Стивън Кинг
То (18)

2.

екунда, Ръ-ричи. Имаш един стра-а-ахотен на въ-въ-врата.

— О, Господи — изпъшка Ричи. Ненавиждаше комарите. Дребни летящи вампири, това бяха всъщност проклетите гадинки. — Убий го, Шеф Бил.

Бил го зашлеви по врата.

— Оу!

— Гле-ххе-едай!

Бил протегна длан пред лицето на Ричи. Около размазания комар тъмнееше безформено кърваво петънце. Моята кръв, помисли Ричи, ще я смучете, а, твари гадни!

И от устата му излетя нечленоразделно възклицание на погнуса.

— Н-не бо-о-ой се — каза Бил. — Т-тоя скапаняк в-вече няма да та-та-танцува.

Те продължиха напред, разпъждайки с ръце комарите и облаците ситни мушици, привлечени от нещо в аромата на тяхната пот — много години по-късно това нещо щеше да бъде наречено „феромони“.

— Бил, кога ще разкажеш на другите за сребърните куршуми? — запита Ричи докато наближаваха полянката. В случая „другите“ означаваше Бев, Еди, Майк и Стан — но Ричи подозираше, че Стан вече има доста ясна представа какво издирват в Общинската библиотека. Стан беше умен — прекалено умен, а много хубаво не е на добро, мислеше си понякога Ричи. Онзи ден, когато Майк донесе в Пущинака татковия си албум, Стан едва не откачи. Всъщност Ричи беше почти уверен, че повече няма да го видят и Клубът на Неудачниците ще се превърне в секстет (Ричи много обичаше тази дума и винаги натъртваше на първата сричка). Но на следващия ден Стан пристигна както винаги и от тогава Ричи взе да го уважава още повече. — Днес ли ще им кажеш?

— Н-не дъ-дъ-днес — отвърна Бил.

— Не ти се вярва да стане, нали?

Бил сви рамене и Ричи, който навярно разбираше Бил Денброу както никой друг (по-добре щеше да го разбира единствено Одра Филипс, но дотогава имаше още много години), усети какво би казал Бил, ако можеше да се отърве от товара на заекването: че хлапета, които отливат сребърни куршуми, се срещат само в детските книжки и комикси. С други думи — щуротии. Опасни щуротии. Да, можеха да опитат. Да, Бен Ханском можеше и да успее. Да, на кино би станало както трябва. Но…

— Е?

— Имам и-ххи-дея — каза Бил. — По-проста. Но само ако Бе-бе-бевърли…

— Какво Бевърли?

— Нищо.

И Бил прекрати разговора.

Излязоха на полянката. Ако човек се вгледаше по-внимателно, би му се сторило, че тревата изглежда посмачкана — някак овехтяла. Дори би могъл да си помисли, че има нещо изкуствено — едва ли не нарочно търсено — в шарката от сухи листа и борови иглички по чимовете. Бил се наведе, вдигна хартийка от шоколадов десерт „Ринг Динг“ — личеше, че Бен е минавал оттук — и разсеяно я пъхна в джоба си.

Момчетата пристъпиха към средата на полянката… и изведнъж отпред с ръждиво скърцане се надигна парче земя с размери десет на трийсет сантиметра. От мрака на черния отвор надничаха нечии очи и за миг Ричи потрепери. Но това бяха очите на Еди Каспбрак… и именно Еди, когото след седмица щяха да посещават в болницата, изрече с глух глас:

— Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?

Долу се разкискаха, просветна лъчът на фенерче.

Ричи приклекна, засука невидим мустак и обяви с Гласа на Панчо Ваниля:

— Селски доброволци от ла полициа пристигнали тук, сеньоррр.

— Тъй ли? — обади се изпод земята Бевърли. — Разбойници, доброволци, всички сте от един дол дренки.

— Дренки? — възторжено се провикна Ричи. — Не ти щем смрадливите дренки!

— Върви по дяволите, Панчо! — отвърна Еди и захлопна прозорчето. Отдолу пак долетя приглушен смях.

— Излезте с вдигнати ръце! — заповяда Бил с плътен, възрастен глас и закрачи напред-назад по чимовете над къщичката. Забеляза, че земята поддава под тежестта му, но само едва-едва; бяха свършили добра работа. — Нямате никакъв шанс! — изрева той и в този миг се виждаше като безстрашния Джо Фрайди от радиопиесите. — Излизайте, гадове! Инак ще влезем със СТРЕЛБА!

И за да подчертае заплахата, той подскочи на място. Отдолу се раздадоха писъци и смях. Бил се усмихваше, без да усеща замисления поглед на Ричи — в този кратък миг Ричи го наблюдаваше тъй, както възрастен гледа дете.

Той не знае, че понякога не заеква, помисли Ричи.

— Пусни ги, Бен, преди да са продънили покрива — каза Бев.

След малко вратичката се отвори като люк на подводница. Бен подаде глава. Беше изчервен до уши. Ричи веднага се досети, че е седял до Бевърли.

Двамата се спуснаха долу и Бен затвори капака. Сега всички седяха със свити колене край дъсчените стени и фенерчето на Бен едва осветяваше лицата им.

— Е, к-какво ста-а-ава? — запита Бил.

— Нищо особено — каза Бен. Наистина седеше до Бевърли и зачервеното му лице изглеждаше невероятно щастливо. — Просто…

— Кажи им, Бен — прекъсна го Еди. — Кажи им всичко! Да видим какво мислят!

— Няма да ти се отрази добре на астмата — обади се Стан с подчертано практичен и трезв глас, сякаш искаше да добави: „все някой трябва да е разумен в тази компания“.

Прегърнал коленете си с ръце, Ричи седеше между Майк и Бен. Тук долу царуваше прекрасна, тайнствена прохлада. Следейки как светлият лъч прескача от лице на лице, той забрави за момент онова, което го бе поразило само преди минута.

— За какво става дума? — запита той.

— А, Бен ни разправяше за някаква индианска церемония — обясни Бев. — Обаче Стан е прав, няма да ти се отрази добре на астмата, Еди.

— Може пък нищо да не ми стане — възрази Еди. Ричи с уважение забеляза, че в гласа му почти не се долавя тревога. — Обикновено имам пристъпи само когато съм нервен. Както и да е, бих искал да опитам.

— К-какво да о-о-опиташ? — запита Бил.

— Церемонията на Димната яма.

— К-к-какво е това?

Фенерчето подскочи нагоре и Ричи надигна очи. Докато Бен обясняваше, лъчът танцуваше безцелно по дъсчения покрив на къщичката. От време на време осветяваше олющената и нащърбена махагонова врата, която седмината бяха домъкнали от сметището преди три дни — един ден преди да се разчуе за убийството на Джими Кълъм. Ричи си спомняше за Джими Кълъм, че беше кротко момченце, също носеше очила и в дъждовните дни обичаше да играе на думи. Вече няма да играе на думи, помисли той и потръпна. В полумрака никой не забеляза това, но Майк Хенлън, който седеше плътно до него, любопитно извърна глава.

— Ами… миналата седмица взех от библиотеката една книга — говореше Бен. — Казва се „Призраци от Великите равнини“ и вътре пише какви индиански племена са живели из западните области преди сто и петдесет години. Много племена: пайоти, поуни, кайови, отоези и команчи. Страшно хубава книга. Толкова ми се ще някой път да отида там, където са живели. Айова, Небраска, Колорадо, Юта…

— Остави това и разказвай за Церемонията на Димната яма — сръчка го с лакът Бевърли.

— Ей сега — кимна той. — Веднага.

И Ричи си помисли, че Бен би отговорил същото, ако Бевърли го сръчкаше с лакът и заповядаше: „Хайде, Бен, готов ли си да изпиеш отровата?“

— Разбирате ли, всички ония индианци са имали една специална церемония и нашата къщичка ми напомни за нея. Когато трябвало да вземат важно решение — дали да потеглят след стадата бизони, къде да намерят прясна вода, дали да се бият с враговете или да отстъпят — те изкопавали дълбока яма и я покривали с клони, оставяйки само един малък отвор най-отгоре.

— Дъ-дъ-димната яма — обади се Бил.

— Твоята съобразителност винаги ме е смайвала, Шеф Бил — подметна Ричи със съвършено сериозен глас. — Що не вземеш да се включиш в телевизионното състезание „Двайсет и едно“? Сигурно ще побъркаш и самия Чарли Ван Дорън.

Бил се престори, че замахва. Ричи отскочи и яко си цапардоса главата в една дъска.

— Оу!

— Хак ти е! — заяви Бил.

— Сега вече аз решавал да ти свети маслото, скапан гринго — закани се Ричи. Не ти щем смрадливите…

— Престанете, момчета! — скастри ги Бевърли. — Това е интересно.

И тя хвърли на Бен толкова топъл поглед, че Ричи очакваше всеки миг от ушите на Камарата да избухнат облачета пара.

— Добре, Б-б-бен — каза Бил. — Про-ххо-дължавай.

— Дадено — едва изграчи Бен. Той се изкашля и продължи малко по-спокойно: — След като приготвяли ямата, индианците запалвали огън на дъното. Слагали влажни съчки, за да се вдига много дим. После всички воини слизали долу и сядали край огъня. Ямата се изпълвала с пушек. В книгата пишеше, че това било не само религиозна церемония, но и един вид състезание, нали ме разбирате? След около половин ден повечето индианци излизали навън, защото вече не издържали на пушека. Оставали само двама-трима. И се смята, че трябвало да им дойдат видения.

— Да бе, то и аз ще имам видения, ако гълтам пушилката пет-шест часа наред — подхвърли Майк и всички се разсмяха.

— Виденията трябвало да подскажат на племето как да постъпи — каза Бен. — И не знам дали е вярно или не, обаче в книгата пишеше, че най-често виденията не лъжели.

Настана тишина и Ричи погледна към Бил. Усещаше, че всички са впили очи в Бил и му се стори — отново — че разказът на Бен за димната яма е нещо повече от обикновен химически опит или фокус, за който прочиташ в някоя книга и решаваш да го изпробваш. Знаеше това, и другите го знаеха. А може би най-добре знаеше Бен. От тях се очакваше да го сторят.

Смята се, че трябвало да им дойдат видения… Най-често виденията не лъжели.

Ричи помисли: Бас държа, ако го питаме, Камарата ще ни каже, че книгата буквално му се е пъхнала в ръцете. Сякаш нещо е искало той да прочете точно тази книга, а после да ни разкаже за димната яма. Защото и тук има племе, нали? Да. Ние. А и май наистина ни трябва да узнаем какво предстои тепърва.

Тази мисъл породи друга: Дали всичко това е трябвало да се случи? Дали точно това се е очаквало да стане, откакто на Бен му хрумна да построим къщичка под земята, а не на дърво? Докъде сме стигнали със собствените си мозъци и откъде някой друг започва да мисли вместо нас?

Навярно в известен смисъл тази идея би трябвало да го успокоява. Приятно е да си въобразяваш, че нещо по-голямо, нещо по-умно се нагърбва с цялото мислене вместо теб — както възрастните поемат грижата за твоята прехрана, купуват ти дрехи, разпределят ти времето… а Ричи бе убеден, че загадъчната сила, която ги обедини, която използуваше Бен като вестоносец на посланието за димната яма — тази сила няма нищо общо с другата, която убива деца. Това бе някаква противосила, нещо враждебно на другото… на…

(добре де, кажи си го направо)

на То. И все пак никак не му се нравеше мисълта, че не владее собствените си постъпки, че го подтикват, че го управляват.

Всички гледаха Бил; всички чакаха да чуят какво ще каже.

— Зъ-зъ-наете ли — рече той, — звучи мъ-много г-г-гот.

Бевърли въздъхна, Стан се размърда тревожно… и нищо повече.

— Мъ-мъ-много г-гот — повтори Бил, свел поглед към дланите си… и може би всичко бе само игра на въображението или на треперещото фенерче в ръката на Бен, ала Ричи имаше чувството, че въпреки широката усмивка Бил е пребледнял от страх. — Може и да ни т-трябва ви-видение, та да решим к-как ще се с-с-справим с нашия про-про-ххоблем.

А ако някой има видение, помисли Ричи, това ще е Бил. Но грешеше.

— Кой знае — каза Бен, — току-виж се оказало, че тоя номер става само при индианците, а за нас е нищо и половина.

— Да бе, сигурно всички ще припаднем от пушека и ще измрем долу — мрачно допълни Стан. — Направо нищо и три четвърти.

— Не искаш ли да го правим, Стан? — запита Еди.

— Май все пак искам — каза Стан и въздъхна. — Знаете ли, покрай вас и аз взех да се побърквам. — Той погледна Бил. — Кога?

— Ами п-по-добро вре-ххе-еме от днес и-ххи-има ли?

Всички млъкнаха стреснато и се умислиха. После Ричи се изправи, бутна капака и отвън нахлу меката светлина на безветрения летен ден.

— Нося си брадвичката — каза Бен, докато се измъкваше подир него. — Кой ще ми помогне да насечем влажни съчки?

В крайна сметка всички тръгнаха да му помагат.

3.

Подготовката им отне около час. Насякоха четири-пет наръча зелени клони и Бен ги окастри от листата и ситните вейки.

— Страхотно ще димят — заяви той. — Даже се чудя как ще ги подпалим.

Бевърли и Ричи отскочиха до брега на Кендъскиг и домъкнаха цял товар едри камъни в якето на Еди (майка му го караше да си носи яке и в най-големите жеги — винаги може да завали, твърдеше мисис Каспбрак, но ако имаш яке, няма да се намокриш). Докато се връщаха с камъните към къщичката, Ричи подхвърли:

— Тая работа не е за теб, Бев. Ти си момиче. Бен каза, че в ямата слизали само воините, не и жените им.

Бевърли спря и го огледа едновременно весело и сърдито. Над челото й бе надвиснала непокорна къдрица; тя изпъна долната си устна и духна кичура нагоре.

— Мога да те преборя по всяко време, Ричи. Сам знаеш.

— Туй хич не е важно, мис Скаалет! — опули се Ричи насреща й. — Женско си, значи, и както щеш га върти, пак женско ша оставаш! Не мязаш на ендихянец и туй то!

— Тогава ще съм индианка — каза Бевърли. — А сега ще ги носим ли тия камъни нагоре, или искаш да ти метна няколко по дрисливия череп?

— Олеле Божке, мис Скаалет, туй църно момче никогиш не е дрискало през черепа! — изпищя Ричи.

Бевърли се задъха от смях, изтърва края на якето и камъните се разсипаха. Докато ги събираха, тя гълчеше Ричи, а той се жалваше с разни Гласове и си мислеше колко е красива.

Всъщност Ричи не беше сериозен, когато предложи да я изключат от церемонията защото е момиче, но се оказа, че Бил Денброу има точно това намерение.

Изчервена от гняв, тя застана срещу него с ръце на кръста.

— Тия приказки да си ги натъпчеш в задника, Пелтек! Как тъй ще ме изключваш, не съм ли вече от клуба?

Бил обясни търпеливо:

— Н-не е така, Б-б-бев, сама зна-хха-аеш. Някой трябва да о-о-остане горе.

— Защо?

Бил се опита да отговори, но думите отново заседнаха на гърлото му. Той се озърна към Еди за помощ.

— Стан вече го каза — тихо поясни Еди. — Заради пушека. Бил смята, че може наистина да стане така — всички да припаднем долу. Тогава ще умрем. Бил казва, че от това загиват най-много хора при пожарите. Не изгарят. Задушават се от дима. И ако…

Бевърли се завъртя към Еди.

— Добре де. Значи той иска за всеки случай някой да остане горе?

Еди печално кимна.

— Защо не остави тебе? Нали ти имаш астма?

Еди мълчеше. Тя пак се обърна към Бил. Другите стояха наоколо с ръце в джобовете и съзерцаваха връхчетата на гуменките си.

— Защото съм момиче, така ли? Там е цялата работа, нали?

— Бе-бе-бе-бе…

— Можеш и да не говориш — отсече тя. — Само дай знак с глава. Главата ти не заеква, нали? Защото съм момиче — това ли е?

Бил неохотно наведе глава.

Още една-две секунди тя го гледа с разтреперани устни и Ричи очакваше да заплаче. Но вместо това Бевърли избухна.

— Като е така, майната ти! — Тя завъртя глава към другите и те се свиха от докосването на нейния огнен, едва ли не радиоактивен поглед. — И на всички вас майната ви, ако мислите същото. — Тя пак се обърна към Бил и го обсипа с канонада от бързи, отсечени думи. — Това е нещо повече от някаква посрана детинска игра като гоненица, престрелка или криеница и ти отлично го знаеш, Бил. От нас се очаква да го сторим. Това е включено в играта. И нямаш право да ме изгониш само защото съм момиче. Разбра ли? Гледай по-бързо да разбереш, инак си тръгвам още сега. А тръгна ли си, вече няма да се върна. Никога. Разбра ли?

Тя млъкна. Бил я гледаше. Той като че си бе възвърнал спокойствието, но Ричи изведнъж изпита страх. Усещаше, че сега е под заплаха самият им шанс да победят, да открият пътя към онова, което бе убило Джордж Денброу и другите деца, да стигнат до него и да го унищожат. Седем, помисли Ричи. Това е магическо число. Трябва да бъдем седмина. Така се полага.

Нейде в далечината запя птица; млъкна; отново запя.

— До-о-обре — каза Бил и Ричи въздъхна от облекчение. — Обаче нъ-нъ-някой т-трябва да остане го-ххо-оре. К-кой иска?

Ричи беше уверен, че или Еди, или Стан ще поеме това задължение, но Еди не каза нищо. Стан стоеше блед, мълчалив и замислен. Майк беше застинал неподвижно с палци под колана като Стив Маккуин в „Търси се жив или мъртъв“ и само въртеше очи насам-натам.

— Ха-а-айде де — подкани ги Бил и Ричи осъзна, че вече няма място за шеги и игрички; страстната реч на Бев и сериозното, състарено лице на Бил превръщаха всичко в жестока реалност. Предстоеше им част от задачата — може би също тъй опасна, както неотдавнашната експедиция до къщата на Нийбълт стрийт 29. Знаеха го… и никой не отстъпваше. Внезапно го изпълни гордост, огромна гордост, че е един от тях. След толкова години пренебрежение от всички страни, днес го приемаха сериозно. Най-сетне го приемаха сериозно. Не знаеше дали все още са неудачници или не, но знаеше поне едно — че са заедно. Бяха приятели. Страхотни приятели. Ричи свали очилата и енергично ги избърса с крайчето на ризата си.

— Знам как ще го направим — каза Бев и извади от джоба си плоско картонено кибритче. Отпред бяха отпечатани (толкова ситно, че човек трябваше да ги гледа с лупа) снимките на тазгодишните кандидатки за титлата Мис „Рейнголд“. Бевърли драсна една клечка и веднага духна пламъчето. След това откъсна още шест и прибави към тях изгорялата. Обърна гръб на момчетата и когато отново се завъртя, от юмрука й стърчаха белите крайчета на седем картонени клечки. — Който изтегли изгорялата клечка, остава горе да ни измъква, ако вземем да припадаме.

Бил я изгледа замислено.

— Т-така ли г-г-го и-ххи-искаш?

Тя му се усмихна и цялото й лице грейна като пролетно утро.

— Да, глупчо глупав, така го искам. А ти?

— О-ххо-бичам те, Бев — каза той и по бузите й сякаш плъзна огнена вълна.

Бил като че не забеляза това. Огледа внимателно клечките в юмрука на Бев и след малко изтегли една. Синята фосфорна главичка беше цяла. Бевърли се завъртя и протегна останалите шест към Бен.

— И аз те обичам — дрезгаво изрече Бен. Лицето му бе придобило цвета на зряла слива; дишаше тежко, сякаш всеки миг щеше да го повали сърдечен удар. Но никой не се разсмя. Нейде из дебрите на Пущинака отново запя птица. През главата на Ричи мина нелепата мисъл: Стан сигурно знае каква е.

— Благодаря ти — усмихна се Бев и Бен изтегли клечка. Главичката беше цяла.

Бевърли протегна ръка към Еди. По устните на Еди затрепери плаха усмивка — невероятно мила и почти сърцераздирателно уязвима.

— И аз те обичам, Бев — каза той и дръпна клечката без да гледа. Главичката беше здрава.

Бевърли предложи оставащите четири клечки на Ричи.

— Аз много ша та обича, мис Скаалет! — провикна се той и замляска с устни. Бевърли само се поусмихна кротко и Ричи изведнъж се засрами. — Обичам те, Бев — каза той и я погали по косата. — Страхотна си.

— Благодаря ти — отвърна тя.

Ричи изтегли клечка и я огледа, твърдо убеден, че е избрал изгорялата. Но грешеше.

Бев се обърна към Стан.

— Обичам те — каза Стан и дръпна клечка от юмрука й. Не беше изгорялата.

— Сега сме само ти и аз — каза тя и протегна на Майк последните две.

Майк пристъпи напред.

— Не те познавам достатъчно, за да те обичам — каза той, — ала те обичам въпреки всичко. Като вземеш да се караш, сигурно и майка ми можеш да стреснеш.

Всички се разсмяха и Майк изтегли клечка. Главичката отново беше здрава.

— И-ххи-зглежда, че все пак с-с-си ти, Бев — каза Бил.

С гримаса на отвращение — толкова шум за нищо — Бевърли разтвори длан.

Главичката на последната клечка беше синя и цяла.

— П-по-ххо-одменила с-си я! — възкликна Бил.

— Не. Не съм. — В гласа й нямаше нито гняв, нито протест — това би изглеждало подозрително — а само върховно изумление. — Бога ми, не съм.

И тя им показа дланта си. Всички видяха бледа следа от въгленчето на изгорялата клечка.

— Бил, кълна се в майка си.

Бил я огледа мълчаливо и кимна. Като по негласно споразумение останалите му подадоха клечките. Седем на брой, всичките със здрави главички. Стан и Еди полазиха по земята, но не откриха изгоряла клечка.

— Не съм — повтори Бев, без да се обръща към когото и да било.

— И какво ще правим сега? — запита Ричи.

— Сли-ххи-изаме всички — каза Бил. — Защото т-това се о-ххо-очаква от нас.

— Ами ако припаднем? — запита Еди.

Бил отново погледна към Бевърли.

— Ако Б-бев к-казва и-ххи-истината, а т-тя не лъ-ъ-ъже, значи няма да при-при-припаднем.

— Откъде знаеш? — запита Стан.

— Пъ-пъ-просто знам.

Птицата пак запя.

4.

Най-напред слязоха Бен и Ричи, а другите им подадоха камъните един по един. Ричи ги прехвърляше на Бен, който оформи каменно кръгче сред утъпкания глинест под.

— Добре — каза той. — Стига толкова.

Останалите слязоха, всеки с наръч от зелените клони, които бяха насекли с брадвичката на Бен. Бил беше последен. Той затвори капака и открехна тясното прозорче.

— Г-го-о-тово. Т-това ще ни е о-ххот-душникът. Имаме ли п-п-подпалки?

— Ако искаш, вземи това — предложи Майк и измъкна от джоба си оръфана книжка с комикси. — Вече я изчетох.

С бавни, съсредоточени движения Бил накъса страниците една по една. Насядали край стените рамо до рамо и коляно до коляно, другите го гледаха мълчаливо. В землянката се сгъстяваше напрегната тишина.

Бил натрупа върху хартията тънки клончета и се озърна към Бевърли.

— Н-нали имаш к-ки-ххи-ибрит?

Тя драсна клечката и в полумрака заигра жълта светлинка.

— Тия проклети клони сигурно изобщо няма да прихванат — изрече Бевърли с леко потрепващ глас, докато докосваше хартията с пламъчето оттук-оттам. Когато клечката догоря до пръстите й, тя я метна сред съчките.

Над огнището с пращене избликнаха жълти пламъци, чиято светлина очерта контрастно всяка подробност по детските лица. В този миг Ричи повярва напълно на разказа за индианците и си помисли, че навярно точно така е ставало в ония древни времена, когато думата „бял човек“ все още е била само нелепа мълва за храбрите племена, които вървели подир бизоновите стада, а стадата били толкова грамадни, че покривали равнината от хоризонт до хоризонт и тропотът им отеквал като земетресение. Представяше си тези кайови, поуни или още някакви индианци — те седят в димната яма коляно до коляно и рамо до рамо, гледат как пламъците подскачат и се впиват в зеленото дърво като възпалени язви, слушат тихото равномерно съскане на капещия сок и очакват да дойде видението.

Да. Седнал тук долу, Ричи можеше да повярва на всичко това… а гледайки с колко мрачни лица се взират приятелите му в догарящите страници от комикса, той разбираше, че и те вярват.

Клоните припламваха. Къщичката започна да се изпълва с дим. Една част излиташе през отдушника и се сбираше на памучнобели облачета като димни сигнали в индиански филм с Рандолф Скот и Оди Мърфи. Но въздухът навън беше неподвижен и липсата на течение задържаше повечето пушек долу. Очите сълзяха, гърлата тръпнеха от лютивия му допир. Ричи чу как Еди се изкашля два пъти — сух звук, като пращене на вехти дъски — и пак млъкна. Не трябваше да е тук, помисли той… но очевидно нещо друго решаваше вместо тях.

Бил метна още наръч зелени съчки върху тлеещия огън и запита с изтънял, почти неузнаваем глас:

— Някой д-да има вих-вих-идения?

— Бълнувам как ще се измъкна оттук — отвърна Стан Юрис.

Бевърли се изсмя, но смехът й веднага премина в задавена кашлица.

Ричи отметна глава до стената и се загледа в отдушника — правоъгълниче от бледа матова светлина. Замисли се за статуята на Пол Бъниън през онзи мартенски ден… но онова беше само мираж, халюцинация,

(видение)

— Умирам от пушека — обади се Бен. — Оууу!

— Излизай тогава — промърмори Ричи, без да откъсва очи от процепа.

Имаше чувството, че започва да овладява положението. Сякаш бе олекнал с пет-шест килограма. И… дявол да го вземе, беше готов да се закълне, че къщичката е станала по-голяма. Да, нямаше грешка. Преди малко шишкавият крак на Бен Ханском го притискаше отляво, а отдясно в ръката му се впиваше костеливият лакът на Бил Денброу. Сега не докосваше нито единия, нито другия. Лениво завъртя глава, за да провери дали усещанията му са верни и се оказа точно така. Наляво до Бен имаше цяла крачка. Отдясно Бил седеше още по-далече.

— Къщурката ни расте, приятели и съседи — изрече той.

Пое си дълбоко въздух и веднага го разтърси неудържима кашлица. Дълбоко в гърдите му се впи остра болка — така боли, когато си болен от грип. Кашлицата сякаш никога нямаше да престане и той си помисли, че просто ще продължи да се превива докато другите го измъкнат навън. Ако още могат, мина му тревожна мисъл, но тя беше прекалено смътна, за да го изплаши.

После Бил го халоса с юмрук по гърба и кашлицата затихна.

— Не знаеш, че понякога не го правиш — каза му Ричи. Вместо да гледа Бил, отново бе вирнал глава към отдушника. Колко ярка изглеждаше светлината! Когато затвори очи, правоъгълният отвор продължи да се рее из мрака, само че вече не бял, а яркозелен.

— Къх-къх-какво не п-п-правя? — запита Бил.

— Не заекваш. — Ричи помълча. Усещаше, че някъде наблизо кашлят, но не можеше да разбере кой е. — Ти би трябвало да се занимаваш с Гласовете вместо мене, Шеф Бил. Ти…

Кашлицата се засилваше. Ненадейно в къщичката нахлу поток от толкова бляскава светлина, че Ричи трябваше да премрежи клепачи. Едва-едва различи как Стан Юрис драпа да се измъкне навън.

— Съжалявам — изпъшка Стан между два пристъпа на болезнена кашлица. — Съжалявам, не мога…

— Няма нищо — чу Ричи собствения си глас. — Хич не ти трябват тия смрадливи дренки…

Имаше чувството, че гласът долита от нечие чуждо тяло.

След миг капакът се захлопна, но отвън бе нахлул малко свеж въздух и главата му се избистри. Преди Бен да се прехвърли на освободеното от Стан място, Ричи отново усети допира на неговия крак. Откъде ли му бе хрумнала глупавата мисъл, че къщичката расте?

Майк Хенлън метна още съчки върху димящия огън. Ричи продължаваше да се взира в отвора и дишаше бавно, като се мъчеше да не поема въздуха надълбоко. Вече не усещаше хода на времето, само смътно долавяше, че в къщичката става горещо и задушно.

Завъртя глава и огледа приятелите си. Те почти не се виждаха, забулени в пушека и застиналата бяла светлина на летния ден. Прегръщайки свитите си колене, Бев бе отметнала глава към дъските и от затворените й очи се стичаха сълзи. Бил седеше с кръстосани крака, отпуснал брадичка пред гърдите си. Бен…

Но изведнъж Бен се озова прав и отново надигна капака.

— И Бен си отива — подметна Майк. Седеше по индиански точно срещу Ричи и очите му бяха червени като на невестулка.

Отново ги лъхна относителна прохлада. През капака избликна дим и въздухът се поосвежи. Бен кашляше и повръщаше на сухо. С помощта на Стан той се измъкна нагоре и преди някой от двамата да захлопне капака, Еди мъчително се изправи на крака — лицето му беше мъртвешки бледо, само около очите и под скулите тъмнееха пурпурни петна. Забързани, немощни спазми разтърсваха хлътналите му гърди. Почти без да вижда, той посегна към ръба на спасителния капак и щеше да падне, ако Бен и Стан не го бяха сграбчили за ръцете.

— Съжалявам — изпъшка Еди с тъничък, скърцащ шепот, сетне двамата го издърпаха нагоре. Капакът се захлопна с трясък.

Задълго настана тишина. Димът прииждаше, превръщаше се в гъста, неподвижна мъгла. Прилича ми на грахова супа, Уотсън, помисли Ричи и за миг си представи, че е Шерлок Холмс (само в черно-бяло и с физиономията на артиста Базил Ратбоун), крачещ енергично по Бейкър стрийт; Мориарти дебнеше нейде наблизо, каретата чакаше и тепърва започваше голямата игра.

Мисълта изглеждаше поразително ясна, поразително плътна. Тя сякаш имаше собствена тежест, като че не беше от ония дребни мечти, които го спохождаха час по час (той е в отбора на „Босокс“ и се готви да отбива топката, базите са заредени, и ето, хвърляне, топката е отбита, отлита, ИЗЧЕЗВА! Бягай, Тозиър… и рекордът на Бейб е надминат!), а нещо почти реално.

С последните оцелели искрици от майтапчийския си дух той помисли, че ако от цялата работа печели само някакво видение на Базил Ратбоун в ролята на Шерлок Холмс, то явно слуховете около виденията са силно преувеличени.

Но, разбира се, там не дебне Мориарти. Там дебне То… някакво То… и То е реално. То…

Сетне капакът пак се отметна и Бевърли опита да се измъкне, кашляйки сухо с длан пред устата. Бен стисна едната й ръка, Стан я подхвана под мишница от другата страна. Отчасти с тяхна помощ, отчасти със собствени трескави усилия, тя пролази нагоре и изчезна.

— Нъ-нъ-наистина с-става по-го-ххо-оляма — каза Бил.

Ричи се озърна. Видя каменния кръг и тлеещия огън, над който се издигаха облаци дим. Отсреща Майк седеше с кръстосани крака като някакъв тотем, издялан от махагоново дърво, и гледаше през пламъците с възпалени очи. Само че до Майк имаше поне двадесет метра, а Бил беше още по-далече отдясно на Ричи. Подземната къщичка бе придобила размерите на бална зала.

— Няма значение — отвърна Майк. — Ще се случи съвсем скоро. Нещо ще се случи.

— Д-д-да — кимна Бил. — С-само че аз… аз… аз…

Той се разкашля. Опита да овладее кашлицата, но тя се влошаваше, сухите спазми громоляха в гърдите му. Ричи смътно видя как Бил със залитане се изправя на крака, люшва се към капака и напъва нагоре.

— У-хху-спе-пе-пе…

След миг той изчезна, издърпан от другите.

— Май останахме само ние двамата, Мики — каза Ричи и се разкашля на свой ред. Главата му тътнеше — плющеше — като кратуна с кръв. Зад очилата му се стичаха вадички сълзи.

Нейде отдалече долетя гласът на Майк:

— Ако трябва, излизай, Ричи. Не прави глупости. Ще вземеш да пукнеш.

Той надигна ръка и отрицателно

(не ти щем смрадливите дренки)

я размаха към Майк. Малко по малко взе да се справя с кашлицата. Майк беше прав; нещо щеше да се случи, и то скоро. Искаше да е тук, когато се случи.

Той отметна глава и пак се загледа в отдушника. След пристъпа на кашлица му се виеше свят и имаше чувството, че се рее на въздушна възглавница. Но беше приятно. Дишаше едва-едва и си мислеше: Някой ден ще стана рок-звезда. Да, точно така. Ще бъда знаменит. Ще правя записи, албуми и филми. Ще имам черно спортно сако, бели обувки и жълт Кадилак. А като се върна в Дери, всички ще се спукат от завист, даже и Бауърс. Нося очила, ама майната му, какво пък толкоз? Бъди Холи е с очила. Ще свиря до посиняване и ще се друсам до припадък. Ще бъда най-първата рок-звезда от Мейн. Ще…

Мисълта се зарея нанякъде. Нямаше значение. Изведнъж откри, че вече може да диша и по-дълбоко. Дробовете му се бяха приспособили. Дали пък не беше родом от Венера?

Майк метна няколко съчки в огъня. За да не остане по-назад, Ричи добави още наръч клони.

— Как си, Рич? — запита Майк.

Ричи се усмихна.

— По-добре. Почти отлично. Ами ти?

Майк кимна и също се усмихна.

— Великолепно. Идват ли ти странни мисли?

— Аха. Преди минутка си въобразих, че съм Шерлок Холмс. После помислих, че мога да танцувам като „Довълс“. Знаеш ли, очите ти са толкова червени, че ако се видиш, сам няма да се познаеш.

— И твоите. Чифт дърти невестулки в кокошарника, това сме ние.

— Тъй ли?

— Тъй.

— Значи, викаш, всичко е наред?

— Наред е. Ами ти чатна ли майтапа?

— Чатнах го, Майк.

— А, добре тогава.

Двамата се ухилиха един срещу друг, после Ричи пак облегна глава на стената и се загледа към отдушника. Не след дълго усети, че започва да се рее нейде надалече. Не… не надалече. Нагоре. Рееше се нагоре. Като

(реем тук долу всички се реем)

балон.

— Д-до-ххо-обре ли сте, мо-мо-момчета?

Гласът на Бил долиташе през отдушника. Долиташе от Венера. Разтревожен. Ричи усети как отново хлътва в тялото си с глух тътен.

— Добре сме — чу отдалече собствения си раздразнен глас. — Добре сме, казахме, добре сме, кротувай, Бил, остави ни да чатнем майтапа, тоест да схванем съвета, нали ме разбираш, вече схващаме

(съвета )

съвета.

Къщичката бе станала още по-голяма и сега подът беше покрит с лъскав паркет. Пушекът се превръщаше в непрогледна мъгла, през която едва прозираше огънят. Този под! Всеблаги Исусе, ела ни на помощ! Беше огромен, като под на бална зала в музикална комедия на „Метро Голдуин Майер“. Отсреща го гледаше Майк — едва различим силует в мъглата.

Идваш ли, Мики?

Тук съм, до теб, Ричи.

Още ли ти е наред всичко?

Аха… само дръж ми ръката… можеш ли да я хванеш?

Мисля, че да.

Ричи протегна ръка и усети как силните кафяви пръсти обгръщат китката му, макар че Майк беше в другия край на необятната зала. О, колко хубаво, колко приятно беше докосването, колко чудесно бе да открие желание в утехата, да открие утеха в желанието, да открие същина в пушека и пушек в същината…

Килна глава назад и се загледа в отдушника — толкова бял и мъничък. Сега беше много по-високо. На километри от пода. Венериански прозорец.

Ето, случваше се. Ричи почваше да се рее. Хайде тогава, помисли той, докато излиташе все по-бързо и по-бързо нагоре през пушека, през мъглата, през маранята или кой знае още какво.

5.

Вече не бяха вътре.

Двамата стояха един до друг сред Пущинака и здрачът прииждаше.

Знаеше, че това е Пущинакът, но всичко изглеждаше някак различно. Листакът беше по-пищен, по-гъст, наситен с диви аромати. Тук-там се мяркаха невиждани растения и Ричи осъзна, че някои от тях са гигантски папрати, а не дървета, както бе помислил отначало. Нейде наблизо бучеше река, но този звук беше много по-силен, отколкото можеше да се очаква — реката не бълбукаше лениво като Кендъскиг, а се носеше с грохот, както навярно Колорадо ривър влачи мътните си води по дъното на Гранд каньон.

И беше горещо. Не ще и дума, в Мейн през лятото също наставаха жеги, понякога влагата не оставяше човек да мигне по цяла нощ в лепкавото легло, но чак такава горещина и влага не бе виждал през целия си живот. Ниска, лепкава и гъста мъгла изпълваше долчинките и пълзеше край краката на момчетата. Из нея се носеше неясен тръпчив мирис, като от горящи сурови дърва.

Двамата с Майк мълчаливо се запровираха през странната растителност към шума на течаща вода. Дебели, жилави лиани провисваха между дърветата като раздърпани хамаци, а веднъж Ричи чу как нещо с трясък си пробива път през гъсталака. Ако се съдеше по-звука, трябва да беше по-едро от елен.

Спря колкото да се огледа и завъртя глава към хоризонта. Знаеше къде би трябвало да стърчи масивният бял силует на Водонапорната кула, но сега от нея нямаше и следа. Нямаше го железопътния насип, отиващ към депото в края на Нийбълт стрийт, изчезнал бе и кварталът Олд кейп — сега на негово място над боровите и папратови дебри стърчаха само ниски хълмчета и канари от червен пясъчник.

В небето отекна плющене. Момчетата боязливо приклекнаха и над главите им прелетя ято прилепи. Ричи никога не бе виждал толкова грамадни прилепи и за миг го обзе ужас, какъвто не бе изпитал дори когато Бил се мъчеше да подкара Силвър, а зад гърба им трополяха крачките на върколака. Местността беше ужасяващо чужда и неподвижна, но най-страшното бе, че изглеждаше някак позната.

Не бива да се боиш, каза си той. Помни, че това е само сън, или видение, наречи го както щеш. Всъщност двамата с Мики сме в къщичката и гълтаме пушилката. Скоро на Шеф Бил ще му се врътне чивията задето не отговаряме и двамата с Бен ще слязат да ни измъкнат. Както се казва, всичко е само вятър и мъгла.

Ала с очите си виждаше, че през раздраното крило на един от прилепите прозират бледи слънчеви лъчи; когато минаха под една от гигантските папрати, той зърна как по широката зелена вейка пълзи тлъста жълта гъсеница, влачейки подире си дълга сянка. По издутото й тяло подскачаха и се гърчеха дребни черни червейчета. Ако това бе сън, трябваше да признае, че за пръв път сънува толкова ясно.

Продължиха към ромона на водата и газейки до колене в гъстата мъгла, Ричи не можеше да разбере дали докосва земята с нозе или не. Скоро излязоха на място, където мъглата и земята свършваха едновременно. Отначало Ричи не повярва на очите си. Това не можеше да е Кендъскиг — и все пак беше. Пенестите струи летяха по тясно корито, прорязано в същата трошлива скала, а на отсрещния стръмен бряг епохите бяха застинали една върху друга в каменни пластове — червени, оранжеви, пак червени. През такава река не можеш да минеш по камъните, трябва да си построиш въжен мост, а паднеш ли вътре, вълните веднага ще те пометат. Реката ревеше със сляпа, безумна ярост и докато Ричи гледаше със зяпнала уста, една розово-сребриста риба излетя нагоре в изумително висока дъга, за да лапне някоя от мушиците, които се сливаха в трептящи облачета над водната повърхност. След миг тя плесна долу, още преди Ричи да осъзнае нейното присъствие и да си даде сметка, че никога не е виждал подобна риба — дори и на картинка.

Над главите им с дрезгави крясъци прелитаха птичи ята. Не бяха десетки или даже стотици; за момент небето просто почерня от тях и слънцето сякаш се скри зад облак. Още някакво същество запращя из храстите; последваха го и други. С разтуптяно до болка сърце Ричи се завъртя и зърна как някаква странна антилопа се стрелна наблизо, устремена на югоизток.

Нещо ще се случи. И те усещат.

Птиците все минаваха и минаваха — навярно излитаха масово нейде на юг от тук. Нов звяр затрополи из храсталака… и още един. Сетне настана тишина, нарушавана само от монотонния рев на Кендъскиг. В тишината тегнеше, назряваше някакво трепетно очакване и това разтревожи Ричи. Усети как се раздвижват настръхващите косъмчета по врата му и слепешком подири ръката на Майк.

Знаеш ли къде сме? — изкрещя той. Чатна ли точната дума?

Божичко, да! — изрева в отговор Майк. Чатнах я! Това е отдавна, Ричи! Отдавна!

Ричи кимна. Да, отдавна — както в приказките: имало едно време, много, много отдавна, когато всички живеехме из горите и нямахме друг дом. Стояха сред Пущинака — такъв, какъвто е бил преди Бог знае колко хиляди години. Намираха се в някакво невъобразимо минало, още преди ледниковата епоха, когато Нова Англия е била тропическа страна като Южна Америка днес… ако изобщо можеше да се говори за днес. Той пак се озърна нервно, очаквайки едва ли не да види как чудовищен бронтозавър издига грозната си глава на фона на небето и свежда очи към тях, а огромната му паст е пълна с кал и мокри изскубнати водорасли… или как през храсталаците се прокрадва саблезъб тигър.

Но наоколо тегнеше само оная тишина, която се възцарява броени минути преди да връхлети страховита буря, докато в небето оловните облаци пълзят все по-нагоре и по-нагоре, слънчевите лъчи придобиват странен, болнав пурпурно-жълтеникав оттенък, вятърът стихва и из въздуха плъзва тежък мирис като от презареден акумулатор.

Ние сме в миналото, може би преди милион години, или десет, или осемдесет милиона, все едно, тук сме и нещо ще се случи, не знам какво, но ще се случи и ме е страх, искам да свърши, искам да се върна и моля те, Бил, моля те, измъкни ни навън, ние сякаш сме пропаднали в някакъв филм, моля те, моля те, помогни…

Ръката на Майк го стисна още по-силно и той осъзна, че тишината вече не е пълна. Усещаше глухо равномерно бръмчене — да, не чуваше, а го усещаше как притиска плътната ципа на тъпанчетата му, как разтърсва ситните костици, които пораждат чувството за звук. Шумът постепенно се засилваше. Той нямаше тон; просто съществуваше —

(слово в началото бе слово в началото бе)

безформен, бездушен звук. Без да гледа, Ричи посегна към близкото дърво, докосна го и когато дланта му обгърна извивката на ствола, той усети пленената вътре вибрация. Същевременно осъзна, че я долавя и с краката си като равномерен, тръпнещ гъдел, който пълзеше нагоре през глезените и прасците към коленете, превръщайки сухожилията в камертони.

Засилваше се. Още. И още.

Долиташе от небето. Ричи не искаше да гледа, ала нямаше сили да се удържи и въпреки волята си вдигна глава. Слънцето беше като нажежена монета, прогаряща в надвисналите облаци малко кръгче, обкръжено от воднист ореол. Под него лежеше в пълно безмълвие буйната зеленина на Пущинака. И Ричи помисли, че разбира накъде ги води видението: щяха да видят пристигането на То.

Тръпката придоби глас — гръмовен тътен, който прерасна в буйство от оглушителни трясъци. Ричи притисна ушите си с длани и закрещя, ала не чуваше собствения си вик. До него Майк също крещеше и Ричи видя, че от носа му се стича тънка струйка кръв.

Сред облаците на запад лумна пурпурно зарево. То се носеше към тях, прерастваше от артерия в поточе, в река от злокобен цвят; сетне нещо пламтящо, падащо, продра облачната завеса и в същия миг налетя вихър. Горещ вихър, изпълнен с лют, задушлив дим. Нещото в небето беше огромно; гореше с болезнена, ослепителна сила като пламнала главичка на някаква титанична кибритена клечка. От него се разбягваха сините камшици на електрически мълнии, повлекли по дирите си гръмотевици.

Космически кораб! — изкрещя Ричи, докато падаше на колене и закриваше очите си с длани. Боже мой, това е космически кораб! Но мислеше — и по-късно щеше да го каже на другите, доколкото му стигаха думите — че всъщност не е космически кораб, макар навярно да бе минало през пространството, идвайки насам. Незнайното нещо, което рухна в онзи древен ден, бе дошло отдалече, много по-далече от най-далечната звезда и галактика — и ако в първия миг Ричи помисли за космически кораб, причината бе само една: че в разсъдъка му нямаше друго название за онова, което виждаше с очите си.

После отекна експлозия — грохот, последван от тътнеща вълна, която повали двете момчета. Този път Майк се пресегна и сграбчи ръката на Ричи. Нова експлозия. Ричи отвори очи и видя как сред огнено зарево в небето се издига димен стълб.

То! — изкрещя той към Майк, обезумял от ужас. Никога през живота си не бе срещал и нямаше вече да срещне толкова дълбоко, зашеметяващо чувство. То! То! То!

Майк дръпна ръката му, накара го да се изправи и двамата хукнаха по високия бряг на младия Кендъскиг, без да забелязват, че стъпват на сантиметри от скалния ръб. Веднъж Майк се препъна и падна на колене. Малко по-късно Ричи на свой ред се просна долу и усети остра болка в брадичката, а панталонът му се раздра с пращене. Връхлитащият вихър носеше мириса на горски пожар. Пушекът ставаше все по-гъст и Ричи смътно осъзна, че двамата с Майк не са единствените бегълци. Животните препускаха наоколо, бягайки от дима, от пожара, от огнената смърт. Може би бягаха от То. От новия обитател на този свят.

Ричи се закашля. Чуваше до себе си кашлицата на Майк. Пушекът се сгъстяваше, поглъщаше зелените, сивите, червените багри на деня. Майк падна отново и Ричи изпусна ръката му. Заопипва слепешком, ала вече не можеше да я открие.

Майк! — панически изкрещя той през кашлицата. Майк, къде си? Майк! МАЙК!

Но Майк бе изчезнал; нямаше го никъде.

ричи! ричи! ричи!

(!!ПЛЯАААС!!)

— ричи! ричи! ричи, добре

6.

ли си?

Клепките му запърхаха, отвориха се и той видя, че коленичилата до него Бевърли бърше устата му с кърпичка. Другите — Бил, Еди, Стан и Бен — стояха зад нея със сериозни, изплашени лица. Лявата му буза беше изтръпнала от болка. Той се помъчи да каже нещо на Бевърли, но успя само да изграчи. Опита да се изкашля и едва не повърна. Имаше чувството, че гърлото и дробовете му са тапицирани с пушек.

Най-сетне намери сили да изпъшка:

— Ти ли ме зашлеви, Бевърли?

— Друго не ми идваше на ум — отвърна тя.

— Пляааас — промърмори Ричи.

— Мислех, че вече няма да се свестиш, това е — каза Бев и изведнъж се разплака.

Ричи неловко я потупа по рамото, а Бил я погали по врата. Тя веднага се завъртя и здраво стисна ръката му.

Ричи с усилие се надигна и седна. Светът се разлюля. Когато вълните отминаха, той видя Майк да седи, подпрян на едно дърво. Лицето му беше замаяно и пепеляво.

— Драйфах ли? — обърна се Ричи към Бев.

Тя кимна, продължавайки да плаче.

— Сигур съм ти оплескал фустата, скъпа? — запита той с продран, треперещ Глас на Ирландско ченге.

Бев се разсмя през сълзи и поклати глава.

— Обърнах те на една страна. Страх… стра-а-ах ме б-беше, че ще се за-за-задавиш.

И тя отново се разрида.

— Нъ-нъ-не е ч-ч-честно — заяви Бил, без да изпуска ръката й. — В тъ-тъ-тая тайфа аз съм пе-пе-пелтекът.

— Добре го рече, Шеф Бил — каза Ричи. Опита да се изправи и веднага тупна долу. Светът продължаваше да се люшка. Ричи се разкашля и побърза да извие глава, защото усети, че само след миг ще повърне. От гърлото му бликнаха струйки лепкава слюнка и зеленикава пяна. Той затвори очи и изпъшка: — Някой да иска закуска?

— Стига с тия лайнарски номера! — възмутено се провикна Бен, но не можа да удържи смеха си.

— А, като го гледам, май не е лайна, ами чист бълвоч — отвърна Ричи, макар че всъщност не гледаше нищо, защото очите му бяха плътно затворени. — Лайната обикновено излизат от другия край, поне при мене е така. А пък за тебе не знам, Камара.

Когато най-сетне отвори очи, той видя, че лежи на двадесетина метра от къщичката. Капаците на прозорчето и вратата бяха широко разтворени. Отвътре излитаха изтъняващи облаци дим.

Този път Ричи успя да се изправи на крака. За момент му се стори, че пак ще повърне, или ще припадне, а може би и двете.

— Пляааас — промърмори той, гледайки как светът трепти и се люшка пред очите му.

Когато шеметът отмина, Ричи пристъпи към дървото. Очите на Майк все още бяха кървавочервени, а голямото мокро петно на крачола му подсказваше, че и той неотдавна се е разделил със закуската си.

— Бива си те, нищо, че си бяло момче — изкряка Майк и немощно го перна с юмрук по рамото.

Ричи откри, че няма думи — нещо, което се случваше изключително рядко.

Бил се приближи към тях. Останалите дойдоха след него.

— Ти ли ни измъкна? — запита Ричи.

— А-а-аз и Б-бен. Кре-ххе-ещяхте. И д-д-двамата. О-о-обаче…

Той се озърна към Бен.

— Трябва да е било от пушека, Шеф Бил — каза Бен, но гласът му звучеше неуверено.

Ричи глухо изрече:

— Да не е било онова, за което си мисля?

Бил сви рамене.

— К-к-кое, Ри-ричи?

— Отначало не сме били там, нали? — отвърна му Майк. — Слезли сте, защото сте чули как крещим, но отначало не сме били там.

— Беше много задимено — каза Бен. — То и бездруго си беше страшничко да ви чуваме как пищите. Само че писъците… звучаха някак… такова…

— Зъ-зъ-звучаха к-като о-отдалече — добави Бил.

И заеквайки ужасно, той им разказа как двамата с Бен слезли долу, но не видели нито Майк, нито Ричи. Почнали панически да се лутат из задимената землянка, обзети от страх, че ако не действуват бързо, приятелите им може да умрат от задушаване. Най-сетне Бил напипал нечия ръка — ръката на Ричи. Дръпнал „със стра-хха-ашна с-сила“ и полумъртвият Ричи изхвръкнал от пушека. Когато се завъртял, видял, че Бен е награбил здраво Майк и двамата кашлят. После Бен метнал Майк нагоре.

Бен го изслуша и кимна.

— Знаете ли, аз все опипвах и опипвах. Всъщност нищо не правех, само протягах ръка насам-натам, все едно, че се здрависвам. По някое време ти я сграбчи, Майк. И добре, че успя тогава. Мисля, че вече съвсем беше взел-дал.

— Ако ви слуша, човек ще си рече, че къщичката е кой знае колко грамадна — каза Ричи. — Как сте се лутали из дима и прочие. Ами че тя няма и два на два.

Настана тишина и всички отправиха погледи към Бил, който се въсеше замислено.

— На-а-истина б-беше по-голяма — каза той накрая. — Нали, Бъ-бъ-бен?

Бен вдигна рамене.

— Е, да, определено изглеждаше по-голяма. Освен ако е било от пушека.

— Не беше от пушека — възрази Ричи. — Спомням си как точно преди да се случи — преди да излезем — помислих, че е грамадна като бална зала във филмите. Като в някоя музикална комедия. „Седем годеници за седмина братя“, нещо от този сорт. Майк седеше до отсрещната стена и едва го различавах.

— Преди да излезете? — смаяно повтори Бевърли.

— Ами… всъщност… такова…

Тя се вкопчи в ръката му.

— Значи е станало, нали? Наистина е станало! Имали сте видение, съвсем като в книгата на Бен. — Лицето й сияеше. — Наистина е станало!

Ричи сведе очи към продраните си джинси, през които надзъртаха ожулени до кръв колене, после погледна Майк. Единият крачол на кадифените му панталони беше разкъсан.

— Ако е било видение, повече не искам и да чуя за такива работи — каза той. — Не знам какво ще рече нашият мургав приятел, обаче по моите гащи нямаше никакви дупки. Съвсем новички бяха, дявол да го вземе. Какво конско ме чака у дома…

— Какво стана? — обадиха се едновременно Бен и Еди.

Ричи и Майк се спогледаха, после Ричи запита:

— Да ти се намира цигара, Беви?

Намираха й се две, увити в парцалче. Ричи лапна едната и когато Бев му поднесе огънче, той се разкашля толкова зле, че трябваше да й върне цигарата.

— Не мога. Извинявай.

— Бяхме в миналото — каза Майк.

— Дрън-дрън! — заяви Ричи. — Не беше просто миналото. Беше отдавна.

— Да, точно така. Бяхме в Пущинака, обаче Кендъскиг течеше със сто километра в час. И беше дълбок. А пък наоколо едни дебри — мамата си трака. Извинявай, Беви, ама така си беше. И в реката имаше риба. Мисля, че беше сьомга.

— Тъ-тъ-татко к-казва, че в К-кендъскиг много о-ххо-тдавна няма н-никаква ри-ри-риба. З-заради к-ка-а-нализацията.

— Да, много отдавна беше — каза Ричи и плъзна наоколо неуверен поглед. — Трябва да е било поне преди милион години.

Всички млъкнаха като ударени от гръм. Най-сетне Бев наруши мълчанието:

— Но какво стана?

Ричи усещаше как думите се въртят на езика му, но трябваше да ги изкарва насила. Имаше чувството, че пак ще повърне.

— Видяхме как е пристигнало То. Мисля, че това беше.

— Боже мой — прошепна Стан. — О, Боже мой.

Раздаде се хриптене и съскане — Еди търсеше помощ от инхалатора.

— То дойде от небето — каза Майк. — И вече никога през живота си не искам да видя такава гледка. Беше толкова нажежено, че просто не можех да го гледам. Наоколо му трещяха светкавици. А тътенът… — Той тръсна глава и погледна към Ричи. — Беше като края на света. Когато падна, край него пламна горски пожар. Това видяхме.

— Космически кораб ли беше? — запита Бен.

— Да — каза Ричи.

— Не — каза Майк.

Двамата се спогледаха.

— Е, май все пак беше — съгласи се Майк и в същото време Ричи каза:

— Не, знаете ли, в действителност не беше космически кораб, а…

Пак млъкнаха, а другите ги гледаха объркано.

— Разправяй ти — каза Ричи. — Мисля, че говорим за едно и също, но те не ни разбират.

Майк се изкашля в шепа и вдигна към другите почти виновен поглед.

— Просто не знам как да ви обясня.

— О-о-опитай — настоя Бил.

— То дойде от небето — повтори Майк, — обаче не беше космически кораб в истинския смисъл на думата. Не беше и метеор. По-скоро беше като… ами… като библейския кивот, в който бил Божият дух… само че не беше от Бога. Още щом го усетих, щом го видях как идва, разбрах, че То замисля зло, че То самото е зло.

Майк млъкна и огледа приятелите си.

Ричи кимна.

— То идваше… от другаде. Това усетих. От другаде.

— Какво другаде, Ричи? — запита Еди.

— Нейде извън всичко — каза Ричи. — А когато падна… издълба адска яма, такава яма не сте и сънували. Направи един огромен хълм на кайма. Приземи се точно там, където днес е центърът на Дери. — Той се озърна. — Схващате ли?

Бевърли изтърва недопушената цигара и я смачка с крак.

Майк добави:

— То винаги е било тук, още открай време… още преди да е имало хора където и да било… или най-много в Африка шепа първобитни хора да са живели из пещерите и по дърветата. Днес кратерът е изчезнал, а ледниците сигурно са разширили долината, изменили са релефа, запълнили са кратера… но То е било тук, може би е дремело и чакало ледът да се стопи, чакало хората да дойдат.

— Затова То използува дренажите и каналите — вметна Ричи. — За него сигурно са същински магистрали.

— Не видяхте ли как изглежда? — внезапно запита Стан Юрис с леко дрезгав глас.

Двамата поклатиха глави.

— Можем ли да го победим? — запита сред мълчанието Еди. — Такова чудовище…

Никой не отговори.