАЙ НА ЖИВОТА СИ ВЪВ ФОЛМАУТ

Вчера следобед бе открит мъртъв в малкия си апартамент във Фолмаут Ричард П. Маклин, осъден преди девет години за убийството на своя четиригодишен заварен син. След предсрочното си освобождаване от щатския затвор Шоушенк през 1964, той е работил и живял кротко във Фолмаут. Смъртта му очевидно се дължи на самоубийство.

— Оставената бележка подсказва, че човекът е бил в крайно неуравновесено душевно състояние — заяви полицейският заместник-началник Брандън К. Рош. Той отказа да разгласи съдържанието на бележката, но според осведомен полицейски източник в нея имало само две изречения: „Снощи видях Еди. Той е мъртъв.“

Споменатият „Еди“ навярно е завареният син на Маклин, брат на детето, заради чието убийство Маклин бе осъден през 1958 година. Именно изчезването на Едуард Коркоран доведе в крайна сметка до процеса за смъртоносния побой над четиригодишното му братче Дорси. За по-голямото момче вече от девет години няма никакви сведения. В кратка съдебна процедура през 1966 година майката обяви сина си за мъртъв, за да получи достъп до спестовния влог на Едуард Коркоран. Вложената сума е възлизала на шестнадесет долара.

3.

Да, Еди Коркоран беше мъртъв.

Той умря вечерта на 19 юни и пастрокът му нямаше нищо общо с това. Умря докато Бен Ханском седеше до майка си и гледаше телевизия; докато майката на Еди Каспбрак трескаво опипваше челцето на своето чедо, дирейки признаци за любимата си болест „фантомна треска“; докато пастрокът на Бевърли Марш — достоен мъж, надарен с удивителна прилика (поне по темперамент) с пастрока на Еди и Дорси Коркоран — биеше енергичен шут по задника на момичето със съвета „бегом да бършеш проклетите чинии, както заръча майка ти“; докато Майк Хенлън слушаше подигравателните крясъци на неколцина гимназисти (след години един от тях щеше да зачене храбрия млад борец срещу хомосексуализма Джон Гартън по прякор Паяка), които минаваха с раздрънкан Додж и го видяха да плеви градината край малката къщичка на Уичъм роуд, недалече от фермата на смахнатия Бъч Бауърс; докато Ричи Тозиър тайничко зяпаше полуголите момичета по страниците на списание „Бисери“, което бе открил в скрина под чорапите на баща си, и при това се дървеше съвсем като голям; и докато ужасеният Бил Денброу не смееше да вярва на очите си, запокитвайки през стаята фотоалбума на мъртвия си брат.

По-късно нямаше да си го спомнят, ала точно в мига, когато умря Еди Коркоран, те всички надигнаха глави… сякаш бяха чули далечен глух вик.

Поне в едно отношение „Дери нюз“ имаше пълно право: оценките на Еди бяха толкова лоши, че той не смееше да се яви пред очите на пастрока си. А и от месец насам майка му все се дърлеше със стария. Това съвсем влошаваше нещата. Като се разпенеха и двамата, майка му крещеше куп несвързани обвинения. Пастрокът първо отвръщаше с ръмжене, после й крясваше да си затваря човката и накрая почваше да реве като побеснял шопар с таралежови игли в зурлата. Обаче Еди не бе виждал дъртия да вдига ръка срещу нея. Сигурно не му стискаше. Едно време юмруците се пазеха за Еди и Дорси, а сега, като го нямаше Дорси, Еди поемаше и братовия си дял.

Тия гръмогласни двубои се развихряха периодично. Най-чести бяха в края на месеца, когато пристигат сметките. Сегиз-тогиз при най-тежките свади съседите повикваха полицай, който заръчваше на двамата да я карат по-кротко. Обикновено това оправяше нещата. Майка му можеше да покаже на полицая среден пръст и да го пита има ли кураж да я прибере в дранголника, но дъртият рядко обелваше дума.

Еди си мислеше, че дъртият се бои от ченгетата.

През тия напрегнати периоди гледаше да е по-нисък от тревата. Така бе най-разумно. А който смята другояче, нека се поразмисли за Дорси. Еди не знаеше подробностите и не искаше да ги знае, но подозираше какво е станало с хлапето. Според него Дорси бе имал нещастието да попадне не където трябва и не когато трябва — в гаража към края на месеца. Разправяха, че Дорси бил паднал от стълбата в гаража — „Сигур илядо пъти съм му викал да са пази от нея“, казваше дъртият — но майка му не смееше да го погледне… а когато погледите им се срещнаха случайно, Еди зърна в очите й боязлив миши блясък, който хич не му се понрави. Дъртият просто седеше край кухненската маса с кило бира „Рейнголд“ и гледаше в пустотата изпод рошавите си вежди. Еди гледаше да стои по-настрана от него. Когато пастрокът му крещеше, обикновено — не винаги, но обикновено — беше кротък. Страшното почваше когато станеше тих.

По-миналата вечер дъртият бе замерил Еди със стол, задето стана да включи телевизора — просто грабна един от тръбните кухненски столове, метна ръка над главата си и го пусна. Столът улучи Еди по задника и той се просна на пода. Задникът още го болеше, обаче знаеше, че можеше да е и по-зле — можеше да го цапне по главата.

Помнеше как веднъж дъртият ненадейно стана и без никакъв повод му размаза по главата цяла шепа картофено пюре. А през миналия септември един ден Еди се прибра от училище и допусна глупостта да затръшне вратата докато пастрокът му дремеше. Маклин излезе от спалнята по долни гащи, разчорлен, обрасъл с двудневна четина и лъхащ на спиртоварна след почивните дни.

— Хайде сега, Еди — каза той. — Трябва да те посъветвам задето тряскаш тая шибана врата.

В речника на Рич Маклин „съвет“ бе мекото название на „бой до посиране“. Което и стори без да отлага. Еди загуби съзнание когато дъртият го запокити в антрето. Майка му бе завинтила ниско на входната врата две куки, за да си закачат палтата двамата с Дорси. Тия куки впиха корави стоманени нокти в кръста на Еди и той припадна. Когато се свести след десет минути, чу майка си да крещи, че ще откара Еди в болницата и никой не може да я спре.

— След онуй, дето стана с Дорси? — сряза я дъртият. — Много ли ти са ходи в дранголника, жено?

Повече не стана дума за болница. Майка му го отнесе в детската стая и го остави да лежи разтреперан и облян в пот. През следващите три дни той напускаше стаята само когато и двамата бяха навън. Стенейки тихичко, бавно изкуцукваше до кухнята и измъкваше изпод мивката уискито на дъртия. Няколко глътки позаглушаваха болката. Към петия ден взе да му минава, но почти две седмици пика кръв.

А чукът бе изчезнал от гаража.

Какво ще речете за това? Какво ще речете за това, приятели и съседи?

О, железарският чук — обикновеният — си стоеше на място. Другият липсваше — шотландският безоткатен чук. Специалният чук, дето дъртият им бе забранил да го пипат. „А съм ва зърнал да го барате — каза той още в деня на покупката, — после има да си мъкнете карантиите по вратовете“. Дорси боязливо запита много ли е скъп. Дъртият отговори, че потрошил сума ти пара за него. Дръжката била пълна със сачмени лагери, затуй чукът не отскачал, както и да млатиш.

А сега го нямаше.

Оценките на Еди не бяха от най-блестящите, защото след повторния брак на майка си често отсъствуваше от училище, но инак съвсем не бе глупаво момче. Мислеше, че знае какво е станало с шотландския безоткатен чук. Мислеше, че навярно дъртият е пребил Дорси с него, а сетне го е заровил в градината или пък го е метнал в Канала. Подобни неща се случваха често из комиксите, които Еди криеше на горния рафт в гардероба.

Сега той крачеше край Канала, чиито води меко тръпнеха сред бетонните стени като гладка коприна. Лунен лъч хвърляше по тъмната повърхност отблясък с формата на бумеранг. Еди спря, седна на ръба и лениво разлюля нозе, барабанейки неравномерно с гуменките си по бетона. Последните седмици бяха сушави и водата течеше на около три метра под протритите му подметки. Но ако се вгледаше по-внимателно в стените на Канала, можеше съвсем лесно да различи до какви нива е достигала по едно или друго време. Мъничко над сегашното равнище бетонът имаше тъмнокафяв цвят. Кафявата ивица постепенно преливаше в жълто, после почти в белезникаво там, където потупваха гуменките на Еди.

Малко по-нагоре водата извираше плавно и безшумно от арката на бетонен тунел с каменна облицовка отвътре, минаваше край Еди и се спускаше към покрития дървен мост между Баси парк и Общинската гимназия. Стените на моста, дъсченият под — а дори и гредите под свода — бяха покрити с плетеница от инициали, телефонни номера и всевъзможни изявления. Изявления за любов; изявления, че еди-кой си „го лапа“ или „духа“; изявления, че който бъде хванат да „лапа“ или „духа“, ще си загуби парчето, но пък за сметка на това ще спечели кило катран в задника; от време на време се срещаха и съвършено необясними изявления. Еди цяла пролет си бе блъскал главата над едно от тях, гласящо: СПАСЕТЕ РУСКИТЕ ЕВРЕИ! СПЕЧЕЛЕТЕ ЦЕННИ НАГРАДИ!

Какво означаваше това? Нищо? Всичко? И кому ли бе потребно?

Тази вечер Еди не слезе до Моста на целувките; не му се ходеше на отсрещния бряг, към гимназията. Мислеше да преспи в парка, навярно върху сухите листа под естрадата, но засега му беше приятно просто да си седи на ръба. Обичаше парка и често идваше тук, особено когато го налегнеха мисли. Понякога из горичките бродеха хора, но Еди не ги закачаше и те също го оставяха на мира. В училище бе чувал зловещи разкази за педерастите, дето върлували по тъмно из Баси парк, и приемаше тия истории безрезервно, ала досега никой не му бе досаждал. Паркът беше спокоен, а според Еди най-хубаво бе точно тук, където седеше. Обичаше да идва през лятото, когато водата спадаше толкова ниско, че ромолеше между камъните и даже се разделяше на малки поточета, които лъкатушеха и тук-там се сбираха отново. Обичаше и края на март или началото на април, веднага след топенето на ледовете, когато идваше да постои час-два край Канала (по това време не можеш да седнеш; ще ти замръзне задникът), вдигнал качулката на зимното яке, което му бе омаляло още преди две години, пъхнал ръце в джобовете, без да усеща, че мършавото му телце се тресе от студ. В първите седмици след ледохода Каналът излъчваше някакво страховито, неудържимо обаяние. Омайваше го кипналата бяла пяна, излитаща изпод каменния свод, за да профучи с рев край него, понесла пръчки, клони и всевъзможни боклуци. Неведнъж си представяше как през март крачи с пастрока си край Канала и изведнъж блъска с все сила онзи шибаняк, мамицата му гадна. Дъртият ще изпищи и ще рухне, размахвайки ръце в търсене на опора, а Еди ще стои на бетонния парапет и ще гледа как реката го мъкне надолу, как главата му се превръща в подскачаща черна топчица сред пенливото буйно течение. Ще стои неподвижно, да, после ще вдигне шепи пред устата си и ще изкрещи: ТУЙ ТИ БЕШЕ ЗА ДОРСИ, КУРОБЛИЗЕЦ СКАПАН! КАТО СЕ СГРОМОЛЯСАШ В ПЪКЛОТО, КАЖИ НА ДЯВОЛА, ЧЕ ПОСЛЕДНОТО, ДЕТО СИ ГО ЧУЛ, Е БИЛ МОЯТ СЪВЕТ ДРУГ ПЪТ ДА НЕ ЗАКАЧАШ ПО-МАЛКИТЕ! Разбира се, никога нямаше да стане, обаче беше върховна фантазия. Великолепна мечта, особено както си седиш тук край Канала, разкошна меч…

Нечия ръка сграбчи глезена на Еди.

Беше се загледал към гимназията отвъд Канала и по лицето му играеше сънлива, блажена усмивка, докато си представяше как буйното пролетно пълноводие отмъква дъртия, отнася го от живота завинаги. Меката, ала мощна хватка го стресна дотолкова, че малко остана да загуби равновесие и да се преметне в Канала.

Това е някой от педерастите, за които все разправят големите момчета, помисли си той, после погледна надолу. Челюстта му провисна. По краката му бликнаха струйки гореща урина и влажните петна върху джинсите почерняха под лунните лъчи. Не беше педераст.

Беше Дорси.

Беше Дорси както го погребаха, със синьото якенце и сивите панталонки, само че сега якенцето висеше на кални парцали, жълтата ризка беше същинска дрипа, а мокрите панталонки прилепваха по тънките като клечки детски крачета. Главата на Дорси изглеждаше ужасяващо хлътнала, сякаш някой я бе смачкал изотзад и черепът бе изхвръкнал напред.

Хилеше се.

Едииииии — сипкаво зави мъртвото братче, досущ като покойниците от комиксите, които вечно излизат от гроба. Усмивката му се разшири. Проблеснаха жълти зъби и нейде в мрака зад тях сякаш пъплеха гнусни твари.

Едиииии… Дойдох да се видим Едиииииии…

Еди се помъчи да изпищи. Заливаха го мътните вълни на потресението и имаше странното чувство, че се рее из въздуха. Ала не сънуваше; беше буден. Ръката върху гуменката му изглеждаше бяла като рибешки корем. Кой знае как, босите нозе на братчето му прилепваха по бетона. Нещо бе отхапало едната пета на Дорси.

Слез долу Едииииии…

Не можеше да изпищи. В гърдите му нямаше въздух за писъка. Издаде само странен треперлив стон. Всичко друго изглеждаше непосилно. Все едно. След една-две секунди нишката на разсъдъка му щеше да се скъса и тогава нищо нямаше да го вълнува. Ръчичката на Дорси беше малка, но неумолима. Дупето на Еди бавно се плъзгаше по бетона към ръба на Канала.

Продължавайки да издава треперливия стон, той посегна назад, сграбчи бетонния ръб и задърпа с все сила. Усети как ръката го изтърва за миг, чу гневно съскане и намери време да помисли: Това не е Дорси. Не знам какво е, но не е Дорси. После адреналинът нахлу в кръвта му и той запълзя настрани, опитвайки да побегне още преди да се е изправил на крака, а дъхът излиташе от гърдите му с пресекливо, изплашено свистене.

Над бетонната стена на Канала изникнаха две белезникави ръце. Раздаде се влажен, мляскащ звук. Водни пръски политнаха над бледата мъртвешка кожа, проблясвайки в лунния светлик. Сетне иззад ръба се показа и лицето на Дорси. В хлътналите му очи мъждукаха червеникави искрици. Мократа му коса лепнеше по черепа. Калните петна по бузите му напомняха индиански бойни шарки.

Най-сетне дробовете на Еди се разтвориха. Той жадно глътна въздух и го превърна в писък. Скочи на крака и побягна. Тичайки той се озърташе, за да вижда къде е Дорси и резултатът бе, че се блъсна в дънера на един дебел бряст.

Имаше чувството, че някой — например дъртият — е взривил в рамото му динамитен заряд. Из главата му прелетяха звездни вихрушки. Рухна като убит в подножието на дървото и от лявото му слепоочие бликна струйка кръв. Водите на забравата го погълнаха може би за деветдесет секунди. После някак събра сили пак да се изправи на нозе. Когато опита да раздвижи лявата си ръка, от гърлото му излетя глух стон. Усещаше я съвсем изтръпнала и чужда. Затова надигна дясната и разтърка глава, опитвайки да прогони свирепата болка.

После си припомни защо бе налетял върху бряста и се огледа.

Видя ръба на Канала, опнат като струна и бял като кост под лунните лъчи. Нямаше и следа от оная твар… ако изобщо бе имало някаква твар. Еди бавно продължи да се върти, докато описа пълен кръг. Баси парк беше безмълвен и неподвижен като черно-бяла снимка. Плачещите върби провлачваха надолу сумрачни ръце и под тяхната сянка би могло да дебне всякакво гнило, безумно създание.

Еди закрачи напред, като се мъчеше да гледа едновременно на всички страни. Навехнатото му рамо тръпнеше болезнено в такт със сърцето.

Едииииии, стенеше вятърът из върхарите, не искаш ли да се видииииим, Едииииии? По шията му плъзнаха провиснали мъртвешки пръсти. Той стрелна ръце нагоре и рязко се завъртя. Краката му се преплетоха и докато падаше разбра, че не е имало нищо страшно — просто разлюлени върбови клонки.

Стана отново. Искаше да побегне, но когато се опита, в рамото му пак избухна динамитен заряд и трябваше да спре. Знаеше, че вече би трябвало да се опомни от страха, да си каже, че е плашливо бебе, че се е стреснал от някакво отражение или пък е задрямал без да усети и е сънувал кошмар. Ала нямаше нищо подобно, даже ставаше точно обратното. Сърцето му лупаше толкова бързо, че той вече не долавяше отделните удари и го чакаше всеки миг да се пръсне от ужас. Не можеше да тича, но когато излезе от върбалака, успя да се впусне в накуцващ тръс.

Впи очи в уличната лампа край портата на парка. Отправи се натам и намери още малко силици да ускори ход, мислейки: Дето има светлина, няма никаква злина. Дето има светлина, няма никаква злина. Грее мека светлина, също като през деня, край на всяка тъмнина, ех че чудна благина…

Нещо го преследваше.

Еди чуваше как то се провира из върбалака. Ако се обърнеше, щеше да го види. То наближаваше. Чуваше провлачените му, шляпащи стъпки, ала нямаше да се озърта, щеше да гледа светлината, дето има светлина, няма никаква злина, просто щеше да бяга с най-голяма бързина към добрата светлина и ето че вече беше почти до нея, почти…

Озърна се заради вонята. Всепроникваща гнусна воня като от грамаден куп риба, оставена да гние под лятната жега докато се превърне в лепкава каша. Воня на мъртъв океан.

Вече не го преследваше Дорси; сега бе Чудовището от Черната лагуна. Имаше дълга сбръчкана муцуна. От черните отвесни цепки по бузите му се стичаше зеленикава течност. Ципестите му пръсти завършваха с остри като бръснач нокти. Дишаше с гърлено бълбукане като водолаз с повреден апарат. Когато видя, че Еди го гледа, черно-зеленикавите му устни се разтеглиха в безиразна мъртвешка усмивка, разкривайки грамадни зъби.

Ръсейки капки вода, чудовището се люшкаше подир него и Еди внезапно разбра. То искаше да го върне към Канала, да го отмъкне в подгизналия мрак на тунела. И там да го изяде.

Еди хукна още по-бързо. Неоновата лампа край портата наближаваше. Вече виждаше ореола й от буболечки и пеперуди. Някакъв камион отмина към шосе №2, шофьорът смени скоростите и през отчаяното, ужасено съзнание на Еди прелетя мисълта, че човекът може би пие кафе от картонена чашка и слуша по радиото Бъди Холи, без изобщо да подозира, че само на двеста метра от него едно момче може да загине в близките двайсет секунди.

Вонята. Непоносимата воня. Наближаваше. Обгръщаше го.

Погуби го скамейката. Някакви хлапета нехайно я бяха прекатурили същата вечер, тичайки към домовете си, за да изпреварят полицейския час. Седалката стърчеше само на три-четири сантиметра над тревата — зелено върху зелено, почти невидимо в лунния здрач. Ръбът подкоси Еди през пищялите с взрив от кристално крехка болка. Краката му отлетяха нейде назад и той тупна на тревата.

Извърна глава и видя надвесеното Чудовище — лъскавите очи се белееха като варени яйца, от люспите се стичаше слуз с цвят на водорасли, хрилете по бузите и дебелата шия трескаво се отваряха и затваряха.

Аг! — изграчи Еди. Друг звук сякаш не бе способен да издаде. — Аг! Аг! Аг! Аг!

Запълзя, впивайки пръсти дълбоко в тревата. Езикът му бе провиснал между зъбите.

Секунда преди Чудовището да сключи около шията му люспести, вонящи на риба пръсти, в главата на момчето проблесна утешителна мисъл: Това е сън; трябва да е сън. Няма истинско Чудовище, няма истинска Черна лагуна, а даже и да има, тя е в Южна Америка, или във Флорида, или кой знае къде. Всичко е само сън, скоро ще се събудя в леглото или може би в листата под естрадата и тогава…

После влажните жабешки длани стегнаха шията му и дрезгавите крясъци на Еди заглъхнаха; докато Чудовището го преобръщаше, стърчащите от тия длани рогови кукички издълбаха по врата му неразгадаем кървав краснопис. Момчето се взря в лъскавите бели очи. Усети как ципите между пръстите се впиват в гърлото му като смъртоносна примка от живи водорасли. С изострен от ужаса поглед зърна върху уродливата люспеста глава на Чудовището плавник — нещо средно между петльов гребен и отровна перка на морски дракон. Докато дланите се стягаха и го лишаваха от въздух, той забеляза дори как белите лъчи от неоновата лампа стават мътнозелени, минавайки през мембраната на плавника.

— Ти… не си… истинско — задавено избъбри Еди, ала вече го обгръщаше мъглива пелена и той смътно осъзна, че Чудовището все пак е доста истинско. Поне колкото да го убие.

Но въпреки всичко зрънцето разум не го напусна чак до края: докато Чудовището раздираше с нокти меката плът по шията му, докато от сънната артерия бликваше безболезнено топъл фонтан и обагряше с кръв зелената люспеста гръд, Еди продължаваше да опипва гърба на съществото, търсейки цип. Отпусна ръце едва когато Чудовището откъсна главата му с глухо, доволно ръмжене.

А щом изгасна представата на Еди за него, То бързо взе да се преобразява.

4.

Измъчено от безсъница и кошмари, едно момче на име Майкъл Хенлън стана още призори в първия ден на лятната ваканция. Утрото беше бледо, обгърнато в ниска плътна мъгла, която към осем часа щеше да се разсее, разбулвайки великолепен летен ден.

Но това щеше да стане по-късно. А засега светът беше сиво-розов и тих като котешка стъпка по килим.

Облечен с кадифен панталон, тениска и черни кецове, Майк слезе в кухнята, хапна паничка пшеничена каша (всъщност не обичаше каша, но беше помолил да я купят заради безплатния подарък в кутията — Вълшебният кодов пръстен на Среднощния капитан), после се метна на колелото и подкара към града, като се движеше по тротоарите заради мъглата. Мъглата променяше всичко, даже най-обикновени неща като пожарни кранове и пътни знаци се превръщаха в тайнствени обекти — загадъчни и малко страшни. Чуваше колите, но не ги виждаше и поради странните акустични свойства на мъглата не можеше да разбере дали са близо или далече, докато не изскочеха насреща с влажни призрачни ореоли около фаровете.

За да заобиколи центъра, той сви надясно по Джаксън стрийт, после отби по Палмър лейн — и преди да напусне тая закътана уличка, мина край къщата, в която щеше да живее като възрастен. Не я погледна; беше най-обикновена двуетажна къщичка с гараж и малка градинка отпред. Никаква тръпка не подсказа на момчето, че някога ще стане неин собственик и единствен обитател.

Когато излезе на главната улица, той пак зави надясно и подкара към Баси парк. Все още нямаше определена цел, просто въртеше педалите и се наслаждаваше на утринния покой. Отвъд входа на парка слезе от колелото, разгъна му подпорката и закрачи към Канала. Не усещаше нещо да го привлича натам, просто така му бе хрумнало. И през ум не му минаваше, че снощните кошмари имат нещо общо със сегашното пътешествие; дори не си спомняше какво е сънувал — помнеше само, че някой преследваше някого, докато около пет часа се събуди потен и разтреперан, с идеята да хапне набързо нещо и да се повози из града.

Мирисът на мъглата из Баси парк не му се понрави — морски мирис, солен и някак древен. Разбира се, бе го усещал и друг път. Утринната омара в Дери често носеше полъх от океана, макар че дотам имаше над шейсет километра. Но тази сутрин мирисът изглеждаше по-плътен, по-жизнен. Едва ли не заплашителен.

Нещо привлече погледа му. Той се наведе и вдигна евтино джобно ножче с две остриета. Някой бе надраскал върху чирена инициалите Е.К. Майк замислено поогледа ножчето, после го пъхна в джоба си. Който изпревари, той натовари.

Озърна се. Близо до мястото, където бе намерил ножчето, лежеше прекатурена скамейка. Вдигна я и намести железните крачета в дупките, които бяха издълбали за месеци или години. Зад пейката имаше утъпкано място… и две дълги бразди в росната трева. Тревата вече се изправяше, но засега браздите личаха отчетливо. Отиваха към Канала.

И имаше кръв.

(птицата спомни си за птицата спомни си за)

Но той не искаше да си спомня за птицата и пропъди мисълта. Кучета са се били, това е. Едното май доста си е изпатило. Мисълта изглеждаше убедителна, но кой знае защо не му вдъхваше доверие. А от дълбините на паметта напираше да изскочи споменът за птицата — оная, която бе видял в стоманолеярната на Кичънър и която Стан Юрис не би открил в нито една от книгите си.

Престани. Просто си обирай крушите.

Но вместо да си обира крушите, той тръгна по браздите. Докато крачеше напред, взе да си съчинява история. Да речем, че някое момче е дошло тук по тъмно. След полицейския час. Убиецът го спипва. И как ще се отърве от трупа? Много ясно — отмъква го до Канала и бух вътре! Точно като в историите на Алфред Хичкок.

Дирите, по които вървеше, можеха да са от влаченето на чифт обувки или гуменки.

Майк потръпна и боязливо се огледа наоколо. Историята май почваше да става прекалено истинска.

Ами ако не го е сторил човек, а чудовище? Като чудовищата от комиксите, книжките, филмите или

(кошмарите)

приказките и не знам си още какво.

Реши, че историята не му допада. Глупава беше. Опита да я пропъди от главата си, ала тя не искаше да се маха. Е, чудо голямо! Да си стои. Тъпа история. Тъпо бе дето излезе с колелото тая сутрин. Тъпо бе дето тръгна по тия две смачкани бразди сред тревата. Татко му сигурно вече го чакаше с куп къщни работи за днеска. Я да се прибира и да подхваща отрано, че инак по най-голямата жега ще има да върти вилата в сеновала. Да трябваше да си върви. И точно това щеше да направи.

Ясна работа, помисли си Майк. Ха на бас.

Но вместо да се върне при колелото и да подкара към дома, където го чакаше куп работа, той продължи напред по браздите. Тук-там отново се мяркаха капки засъхнала кръв. Обаче не бяха много. Не чак колкото на утъпканото място край пейката, която бе изправил.

Вече чуваше тихия плисък на Канала. След малко в мъглата отпред изплува и бетонният ръб.

На тревата се валяше още нещо. Ама че работа, днес май ти е ден за находки, подметна с притворна сърдечност скептичната част от ума му, после нейде изкрещя чайка, Майк трепна и пак си спомни за птицата, която бе видял тази пролет.

Каквото и да е онова на тревата, не ща и да го поглеждам. Така си беше, ох, точно така си беше, но ето че вече се навеждаше, подпрял длани на коленете, за да види какво е.

Късче раздран плат с капка кръв върху него.

Чайката изкрещя отново. Майк се взираше в кървавото парцалче и си спомняше онова, което бе станало тази пролет.

5.

Всяка година щом дойдеха април и май, фермата на Хенлън се пробуждаше от зимен сън.

Майк узнаваше за завръщането на пролетта не когато разцъфваха първите минзухари под прозореца на мамината кухня, не когато децата почваха да мъкнат в училище смоци и жаби, дори не когато във Вашингтон откриваха бейзболния сезон (обикновено на първия мач падаше голям тупаник), а едва когато баща му ревнеше с цяло гърло, че трябва да избутат от бараката допотопния камион. Предницата беше от Форд-А, останалото — от пикап, а вместо заден капак беше закована вратата на стария кокошарник. Ако се случеше зимата да не е била много студена, двамата често успяваха да го подкарат с тикане по надолнището. Кабината нямаше нито врати, нито предно стъкло. За седалка служеше половинка от вехто канапе, което Уил Хенлън бе изровил на градското сметище. Върху скоростния лост беше нахлузена кръгла стъклена дръжка от врата.

Бутаха по надолнището, хванали от двете страни, а щом го подкараха хубавичко, Уил скачаше вътре, завърташе ключа, натискаше копчето на стартера, настъпваше съединителя и превключваше на първа скорост, сграбчил стъклената дръжка с огромната си длан. После викваше гръмогласно: „Айде, давай!“. Отпускаше съединителя, вехтият фордов двигател захващаше да кашля, задавяше се, пухтеше, издаваше няколко мощни гърмежа… и понякога наистина почваше да работи — дрезгаво отначало, но след това все по-гладко. Уил подкарваше с рев към фермата на съседите Рулин, за да обърне на алеята пред техния дом (ако поемеше в обратната посока, смахнатият Бъч Бауърс, бащата на Хенри, като нищо можеше да му пръсне главата с чифтето), сетне се завръщаше сред гръмовния тътен на незаглушения двигател, Майк подскачаше от възторг и викаше ура, а майка му стоеше на кухненската врата, бършеше си ръцете с кърпата за чинии и се правеше на отегчена.

Друг път камионът не искаше да потегли и се налагаше Майк да изчака докато баща му се завърне от бараката с манивела в ръка, мърморейки под мустак. Майк беше твърдо уверен, че някои от тихите думички са ругатни и в такива моменти мъничко се боеше от татко си. (Едва много по-късно, при едно от безкрайните посещения в болничната стая, където бавно гаснеше Уил Хенлън, щеше да узнае, че баща му мърморел, защото се боял от манивелата — веднъж тя изхвръкнала от гнездото и му разпрала устата.)

— Стой настрана, Мики — казваше Уил и пъхаше манивелата под радиатора. А щом античният двигател най-сетне заработеше, той даваше дума догодина да го замени с Шевролет, ала по-далече от думата не стигаше. Дори след смъртта му вехтият фордов хибрид щеше да стои в изоставената ферма, затънал в бурени чак до вратичката от кокошарника.

Когато камионът потеглеше и Майк седеше отдясно, вдъхвайки мириса на горещо масло и синкави изгорели газове, странно развълнуван от гальовния ветрец, който проникваше през зеещата дупка на мястото на някогашното предно стъкло, ненадейно му минаваше мисълта: Пак е пролет. Всички се будим от сън. И в радостната му детска душа се надигаше безмълвен вик на потресаващ възторг. Преливаше от любов към всичко наоколо, а най-много към татко си, който му се ухилваше широко и крещеше:

— Дръж се, Мики! Ей сегинка ще я разшаваме таз хубостница! Птиците има да ни гълтат пушилката!

После подкарваха по черния път, задните колела на Форда бълваха тежки буци пръст и глина, а двамата подскачаха върху рязаното канапе в откритата кабина и се кикотеха като смахнати по рождение. Пресичаха през високата трева на задната сенокосна ливада и продължаваха към южната нива (царевица и фасул), или към източната (грах, тикви и пъпеши). От тревите пред Форда с крясък излитаха ужасени птици. Веднъж бе изхвръкнала яребица, великолепно създание с цвят на есенни дъбови листа, и взривното пърхане на крилете й бе тъй силно, че се чу даже през тътена на мотора.

За Майк Хенлън тия пътешествия бяха врата към пролетта.

Ежегодната полска работа започваше с разчистване на нивите. Цяла седмица ден подир ден изкарваха камиона и пълнеха каросерията с камъни, които биха могли да строшат някой зъбец на браната, щом дойде време за оран и сеитба. Понякога колелата затъваха в лепкавата пролетна пръст и Уил мрачно си мърмореше под мустак… сигурно пак ругатни, предполагаше Майк. Той знаеше някои от думичките и изразите; други го озадачаваха — например „блудно копеле“. От Библията знаеше, че блудницата е жена от град наречен Вавилон. Веднъж се бе наканил да пита баща си, но тъкмо тогава Фордът беше затънал в кал чак до ресорите, по челото на Уил се сбираха буреносни облаци и Майк реши да изчака по-удобен момент. В крайна сметка, след месец-два той се престраши да пита Ричи Тозиър и Ричи му обясни, че според неговия баща блудница е жена, дето взима от мъжете пари, за да прави секс с тях. „Какво е това секс?“ — заинтересува се Майк, а Ричи се хвана за главата и прекрати разговора.

Веднъж Майк запита баща си защо всяка пролет има нови камъни, след като вече са ги събрали миналия април.

Току-що бяха изхвърлили последния каменен товар за тая година и стояха един до друг под лъчите на залеза. Камионът бе спрял в края на утъпкана глинеста пътека (не чак толкова утъпкана, че да се нарече път), водеща от западната нива до едно дере над коритото на Кендъскиг. Дъното на дерето беше безредно осеяно с безплодни каменни камари, извличани година подир година от нивите на Уил.

Гледайки тая пустош, която бе сътворил отначало сам, сетне с помощта на сина си (знаеше, че нейде под камънака гният пъновете, които бе трябвало да изкорени един по един, преди изобщо да си помисли за оран), Уил запали цигара и каза:

— Едно време тате ми разправяше, че от всичките си създания Господ най обичал камъните, мухите, плевелите и бедните хора, затуй ги сътворил толкоз много.

— Ама те сякаш всяка година си се връщат по местата.

— Да, може и тъй да е — съгласи се Уил. — Друго обяснение не виждам.

Мътният залез хвърляше плътни оранжево-червени отблясъци по водите на Кендъскиг. От другия бряг долетя крясък на гмурец. Звукът бе самотен, тъй самотен, че по морните ръце на Майк полазиха тръпки.

— Обичам те, татко — промълви той изведнъж, усещайки как от необятната обич в очите му бликват сълзи.

— Ам’че то и аз си те обичам, Майк — рече татко му и здраво го прегърна с могъщите си ръце. Момчето усети по бузата си грубия фланелен плат на бащината риза. — А сега май става време да си вървим а? Тъкмо да се пооблеем додето стопанката ни сложи вечеря.

— Ъхъ — отвърна Майк.

— Ти си „ъхъ“ — каза Уил Хенлън и двамата се разсмяха, изнурени, ала доволни — ръцете и краката им се наливаха с умора, но не чак до болка; пръстите им бяха протрити, но не кървяха.

Пролет е, помисли онази вечер в просъница Майк, докато в съседната стая родителите му гледаха по телевизията „Младоженците“. Пак е пролет, благодаря Ти, Господи, благодаря Ти от все сърце. И докато се обръщаше на една страна, докато потъваше в дрямката, той отново чу крясъка на гмуреца от далечните блата, а сетне блатата се сляха с копнежите на детските му сънища. Натоварено време беше пролетта, натоварено, но прекрасно.

След събирането на камъни баща му паркираше камиона в буренака зад къщата и изкарваше от бараката трактора. Започваха с брануването — Уил управляваше трактора, а Майк се возеше отзад, стискайки ръба на желязната седалка, или пък крачеше отстрани и оглеждаше за пропуснати камъни. После се задаваше сеитбата, а подир нея идваше ред на лятната работа — копане… копане… копане. Майка му подновяваше премяната на трите им плашила — Лари, Моу и Кърли, а Майк помагаше на татко си да сложи ветровейки върху сламените им глави. Ветровейката беше проста работа: консервна кутия с изрязано дъно. Опъваха през средата добре насмолен канап и щом подухнеше вятър, кутията почваше да издава великолепен зловещ звук, напомнящ дрезгаво стенание. Птиците бързо разбираха, че Лари, Моу и Кърли не представляват опасност, но ветровейките винаги ги подплашваха.

От юли едновременно с копането почваше и прибирането на реколтата — най-напред грах и репички, след това марули и домати, после царевица и боб през август, пак царевица и боб през септември и накрая идваше ред на тиквите. Младите картофи се вмъкваха нейде между всичко това, а щом дните вземеха да се скъсяват и из въздуха плъзнеше хлад, двамата с татко му отиваха да свалят ветровейките (по някое време през зимата ветровейките изчезваха безследно; кой знае какво ставаше с тях, обаче всяка пролет правеха нови). На другия ден Уил отскачаше до Норман Садлър (тъп като сина си Мус, но безкрайно по-добродушен) и Норми пристигаше с машината за вадене на картофи.

През следващите три седмици всички се занимаваха само с картофите. В помощ на семейството Уил наемаше трима-четирима гимназисти — плащаше им по четвърт долар на кош. Вехтият камион с отметнат заден капак бавно сновеше напред-назад по браздите на най-голямата, южната нива, моторът пухтеше на ниски обороти и в каросерията се трупаха кошове, по които бяха изписани имената на събирачите, а надвечер Уил вадеше стария си омазнен портфейл и плащаше всекиму в брой. Майк също взимаше надница, както и майка му; парите си бяха техни и Уил никога не питаше за какво са ги похарчили. Майк бе получил петпроцентов дял от фермата още когато навърши пет години — достатъчна възраст, според Уил, за да върти мотиката и да различава плевелите от граха. Всяка година той получаваше още един процент; всяка година след Деня на благодарността Уил сядаше да пресметне дохода от фермата и отделяше парите на Майк… но Майк не виждаше нито цент от тях — те бяха за колежа и не биваше да се пипат при никакви други обстоятелства.

Най-сетне идваше и денят, когато Норми Садлър откарваше обратно машината за вадене на картофи; обикновено по това време утрините вече бяха мъгливи и хладни, а по купчината оранжеви тикви край хамбара полепваше скреж. Майк стоеше със зачервен нос на двора, пъхнал изцапаните си ръце в джобовете на джинсите и гледаше как баща му вкарва в бараката първо трактора, а след него и Форда. Мислеше си: Отново се готвим за сън. Мина… пролет. Жътва… мина. Иде… мразовита зима. От есента оставаше само догарящо въгленче — голи дървета, смразена пръст, ледена огърлица по бреговете на Кендъскиг. В полята понякога гарвани кацаха по раменете на Моу, Лари и Кърли. Можеха да стоят там колкото си щат — плашилата бяха неми и безопасни.

Всъщност Майк не тъгуваше при мисълта, че е отминала още една година — на девет и половина все още бе твърде малък, за да сравнява сезоните с човешкия живот — защото тепърва го чакаха куп забавления: пързаляне с шейни в парка Маккарън (а ако ти стиска, може и на хълма Рулин, макар че там е за по-големи момчета), каране на кънки, бой със снежни топки, строеж на ледени замъци. Време беше да се замисли как двамата с татко му ще надянат снегоходките и ще отидат да отсекат коледна елха, какви подаръци ще има и дали пък този път няма да получи ски „Нордика“. Зимата беше чудесна… но всеки път, когато гледаше как старият Форд влиза в бараката

(мина пролет жътва мина иде мразовита зима)

изпитваше някаква печал — същата, с която гледаше как птичите ята се запътват на юг; същата, от която понякога му се доплакваше безпричинно само като видеше как косо падат слънчевите лъчи. Отново се готвим за сън…

Но животът му не се състоеше само от училище и труд. Уил Хенлън неведнъж бе казвал на жена си, че всяко момче се нуждае от време за риболов (макар че Майк всъщност не ходеше за риба). Когато се прибираше от училище, първо слагаше учебниците върху телевизора във всекидневната, после си приготвяше нещо за хапване (най-много обичаше сандвичи с лук и фъстъчено масло — гастрономическа приумица, от която майка му вдигаше ръце в израз на безмълвно отчаяние), а след това прочиташе бележката от баща си, в която Уил съобщаваше къде се намира и какви са задачите на Майк: да прекопае или обере еди-кои си редове, да пренесе кошовете, да преобърне тиквите, да измете бараката или нещо подобно. Но поне веднъж седмично — а понякога и два пъти — бележката липсваше. И в такива дни Майк заминаваше на риболов (макар че всъщност не ходеше за риба). Разкошни дни… дни, в които нямаше определена цел и затова можеше да не бърза.

Случваше се баща му да остави по-особена бележка, например: „За днес няма работа. Иди до Олд кейп да огледаш трамвайните линии.“ Майк се отправяше към посочения квартал, откриваше старите релси по улиците и ги оглеждаше внимателно, възхитен от мисълта, че насред пътищата могат да се движат истински малки влакчета. Вечерта двамата дълго разговаряха за това и татко му разтваряше албума със стари снимки от времето, когато из Дери все още се движели трамваи; от покрива на трамвая стърчаха странни железни пръчки, опиращи в електрическите проводници, а отстрани висяха реклами на цигари. Друг път Уил бе пратил Майк до Водонапорната кула в Мемориал парк да огледа поилката за птички, а веднъж отскочиха заедно до съда да огледат една страшна машина, която полицейският шеф Бортън бе открил на тавана. Приспособлението се наричаше скитнически стол. Беше от ковано желязо и имаше халки на подлакътниците и предните крака. От седалката и облегалката стърчаха множество обли издутини. Като го видя, Майк се сети за снимката на електрическия стол в затвора Синг-Синг. Мистър Бортън му разреши да седне и да си сложи халките.

След като посвикна с непознатия досега зловещ допир на оковите, Майк се озърна въпросително към баща си и мистър Бортън — не разбираше какво толкова страшно има в това наказание за „хайлазите“ (така ги наричаше Бортън), които се навъртали около града през двайсетте и трийсетте години. Вярно, издутините малко му убиваха и с халки около китките и глезените беше трудно да се наместиш както трябва, но…

— Е, ти си още дете — разсмя се Бортън. — Колко кила тежиш? Тридесет, най-много четиридесет. Повечето хайлази, дето ги слагал тук старият шериф Съли, тежали двойно повече. След час-два им ставало малко неудобно, след три — много неудобно, а след четири-пет вече било съвсем зле. След седем-осем часа почвали да крещят, а след шестнадесет или седемнадесет почти всички надували гайдата. А щом им привършели двайсет и четирите часа, били готови да се закълнат пред хората и Господа, че когато пак тръгнат да скиторят из Нова Англия, ще заобикалят Дери отдалече. Доколкото знам, така и правели. Двайсет и четири часа върху скитническия стол оставяли всекиму ей такава обица на ухото.

Изведнъж издутините по стола сякаш станаха двойно повече, впиха се навсякъде — в дупето, плешките, кръста и дори в тила му.

— А сега бихте ли ме пуснали? — учтиво запита той и мистър Бортън пак се разсмя.

В един кратък и страшен миг Майк си помисли, че полицейският шеф само ще разтръска ключовете пред лицето му и ще каже: Ще те пусна, разбира се… като ти свършат двайсет и четирите часа.

— Защо ме заведе там, тате? — запита той докато се прибираха у дома.

— Като пораснеш, ще разбереш — отвърна Уил.

— Ти не обичаш мистър Бортън, нали?

— Да — отговори баща му тъй рязко, че Майк не посмя да разпитва повече.

Но обикновено местата, където ходеше по заръка на баща си, бяха чудесни и докато Майк навърши десет години, Уил бе успял да го зарази със собствения си интерес към многопластовата история на Дери. Понякога — например когато плъзгаше пръсти по грапавата каменна поставка на поилката за птички в Мемориал парк, или когато се привеждаше да огледа по-внимателно ръждивите трамвайни релси по Монт стрийт в квартала Олд кейп — момчето изпитваше поразително чувство за времето… времето като нещо реално, изпълнено с огромна невидима тежест, както се твърди, че и слънчевите лъчи имат тежест (някои момчета се изкискаха в час, когато мисис Грийнгъс разказваше за това, но Майк беше прекалено смаян от тази представа, за да се смее; първата му мисъл бе: Светлината имала тежест? О, Боже мой, та това е страхотно!)… времето като нещо, което рано или късно ще го погребе.

През тази пролет на 1958 година първата бележка от баща му беше надраскана върху гърба на стар плик и лежеше на масата под солницата. Въздухът беше топъл, великолепно свеж и майка му бе отворила всички прозорци. Нямаш задачи за днес, гласеше посланието. Ако ти се ще, иди с колелото до Пасчър роуд. В полето отляво ще видиш купища рухнала зидария и вехти машини. Огледай ги и си донеси сувенир. Не ходи към ямата на фундамента! И да се прибереш по светло. Знаеш защо.

Майк отлично знаеше защо.

Каза на майка си къде отива и тя се намръщи.

— Защо не предложиш на Ранди Робинсън да дойде с тебе?

— Да, добре, ще отскоча да го питам — каза Майк.

И наистина отскочи, но Ранди беше заминал с баща си до Бангор да купят картофи за посев. Затова Майк потегли към Пасчър роуд сам. Дотам имаше доста път — почти седем километра. Доколкото можеше да прецени, беше около три часа, когато подпря велосипеда си на прогнилата дъсчена ограда вляво от Пасчър роуд и се преметна оттатък. Разполагаше с около час за разглеждане, после трябваше да си тръгва към дома. Обикновено майка му не се тревожеше за него, стига да си беше в къщи преди шест, когато сядаха да вечерят, но един паметен случай му бе дал да разбере, че тая година нещата стоят малко по-иначе. Когато веднъж закъсня за вечеря, тя го посрещна едва ли не в истерия. Нахвърли се върху му с парцала за миене на съдове и го запердаши където свари, докато той стоеше втрещен на прага до върбовото си кошче с пъстърва.

— Вече никога да не си посмял да ме плашиш така! — крещеше майка му. — Да не си посмял никога! Да не си посмял никога! Никога-никога-никога!

И при всяко никога го шляпваше с парцала. Майк очакваше баща му да се намеси и да сложи край на скандала, но не се случи нищо подобно… Може би Уил усещаше, че жена му е побесняла като дива котка и се боеше да не прехвърли гнева си върху него. Така или иначе, Майк си взе поука; един пердах с парцала му стигаше. У дома — по светло. Тъй вярно, госпожо, на ваше разположение.

Той закрачи през тревата към гигантските руини сред полето. Разбира се, това бяха останките от стоманолеярната на Кичънър — и преди бе минавал край тях, но никога не му бе хрумвало да ги изследва, а и не бе чувал други момчета да са го правили. Сега, докато се привеждаше да разгледа камара стари тухли, той започна да се досеща защо. Полето беше ослепително ярко, цялото обляно в пролетни лъчи (от време на време слънцето потъваше в облак и по ливадите плъзваха бухлати сенки), ала въпреки това наоколо тегнеше нещо злокобно — мрачна, навъсена тишина, нарушавана само от свистенето на вятъра. Чувствуваше се като изследовател, който е открил последните останки от някакъв загубен приказен град.

Напред и отдясно забеляза заоблената страна на огромен тухлен цилиндър, лежащ сред високите треви. Изтича нататък. Находката се оказа главният комин на стоманолеярната. Надникна вътре и по гърба му отново полазиха тръпки. Коминът беше толкова голям, че ако искаше, можеше да влезе вътре прав. Но не искаше; един Господ знае какви мръсотии можеше да има по опушените вътрешни тухли или какви гадни буболечки и зверчета са се поселили там. Вятърът се засилваше на пориви. Когато повееше през отвора на поваления комин, отвътре долиташе призрачен вой, странно напомнящ звука на катраносания канап във ветровейките, които правеха двамата с татко му всяка пролет. Майк стреснато отстъпи назад и изведнъж си спомни какво гледаха снощи по телевизията. Филмът се казваше „Родан“ и им се стори адски забавен — при всяка поява на чудовището баща му се смееше и викаше: „Глей я тая птичка, Мики!“, а Майк стреляше с показалец, докато най-накрая мама подаде глава от кухнята и заръча да млъкват, че главата я боли от тая тяхна шумотевица.

Но сега не му изглеждаше толкова забавно. Във филма Родан бе изхвръкнал от земните недра докато японските миньори копаеха най-дълбокия тунел на света. А като надничаше към тъмната вътрешност на комина, лесно можеше да си представи как оная птица се спотайва в дъното, сгънала над гърба си ципестите криле, дебне и гледа кръглото момчешко личице, което се взира в мрака, гледа, гледа с очи обрамчени в златисто…

Потръпвайки, Майк се отдръпна от отвора.

Продължи покрай полузатъналия в земята комин. Теренът леко се надигаше и Майк ненадейно реши да се изкатери отгоре. Отвън коминът съвсем не изглеждаше страшен, а старите тухли бяха напечени от слънцето. Когато се добра до върха, Майк стана на крака и тръгна напред с разперени ръце (всъщност стените бяха твърде широки и нямаше опасност да падне, но той си представяше, че е въжеиграч от цирка), усещайки с удоволствие как вятърът роши косите му.

Като стигна до другия край на комина, той скочи долу и се зае да проучва останките: пак тухли, смачкани леярски калъпи, ръждиви машинни части. Донеси сувенир, пишеше в бележката на баща му. Искаше да намери нещо интересно.

Постепенно наближаваше зеещата яма на фундамента, като лъкатушеше из развалините и внимаваше да не се пореже на някое парче стъкло. Наоколо имаше сума ти стъклария.

Майк не беше нехаен — помнеше както за ямата, така и за бащиното предупреждение да се пази от нея; помнеше и за кървавата трагедия, която се бе разиграла тук преди повече от петдесет години. Ако нейде из Дери можеха да обитават призраци, то едва ли имаше по-добро място от тия развалини. Но въпреки всичко това (а дали пък не тъкмо затова?), той твърдо бе решил да не мърда оттук, докато не открие нещо интересно, което да отнесе и да покаже на баща си.

Бавно и предпазливо се приближи до ямата и закрачи успоредно на неравния й ръб. Внезапно от дъното на съзнанието му някакво трезво гласче зашепна, че е прекалено близо, че размекнатата от пролетните дъждове земя може да се срути под нозете му и да го запокити долу, където Бог знае колко остри железа чакаха да го нанижат като бръмбар и да го оставят да се гърчи в ръждива, мъчителна агония.

Вдигна парче от прозоречна рамка, огледа го и го метна настрани. Наблизо се валяше нещо като черпак от великанска кухня, огънат и смачкан в жарката вълна на невъобразима експлозия. По-нататък лежеше толкова грамадно бутало, че Майк не би могъл и да го помръдне, камо ли да го вдигне. Прескочи го. Прескочи го и…

Ами ако намеря череп? — внезапно си помисли той. Черепа на някое от децата, които загинали тук докато търсели шоколадови яйца през хиляда деветстотин и не знам коя си?

Жестоко потресен от мисълта, Майк се озърна из пустото слънчево поле. Вятърът тихичко напяваше край ушите му песента на морска раковина и над ливадата отново плъзна здрач като сянката на гигантски прилеп… или птица. Изведнъж пак осъзна с пълна сила колко тихо е тук, колко странно изглежда полето с купищата тухли и килнатите насам-натам разпокъсани железни грамади. Сякаш преди безброй години сред тая равнина се бе разиграла някаква жестока битка.

Не се втелявай, мислено си отвърна той, опитвайки да прогони тревогата. Още преди петдесет години са открили каквото е имало за откриване. Веднага след онова. А даже и да е останало нещо, за толкова години все някой друг хлапак — или възрастен — би намерил… останките. Или си въобразяваш, че пръв идваш тук да търсиш сувенир?

Не… не, не си го въобразявам. Но…

Но какво? — запита трезвото гласче и Майк си помисли, че то май почва да говори прекалено високо и забързано. Даже и да е имало нещо за намиране, то би изтляло отдавна. Тъй че… какво?

Намери сред бурените строшено чекмедже от бюро. След кратък оглед го захвърли настрани и пристъпи още малко към ямата на фундамента, където находките ставаха повече. Все щеше да намери нещо подходящо.

Ами ако има призраци? Там е работата. Ами ако видя как две ръце се подават над ръба на ямата и отвътре започнат да излизат хлапета, облечени в изтлелите парцаливи останки от някогашните си великденски костюмчета, носещи белезите на пролетна кал, есенен дъжд и сплъстен зимен сняг от цели петдесет години? Хлапета без глави (в училище бе чувал, че след експлозията някаква жена открила главата на една от жертвите сред клоните на ябълката в задния си двор), без крака, изкормени като риби, а може би и хлапета като мен, които са слезли долу да поиграят… долу, където е мрачно… под кривите железни греди и огромните ръждиви зъбчатки…

О, престани, за Бога!

Но в гръбнака му се впиваха тръпки и той реши, че е крайно време да вземе нещо — каквото и да е — и да си плюе на петите. Посегна почти без да гледа и вдигна от земята зъбно колело с диаметър около петнайсет сантиметра. В джоба си имаше молив и бързо изчегърта с него полепналата между зъбците пръст. После прибра сувенира. Сега щеше да си върви. Да, щеше да си върви…

Но краката му бавно го носеха в обратната посока, към ямата и Майк осъзна с отчаяние и ужас, че трябва да погледне долу. Трябва да види.

Хвана се за някаква стърчаща от земята прогнила подпорна греда и изпъна шия напред, опитвайки да зърне какво има долу. Не успя. Беше се приближил на четири-пет метра от ръба, но все още бе твърде далече, за да види дъното.

Не ми пука дали ще го видя или не. Тръгвам си още сега. Вече намерих сувенир. Няма какво да гледам из тая порутена вехта дупка. Татко заръча да стоя настрани от нея.

Но мъчителното, едва ли не трескаво любопитство, което го бе обзело, не искаше да се предава. Боязливо, крачка по крачка, Майк приближаваше към ямата, разбирайки ясно, че щом стигне до края на дървената греда, вече няма да има за какво да се държи, разбирайки също така, че земята тук наистина е кална и рохкава. Тук-там край ръба забелязваше вдлъбнатини като хлътнали стари гробове и се досещаше, че това са места на предишни срутвания.

Усещайки как сърцето блъска в гърдите му оглушително като отмерена стъпка на маршируващ взвод, той се добра до ръба и надникна надолу.

Сгушена на дъното на ямата, птицата гледаше към него.

Отначало Майк не повярва на очите си. В тялото му сякаш бяха замръзнали всички мускулчета и нерви, включително и онези, по които протичат мислите. Не само от потресението, че вижда чудовищна птица със скромното сиво оперение на врабче и ярката оранжева гръд на червеношийка; истинската причина за потресението му се коренеше в абсолютно неочакваната гледка. Бе очаквал да види монолитни машини, полузатънали в черна кал и локви застояла вода; вместо това надничаше в огромно гнездо, запълващо фундамента от край до край. Тревата, от която бе изплетено, би стигнала за десетки бали сено, само че беше сребриста и стара. Птицата лежеше сред гнездото, обрамчените в златисто очи се чернееха като пресен, горещ асфалт и в безумния кратък миг преди да се изтръгне от вцепенението, Майк зърна в тях своето отражение.

Сетне пръстта изведнъж се раздвижи и сякаш потече под краката му. Майк чу острия пукот на разкъсани корени и осъзна, че се хлъзга надолу.

С крясък се хвърли назад, размахвайки ръце за равновесие. Не устоя на нозе и тежко рухна по гръб върху осеяната с обломки земя. Някакво тъпо метално парче болезнено се вряза в гърба му и той успя да си помисли за скитническия стол преди да чуе експлозивното пърхане на птичи криле.

Трескаво се извъртя на колене, пропълзя, озърна се през рамо и видя как птицата изхвръква от ямата. Люспестите й крака бяха тъмно оранжеви. Всяко крило бе дълго над три метра и от вихъра на ударите им по повехналата трева пробягваха насам-натам безформени вълни като под ротора на хеликоптер. От човката излетя дрезгав, цвърчащ крясък. Няколко пера се отрониха от крилете и кръжейки заслизаха обратно към ямата.

Майк скочи на крака и побягна.

Стремглаво търчеше през полето вече без да се озърта, не смееше да се озърта. Птицата не приличаше на Родан, но Майк усещаше, че тя е духът на Родан, изхвръкнал от руините на стоманолеярната като някакво чудовищно дяволче от кутия. Препъна се, падна на коляно, пак се надигна и продължи да тича.

Отново се раздаде странният дрезгав, цвърчащ крясък. Обгърна го сянка и когато вдигна очи, Майк видя чудовището — бе прелетяло само на метър-два над главата му. Мръсножълтата човка се отваряше и затваряше, разкривайки розова паст. Птицата рязко зави насреща. Вятърът от крилете й тласна в лицето му сух, неприятен мирис — дъх на тавански прах, ненужни вехтории и прогнили възглавници.

Майк сви наляво и пак зърна отпред падналия комин. Впусна се в отчаян бяг към него, размахвайки отсечено лакти край ребрата си. Птицата изкрещя и момчето чу пърхането на крилете й. Плющяха като корабни платна. Нещо го блъсна в тила. По врата му сякаш припламнаха огнени езичета. Усети как отзад под яката му плъзва струйка гореща кръв.

Птицата отново зави — явно се канеше да го сграбчи с нокти и да го отнесе както ястреб отнася полска мишка. Да го отмъкне в гнездото си. Да го изяде.

Докато тя падаше насреща, вперила в него черните си, ужасяващо живи очи, Майк пъргаво отскочи надясно. Ноктите минаха на сантиметри от него. Прашният мирис на огромните криле беше непоносим, задушлив.

Сега тичаше успоредно на рухналия комин и край лакътя му се мяркаха старите тухли. Вече виждаше края. Ако смогнеше да се добере дотам, да кръшне наляво и да се вмъкне вътре, може би щеше да се спаси. Птицата изглеждаше прекалено грамадна, за да се провре през отвора.

Малко остана да не успее. Птицата отново летеше насреща, все по-близо и по-близо, от пляскащите криле вееха ураганни пориви, люспестите крака сочеха право към жертвата и стремително слизаха надолу. Пак се раздаде крясък и този път Майк сякаш долови в него тържествуваща злоба.

Той наведе глава, вдигна ръка да се предпази и се хвърли напред. Лапите се свиха и за миг птицата го сграбчи за ръката. Имаше чувството, че е в плен на невероятно мощни пръсти, завършващи с остри нокти. Хапеха като кучешки зъби. Плясъкът на криле отекваше гръмовно в ушите му; смътно долови как наоколо се сипят пера и някои от тях плъзват по бузите му като призрачни целувки. После птицата се издигна, за момент Майк се усети придърпан нагоре — първо прав, сетне на пръсти… и в една застинала секунда разбра, че връхчетата на кецовете му губят допир със земята.

ПУСНИ МЕ! — изкрещя той и размята ръка.

Ноктите го удържаха още миг, после ръкавът на ризата се раздра. Тежко тупна долу. Птицата яростно изкрещя. Майк пак побягна, като си пробиваше път през перата на опашката й, полузадушен от тежкия сух мирис. Сякаш тичаше през перушинена завеса.

Кашляйки, с подлютени очи от сълзите и от гнусния прах по перата на птицата, той нахълта в отвора на падналия комин. Вече не мислеше какво може да се спотайва вътре. Тичаше през мрака и задавените му ридания глухо отекваха от стените. Чак когато навлезе пет-шест метра навътре, той спря и се обърна към яркото кръгче дневна светлина. Гърдите му се надигаха и отпускаха на ситни, бързи тласъци. Внезапно осъзна, че ако е преценил погрешно размерите на птицата или отвора, значи се е самоубил с пълна гаранция — все едно че е лапнал цевите на татковата пушка и е дръпнал спусъка. Изход нямаше. Намираше се не просто в тунел, а в задънена улица. Другият край на комина беше потънал в земята.

Отново се раздаде крясък и изведнъж светлината в отвора на тунела помръкна — птицата бе кацнала отвън. Видя жълтите й люспести нозе, дебели колкото бедрото на възрастен мъж. После тя приведе глава и надникна в комина. Пред погледа на Майк пак изникнаха чудовищно лъскавите катранени очи със златните кръгчета на ирисите. Човката се отваряше и затваряше, отваряше и затваряше, и при всяко хлопване се раздаваше рязък пукот, съвсем като онзи, който чуваш когато изведнъж ти се чукнат зъбите. Остра е, помисли момчето. Остра човка има. И преди знаех, че птиците имат остри човки, но май никога до днес не съм се замислял над това.

Чудовището изкряска. В тухления тунел звукът прокънтя тъй мощно, че Майк притисна ушите си с длани.

Птицата започна да се провира в отвора на комина.

— Не! — изкрещя Майк. — Не, не можеш!

Светлината гаснеше все повече и повече, докато птичето тяло бавно си проправяше път навътре (О, Боже мой, как не се сетих, че цялата е от перушина? Как не се сетих, че може да се провира?). Светлината гаснеше… гаснеше… изчезна. Оставаше само непрогледният мрак, задушливият тавански мирис на птицата и шумоленето на перата й.

Майк падна на колене и заопипва с разперени длани хлътналия под на тунела. Откри парче строшена тухла с нещо меко по острите ръбове — навярно мъх. Отметна ръка и го запокити напред. Раздаде се тъп звук. Птицата пак нададе дрезгавия си, скрибуцащ вик.

— Да се махаш оттук! — изкрещя Майк.

Настана тишина… сетне отново същото меко, попукващо шумолене — птицата продължаваше да се провира в комина. Майк опипа наоколо, намери още отломки и взе да ги хвърля една подир друга. Те отскачаха от птицата с глухи удари и звънко се сипеха на тухления под.

Моля Те, Господи, несвързано мислеше Майк. Моля Те, Господи, моля Те, Господи, моля Те, Господи…

Хрумна му, че би трябвало да отстъпи назад по комина. Бе влязъл откъм някогашната му основа; логично бе да предположи, че по-нататък отворът ще се стеснява. Да, можеше да отстъпи и да слуша тихото прашно шумолене, докато птицата се провира подир него. Можеше да остъпи и ако имаше късмет, щеше да стане толкова тясно, че чудовището да спре.

Ами ако птицата се заклещи?

Ако станеше така, двамата с птицата щяха да умрат един до друг. Щяха да умрат заедно и да изгният заедно. В мрака.

Моля Те, Господи! — изкрещя той, без изобщо да осъзнава, че го изрича на глас.

Запокити напред още едно парче тухла и сега ударът му бе по-мощен — много по-късно щеше да разкаже на останалите, че в онзи миг сякаш някой стоял зад него и онзи някой тласнал ръката му със страхотна сила. Този път не се раздаде предишното меко тупване; вместо него отекна плясък, какъвто би издала детска длан, шляпаща върху чиния с полутечно нишесте. Птицата изкрещя — вече не от гняв, а от истинска болка. Сумрачното пърхане на крилете й изпълни тунела; дрехите на Майк заплющяха в нахлулия ураган от зловонен въздух, момчето се закашля задавено и отстъпи от вихрушките прах и мъх.

Отново се появи светлина — отначало сива и здрачна, сетне все по-ярка и по-плътна, докато птицата се измъкваше от гърлото на комина. Майк се разрида, пак падна на колене и трескаво заопипва за още тухли. Без да мисли какво върши, той хукна напред с пълни шепи (в бледата светлина видя, че парчетата наистина са обрасли със сивосинкави мъхове и лишеи, каквито покриват старите надгробни плочи), докато наближи изхода от тунела. Смяташе да стори каквото е по силите му, за да не позволи на птицата да се върне.

Тя се навеждаше, склонила глава настрани, както правят понякога дресираните птици в клетка, и Майк видя къде е улучил последният му удар. От дясното око на птицата не бе останало почти нищо. Вместо лъскавия катранен мехур сега зееше кървав кратер. От ъгълчето на празната орбита по човката се стичаше струйка сивобелезникава слуз. Из гнойната течност гъмжаха и пъплеха дребни паразити.

Птицата го видя и се хвърли напред. Майк отвърна с град от тухли. Парчетата се сипеха по главата и човката на птицата. Тя отстъпи за миг, после пак се стрелна в атака с отворена човка, разкрила розовата си паст… и още нещо, от което Майк застина за миг със зяпнала уста. Езикът на чудовището беше сребрист и хаотично напукан като застинала древна лава.

И този език беше осеян с множество оранжеви топчета като някакви нелепи пустинни бурени, намерили къде да се вкоренят за известно време.

Майк запрати последната тухла право в зейналата паст и птицата отскочи, крещейки от безсилие, ярост и болка. За момент момчето зърна люспестите гущерови крака… после огромните криле разтърсиха въздуха и чудовището изчезна.

Само след няколко секунди Майк вдигна лице — придобило неопределен сиво-кафеникав оттенък под кората от пръст, прах и късчета мъх, с която го бяха облепили крилете на звяра — към тракането на нокти по тухлите отгоре. От цялото му лице чисто бе само под очите — там, където сълзите бяха измили мръсотията.

Горе птицата се разхождаше напред-назад: Так-так-так-так.

Майк мина навътре, събра натрошени тухли и ги струпа на купчинка край отвора на комина — толкова близо, колкото смееше да пристъпи. Ако чудовището се завърнеше, искаше да го обстрелва от упор. Навън все още грееше слънце — беше май и до залез оставаше доста време — но какво да прави, ако птицата реши да чака?

Майк преглътна и за момент болка проряза стените на засъхналото му гърло.

Отгоре тропотът продължаваше: Так-так-так.

Вече имаше цяла камара боеприпаси. В здрача отвъд мястото, където косите слънчеви лъчи хвърляха в комина светъл овал, парчетата тухли напомняха късчета от строшена съдина, събрани с метлата на работлива стопанка. Майк избърса мръсните си длани в крачолите на джинсите и зачака да види какво ще стане.

Мина доста време преди да стане каквото и да било — може би пет, а може би двайсет и пет минути. Усещаше само как птицата се разхожда отгоре като човек, страдащ от безсъница в три след полунощ.

После крилете отново заплющяха. Птицата кацна пред отвора на комина. Коленичил зад купчината тухли, Майк я обсипа със снаряди още преди да е навела глава. Едно парче се вряза в жълтия люспест крак и от раната шурна струя тъмна кръв — почти черна като очите на чудовището. Майк възторжено изкрещя, но тъничкият му глас заглъхна сред бесния писък на звяра.

Махай се оттук! — викна Майк. — Ще те замерям докато не се махнеш, пред Бога се кълна!

Птицата подхвръкна върху комина и продължи да се разхожда.

Майк чакаше.

Най-сетне крилете отново запърхаха и птицата излетя. Майк очакваше да види пак жълтите кокоши крака. Ала те не се появяваха. Продължи да стои на място, убеден, че врагът готви някаква клопка… докато накрая осъзна, че не е там работата и не затова изчаква. Изчакваше защото не смееше да излезе, не смееше да напусне безопасната дупка.

А, не! Да ги нямаме такива! Аз да не съм заек!

Грабна две шепи тухлени парчета, останалото натъпка в пазвата си. Излезе от комина, като се мъчеше да гледа във всички посоки едновременно и ужасно съжаляваше, че няма очи на тила. Видя само необятното поле, осеяно с ръждиви останки от стоманолеярната на Кичънър. Завъртя се, уверен, че ще зърне птицата кацнала горе на ръба като лешояд — вече едноок лешояд — с едничкото желание момчето да я види преди да го нападне за сетен път, а после да раздира, да промушва, да разкъсва с острата си човка.

Но птицата не беше на ръба.

Наистина бе изчезнала.

И нервите на Майк не издържаха.

Той оглушително изпищя от страх и хукна към прогнилата дъсчена ограда между полето и пътя, като в движение изтърва и последните парчета тухла. Останалите се изръсиха от пазвата когато ризата му изхвръкна от джинсите. Преметна се през стобора с една ръка, досущ като Рой Роджърс в епизода, когато иска да се изфука пред Дейл Еванс докато се прибира от конюшнята заедно с Пат Брейди и другите каубои. Сграбчи кормилото на велосипеда и десетина метра тича с него по пътя, преди да скочи на седлото. После бясно завъртя педалите и не посмя нито да се озърне, нито да намали скоростта, докато не стигна до началото на главната улица, където минаваха доста коли.

Когато се прибра у дома, баща му сменяше свещите на трактора. Уил му подметна, че изглежда твърде стреснат и изпоцапан. Майк се поколеба само секунда преди да отвърне, че на връщане паднал от колелото докато опитвал да заобиколи една яма на пътя.

— Да не си си строшил нещо, Мики? — запита Уил, оглеждайки сина си малко по-внимателно.

— Не, сър.

— Нещо навехнато?

— Ъ-ъ.

— Донесе ли сувенир?

Майк бръкна в джоба си и напипа зъбното колело. Показа го на баща си, който поогледа желязото, после посегна и измъкна ситно късче тухла от възглавничката под палеца на Майк. Това като че го заинтересува повече.

— От онзи вехт комин ли е? — запита Уил.

Майк кимна.

— Вътре ли си влизал?

Майк кимна отново.

— Видя ли нещо? — запита Уил и сякаш за да превърне въпроса в шега (макар че съвсем не звучеше така) побърза да добави: — Скрито съкровище, да речем?

Майк се поусмихна и поклати глава.

— Добре де, само недей да разправяш на майка си, че си се врял там — каза Уил. — Ще ни опушка и двамата — първо мене, после тебе. — Той огледа сина си още по-внимателно. — Мики, ти наистина ли си добре?

— Ъ?

— Нещо посбръчкан ми изглеждаш покрай очите.

— Сигурно съм се уморил — каза Майк. — Дотам, знаеш, са десет-дванайсет километра и още толкова на връщане. Да ти помогна ли за трактора, тате?

— Не, за тая седмица свърших с човъркането. Влизай да се измиеш.

Майк тръгна към вратата, но внезапно баща му отново го повика. Озърна се.

— Не искам повече да ходиш там — каза Уил, — поне додето не свърши цялата дандания и не спипат онзи мръсник… ти нали не си видял някого из развалините? Някой да те е гонил, да ти е досаждал?

— Жива душа не видях — отвърна Майк.

Уил кимна и си запали цигара.

— Май сбърках дето те пратих там. Таквиз стари места… понявга може да станат опасни.

За миг погледите им се срещнаха.

— Добре, татко — каза Майк. — И без това не ми се ходи вече. Беше малко страшничко.

Уил кимна пак.

— Чини ми се, че е най-добре да не дрънкаме много-много. Бягай да се измиеш. И кажи на майка си да сложи три-четири наденички в повече.

Майк влезе да се измие.

6.

Не мисли за това сега, каза си Майк Хенлън докато се взираше в браздите, които свършваха до бетонния ръб на Канала. Не мисли за това, може да е било просто сън и…

По стената на Канала имаше пръски засъхнала кръв.

Майк се вгледа в тях, после сведе очи към Канала. Мрачните води струяха и отминаваха безшумно. Гроздове мръсножълта пяна полепваха по бетонните стени, от време на време се откъсваха и лениво отплаваха надолу, описвайки дъги и пируети. За миг — само за миг — две от пенестите петна се сляха и сякаш образуваха лице, детско лице, извило очи нагоре в израз на ужас и страдание.

Майк се задъха като ударен.

Пяната се разкъса, отново загуби всякакъв смисъл и в този момент отдясно долетя шумен плясък. Майк рязко завъртя глава, леко се посви и за момент му се стори, че вижда нещо в сянката на тунела, откъдето изскачаше реката след минаването си под центъра на града.

Вече нямаше нищо.

Разтреперан от внезапно налетял хлад, той бръкна в джоба си за ножчето, което бе намерил сред тревата. Захвърли го в Канала. Раздаде се тих плясък, по водата пробяга вълничка — отначало кръгче, после течението я разтегли като клин… после нищо.

Нищо освен страха, който внезапно бе стегнал гърдите му… и убийствената увереност, че нещо стои наблизо, нещо го дебне и без да бърза преценява шансовете си.

Обърна се с намерението да тръгне спокойно към колелото — бягството би означавало да възвиси тия страхове и да унижи себе си — ала плясъкът долетя отново. Този път беше много по-силен. И Майк престана да се интересува от достойнството си. Изведнъж хукна с всички сили, добра се оградата и колелото, ритна подпорката с пета и яростно завъртя педалите напред, към улицата. Внезапно морският мирис бе станал плътен… прекалено плътен. Беше навсякъде. А и водата сякаш капеше прекалено шумно от влажните клони.

Нещо се задаваше. Майк чу провлачени, тромави стъпки през тревата.

Изправи се на педалите, напрегна сетни сили и изхвръкна на главната улица без да поглежда назад. После бързо подкара към дома като се питаше за какъв дявол му бе притрябвало изобщо да идва насам… и какво го бе примамило.

После се постара да мисли за домашната работа, цялата работа и нищо друго освен работата. И не след дълго успя.

А когато на другия ден видя заглавието във вестника (ИЗЧЕЗНАЛО МОМЧЕ ПОРАЖДА НОВИ СТРАХОВЕ), той се замисли за джобното ножче, което бе хвърлил в Канала — джобното ножче с инициали Е. К. на чирена. Замисли се за кръвта, която бе видял по тревата.

И се замисли за браздите, свършващи край ръба на Канала.