Стивън Кинг
То (19)

2.

за малко отзад в канцеларията, Еди. Искам да поговорим.

Отначало Еди не успя да реагира и няколко секунди само мигаше стреснато насреща му. Запита се дали мистър Кийн не го подозира в някоя дребна кражба. Край вратата имаше надпис и при всяко идване в аптеката на Сентър стрийт Еди го четеше най-внимателно. Беше изписан с толкова едри и изобличителни черни букви, че навярно даже и Ричи Тозиър би го прочел без очила: КРАЖБАТА В МАГАЗИН НЕ Е „МАЙТАП“, „ДРЕБОЛИЯ“ ИЛИ „ЮНАЧЕСТВО“! ВСЯКА КРАЖБА Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НИЕ ЩЕ СЕ ПОГРИЖИМ ДА БЪДЕ НАКАЗАНА ПО ЗАКОН!

Еди никога не бе задигал нещо от магазин, но надписът винаги го караше да се чувствува виновен — сякаш мистър Кийн знаеше за него нещо, което той сам не подозира.

А в следващия миг мистър Кийн го обърка окончателно с думите:

— Какво ще речеш за един сладоледов сироп?

— Ами…

— О, за сметка на заведението. По това време на деня винаги си сипвам един сладолед в задната стаичка. Много полезно нещо, стига да нямаш наднормени килограми, обаче ние и двамата не сме от най-пълните. Виж, твоят приятел Ханском, той трябва да внимава с теглото. Какъв да е сиропът, Еди?

— Мама ми каза да се прибирам у дома веднага щом…

— Като те гледам, май си падаш по шоколада. Значи шоколадов, съгласен ли си?

Очите на мистър Кийн искряха, но тия искрици бяха сухи и безжизнени като слънчеви отблясъци по люспи слюда сред пустинята. Поне така си помисли Еди, горещ почитател на уестърни от Макс Бранд и Арчи Джослин.

— Добре — предаде се той.

Тревожеше го нещо в енергичния жест, с който мистър Кийн побутна златните рамки на очилата нагоре по костеливия си нос. Тревожеше го чувството за нервно и спотаено злорадство, което долавяше у аптекаря. Не искаше да влиза в канцеларията на мистър Кийн. Не ставаше въпрос за сладоледа. Хич даже. Еди не знаеше за какво става въпрос, но подозираше, че няма да е твърде весело.

Може би ще ми каже, че съм болен от рак или нещо подобно, отчаяно помисли Еди. Онзи, детският рак. Левкемия. Мили Исусе!

Я не ставай глупак, отвърна си той сам, като се мъчеше думите да прозвучат в главата му с гласа на Бил Пелтека. Бил бе заел мястото на велик герой в живота на Еди, измествайки доскорошния му кумир — Джок Махони в ролята на Волния ездач от съботния телевизионен сериал. Макар че не можеше да върже две думи накръст, Шеф Бил винаги изглеждаше на висота. Дявол да го вземе, тоя тип не е доктор, а най-обикновен аптекар.

И все пак не можеше да се отърве от тревогата.

Мистър Кийн открехна вратичката в тезгяха и помами момчето с пръст. Еди неохотно пристъпи напред.

Помощничката Руби седеше зад касата и четеше филмово списание.

— Би ли приготвила два сладоледови сиропа, Руби? — подвикна й мистър Кийн. — Единият шоколадов, другият мока.

— Дадено — рече Руби, отметна си страницата с хартийка от дъвка и стана.

— Донеси ги в канцеларията.

— Дадено.

— Ела, синко. Няма да те изям.

И мистър Кийн намигна на момчето, с което окончателно го шашардиса.

Еди никога не бе попадал зад тезгяха и сега с интерес огледа безбройните шишета, стъкленици и бурканчета. Ако имаше време, би поспрял да огледа аптекарското хаванче, везните и кръглите стъклени съдини, пълни с хапчета. Но мистър Кийн го избута в канцеларията и грижливо затвори вратата. Когато бравата щракна, Еди усети как гърдите му почват да се стягат и се помъчи да прогони пристъпа. В пакета с лекарства сигурно имаше нов инхалатор и щом излезеше оттук, веднага щеше да се освежи с едно солидно пръскане в гърлото.

Върху бюрото имаше целувки с лакрица в прозрачен буркан. Мистър Кийн взе една и протегна ръка към Еди.

— Не, благодаря — учтиво каза Еди.

Мистър Кийн седна на канцеларския стол зад бюрото и лапна целувката. После отвори чекмеджето и извади нещо. Остави предмета до буркана с целувките и сега Еди усети как го обзема истинска тревога. Това беше инхалатор. Мистър Кийн се облегна назад и отметна глава почти до календара на стената. На календара бяха изрисувани хапчета, а отдолу пишеше: СКУИББ. И…

… и в един кошмарен миг, докато мистър Кийн отваряше уста да заговори, Еди си спомни какво бе станало в магазина за обувки, когато беше съвсем малко хлапе и майка му закрещя да не си пъха крака в рентгеновия апарат. В този кошмарен миг той очакваше мистър Кийн да каже: „Еди, деветдесет на сто от лекарите смятат, че лекарството против астма предизвиква рак, също като ония рентгенови апарати в магазините за обувки. Сигурно вече си болен. Просто смятам, че трябва да знаеш.“

Но онова, което изрече в действителност мистър Кийн, бе толкова невероятно, че Еди не намери думи за отговор; можеше само да се свива като смачкана буболечка на коравия дървен стол пред бюрото.

— Това не може да продължава повече.

Еди отвори уста и пак я затвори.

— На колко години си, Еди? Единайсет, нали?

— Да, сър — безсилно отвърна Еди. Дишането му наистина изтъняваше. Още не свистеше като чайник (в такива случаи Ричи се провикваше: Ей, махнете Еди от котлона! Скоро ще кипне!), но и това можеше да се случи всеки момент. Вгледа се с копнеж в инхалатора на бюрото и тъй като сякаш трябваше да се каже още нещо, той добави: — През ноември навършвам дванайсет.

Мистър Кийн кимна, после се приведе напред като аптекар от телевизионна реклама и преплете пръсти. Очилата му заблестяха под ярката светлина на луминесцентните лампи.

— Знаеш ли какво е плацебо, Еди?

Еди тревожно се помъчи да отгатне.

— Онова нещо на кравата, от което доят мляко, нали?

Мистър Кийн се разтърси от смях.

— Не — каза той и Еди се изчерви до коренчетата на косата. Чуваше как в дишането му се прокрадва тихо съскане. — Плацебото…

Не успя да довърши, защото на вратата се почука. Без да чака отговор, Руби внесе две старомодни чаши със сладоледов сироп.

— Шоколадовият сигурно е за тебе — усмихна се тя на Еди.

Той се помъчи да отвърне на усмивката, но интересът към сладоледа бе спаднал до най-ниската си точка в целия му живот. Изпитваше неясен и в същото време точно определен страх; точно така се боеше когато седеше само по гащета в кабинета на доктор Хандор и чакаше лекарят да влезе, а в това време отвън майка му заемаше с туловището си половината канапе и държеше плътно пред очите си дебела книга (обикновено „Силата на положителното мислене“ от Норман Винсънт Пийл или „Народното лечение във Върмонт“ от доктор Джарвис). Гол и беззащитен, той се чувствуваше притиснат между тях.

Докато Руби излизаше, Еди отпи от сиропа, но почти не усети вкуса.

Мистър Кийн изчака вратата да се затвори и в очите му отново проблесна сухата слюдена усмивка.

— Успокой се, Еди. Не хапя и няма да ти сторя нищо лошо.

Еди кимна защото мистър Кийн беше възрастен, а с възрастните трябва да се съгласяваш на всяка цена (така казваше майка му), но си мислеше: О, чувал съм ги вече тия приказки. Така говореше лекарят, когато отваряше стерилизатора и в ноздрите на Еди нахлуваше парливият, остър мирис на спирт. Това беше мирисът на инжекции, мирисът на измама и двете неща се свеждаха до едно и също: щом казват, че само ще те боцнат и изобщо няма да усетиш, значи ще боли ужасно.

Неохотно опита да отпие още глътчица от сиропа, но веднага се отказа; и без това свитото му гърло едва успяваше да поеме въздух. Загледа се в инхалатора върху бюрото на мистър Кийн, ала не посмя да го поиска. Мина му безумна мисъл: може би мистър Кийн знаеше това, може би мистър Кийн

(го измъчваше)

се шегуваше. Само че идеята беше адски тъпа, нали? Възрастен човек — и то работещ в здравно заведение — не би се шегувал така с малко дете, нали? Не, в никакъв случай. Не биваше даже да мисли такова нещо, защото ако си позволеше да го помисли, това щеше да повлече страховита преоценка на цялата му представа за света.

Но ето, че инхалаторът беше тук, ето го, тъй близо и същевременно тъй далече — като глътка вода досами ръката на нещастник, който умира от жажда сред пустинята. Ето го тук, сред бюрото, пред усмихнатите слюдести очи на мистър Кийн.

Сега Еди отчаяно копнееше само за едно — да бъде в Пущинака сред приятелите си. Мисълта за чудовище, за някакво грамадно чудовище, което се спотайва под града, където е роден и израснал, което пълзи от място на място по каналите и дренажите — тази мисъл беше ужасна, още по-ужасно беше да мисли как ще се бори с това чудовище, как ще се мъчи да го убие… и все пак сегашното положение надхвърляше дори тия страхове. Как да се бориш, когато възрастният ти казва, че няма да боли, а знаеш, че лъже? Как да се бориш, когато възрастният ти задава странни въпроси и изрича неясни зловещи фрази, например: Това не може да продължава повече? И почти небрежно, с някакъв страничен скок на мисълта, Еди откри големите истини на детството. Истинските чудовища са възрастните, каза си той. Мисълта не беше кой знае какво откритие, не беше от ония, които пристигат с ореола на прозрението, сред тържествения гръм на барабани и тръби. Тя просто проблесна и отмина, почти задушена от по-силната, неудържима мисъл: Искам да си взема инхалатора и да се махна оттук.

— Успокой се — повтори мистър Кийн. — Повечето ти неприятности, Еди, идват оттам, че през цялото време си толкова тревожен и напрегнат. Ето, да вземем например астмата. Погледни.

Мистър Кийн отвори чекмеджето, потършува вътре и измъкна балон. Наду го, напрягайки с все сила хлътналите си гърди (вратовръзката му подскачаше като лодка сред морски вълни). На балона беше изписано: АПТЕКА СЕНТЪР СТРИЙТ. МЕДИКАМЕНТИ, САНИТАРНИ ПОТРЕБИ, ДРЕБНИ СТОКИ. Мистър Кийн стисна гумената шийка и протегна балона към Еди.

— Представи си за миг, че това е бял дроб. Твоят бял дроб. Разбира се, всъщност трябваше да надуя два, обаче само този ми е останал от коледната разпродажба…

— Мистър Кийн, може ли да си взема инхалатора? — запита Еди.

В главата му нахлуваше тъпа, пулсираща болка. Усещаше как гърлото му се задръства. Пулсът му се ускоряваше, по челото му избиваха капки пот. Шоколадовият сироп стоеше забравен върху бюрото и вишната бавно потъваше в слоя разбита сметана.

— След малко — каза мистър Кийн. — Слушай внимателно, Еди. Искам да ти помогна. Време е някой да го стори. Щом на Ръс Хандор не му стиска, ще трябва аз да се заема с тая работа. Дробът ти е като този балон, само че около него има слой мускули; тия мускули са като ръцете на човек, който работи с ковашки мех, разбираш ли? Когато човекът е здрав, мускулите лесно разпускат и свиват дроба. Но ако притежателят на този нормален бял дроб е напрегнат и нервен през цялото време, мускулите започват да пречат на дроба вместо да му помагат. Виж!

Мистър Кийн обгърна балона с криви, мършави, луничави пръсти. Стисна. Балонът се изду от двете страни на юмрука му и Еди присви очи, готов да чуе гръм. Усети как дишането му спира окончателно. Опря гърди в ръба на бюрото и се пресегна за инхалатора. Рамото му закачи тежката чаша. Тя се прекатури и избухна на пода като бомба.

Еди едва дочу трясъка. Драскайки с пръсти по бюрото, той докопа инхалатора, налапа пръскалката и дръпна спусъка. С непосилна мъка си пое дъх, а из главата му както винаги в подобни моменти подскачаха трескави, объркани мисли: Моля ти се мамо задушавам се не мога да ДИШАМ мили Боже мили Исусе добриивсеблаги не мога да ДИШАМ моля те не искам да умра не искам да умра моля те…

Сетне пръските от инхалатора полепнаха по стегнатото му гърло и той отново можеше да диша.

— Извинявайте — проплака Еди. — Извинявайте за чашата… Ще почистя и ще си платя… само не казвайте на мама, моля ви, нали няма да кажете? Извинявайте, мистър Кийн, не можех да дишам…

На вратата отново се почука и Руби надникна в канцеларията.

— Наред ли е вси…

— Съвсем наред — рязко отвърна мистър Кийн. — Остави ни на мира.

— Добре де, съ-жа-ля-вам! — каза Руби, после врътна очи към тавана и затвори вратата.

Дъхът на Еди пак почваше да свисти из гърлото. Той побърза да си пръсне лекарство и подхвана обърканите извинения оттам, където го бяха прекъснали. Млъкна едва когато забеляза, че мистър Кийн го гледа все със същата странна суха усмивка. Балонът лежеше на бюрото. В главата на Еди изплува нова мисъл и той се опита да я прогони, ала не успя. Мистър Кийн изглеждаше тъй, сякаш страданията на момчето му се струваха по-сладки от почти довършения сладолед.

— Не се тревожи — каза аптекарят. — Руби ще почисти след малко, а ако искаш да знаеш, всъщност се радвам, че счупи чашата. Защото обещавам да не кажа на майка ти, ако и ти обещаеш да не й казваш за нашия разговор.

— О, честна дума — охотно се съгласи Еди.

— Добре — кимна мистър Кийн. — Разбрахме се. И сега ти е много по-добре, нали?

Еди кимна.

— Защо?

— Защо ли? Ами… защото си взех лекарството.

И Еди впи в мистър Кийн същия тревожен поглед, с който следеше в училище реакцията на мисис Кейси, когато не знаеше дали е отговорил правилно.

— Само че не си взел никакво лекарство — заяви аптекарят. — Това беше плацебо. Плацебото, Еди, е нещо, което прилича на лекарство и има вкус на лекарство, обаче не е лекарство. Плацебото не е лекарство, защото в него няма активни съставки. И ако все пак го наричаме лекарство, то е нещо съвсем особено. Лекарство за главата. — Мистър Кийн се усмихна. — Разбра ли ме, Еди? Лекарство за главата.

Еди разбираше отлично; мистър Кийн му казваше, че е луд. Напрегна изтръпналите си устни и изрече:

— Не, не ви разбирам.

— Нека да ти разкажа една история — каза мистър Кийн. През 1954 година в университета „Депол“ били проведени медицински изследвания върху болни от язва. Сто пациенти получавали таблетки. Казвали им, че таблетките ще излекуват язвата, но в действителност половината от тях получавали плацебо… или по-точно казано смес от нишесте и захар в еднаква розова обвивка. — От устните на мистър Кийн излетя странен дрезгав кикот, сякаш описваше не експеримент, а хлапашка лудория. — Деветдесет и трима пациенти заявили, че след лечението се чувствуват много по-добре, а прегледите показали реално подобрение у осемдесет и един от тях. Какъв извод ще си направиш от експеримента, Еди?

— Не знам — глухо отвърна Еди.

Мистър Кийн тържествено се почука по слепоочието.

— Повечето болести започват ето тук, така мисля аз. Много отдавна съм в занаята и знаех за плацебото дълги години преди експеримента на ония доктори в „Депол“. Старците често идват при лекаря с убеждението, че страдат от сърдечна болест, рак, диабет или дявол знае какво. Но в много случаи няма нищо подобно. Не им е добре защото са стари и толкоз. Но какво да прави лекарят? Да им каже, че са като вехти будилници с износени пружини? Ха! Друг път! Лекарят си държи на хонорара.

Сега към усмивката на мистър Кийн се примесваше презрение. Еди просто седеше и чакаше всичко да свърши, да свърши, да свърши. А думите кънтяха в ушите му: Не си взел никакво лекарство.

— Лекарите си траят и аз също си трая. Какво толкова? Влиза понякога старец с рецепта, а на нея пише чисто и просто: Плацебо, или пък 1500 мг „Синьо небе“, както го наричаше старият доктор Пиърсън. — Мистър Кийн се изкиска и отпи от сиропа. — Е, има ли нещо лошо? — запита той и след кратко мълчание си отговори сам: — Не, разбира се! Няма нищо лошо! Поне… в повечето случаи. Плацебото е благодат за старите хора. Има и други случаи — тежки форми на рак, безнадеждни сърдечни болести, хора с ужасни недъзи, които все още не разбираме, понякога даже у невръстни деца като теб, Еди! В подобни случаи има ли нещо лошо, ако плацебото успокоява пациента? Виждаш ли нещо лошо в това, Еди?

— Не, сър — каза Еди и се озърна към грамадното петно от шоколадов сладолед, сироп, сметана и натрошено стъкло. Между цялата тази каша пияната вишна се червенееше заплашително като кървава следа сред сцената на някакво ужасно престъпление. От гледката гърдите му отново се свиха.

— Значи сме си лика-прилика! Мислим едно и също! Преди пет години, когато Върнън Мейтланд страдаше от рак на хранопровода — много мъчителна болест — и докторите вече се чудеха какво да му дават срещу болките, аз го посетих в болницата с кутийка обикновени захарни таблетки. Той ми беше много близък приятел, разбираш ли? И рекох: „Върн, това са много специални болкоуспокояващи хапчета, още ги изпробват лабораторно. Докторът не знае, че ти ги давам, тъй че за Бога, внимавай да не ме издадеш. Може и да не подействуват, но мисля, че ще ти помогнат. Взимай не повече от едно на ден и то само ако болката стане непоносима.“ Той ми благодари със сълзи на очи. Със сълзи на очи, Еди! И хапчетата му помогнаха! Да! Бяха от най-обикновена захар, но притъпяваха болките му… защото истинската болка е тук.

Мистър Кийн пак се почука по слепоочието.

— И моето лекарство помага — каза Еди.

— Знам, че помага — отвърна мистър Кийн и се усмихна с противната снизходителност на възрастен. — Облекчава гърдите ти, защото въздействува на главата. ХидрОкс, Еди, е най-обикновена вода с мъничко камфор, за да има вкус на лекарство.

— Не! — възкликна Еди. Гърлото му отново започваше да хъхри.

Мистър Кийн пийна от сиропа, обра с лъжичка разтопения сладолед и педантично избърса устни с носната си кърпичка, докато Еди си пръскаше поредната порция лекарство.

— А сега искам да си вървя — каза момчето.

— Остави ме да довърша.

— Не! Искам да си вървя! Нали си получихте парите, пуснете ме да си вървя!

— Първо ще довърша — изрече мистър Кийн толкова заплашително, че Еди се сгърчи на стола. Понякога възрастните ставаха ужасно гнусни в своята неограничена власт. Ужасно гнусни.

— Част от проблема е там, че твоят доктор Ръс Хандор няма капчица воля. Другата част се крие в твърдото убеждение на майка ти, че си болен. А ти, Еди, попадаш между тия два камъка.

— Не съм луд — едва чуто пошушна Еди.

Столът на мистър Кийн заскрибуца като някакъв чудовищен щурец.

— Какво?

— Казах, че не съм луд! — кресна Еди. И веднага по жалното му лице плъзна гъста руменина.

Мистър Кийн се усмихна. Мисли както си щеш, говореше тази усмивка. Мисли както си щеш, обаче аз знам най-добре.

— Мъча се да обясня само едно, Еди — че не си болен телесно. Дробовете ти нямат астма; тя е в ума ти.

— Искате да кажете, че съм луд.

Мистър Кийн се приведе напред и го огледа внимателно над сплетените си пръсти.

— Не знам — тихо каза той. — Луд ли си?

— Това е лъжа! — изкрещя Еди и сам не повярва, че от крехките му гърди може да излети толкова мощен глас. Мислеше си как би реагирал Бил на толкова поразителни обвинения. Бил щеше да измисли какво да отговори, нищо че пелтечеше. Той умееше да бъде храбър. — Всичко е една голяма лъжа! Аз имам астма, наистина имам!

— Да — каза мистър Кийн и сухата усмивка се превърна в безумна мъртвешка гримаса. — Но кой те е разболял, Еди?

Всичко в мозъка на Еди вреше и кипеше. О, чувствуваше се болен, страшно болен.

— През 1954 година — годината на експеримента в „Депол“, не е ли странно? — доктор Хандор започна да ти предписва ХидрОкс. Това е съкратено от хидрогениум и оксигениум, тоест водород и кислород — двете съставки на водата. Вече четири години помагам на тая измама, но смятам да сложа край. Лекарството против астма действува не на тялото, а на ума ти. Астмата се поражда от нервни спазми на диафрагмата по заповед на твоето съзнание… или на майка ти. Не си болен.

Настана зловеща тишина.

Еди седеше на стола и в главата му бушуваше ураган. За миг допусна възможността мистър Кийн да казва истината, но тази представа влачеше подир себе си изводи, които не можеше да понесе. И все пак… защо ще го лъже мистър Кийн, особено пък по толкова важен въпрос?

Мистър Кийн седеше неподвижно и на устните му грееше същата суха, безсърдечна, пустинна усмивка.

Аз имам астма, наистина имам. Едва не умрях през онзи ден, когато двамата с Бил се мъчехме да построим бент в Пущинака и Хенри Бауърс ми смачка носа. Трябва ли да повярвам, че умът ми просто… просто си е измислял всичко?

Но защо ще ме лъже? (Едва след двадесет и седем години Еди щеше да си зададе в библиотеката много по-страшния въпрос: Защо ще ми казва истината?)

Като през памук чу гласа на мистър Кийн:

— Отдавна те наблюдавам, Еди. Разказвам ти това не само защото вече си достатъчно голям, за да разбереш, но и защото забелязах, че най-сетне имаш приятели. Те са добри приятели, нали?

— Да — каза Еди.

Мистър Кийн килна стола си назад (отново се раздаде противното скрибуцане) и затвори едно око — може би си въобразяваше, че това е намигане.

— Обзалагам се, че майка ти не ги харесва, нали?

— Много си ги обича — възрази Еди, мислейки колко обидни неща бе казала за Ричи Тозиър (Той има развалени зъби… усетих му лошия дъх, Еди… мисля, че пуши), презрителната й забележка да не услужва с пари на Стан Юрис, защото е евреин, явната й неприязън към Бил Денброу и „онова тлъсто момче“. Той поклати глава и повтори: — Много си ги обича.

— Тъй ли? — запита мистър Кийн, продължавайки да се усмихва. — Е, може да е права, може и да греши, но поне сега си имаш приятели. Сигурно трябва да поговориш с тях за проблемите си. Тази… тази душевна болест. Питай ги какво мислят за нея.

Еди не отговори. Вече не искаше да приказва с мистър Кийн; най-разумното беше да си мълчи. А освен това се боеше, че ако не излезе оттук, скоро ще се разплаче.

— Е, добре — каза мистър Кийн и стана от стола. — Мисля, че изчерпахме темата, Еди. Извинявай, ако съм те разтревожил. Просто си изпълнявах дълга тъй, както го разбирам. Аз…

Но още преди мистър Кийн да довърши, Еди грабна инхалатора, пъхна под мишница книжната торба с лекарства и хукна навън. С единия крак се подхлъзна върху сладоледеното петно на пода и едва не падна. А сетне вече тичаше към изхода, спасяваше се от аптеката, бягаше като луд въпреки новия пристъп на задух. Зяпнала от почуда, Руби го гледаше над разгърнатото списание.

Стори му се, че усети как мистър Кийн излиза на прага на канцеларията и гледа позорното му отстъпление отвъд тезгяха. Гледа го и стои неподвижно — мършав, спретнат и усмихнат. С оная суха, пустинна усмивка.

Спря се едва край кръстовището на Канзас и Сентър Стрийт с Главната улица. Докато седеше на ниската каменна оградка край автобусната спирка, той извади инхалатора и си пръсна още малко лекарство — познатият медицински вкус вече лепнеше по цялото му гърло

(най-обикновена вода с мъничко камфор)

и имаше чувството, че ако още веднъж си пръсне от него, ще драйфа до припадък.

Пъхна инхалатора в джоба си и се загледа как автобусите сноват по Главната улица и Горната миля. Мъчеше се да не мисли. Жаркото слънце напичаше тила му. Хромираните части на всяка минаваща кола хвърляха в очите му ослепителни стрелички и в главата му отново взе да приижда тъпа болка. Въпреки всичко не можеше да се сърди на мистър Кийн, но пък за сметка на това беше толкова лесно да оплаква бедния Еди Каспбрак. Искрено съчувствуваше на клетника. Знаеше, че Бил Денброу никога не си хаби времето за толкова глупави терзания, но просто не можеше да прогони нещастните мисли.

Сега копнееше да постъпи точно както бе казал мистър Кийн — да отиде в Пущинака и да разкаже на приятелите си всичко, за да получи от тях мнение и съвет. Но не можеше. Майка му щеше да го чака

(твоето съзнание… или майка ти)

и ако не се прибереше скоро с лекарствата,

(твърдото убеждение на майка ти, че си болен)

щеше да си има неприятности. Тя щеше да реши, че е скитосвал с Бил, Ричи или „еврейчето“, както наричаше Стан (според нея да се говори така не беше предразсъдък, а доблестна „игра с открити карти“). И докато стоеше на ъгъла, опитвайки отчаяно да внесе малко яснота в обърканите си мисли, Еди знаеше какво би казала, ако можеше да разбере, че отгоре на всичко синът й дружи с негър и с момиче — голямо момиче, с истински цици.

Бавно закрачи към Горната миля и се запита със страх как ли ще изкатери стръмния склон в тая горещина. Жегата беше невероятна — направо яйца да пържиш на тротоара. За пръв път му се прииска ваканцията вече да е свършила, та да си има грижи и занимания с новия клас, с навиците и чудатостите на новия учител.

Към средата на хълма, недалече от мястото, където след двадесет и седем години Бил щеше да открие Силвър, Еди спря и измъкна инхалатора от джоба си. ХидрОкс аерозол, пишеше на етикета. Да се прилага при необходимост.

И в мозъка му прещрака още нещо. Беше едва единайсетгодишно хлапе, имаше жълто около човката (както казваше майка му, когато й хрумнеше да „играе с открити карти“), но дори едно малко момче разбираше отлично, че не може току-тъй да раздаваш истински лекарства и да пишеш на етикета: Да се прилага при необходимост. Ако лекарството беше истинско, някой тъпак за нула време щеше да се вкара в гроба, като вземе да го прилага „при необходимост“ за щяло и нещяло. Сигурно човек можеше да се самоубие и с най-обикновен аспирин, стига само да се постарае.

Той се втренчи в инхалатора, без да усеща колко любопитно го огледа някаква възрастна дама, слизаща към Главната улица с пазарска кошница в ръка. Чувствуваше се предаден от всички. И за миг едва не запокити пластмасовото шишенце в канавката… или още по-добре, помисли той, в канализационната решетка. Ами да! Защо не? Нека То да си го има там долу, в мокрите шахти и тръби. На ти пла-цее-бо, гадняр многолик! Той избухна в безумен смях и беше само на косъм от храбрата постъпка. Но в крайна сметка навикът просто се оказа по-силен. Еди прибра инхалатора в десния джоб на джинсите си и продължи нагоре, почти без да чуе клаксона и тежкото дизелово бучене на минаващия автобус за Баси парк. Още не подозираше колко скоро ще узнае какво е да изпиташ болка — истинска болка.

3.

Когато след двайсет и пет минути излезе от супера на Костело авеню с Пепси в едната ръка и две шоколадчета „Пейдей“ в другата, Еди бе неприятно изненадан да види Хенри Бауърс, Виктор Крис, Садлър Лоса и Патрик Хокстетър коленичили на чакълестата площадка вляво от магазина. За миг помисли, че готвят някаква пакост, после разбра, че броят джобните си пари върху бейзболната фланелка на Виктор. Отстрани се валяха на безредна камара учебниците за лятната занималня.

При други обстоятелства Еди тихичко би хлътнал обратно в супера и би помолил мистър Гедро да го пусне през задната врата, ала този ден не беше като другите. Еди замръзна на място, хванал с една ръка мрежестата врата, върху която бяха залепени реклами на цигари (УИНСТЪН ИМА ВКУС ЧУДЕСЕН, С НЕГО ВСЕКИ ДЕН Е ПЕСЕН; ДВАДЕСЕТ И ЕДИН СОРТА ЧУДЕСЕН ТЮТЮН ЗА ДВАДЕСЕТ ВЕЛИКОЛЕПНИ ЦИГАРИ; усмихнатият пиколо, който подвиква: ТЪРСИ СЕ ФИЛИП МОРИС), а с другата притиснал към гърдите си двете кафяви кесии от магазина и бялата книжна торба с лекарствата.

Виктор Крис го видя и сръчка с лакът Хенри. Хенри надигна глава; Патрик Хокстетър също. Лоса, чиито реотани загряваха по-бавно, продължи да брои центовете още около пет секунди, преди внезапното мълчание да му подскаже, че има нещо нередно.

Хенри се изправи, изтупвайки ситни камъчета от коленете на работния си гащеризон. Бинтованият му нос беше пристегнат с дъсчици и гласът му звучеше глухо като корабна сирена в мъгла.

— Брей, гръм да ме удари! — възкликна той. — Тоя май беше от каменарите. Ей, педал, де ти приятелите? Вътре ли са?

Еди тъпо поклати глава, преди да осъзнае, че допуска още една грешка.

Усмивката на Хенри се разтегна до ушите.

— А, добре. Нямам нищо против да ви пребия един по един. Идвай тук, нещастнико.

Виктор се изправи до Хенри; Патрик Хокстетър стоеше малко по-назад и по лицето му играеше оная унесена мръснишка усмивка, която Еди бе виждал в училище. Лоса все още се чудеше дали да стане.

— Хайде бе, нещастник — продължаваше Хенри. — Ела да ни разкажеш как се хвърлят камъни. Не ти ли е кеф, а?

Едва сега, когато бе станало късно, Еди реши, че най-разумното ще е да потърси убежище в магазина. Вътре имаше възрастен. Но докато отстъпваше натам, Хенри се хвърли напред и го сграбчи за ръката. Дръпна с все сила и усмивката му се превърна в хищна гримаса. Пръстите на Еди се откъснаха от вратата. Той полетя надолу по стъпалата и щеше да се строполи върху чакъла, ако Виктор не го бе подхванал грубо под мишниците. После Виктор го блъсна настрани. Еди се завъртя като пумпал, но все пак се задържа на крака. Сега четиримата хулигани стояха на около три метра от него. Хенри беше малко пред другите и пак се усмихваше. Косата по тила му стърчеше като лизната от крава.

Малко по-назад и отляво на Хенри стоеше Патрик Хокстетър — противно и някак зловещо хлапе. До днес Еди не го бе виждал да се събира с когото и да било. Беше възпълен и коремът му винаги леко провисваше над кожения колан с масивна медна катарама. Лицето му беше кръгло и бледо като сметана. Напоследък бе хванал малко тен — най-вече по олющения нос и отчасти по двете бузи. В училище Патрик обичаше да трепе мухи със зелената си пластмасова линийка и да ги събира в кутия за моливи. Понякога през междучасията показваше тази гнусна колекция на някой нов ученик и в такива моменти месестите му устни се усмихваха, но сиво-зелените очи си оставаха сериозни и унесени. Каквото и да му кажеше новото момче, при демонстрацията на мъртвите мухи той не обелваше нито дума. А сега лицето му имаше точно същото изражение.

— Как си, каменарче? — запита Хенри, пристъпвайки напред. — Носиш ли си камъни?

— Остави ме на мира — изрече Еди с треперещ глас.

— „Остави ме на мира“ — подигравателно изписука Хенри и размаха ръце в жест на ужас. Виктор се изхили. — Какво ще ми направиш, ако не те оставя, каменарче? А?

Ръката му светкавично се стрелна напред и изплющя като топовен изстрел върху лявата буза на жертвата. Главата на Еди отхвръкна назад. От лявото му око бликнаха сълзи.

— Приятелите ми са вътре — каза Еди.

— „Приятелите ми са вътре“ — изцвърча Патрик Хокстетър, заобикаляйки от дясната му страна. — Ооооо! Ооооо! Ооооо!

Еди искаше да се завърти към него, но ръката на Хенри отново процепи въздуха и подпали другата му буза.

Не плачи, каза си той, те искат точно това, но недей да плачеш, недей, Еди, Бил не би го сторил, не би се разплакал, затова и ти недей да…

Виктор прекрачи напред и грубо стовари разперена длан сред гърдите му. Еди залитна и се преметна по гръб през Патрик, който незабелязано бе клекнал отзад. Тежко рухна върху чакъла и ситните камъчета одраха ръцете му. Въздухът излетя от гърдите му с глухо Уууф!

Само след миг Хенри Бауърс седеше върху корема на Еди и притискаше ръцете му с колене.

— Имаш ли камъни, мой човек? — яростно ревна Хенри и безумният блясък в очите му изплаши Еди повече от болката в ръцете и секналия дъх. Хенри беше смахнат. Патрик се кискаше нейде наблизо. — Искаш ли да мяташ камъни? А? Аз ще ти дам камъни! На ти! На ти камъни!

Хенри загреба шепа чакъл и го запрати в лицето на Еди. После разтърка камъчетата с длани, раздирайки бузите, устните, клепачите. Еди отвори уста и закрещя.

— Искаш ли още камъни? Аз ще ти дам камъни! На ти, каменарче! Камъни ли искаш? Добре! Добре! Добре!

Чакълът нахлуваше в устата му, жулеше венците, скърцаше по зъбите. Еди усети как по пломбите му избухват искри. Отново изкрещя и изплю чакъла.

— Искаш ли още камъни? Навит ли си? Какво ще речеш за още малко? Какво ще речеш…

— Престани! Ей, ти там! Малкия! Престани да го биеш! Веднага! Чуваш ли? Престани да го биеш!

С премрежени от сълзи очи Еди видя как нечия едра ръка стремително сграбчи Хенри за яката на ризата и дясната презрамка на гащеризона. После ръката с рязко дръпване отметна побойника назад. Хенри тупна на чакъла и бавно се изправи. Еди стана още по-бавно. Мъчеше се да издрапа на крака, но драпалото му явно не беше в ред. Задъхваше се и плюеше окървавени камъчета.

Пред тях стоеше гневният мистър Гедро с дълга бяла престилка. Не личеше да го е страх, макар че Хенри стърчеше пет-шест сантиметра над него и навярно беше двайсетина килограма по-тежък. Не се боеше, защото той беше възрастен, а Хенри — хлапе. Само че този път номерът може и да не мине, помисли Еди. Мистър Гедро не разбираше. Не разбираше, че Хенри е смахнат.

— Да се махате оттук — нареди мистър Гедро, после пристъпи напред и застана гърди срещу гърди с прегърбения, навъсен Хенри. — Да се махате и повече да не съм ви видял наоколо. Тук хулигани няма да търпя. И не ща да гледам как се биете четирима срещу един. Какво ще си рекат майките ви?

Той стрелна останалите с кипнал от ярост поглед. Лоса и Виктор се втренчиха във връхчетата на гуменките си. Патрик безметежно се взираше през продавача с мечтателни, сиво-зелени очи. Мистър Гедро отново се завъртя към Хенри и едва успя да изрече: „Грабвайте си велосипедите и…“, преди дангалакът да го блъсне с всичка сила.

Докато мистър Гедро залиташе назад, разхвърляйки чакъла с подметките си, по лицето му се изписа смайване, което при други обстоятелства би било направо смешно. Той се блъсна в стъпалата пред магазина и тежко тупна по задник.

— Ама ти…

Сянката на Хенри плъзна по него.

— Влизай вътре.

— Ти… промърмори мистър Гедро и този път млъкна сам. Еди разбра, че най-сетне е видял блясъка в очите на Хенри. Продавачът веднага скочи на крака. Хукна по стъпалата с развяна престилка, като на предпоследното се препъна и за момент падна на коляно. След миг се изправи, но макар и мимолетно, препъването отне последните остатъци от авторитета му на възрастен.

Пред вратата мистър Гедро се завъртя и кресна:

— Ще повикам ченгетата!

Хенри се престори, че хуква към него и мистър Гедро подскочи. Еди разбра, че това е краят. Невероятно, немислимо — но тук нямаше закрила за него. Трябваше да бяга.

Докато Хенри стоеше пред стъпалата и яростно гледаше мистър Гедро, а останалите зяпаха, поразени (и доста изплашени, ако не се брои Патрик Хокстетър) от този внезапен бунт срещу властта на възрастните, Еди реши да използува удобния случай. Завъртя се на пети и хукна по улицата.

Вече бе пробягал половината път до пресечката, когато Хенри извърна глава и очите му пламнаха.

— Дръжте го!

Напук на астмата, този ден Еди бягаше превъзходно. На места прелиташе по петдесет метра, без сам да знае дали гуменките му докосват тротоара или не. За известно време дори хранеше нелепата илюзия, че ще успее да ги надбяга.

Но точно преди да се добере до евентуалната безопасност на Канзас стрийт, от един вход право пред краката му изскочи малчуган на велосипедче с три колела. Еди се помъчи да свърне настрани, ала както тичаше презглава, навярно би било по-разумно да прескочи хлапето (то впрочем се казваше Ричард Кауън; след време щеше да порасне, да се ожени и неговият син на име Фредерик Кауън щеше да бъде удавен в тоалетната чиния, разкъсан и частично изяден от твар, която изплува над канала като черен дим, а сетне придоби неописуема форма), или поне да опита.

Кракът на Еди закачи тясната поличка между задните колела, върху която понякога стъпват най-непрокопсаните малчугани и си въобразяват, че карат състезателна кола. Ричард Кауън, чийто син щеше да стане жертва на То след двадесет и седем години, само се люшна леко на седалката. Еди, обаче, хвръкна във въздуха. Удари тротоара с рамо, отскочи, пак падна и се пързаля още три метра, раздирайки кожата по коленете и лактите си. Докато се мъчеше да стане, Хенри Бауърс налетя като снаряд и го просна долу. Носът на Еди се сплеска върху цимента. Бликна кръв.

Хенри бързо се превъртя през рамо като парашутист и скочи на крака. Сграбчи Еди за врата и дясната китка. От превързания му нос излиташе със сумтене горещ, влажен дъх.

— Камъни ли искаш, каменарче? Дадено! Лайно гадно! — И Хенри изви ръката му зад гърба. Еди изохка. — За каменарче камъни трябват, нали, каменарче?

Хенри тласна ръката му още по-нагоре. Еди изпищя. Смътно чуваше зад гърба си тропота на наближаващата банда. Малчуганът с колелото беше надул гайдата. Добре дошъл в клуба, приятел, помисли Еди и въпреки болката, въпреки сълзите и страха, от устата му излетя оглушителен смях, който би сторил чест и на най-гръмогласното магаре.

— Да не си мислиш, че е смешно? — запита Хенри. Вместо гняв в гласа му изведнъж прозвуча изумление. — Да не си мислиш, че е смешно?

А дали в гласа му не се долавяше и страх? След много години Еди щеше да мисли: Да, страх, в гласа му звучеше страх.

Еди извъртя ръка между яките пръсти на Хенри. Беше мокър от пот и почти успя да се изтръгне. Може би затова Хенри опъна китката му още по-грубо. Еди чу в ръката си глух пукот — с такъв звук се прекършва боров клон под тежестта на полепналия сняг. От счупената кост избухна сива и необятна болка. Той изкрещя, но викът изглеждаше някак далечен. Цветовете чезнеха от света. Когато Хенри пусна ръката му и го блъсна напред, той сякаш бавно заплува надолу към тротоара. Пътуването до протритите плочки бе дълго, много дълго. Докато се рееше натам, той успя да огледа подробно всяка пукнатина. Успя да се възхити на слънчевия блясък по люспиците слюда в цимента. Успя да забележи полуизтритите останки от решетка за дама, надраскана някога върху тротоара с розов тебешир. После очертанията й се разляха за миг и тя заприлича на нещо друго. На костенурка.

Навярно щеше да загуби съзнание, но в този момент падна върху счупената ръка и новата болка бе остра, ярка, огнена, страховита. Усети как ръбовете на счупената кост застъргаха един в друг. Стисна зъби и от прехапания му език отново бликна кръв. Превъртя се по гръб и видя над себе си Хенри, Виктор, Лоса и Патрик. Изглеждаха невероятно високи, невероятно далечни, като гробари над зейнала яма.

— Хареса ли ти, каменарче? — запита Хенри и гласът му долиташе глухо през облаци от болка. — Хареса ли ти приключението? Хареса ли джабулата?

Патрик Хокстетър се изкиска.

— Баща ти е луд — чу Еди собствения си глас, — и ти също.

Усмивката на Хенри изчезна като заличена от плесница. Той надигна крак за ритник… и в този момент полицейска сирена проряза покоя на жаркото пладне. Хенри замръзна. Виктор и Лоса се озърнаха стреснато.

— Хенри, май ще е по-добре да се пръждосваме — каза Лоса.

— Вие както щете, обаче аз изчезвам — заяви Виктор.

Колко далечни бяха гласовете им! Сякаш се рееха като балоните на клоуна.

Виктор изтича към библиотеката и свърна в парка Маккарън. Хенри постоя още малко, може би с надеждата, че полицейската кола отива по друга задача и ще го остави да си свърши работата. Но сирената наближаваше.

— Голям късмет вадиш, скапаняк — изсъска той.

И двамата с Лоса хукнаха подир Виктор.

Патрик Хокстетър остана последен.

— Ето ти нещо в добавка — прошепна той с глух, дрезгав глас. После шумно подсмръкна и изстреля грамадна зеленикава храчка в потното, кърваво лице на Еди. Пляс. — Не бързай да я ядеш, ако нямаш апетит. — Патрик се ухили гнусно и зловещо. — Остави си малко и за после.

После бавно му обърна гръб и се отдалечи.

Еди опита да избърше храчката със здравата си ръка, но болката избухваше и от най-лекото движение.

Когато тръгваше за аптеката, май не си и сънувал, че ще се озовеш на Костело авеню със строшена ръка и сополите на Патрик Хокстетър по физиономията, нали? Даже не успя да си изпиеш Пепсито. Колко изненади крие животът, а?

Невероятно, но факт — Еди отново се разсмя. Смехът звучеше немощно и счупената ръка отново го заболя, ала въпреки всичко му стана добре. И още нещо: астмата бе изчезнала. Дишаше нормално, поне засега. Добре, че беше така. Инак, както и да се мъчеше, не би успял да докопа инхалатора.

Сирената виеше ли виеше нейде съвсем наблизо. Еди затвори очи и зърна под клепачите си червена мъгла. После червеното се превърна в черно, когато върху лицето му падна нечия сянка. Беше малчуганът с колелото.

— Добре ли си? — запита хлапето.

— Добре ли ти изглеждам? — отвърна Еди.

— Не, изглеждаш ужасно — заяви малчуганът, после завъртя педалите и се отдалечи, пеейки „Ферма в долината“.

Еди се разкикоти. Ето и полицейската кола; чу как изскърцаха спирачките. Смътно се надяваше вътре да е мистър Нел, макар да знаеше, че той не е от автомобилните патрули.

Защо се кикотиш, за Бога?

Не знаеше нито защо се кикоти, нито защо въпреки болката изпитва толкова силно облекчение. Дали защото знаеше, че е жив, че най-лошото е отминало само със счупена ръка и все ще има какво да закърпят докторите? Реши, че е така, но двадесет и седем години по-късно, седнал в Общинската библиотека с чаша джин край едната ръка и инхалатор до другата, щеше да каже, че навярно е имало нещо повече; беше вече достатъчно голям, за да усети това „повече“, ала все още твърде малък, за да го разбере ясно.

Мисля, че за пръв път в живота си изпитвах истинска болка, щеше да каже той на останалите. Изобщо не беше онова, което си представях. Не ме унищожи като личност. Мисля… мисля, че ми даде основа за сравнение — чрез нея открих, че човек може да съществува и в болката, даже въпреки болката.

Еди безсилно извъртя глава надясно и зърна грамадни черни гуми „Файърстоун“, лъскави хромирани джанти и пулсираща синя лампа. После чу гласа на мистър Нел — чисто ирландски, невероятно ирландски, даже не глас на мистър Нел, а по-скоро Глас на Ирландско ченге в интерпретация на Ричи… но може би само му се струваше така, защото гласът идваше отдалече:

— Йесусе мили, туй е момчето на Каспбрак!

После Еди се зарея в пустотата.

4.

И остана в пустотата задълго, с едно-единствено изключение.

Краткото прояснение го завари в линейката. Видя отсреща мистър Нел да отпива от кафявото шишенце, държейки в другата си ръка книжка със заглавие „Аз ще те съдя“. Момичето на корицата имаше невероятно грамадни гърди. Еди плъзна очи край мистър Нел и погледна към кабината. Шофьорът се озърна с широка злорада усмивка и кожата на лицето му се белееше от дебел слой мазен грим и талк, а очите му лъщяха като новички монети. Беше Пениуайз.

— Мистър Нел — изпъшка Еди.

Мистър Нел надигна глава и се усмихна.

— Как си, мойто момче?

— … шофьорът… шофьорът…

— Да, ей сегинка ще пристигнем — кимна мистър Нел и му подаде кафявото шишенце. — Смукни си от туй нещичко. Завчас ще се сапикасаш.

Еди отпи нещо с вкус на течен огън. Разкашля се и ръката го заболя. Пак се озърна към кабината. Шофьорът беше най-обикновен човек с късо подстригана коса. От клоуна нямаше и следа.

Отново потъна в нищото.

Много по-късно се озова в спешното отделение и една медицинска сестра бършеше с хладна марля кръвта, мръсотията, храчките и чакъла по лицето му. Малко болеше, но беше чудесно. Чу как майка му бушува отвън и се помъчи да каже на сестрата, че не бива да я пускат тук, но колкото и да се напъваше, от устата му не излезе нито дума.

— … ако умира, трябва да знам! — яростно ревеше майка му. — Чувате ли? Имам право да знам, имам право да го видя! Мога да ви дам под съд, тъй да знаете! Познавам адвокати, много адвокати! Някои от най-добрите ми приятели са адвокати!

— Не се мъчи да говориш — каза сестрата на Еди. Беше млада и той усещаше как гърдите й докосват здравата му ръка. За момент му хрумна безумната мисъл, че това е Бевърли Марш, после нищото пак го погълна.

Когато се свести, майка му наистина беше в стаята и дърдореше като картечница срещу доктор Хандор. Соня Каспбрак беше огромна жена. Краката й, стегнати в ластични медицински чорапи, бяха дебели като дънери, но въпреки тлъстината имаха удивително гладка кожа. По пребледнялото й лице трескаво пламтяха две петна от руж.

— Мамо… — безсилно изпъшка Еди — … добре… добре съм…

— Не си, не си — проплака мисис Каспбрак. Кършеше ръце и Еди чу как скърцат и пукат ставите на пръстите й. Отново взе да се задушава, виждайки в какво състояние е изпаднала, каква болка й е причинил с последната си пакост. Искаше да й каже, че трябва да се отпусне, инак може да я сполети сърдечен удар… ала не можеше. Гърлото му беше пресъхнало. — Не си добре, ти си под заплаха, много сериозна заплаха, но непременно ще се оправиш, обещавам ти, Еди, непременно ще се оправиш, дори ако трябва да доведа всички специалисти от областта, о, Еди… Еди… бедната ти ръчица…

Тя избухна в звучни ридания. Еди видя, че сестрата, която бе избърсала лицето му, я гледа с неприязън.

През цялото време на монолога доктор Хандор пелтечеше тихо:

— Соня… моля те, Соня… Соня…?

Той беше костелив, хилав човечец с тъничък, рядък мустак, който отгоре на всичко не беше подстриган както трябва и от лявата страна стърчеше повече, отколкото от дясната. Изглеждаше нервен. Еди си спомни какво бе казал тази сутрин мистър Кийн и му стана жал за доктор Хандор.

Най-сетне Ръс Хандор събра цялата си воля и избъбри:

— Ако не можеш да се овладееш, ще трябва да излезеш, Соня.

Тя се завъртя и докторът отскочи назад.

— Няма да сторя подобно нещо! Да не си посмял да говориш така! Моят син лежи тук в страшни мъки! Моят син е на смъртно ложе!

И в този миг всички трепнаха от тихия, но ясен глас на Еди.

— Искам да излезеш, мамо. Ако се канят да вършат нещо, от което ще ме заболи, а мисля, че точно това смятат да направят, навън ще ти е по-добре.

Тя се завъртя към него с изумление… и болка. Като видя страдалческото й изражение, гърдите му безмилостно се свиха.

— В никакъв случай няма да изляза — кресна тя. — Какви ужасни думи говориш, Еди! Ти бълнуваш! Ти не разбираш какво казваш, това е единственото обяснение!

— Не знам какво е обяснението и не ме интересува — заяви сестрата. — Знам само, че стоим и нищо не вършим, а трябва час по-скоро да наместим ръката на сина ви.

— Да не би да намеквате… — Гласът на Соня се извиси към тънката, писклива нотка, която звучеше само в най-отчаяни случаи.

— Моля те, Соня — каза доктор Хандор. — Дай да не спорим тук. Нека помогнем на Еди.

Соня се отдръпна, но пламтящият й поглед — стръвният поглед на мечка, чието мече е в опасност — обещаваше на сестрата, че тепърва ще има неприятности. Може би даже съдебен процес. После влагата в очите й загаси пламъците, или поне ги прикри. Тя хвана здравата ръка на Еди и стисна толкова силно, че момчето се смръщи от болка.

— Зле си, но скоро ще оздравееш. Скоро ще оздравееш, обещавам ти.

— Непременно, мамо — изхъхри Еди. — Може ли да ми подадеш инхалатора?

— Разбира се. — Соня Каспбрак победоносно се озърна към сестрата, сякаш току-що бе доказала колко нелепи и престъпни обвинения е трябвало да изтърпи. — Моят син е болен от астма. Много тежка болест, но той се справя чудесно.

— Добре — безизразно отвърна сестрата.

Майка му поднесе инхалатора към лицето на Еди и той вдъхна от лекарството. След миг доктор Хандор се зае да опипва счупената ръка. Докосваше я едва-едва, ала все пак болката беше чудовищна. Еди усети как в гърлото му се надига писък и заскърца със зъби, за да го спре. Боеше се, че ако изпищи, майка му пак ще се развика. По челото му избиха едри, бистри капки пот.

— Измъчваш го — каза мисис Каспбрак. — Знам, че го измъчваш! Не бива! Престани! Не бива да го измъчваш! Той е много крехък, не може да издържи подобна болка!

Еди видя как сестрата впи яростен поглед в уморените, боязливи очи на доктор Хандор. Видя безмълвния разговор между двамата: Изпъдете тази жена, докторе, казваше сестрата. А той сведе глава: Не мога. Не смея.

Болката носеше някакво необятно прояснение (но, искрено казано, Еди не би желал често да среща такова прояснение — твърде скъпо се плащаше за него) и в мига на този ням разговор той прие всичко, което бе чул от мистър Кийн. ХидрОксът в инхалатора не беше нищо друго освен вода с аромат на камфор. Астмата не беше в дробовете, гърдите или гърлото, а в главата му. Тъй или иначе, трябваше занапред да живее с истината.

Той погледна майка си и сред болката я видя с кристална яснота: всяко цвете по пъстрата рокля, тъмните петна от пот под мишниците, мокрите подплънки на раменете, драскотините по обувките. Видя колко са дребни очите й сред подпухналата плът и в главата му се зароди страшна мисъл: тия очи бяха едва ли не хищни — като очите на прокажения, който бе изпълзял от мазето на Нийбълт стрийт 29. Ето ме, всичко е наред… Бягството няма да ти помогне, Еди…

Доктор Хандор внимателно обхвана с пръсти счупената ръка и стисна. Избухна болка.

Еди потъна в пустотата.

5.

Дадоха му да пие нещо и доктор Хандор намести костта. Чу го как обяснява на майка му, че счупването е правилно и няма опасност, в детството всичко зараства бързо.

— При нас често идват хлапета с такива счупвания — каза лекарят. — Обикновено става след падане от дърво.

Еди чу яростния отговор на майка си:

— Еди не се катери по дървета! А сега искам истината! Много ли е зле?

После сестрата му даде хапче. Отново усети как гърдите й докосват рамото му и изпита дълбока благодарност за този мек, утешителен допир. Дори през мъглата различаваше яростта на сестрата и му се стори, че казва: Тя не е прокаженият, моля ви, не мислете така, тя ме яде само защото ме обича, но може би думите не успяха да напуснат гърлото му, защото гневното лице на младата жена не се промени.

Смътно осъзна, че го карат с количка по някакъв дълъг коридор, а нейде отзад заглъхваше гневният майчин глас:

— Часове за свиждане ли? Никакви часове за свиждане не признавам, той е мой син!

Чезнеха. Радваше се, че тялото му чезне, че майка му чезне. Болката си отиваше, а заедно с нея и прояснението. Не искаше да мисли. Искаше да се рее. Усещаше непосилна тежест в дясната си ръка. Запита се дали вече са я гипсирали. Нямаше сили да надигне глава и да погледне. През мъглата от болничните стаи долиташе музика, пациенти в бели халати бродеха като призраци по широките коридори и беше горещо… ужасно горещо. Когато го вкараха в стаята, той зърна как свирепото оранжево слънце залязва сред облаци от кипнала кръв и си помисли несвързано: Като грамаден клоунски помпон.

— Хайде, Еди, вече можеш да ходиш — изрече нечий глас и той откри, че наистина може да ходи. Вмъкнаха го между шумолящи прохладни чаршафи. Гласът обясняваше, че през нощта може да го боли, но трябва да търпи и да повика дежурната сестра само ако му стане много зле. Еди помоли за чаша вода. Поднесоха му я със сламка — от ония, дето се прегъват като акордеон. Беше студена и много вкусна. Изпи я до дъно.

През нощта го заболя, много го заболя. Лежеше буден и държеше лявата си ръка върху бутона на звънеца, но не натискаше. Зад прозорците бушуваше буря и когато проблесна синкавобяла мълния, той извърна глава, защото се боеше, че в електрическото сияние може да види на фона на небето някакво чудовищно, ухилено лице.

Най-сетне заспа отново и в съня си видя как Бил, Бен, Ричи, Стан, Майк и Бев — неговите приятели — пристигат с велосипедите си пред болницата (Бил возеше Ричи върху багажника на Силвър). Учуди го, че Бевърли е облякла рокля — чудесна зелена рокля с онзи цвят, който имат тропическите острови на снимките в „Нешънъл джиографик“. Не си спомняше да я е виждал с рокля досега; помнеше я само с джинси, къси панталони и онова, което момичетата наричат „школски парцали“ — блузи с овални якички и кафяви плисирани поли до средата на прасеца, за да не се виждат ожулените колене.

В съня те пристигнаха по времето за свиждане, около два следобед, и майка му, която търпеливо чакаше в коридора, се развика толкова яростно, че всички посетители обърнаха глави към нея.

Ако си мислите да влезете вътре, дълбоко се заблуждавате! — изкрещя майка му и моментално клоунът, който през цялото време бе седял в чакалнята (само че досега беше в най-далечния ъгъл и закриваше лицето си с оръфано списание „Лук“), скочи и демонстративно запляска с широките бели ръкавици. После се впусна в буен танц — ту се премяташе на ръце, ту правеше великолепно задно салто, а в това време мисис Каспбрак жестоко гълчеше Неудачниците и те един по един се свиваха зад Бил, който стоеше с пребледняло, но спокойно на вид лице, пъхнал ръце в джобовете на джинсите (може би за да скрие от всички, дори от себе си, че треперят). Никой не виждаше клоуна… само едно бебе, което до този момент спеше спокойно в ръцете на майка си, изведнъж се събуди и зарева отчаяно.

Достатъчно беди му причинихте! — крещеше майката на Еди. Знам кои са били ония момчета! Цялото училище ги знае, даже полицията ги знае! И ако имат нещо против вас, това не е причина да се заяждат с него. Казах му и той е съгласен. Иска да ви кажа да си вървите, вече не ви е приятел, вече не желае да ви вижда. Не му трябва вашето „приятелство“! Не иска да види никого от вас! Знаех си, че ще стане нещо лошо и ето на! Моят Еди в болницата! Толкова крехко дете…

Клоунът се премяташе, скачаше, правеше шпагати, заставаше на една ръка. Сега усмивката му беше истинска и спящият Еди осъзна, че чудовището иска тъкмо това — да вбие клин между тях, да ги раздели и така да погуби всяка надежда за дружна съпротива. В пристъп на гнусен възторг клоунът направи двойно салто и подигравателно млясна майка му по бузата.

Тъ-тъ-тия м-момчета дето г-го на-на-направиха… — опита се да обясни Бил.

Не смей да спориш! — изкрещя мисис Каспбрак. Не смей да спориш с мен! Той не иска да ви вижда, казах вече! Не иска…

После някакъв санитар дотича в чакалнята и каза на мисис Каспбрак, че ако не пази тишина, ще трябва да напусне болницата. Клоунът взе да избледнява, да чезне и в същото време се преобразяваше. Еди видя прокажения, мумията, птицата, върколака; видя вампир, чиято уста беше пълна с ножчета за бръснене „Жилет“, безумно разкривени насам-натам като огледала в панаирджийски лабиринт; видя Франкенщайн, Чудовището от Черната лагуна и нещо месесто, пихтиесто, което се отваряше и затваряше като уста; видя още десетки, стотици ужаси. Но точно преди клоунът да изчезне, Еди видя най-ужасното: лицето на мама.

Не! — помъчи се да изкрещи той. Не! Не! Не е тя! Не е мама!

Но никой не се обръщаше; никой не чуваше. И в кратките мигове на гаснещия сън Еди осъзна с хладен, лепкав ужас, че хората не могат да го чуят. Той беше мъртъв. То го бе убило. Сега беше призрак.

6.

Горчиво-сладкият триумф на Соня Каспбрак от победата над „приятелите“ на Еди се изпари още щом пристъпи в болничната стая рано следобед на следващия ден, 21 юли. Сама не знаеше защо тържеството й повяхва така, заменено от чувство на неопределен страх; тревожеше я нещо в бледото лице на сина й — вместо да се криви от болка и ужас, то бе застинало в изражение, каквото не помнеше да е виждала до днес. Беше станало някак остро. Остро, напрегнато и решително.

За разлика от съня, нейният сблъсък с приятелите на Еди не бе станал в чакалнята. Тя от самото начало знаеше, че ще дойдат — тия „приятели“, които сигурно учеха Еди да пуши цигари въпреки астмата; тия „приятели“, които му оказваха тъй нездраво влияние, че от сутрин до вечер говореше само за тях; тия „приятели“, които го вкараха в болницата със счупена ръка. Преди време бе говорила за това на съседката мисис Ван Прет. „Дошъл е моментът — мрачно заяви мисис Каспбрак, — да играем с открити карти.“ Но онзи път мисис Ван Прет, която си имаше ужасни неприятности с кожата и охотно, едва ли не предано подкрепяше всяка дума на Соня Каспбрак, внезапно прояви нахалството да възрази.

А пък аз мислех, че би трябвало да се радвате задето си е намерил приятели, каза мисис Ван Прет, докато си простираха заедно прането в прохладното ранно утро, преди да потеглят за работа — беше през първата седмица на юли. Освен това с другите деца ще е в безопасност, мисис Каспбрак, не мислите ли? Толкова ужасии стават из града, знаете, толкова невинни душици загинаха…

Вместо отговор мисис Каспбрак само изсумтя ядно (честно казано, тогава просто не успя да измисли подходяща реплика, макар че по-късно й хрумнаха десетки — някои от тях извънредно язвителни), а когато същата вечер мисис Ван Прет доста тревожно я запита по телефона дали ще ходят заедно да играят Бинго както винаги, тя хладно отвърна, че тази вечер предпочита да си отмори нозете у дома.

Е, дано сега мисис Ван Прет да е доволна, мислеше си тя. Дано мисис Ван Прет да е разбрала, че в Дери има и други опасности освен сексуалния маниак, дето убива невръстни дечица. Ето го сина й — на смъртно ложе в Общинската болница, може би вече никога няма да си служи с дясната ръка, ставали са такива неща, или пък, пази Боже, костици от счупеното да стигнат по кръвоносната система до сърцето, да го пронижат и да убият горкото дете, о не, Господ не би позволил да стане така, но тя бе чувала за такива случаи, а това значеше, че Господ може и да позволи. Понякога.

Затова застана на сянка пред широкия болничен портал. Беше уверена, че те ще се появят и я изпълваше хладна решимост да сложи веднъж завинаги край на така наречената им „дружба“ — на тая сбирщина, която води до строшени ръце и свършва на смъртното ложе.

Както бе очаквала, те пристигнаха и мисис Каспбрак с ужас видя, че единият е негър. Не, нямаше нищо против негрите; смяташе, че те имат пълното право да сядат в автобусите където си искат, да влизат във всяка закусвалня и да не се свират на отделни редове в кината, стига да не досаждат на белите

(жени)

хора, ала от друга страна твърдо вярваше в нещо, което наричаше Теория на птиците: косовете летят с косове, а не с червеношийки. Гаргите кацат при гарги; не се мешат със сойки или чучулиги. Всекиму своето, бе нейният девиз и когато видя как Майк Хенлън си кара колелото сред другите, сякаш там му е мястото, гневът и ужасът припламнаха още по-силно, за да укрепят нейното решение. Никога не си ми казвал, че един от „приятелите“ ти е негър, помисли тя укоризнено, сякаш Еди беше наблизо и можеше да я чуе.

Двадесет минути по-късно, докато влизаше в болничната стая, където лежеше синът й с огромен гипс пред гърдите (сърцето й се късаше от гледката), тя си помисли, че бе свършила чудесна работа — отпрати ги за нула време барабар с негрото (не че имаше нещо против негрите). Единствено хлапето на Денброу, дето заекваше толкова отвратително, прояви наглостта да възрази. Непознатата хлапачка, която ги придружаваше, стрелна Соня с дълбоко порочните си зелени очи — трябва да е от бордеите по Долна главна, или от още по-лошо място, реши мисис Каспбрак, — но се оказа достатъчно благоразумна да премълчи. Само да бе гъкнала, Соня щеше да й каже какво мисли за повлеканите, дето хойкат в мъжки компании. За такива момичета си имаше название и тя не желаеше синът й да общува по какъвто и да било начин с особи от тоя сорт.

Другите само пристъпваха от крак на крак и се взираха в земята. Точно това бе очаквала. Когато им каза каквото имаше за казване, те си яхнаха велосипедите и се отдалечиха. Хлапето на Денброу возеше сина на Тозиър върху багажника на някаква грамадно, ужасно нестабилно колело и потресената мисис Каспбрак се запита колко ли пъти нейният Еди е предприемал подобно безумие с риск за ръцете, краката, врата и живота си.

Направих го заради теб, Еди, помисли тя, докато влизаше в болницата с гордо вдигната глава. Знам, че отначало може да се обидиш малко; това е нормално. Но родителите разбират по-добре кое е полезно за децата им; Бог е създал родителите най-вече за да упътват, да възпитават… и да закрилят. След първоначалната обида той щеше да я разбере. И ако сега я изпълваше дълбоко облекчение, то бе заради Еди, естествено, а не заради самата нея. Облекчението е нещо съвсем нормално, когато спасяваш детето си от лоша компания.

Ала облекчението бе помрачено от нова тревога, когато мисис Каспбрак видя лицето на сина си. Противно на нейните очаквания, Еди не спеше. Вместо тежкия наркотичен сън, от който щеше да се пробуди объркан, затъпял и психологически уязвим, тя срещна будни, проницателни очи, нямащи нищо общо с познатия боязлив, неуверен взор. Също като Бен Ханском (макар че Соня не знаеше това), Еди беше от ония момчета, които стрелват с бърз поглед лицето на възрастния, сякаш за да предугадят какви емоции назряват там, и още по-бързо извръщат глава настрани. Но сега той я гледаше втренчено (сигурно е от лекарствата, каза си тя, да, точно така; ще трябва да питам доктор Хандор какви лекарства му дават) и не Еди, а тя изпита желанието да извърне очи. Сякаш ме е очаквал, помисли мисис Каспбрак и тази мисъл би трябвало да я зарадва — момче, което очаква майка си, навярно е сред най-прекрасните Божии създания…

— Ти си прогонила приятелите ми.

Думите прозвучаха уверено и твърдо, без капчица колебание. Соня трепна почти като уличена в нещо лошо; първата мисъл в главата й беше подчертано виновна — Откъде знае? Той не може да знае! — и тя веднага изпита гняв към себе си (и към него) заради това чувство. Усмихна се.

— Как сме днес, Еди?

Това беше верният отговор. Някой — някой тъп санитар, или може би дори вчерашната некадърна и свадлива сестра — беше разнесъл клюката. Някой.

— Как сме? — повтори тя, след като не получи отговор. Мислеше, че може да не е чул. Никога не бе чела в медицинските книги за слухови увреждания при счупване на ръка, но предполагаше, че е възможно. Всичко беше възможно.

Еди продължаваше да мълчи.

Тя прекрачи в стаята, ненавиждайки колебливото, едва ли не страхливо чувство в душата си. Не можеше да го приеме, защото никога не бе изпитвала колебание, а още по-малко страх пред Еди. Изпитваше и гняв, ала той беше едва доловим, неоформен. Какво право имаше това дете да й внушава подобни чувства след всичко, което бе сторила за него, след всичките й саможертви?

— Говорих с доктор Хандор и той ме увери, че скоро ще оздравееш — рязко изрече Соня, сядайки до леглото на дървения стол с висока облегалка. — Разбира се, още при първите признаци на нещо нередно ще потърсим специалист от Портланд. От Бостън, ако се наложи.

Тя се усмихна като благосклонна владетелка. Еди не отвърна на усмивката. И продължаваше да мълчи.

— Еди, чуваш ли ме?

— Ти си прогонила приятелите ми — повтори той.

Нямаше смисъл да крие.

— Да — отговори тя и млъкна.

Мълчеше и го гледаше. Нека не си мисли, че само той знае тая игра.

Но сетне се случи нещо странно, даже ужасно. Очите на Еди сякаш… сякаш растяха. Сивите точици в тях се раздвижиха като прииждащи буреносни облаци. Изведнъж тя осъзна, че това не е „каприз“, „прищявка“ или нещо подобно. Еди беше изпаднал в ярост… и Соня внезапно изтръпна от страх, защото долавяше, че в стаята има нещо повече от нейния син. Наведе очи, несръчно отвори чантата си и затършува за книжна кърпичка.

— Да, прогоних ги — каза тя и откри, че гласът й все още е силен и твърд… стига да не гледа към момчето. — Пострадал си тежко, Еди. В момента не ти трябват никакви посетители освен мама, а ония изобщо не ти трябват. Ако не бяха те, сега щеше да гледаш телевизия у дома, или да си строиш състезателна кола от сандъци в гаража.

Мечтата на Еди беше да построи кола от сандъци и да се състезава с нея в Бангор. Ако спечелеше там, щяха да го наградят с пътуване до Акрон, щата Охайо, за Националното сандъчено надбягване. Соня охотно му разрешаваше това, стига да беше уверена, че построяването на колата (от касетки за портокали и колела от бебешки колички) ще си остане мечта и нищо повече. В никакъв случай не би му позволила да рискува живота си върху толкова опасна машинария — нито в Дери, нито в Бангор, а още по-малко в Акрон, което би означавало (както бе узнала от Еди) детето да лети със самолет, а после да предприеме самоубийствено спускане по някакъв баир със сандък без спирачки. Но както обичаше да казва нейната майка, мълчанието е злато (впрочем, майка й често повтаряше и друго: „Кажи си истината, та да посрамиш дявола“, но както повечето хора, Соня проявяваше удивителна селективност в подбора на поговорките).

— Те не са ми счупили ръката — изрече Еди със същия безизразен глас. — Казах го снощи на доктор Хандор, казах и тази сутрин на мистър Нел. Хенри Бауърс ми счупи ръката. С него имаше и други момчета, но Хенри го направи. Ако бях с приятели, това никога нямаше да се случи. Стана така, защото бях сам.

Соня си спомни забележката на мисис Ван Прет, че за детето е по-безопасно да има приятели, и яростта се завърна като свиреп тигър. Тя рязко вирна глава.

— Това няма никакво значение и ти отлично го знаеш! Какво си мислиш, Еди? Майка ти да не е вчерашна? Това ли си мислиш? Много добре знам защо Бауърс ти е счупил ръката. Онзи тъп ирландец намина и при мен. Ръката ти е счупена, защото твоите „приятели“ са се закачали с онова голямо момче. Мислиш ли, че щеше да стане нещо подобно, ако ме беше послушал и се пазеше от тях?

— Не… мисля, че можеше да стане нещо много по-лошо — каза Еди.

— Еди, ти не говориш сериозно.

— Сериозно говоря — каза Еди и тя усети как силата се събира на вълни около него, излъчва се от него. — Бил и другите ми приятели ще се върнат, мамо. Знам това. И когато се върнат, ти няма да ги спреш. Няма да им кажеш нито дума. Те са мои приятели и ти няма да ми ги отнемеш само защото се боиш, че ще останеш сама.

Тя се втренчи насреща му, слисана и ужасена. Сълзи бликнаха от очите й и се застичаха надолу, прорязвайки поточета в сухата пудра по бузите.

— Значи така говориш с майка си вече — проплака тя. — Може би твоите „приятели“ разговарят така с родителите си. Сигурно от тях си се научил.

Със сълзите се чувствуваше в безопасност. Когато започнеше да плаче, Еди също се разплакваше. Подло оръжие, би казал някой, но нима има добри и лоши оръжия, когато защитаваш детето си? Соня мислеше, че не.

Просълзена, тя надигна глава и се почувствува едновременно печална, ограбена, измамена… и сигурна. Еди нямаше да устои пред подобен потоп от сълзи и скръб. Студеният, преценяващ поглед щеше да изчезне. Може би щеше да се позадъха малко, и както винаги това щеше да бъде знак, че борбата е свършила, че е постигнала още една победа… заради него, разбира се. Винаги заради него.

Бе толкова поразена, когато откри на лицето му същото изражение — всъщност то даже се бе засилило — че гласът й секна насред риданията. Под това изражение имаше скръб, ала и тя беше ужасяваща, защото изглеждаше като скръб на възрастен, а от самата мисъл, че Еди може да порасне, паниката винаги почваше да пърха в главата й като подплашена птица. Точно така се чувствуваше в редките случаи, когато си задаваше въпроса какво ли я чака, ако Еди не пожелае да учи в местния Бизнесколеж, или Мейнския университет в Ороно, или колежа „Хюсън“ в Бангор, та да се прибира у дома всяка вечер, какво ли ще стане, ако си намери момиче, ако се влюби, ако поиска да се ожени. Къде е моето място сред всичко това? — крещеше стреснатата птица, когато я налягаха тия странни, едва ли не кошмарни мисли. Къде ще е моето място в подобен живот? Аз те обичам, Еди! Аз те обичам! Грижа се за теб и те обичам! Ти не умееш да готвиш, да переш, да си сменяш чаршафите. И не ти трябва! Аз умея всичко това вместо теб! Умея, защото те обичам!

Той сякаш прочете мислите й.

— Обичам те, мамо. Но обичам и приятелите си. Мисля… мисля, че сама се караш да плачеш.

— Еди, толкова болка ми причиняваш — прошепна тя и нови сълзи размиха, удвоиха, утроиха бледото му лице в очите й.

За разлика от предишните, тия сълзи не бяха нарочно търсени. Тя беше храбра посвоему — бе преживяла смъртта на съпруга си без да рухне, бе си намерила работа по времето на депресията, когато наоколо бродеха тълпи безработни, бе отгледала сина си, бе се сражавала за него, когато се налагаше. Това бяха първите искрени, непритворни сълзи, които проронваше от години насам — може би откакто петгодишният Еди се разболя от бронхит и тя беше сигурна, че детето й ще умре на страдалческото ложе — пламнало от треска, кашлящо, останало без дъх. Сега плачеше заради това ужасяващо възрастно и някак чуждо изражение на лицето му. Боеше се за него, но в известна степен се боеше и от него, от невидимия ореол, който го обгръщаше… и сякаш изискваше нещо от нея.

— Не ме карай да избирам между теб и приятелите си, мамо — каза Еди. Гласът му беше неравен, напрегнат, но все пак уверен. — Не е честно.

— Те са лоши приятели, Еди! — неистово викна тя. — Знам го, усещам го с цялото си сърце, те не ти носят нищо освен болка и скръб!

И най-ужасното бе, че наистина го усещаше; някаква част от съзнанието й бе доловила това в очите на Бил Денброу, докато хлапето стоеше пред нея с ръце в джобовете и рижата му коса пламтеше под лятното слънце. Погледът му бе тъй сериозен, тъй странен и далечен… като сегашния поглед на Еди.

И не се ли рееше около него същият ореол, който сега обгръщаше Еди? Същият, само че още по-силен? Да, така й се струваше.

— Мамо…

Соня стана толкова рязко, че едва не прекатури стола.

— Ще дойда довечера — каза тя. — Шокът, нещастието, болката… оттам идват всичките тия приказки. Знам го. Ти… ти… — Тя се запъна и сред хаоса на обърканите мисли откри първоначалния си текст. — Ти преживя ужасно премеждие, но ще се оправиш. И ще разбереш, че съм права, Еди. Те са лоши приятели. Не са от нашата черга. Не са за теб. Обмисли всичко и се запитай дали мама някога ти е давала лош съвет. Обмисли всичко и… и…

Аз бягам! — помисли тя, разтърсвана от болнаво, мъчително отчаяние. Бягам от собствения си син. О, Господи, моля Те, не позволявай това да се случи!

— Мамо.

За миг тя бе готова да побегне, защото сега той я плашеше, о да, вече не беше само нейният Еди; усещаше в него и другите, неговите „приятели“, ала имаше още нещо — нещо повече даже от тях и Соня се боеше, че то може внезапно да изникне пред нея. Неизвестната сила сякаш се вкопчваше в него също като треската по онова страшно и далечно време, когато беше на пет годинки и едва не умря от бронхит.

Тя спря с ръка върху дръжката на вратата. Не искаше да чуе онова, което щеше да последва… а когато все пак го чу, то бе толкова неочаквано, че отначало не успя да го осъзнае. Сетне разбирането рухна върху нея като бетонен блок и за момент тя се изплаши, че ще припадне.

Еди каза:

— Мистър Кийн рече, че моето лекарство е обикновена вода.

Тя го стрелна с пламтящ поглед.

— Какво? Какво?

— Най-обикновена вода. С някаква добавка, за да има вкус на лекарство. Казва, че се наричало пла-цее-бо.

— Това е лъжа! Най-безсрамна лъжа! От къде на къде ще те лъже така? Нищо де, в Дери има и други аптеки. Сигурно…

— Имах време да го обмисля — изрече Еди тихо и безмилостно, без да я изпуска от поглед, — и мисля, че беше истина.

— Еди, казвам ти, че не е!

Паниката отново пърхаше в главата й.

— Мисля — продължаваше Еди, — че трябва да е вярно, иначе на шишенцето щеше да има някакво предупреждение, че ако прекаляваш с лекарството, може да умреш, или поне да се разболееш. Дори…

— Еди, не искам да те слушам! — извика тя и притисна ушите си с длани. — Ти си… ти си… ти просто не си на себе си, това е!

— Дори да е от ония лекарства, дето ги продават без рецепта, пак им слагат специални инструкции — продължи той, без да повишава глас. Сивите му очи се впиваха в нея и тя сякаш нямаше сили да помръдне, да наведе глава. — Дори да е нещо толкова просто като сиропа за кашлица… или твоя „Геритол“.

Еди помълча. Тя отдръпна ръце от ушите си; вече не можеше да ги удържи. Бяха станали толкова тежки.

— И ми се струва… че ти трябва да си знаела, мамо.

— Еди! — почти изплака тя.

— Защото — продължаваше той навъсен и съсредоточен, сякаш изобщо не я чуваше, — възрастните би трябвало да знаят какви лекарства дават на децата си. Ами че аз посягам към инхалатора по пет-шест пъти на ден. А ти не би ми разрешила, ако си мислеше, че може да… да ми навреди. Защото твоята работа е да ме закриляш. Знам, че е така, ти винаги го казваш. И тъй… знаела ли си, мамо? Знаела ли си, че е обикновена вода?

Тя мълчеше. Устните й трепереха. Имаше чувството, че трепери цялото й лице. Вече не плачеше. Беше прекалено изплашена, за да плаче.

— Защото ако си знаела — говореше навъсеният Еди, — ако си знаела, аз пък бих искал да знам защо. Не съм малък, съобразявам това-онова, но не разбирам защо майка ми ще иска да вярвам, че водата е лекарство… или че имам астма тук — той се потупа по гърдите, — когато мистър Кийн казва, че е само тук — и той посочи главата си.

В този миг тя си помисли, че може да обясни всичко. Щеше да го обясни спокойно и логично. Как се боеше, че Еди ще умре, когато беше на пет годинки, и как нямаше да го преживее, след като бе загубила Франк само преди две години. Как бе осъзнала, че можеш да защитиш детето си само с бдителност и обич, че трябва да го отглеждаш като градинка, която се нуждае от поливане, плевене и понякога — да! — от подкастряне и изкореняване, колкото и да те боли. Щеше да му каже, че понякога за детето — особено за крехко дете като Еди — е по-добре да си мисли, че е болно, отколкото наистина да се разболее. А накрая щеше да му разкаже за убийствената глупост на докторите и за чудодейната сила на обичта; щеше да му каже колко искрено знае, че той има астма и няма значение нито какво дрънкат докторите, нито какви лекарства му предписват. Щеше да му каже, че можеш да се лекуваш и без да дириш помощ от хаванчето на някакъв злобен аптекар. Еди, щеше да каже тя, то е лекарство, защото майчината обич го прави лекарство и аз мога вечно да продължавам това чудо, стига само да ми позволиш. То се крие в силата, която Господ дава на всяка любяща, грижовна майка. Моля те, Еди, моля те, моя едничка обич, трябва да ми повярваш.

Но в крайна сметка не каза нищо. Страхът бе прекалено силен.

— А може би изобщо няма смисъл да говорим за това — продължаваше Еди. — Мистър Кийн може да се е пошегувал. Понякога възрастните… нали ги знаеш, обичат да се шегуват с децата. Защото децата са готови да вярват на всичко. Не е хубаво да лъжеш децата, дори на шега, но понякога възрастните го правят.

— Да — трескаво кимна Соня Каспбрак. — Те обичат да се шегуват и понякога са глупави… зли… и… и…

— Затова ще чакам свиждане с Бил и приятелите — каза Еди, — и ще продължавам да си взимам лекарството против астма. Така ще е най-добре, не мислиш ли?

Едва сега Соня осъзна колко умело — колко жестоко — е хваната в капана. Това беше почти шантаж, но какъв избор й оставаше? Искаше да го попита как може да бъде толкова пресметлив, толкова коварен. Отвори уста… и побърза да стисне устни. В сегашното си състояние Еди можеше и да отговори.

Но едно нещо знаеше със сигурност. Да. Едно беше сигурно — вече никога, никога, никога през живота си нямаше да стъпи в аптеката на онзи клюкар мистър Кийн.

Удивително плахият глас на Еди прекъсна мислите й:

— Мамо?

Озърна се, видя в леглото своя Еди, само Еди и с радост се хвърли към него.

— Ще ме прегърнеш ли, мамо?

Тя го прегърна, само че предпазливо, за да не му причини болка (или да размести някоя отчупена костица, която да се впусне в злокобно пътешествие по кръвоносната система и да прониже сърцето му — та коя майка би искала да убие сина си от обич?), и Еди се притисна към нея.

7.

Що се отнася до Еди, той едва дочака излизането на майка си. През цялото време на страшния разговор бе усещал как дъхът му се трупа, трупа, трупа в гърдите и гърлото — застоял, неподвижен, спарен, блудкав, отровен.

Издържа докато вратата щракна зад гърба й, сетне изхъхри и рухна в леглото задъхан и примрял. Прокисналият въздух ръчкаше нагоре-надолу из гърлото му като горещ ръжен. Без да обръща внимание на болката в ръката, той грабна инхалатора. Лапна пръскалката и изстреля в гърлото си облак лекарство. Докато вдишваше мириса на камфор, през главата му мина: Не ме интересува дали е пла-цее-бо или не, щом помага, думите нямат значение.

Отпусна се на възглавницата със затворени очи, дишайки спокойно за пръв път откакто бе влязла майка му. Боеше се, ужасно се боеше. Думите му, постъпките му — всичко бе негово и все пак изглеждаше съвсем чуждо. Нещо действуваше в него, действуваше чрез него — някаква сила… и майка му също я бе усетила. Бе доловил това в очите й, в разтрепераните й устни. Силата не изглеждаше зла, ала нейната колосална мощ го плашеше. Беше като да се качиш на някоя опасна въртележка в лунапарка и изведнъж да откриеш, че каквото и да правиш, няма начин да слезеш преди да е спряла.

Няма връщане, помисли Еди, усещайки горещата, дразнеща тежест на гипса около счупената си ръка. Никой не ще се прибере у дома, преди да стигнем до края. Но толкова ме е страх, Господи, толкова ме е страх. И той разбра, че истинската причина да се бори за своите приятели е нещо, което никога не би изрекъл пред майка си: Сам не бих издържал това.

Поплака малко, а после се унесе в неспокойна дрямка. Сънува мрак, сред който безконечно тътнат загадъчни машини — двигатели на подземни помпи.

8.

Същата вечер небето отново се въсеше застрашително, когато Бил и другите Неудачници пристигнаха в болницата. Еди не се учуди, като ги видя да влизат един след друг в стаята му. Знаеше, че ще дойдат.

Целият ден беше горещ — по-късно всички щяха единодушно да твърдят, че третата юлска седмица е била най-горещото време на едно изключително жарко лято — и около четири часа следобед в небето започнаха да се трупат колосални пурпурно-черни облаци, набъбнали от дъжд и светкавици. Хората сновяха по работа забързано и малко тревожно, хвърляйки час по час погледи към небосвода. Повечето смятаха, че привечер ще завали като из ведро и дъждът ще отмие част от натегналата из въздуха влага. Около шест часа парковете и игрищата на Дери, и без това обезлюдени от летния период, изведнъж опустяха напълно. Все още не валеше и облачните грамади висяха неподвижно, без да хвърлят сянка в странно прежълтялата светлина на късния ден. Нейде тежко тътнеха гръмотевици — и заедно с дрезгавия лай на някакво куче и тихото бучене на коли по Главната улица това бяха единствените звуци, проникващи в стаята на Еди преди да пристигнат Неудачниците.

Бил беше пръв, след него Ричи. После влязоха Бевърли и Стан, сподирени от Майк. Бен влезе последен. Беше със снежнобяло поло и явно се чувствуваше адски неудобно.

Пристъпиха към леглото му бавно и тържествено. Даже Ричи не се усмихваше.

Лицата им, помисли смаяно Еди. Боже мили, лицата им!

Виждаше в тях онова, което майка му бе открила у него преди няколко часа — странното съчетание на сила и безпомощност. В жълтата светлина на прииждащата буря лицата им изглеждаха призрачни, сенчести, далечни.

Преминаваме, помисли Еди. Преминаваме в нещо ново — сега сме на границата. Но какво ни чака отвъд? Къде отиваме? Къде?

— Здра-а-вей, Е-е-еди — каза Бил. — К-к-как си?

— Окей, Шеф Бил — отвърна Еди и опита да се усмихне.

— Вчера май си имал страхотен ден — обади се Майк.

Далечен тътен сякаш подкрепи думите му. В стаята не бе включено нито осветлението, нито нощната лампа и всички сякаш тънеха и отново изплуваха от безжизненото зарево на гаснещия ден. Еди си представи как тая мъртвешка светлина прихлупва сега целия град, как виси неподвижно над парка Маккарън, как вмъква безредни, парцаливи лъчи в Моста на целувките през надупчения покрив, как превръща в опушено стъкло плиткото и широко русло на Кендъскиг из Пущинака; представи си как буреносните облаци лазят и лазят над килнатите люлки и катерушки в задния двор на прогимназията; представи злокобната жълта светлина и безмълвието, като че целият град е заспал… или мъртъв.

— Да — каза той. — Голям ден беше.

— Вдру-хху-угиден в-вечерта м-моите хора отиват на ки-ки-кино — каза Бил. — З-за но-о-овите ф-филми. Т-тогава ще ги на-а-правим. Сръ-сръ-сръ…

— Сребърните топчета — довърши Ричи.

— Мислех, че…

— Така ще е по-добре — каза Бен. — Все още мисля, че можем да отлеем куршуми, обаче само с мислене работа не се върши. Ако бяхме възрастни…

— О, да, ако бяхме възрастни, светът щеше да е розов — прекъсна го Бевърли. — Възрастните могат да изработят каквото си искат, нали? Възрастните могат да правят каквото си искат и все излиза правилно. — Тя се изсмя сипкаво и нервно. — Бил иска аз да стрелям срещу То. Представяш ли си, Еди? Сега ще ми викаш Бевърли Поразяващата ръка.

— Не знам за какво говориш — каза Еди, но мислеше, че разбира, или поне отчасти си изяснява нещата.

Бен обясни. Ще стопят един от сребърните долари и ще направят две сребърни топчета, горе-долу колкото сачми от лагер. После, ако на Нийбълт стрийт 29 наистина живее върколак, Бевърли ще му вкара в черепа сребърно топче с прашката на Бил. Сбогом на върколака. А ако е вярна идеята за едно същество с много лица — сбогом на То.

По лицето на Еди навярно се бе изписало странно изражение, защото Ричи се разсмя и кимна.

— Знам как се чувствуваш, мой човек. Когато Бил взе да ми дрънка, че ще е по-добре да вземем прашката вместо пищова на татко му, реших, че вече му хлопа и последната здрава дъска. Обаче днес следобед… — Той се разкашля. Без малко да добави: „след като майка ти ни духна под опашките“, но подобен израз бе явно неуместен. — Днес следобед отскочихме до сметището. Бил си носеше прашката. Гледай. — Ричи измъкна от задния си джоб сплескана консервна кутия, която някога бе съдържала ананасов компот. В средата зееше назъбен отвор с диаметър около пет сантиметра. — Бевърли го направи с камък от двайсет крачки. Повече ми мяза на дупка от куршум 38-ми калибър. Мърсини де Устацио бе убеден. А когато Мърсини де Устацио е убеден, значи вярва безпределно.

— Да дупчиш консерви е едно — каза Бевърли. — Ако е нещо друго… нещо живо… Би трябвало Бил да го стори. Наистина.

— Н-не — възрази Бил. — Вси-ххи-ички о-опитахме. Н-нали видя к-к-какво стана?

— Какво стана? — запита Еди.

Бил обясни бавно и колебливо, а Бевърли гледаше през прозореца и хапеше побелелите си устни. Сама не можеше да си обясни защо, но изпитваше нещо повече от страх — дълбоко се притесняваше от онова, което бе станало днес. Тази вечер, докато идваха към болницата, тя отново се впусна в яростен спор, като се мъчеше да им внуши, че все пак трябва да опитат сребърните куршуми… не защото бе по-убедена от Бил и Ричи, че куршумите ще помогнат в опасния миг, а защото — ако нещо се случеше в онази къща — оръжието щеше да бъде в ръцете

(на Бил)

на някой друг.

Но фактите си оставаха факти. И шестимата бяха изпробвали с прашката по десет изстрела срещу консервни кутии, подредени на двадесет метра разстояние. Ричи улучи само една мишена (а и то беше страничен удар), Бен две, Бил четири, Майк пет.

Бевърли стреляше почти небрежно, сякаш изобщо без да се цели, но порази девет от десетте кутии право в средата. Десетата се катурна, когато камъкът я чукна по ръба.

— Обаче о-ххот-начало т-трябва да приготвим бъ-бъ-боеприпасите.

— Вдругиден значи? — кимна Еди. — Дотогава трябва да ме изпишат.

Майка му щеше да протестира… но не прекалено. Не и след днешния следобед.

— Боли ли те ръката? — запита Бевърли. Беше с розова рокля (не роклята от съня; но може би наистина бе дошла със зелена рокля днес, когато мама ги пропъди), върху която бе апликирала пъстри цветчета. По краката й се обтягаше копринен или найлонов клин; с него изглеждаше като възрастна дама и същевременно приличаше на съвсем малко момиченце, навлякло дрехите на майка си. Лицето й беше спокойно и мечтателно. Еди си помисли: Бас държа, че точно така изглежда, когато спи.

— Не много — каза той.

Побъбриха малко под съпровода на далечните гръмотевици. Еди не ги попита какво е станало при предишното им идване в болницата и никой не спомена за това. Ричи извади йо-йо, раздвижи го нагоре-надолу по конеца и пак го прибра.

Разговорът се влачеше мудно и в една от паузите тихо щракане накара Еди да вдигне глава. Бил държеше нещо и Еди усети как за миг сърцето му тревожно подскочи. За част от секундата бе помислил, че е нож. Но после Стан включи лампата, сенките се разбягаха и Еди видя, че Бил е извадил обикновена химикалка. Под електрическите лъчи всички отново изглеждаха естествени, реални, просто приятели — и нищо повече.

— Мисля, че трябва да се подпишем на гипса ти — каза Бил. Погледът му се впи в очите на Еди.

Но не е само това, тревожно помисли Еди във внезапен пристъп на прозрение. Договор е. Договор е, нали, Шеф Бил, или поне най-близкото подобие на договор, до което някога ще стигнем. Изпита страх… а после срам и гняв към самия себе си. Ако си бе счупил ръката преди това лято, кой щеше да подпише гипса? Никой освен майка му и може би доктор Хандор. Кой още? Лелите от Хейвън?

Те бяха негови приятели, а майка му грешеше — не бяха лоши приятели. Може би, помисли той, изобщо не съществуват добри и лоши приятели… може би просто има приятели, хора, които се застъпват за теб, когато страдаш и ти помагат да не си толкова самотен. Може би заради тях винаги си струва да се боиш, да се надяваш, да живееш. И дори да умреш, ако трябва. Няма добри приятели. Няма лоши приятели. Има само хора, с които желаеш да бъдеш, не можеш да не бъдеш; хора, които изграждат дома си в сърцето ти.

— Добре — дрезгаво прошепна Еди. — Добре, Шеф Бил, ще бъде чудесно.

Бил тържествено се наведе над леглото и с едри, криви букви изписа името си върху грапавия гипс около заздравяващата ръка на Еди. Ричи се подписа със замах. Дебелият Бен имаше поразително строен, наклонен почерк. Буквите сякаш бяха готови да се килнат при най-лекия допир. Майк се подписа бавно и неумело, защото беше левак и не можеше да подбере удобен ъгъл. Намести името си над лакътя и го обгради с кръгче. Когато Бевърли се приведе напред, Еди долови аромата на някакъв лек парфюм с дъх на цветя. Тя се подписа със заоблен, ученически почерк. Стан беше последен и вмъкна името си със ситни, икономични буквички до китката на Еди.

Сетне всички отстъпиха назад, сякаш съзнаваха какво са направили. Навън отново тътнеха гръмотевици. Мълнии хвърляха кратки, тръпнещи отблясъци по дъсчените стени на болницата.

— Това ли е? — запита Еди. Бил кимна.

— Ако мо-о-ожеш, ела у нъ-нъ-нас вдру-хху-угиден след ве-ве-вечеря.

Еди кимна и темата бе приключена.

Отново подхванаха разхвърлян, почти безцелен разговор. Част от него засягаше най-популярната тема в Дери през този месец — съдебния процес срещу Ричард Маклин за кървавото убийство на доведения му син Дорси и изчезването на по-големия брат Еди Коркоран. Оставаха още два дни до рухването на Маклин и неговата изповед през сълзи от подсъдимата скамейка, но Неудачниците единодушно смятаха, че той едва ли има нещо общо с изчезването на Еди. Момчето бе избягало… или бе станало жертва на То.

Тръгнаха си към седем без четвърт, а дъждът все се бавеше. Продължи да се бави още дълго след като майката на Еди дойде, поседя и си отиде (беше ужасена от подписите върху гипса и още по-ужасена от неговото решение да напусне болницата на следващия ден — тя бе разчитала да го остави поне седмица в абсолютен покой, та „да се слепне“ счупеното, според нейния израз).

След време буреносните облаци се разпаднаха и вятърът ги отнесе. В Дери не падна нито капка дъжд. Въздухът продължаваше да тегне от влага и хората спяха на верандите, по моравите пред къщи или дори си изнасяха спални чували в близките ниви.

Заваля на следващия ден, малко след като Бевърли видя как с Патрик Хокстетър се случи нещо ужасно.