Реймънд Фийст, Стив Стърлинг
Джими Ръчицата (3)

Глава 2
Издънване

Джими стоеше нащрек и наблюдаваше.

Въпреки ранния час улиците бързо се изпълваха с хора. Мършавите метачки с дългите метли и лопати тъкмо бяха почистили; за миг хлапакът си помисли, че тази работа май трябваше да се плаща от Короната. Малък данък за всеки бизнес — и всички улици щяха да станат удобни за минувачите вместо само по-хубавите булеварди в кварталите на търговците и богаташите, където обитателите плащаха от собствения си джоб. „Точно това щях да направя, ако бях херцог на Крондор“, помисли си той разсеяно.

Метачките скоро се смениха с готвачи и техните помощници — връщаха се от пазарищата с пресни продукти и птици. Чираците на касапите притичваха, понесли кошове с бутове телешко и свинско. Търговците и продавачите — щяха да отворят дюкяните си след час — вече търсеха къде да похапнат, преди да започне работният им ден.

От комините на къщите вече се къдреше дим и Джими надушваше миризмата на яхния, на пържена риба или наденички — все миризми, усилващи вонята на вкиснало зеле, носеща се от по-бедняшките квартали. По калдъръма потропваха дървени обуща, пляскаха боси крака, чаткаха конски копита.

Ливреите в черно и златно на Батира не се мяркаха толкова често, колкото в последните няколко утрини, и Джими се подсмихна наум, като си помисли, че още ближат раните си. Но малкото от градската стража изглеждаха настръхнали, сякаш надушваха, че идва беда, а не знаят на чия страна да застанат. Джими мина покрай една порта, където четирима войници, облечени в табардите на принца, се бяха скупчили и си шепнеха, вместо да гледат кой минава. Ставаше нещо и мълвата се разпространяваше. Джими знаеше, че всички на кея предната нощ бяха или от редовната стража на Батира, или от тайната полиция.

За миг си помисли дали да не пообиколи временните казарми на Батира и да погледне щетите, но благоразумието — макар и да го спохождаше рядко — надделя: предвид това колко докачливи бяха станали стражите, доста нещастни момчета сигурно щяха да изкарат по няколко дни в тъмницата. А в неговия случай сигурно щеше да е много повече от няколко дни — и доста по-мъчително.

Изведнъж се появи един сержант на Батира и четиримата стражи от гвардията на принца се сепнаха и побързаха да заемат постовете си от двете страни на портата. Джими наблюдаваше сцената от скривалището си в дълбокия вход срещу градската стена. Настроението на сержанта беше мрачно и заканително и щом той си отиде, четиримата войници започнаха да оглеждат бдително всеки, който минеше, все едно че търсеха някого. Тъкмо се канеше да се измъкне, когато видя как спряха някакъв дрипав нещастник и започнаха да го разпитват. Джими го познаваше: не беше истински Шегаджия, а една от окаяните отрепки, пърхащи от време на време на ръба на престъплението. Беше пристанищен докер, казваше се Уилкинс и Джими го беше видял на два пъти тази година да разтоварва стока на контрабандистите на Тревър Хъл. Един от стражите го стисна здраво за рамото и го отведе.

Джими се дръпна назад в тъмния вход. Щом прибираха невежи в занаята като Уилкинс, беше сигурен, че ще го спипат веднага щом се покаже. Макар че ако попаднеше в тъмницата, сигурно щеше да може да направи нещо за бащата на принцеса Анита.

„Ако успея да спася принц Ерланд, Анита никога няма да ме забрави“.

А и щеше да е доста изгодно. Беше спечелил двеста жълтици за това, че помогна на принц Арута, а само трябваше да го изведе на безопасно място. Колко ли щеше да му донесе едно доста по-сериозно усилие?

Младият крадец зарея за миг поглед в празното, а пръстите му посегнаха сякаш по своя воля, за да щипнат една кифла от тавата на продавачката, която се приближи до входа, за да избегне някаква каруца. Ръката му ловко и без да бърза се извъртя и пъхна кифлата под дрехата, без окото му да мигне, докато се отдръпваше в тъмния вход. Дебелата жена си продължи по пътя, без да забележи кражбата, и продължи да хвали гласовито стоката си. Джими отхапа от топлата кифла: прехвърляше наум възможностите и се наслаждаваше на вкуса на канела и мед.

Трябваше първо да поговори с Шегаджии, които са попадали в тъмницата. А това означаваше да се обърне към просяците. Крадците никога не излизаха живи от тъмницата, а побойниците, които пускаха понякога, след като решаха, че са невинни пияници, изтървали нервите си, бяха хора, с които Джими се стараеше да си няма много работа. Особено след като замисляше нещо, което Праведника едва ли щеше да одобри.

„Всъщност със сигурност няма да го одобри — призна си той. — Определено ще го отхвърли с… хм… хладен гняв май че е най-точното определение“.

Предупреждението на Смеещия се Джак да се спотаи и да не прави нищо беше минало от едното му ухо през другото. Предпазливостта никога не носеше изгода, поне според личния му опит, а за неговите тринайсет или колкото там бяха опитът му беше доста голям.

Челюстите му изпукаха в широка прозявка и Джими реши, че е време да дремне, преди да продължи с плановете. Изчака, докато се увери, че стражите не гледат към него, след което драсна от сянката на входа. Свърна на първия завой и се запъти към едно от своите си местенца, онова, за което дори си плащаше. Не беше нищо повече от килер с малко прозорче и място колкото за дървен нар и паянтова масичка с евтин свещник на нея. Двамата старци, собственици на къщата, вярваха, че е чирак на керванджия, което обясняваше честите му и понякога дълги отсъствия. Взимаха му само по няколко сребърника месечно и никога не се качваха чак до стаичката му, което му осигуряваше сигурност и интимност. Все пак държеше там само няколко дрипи. Или това поне беше облеклото, което си беше занесъл в стаичката досега. Горе на тавана си беше намерил още няколко скривалища, но още не ги беше използвал. Сега, с кесията злато, натежала на бедрото му, реши да пробва някое от тях. Беше си мислил за истинска безопасна квартира, но реши, че засега бедността ще е най-доброто му прикритие: никой от приятелите му Шегаджии или от редките гастролиращи из Крондор независими крадци нямаше да заподозре, че в такъв коптор може да се крие злато.

Почука на входа и събуди старците. Посрещнаха го с недоволно сумтене — откакто си бяха продали дюкяна преди години, спяха чак до седем-осем и никак не им беше приятно да стават да го пускат призори.

Старецът залости вратата след момчето и си влезе в стаята, Джими остана сам в сумрачния прашен коридор. Тръгна нагоре по стълбите и мимоходом отбеляза, че домът се е вмирисал по-лошо, отколкото последния път, когато бе идвал. Не беше от най-приличните му кокошарници. Ако нещата продължаваха да се влошават, щеше да се наложи да се премести.

— Чуй се само — промърмори си той с досада. — Много тежкарски взе да го даваш.

 

 

Барон Хосе дел Гарза, действащ губернатор на Крондор в отсъствието на херцога, а сега временно и шеф на тайната полиция на Батира, седеше зад бюрото на командира на дворцовата стража, кипнал от яд и вторачен в тесния сводест прозорец в каменната стена срещу него. В стаята миришеше на мастило, на мухлясал пергамент, на евтино вино, лоени свещи и стара пот.

От него ако зависеше, тази сутрин щеше да е навсякъде другаде из Кралството, но не и в Крондор. Много по-щастлив щеше да е, ако поведеше щурм срещу кешийските нападатели, които тревожеха южните граници, редом до херцог Батира, отколкото да се занимава днес с нещата, които го чакаха.

Дел Гарза беше човек със скромни амбиции. Изпълняваше волята на херцога, а херцог Ги бе пожелал да управлява града, докато той отсъства, да се грижи да се плащат таксите, да се събират данъци, да се наказват престъпления и да надзирава обичайните досадни неща с градската управа, докато принцът вехне в частните си покои. Лесно беше човек да си помисли, че принцът не излиза, защото е под домашен арест, но пред покоите му нямаше поставени стражи; лошото му здраве не допускаше никаква възможност да избяга от града, а какъвто и да беше, принцът се бе подчинил на своя племенник, краля. Когато Ги пристигна в града с декрета, с който го провъзгласяваха за вицекрал, подписан от краля, принц Ерланд благоразумно се беше отдръпнал.

Но сега дел Гарза седеше и мълчаливо проклинаше деня, в който бе напуснал родния си Родез, за да потърси служба в Батира. Херцог Ги беше корав човек, но честен. Ала от идването си в Крондор дел Гарза бе принуден да търпи компанията на Джоко Радбърн. Този ужасен маниак имаше лице на прост селянин, но сърце на побеснял вълк. А неспособността му да свърши нещо толкова просто като да задържи под ключ едно шестнайсетгодишно момиченце сега заплашваше да преобърне живота на дел Гарза с главата надолу.

Радбърн беше оставил на дел Гарза командването на тайната полиция, беше взел един от корабите на херцога, „Кралски грифон“, и отплава преди по-малко от час да настигне Анита и спътниците й, избягали от града. Сега дел Гарза трябваше да чисти неговия боклук и по-важното, трябваше да направи така, че ако Радбърн не успее да върне избягалата принцеса, на неговия гръб да падне колкото може по-малко вина.

На вратата се почука и той каза високо:

— Да?

Пазачът отвори и надникна.

— Идва, сър.

Дел Гарза кимна и се постара да запази спокойна физиономия, щом вратата се затвори. Беше заел този кабинет заради един много особен разпит, след което щеше да се обърне към подчинените си. Но най-напред, първо и преди всичко, щеше хубавичко да си поговори с капитана на „Диамант“, блокажния кораб, който съвсем случайно се беше изнесъл от позицията си в един критичен момент тази сутрин.

Чу разгневения глас на приближаващия се по коридора мъж. Никой не отговори на виковете му. На обкованата с желязо дървена врата се потропа и за миг дел Гарза я погледна замислено. След чукането настъпи тишина, прекъсната от възмутения глас на капитана.

— Влез — тихо каза временният губернатор.

Вратата моментално се отвори и дел Гарза срещна погледа на подчинения си, щом той прекрачи прага на кабинета. Видя в него насмешка, раздразнение и дори отвращение. В първия миг се зачуди дали това едва прикрито презрение не е насочено към него, но мъжът хвърли поглед назад и дел Гарза разбра, че насмешката е адресирана към мъжа, който вървеше по петите му.

Макар съвсем да не беше дребен, служителят на тайната полиция бе буквално изтикан от якия и самодоволен мъжага, облечен в побеляло от сол палто на морски капитан, който влезе след него.

— Какво означава това? — ядосано попита капитанът. — Длъжен съм да протестирам срещу такова отношение! Аз съм джентълмен, сър, а ме доведоха тук въпреки протестите ми! Предадоха ми писмена заповед да се явя на среща с действащия губернатор, но щом спряхме на кея, този… — озъби се на човека, когото беше избутал — този разбойник ми казва, че съм под арест, и ми взе сабята. Моята сабя, сър! Що за оправдание може да има за подобно действие?

Млъкна и се вторачи в човека зад бюрото.

— А вие кой сте, ако смея да попитам, сър?

Дел Гарза го изгледа продължително, докато другите двама стражи заемаха позиция зад капитана. Капитан Алън Лейтън наистина беше джентълмен, третият син на дребен благородник, чиято фамилия беше готова да плати, за да го разкара от дома на предците му; с други думи, не беше много по-полезен от обикновен пристанищен кръчмарски бияч или копач на канавки. И само за седмица щяха да го изгонят и от двете длъжности поради некадърност. Постът и корабът му бяха купени, а не спечелени, докато по-добри мъже трябваше да чакат. Баронът знаеше що за тип е Лейтън и го презираше. На всичко отгоре беше самодоволен до безобразие, а и не бе толкова важен, че да го цени човек.

— Аз съм губернаторът — заяви той равнодушно и хладно като отворен прозорец посред зима.

Капитанът пристъпи от крак на крак и го изгледа невярващо. Дел Гарза беше съвсем невзрачен на вид: с лице като на плъх и облечен простовато, макар и в дрехи от скъп плат.

— Наистина ли? — попита невярващо капитанът.

— Наистина — отвърна кротко дел Гарза. — Моля, седнете, капитан Лейтън. — И кимна към трикракото столче пред бюрото си.

Капитанът го погледна, после невярващият му поглед отново се върна на изпълняващия длъжността губернатор.

— На това? — Лейтън се изсмя. — Та то ще се разпадне. — Обърна се към един от пазачите. — Ей, ти, я ми донеси по-приличен стол.

Дел Гарза се надвеси над бюрото.

— Седнете! Или ще ви накарат да седнете.

Двамата стражи пристъпиха крачка към настръхналия капитан, готови да го натиснат на столчето. Лейтън чак сега погледна лицата им; примига и бавно седна; очите му зашариха из кабинета.

— Какво означава всичко това? — попита той; мъчеше се да запази гнева в гласа си, но той вече звучеше малко разтреперано.

В отговор дел Гарза потърка наболата четина по брадичката си и го изгледа като уморен човек разбръмчала се муха. Цялото раздразнение и досада, откакто беше стъпил в Крондор, та до днешния ден, се надигна у него и като че ли щеше да се стовари върху тази жалка пародия на морски капитан. В този момент дел Гарза реши, че Лейтън трябва да плати за всичко това.

— Не се ли досещате? — запита го през зъби. — Изобщо ли не ви хрумва?

Лейтън го зяпна като мишка, хипнотизирана от змия, и най-сетне изломоти:

— Не. — Понечи да се отпусне назад, но овреме си спомни, че седи на столче без гръб, и се намръщи. Наведе се напред и продължи нападателно: — Това някаква шега ли е, питам? Ако е така, толкова е безвкусна, че ви уверявам, ще се оплача на началника ви.

— Приличам ли ви на човек, който се шегува? — попита дел Гарза. — Случайно да се усмихвам? И хората ми също? Всичко това случайно да ви прилича на весела атмосфера и непринудена приятелска беседа?

На широкото чело на капитана изби нервна пот, очите му зашариха.

— Не — отвърна той и поклати глава. — Мисля, че не. — След което изправи гръб. — Но все още не разбирам защо съм тук.

— Арестуван сте за измяна.

Лейтън скочи, без да обръща внимание на двамата, които пристъпиха още една крачка към него.

— Как смеете?! Знаете ли кой съм аз?

— Вие сте онази вредна твар, която взе подкуп, за да наруши блокадата — каза бавно дел Гарза. — Във военно време подобен акт е чиста измяна.

— Не съм направил такова нещо! — възрази капитанът.

Баронът се усмихна.

— Знаете ли колко глупаци са се опитвали да излъжат пред тайните агенти на херцога? — Махна небрежно с ръка към двамата яки пазачи и още няколкото мъже, които чакаха зад вратата. — Обикновено следващите им думи са нещо от рода на: „Спрете! В името на всички богове, моля ви, спрете!“

— Признавам, че корабът ми се отнесе от позицията — разфуча се Лейтън. — Стават такива неща понякога, нищо преднамерено няма тук. Котвата е изпуснала и приливът ни е отнесъл. Просто нещастно съвпадение, че се случи точно в този момент. Когато чух вълнението на пристанището, станах, качих се на мостика и веднага оправих положението. В най-лошия случай можеше да се нарече отклонение от поста, но и това ще е малко преувеличено при дадените обстоятелства.

Дел Гарза повдигна вежди, отпусна се назад и скръсти ръце върху плоския си корем.

— Нима?

— Разбира се — отвърна Лейтън и в гласа му отново се прокрадна частица от предишното му високомерие. — Казвам ви, такива неща се случват, не е по ничия вина, драги. Никой не е могъл да предвиди, че един кораб ще избере точно този момент, за да…

— Знаем, че Праведника ви е подкупил. — Временният губернатор изчака за неминуемия взрив, но такъв не последва; капитанът само го гледаше облещен и устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо. Значи не само беше виновен, но нямаше и кураж. — Е, за какво беше? За златото? Или заради някакво криворазбрано чувство за вярност към семейството на принц Ерланд?

— Познаваме се от отдавна и… — почна Лейтън, но дел Гарза го прекъсна:

— Най-добре ще е да си признаете всичко, знаете ли. Разполагаме с доказателство.

Капитанът мълчаливо поклати глава.

— О, да — настоя дел Гарза. — Имаме си източници сред Шегаджиите.

Естествено нямаха нито доказателство, нито източници. Но за тайната полиция бе очевидно, че Шегаджиите имат интерес от освобождаването на принцеса Анита. Със сигурност рано тази сутрин хората му се бяха били с Шегаджиите. Освен това всички инстинкти му подсказваха, че е повече от невероятно един кораб просто „случайно“ да се отклони от поста си в най-неподходящия момент.

Лъжата обаче излезе лесно от устата му, защото ако дел Гарза щеше да отговаря за бягството, на Анита — а той щеше да отговаря, — то тогава други трябваше да отговарят първи, и то много по-болезнено.

Лейтън облиза устни и изломоти:

— Едва ли можете да го наречете измяна.

Дел Гарза се надвеси над бюрото, примига и вдигна вежди невярващо.

— О, да. Съзнателното приемане на подкуп, за да се нарушат военновременни заповеди, не може да е нищо друго, освен измяна.

— Едва ли сме във война с Шегаджиите — възрази капитанът.

— Винаги сме във война с Шегаджиите — поправи го с твърд тон дел Гарза. — Това, че никога не е била обявявана официално, не я прави по-малко война. Защото ако ние не сме били във война с тях, уверявам ви, то тези крадци и наемни убийци са и винаги са били във война с почтените граждани на Крондор.

— Едва ли са сериозни… — подхвана Лейтън.

— Противници? — Дел Гарза се изсмя. — Щом парите им са достатъчно добри за вас, защо да не ги смятаме за… сериозни?

Капитанът стисна устни, вдиша дълбоко и се изправи.

— Бих искал да го видя това „доказателство“, което твърдите, че имате.

Дел Гарза неволно се изкиска.

— Нима тепърва ще твърдите, че сте невинен, след като почти си признахте вината?

— Не съм признавал никаква вина — заяви капитанът. — Хайде, хайде, ще трябва да го представите това ваше „доказателство“ пред съда.

Баронът поклати тъжно глава и попита:

— Наистина ли искате да вкарате фамилията си в целия този позор, след като заключението е неизбежно? Трябва ли да докажем на тях и на целия свят вашето вероломство?

Лицето на Лейтън пребледня.

— Какво предлагате? — Явно разбираше, че е хванат натясно.

— Не е нужно да предприемате нищо радикално — отвърна дел Гарза, изведнъж самата щедрост. — Естествено не можете да запазите поста си. — Измъкна един документ от малката купчина листове пред себе си и го бутна към мастилницата с перото. — С това си подавате оставката. Само подпишете страницата долу и следващата и ще ви върнем у дома. — Топна перото в мастилото и го подаде на Лейтън с лека усмивка. — Големият ви брат няма да е първият благородник, който ще трябва да намери втора кариера за малкото си братче. Проблемът ще е много по-малък, отколкото ако се посрами името на фамилията.

— Това ли е всичко? — попита капитанът и колебливо взе перото.

Дел Гарза кимна.

— За всичко останало ще се погрижим ние. За пътуването ви и всичко останало. — Посочи страницата. — Моля.

Лейтън подписа като хипнотизиран. Дел Гарза вдигна с два пръста страницата, за да открие другата отдолу.

— Подпишете и тук, ако обичате.

С разтреперана ръка капитанът подписа и долната страница, а временният губернатор ги прибра, посипа двата подписа с пясък да се подсушат и ги изтръска.

— Добре. Остава още една малка подробност, преди да приключим.

Лейтън изтри чело с носната си кърпа.

— Каква?

Дел Гарза кимна мълчаливо и стражите зад Лейтън пристъпиха напред. Двама хванаха капитана за ръцете, докато третият стягаше гаротата около врата му. Столчето се прекатури с трясък, а краката на Лейтън се заплетоха в него, тъй че не можа да се изправи. Дел Гарза кимна и загледа как осъзнаването за неизбежната смърт и агонията изпълниха очите на дебелия мъж. Петите му изритаха по пода и след няколко мига той издъхна.

Баронът сгъна грижливо двата листа и ги запечата с восък.

— Горкичкият — каза на стражите. — Отнесете го в квартирата му и подредете нещата там. Погрижете се скобата, на която се е обесил, да е здрава, тежичък е. — После връчи двата листа на старшия. — Не забравяй да сложиш оставката му и най-важното — признанието му някъде, където лесно ще се намерят.

Стражът се усмихна и ги взе.

— Чиста работа, сър. Имам чувството, че май ще си опазим гърба.

Начинът, по който го изгледа дел Гарза, даде ясно да се разбере, че баронът не е в настроение да слуша подмазвания.

Когато остана сам, дел Гарза заобмисля възможностите си. Лейтън трябваше да умре — друг избор нямаше. Ако беше останал жив, слухът за уязвимостта на херцога бързо щеше да се разпространи. Вярност към принца или алчност за парите на Шегаджиите, причината за предателството на Лейтън беше без значение. Важното беше към кого щяха да погледнат, когато херцог Ги се върнеше от боевете с кешийците в Долината на сънищата.

Дел Гарза можеше с пълно основание да прехвърли повечето отговорност на раменете на Радбърн. Желязната му хватка над града бе породила размирици, а грубостта, с която се беше нахвърлил върху личната гвардия на принца и градската стража, със сигурност можеше твърдо да привлече някои в лагера на принца.

Нещата бяха от ясни по-ясни. Ерланд умираше, колкото и да се стараеха жреците знахари и лекарите да отложат смъртта му. След като нямаше син за наследник, Анита щеше да е ценна придобивка за всеки амбициозен мъж. А след като кралят нямаше наследници, нейният съпруг се оказваше само на една стъпка до трона в Риланон. Тъй че Ги трябваше да се ожени за Анита и някой ден, по-скоро рано, отколкото късно според дел Гарза, Ги дьо Батира щеше да стане крал Ги Първи.

Дел Гарза се потупа с пръст по брадичката, замислен докъде може да стигне самият той във всичко това. По природа не беше амбициозен човек, но обстоятелствата, изглежда, диктуваха, че изборът му е възход или падение. Средно положение нямаше. Следователно трябваше да избере възхода. Кой знае? Някое графство, най-малкото, може би някъде близо до Родез?

Но за да се издигне, трябваше да избегне падането, а за да направи това, трябваше да преживее гнева на Ги, щом херцогът се върнеше и разбереше, че момичето го няма. Надяваше се Радбърн да се върне скоро с момичето — или изобщо да не се върне. Ако Джоко проявеше достатъчно благоприличие да се остави да го убият, всичко щеше да се окаже негова вина, щом дел Гарза приключеше с обясненията си пред херцога. А това означаваше много от другите виновни страни да минат на парад пред него.

— Крей! — изрева той и щом капитанът на гвардията се появи, каза: — Искам всеки командир на всяка част, участвала в акцията тази сутрин, от сержант нагоре, до един час в този кабинет.

— Слушам, сър! — Крей тракна с токове и изхвърча да изпълни заповедта.

Дел Гарза се отпусна бавно в стола и притвори очи. Наслаждаваше се на припряността, с която се подчини Крей, на привилегията, че е заел този командирски кабинет, а и на спомена за лицето на Лейтън, когато разбра, че в момента дел Гарза държи цялата власт в Крондор.

Но бързо се постара да се отърси от тези разсейващи мисли за власт. Как можеше да го радват тези неща, след като господарят му тази сутрин бе унизен? Как можеше онова проклето момиче така да изостави баща си? И защо? За да не приеме високата чест да се венчае с херцог Батира — един от най-великите и благородни мъже в Кралството! Как можеше тази глупачка да се държи така с господаря си?

Горкият принц Ерланд — да има толкова неблагодарно дете. Не че той беше много по-добър, след като и той се бе опълчил на волята на господаря си. Какво пък, да си понесе съдбата, която собствената му дъщеря му бе отредила. И дел Гарза си помисли: навярно ако принцът бъдеще преместен в някоя от по-ветровитите тъмници и се пуснеше мълва, че ще го държат там, докато дъщеря му не се върне… Трябваше все пак да се направи някакъв ход, ако Радбърн не се върнеше скоро с момичето. Щом бяха успели да го убедят да напусне града, това може би щеше да го убеди да се върне по своя воля, а ако принцът не преживееше мъченията, това щеше да е още един проблем, който да се хвърли на гърба на Джоко, щом херцогът удостоеше града с присъствието си.

Дел Гарза въздъхна. Толкова неща за вършене, а той винаги бе предпочитал рутината пред неочакваното. Но поне знаеше коя е най-предстоящата задача.

Тези… крадци, тия нищожества трябваше да бъдат изловени и напердашени като бездомни псета, каквито си бяха. Да дръзнат да отвлекат законната бъдеща съпруга на Ги дьо Батира, да се месят в неща, от които нищо не разбират, и всъщност не трябва да разбират.

Най-сетне дел Гарза се успокои, макар и с усилие. Не биваше да си хаби гнева, трябваше да го затаи, докато мъжете се съберат, и тогава да го отприщи. Нещата щяха да се променят: скоро и завинаги. Докато Ги дьо Батира се върнеше от юг, Крондор щеше да се превърне в град на реда и под здрав контрол. Да, под контрол.

Замисли се за нещата, които трябваше да се свършат. Първото в списъка бе да се приберат колкото може повече Шегаджии от мръсните свърталища, в които се криеха.