Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
It, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 202 гласа)

Информация

Корекция
maskara (2008)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
zelenkroki (2012-2013 г.)

Издание:

Стивън Кинг. То. Книга първа

 

Първа публикация за България

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1992

Превод от английски: Любомир Николов, 1992

Художник: Петър Станимиров, 1992

Страници: 759. Цена: 35.00 лв.

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

Печат: „Полипринт“, Враца

ISBN: 954-409-084-3

 

First published in the USA

by Viking in 1986

© 1986 by Stephen King

 

 

Издание:

Стивън Кинг. То. Книга втора

Първа публикация за България

Издателска къща „Плеяда 7“, София, 1992

Превод от английски: Любомир Николов, 1992

Художник: Петър Станимиров, 1992

Страници: 759. Цена: 35.00 лв.

Предпечатна подготовка ИК „Плеяда 7“

Печат: „Полипринт“, Враца

ISBN: 954-409-084-3

 

First published in the USA

by Viking in 1986

© 1986 by Stephen King

История

  1. — Корекция
  2. — Редакция от maskara
  3. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  4. — Добавяне
  5. — Корекция на правописни грешки и добавени картинки

Двадесет и първа глава
Под града

1.

То / август 1958

Случило се бе нещо ново.

Нещо ново — за пръв път от началото на вечността.

Преди вселената съществуваха само две неща. Едното бе То, другото — Костенурката. Костенурката беше глупава дърта твар, която изобщо не излизаше от черупката си. То подозираше, че може да е умряла преди един-два милиарда години. А дори да беше жива, Костенурката си оставаше глупава дърта твар и нейната глупост не намаляваше ни на йота от факта, че някога бе избълвала цялата вселена.

Много след като Костенурката се оттегли в черупката си, То пристигна тук, на Земята, и откри дълбини на въображението, които изглеждаха почти нови, почти съществени. Това богатство на въображението правеше храната невероятно вкусна. И То разкъсваше със зъби плът, набъбнала от екзотични страхове и сладострастни ужаси — тукашните същества сънуваха нощни зверове и мрачни тресавища; въпреки волята си надвесваха очи над страховити бездни.

С тази изобилна храна То поддържаше своя простичък жизнен цикъл: бодърстваше, за да яде и спеше, за да сънува. Бе създало място по свой образ и подобие и съзерцаваше благосклонно това място през мъртвешките светлини, които му служеха за очи. Дери бе негова скотобойна, хората в Дери — негово стадо. Така вървяха нещата.

После… тия деца.

Нещо ново.

За пръв път от началото на вечността.

В мига, когато То бе нахълтало в къщата на Нийбълт стрийт с намерението да ги избие всички, макар и леко смутено, че досега не е успяло да го стори (и този смут несъмнено бе първата новост), в онзи миг се бе случило нещо съвсем неочаквано, нещо абсолютно немислимо, а после бе изпитало болка, болка, огромна разкъсваща болка из цялата телесна форма, която бе приело, и в онзи кратък миг бе дошъл и страхът, защото единствената му обща черта с глупавата дърта Костенурка и космологията на макровселената извън запъртъка на тукашната вселена беше споделянето на простичката истина: всяка жива твар трябва да живее по законите на тялото, което обитава. За пръв път То осъзна, че способността да сменя формите си може да се окаже не само предимство, но и пагубен недостатък. Никога преди не бе изпитвало болка, никога преди не бе изпитвало страх и за миг То си помисли, че може да умре — о, главата му се изпълни с огромна сребристобяла болка и То зарева, зави, закрещя, ала децата някак успяха да избягат.

Но сега те идваха. Бяха навлезли в неговите владения под града — седем глупави дечица, бродещи слепешком из мрака без светлина и оръжие. Сега вече непременно щеше да ги убие.

То бе направило важно откритие за самото себе си: не желаеше нито промени, нито изненади. Вече не искаше нищо ново. Искаше само да яде, да спи, да сънува и пак да яде.

След болката и онзи кратък изблик на непоносим страх То бе изпитало още едно ново чувство (всички истински чувства бяха нови за него, макар че открай време умело ги имитираше) — гняв. Щеше да убие децата, защото по някаква изумителна случайност го бяха наранили. Ала първо щеше да ги накара да страдат, защото след онзи кратък миг То се боеше от тях.

Хайде, елате при мен, помисли То, слушайки как наближават. Елате при мен, дечица, да видите как се реем тук долу… как се реем всички.

И все пак досадната мисъл го мъчеше упорито въпреки всичките му старания да я прогони. Мисълта беше проста: ако всички неща се свеждаха до него (а очевидно беше така, откакто Костенурката избълва света и се затвори в черупката си), то как би могло което и да било същество от този или някой друг свят да го измами, да му причини болка, та макар и нищожна, мимолетна? Как тъй?

И тогава То откри последното ново нещо — вече не чувство, а хладно предположение: ами ако не беше само, както вярваше открай време?

Ами ако имаше Друг?

И ако децата бяха пратеници на Другия?

Ако… ако… ако…

То се разтрепера.

Омразата беше нова. Болката беше нова. Осуетяването на плановете му беше ново. Но най-страшната новост беше този страх. Не страхът от децата, с него се бе справило, а страхът, че не е само.

Не. Нямаше никой друг. Може би като деца те бяха надарени с някаква първична сила на въображението и то за момент я бе подценило. Но сега щеше да ги изчака. Те щяха да дойдат и тогава То щеше да ги запокити едно подир друго в макровселената… в мъртвешките светлини на своите очи.

Да.

Когато дойдеха, То щеше да ги запокити пищящи и обезумели в мъртвешките светлини.

2.

В Тунелите / 14:15 ч.

Бев и Ричи разполагаха общо с петнадесетина кибритени клечки, но Бил не им разреши да драснат нито една. Поне засега в тръбата се разливаше неясна светлина. Беше съвсем слаба, но му позволяваше да различи следващите две-три крачки. Смяташе да пести кибрита докато попаднат в пълна тъмнина.

Бледите лъчи наоколо вероятно долитаха от тротоарни решетки над главите им, или може би от кръглите отвори в железните капаци. Струваше му се странно и невероятно да вървят под града, но знаеше, че е така.

Водата ставаше все по-дълбока. На три пъти зърна как течението влачи мъртви животинки: плъх, коте и нещо подуто и лъскаво, може би мармот. Последният труп накара някое от момчетата зад гърба му да изпъшка от погнуса.

Газеха из сравнително спокойна вода, но покоят скоро щеше да свърши — нейде отпред долиташе глух, монотонен рев. Звукът се засили, прерасна в грохот. Тунелът свърна надясно. Отминаха завоя и видяха три тръби да бълват вода в техния канал. Бяха подредени една над друга като лампи на светофар. Тунелът свършваше дотук. Стана малко по-светло. Бил вирна глава и видя квадратна каменна шахта. Пет метра по-горе имаше желязна решетка и през нея се лееха буйни потоци вода. Сякаш бяха попаднали под някакъв първобитен душ.

Бил безпомощно се вгледа в трите тръби. От горната бликаше почти бистра вода, повлякла листа, клони и разни боклуци — фасове, обвивки от дъвка и тем подобни. По средната течеше мръсна вода. А най-долната цедеше струи гъста, сиво-кафеникава мръсотия.

— Е-е-еди!

Еди дошляпа край него. Косата му лепнеше по челото. Гипсът беше мокър и мръсен.

— П-п-по к-кой?

Когато искаш да разбереш как се строи нещо, трябва да питаш Бен; когато се чудиш накъде да тръгнеш, потърси помощта на Еди. Не разговаряха за това, но всички го знаеха. Когато попаднеш в чужд квартал и искаш да се върнеш към познатите места, Еди ще те изведе безпогрешно, крачейки с небрежна увереност ту наляво, ту надясно, докато напълно се объркаш и тръгнеш подир него със сляпата надежда, че всичко ще се оправи… както и ставаше. Веднъж Бил разказа на Ричи как двамата с Еди бяха започнали да играят из Пущинака и през първите дни непрестанно го мъчеше страх, че може да се загубят. Еди не изпитваше подобни страхове и винаги ги извеждаше точно където бе обещал. „Ако се за-хха-губя в г-г-горите и Е-еди е до мен, хич няма да се т-т-тревожа — казваше Бил. — Той п-просто знъ-знъ-знае. Т-т-татко казва, ч-че някои хора с-с-сякаш си имат к-к-компас в гла-хха-вата. Еди е от т-т-тях.“

Не те чувам! — викна Еди.

— Питах по кой.

Какво кой?

Еди стискаше инхалатора в здравата си ръка и Бил помисли, че е заприличал на удавен плъх.

— По кой да т-т-тръгнем?

— Ами… зависи накъде искаш да отидем — отвърна Еди и Бил беше готов да го удуши, макар че въпросът си беше съвсем на място.

Еди се взираше боязливо в трите тръби. И трите бяха проходими, но най-долната изглеждаше доста тесничка.

Бил махна с ръка и останалите се струпаха наоколо.

— К-къде е Т-т-то, мътните да го вземат? — запита той.

— Към центъра на града — бързо отговори Ричи. — Точно под центъра. Близо до Канала.

Бевърли кимаше. И Бен. И Стан.

— Мъ-мъ-майк?

— Да — каза Майк. — Там е. Близо до Канала. Или под него.

Бил се озърна към Еди.

— К-к-кой?

— Този.

Еди неохотно посочи най-долната тръба… и Бил не се изненада, макар че сърцето му изтръпна.

— Радост в къщи — жално промърмори Стан. — Тая тръба е за лайната.

— Не е задължително… — започна Майк и изведнъж млъкна. Наведе глава настрани и се ослуша. В очите му блестеше тревога.

— Какво… — запита Бил, но Майк повелително вдигна пръст пред устните си.

Сега и Бил чу звука — шляпане. Все по-близо. Пъхтене, неясен говор. Хенри не се отказваше от потерята.

— Бързо — каза Бен. — Да вървим.

Стан се озърна назад, после огледа най-долната тръба. Прехапа устни и кимна.

— Да вървим. Лайната се измиват.

— Стан Мъжагата пуска Една По-Якичка! — провикна се Ричи. — Уха-уха-у…

— Ричи, няма ли да млъкнеш? — изсъска Бевърли.

Бил ги поведе към тръбата, смръщи се от мириса и прекрачи навътре. Вонеше на мръсотия, на лайна, но имаше и още нещо, нали? Някакъв потаен, животински мирис. Ако зверският рев можеше да мирише (навярно може, помисли Бил, зависи с какво се храни), дъхът би бил точно такъв. Няма грешка, отиваме във вярна посока. То е минавало оттук… и неведнъж.

След първите пет-шест метра въздухът ставаше застоял и отровен. Бил бавно се мъкнеше през калта, която всъщност не беше кал. Озърна се през рамо и подхвърли:

— Сто-ххо-ой п-плътно зад мен, Е-е-еди. Тъ-тъ-трябваш ми.

За известно време светлината се превърна в едва различима сивота, после изчезна напълно и те се озоваха в

(от синевата литваме към)

мрака. Бил се влачеше напред през вонята, усещайки едва ли не физическата й плътност. Беше протегнал ръка напред и очакваше всеки миг да докосне жилава гъста козина, а сетне в мрака да лумнат две зелени очи. И краят щеше да дойде с взрив на палеща болка, когато То откъснеше главата му от раменете.

Отекващи, засилени звуци изпълваха мрака. Чуваше как приятелите му се тътрят отзад и от време на време глухо мърморят. Отдалече долиташе бълбукане, примесено със странни, дрънчащи стонове. По някое време отвратително топла вълна го заля до кръста и той едва се удържа на крака. Усети как Еди отчаяно се вкопчи в ризата му, после потопът отмина. От края на колоната Ричи изкрещя с мрачно веселие:

— Май че ни опика някакъв великан, Бил.

Бил чуваше как мръсната вода тече на равномерни тласъци по мрежата от по-тесни тръби, която сега навярно минаваше над главите им. Спомни си разговора с баща си за канализацията в Дери и разбра за какво служи тая мрежа — тя поемаше водните излишъци по време на поройни дъждове и наводнения. Навярно напускаше Дери и се изливаше в Пенобскот и Торо. Градът не обичаше да изхвърля лайната си в Кендъскиг, защото от тях Каналът почваше да вони непоносимо. Но всичката мръсна вода отиваше право в реката, а когато тръбите се препълваха, потокът преливаше в съседните… както преди малко. А щом бе станало веднъж, значи можеше да се повтори. Той се озърна тревожно. Не видя нищо, но знаеше, че в горния край на тръбата, а може би и отстрани, трябва да има решетки и през тях всеки момент…

Не знаеше, че е стигнал до края на тръбата. Осъзна го едва когато пропадна надолу и залитна напред, размахвайки ръце в безнадеждно усилие да запази равновесие. Не се удържа и цопна по корем в гъста лепкава маса, на половин метър под отвора на тръбата, която току-що бе напуснал. Нещо пробяга с цвърчене по ръката му. Той изкрещя, седна и притисна изтръпналата ръка към гърдите си, осъзнавайки, че е докоснал плъх; още усещаше отвратителния грапав допир на провлачената опашка.

Помъчи се да стане и блъсна глава в ниския таван на новата тръба. От удара пред очите му избухнаха грамадни червени цветя и Бил рухна на колене.

— Вни-ххи-мавайте! — чу той собствения си вик. — Тук дъното пропада! Е-еди! К-к-къде си?

— Тук! — Размаханата ръка на Еди се плъзна по носа му. — Измъкни ме, Бил, нищо не виждам! Тук…

Раздаде се оглушително пляаааасс! Бевърли, Майк и Ричи изкрещяха в хор. На светло хармоничният им вопъл навярно би бил смешен; тук, в мрака на каналите, прозвуча ужасно. Изведнъж настана хаос, сред който всички се мъчеха да станат на крака. Бил здраво прегърна Еди, като гледаше да опази счупената му ръка.

— О, Господи, мислех, че ще потъна — изстена Ричи. — Така се окъпахме… леле братко, това е върха, лайняна баня, трябва някой път да ни организират училищна екскурзия по тия места, Бил, сигурно мисис Карсън ще се навие да води групата…

— А после мисис Джимисън ще ни изнесе здравна беседа — добави Бен с разтреперан глас и всички избухнаха в писклив смях. Докато смехът заглъхваше, Стан изведнъж се разрида.

— Недей, мой човек — промърмори Ричи и пипнешком го прегърна през лепкавите рамене. — Недей, че всички ще се разплачем.

— Нищо ми няма — високо изрече Стан, продължавайки да хлипа. — Мога да изтърпя страха, обаче ненавиждам тая мръсотия, ненавиждам да не знам къде съм…

— Ми-ххи-ислиш ли, ч-че ти е о-ххо-станал с-сух к-к-кибрит? — обърна се Бил към Ричи.

— Не знам, дадох го на Бев.

Бил усети как нечия ръка го докосна в мрака и пъхна между пръстите му блокче кибрит. На допир изглеждаше сухо.

— Държах го под мишница — каза Бевърли. — Може да свърши работа. Опитай във всеки случай.

Бил откъсна една клечка и я драсна. В мрака избухна пламъче и той надигна ръка. Приятелите му се бяха скупчили един до друг и примижаваха от светлината. Мокри, облепени с мръсотия, те изглеждаха съвсем малки и безкрайно изплашени. Зад тях Бил различи тръбата, по която бяха дошли. Новата тръба беше още по-тясна. Тя пресичаше предишната под прав ъгъл и се отдалечаваше без завои в двете посоки. По дъното лепнеха слоеве гъста утайка. И…

Той изсъска през зъби и изтърва догорялата клечка. Ослуша се и чу плисъка на бързо течение, ромона на капки, пресекливия бълбукащ рев на клапаните, отпращащи нови порции отходни води към Кендъскиг, който бе останал Бог знае колко далече назад. Хенри и приятелите му не се чуваха… засега.

Бил тихо каза:

— Отдя-хха-асно има т-т-труп. На о-ххо-коло т-т-три метра от нъ-нъ-нас. Мисля, ч-ч-че може да е Пъ-пъ-пъ…

— Патрик? — запита Бевърли и гласът й трепереше на ръба на истерията. — Патрик Хокстетър ли е?

— Д-д-да. Да драсна ли о-ххо-още една к-к-клечка?

— Налага се, Бил — каза Еди. — Ако не видя накъде отива тръбата, няма да знам коя посока да изберем.

Бил драсна клечката. В неясната светлина видяха зеленикавите, подути останки на Патрик Хокстетър. Трупът им се хилеше в сумрака с ужасяваща дружелюбност, но имаше само половин лице; плъховете бяха изгризали останалото. Наоколо бяха разпилени учебници за лятната занималня, подпухнали от влагата до размерите на енциклопедии.

— Божичко — дрезгаво промърмори Майк и разширените му очи се белнаха в тъмното.

— Пак ги чувам — каза Бевърли. — Хенри и другите.

Ехото навярно бе отнесло гласа й до враговете; Хенри изрева откъм тръбата и за момент им се стори, че е застанал досами тях.

Ще ви спипамеееееее…

— Хайде де! — изкрещя Ричи. Очите му трескаво се въртяха насам-натам. — Откога те чакаме! Ега ти скиора! Тука е като плувния басейн в младежкия клуб! Хайде, ид…

После от тръбата долетя тъй безумен вопъл на страх и болка, че клечката падна от разтрепераните пръсти на Бил и изгасна. Ръката на Еди го сграбчи през кръста и Бил отвърна на прегръдката, усещайки как мършавото телце трепери като струна, докато Стан Юрис се притискаше към тях от другата страна. Писъкът ставаше все по-остър, все по-отчаян… а после се раздаде гнусно, влажно пращене и гласът секна рязко.

— Нещо е спипало един от тях — едва изпъшка в тъмното Майк, задавен от ужас. — Нещо… някакво чудовище… Бил, трябва да се измъкнем оттук… моля те…

Бил чу как някой — с тая акустика не можеше да се разбере дали са оцелели двама или само един — шляпа и се препъва по канала към тях.

— Нъ-накъде, Е-е-еди? — тревожно запита той. — Знъ-знъ-знаеш ли?

— Към Канала ли? — запита Еди, продължавайки да трепери в прегръдката му.

— Да!

— Надясно. Покрай Патрик… или през него. — Изведнъж гласът на Еди стана по-твърд. — Не ми пука за него. Той беше там, когато ми счупиха ръката. И ме заплю в лицето.

— Да в-вървим — каза Бил и се озърна към тръбата, която бяха напуснали преди малко. — В к-к-колона по е-ххе-дин. Всеки да д-д-държи предния за ра-хха-амото, к-както досега.

И той тръгна пипнешком, докосвайки с дясното си рамо слузестата керамична стена на тръбата. Стискаше зъби и се молеше да не стъпи върху Патрик… или в него.

Така се промъкваха все по-навътре из мрака, докато край тях се лееха потоци вода, а навън бурята бушуваше и обгръщаше Дери с подранил здрач — здрач, който пищеше с гласа на вятъра, заекваше с трясъка на мълниите и беснееше с пукота на рухнали дървета, напомнящ предсмъртен рев на праисторически зверове.

3.

То / май 1985

Сега те идваха пак и макар че всичко бе станало точно според предвижданията му, завръщаше се и нещо, което То не бе предвиждало — онзи мъчителен, подлудяващ страх… онова чувство, че има Друг. То мразеше страха, ако имаше как, би се нахвърлило върху него, за да го изяде… ала страхът танцуваше подигравателно извън неговия обсег и за да го убие, трябваше първо да убие тях.

Навярно не биваше да се страхува; те бяха остарели и броят им бе намалял от седем на пет. Петицата беше могъщо число, но не можеше да се сравнява с мистичната магическа сила на седмицата. Вярно, покорното му куче не бе успяло да убие библиотекаря, но той щеше да умре в болницата. По-късно, малко преди зората да се разлее из небето, То щеше да прати един пристрастен към хапчетата санитар да довърши библиотекаря веднъж завинаги.

Жената на писателя вече беше тук — жива и в същото време мъртва, защото умът й бе рухнал още от първия поглед към неговата истинска същност, без маски и дребни илюзийки — а разбира се, всички илюзийки бяха само лъжовни огледала, връщащи към ужасения зрител най-страшните образи от собствения му ум; То ги отпращаше обратно с пагубна сила, както слънчев отблясък може да улучи неподозиращо око и да го порази с вечна слепота.

Сега То бе прибрало разума на писателската съпруга при себе си и в себе си; в мрака отвъд Костенурката; в незнайната страна отвъд границите на битието.

Тя беше в неговото око; беше в неговия ум.

Беше в мъртвешките светлини.

О, но илюзийките понякога бяха забавни. Както с Хенлън например. Той за нищо на света не би успял да си спомни, но майка му можеше да разкаже откъде е дошла птицата в стоманолеярната. Когато беше само на шест месеца, тя го остави да спи в кошчето край къщата и мина в задния двор да закачи изпраните пелени. Щом чу писъците му, захвърли всичко и изтича обратно. Грамаден гарван бе кацнал на ръба на кошчето и кълвеше невръстния Майк като чудовище от зловеща приказка. Бебето пищеше от болка и ужас, безсилно да пропъди гарвана, който бе надушил лесната плячка. Майката удари с юмрук черната птица и след като я прогони, видя, че ръчичките на детето са окървавени на две-три места. Веднага го отнесе при доктор Стилвейгън за инжекция против тетанус. Тази картина се запечата завинаги в подсъзнанието на Майк — мъничко бебе, огромна птица — и когато То се яви пред него, Майк отново видя великанската птица.

Но когато другото псе, съпругът на някогашното момиче, доведе писателската жена, То не надяна маска — у дома не си правеше труда да се облича. Кучето-съпруг погледна само веднъж и рухна мъртво, с пепеляво лице и очи, пропити от кръвта, която бе пръснала мозъка му на десетина места. Жената на писателя излъчи една-единствена мощна и тръпнеща от ужас мисъл — О МИЛИ ИСУСЕ, ТО Е ЖЕНСКО — и мислите й секнаха. Тя потъна в мъртвешките светлини. А То излезе от своето място и се погрижи за нейните телесни останки; подготви ги за сетнешната трапеза. Сега Одра Денброу се люшкаше нейде високо, обвита в копринени нишки. Главата й безсилно клюмаше в кухината на ключицата, изцъклените й очи не виждаха нищо, а пръстите на краката сочеха право надолу.

Ала в петимата все още имаше сила. Намаляла, но все пак сила. Като деца те бяха дошли тук и кой знае как, напук на всички шансове, напук на всичко, което трябваше да бъде, напук на всичко, което можеше да бъде, успяха да го наранят жестоко, едва не го убиха, заставиха го да избяга дълбоко под земята и да се сгуши там, разтреперано от болка и ненавист сред локва от собствената си странна кръв.

А от това идваше още една новост, представете си: за пръв път в цялото си безкрайно съществуване То беше заставено да планира; за пръв път откриваше, че се бои просто да грабне каквото пожелае от своите частни ловни владения, наречени Дери.

Открай време децата бяха любимата му храна. Мнозина от възрастните ставаха негови оръдия, без изобщо да подозират, неведнъж през отминалите години То дори се бе хранило с тях — възрастните също си имаха ужаси, а То знаеше как с малко умение да отвори жлезите им до предел, та вкусните химикали на страха да нахлуят в телата им като изящна подправка. Но обикновено страховете им се оказваха прекалено сложни. Детските страхове най-често можеха да се съберат в едно лице… а ако се налагаше да използува примамка — е, кое дете не обича клоуните?

То смътно разбираше, че ония деца някак са успели да обърнат против него собствените му оръжия — че по някаква случайност (но в никакъв случай целенасочено, в никакъв случай под ръководството на Друг) обединението на седем невероятно даровити въображения го е тласнало към зоната на смъртна заплаха. Всяко от седемте поотделно би било за него желана храна и напитка; ако не се бяха обединили, То сигурно щеше да си ги избере едно по едно, примамено от изключителните им съзнания, също както мирисът на зебра край мястото за водопой примамва лъва. Но с обединени сили те бяха открили една страшна тайна, която То не бе подозирало дотогава: че вярата е нож с две остриета. Ако десет хиляди средновековни селяци могат да сътворят вампир с вярата си в него, то сред тях ще се намери един — най-вероятно дете — който да измисли и смъртоносния трепетликов кол. Ала колът е само глупаво късче дърво; съзнанието е онзи чук, който го забива в гърдите на вампира.

И все пак в крайна сметка То успя да избяга; скри се в дълбините и изтощените, изплашени деца решиха да не го преследват тъкмо когато беше най-уязвимо. Решиха да повярват, че вече е мъртво или скоро ще умре… и се оттеглиха.

То бе усетило тяхната клетва и знаеше, че ще се върнат, както лъвът знае, че рано или късно зебрата ще дойде на водопой. Още докато се унасяше в дрямка, То бе започнало да планира. Когато се събудеше, щеше да бъде изцелено, обновено… а тяхното детство щеше да догаря като седем гаснещи свещици. Някогашната сила на обединеното им въображение щеше да е изхабена до жалка немощ. Вече нямаше да си представят, че в Кендъскиг има пирани, че наистина можеш да строшиш гръбнака на майка си, ако настъпиш фуга между плочките, или че къщата ти ще пламне, ако убиеш калинка върху ризата си. Вместо всичко това щяха да вярват в застраховката. Вместо всичко това щяха да вярват в доброто вино за вечеря — хубаво, но не твърде скъпо, например „Пуйи-Фюисе’83“, да се сервира непременно при стайна температура. Вместо всичко това щяха да вярват, че таблетките „Ролейдс“ неутрализират четиридесет и седем пъти повече стомашна киселина от собственото си тегло. Вместо всичко това щяха да вярват в обществената телевизия, в Гари Харт, в неоценимата полза от бягането за сърдечния ритъм, в опасността от рак на дебелото черво при консумация на недопечено месо. За доброто чукане щяха да вярват на доктор Рут, а по душеспасителните въпроси — на Джери Фолуел. Мечтите им щяха да се смаляват година след година. И когато се събудеше, То щеше да ги повика, да, щеше да ги повика, защото страхът е плодовит и плодът му се нарича гняв, а гневът крещи за отмъщение.

Щеше да ги повика, за да ги убие.

Ала сега, когато се завръщаха, заедно с тях идваше и страхът. Те бяха пораснали и въображението им наистина бе закърняло — но не чак толкова, колкото се надяваше То. Бе усетило зловещия, страшен скок на общата им мощ, когато се събраха заедно — и за пръв път се запита дали пък не е допуснало грешка.

Но защо да мисли най-лошото? Зарът бе хвърлен и не всички поличби изглеждаха лоши. Писателят беше обезумял за жена си. Чудесно. Писателят беше най-силен, именно той през отминалите години бе подготвял съзнанието си за предстоящата схватка. А когато паднеше мъртъв, с куп черва под разпрания си корем, когато загубеха своя безценен „Шеф Бил“, другите щяха да станат лесна плячка.

То щеше да се нахрани добре… а сетне може би пак щеше да слезе в дълбините. И да подремне. За малко.

4.

В Тунелите / 04:30 ч.

— Бил! — изкрещя Ричи в кънтящата тръба.

Движеше се с цялата бързина, на която бе способен, но това не означаваше много. Спомни си как като хлапета вървяха приведени по канала, започващ от помпената станция в Пущинака. Сега трябваше да пълзи и тръбата изглеждаше невероятно тясна. Очилата непрекъснато се смъкваха към връхчето на носа му и трябваше през цялото време да ги побутва нагоре. Зад себе си чуваше пъхтенето на Бевърли и Бен.

— Бил! — изрева той отново. — Еди!

— Тук съм! — долетя отпред гласът на Еди.

— Къде е Бил? — провикна се Ричи.

— Напред! — отвърна Еди. Вече беше съвсем близо и Ричи не толкова видя, колкото усети неясния му силует. — Не искаше да чака!

Ричи удари глава в крака на Еди. След миг главата на Бев го блъсна по задника.

Бил! — отчаяно изкрещя Ричи. Гласът му отекна от дълбините на тръбата с болезнена сила. — Бил, изчакай ни! Трябва да сме заедно, не помниш ли?

Сетне в далечината глухо прокънтя гласът на Бил:

Одра! Одра! Къде си?

— Мама ти стара, Шеф Бил! — проплака Ричи. Очилата му паднаха. Той изруга, напипа ги целите мокри и ги въдвори на предишното място. Пое си дъх и викна отново: — Ще се изгубиш без Еди, задник скапан! Чакай! Изчакай ни! Чуваш ли, Бил? ИЗЧАКАЙ НИ, ДЯВОЛ ДА ТЕ ВЗЕМЕ!

Настана мъчителна тишина. Сякаш никой не смееше да диша. Ричи чуваше само далечния плисък на капки; този път каналът беше сух, ако не се брояха отделните застояли локвички.

Бил! — Той зарови пръсти в косата си и се помъчи да удържи сълзите. — ХАЙДЕ ДЕ… МОЛЯ ТЕ, ЧОВЕЧЕ! ИЗЧАКАЙ! МОЛЯ ТЕ!

И гласът на Бил долетя още по-глухо:

— Чакам ви.

— Слава Тебе, Господи — промърмори Ричи, после тупна Еди по задника. — Тръгвай.

— Не знам докъде ще стигна с една ръка — виновно каза Еди.

Обезумял и почти съсипан, Бил ги чакаше в каналната шахта с трите тъмни тръби като лампи на развален светофар. Тук имаше място да се изправят.

— Т-там — каза Бил. — Къ-къ-крис. И Б-бълвоча.

Погледнаха. Бевърли изстена и Бен я прегърна през рамото. Обвитият в прогнили парцали скелет на Бълвоча Хъгинс изглеждаше сравнително запазен. Останките на Виктор бяха без глава. Бил погледна към другия край на шахтата и зърна ухилен череп.

Ето ги; само това бе останало от тях. Не биваше да ни следвате, момчета, помисли Бил и потрепери.

Тази част от канализационната система вече не действуваше; Ричи веднага се досети за причината. Сега градът имаше пречиствателна инсталация. По някое време през отминалите години, докато те усърдно се учеха да се бръснат, да карат кола, да пушат, да се чукат и прочие, в страната бе възникнала Агенция за защита на околната среда и според нея в никакъв случай не биваше реките да се замърсяват с отходни води, а още по-малко с канализационни отпадъци. Така тази част от канализацията (а заедно с нея и труповете на Виктор и Бълвоча) бе оставена изцяло във властта на мухъла. Също като Загубените момчета на Питър Пан, Бълвоча и Виктор не бяха пораснали. Сега тук се въргаляха скелетите на две момчета, обвити в парцаливи, полуизтлели останки от ризи и панталони. Ребрата на Виктор стърчаха като изкорубен ксилофон; мъх бе израсъл по тях и по катарамата на войнишкия му колан.

— Някакво чудовище ги уби — каза Бен. — Помните ли? Чухме как стана.

— Одра е м-мъртва. — Гласът на Бил звучеше безжизнено. — Знам.

— Не знаеш нищо подобно! — изрече Бевърли с такава ярост, че Бил трепна и се озърна към нея. — Само едно можеш да знаеш със сигурност: че много други са мъртви, и то най-вече деца. Тя пристъпи и застана пред него с ръце на кръста. Лицето, ръцете и сплъстената й коса бяха изпоцапани с черна кал. Ричи помисли, че въпреки всичко изглежда неотразима. — И знаеш кой го е сторил.

— Н-не би-ххи-иваше да й к-к-казвам кхъ-ъ-де отивам — промърмори Бил. — Защо го направих? Защо…

Ръцете й се стрелнаха напред и го сграбчиха за яката. Смаяният Ричи видя как Бевърли жестоко разтърсва Бил.

— Стига вече! Знаеш за какво сме дошли. Заклехме се и ще го направим! Разбираш ли ме, Бил? Ако е мъртва, значи е мъртва… но То не е! Сега се нуждаем от теб. Схващаш ли? Нуждаем се от теб. — Тя се разплака. — Затова трябва да се бориш за нас. Трябва да се бориш както преди, иначе никой няма да излезе жив.

Той дълго мълча и я гледа. Давай, Шеф Бил, помисли Ричи. Давай, давай…

Бил ги огледа един по един, после кимна.

— Е-е-еди?

— Тук съм, Бил.

— П-по-ххо-омниш ли още по к-коя тръ-ххъ-ъба?

Еди посочи покрай Виктор.

— По тази. Доста тясна изглежда, нали?

Бил кимна отново.

— Ще можеш ли? Със счу-хху-упена ръка?

— Щом е за теб, ще мога, Бил.

Бил се усмихна. Ричи не бе виждал никога през живота си толкова уморена и страшна усмивка.

— О-ххо-тведи ни там, Е-еди. Д-да свъ-ххъ-ършваме.

5.

В Тунелите / 04:55 ч.

Докато пълзеше, Бил си спомни за предишното падане, но въпреки това краят на тръбата го свари неподготвен. Както плъзгаше длани по лепкавото дъно на стария канал, изведнъж ръцете му увиснаха в пустотата. Рухна навън, инстинктивно се претъркаля и нещо в рамото му болезнено изхрущя.

— Вни-ххи-мавайте! — чу той собствения си вик. — Тук е про-ххо-падането! Е-е-еди?

— Тук! — размаханата ръка на Еди се плъзна по рамото му. — Ще ми помогнеш ли да се измъкна?

Бил прегърна Еди и го издърпа в новата тръба, като гледаше да опази счупената му ръка. След него изпълзя Бен, после Бев и Ричи.

— Имаш ли кхи-и-брит, Р-ричи?

— Аз имам — каза Бевърли. Бил усети как нечия ръка го докосна в мрака и пъхна между пръстите му блокче кибрит. — Останали са само осем клечки, но у Бен има още. От стаята.

— Под ми-ххи-ишница ли ги д-държа, Б-бев? — запита Бил.

— Този път не — каза тя и го прегърна в тъмнината. Той се вкопчи в нея с всички сили, опитвайки да приеме утехата, която тя тъй отчаяно копнееше да му даде.

После бавно я отпусна и драсна клечка кибрит. Силата на спомена накара всички едновременно да погледнат надясно. Останките на Патрик Хокстетър още лежаха там сред няколко безформени мухлясали буци, може би някогашни учебници. Сега човешкото в тая купчина личеше само по дъгата от щръкнали зъби, между тях два пломбирани.

И още нещо. В трептящата светлина на пламъчето край Патрик едва проблесна лъскаво кръгче.

Бил изтърва клечката и веднага драсна нова. Вдигна находката.

— Халката на Одра — изрече той с глух, безизразен глас.

Клечката изгасна в пръстите му.

Сред мрака той надяна халката.

— Бил? — колебливо се обади Ричи. Имаш ли представа

6.

В Тунелите / 14:20 ч.

колко дълго бяха бродили из тунелите под Дери откакто напуснаха мястото, където лежеше трупът на Патрик Хокстетър, но Бил беше сигурен, че вече няма да намери обратния път. Непрекъснато си спомняше какво бе казал баща му: Можеш да се луташ седмици наред. Ако чувството за ориентация на Еди им изневереше, щяха да загинат и без намесата на То; щяха да бродят докато умрат от изтощение… или докато се издавят като мишки в някоя препълнена тръба.

Но Еди изобщо не изглеждаше разтревожен. От време на време молеше Бил да драсне нова клечка от намаляващите им запаси, после пак поемаше напред и сякаш напосоки завиваше ту наляво, ту надясно. Понякога тръбите ставаха толкова широки, че колкото и да се протягаше, Бил не успяваше да докосне тавана. Друг път се налагаше да лазят на четири крака, а веднъж цели пет ужасни минути (които им се сториха като пет часа) трябваше да пълзят по корем подир Еди, опряли лицата си в подметките на предния.

Бил беше напълно сигурен само в едно — че са достигнали някаква изоставена част от канализационната система на Дери. Действуващите тръби бяха останали далече назад и нагоре. Грохотът на потоците вода бе стихнал до едва доловим тътен. Тия тръби бяха по-стари — не от гледжосана керамика, а от трошлива глина, през която тук-там се процеждаха струйки зловонна течност. Миризмата на изпражнения — оная плътна, тежка, задушаваща миризма — бе отслабнала, но сега на нейно място идваше друг мирис: отвратителен, древен и още по-страшен.

Бен мислеше, че усеща мириса на мумията. За Еди това беше вонята на прокажения. Ричи помисли, че вони като прогнило и мухлясало вълнено яке — огромно дърварско яке, може би точно по мярка за гигант като Пол Бъниън. За Бевърли беше като миризмата на бащините й чорапи. У Стан Юрис тази воня разбуждаше страховит спомен от най-ранното му детство — удивително еврейски спомен за момче, което почти нямаше представа какво е да си евреин. Вонеше на глина замесена с мазнина и го караше да си мисли за демон без очи и уста, наречен Голем — глинен великан, създаден през средновековието от еврейски чернокнижници, за да ги защити от християните, които ги ограбвали, изнасилвали жените им и после ги пропъждали на улицата. Майк мислеше за сухия мирис на пера в мъртво гнездо.

Когато най-сетне достигнаха края на тясната тръба, те се изплъзнаха като змиорки върху хлътналото дъно на нов, по-широк канал, който пресичаше досегашния под ъгъл. Сега можеха да се изправят. Бил преброи главичките на кибритените клечки. Четири. Прехапа устни и реши да не казва на другите колко малко ги дели от пълния мрак… освен ако се наложеше да им каже.

— Къ-къ-как сте, м-м-момчета?

Те промърмориха нещо в отговор и той кимна сред мрака. Нямаше паника, никой не бе плакал след оная история със Стан. Добре. Бил протегна ръце, откри техните и всички дълго стояха в тъмното, давайки и същевременно получавайки толкова много от този допир. Това го изпълваше с буйно ликуване — сигурен признак, че по някакъв незнаен начин сборът им е създал нещо повече от седем обикновени личности; сливаха се в едно по-могъщо цяло.

Бил драсна една от оставащите клечки и отпред се разкри тесен наклонен тунел. Сводът на този канал беше обвит в провиснали паяжини, тук-там разпарцаливени от някогашни водни струи. От гледката по гърба на Бил пробягаха тръпките на прастари страхове. Тук подът беше сух, покрит с дебел слой изтляла плесен, освен това може би листа, гъби… или някакви невъобразими утайки. По-нататък зърна купчинка кости, полуобвити в зелени парцали — може би останки от гумирано работно облекло. Бил си представи как някакъв нещастен работник от общинската водопроводна или канализационна служба се е залутал из каналите, добрал се е дотук и е срещнал…

Клечката догаряше. Той я наклони, за да спечели още миг светлина. Обърна се към Еди.

— Зна-хха-аеш ли к-к-къде сме?

Еди посочи надолу по леко извития тунел.

— Каналът е натам — каза той. — Най-много на осемстотин метра, ако тая чудесия не завие в друга посока. Мисля, че в момента сме под Горната миля. Обаче…

Пламъчето опари пръстите на Бил и той изтърва клечката. Някой — може би Бевърли — въздъхна. Но преди светлината да изгасне, Бил бе видял тревогата по лицето на Еди.

— Кха-а-кво? К-какво има?

— Като казвам, че сме под Горната миля, имам предвид точно това. Вече от доста време слизаме надолу. Никой не прокарва канализационни тръби толкова дълбоко. Това тука вече не е тунел, а минна галерия.

— На каква дълбочина се намираме според теб, Еди? — запита Ричи.

— Четиристотин метра — отвърна Еди. — Може би и повече.

— Господи помилуй — прошепна Бевърли.

— Така или иначе, това не е канализация — обади се изотзад Стан. — Личи си по миризмата. Вони, обаче не на канали.

— Аз май бих предпочел каналите — каза Бен. — Тук вони като…

От тръбата, която бяха напуснали преди малко, долетя крясък. Косата по тила на Бил настръхна. Седмината се скупчиха един до друг и преплетоха ръце.

… ще ви спипаме, копелета. Ще ви спипамеееееееее…

— Хенри — прошепна Еди. — Боже мой, той продължава да ни гони.

— Не ме учудва — каза Ричи. — Някои хора са толкова глупави, че не знаят кога да спрат.

Сега чуваха глухо пъхтене, скърцане на подковани обувки, шумолене на дрехи.

… спипамееееееееее…

— Хъ-хъ-хайде — каза Бил.

Поеха надолу по тръбата, вече в колона по двама: Бил и Еди, Ричи и Бев, Бен и Стан; единствено Майк крачеше сам в края на колоната.

— На кха-а-кво р-разстояние е Х-х-хенри спо-о-ред теб?

— Не мога да преценя, Шеф Бил — каза Еди. — Ехото ме обърква. — Той понижи глас. — Видя ли ония кокали?

— Д-д-да — също тъй тихо отвърна Бил.

— Около дрехите имаше колан за инструменти. Мисля, че е бил от водопроводната служба.

— С-си-ххи-игурно.

— Как мислиш, откога…

— Н-не знъ-знъ-знам.

Еди протегна през мрака здравата си ръка и се вкопчи в Бил.

Бяха изтекли около петнадесет минути, когато чуха нещо да се задава в тъмнината.

Ричи спря, замръзнал до мозъка на костите. Изведнъж отново се превърна в тригодишно дете. Слушаше тия мляскащи, стържещи звуци — все по-близо, все по-близо — и странното шушнене като трепет на разлюляни клони. Още преди Бил да драсне нова клечка, Ричи разбра какво ги дебне.

Окото! — изпищя той. — Божичко, това е Пълзящото око!

За миг останалите не бяха съвсем сигурни какво виждат (Бевърли имаше чувството, че баща й е успял да я открие чак тук, а Еди зърна в мимолетно и страшно видение оживелия Патрик Хокстетър, който някак бе заобиколил по други тунели, за да ги пресрещне тук), но писъкът и вярата на Ричи дооформиха неясната фигура за всички тях. И те видяха онова, което виждаше той.

Огромно Око с половинметрова изцъклена зеница и мътноръждив ирис изпълваше целия тунел. Роговицата беше изпъкнала, ципеста, нашарена с пулсиращи червени вени. Гола и ужасяваща, желатинестата топка бавно пълзеше върху гъмжило от червеникави, сякаш одрани пипала. Те опипваха трошливите стени на тунела, впиваха се във всяка пукнатина и под бледата светлина на кибритеното пламъче децата имаха чувството, че по Окото са израсли кошмарни пръсти, които го влачат напред.

Окото ги гледаше със сляпа, трескава алчност. Клечката изгасна.

В тъмнината Бил усети как страшните пипала плъзват по глезените му… по коленете… ала не можеше да помръдне. Тялото му бе застинало като вкаменено. Усещаше как То приближава, усещаше долитащата откъм него топлина, чуваше влажното туптене на кръвта зад ципи и мембрани. Представи си как ще го докосне нещо лепкаво и жилаво… но нямаше глас да изкрещи. Даже когато нови пипала го обвиха през кръста, вкопчиха се в гайките на джинсите и го повлякоха напред, той не намери сили нито да изкрещи, нито да се бори. Из цялото му тяло се разливаше смъртоносна дрямка.

Бевърли усети как едно от пипалата стяга ухото й като примка. От болка пред очите й заиграха искри, после пипалото я помъкна напред, без да обръща внимание на нейните стонове. Сякаш разгневена стара учителка я теглеше за ухото към последния чин, където ще трябва да седне с „магарешката шапка“ на главата. Стан и Ричи се помъчиха да отстъпят, но невидимите пипала вече се люшкаха и шумоляха от всички страни. Бен прегърна Бевърли и се помъчи да я удържи. Тя отчаяно стисна ръцете му.

— Бен… Бен, То ме хвана…

— Не, не е… Чакай… ще те издърпам…

Той задърпа с всичка сила. Бевърли изкрещя от болка и по ухото й рукна кръв. Сухо, жилаво пипало застърга по ризата на Бен, поколеба се, после стегна жесток възел около рамото му.

Бил протегна ръка и дланта му шляпна в нещо лепкаво, податливо и влажно. Боже мой, ръката ми потъва в Окото! Боже мой! Мили Боже! Окото! Ръката ми е в Окото!

Опита да се бори, но пипалата неумолимо го влачеха напред. Китката му потъна в топла, лакома влага. Още по-напред. Окото вече поглъщаше ръката му до лакътя. Скоро цялото му тяло щеше да опре в тая лепкава повърхност и той усещаше, че тогава ще полудее. Бореше се отчаяно, блъскаше пипалата с другата ръка.

Застинал като в кошмарен сън, Еди чуваше задавени викове и шум от борба. Окото придърпваше приятелите му. Усещаше наоколо гъмжилото от пипала, но все още нито едно не го бе хванало.

Бягай у дома! — властно заповяда здравият разум. Бягай си у дома, при мама, Еди! Ще откриеш пътя!

Бил изпищя в мрака — пронизителен, отчаян писък. И веднага се раздаде отвратително мляскане.

Вцепенението на Еди мигом изчезна — То се мъчеше да погълне Шеф Бил!

Не! — изрева Еди.

Ревът беше оглушителен. Никой не би допуснал, че подобен вик на древен норвежки боец може да излети от толкова крехки гърди — гърдите на Еди Каспбрак, дробчетата на Еди Каспбрак, страдащи, разбира се, от най-тежкия случай на астма в целия град. Той се втурна напред, прескачайки невидимите лазещи пипала. Мокрият гипс се люшкаше и го блъскаше по гърдите. Еди трескаво бръкна в джоба си и измъкна инхалатора.

(киселина точно такъв вкус има като киселина като акумулаторна киселина)

Налетя върху гърба на Бил Денброу и го блъсна настрани. Раздаде се воднисто пращене, последвано от глухо лакомо мяукане — Еди го чу не с ушите, а с мислите си. Той вдигна инхалатора

(киселина това е киселина щом искам значи е киселина затова на ти на яж яж яж)

АКУМУЛАТОРНА КИСЕЛИНА, СКАПАНЯК ШИБАН! — изкрещя Еди и яростно дръпна спусъка. Същевременно стовари върху Окото жесток ритник. Кракът му потъна дълбоко в желатиновата роговица. Обляха го струи гореща течност. Той издърпа крак, почти без да усети, че е останал без обувка.

МАРШ ОТТУК, ПЕДЕРАСТ ГАДЕН! ЧУПКАТА! ОБИРАЙ СИ КРУШИТЕ! ИЗЧЕЗВАЙ! БЯГАЙ ДА СЕ ШИБАШ!

Усети как пипалата го докосват, но колебливо, неуверено. Отново дръпна спусъка, обливайки Окото с лекарство и пак чу (или усети) онова мяукане… само че вече изпълнено с болка и изненада.

Бийте го! — изрева Еди към другите. — Ами че То е някакво си скапано Око! Бийте го! Чувате ли? Ритай го, Бил! Бой до посиране, мамка му гадна! Абе, путки заспали, не видите ли, че танцувам по него, на пестил ще го направя, НИЩО ЧЕ СЪМ СЪС СЧУПЕНА РЪКА!

Бил усети как силите му се завръщат. Той изтръгна мократа си ръка от Окото… и замахна с юмрук. След миг Бен се озова до него. Шишкото налетя върху Окото, изпъшка от изненада и погнуса, после започна да бъхти с юмруци треперещата лигава преграда.

Пусни я! — изрева той. — Чуваш ли? Пусни я! Марш оттук! Марш!

Някакво си Око! Някакво си скапано Око! — крещеше Еди, обезумял от възторг. Той изстреля нова струя лекарство и усети как Окото отстъпва. Пипалата престанаха да го опипват. — Ричи! Ричи! Бий го! Това е само някакво си Око!

Ричи се запрепъва напред. Сам не можеше да повярва, че прави това, че наистина пристъпва към най-страшното, най-ужасното чудовище на света. И все пак го правеше.

Замахна безсилно и щом усети как юмрукът му потъва в Окото — то беше лепкаво, влажно и някак мъхесто — неудържим гърч изхвърли навън цялото съдържание на стомаха му. Издаде задавен звук — глурт! — и мисълта, че се е издрайфал върху Окото, мигом предизвика повторен спазъм. Не успя да замахне отново, но навярно и първият удар стигаше, след като чудовището бе породено от неговото съзнание. Изведнъж пипалата изчезнаха. Чуха как То се оттегля… а сетне в мрака се чуваше само пъхтенето на Еди и тихият плач на Бевърли, притиснала с длан окървавеното си ухо.

Бил драсна една от трите последни клечки и седмината се спогледаха с потресени, зашеметени лица. Лявата ръка на Бил беше облепена с мътна, лепкава слуз, напомняща смес от сополи и полусъсирен белтък. По шията на Бевърли бавно се стичаше кръв, върху бузата на Бен тъмнееше нова драскотина. Ричи бавно побутна очилата си нагоре.

— До-ххо-обре ли сте вси-всички? — дрезгаво запита Бил.

— Ами ти, Бил? — запита Ричи.

— Д-добре съм. — Той се обърна към Еди и прегърна дребното момче със свирепа нежност. — Т-ти ми спа-хха-аси ж-живота, ч-ч-човече.

— Изяло ти е обувката — обади се Бевърли и избухна в лудешки смях. — И това ако не е беля

— Само да се измъкнем оттук, ще ти купя нови кецове — обеща Ричи и тупна Еди по рамото сред мрака. — Как го направи, Еди?

— Застрелях го с инхалатора. Уж че е киселина. Такъв вкус има, когато ми се случи тежък ден, нали разбираш? Страхотна работа свърши.

— Танцувам по него, на пестил ще го направя, НИЩО ЧЕ СЪМ СЪС СЧУПЕНА РЪКА — повтори Ричи и се разкиска неудържимо. — Хич не беше зле, Едс. Голям майтапизъм, между нас казано.

— Мразя да ме наричаш Едс.

— Знам — каза Ричи и го прегърна с всичка сила, — обаче нали все някой трябва да те закалява, Едс. Когато пораснеш и се разделиш с уютното детско битие, тогаз да ти каем ’начи… ’начи… тогаз мое да ти просветне, че животът хич не бил толкоз лек, момко!

Еди се задъха от смях.

— По-скапан Глас не бях чувал от теб, Ричи.

— Добре де, дръж инхалатора в готовност — обади се Бевърли. — Може пак да потрябва.

— Не го ли видя някъде, Бил? — запита Майк. — Когато драсна клечката.

— О-ххо-тиде с-си — каза Бил. — Но вече наближаваме. Т-тук някъде е н-неговата бъ-ххъ-ърлога. И м-мисля, ч-ч-че този п-път на-хха-истина го з-заболя.

— Хенри пак идва — съобщи Стан с глух, дрезгав глас. — Чувам го някъде зад нас.

— Да вървим тогава — каза Бен.

Тръгнаха. Тунелът равномерно слизаше надолу и мирисът — плътната зверска воня — ставаше все по-силен. Понякога изотзад долитаха виковете на Хенри, но сега те изглеждаха далечни и маловажни. Всички изпитваха някакво странно чувство, напомнящо чувството за разпокъсано, изкривено пространство, което бяха усетили в къщата на Нийбълт стрийт — чувството, че са прекрачили отвъд границите на света в някаква злокобна пустош. Бил усещаше (макар да му липсваха думи за изразяване на тази увереност), че наближават мрачното и прогнило сърце на Дери.

Майк Хенлън сякаш долавяше болнавия неритмичен пулс на това сърце. Бевърли усещаше как някаква тлетворна сила се сгъстява около нея, мъчи се да я обгърне, да я откъсне от другите и да я остави в пълна самота. Тя нервно посегна и стисна ръцете на Бил и Бен. Стори й се, че двамата са прекалено далече и тя тревожно извика:

— Хванете се за ръце! Ще се загубим!

Стан пръв осъзна, че отново могат да виждат. Из въздуха се разливаше странно бледо сияние. Отначало различи само ръцете си, хванали Бен от едната страна и Майк от другата. После разбра, че вижда копчетата по калната риза на Ричи и пръстена на Среднощния капитан — евтино приложение към кутиите с пшеничена каша — върху малкия пръст на Еди.

— Виждате ли, момчета? — запита Стан и спря на място.

Другите също спряха. Бил се огледа и първо откри, че наистина вижда — поне мъничко — а после осъзна, че тунелът се е разширил неимоверно. Сега се намираха в сводест проход, просторен като Съмнъровия тунел в Бостън. Даже по-голям, поправи се той и продължи да върти очи усещайки как в гърдите му нахлува боязливо смайване.

Извиха глави да огледат свода, който сега се издигаше на петнадесет метра над тях, поддържан от извити като ребра каменни колони. Надолу провисваха дълги развлачени паяжини. Подът беше покрит с плочки, но го разбираха едва сега, защото дебелият слой стара мръсотия заглушаваше стъпките им. От едната извита стена до другата имаше поне тридесет метра разстояние.

— Ония от канализацията май съвсем са откачили — каза Ричи и смутено се разсмя.

— Прилича ми на катедрала — прошепна Бевърли.

— Откъде идва светлината? — заинтересува се Бен.

— М-май ч-че на-хха-право от с-с-стените — каза Бил.

— Не ми харесва — промърмори Стан.

— Да в-в-вървим. Х-х-хенри ни г-гони по п-п-петите.

Оглушителен, дрезгав крясък процепи здрача, сетне се раздаде тежко, гръмотевично пърхане на криле. От мрака налетя грамаден черен силует с пламтящо око — другото тъмнееше като разбит фенер.

— Птицата! — изкрещя Стан. — Пазете се, това е птицата!

Птицата пикираше над тях като уродлив изтребител. Люспестата оранжева човка се отваряше и затваряше, разкривайки отвътре нещо розово и гладко като сатенена облицовка на ковчег.

Летеше право към Еди.

Човката раздра рамото му и той усети как болката потъва навътре като разяждаща киселина. Изкрещя, а замахът на чудовищните криле тласна в лицето му зловонния застоял въздух. Сетне То се отдалечи и зави за нова атака. Зловещо пламтящото око се въртеше в златистата орбита и помръкна само за миг, когато примигналият клепач го закри с полупрозрачна ципа. Ноктите търсеха Еди, който приклекна с писък. Острите върхове нацепиха ризата на парцали, оставяйки плитки алени бразди между плешките му. Еди нададе вой и се опита да пропълзи настрани, но птицата вече връхлиташе за трети път.

Тършувайки из джоба си, Майк се хвърли напред. В ръката му изникна евтино ножче. Докато птицата се спускаше над Еди, Майк замахна в широка дъга към грамадния люспест крак. От дълбоката рана бликна кръв. Птицата отхвръкна нагоре, после сви криле и връхлетя като снаряд. В последния момент Майк се просна настрани и тласна острието нагоре. Не улучи и птичата лапа го блъсна по китката с такава сила, че цялата му ръка изтръпна — по-късно щеше да посинее чак до лакътя. Ножчето отлетя в мрака.

С победоносен грак птицата се хвърли в нова атака. Майк се преметна върху Еди и зачака края.

Докато птицата се завръщаше, Стан пристъпи към двете сгушени момчета. Стоеше дребен и някак чист въпреки всичката кал, набита в дланите, ръцете, панталоните и ризата му. Изведнъж той вдигна ръце в странен жест — с длани напред и палци надолу. Птицата пак изграчи и се стрелна само на сантиметри от Стан. Вихърът от чудовищните криле развя косата му. Той се завъртя, за да посрещне новото нападение.

— Вярвам в птицата кардинал, макар че никога не съм я виждал — изрече Стан с ясен, звънък глас. Птицата изпищя и отскочи като улучена от куршум. — Вярвам в лешояда, в скалната лястовица от Нова Гвинея и в бразилското фламинго. — Птицата пищеше, кръжеше и изведнъж се стрелна с грак високо под свода. — Вярвам в плешивия златен орел! — изкрещя подир нея Стан. — И мисля, че нейде може наистина да съществува феникс! Но в теб не вярвам, затова се пръждосвай! Марш оттук! Обирай си крушите!

Той замълча и настана плътна тишина.

Бил, Бен и Бевърли се приближиха до Майк и Еди; помогнаха на Еди да се изправи и Бил огледа раните.

— Н-не са дъ-дъ-дълбоки — каза той. — Ама б-бас дъ-ххъ-ържа, ч-че адски б-боли.

— То ми разкъса ризата, Шеф Бил. — Еди отново хъхреше и по бузите му лъщяха сълзи. Дивият варварски рев вече беше само невероятен спомен. — Какво ще кажа на мама?

Бил се усмихна.

— Д-дай да о-ххо-тложим въ-ъ-проса д-докато излезем о-ххот-тук. Ла-хха-апай п-пръскалката, Е-еди.

Еди послушно си пръсна лекарство и пак захъхри.

— Страхотен си, мой човек — обърна се Ричи към Стан. — Мама му стара, направо си велик!

Стан трепереше от глава до пети.

— Ами, просто на света няма такава птица. Никога не е имало и няма да има.

Идваме! — изкрещя изотзад Хенри. В гласа му звучеше безумие. Из тунела прокънтя вой и дивашки смях, сякаш от мрака се задаваше някакво невъобразимо адско изчадие. — Аз и Бълвоча! Идваме и ще ви очистим, копелета гадни! Няма къде да мърдате!

Бъ-бъ-бягай, Х-х-хенри! — извика Бил. — Все о-ххо-още имаш в-в-време!

Хенри отвърна с глух, нечленоразделен рев. От мрака долетяха провлачени стъпки и във внезапен изблик на вдъхновение Бил осъзна истинската роля на Хенри: той беше реално, смъртно същество и не можеше да бъде спрян с инхалатор или природолюбителски наръчник. Магията нямаше да го засегне. Беше прекалено глупав за това.

— Хъ-хъ-хайде. Не б-б-бива да ни до-ххо-огони.

Продължиха напред, хванати ръка за ръка. Парцаливата риза се развяваше зад гърба на Еди. Светлината се засилваше, тунелът ставаше все по-грамаден. С всяка крачка напред сводът излиташе нагоре, докато почти се изгуби от поглед. Сега сякаш не крачеха по тунел, а бавно напредваха из титаничен подземен двор, преддверие на някакъв великански замък. Сега от стените се лееха буйни жълто-зелени пламъци. Мирисът ставаше още по-силен и децата усетиха вибрация, без да знаят дали е истинска или съществува само в главите ми. Тя тръпнеше упорито и ритмично.

Като удари на сърце.

— Тунелът свършва! — извика Бевърли. — Гледайте! Сляпа стена!

Но когато се приближиха, дребни като мравчици сред този необятен мръсен под от плочи колкото Баси парк, те видяха, че стената не е сляпа. Сред нея тъмнееше самотна вратичка от яки дъбови дъски, скрепени с две кръстосани железни ленти. И макар че стената се извисяваше на стотици метри, вратичката беше съвсем малка. Висока бе не повече от метър — такива вратички рисуват илюстраторите в книжки с приказки. От пръв поглед личеше, че е създадена само за деца.

В главата на Бен призрачно прозвуча гласът на библиотекарката: Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост? Децата се привеждат напред и в очите им блести вечната омая на приказката: дали чудовището пак ще остане измамено… или ще се нахрани?

Върху вратичката тъмнееше белег, а отстрани имаше камара кости. Малки кости. Костите на един Господ знае колко деца.

Бяха стигнали до леговището на То.

А белегът на вратата? Какво означаваше?

Белег на вратата

Бил го изтълкува като книжно корабче.

Стан го видя като излитаща към небето птица — може би феникс.

Майкъл видя забулено лице — ако можеше да го разбули, навярно щеше да се окаже лицето на смахнатия Бъч Бауърс.

Ричи видя очи зад очила.

Бевърли видя здраво стиснат юмрук.

Еди помисли, че вижда лицето на прокажения с хлътнали очи и сбръчкана беззъба уста — всички недъзи, всички болести на света бяха изсечени върху това лице.

Бен Ханском видя куп парцаливи превръзки и сякаш вдъхна мириса на отдавна изтлели подправки.

По-късно Хенри Бауърс щеше да стигне до същата врата и докато в главата му още кънтяха писъците на Бълвоча, щеше да разпознае знака на луната — кръгла, натежала… и черна.

— Страх ме е, Бил — прошепна Бен с треперещ глас. — Трябва ли да влезем?

Бил побутна с крак изтлелите прашни кости и изведнъж стовари върху камарата жесток ритник. Боеше се не по-малко от другите… но не биваше да забравя Джордж. То бе откъснало ръката на Джордж. Дали нейде тук се валяха и неговите малки, крехки кости? Да, разбира се.

Бяха тук заради собствениците на тия кости, заради Джордж и всички други — заради вече отвлечените, заради ония, които просто бяха зарязани да гният из каналите… и заради ония, които тепърва щяха да бъдат отвлечени.

— Трябва — каза Бил.

— Ами ако е заключено? — тъничко запита Бевърли.

— Н-не е за-хха-ключено — отвърна Бил и добави с дълбока увереност, идваща нейде отвътре: — Т-такива м-места ни-ххи-икога не се з-з-заключват.

Той положи върху вратата пръстите на дясната си ръка и тласна напред. Отвътре бликна поток зловеща жълто-зелена светлина. Отново ги лъхна онзи зверски мирис — невероятно, убийствено могъщ.

Един по един пропълзяха през приказната вратичка и навлязоха в леговището на То. Бил

7.

В Тунелите / 04:59 ч.

спря толкова внезапно, че другите се сблъскаха един в друг като товарни вагони, когато локомотивът рязко удари спирачки.

— Тъ-тъ-тук б-беше. О-ххо-кото. П-п-помните ли?

— Спомням си — каза Ричи. — Еди го прогони с инхалатора. Уж че било киселина. И разправяше нещо за танци. Голям майтапизъм, обаче не помня точно какво беше.

— Н-няма зна-хха-чение. Щом ве-ххе-днъж се е п-п-провалило, няма да го в-в-видим вече — каза Бил. Той драсна клечка кибрит и се озърна към другите. В светлината на пламъчето лицата им изглеждаха лъчезарни, мистични… и безкрайно млади. — К-к-как сте, м-момчета?

— Добре сме, Шеф Бил — отвърна Еди, макар че лицето му се кривеше от болка. Импровизираната шина се разпадаше. — Ами ти как си?

— О-ххо-кей — каза Бил и побърза да духне клечката преди да разчетат по лицето му, че съвсем не е така.

— Как е станало? — запита Бевърли и докосна ръката му в мрака. — Бил, как е успяла да…

— З-защото спо-ххо-менах името на г-г-градчето. Т-т-тя е п-пристигнала да ме тъ-ххъ-ърси. О-ххо-още т-тогава нещо ми п-п-подсказваше да си з-з-затварям у-хху-стата. Ама н-не го по-ххо-слушах. — Той безпомощно тръсна глава в тъмнината. — Но д-даже да е п-п-пристигнала в Де-ххе-ери, не ръ-разбирам к-к-как се е до-ххо-брала д-дотук. К-кой я е д-д-довел, ако не Х-х-хенри?

— То — обади се Бен. — Знаем, че не винаги изглежда зло. Може да й е казало, че си изпаднал в беда. После я е домъкнало тук, за да… сигурно за да те прецака. За да убие куража ни. Защото ти винаги си бил нашият кураж, Шеф Бил.

— Том? — промърмори Бевърли замислено и глухо.

Бил бързо драсна нова клечка.

К-к-кой?

Тя го гледаше с отчаяна откровеност.

— Том. Моят съпруг. И той знаеше. Поне мисля, че му споменах името на градчето, както ти си го споменал пред Одра. Аз… не знам дали го е запомнил. Тогава беше побеснял от злоба.

— Господи, това да не е някаква сапунена опера, в която на финала изскача цялата трупа? — обади се Ричи.

— Не е сапунена опера — дрезгаво възрази Бил, — а шоу. Като в цирка. Нашата Бев се е омъжила за Хенри Бауърс. А щом го е зарязала, как няма да дотърчи насам? В края на краищата, истинският Хенри не пропусна да дойде.

— Не — каза Бевърли. — Не съм се омъжила за Хенри. Омъжих се за баща си.

— Има ли разлика, щом те е пребивал? — запита Еди.

— Е-ххе-лате — каза Бил. — П-п-приближете се.

Другите пристъпиха към него. Бил напипа ръцете на Еди и Ричи. След миг стояха в кръг както някога, макар че сега не бяха седмина. Еди усети как някой го прегръща през рамото. В гърдите му бликна топла, позната утеха.

Бил долавяше прилива на някогашната сила, ала с отчаяние осъзна, че нещата наистина са се променили. Силата далеч не беше толкова могъща — тя трептеше мъчително като пламъче на свещ в зловонен, застоял въздух. Мракът победоносно гъстееше наоколо. И Бил усети мириса на То. Надолу по тунела и не чак толкова далече, помисли той, има една вратичка с белег. Какво се криеше зад тая вратичка? Само това още не мога да си спомня. Помня как напрегнах пръсти, за да не треперят. Помня как бутнах вратичката. Помня даже как отвътре лумна сияние — то изглеждаше едва ли не живо, сякаш не беше светлина, а гъмжило от фосфоресциращи змии. Помня вонята, като в маймунска клетка, даже още по-лоша. А после… нищо.

— П-п-помни ли н-някой к-как и-ххи-зглеждаше То в д-д-действителност?

— Не — каза Еди.

— Мисля… — започна Ричи, сетне Бил въпреки мрака усети как той поклаща глава. — Не.

— Не — каза Бевърли.

— Нищо — потвърди Бен. — Само това не мога да си спомня. Как изглеждаше То… и как се бихме с него.

— Чюд — каза Бевърли. — Така се бихме. Но не помня какво означава тази дума.

— Стойте д-до мен — каза Бил, — и аз ще стъ-стъ-стоя до в-вас, м-м-момчета.

— Бил — обади се Бен. Гласът му звучеше съвършено спокойно. — Нещо идва към нас.

Бил се вслуша. Чу как през мрака се задават бавни, провлачени стъпки… и го обзе страх.

— О-о-одра? — подвикна той… но вече знаеше, че не е тя.

Провлачените стъпки наближаваха.

Бил драсна клечка кибрит.

8.

Дери / 05:00 ч.

Първото странно нещо в този пролетен ден на 1985 година се случи две минути преди астрономическия изгрев. За да разбере цялата му странност, човек би трябвало да познава два факта, известни на Майк Хенлън (който по това време лежеше безсъзнание в Общинската болница), и свързани с Баптистката църква, построена на ъгъла на Уичъм и Джаксън стрийт през 1897 година. Над църквата стърчеше изящна бяла куличка — същински символ на всички протестантски храмове в Нова Англия. От четирите й страни имаше часовникови циферблати, а самият часовник беше докаран от Швейцария през 1898 година. Друг такъв можеше да се види само в Хейвън Вилидж, на шестдесет километра от Дери.

Часовникът струваше 17000 долара и бе дарение от дърводобивния магнат Стивън Бауи, който живееше на Западния булевард. Бауи можеше да си позволи подобен жест. Като дълбоко религиозен човек той бе заемал в продължение на четири десетилетия поста на църковен настоятел (през последните години бе ръководил по съвместителство и местния клон на Легиона за бяла нравственост). Освен това се славеше с прочувствените си речи по случай Празника на майките, наричан от него с дълбоко уважение „Майчина неделя“.

Откакто бе монтиран на 31 май 1898 година, този часовник неизменно отмерваше времето с удари на всеки половин час. Градската история помнеше само едно изключение. В деня, когато избухна стоманолеярната на Кичънър, часовникът не удари пладне. Местните жители смятаха, че отец Джолин е заглушил камбаната в знак на скръб по загиналите деца и макар това да не бе вярно, свещеникът не разсея заблудата им. Часовникът просто не бе ударил.

Не удари и в пет часа сутринта на 31 май 1985 година.

В този момент из целия Дери старите кореняци отвориха очи и се надигнаха, обзети от безпричинна тревога. Едни посегнаха към лекарствата, други си сложиха изкуствените зъби, трети запалиха лули или пури.

Старците бдяха на стража.

Сред тях беше и отдавна прехвърлилият деветдесетте Норбърт Кийн. Той изкуцука до прозореца и се втренчи в притъмнялото небе. Предната вечер по радиото бяха обещали ясно време, но костите му подсказваха, че ще вали и то проливно. Усещаше как го обхваща дълбок страх; чувствуваше се в опасност, сякаш смъртоносна отрова бавно пълзеше към сърцето му. Смътно си спомни за онзи ден, когато бандата на Брадли безгрижно пристигна в Дери под дулата на седемдесет и пет пистолета и пушки. Да, след такава работа човек усещаше как отвътре му става леко и топло, сякаш всичко… сякаш всичко някак се потвърждаваше. По-добре не можеше да го изрази, дори в мислите си. След такава работа човек имаше чувството, че може би ще живее вечно, а дявол да го вземе, Норбърт Кийн почти бе сполучил в това отношение. Всеки ден изминаваше точно по пет километра, макар че на 24 юни щеше да навърши деветдесет и шест. Ала сега изпитваше страх.

— Тия хлапетии — промърмори той, гледайки навън, без да усеща, че говори на глас. — Какво ги прихваща тия проклети хлапета? Какви пакости са замислили тоя път?

В същия миг с немощен, ръждив и нечут от никого писък се събуди деветдесет и девет годишният Егбърт Тараугуд, който бе присъствувал в „Сребърния долар“, докато Клод Еру настройваше секирата, за да изсвири с нея погребалния марш на четирима мъже. Сега пак бе сънувал Клод, само че този път дърварят връхлетя върху него, брадвата се стовари и в следващата секунда Тараугуд видя как собствената му ръка се гърчи и подскача на тезгяха.

Нещо се е объркало, мина му мъглява мисъл, докато трепереше от страх и студ в дългите си долни гащи с жълти петна от урина. Нещо ужасно се е объркало.

Дейв Гарднър, който бе открил осакатеното тяло на Джордж Денброу през октомври 1957 и чийто син бе открил тази пролет трупа на първата жертва от новия цикъл, отвори очи точно в пет часа и още преди да погледне будилника на бюрото, помисли: Часовникът на Баптистката църква не удари… Какво е станало? Усети огромен, неясен страх. Дейв бе преуспял в живота. През 1965 година бе закупил „Всичко за нозете“, а днес притежаваше втори магазин за обувки в търговската зона и трети в Бангор. Изведнъж всички тия неща — неща, за които бе превивал гръб през целия си живот — му се сториха заплашени. От какво? — мислено извика той, гледайки спящата си жена. От какво те прихваща тая паника, само задето някакъв си часовник не ударил точния час? Но отговор нямаше.

Той стана и пристъпи към прозореца, придърпвайки долнището на пижамата. Небето кипеше от нахлулите откъм запад облаци и тревогата на Дейв се засили. За пръв път от много време насам си припомни писъците, които преди двадесет и седем години го бяха привлекли на верандата, за да види сгърченото телце с жълтия дъждобран. Вгледа се в прииждащите облаци и помисли: Над нас е надвиснала заплаха. Над всички ни. Над Дери.

Полицейският шеф Андрю Радмейкър, който искрено вярваше, че е положил всички усилия, за да разгадае новата поредица от убийства на деца в градчето, стоеше на верандата пред своя дом с палци под служебния колан и усещаше същата тревога. Нещо ще се случи. Май ще вали като из ведро. Но не е там работата. Той потръпна… и както стоеше на верандата, долавяйки откъм кухнята аромата на пържен бекон, първите едри капки затупкаха по тротоара на Рейнолдс стрийт пред спретнатата му къщичка, а над дърветата на Баси парк иззад хоризонта долетя далечна гръмотевица.

Радмейкър потръпна отново.

9.

Джордж / 05:01 ч.

Бил вдигна пламъчето… и нададе протяжен, треперещ писък на отчаяние.

Насреща по тунела се тътреше Джордж — Джордж, облечен в същия окървавен жълт дъждобран. Единият ръкав висеше сплескан и отпуснат. Лицето на Джордж беше бяло като сирене и върху него лъщяха сребристи очи. Те се вторачиха в Бил.

Корабчето ми! — Мъртвешкият глас на Джорджи се извиси, заподскача из тунела. — Не мога да го намеря, Бил, навсякъде дирих и все го няма, а сега съм мъртъв и ти си виновен, ти си виновен, ТИ СИ ВИНОВЕН…

— Джъ-джъ-джорджи! — изкрещя Бил. Усети как разумът му залита, изтръгва се от корените.

Джордж продължаваше да се препъва насреща. Единствената му ръка се надигна към Бил и бледите пръсти се сгърчиха хищно. Ноктите бяха мръсни, нащърбени.

Ти си виновен — прошепна Джордж и се ухили. Зъбите му бяха дълги и хищни. Потрепваха нагоре-надолу като челюсти на капан за мечки. — Ти ме изпрати навън, ти си… виновен… за всичко.

— Нъ-нъ-не, Джъ-джъ-джорджи! — извика Бил. — Аз не знъ-знъ-знаех…

Ще те убия! — изрева Джордж и от озъбената уста излетяха зверски, кучешки звуци — вой, лай, ръмжене. Към тях се примесваше нечовешки смях. Сега Бил усещаше миризмата му — миризмата на изгнилия Джордж. Лепкава миризма на мазе, на някакво неописуемо жълтооко чудовище, което се спотайва в ъгъла и чака да изтърбуши първото срещнато момченце.

Челюстите на Джордж се захлопнаха и зъбите му изтракаха като билярдни топки. От очите му бликна жълтеникава гной… и клечката изгасна.

Бил усети, че приятелите му са изчезнали — бягаха, разбира се, бягаха и го изоставяха сам. Също като родителите му, те не искаха да имат нищо общо с него, защото Джордж беше прав: всичко бе станало по негова вина. Скоро щеше да усети как оная единствена ръка го стиска за гърлото, скоро щеше да усети как хищните зъби раздират плътта му и така трябваше да бъде. Така щеше да е справедливо. Той бе пратил Джордж да умре навън, а сетне цял живот бе писал за ужаса на това предателство — о, разкрасяваше го с безброй маски, почти колкото безбройните лица на То, ала чудовището в дъното на всички тия истории беше братчето му Джордж, хукнало под пороя с парафиненото корабче. Сега идваше часът за изкупление.

— Заслужил си смърт задето ме уби — прошепна Джордж. Вече беше съвсем близо. Бил стисна клепачи.

После из тунела се разля жълта светлина и той отново отвори очи. Ричи държеше клечка кибрит.

— Бори се, Бил! — извика Ричи. — За Бога! Бори се!

Какво търсите тук? Той ги огледа с недоумение. Значи все пак не бяха избягали. Как така? Как можеха да не избягат, след като бяха разбрали как подло е убил собствения си брат?

— Бори се! — крещеше Бевърли. — О, Бил, бори се! Само ти можеш да го сториш! Моля те…

Джордж вече беше само на няколко крачки. Изведнъж той се изплези. Езикът му беше обрасъл с белезникава плесен. Бил изпищя отново.

— Убий го, Бил! — изрева Еди. — То не е брат ти! Убий го докато е малко! Убий го СЕГА!

Джордж стрелна за миг към Еди погледа на сребристите си очи и дребният мъж отлетя към стената като ударен. Бил стоеше вцепенен и гледаше как брат му пристъпва напред. Джордж, отново Джордж след толкова много години, Джордж щеше да сложи края както бе сложил началото, о да, ето, вече чуваше как жълтият дъждобран скърца все по близо, чуваше как звънтят закопчалките на галошите и долавяше мириса на мокри листа, сякаш под дъждобрана имаше само гнила шума, сякаш галошите бяха натъпкани с лански листа, да, човече от листа, точно така, това беше Джордж, прогнило топчесто лице и тяло от сплъстени листа, които понякога задръстват каналите след наводнение.

До ушите му едва долетя писъкът на Бевърли.

(троши стобора)

— Бил, моля те, Бил…

(с трясък сух и пак крещи)

— Заедно ще потърсим корабчето — каза Джордж. По бузите му като фалшиви сълзи се стичаше гъста, жълтеникава гной. Той посегна към Бил, главата му се килна настрани и устните оголиха остри, зверски зъби.

(че срещнал дух той срещнал дух ТОЙ СРЕЩНАЛ)

— Ще го намерим — каза Джордж и Бил усети в дъха му воня на избухнали от разложението зверски трупове, проснати край шосето в гореща нощ. Когато Джордж разтвори челюсти, зад тях се разкри мрачна паст, из която гъмжаха сгърчени твари. — То още е тук, тук долу всичко се рее, и ние ще се реем, Бил, всички ще се реем…

По шията на Бил се плъзнаха ръце, студени като рибешки корем.

(ТОЙ СРЕЩА ДУХ НИЕ СРЕЩАМЕ ДУХ ТЕ НИЕ ВИЕ СРЕЩАТЕ ДУХ…)

Сгърченото детско личице бавно се носеше из въздуха към шията на Бил.

… реем…

Троши стобора с трясък сух! — изрева Бил. Гласът му бе станал чужд, басов, мощен и Ричи внезапно си припомни, че Бил пелтечеше само когато говореше със собствения си глас; подражаваше ли някому, той не заекваше никога.

Призракът на Джордж изсъска и се отдръпна като ударен, вдигайки ръка пред лицето си.

— Точно така! — изкрещя обезумелият от възторг Ричи. — Сега ти е паднало, Бил! Довърши го! Довърши го! Довърши го!

Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух! — тътнеше гръмотевичният глас на Бил. Той пристъпи към фалшивия Джордж. — Ти не си дух! Джордж знае, че не съм искал да умре! Нашите не бяха прави! Обвиняваха мен и не бяха прави! Чуваш ли?

Изведнъж изчадието с образа на Джордж изцвърча като плъх и се завъртя. Нещо се люшкаше и трепереше под жълтия дъждобран. Самият дъждобран сякаш се разливаше, протичаше на ярки жълти петна. Пред очите им То губеше облик, ставаше безформено.

Троши стобора с трясък сух, копеле гадно! — ревеше Бил Денброу. — И пак крещи, че срещнал дух!

Той се хвърли напред и пръстите му сграбчиха жълтия дъждобран, който вече не беше дъждобран. Усети в ръцете си нещо като полуразтопен шоколад, който протече между пръстите му още щом го стисна в юмрук. Бил падна на колене. После Ричи изохка от болка в опарените пръсти. Клечката изгасна и отново се възцари мрак.

Бил усети как в гърдите му се надига нещо топло, задушаващо и парливо като коприва. Той обгърна колене и притисна брадата си към тях с надеждата, че това може да прогони или поне да облекчи болката. Смътно се радваше, че наоколо царува мрак и другите не могат да видят страданието му.

От гърлото му излетя звук — треперещо ридание. После второ; трето.

Джордж! — извика той. — Джордж, извинявай! Не съм искал да се случи ни-ххи-ищо лъ-лъ-лошо!

Може би имаше още нещо за казване, но той не знаеше как да го каже. Ридаеше, проснат по гръб, с ръка върху очите, спомняше си корабчето, спомняше си равномерния тропот на дъждовните капки по прозорците на спалнята, спомняше си лекарствата и книжните кърпички върху нощното шкафче, затихващата трескава болка в главата и тялото си, а най-силно си спомняше Джордж — Джордж, Джордж в жълтия дъждобран с вдигната качулка.

Джордж, извинявай! — извика той през сълзи. — Извинявай, извинявай, моля те, и-ххи-ИЗВИНЯВАЙ…

А сетне усети наоколо своите приятели, и никой не драсна клечка, и някой го прегърна, не знаеше кой, може би Бевърли, или Бен, или Ричи. Те бяха с него и в този кратък миг мракът бе милосърден.

10.

Дери / 05:30 ч.

Към 5:30 вече валеше проливен дъжд. Метеоролозите от бангорските радиостанции изразиха умерена изненада и любезно се извиниха на всички, които са планирали излети и пикници след вчерашните прогнози. Досадна издънка, скъпи приятели; просто един от ония странни циклони, които понякога се развиват с поразителна бързина в долината на Пенобскот.

По една от радиостанциите метеорологът Джим Уит описа напредването на „удивително дисциплиниран“ атмосферен фронт. И това бе твърде меко казано. Метеорологичните условия се променяха с разстоянието: от облачно в Бангор към преръмявания в Хейвън и леки валежи в Нюпорт. Но в Дери, само на петдесет километра от центъра на Бангор, валеше като из ведро. На места по шосе №7 колите се движеха през цяла педя вода, а в низината отвъд фермата на Рулин дренажите бяха задръстени и наводнената магистрала скоро стана непроходима. Към шест сутринта пътната полиция вече разполагаше от двете страни на низината оранжеви знаци за отклонение.

Под навеса на Главната улица подранили пътници чакаха първият автобус да ги откара на работа и се вглеждаха към Канала, където водата заплашително се надигаше между бетонните стени. Разбира се, наводнение нямаше да има; по този въпрос всички бяха единодушни. Водата все още беше цял метър под рекордното ниво за 1977 година, а тогава не бе имало наводнение. Но дъждът продължаваше да блъска градчето с мрачно упорство и из ниските облаци тътнеха гръмотевици. Водата се стичаше на потоци по Горната миля и потъваше с рев в мрежата от дренажи и канали.

Нямаше да има наводнение, тук бяха единодушни, но по всички лица тъмнееше смътна боязън.

В 5:45 трансформаторът на електрическия стълб край изоставения гараж на братя Тракър избухна сред облак пурпурни пламъци, обсипвайки керемидите по покрива с късове изкривен метал. Едно от летящите стоманени парчета сряза високоволтов кабел, който също рухна на покрива и заподскача със съскане като недоубита змия, бълвайки струя ослепителни искри. Въпреки пороя покривът пламна и скоро огънят обгърна целия гараж. Общинската пожарна команда потегли за първата си мисия през този ден в 6:02, а в 6:09 вече бе до гаража на братя Тракър. Сред първите огнеборци от камиона изскочи Калвин Кларк, единият от близнаците Кларк, които бяха учили заедно с Бен, Бевърли, Ричи и Бил. При третата стъпка подметката на кожения му ботуш се озова върху кабела. Калвин загина на място. Езикът му изхвръкна навън и гумената пожарникарска дреха запуши. Наоколо се разнесе мирис като от изгорели гуми на градското сметище.

В 6:05 живеещите на Мерит стрийт в квартала Олд кейп усетиха нещо като подземна експлозия. Тук-там изпопадаха чинии и картини. В 6:06 над всички тоалетни по Мерит стрийт избухнаха гейзери от изпражнения и мръсна вода — някакво невъобразимо явление бе обърнало хода на потоците по тръбите на новата санитарна инсталация в Пущинака. На места експлозиите бяха толкова мощни, че пробиха таваните на помещенията. Една жена на име Ан Стюарт загина когато от нейната тоалетна заедно с потока мръсотия изхвръкна старинно зъбно колело. То разби матовото стъкло на душовата кабинка, където се къпеше Ан, и прелетя през гърлото й като страховит снаряд. Жената бе почти обезглавена. Зъбното колело, ръждива останка от стоманолеярната на Кичънър, бе попаднало в градската канализация още преди седемдесет и пет години. Друга жена загина когато тоалетната й избухна под напора на внезапно обърнатия поток, тласкан от нагнетени маси метанов газ. Нещастницата бе разкъсана на парчета докато спокойно седеше върху тоалетната чиния и четеше новия търговски каталог.

В 6:19 поредната мълния улучи Моста на целувките, който съединяваше двата бряга на Канала между Баси парк и Общинската гимназия. Парчета дърво излетяха високо във въздуха и се посипаха над буйното течение.

Вятърът се засилваше. В 6:30 според метеорологичния пункт в съдебната сграда скоростта му бе само двадесет и пет километра в час. През следващите петнадесет минути тя нарасна до четиридесет километра.

В 6:46 Майк Хенлън се свести в Общинската болница. Съзнанието му се завърна плавно като спокоен изгрев — задълго той бе убеден, че сънува. Но сънят изглеждаше странен — тревожен сън, както би казал някогашният му преподавател по психология доктор Ейбълсън. Тревогата сякаш нямаше ясно изразена причина, ала това не я прогонваше; заплахата лъхаше от цялото скромно бяло помещение.

Постепенно той осъзна, че е буден. Скромното бяло помещение се оказа болнична стая. Над главата му висяха два буркана — единият с бистра течност, другият с тъмночервено съдържание. Кръв. Той видя прикрепения за стената телевизор и чу глухите удари на дъждовни струи по стъклата.

Майк се опита да размърда крака. Единият се движеше свободно, но другият, десният крак, отказваше да се подчини. Почти не го усещаше и разбра, че е плътно бинтован.

Малко по малко спомените се завръщаха. Бе седнал да опише срещата в бележника си, а после в библиотеката бе нахълтал Хенри Бауърс. Незабравима реликва от златния фонд. Последва ръкопашна схватка и…

Хенри! Къде бе отишъл Хенри? Да нападне другите?

Майк потърси с пръсти бутона за повикване. Копчето беше край главата му и тъкмо се готвеше да го натисне, когато вратата се отвори. На прага стоеше санитар. Двете горни копчета на бялата му престилка бяха разкопчани, а чорлавата тъмна коса му придаваше вид на герой от стария сериал „Бен Кейси“. На врата му висеше медальонче с образа на свети Кристофър. Въпреки замайването си Майк го разпозна незабавно. През 1958 година То бе убило в Дери едно шестнайсетгодишно момиче на име Черил Ламоника. Момичето имаше четиринайсетгодишен брат, Марк, и именно той се готвеше да влезе в стаята.

— Марк? — безсилно избъбри Майк. — Трябва да поговорим.

— Шшшшшт — каза Марк. Ръката му беше в джоба. — Никакви приказки.

Той прекрачи в стаята и когато застана край леглото, Майк с безпомощен ужас видя колко безжизнени са очите на Марк Ламоника. Санитарят леко наклони глава, сякаш се вслушваше в далечна музика. Извади ръка от джоба си. Държеше спринцовка.

— От това ще заспиш — каза Марк и пристъпи към леглото.

11.

Под града / 06:49 ч.

Шшшшшт! — внезапно възкликна Бил, макар че не чуваха друг звук освен собствените си стъпки.

Ричи драсна клечка кибрит. Стените на тунела се бяха раздалечили и петимата изглеждаха съвсем дребни сред това необятно пространство под града. Сгушиха се един до друг и Бевърли изпита замайващо чувство за déjà-vu, гледайки огромните плочи по пода и провисналите раздрани паяжини. Вече наближаваха. Наближаваха.

— Какво чуваш? — запита тя, като се озърташе в светлината на догарящата клечка, очаквайки да види как някаква нова заплаха изпълзява или долита от мрака. Птицата Родан? Пришълецът от онзи ужасен филм със Сигърни Уивър в главната роля? Грамаден плъх с оранжеви очи и сребристи зъби? Но наоколо нямаше нищо освен прашния мирис на мрак и далечния тътен на вода по препълнените канали.

— Н-н-нещо не е на-хха-ред — каза Бил. — Майк…

— Майк ли? — запита Ричи. — Какво му е на Майк?

— И аз го усетих — обади се Бен. — Да не би… умрял ли е, Бил?

— Не — каза Бил. Очите му бяха замъглени, унесени и безизразни. Цялата тревога се бе събрала в гласа и напрегнатата му стойка. — Той… Т-т-той… Бил шумно преглътна. Очите му се разшириха. — О! О, не!

— Бил! — тревожно извика Бевърли. — Бил, какво има? Какво…

— Дръ-ххъ-ъжте ме за р-р-ръцете! — изкрещя Бил. — Бъ-бъ-бързо!

Ричи захвърли клечката и сграбчи ръката му. Бевърли го хвана от другата страна. Пресегна се и усети как Еди безсилно я докосва със счупената си ръка. Бен се хвана за него и заедно с Ричи затвори кръга.

Изпрати му нашата сила! — извика Бил с онзи непознат, дълбок глас. — Изпрати му нашата сила, който и да си Ти, изпрати му нашата сила! Сега! Сега! Сега!

Бевърли усети как нещо полита от тях към Майк. Главата й се отметна в екстаз и хъхрещият дъх на Еди се смеси с грохота на вода из каналите.

12.

— Сега — глухо изрече Марк Ламоника. От гърдите му се отрони въздишка на мъж, който усеща наближаващия оргазъм.

Майк натискаше бутона отново и отново. Чуваше как звънецът оглася стаята на сестрите в дъното на коридора, но никой не идваше. В проблясък на някакво сатанинско прозрение той разбра, че сестрите седят около масичката, четат сутрешните вестници, пият кафе и слушат звънеца, но не го чуват, не реагират, щяха да реагират по-късно, когато всичко свършеше, защото така ставаха нещата в Дери. В Дери беше за предпочитане да не виждаш и да не чуваш… докато всичко свърши.

Майк дръпна ръка от бутона.

Марк се приведе над него и иглата на спринцовката заблестя. Докато смъкваше чаршафа надолу, медальончето се люшкаше под врата му с хипнотичен ритъм.

— Точно тук — промърмори той и отново въздъхна. — Край гръдната кост.

Изведнъж Майк усети, че в тялото му нахлува сила — някаква първобитна сила, която го разтърси като електрически шок. Той се изпъна със свити ръце и сгърчени пръсти. Очите му се разшириха. Той изръмжа и страховитото вцепенение го напусна мигновено.

Дясната му ръка се стрелна към нощното шкафче. Там имаше пластмасова кана и масивна водна чаша, каквито се срещат в кафенетата. Пръстите му обгърнаха чашата. Ламоника усети промяната; съненият, доволен блясък в очите му изчезна, заменен от неувереност и тревога. Понечи да се отдръпне, но в този момент Майк замахна с чашата и я строши в лицето му.

Ламоника изкрещя, изтърва спринцовката и залитна назад. Ръцете му излетяха към раздраното лице; по бялата престилка рукна кръв.

Силата изчезна също тъй внезапно, както бе дошла. Майк тъпо гледаше парчетата стъкло по леглото, болничната пижама и порязаната си ръка. Чу как по коридора бързо се приближават леките стъпки на чехли с гумени подметки.

Сега идват, помисли той. О да, сега идват. А кой ли ще се появи, когато ме оставят сам? Кой ще е следващият?

Докато в стаята нахълтваха сестрите, които спокойно бяха пренебрегнали тревожния му зов, Майк затвори очи и се помоли това да е краят. Молеше се приятелите му да са нейде под града, молеше се да са живи и здрави, молеше се да сложат край веднъж завинаги.

Не знаеше точно на Кого се моли… но все пак се молеше.

13.

Под града / 06:54 ч.

— С-с-сега е до-ххо-обре — каза Бил.

Бен нямаше представа колко време са се държали за ръце сред мрака. Струваше му се, че бе усетил как нещо — нещо от тях, от техния кръг — отлита надалече и пак се връща. Но не знаеше къде е било това нещо — ако изобщо съществуваше — и какво е извършило.

— Сигурен ли си, Шеф Бил? — запита Ричи.

— Д-д-да. — Бил пусна ръцете на Ричи и Бевърли. — О-ххо-баче ще т-т-трябва да свъ-ххъ-ършваме к-колкото се може п-п-по-бързо. И-ххи-идвайте.

Продължиха напред. От време на време Ричи и Бил драскаха нови клечки кибрит. Не носим нищо, дори и детски тапешник, помисли Бен. Но така трябва да бъде, нали? Чюд. Какво означава това? Какво представляваше То всъщност. Какво бе истинското му лице? Тогава не го убихме, но го наранихме жестоко. Как успяхме?

Залата, през която вървяха — вече не можеше да се нарече тунел — ставаше все по-широка. Стъпките им кънтяха. Бен си припомни мириса, онзи тежък зверски мирис. Осъзна, че кибритът вече е излишен — сега наоколо имаше някаква своеобразна светлина, призрачно зарево, което постепенно се засилваше. Сред това блатно сияние той и приятелите му приличаха на бродещи мъртъвци.

— Отпред има стена, Бил — обади се Еди.

— Знъ-знъ-знам.

Бен усети бързите удари на сърцето си. Из устата му се разливаше кисел вкус, налягаше го главоболие. Чувствуваше се непохватен и стреснат. Чувствуваше се дебел.

— Вратичката — прошепна Бевърли.

Да, ето я. Преди двадесет и седем години трябваше само да приведат глави, за да минат през нея. Сега щеше да се наложи да ходят по патешки или да пролазят на четири крака. Бяха пораснали; тук срещаха доказателството, ако изобщо имаха нужда от доказателство.

Бен усещаше как горещата кръв пулсира в шията и китките му; сърцето му пърхаше бързо и немощно, сякаш страдаше от аритмия. Птичи пулс, объркано помисли той и облиза устни.

От процепа под вратичката се лееше ярка жълто-зелена светлина; плътен, почти осезаем лъч излиташе от украсената с орнаменти ключалка.

На вратичката имаше белег и отново всеки позна нещо различно в странната шарка. Бевърли видя лицето на Том. Бил видя отсечената глава на Одра с изцъклени очи, които го гледаха жестоко и укоризнено. Еди видя ухилен череп над две кръстосани кости — всеизвестния символ за отрова. Ричи видя уродливото брадато лице на Пол Бъниън, присвил очи в убийствена гримаса. А Бен видя Хенри Бауърс.

— Бил, имаме ли сили? — запита той. — Можем ли да го направим?

— Н-не знъ-знъ-знам — отвърна Бил.

— Ами ако е заключено? — тъничко запита Бевърли. Пред очите й танцуваше лицето на Том.

— Н-не е — каза Бил. — Т-такива м-места ни-ххи-икога не се з-з-заключват.

Той положи върху вратата пръстите на дясната си ръка — за да го стори, трябваше да се приведе — и тласна напред. Отвътре бликна поток зловеща жълто-зелена светлина. Отново ги лъхна онзи зверски мирис, мирисът на минало, което се превръща в настояще — ужасяващо мощен, изпълнен с уродлива жизненост.

Търкаляй се, колело, несвързано помисли Бил и огледа приятелите си. После пролази напред на четири крака. Бевърли го последва, сетне влязоха Ричи и Еди. Накрая се промъкна Бен, настръхнал от допира до древната мръсотия по пода. Той мина през портичката и докато се изправяше сред зловещото сияние, което танцуваше по стените като гъмжило от огнени змии, последният спомен избликна в главата му със силата на токов удар.

Бен изкрещя, хвана се за главата, залитна назад и първата му несвързана мисъл бе: Нищо чудно, че Стан се самоуби! О, Господи, защо не го сторих и аз! Докато последният ключ прещракваше в последната ключалка, той видя по лицата на другите същото изражение — замаян ужас и постепенно разбиране.

После Бевърли изпищя и се вкопчи в Бил, защото То тичаше надолу по ефирната завеса на своята паяжина — кошмарен Паяк, роден нейде отвъд пространството и времето; Паяк, какъвто може да има само отвъд най-безумните видения и отвъд черните дълбини на пъкъла.

Не, хладнокръвно помисли Бил, всъщност не е Паяк, но не е и форма, извлечена от съзнанията ни; просто така го виждаме, човешкият ум не може да пристъпи по-близо до

(мъртвешките светлини)

онова, което представлява в действителност.

То беше високо около пет метра и черно като безлунна нощ. Краката му бяха дебели колкото бедро на културист. Злокобните ярки рубини на очите му изхвръкваха над кухини, от които се процеждаше някаква гъста течност с цвят на хромирана стомана. Назъбените челюсти се отваряха и затваряха, отваряха и затваряха, ръсейки лепкава пяна. Замръзнал от върховен ужас, увиснал на ръба на безумието, Бен забеляза в мига на затишие пред буря, че тази пяна е жива; тя капеше по каменните плочи и пролазваше в пукнатините като амеба.

Но То е нещо друго, има някаква окончателна форма, почти я различавам както бих различил силуета на човек, застанал пред екрана по време на прожекция, някаква друга форма, но не искам да я виждам, моля Те, Боже, не ми позволявай да я видя…

Всъщност нямаше значение, нали? Виждаха каквото виждаха и без сам да знае как, Бен осъзна, че То е пленник на тази последна форма, формата на паяка, породена от тяхното общо, неволно и нежелано видение. Срещу това То трябваше да се бият на живот и смърт.

Съществото цвърчеше, мяукаше и Бен разбра, че чува звуците му двукратно — веднъж в главата си, а след част от секундата и с ушите си. Телепатия, помисли той. Чета мислите му. Сянката на чудовището препускаше като сплескано яйце по старинните стени на неговата бърлога. Тялото му беше обрасло с жилава козина и Бен забеляза, че отзад стърчи дълго жило, способно с един удар да прониже човек. От връхчето капеше бистра течност и Бен видя, че тя също е жива; подобно на слюнката, отровата се гърчеше в пукнатините между плочките. Жило, да… но под него уродливо издутото туловище едва не се провлачи по пода, когато То се втурна напред и сетне кривна едва забележимо, избирайки безпогрешно за първа жертва техния водач — Шеф Бил.

Това са яйчници, помисли Бил и съзнанието му сякаш изпищя от неизбежния извод. Каквато и форма да крие То зад сегашния облик, поне един символ е верен: То е женско и бременно… Било е бременно още тогава, а никой от нас не разбра освен Стан, Боже Господи, ДА, Стан беше, Стан, а не Майк, Стан разбра, Стан ни каза… Затова трябваше да се върнем на всяка цена, защото То е женско и бременно с някакви невъобразими изчадия… и времето му наближава.

Сетне се случи нещо невероятно. Бил Денброу пристъпи срещу То.

Бил, недей! — изпищя Бевърли.

— Стъ-стъ-стой т-т-там! — кресна Бил без да се обръща.

А после Ричи побягна към него, крещейки името му и Бен усети как собствените му крака се раздвижват. Сякаш почувствува пред себе си люшкането на призрачно шкембе и с радост се вкопчи в илюзията. Трябва пак да стана дете, несвързано помисли той. Само така ще му попреча да ме подлуди. Трябва пак да стана хлапе… да го възприема. Някак.

Тичаше. Крещеше името на Бил. Смътно усети, че Еди тича край него и счупената му ръка се подмята, а поясът от халата се влачи по пода. Еди бе извадил инхалатора. Приличаше на обезумял, мършав наемен убиец с невиждан до днес пистолет.

Бен чу как Бил изрева:

Ти у-хху-би брат ми, ши-ши-шибана КУЧКО!

Сетне То надвисна над Бил, погреба го в своята сянка, размахвайки лапи из въздуха. Бен чу лакомия му вой, взря се в злобните, прастари червени очи… и за миг наистина зърна отвъдната форма; зърна светлини, зърна необятна, пълзяща, космата твар, изградена само от светлина и нищо друго — оранжева, мъртвешка светлина, която подражаваше на живота.

Ритуалът започваше за втори път.