Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легенди за Войната на разлома (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jimmy the Hand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Реймънд Фийст. Легенди за Войната на разлома

ИК „Бард“, София, 2006

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN 954-585-729-3

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 1
Бягство

Мъжете сипеха ругатни и се млатеха.

Джими Ръчицата се промъкваше като змиорка между счепкалите се на тъмния пристан хора. Стоманата бляскаше на ръждивочервени дъги под светлината на факли и фенери в ръцете на връхлитащите конници, опитващи се да посекат неуловимите Шегаджии, които ги задържаха. Само още няколко секунди бяха нужни на принц Арута и принцеса Анита, за да успеят да избягат, и схватката бе достигнала настървената ярост на отчаянието. Крясъци на гняв и болка раздираха нощта, придружени от железния грохот на подковите, мятащи искри по камъните, в контрапункт с трясъка на стомана в стомана.

Вярно, че срещу обучените войници налитаха улични разбойници и главорези, но войнишките коне се хлъзгаха по мокрите дъски и камъни, а мигащата светлина бе по-несигурна и от стъпките на конете. Ножовете мушкаха отдолу и те се дърпаха и цвилеха уплашено; яки ръце сграбчваха обутите в ботуши крака на войниците на Батира и ги смъкваха от седлата. Рязката метално солена миризма на кръв надмогваше дори пристанищната воня на смет; някой кон току изцвилваше и рухваше с прерязано сухожилие. Ездачът, с останал в стремето крак, падаше, животното го затискаше, той изкрещяваше от болка — и млъкваше завинаги, щом дрипавите фигури скочеха върху него.

Джими залегна под свисъка на един меч, превъртя се невредим между копитата на един кон, спъна пешака, който се биеше срещу трима от Шегаджиите, и затича.

В края на кея се хвърли по корем върху мокрото дърво и извика към лодката долу:

— Сбогом!

Щом чу гласа му, принцеса Анита се обърна. Бялото й лице се виждаше смътно в предутринната светлина, но Джими знаеше, че морскозелените й очи сигурно са блеснали от удивление.

„Радвам се, че можах да дойда да се сбогуваме“, помисли си той и някакво непознато чувство стегна гърдите му. „Този палав животец си струва риска“.

Ухили й се, но малко изнервено — боят с хората на Джоко Радбърн се разгорещяваше и всеки момент някой можеше да дотича и да го нападне в гръб. От друга страна, много скоро Шегаджиите щяха да се огънат и да побегнат — позиционните боеве не бяха в техния стил.

— Дръж! — извика му принц Арута. — И я използвай добре!

Рапирата в ножницата полетя към ръката му. Джими я сграбчи във въздуха и се претърколи, тъкмо навреме, за да избегне ритника на един от бандитите на Радбърн. После запълзя по дъските на кея, понеже мъжът го подгони и вдигна крак да го стъпче като насекомо. Джими пусна рапирата, сграбчи носа и петата с кръстосани ръце, изви рязко и разбойникът изрева, залитна и след един нанесен с жестока точност ритник се прекатури с крясък през перилото във водата. Тежката броня го завлече надолу още преди крясъкът му да заглъхне.

— Време е да се махаме! — изпъшка Джими.

Скочи на крака, издърпа рапирата от ножницата и се огледа за подходяща цел — но и за най-добрия път за бягство. Чу ритмичното пляскане на греблата долу. „Сбогом“, повтори Джими в сърцето си. А после, щом пламнаха денковете, си каза: „Охо!“

По корабите наоколо се появиха запалени фенери, стражите от съседните складове се разтичаха, разнесоха се викове: „Какво става?“ и по-силното: „Пожар, пожар!“

Един войник в черно-златистия табард на Батира грабна фенера от ръцете на някакъв пазач и закрачи по кея към Джими. Ухили се, като видя мършавото дрипаво момче, и подвикна:

— Нова сабя си ми донесъл, а? Изглежда ми добра. Става да мушнеш в корема измет, чийто мустак още не е виждал бръснач. Благодаря.

И замахна с меча си — лениво и с повече сила, отколкото стил, без да пуска фенера. Явно си въобразяваше, че ще може да избие рапирата от ръката на младия крадец, а след това да го посече.

Фино изкованото оръжие оживя в ръката на Джими — все още тежко за него, но идеално балансирано и по-бързо от нападаща змия. Изсвистя сякаш от само себе си и отби тромавия удар със звънкото издрънкване на метал в метал. Войникът изпъшка изненадано, щом пренасочената сила на собствения му удар го завъртя на място, след което извика от болка, когато Джими скочи ловко встрани и го перна.

Повече с късмет, отколкото от умение, острата стомана го улучи в китката и сряза и дебелата кожа на ръкавицата, и ръката му. Мъжът изохка, тръсна ръка и отстъпи назад. На грубото му, скрито в предутринната сянка лице се изписа неверие.

Джими се засмя, зарадван и изненадан. Явно не всеки притежаваше умението на Арута с такова оръжие. Часовете, прекарани в упражнения с принца, докато чакаха контрабандистите на Тревър Хъл да намерят кораб за Арута и онзи стар пират, Амос Траск, да го открадне за бягството им, се отплащаха. Джими имаше чувството, че войникът се движи два пъти по-бавно от принц Арута. Засмя се отново.

Смехът му разпали гнева на войника и той го засипа с удари, кой от кой по-мощен.

„Като селянин, който вършее зърно“, помисли си Джими. Не разбираше много от селски работи, но дълбоко презираше селяндурите.

Ударите бяха силни и бързи, но всеки бе копие на предишния. Инстинктът подсказа на Джими да вдигне рапирата и градушката удари западало стоманеното острие и извития предпазител. Наложи му се да стисне дясната си китка с лявата си ръка, та оръжието да не изхвърчи от ръката му от грубата сила, но вече се готвеше да скочи вляво, да забие силно и да промуши войника в корема. Все пак изчакваше — Арута сто пъти го бе предупреждавал търпеливо да прецени противника си.

След миг гърбът му опря в някакъв денк; той се огледа и видя, че е почти заклещен между денкове и някакви сандъци. Противникът му се ухили свирепо, замушка да го подразни и изръмжа:

— Спипах те като каналджийско плъхче, а?

Вдигна меча си и Джими се подготви за удара си, убеден, че след миг ще е приключил с войника. И изведнъж до тях скочиха две вкопчени тела — всеки бе стиснал дясната китка на другия, за да не го прободе; тъпчеха по хлъзгавите камъни, псуваха и се въртяха като в някакъв бърз и смъртно опасен кръчмарски танц. Блъснаха се във войника на Батира и го отхвърлиха напред. Той извика изненадано й Джими не се поколеба. Изпита мигновено съжаление, че не можа да изпълни изящната си забивка, но не можеше да не се възползва от толкова уязвима цел. Мушна силно напред и усети как острият като игла връх на рапирата прониза мускула до кокала, усети и странното потръпване през стоманата чак до дръжката, и с рамото, и с гърба си.

Мъжът изтърва фенера с вик, който преля в дивашки крясък, щом стъклото се счупи. Плисналото масло лумна и раненият войник отскочи, пусна оръжието и почна да изтупва пламъците от дрехите си, а Джими се закатери като маймуна по денковете.

— Друг път да не заклещваш плъхове! — извика през рамо, спусна се от другата страна на земята и затича.

Чу как някой изсвири с уста сигнала за изтегляне и видя как Шегаджиите се заизсипваха в страничните улички като облачета мъгла, разпръсната от силен вятър. Хукна да ги догони, но преди да свърне в близката уличка, се обърна да погледне към залива. Тревър Хъл и контрабандистите му се гмуркаха във водата, някои плуваха под кейовете, други поемаха към дългите лодки, останали на котва. Зад тях се открояваше силуетът на „Морска лястовица“ — обръщаше към линията на разбитата блокада, с издути платна, като призрачни облаци в тъмното. Вдигна ръка да помаха. Знаеше, че ще е без полза: принцесата бързо щяха да я вкарат под палубата на сигурно. Но не можа да устои на порива, също както не можеше да не й каже последната дума за сбогом преди малко.

Младият крадец се обърна и затича по тясната уличка, бърз като котка и почти толкова наясно с всичко, което го обкръжаваше. Може и да не беше кой знае колко добър във фехтовката засега, но бягането по тъмните улици на Крондор, виж, това умение Джими бе усвоил добре много преди да стигне зрялата старческа възраст — цели петнайсетина години.

Мислите му се отвяха назад към времето, прекарано с принцесата и принца през последните няколко седмици. Принцеса Анита бе това, което момичетата трябваше да са и което никога не бяха от дългия му опит. За момче, отрасло в компанията на курви, кръчмарки и джебчийки, тя беше… нещо рядко, нещо изящно, като оживяла приказка на менестрел. Когато беше близо до нея, му се искаше да е… по-добър.

„По-добре, че си отиде“, помисли си той. Младеж в неговото положение не можеше да си позволи подобни идеи.

„Освен това един ден тя ще се ожени за принц Арута“, каза си Джими и се усмихна кисело. Не му беше работа да изпитва такива чувства към нея. Макар че да не му е работа да прави някои неща съвсем не му пречеше да ги прави.

„Май ако трябва да се омъжи, както става с принцесите, ще е най-добре да вземе него“.

Джими харесваше Арута, но имаше и нещо повече. Уважаваше го и… да, вярваше му. Принцът го накара да разбере защо хората избират да следват водач, да го следват, готови да се пожертват за него в бран, като се уповават на едната му гола дума — нещо, което никога не бе допускал, че ще разбере. Опитът му досега беше само с хора, които властват над теб с помощта на страха, или защото могат да донесат предимства на тези, които ги следват. А Джими служеше и беше зависим от милостта на Праведника, който правеше и двете.

Ръката му опипа ножницата на рапирата на Арута — вече негова — и Джими се усмихна. После изведнъж стана сериозен. Това, че бе живял с тях, бе донесло в живота му нещо особено и то вече бе свършило. Но пък колко хора в Кралството можеха толкова да се доближат до принцове и принцеси? А от тях — колко бяха крадци?

Джими отново се ухили. Беше се справил повече от добре в познанството си с царствени особи: двеста жълтици, чудесно оръжие, при това плюс уроците как да борави с него, и едно момиче, за което да си мечтае. И да му липсваше принцеса Анита — какво пък, нали поне я беше познавал.

Запъти се към Майчиното с наперена походка, готов за леко хапване и за дълъг сън.

„Най-добре ще е да поспя, докато Радбърн поизстине“, рече си наум. Макар че това можеше да означава, че ще спи, докато косите му побелеят.

 

 

Джими се приближи до просторната зала, наричана „Майчиното“, „При Мамчето“ или „Шегаджийска отмора“, издълбана между тунелите на каналите. На един обитател на горния град тук щеше да му се стори доста мрачно с капещата вода и миризмата на селитра по стария камък. И мястото нямаше да е нещо повече от поредното сливане на тунели, малко по-широко от обичайното, но иначе нищо особено. За един обитател на горния град очите, наблюдаващи приближаващия се към Майчиното Джими, щяха да останат невидими, а камите, стиснати в ръцете — незабелязани до последния, фатален миг, в който се забият, за да опазят тайната на „Шегаджийска отмора“.

За Джими това беше дом, сигурност и възможност да си отдъхне. Бутна с ръка един от камъните в стената, чу се изщракване и се появи малък отвор — Малката врата от дърво и платно, хитро боядисана така, че да се слива с каменната стена, се открехна. Джими беше дребничък и можеше да мине само като се понаведе, докато някой по-висок трябваше да пропълзи в тесния проход, за да влезе в скритата подземна бърлога. Един бияч стоеше на пост и му кимна, като го видя, с което фаталното посрещане му се размина. Всеки непознат, озовал се в прохода, разполагаше грубо с около секунда, за да изпее паролата — тая нощ „Купонът е в Майчиното“, — преди мозъкът му да се пръсне върху каменния под.

Помещението беше огромно, издълбано от три отделни мазета, всяко със стълбище към една от трите постройки, собственост на Праведника. Курвенският бардак, странноприемницата и дюкянът за евтини стоки „втора употреба“ осигуряваха многобройни спасителни изходи и Джими можеше да ги намери всичките с вързани очи, както и всеки друг от Шегаджиите. Светлината се поддържаше приглушена по всяко време, та Шегаджиите да могат да виждат добре, ако се наложи да се бяга през каналите.

Джими кимна за поздрав на няколкото просяци и улични гаменчета, които все още бяха будни — повечето Шегаджии спяха дълбоко. В обичаен ден всички щяха да са на пазара минути след изгрев-слънце. Но днес не беше обичаен ден. След като принцът и принцесата бяха успели да избягат, наказателните мерки щяха да са неизбежни. С градската стража и кралската гвардия Шегаджиите се разбираха от години, но тайната полиция, създадена от Ги дьо Батира, след като получи поста на вицекрал, беше друга работа. Не един Шегаджия беше станал доносник й настроението, възцарило се в залата, го отразяваше. Макар да се долавяше леко чувство на триумф, че са подпомогнали бягството на принцеса Анита, изгодата щеше да дойде едва след време — във всеки случай Праведника го приемаше точно така. Някой ден принцеса Анита щеше да се завърне в Крондор — или поне така се надяваше Джими, — а онези, които поддържаха нея и баща й, принц Ерланд, вече имаха дълг към Праведника и той щеше да се постарае да си го прибере по възможно най-изгодния начин.

Но всичко това беше за в бъдещето и за Праведника. За обикновения крадец, джебчия или улична курва случилото се днес не носеше никаква изгода. В града горе щеше да гъмжи от ядосани шпиони и информатори, щяха да издирват онези, които бяха унизили Джоко Радбърн, шефа на тайната полиция. А той не беше от хората, които ще изтърпят унижение без наказание, разбираше Джими.

Бягството на принцесата беше започнало като тайно начинание и малцина в бандата на Шегаджиите и от контрабандистите на Тревър Хъл знаеха кого измъкват от града. Но щом избухна боят, не един Шегаджия успя да зърне лицето й, както и отличителната й рижа коса, и на заранта мълвата щеше да се разнесе по пазари, ханове и дюкяни.

Повечето щяха да се преструват, че не знаят нищо, но всеки щеше да разбере причината за неочаквания бяс на войниците и тайната полиция на Батира.

Джими отиде до отсрещната стена и взе от сандъка до оръжейните рафтове парцали, брус и малка стъкленица с масло. Главата му се замайваше от такива мисли. Не си знаеше възрастта — на четиринайсет ли беше, на шестнайсет ли — нямаше кой да му го каже, а и такива разсъждения го интригуваха, ала си даваше сметка, че всички тези неща не са му съвсем ясни. Политиката и интригата бяха нещо привлекателно, но и чуждо.

Намери си едно усамотено ъгълче и седна да почисти рапирата. Неговата рапира, и подарък при това! Малко подаръци беше получавал в живота си, което правеше това оръжие още по-скъпо. Сигурно беше отнело половин година на майстора, за да изработи това красиво и смъртоносно изделие. Различаваше се от грубите тежки оръжия на обикновените войници както боен кон от муле.

Издърпа острието от ножницата и ужасен забеляза, че го е прибрал, без да изтрие кръвта. Какво пък, никога досега не беше правил такова нещо: не можеше да се очаква, че ще запомни отведнъж всички подробности по грижите за него. Като огледа внимателно ножницата, забеляза, че е направена от части, съединени изкусно със слонова кост и месинг, тъй че можеше да се разглоби за почистване и смазване.

Възхищението му от подаръка стана още по-голямо, доколкото това беше възможно. Каква награда!

— Такава плячка можем да я пробутаме на пазара. Ще вземем добри пари — рече Смеещия се Джак и посегна да вземе рапирата, но Джими се дръпна от ръката му с ловкостта на змиорка.

— Не е плячка. Подарък ми е. Лично от принц Арута.

— О, получаваме подаръци от принцове напоследък, а?

Всъщност никой не беше виждал Джак да се смее или усмихва. Прякорът му беше даден от самия Джими, на шега. „Но е най-големият подигравчия, когото познавам“, помисли си той.

Нощният страж отново посегна към сабята и младият крадец отново се дръпна. Като старши помощник на Нощния господар, или Нощния майстор, както също го наричаха, Джак разполагаше с голяма власт. Повечето пъти, щом се стигнеше до спор и се обърнеха към него, Нощният господар заставаше на страната на Джак. Но Джими знаеше, че е в правото си и че този път Нощният господар ще го подкрепи.

Реши този път да упорства. Мнозина от бандата на Шегаджиите го бяха предупреждавали, че вечно навъсеният Джак ще го убие заради прякора, който му беше лепнал. Сега Джак като че ли изглеждаше на ръба да го направи.

Джими беше близо две глави по-нисък от Нощния страж. Беше дребно момче, пъргаво и с бързина на ръцете и краката, с каквато малцина от Шегаджиите можеха да се сравнят и никой — да надмине. Собственият му прякор си беше напълно заслужен, защото никой Шегаджия не можеше по-ловко от него да свие кесия на многолюдния пазар, без да го усетят. Беше красиво момче, с къдрава, високо подстригана кафява коса. Раменете му обещаваха да са широки, когато възмъжее. Усмивката му бе заразителна и той имаше нюх към смешното, но точно сега в очите му се долавяше нотка на заплаха; стоеше с ръката на дръжката на оръжието, готов да се опълчи на Джак с цената на кръвопролитие, ако се наложи. Възрастта му беше неясна — може би на тринайсет, може би на петнайсет, но вече беше видял в живота си повече опасности от някои два пъти по-големи от него мъже.

— Тя е моя, Джак — тихо каза Джими.

— Негова е. Видях — избоботи грамадният бияч Блейк Фурията с глас като говореща канара. Не каза нищо повече и си продължи по пътя към отсрещната стена на залата, все едно че не беше казал и това.

Смеещия се Джак го изгледа колебливо през рамо. Блейк не носеше прякора си току-така: беше непредсказуем като див звяр и склонен да избухва в бесен гняв. Ако Джак решеше да оспорва правата на Джими над оръжието, след като биячът се бе изказал на негова страна, като нищо можеше да си изпати, все едно дали е старши помощник на Господаря, или не.

— Дръж си я тогава — озъби се Джак. — Но трябва да се заключи. — И кимна рязко към оръжейните шкафове.

— Веднага щом я почистя — съгласи се Джими.

Правилата го допускаха и двамата знаеха това.

Нощният страж се отдалечи, а Джими погледна Блейк, който вече беше седнал на една маса с халба в косматата си ръка и гледаше в празното. Не си направи труда да отиде да му благодари — с Фурията не се правеше така. Но си отбеляза наум, че му дължи услуга, нещо по-доблестно и много по-полезно от всякакви устни благодарности.

— О, хубавецо!

Джими вдигна глава и се усмихна на Флора Горещите пръстчета. Бяха я нарекли така заради ловкостта, с която отмъкваше парчета баница като малка, докато пекарите си въобразяваха, че са прекалено горещи за пипане. За жалост Флора го правеше толкова често, че не можа да стане добра джебчийка въпреки усърдието, с което я беше учил Джими. Вече на шестнайсет и хубавелка, тя се беше насочила към друга професия.

Седна до него, уви ръце около врата му, сложи краката си в скута му и го целуна по бузата.

— Здрасти, Джими! — Момичето затрепка с дългите си мигли и го погали по гърдите с пухкавата си ръка, а той се засмя.

— Да нямам нещо ценно там?

Флора се нацупи, после се усмихна закачливо. Свали крака от скута му и посочи рапирата.

— Какво ще правиш с това, а?

Джими забърса острието с мазния парцал, после вдигна рапирата пред очите си на светлината на факлите и заяви твърдо:

— Ще си я пазя.

Тя го погледна замислено, след което огледа просторната сумрачна зала.

— Голям бой е имало нощес. Вече се разнесе мълвата, че принцесата и други благородници са избягали на запад. — Направи гримаса и добави: — Радбърн и копелетата му с право са се разлютили като оси. Върне ли се херцогът… — Не довърши мисълта си, но на лицето й се изписа злорадство от мисълта какво може да направи херцогът със своя шеф на тайната полиция. — Пазарът много ще се кротне, щом толкова Шегаджии си лежат и си ближат раните. — Флора го погледна хитро. — Имаш ли си раничка, която да ти оближа, миличък?

Той се засмя и я сръга приятелски. Усети леката тръпка на възбудата, която събуждаше флиртът — а флиртуването с Флора често свършваше в леглото. Флора не му беше първата, но една от първите. Беше живял сред курви през целия си живот — нали и майка му беше от тях, — но Флора идваше от много по-добра класа: баща й беше пекар, преди да умре, тъй че беше отраснала като свястно момиче, докато не стана на десет. Можеше да говори като дама, ако се наложеше, което понякога й носеше по-заможна клиентела. А и беше по-хубава от повечето, с големи изразителни сини очи, а светлокестенявата й коса падаше на къдрици около лицето й. Имаше деликатна брадичка и носле, което беше малко по-така. И мила усмивка също. Това, че не я биваше с пръстите, си беше пълен срам, неведнъж си беше мислил Джими. Просто не беше годна да си изкарва поминъка на улицата.

Флора му беше казвала, че с него се чувства в безопасност, и той без ни най-малко огорчение бе решил, че е заради по-ниския му ръст — беше с цяла стъпка по-висока от него. Колкото до него самия, ами Флора му харесваше и му беше страхотно, щом намереха време да се усамотят. Усмихна се на безсрамната й покана и я придърпа към себе си. Но тя изведнъж ахна и притисна ръка до устните си.

— О! Забравих, хм, трябва да се срещна с един след час. — И се гушна до него. — Но дотогава цялата съм твоя.

Джими премисли набързо. Първо трябваше да си намерят някое място насаме, което при оскъдното време, с което разполагаха, означаваше, че ще е неудобно и миризливо, а Флора трябваше да си тръгне рано, за да не си изтърве срещата… тъй че оставаше по-малко от час, по-скоро — няколко минути. Все пак нямаше да му е за първи път да се повъргаля с някое от момичетата в някой тъмен ъгъл, докато другите спят наоколо. Беше израснал в място, където хората през целия му досегашен живот се вкопчваха в удоволствието когато и където можеха… Но макар Флора да му беше любимката, този път не изпитваше обичайната гореща страст, а само лека тръпка.

Наистина беше уморен. Освен това принцесата се отдалечаваше с всеки миг и сърцето му се беше свило. Изведнъж реши, че няколко минути в прегръдките на Флора е последното нещо, което му се иска. Не му харесваше това чувство на тъга…

„Не че съм сигурен какво точно изпитвам“. Но нямаше да е честно да зарази с това странно чувство приятелката си.

— Съжалявам, наистина ужасно съжалявам, но не мога да ти отделя време точно сега — отвърна й той с усмивка, докато сглобяваше ножницата. — Извини ме за грубостта. — Но след като го каза, се почувства благородник от главата до петите.

Флора се изкикоти и му прошепна в ухото:

— Не се притеснявай. Ще имаме и други поводи.

Той я прегърна и я целуна по бузката.

— О, Флора, цвете мое, прекалено си добра с мен. А и сигурно щях да те разочаровам. Имам сили само колкото да си намеря къде да поспя. Имам чувството, че съм се скитал насам-натам, откакто съм се родил.

— Насам-натам, но така и не те видях — измърка Флора. — Къде беше?

— Същото си мислех за теб — излъга без проблеми Джими. — Мислех, че са те наели в някой дом за удоволствия. — Щом бе решил да не се възползва от поканата й, нямаше да страда, ако си тръгне обидена.

— Не са — отвърна му тя и го погледна надменно. — Много добре се оправям и сама.

Джими я изгледа. Новата й рокля беше хубава, но ушита от евтин плат, груба и оцветен с бои, които скоро щяха да се изхабят и зацапат: не бяха хабили добра стипца да се запазят за дълго. Носеше изящни чехлички и лъскав шал — все нови неща, които никога не бе имала. Но изглеждаше уморена и не особено чиста.

Знаеше, че след пет-шест месеца блясъкът по нея ще се похаби и че след година ще изглежда като на трийсет. Животът в домовете за удоволствия в града не можеше да се нарече празник, но беше много по-добър, отколкото на улицата. Момичетата в тях поне имаха някаква надежда за бъдеще.

Не можеше да забрави какво бе сполетяло майка му. Убита от един пияница само защото била сама и нямало кой да го спре. Разбираше по-добре от всекиго, че за жените независимостта понякога се оказва твърде скъпа.

— Не, не се оправяш добре — промълви тихо. — Всеки път, щом идеш с някого, рискуваш живота си или да те осакатят. Виж, Флора, ако наистина искаш точно това, не съм аз човекът, който ще се опита да ти попречи. Но чуй приятелския ми съвет. Ти си достатъчно хубава, за да те вземат във всеки дом в този град, а по-добрите домове ще се грижат за тебе. Говориш съвсем добре, почти като дама, и може да те наемат дори в „Бялото крило“ според мен.

Флора отметна глава с едно „Тц!“, но Джими беше сигурен, че го слуша.

— Домовете за удоволствия ще следят клиентите ти, тъй че няма да се разправяш с гадни пияници и кучи синове, които да те бият за развлечение и после да не плащат. Много по-добре е, отколкото на улицата. — Погледна я сериозно. — Още по-добре е, разбира се, да правиш нещо друго.

Тя сви рамене.

— Какво например? Знаеш, че не ме бива за крадла. А и за просякиня не вървя, нали?

Той я сръга в ребрата и се усмихна.

— Хайде, умно момиче си. Мога да ти уредя някоя препоръка. Как според тебе сестрата на Карстен получи работа в двореца?

Флора се замисли и го изгледа накриво.

— Харесва ли й?

— Така изглежда — излъга Джими. Нямаше представа. — Защо да не й харесва? Спи си на топло и в собствено легло, без никой друг, освен ако сама не го пожелае, всяка година й дават нови дрехи, хубава храна, а и заплата на всичко отгоре. Е, труди се много, а и заплатата не е кралско наследство, но общо взето като че ли смята, че си струва.

Засърбя го езикът да й каже „дори помогна в бягството на принцеса Анита“, но се сдържа. Щеше само да доведе до „също и аз“, а никак не държеше това да се разчуе. Само това му трябваше — името му да попадне в списъка на лично издирваните от Джоко Радбърн.

Флора отвори уста да каже нещо, но в този момент Смеещия се Джак се качи на една от пейките, от нея — на масата и извика:

— Слушай! — И щом всички, лица се извърнаха към него, продължи: — Заповед от Праведника, лично! Всички Шегаджии да се снишат. — Вдигна ръце за тишина, след като думите му предизвикаха възмутен ропот. — Това означава пълно покриване. Тук или който каквато дупка си има, стоите вътре и се спотайвате. Особено вие, просяците и младите крадци. Радбърн, изглежда, се е нацелил точно във вас. Никакво репчене и надувки. — Замълча и огледа навъсено залата. — Само с изрично разрешение на Дневния или Нощния господар. Храна ще ни се донесе, тъй че няма да гладувате, докато приключи цялата тази работа. Въпроси? — Огледа навъсено залата. — Дръжте ги за себе си.

Слезе от масата и тръгна към изхода, съпроводен от развълнувано мърморене.

— Ами курвите? — попита намръщено Флора.

— В името на Банат, Флора! — изсумтя Джими, призовавайки бога на крадците. — Безплатна храна и безопасно място за спане! Най-после ще видим нещо, за което сме си давали дяла досега. Защо да се работи, като можем да помързелуваме, като… — щеше да каже „като принцове“, но го замени с: — като биячите на Батира. А и така ще имаш възможност да си помислиш за бъдещето.

Тя се усмихна палаво, но му кимна, благодарна за вниманието му.

— Не се безпокой за мен.

Нощният страж отново се качи на масата и този път вече викна:

— Който си има бърлога, да изчезва веднага! Тия, които нямат, да останат тук.

— Е, аз ще изчезвам — каза Джими.

Погледна рапирата в ръката си и реши в края на краищата да я прибере в оръжейната. Момче на неговите години, помъкнало такова първокласно оръжие по улиците, след като скоро щеше да съмне, щеше да привлича нежелано внимание. Цената й сигурно беше колкото десетгодишния доход на шивач или грънчар, да не говорим за прост работник или уличен хлапак. Едва ли щеше да убеди стражата, че не е открадната — подарил му я, видите ли, един отбил се в града принц и…

— А ти, Пръстче? — попита Джими. — Трябва ли ти ескорт?

— Хайде, върви — отвърна му тя през смях. — Ескорт! — Плесна го по задника. — Тц. Оставам тука да се възползвам от щедростта на Праведника.

Джими се огледа притеснено — репликата й беше доста дръзка, но явно никой не я беше чул.

— Лека нощ, тогава — каза той и съвсем по войнишки отдаде чест с рапирата.

Флора избухна в кикот.

— Ескорт! — чу той зад гърба си, докато вървеше към изхода.