Реймънд Фийст, Стив Стърлинг
Джими Ръчицата (14)

Глава 13
Криене

Магьосникът вдигна глава.

— Заклинанието не е сложно — каза Лиман Малахи, след като приключи с приготовленията. — Но е засукано. Степените на подобие трябва да се балансират деликатно.

Погледна своя… работодател? Домакин? Приятел? Благодетел? Погледна човека, който му беше давал подслон седемнайсет години и му беше позволил да продължи изследванията си, над които, хм, на някои други места в най-добрия случай щяха да се понамръщят. „Не, поправи се той наум. На повечето места щяха да го обесят или жив да го изгорят.“

Двамата бяха сами в стаята, само пламъкът на свещта им правеше компания. Слугите и охраната, разбира се, бяха свикнали с това. Бяха може би най-добре платените слуги извън големите градове и домакинствата на най-знатните владетели; а и като качество не бяха зле. Но за разлика от обикновените домашни стражи, им се плащаше колкото за да служат, толкова и за да забравят бързо онова, което чуват и виждат.

Чародеят сви устни и придърпа по-плътно халата около тялото си — тази нощ пролетният дъжд беше тежък, думкаше по кепенците и цветното стъкло на прозорците. Самият той щеше много да се зарадва на един буен огън в огнището, но на Бернар му беше все едно — сякаш не забелязваше студа, възцарил се в тази каменна грамада.

„Златото може да свърши много неща — помисли той. — Дори да надвие суеверния страх на слугите и войниците. Но не може да превърне едно каменно укрепление в удобно място за живот“.

Бернар махна и ръката му леко потрепери във въздуха.

— Да, да. Хлапето трябва да прилича и на мен, и на милейди Илейн, и магията ти ще го открие — рече той. — Проклетата акушерка! Заповядах й да го премахнат!

Лиман огледа трите плитки златни диска с тънките им кристални покрития; всеки бе колкото кръгче от събрани палец и показалец. Сребро и тюркоаз, платина и черен кехлибар бяха инкрустирани на сложни фигури по вътрешната повърхност на златото. Във всяко от тези кръгчета имаше вода, а в нея плуваше игла. Всяка от трите иглички беше увита с косъм — около тази в средния диск бяха усукани два косъма, които се пресичаха. Кристалните покрития държаха всичко това неподвижно.

— Възможно е да не се е подчинила, за наше щастие — каза той. — Жалко, че не можахме да измъкнем повече подробности от нея, но това също ще свърши работа… още по-добре, защото знанието, което ще ни донесе, няма да е остаряло със седемнайсет години.

Лиман се надигна и нави ръкави. Затвори очи, устните му се размърдаха и ръцете му започнаха да описват сложни фигури.

Докато мъжът, за когото Бернар продължаваше да мисли по-скоро като за учен, отколкото като за чародей, редеше заклинанието си, самият той си спомни първата нощ, в която се бяха срещнали.

Беше нощта на голямата буря, стени и грамади от пурпурночерни облаци се трупаха на запад; просветваха от далечните мълнии, ала бяха обагрени в златисто по краищата от залязващото зад тях слънце. Вълните дойдоха преди пороя, високи като планини, и накараха рибарите да задърпат лодките си по-високо по брега, да ги връзват за дървета и скали и да се молят, щом вятърът запищя около сламените покриви на колибите им. Дъждът заваля на откоси, понесен от чудовищните ветрове. Поривът на бурята бе придружил родилните мъки на любимата му, с малкото чудовище, което се опитваха да открият сега. Радостта му от предстоящото раждане на син го беше тласнала да предложи гостоприемството си на чужденеца, странен мъж с опулени кафяви очи и сплеснат нос, който изглеждаше огромен над тясната брадичка. Изглеждаше само с няколко години по-стар от Бернар, но баронът не беше сигурен за истинската му възраст, защото и сега, след тези седемнайсет години, Лиман изглеждаше почти както когато беше дошъл.

Лиман се беше представил за приятел на бащата на Бернар — пишели си, но никога не се били срещали лично със стария барон; понякога съветвал баща му по въпроси, свързани с науката. По-точно за изкупуването на древни томове и ръкописи. Беше се поинтересувал за намеренията на Бернар досежно семейната библиотека, тъй като не знаел доколко синът споделя бащиния си ентусиазъм към древните знания, и сподели, че би желал да изкупи няколко труда в случай, че синът не желае да продължи да поддържа колекцията. С радост беше открил, че Бернар споделя любовта му към ученето.

И Бернар си спомни, че скоро след това беше дошла вестта: баронесата има трудности при раждането.

Споменът отново върна болката. Той се отпусна в стола си и изруга наум. И тогава видя, че двата косъма, увити около средната игла, се гърчат като змии — змии, които ненавиждат близостта на другата. Гърчеха се и се отдръпваха от плуващата игла, докато накрая не се притиснаха в двете противоположни стени на кутийката и не се отпуснаха отново.

„Това е може би най-очебийният случай на несходство, който съм виждал — помисли си магьосникът, като запази външно безразличие. — Ако нещо е сигурно тук, то е, че тази двойка не е направила дете заедно“.

— Какво означава това, Лиман? — сопна се Бернар. Очите му бяха блеснали подозрително: по въпроси, засягащи жена му, баронът на Ландсенд беше относително с ума си.

„Сякаш точно аз мога да знам“, помисли си Лиман, а на глас отвърна:

— Хм… милорд… възможно ли е да сте имали друго дете? В смисъл, да сте станали баща, преди да срещнете лейди Илейн?

Това смири гнева на Бернар. Той помръдна леко в стола си, посегна към чашата горещо вино с подправки и зашари с очи.

— Ами, като зрял мъж, преди да се оженя… на трийсет лета… по някоя курветина от време на време… и разбира се, доколкото знам…

— Разбира се, милорд. Разбира се. Светски мъже сме все пак, и вие, както и аз — успокои го Лиман. — Но, виждате ли, това може да направи усуканата двойка несъвместима с естеството на заклинанието. Точно затова ви помолих за още един косъм от косата на вашата лейди. Заклинанието няма да е толкова ясно, нито ще действа от много голямо разстояние, но все пак би трябвало да подейства.

Той се надигна и ръцете му се раздвижиха над диска отляво. „И няма да използвам другата с вашия косъм, милорд барон. Защото подозирам, че ще е съвсем безполезна за целите ни“.

 

 

Щом излезе на билото, Брам спря и се загледа надолу към Ландсенд. Градът му беше познат: няколко пъти вече го беше навестявал. Опита се да погледне на него така, както щеше да го види Лори.

„Най-напред ще й трябват пари“, реши той.

Усмихна се въпреки тревогата си и болката в краката. Не се беше бавил по пътя и имаше ужасна нужда от сън, да не говорим за ейл и храна. Нямаше да е стигнала много далече с няколкото медни петака, които беше крил под дюшека си. Макар да бяха спестяванията от целия му живот, все пак този живот не беше чак толкова дълъг и според градските мерки парите никак не бяха много. Успя да потисне неволно споходилата го мисъл: вярно, беше си представял как тя лежи в леглото му, но не точно по този начин.

Намести лъка, колчана и пътната торба и закрачи към северната градска порта. Ако помнеше добре, недалече пред нея трябваше да има двама конетърговци.

— Да ти помогна с нещо, младеж? — каза търговецът и вдигна глава.

Стоеше вдигнал между краката си левия преден крак на един кон и оглеждаше копитото. Якото дребно конче леко помръдна, когато реши, че се е разсеял, и завъртя глава — сигурно се канеше да го захапе за бедрото. Търговецът го подпря с лакът в хълбока, а Брам се пресегна и го перна леко през муцуната с тисовия си лък.

Животното изпръхтя и се укроти, а търговецът пусна копитото и то глухо тупна върху отъпканата пръст.

— Възпалено е — каза през рамо на собственика на коня. — Глупаво е, че си го намазал с катран, за да скриеш болежката, Улет Омсон. Няма да го взема, даже да му изцериш отока и да ми го доведеш пак. На никаква цена. Зъл е. — Разочарованият Омсон отведе коня, а мъжът се обърна към Брам. — Ти какво искаш?

— Едно момиче — отвърна Брам и се изчерви, понеже търговецът се разсмя гръмко.

— Е, не мисля, че ще ти е много трудно, даже да ти е празна кесията — каза мъжът. — Хубав момък си. Но стоката ми не е такава. Разгонени кобилки — да, но все от тия с копитата. Аз съм Керсон, между другото.

Брам си каза името, стисна му ръката и не се изненада, че е здрава като неговата, ако не и малко повече.

— Трябва да е продала един скопец — обясни той. — Преди два-три дни. Селски кон, със счупено седло и повече за работа на полето, с белег на муцуната.

Продължи с описанието на коня, чиито белези знаеше, все едно че си беше негов: двете семейства често си заемаха работния добитък.

— Чакай малко! — спря го търговецът. — Ами да, купих го коня, но от момче, не беше момиче. Може да го е откраднало? — Мъжът се намръщи.

„Разбира се, че ще се предреши като момче, идиот такъв“ — помисли си Брам, но на глас каза:

— А, да, познавам го момчето.

Търговецът сви рамене.

— Хубаво момче. Направо като момиче. Година-две по-малък от тебе. Днес дойде някакъв негов приятел да пита за коня.

„Приятел ли?“ — учуди се Брам и се изруга наум.

— Подслушах момчето, дето купи коня, докато говореше с благородника — той купи друг. Момчето май е млечен брат на внучката на Ярдли Хейуд и са отседнали при леля й. Все едно, двамата тръгнаха на север, към обед някъде. Момчето спомена, че приятелят им бил продал коня на мене… — Брам го изгледа озадачено, но търговецът продължи: — Каза, че момичето, чийто бил конят, било отседнало с внучката на Хейуд. — Присви очи и попита: — Ти сигурен ли си, че тоя кон не е краден?

— Хмм. Напълно — отвърна Брам.

Зачуди се кое ли може да е това момче и защо ще тръгва на север, но реши, че е по-разумно да разбере къде може да е Лори.

— Къде мога да я намеря тази млада дама, внучката на Ярдли Хейуд?

Търговецът го упъти и Брам забърза по улиците на Ландсенд. Беше съвсем объркан. Беше очаквал, че Лори ще се е изгубила или че се крие в някой евтин хан. А тя си беше намерила приятел! Богат при това, както изглеждаше. А Рип?

 

 

Умът на Илейн се раздвижи. Още не беше сигурна за състоянието, в което сънуваше, защото знаеше, че сънува. Отначало в сънищата имаше болка, ала след толкова много събуждания вече можеше да се отграничи от болката. Беше упорита болка, неукротима, но Илейн успяваше за известно време да я надмогне и да я чувства като нещо далечно. В такива моменти се напрягаше да чуе дали има някой наблизо. Понякога успяваше да долови крясъка на нощна птица и някой далечен звук. Но иначе като че ли беше сама.

Това я озадачаваше. Тя беше съпругата на барона и току-що беше родила. Къде бяха всички? Защо никой не й помагаше? От колко време лежеше така? И най-ужасното: така ли щеше да си остане до края на живота си?

Знаеше, че тялото й лежи съвсем неподвижно, или поне подозираше, че е така. Затова прие, че е попаднала в капана на някакъв много заплетен сън, но сън, който е свързан с будния свят.

Болката беше първото й усещане, а след нея се появи онова ужасно нещо, което я изтезаваше. Трудно й бе да отмерва времето: беше сигурна, че откакто е родила детето, са изтекли много часове, може би дни. Навярно се бореше с болката, свързана с раждането, или с треска, настъпила след него.

Каквато и да беше причината, тя се съпротивляваше, изплуваше до някакво подобие на будност, след което отново потъваше в периоди на пустота, в която се носеха спомени. Понякога образите ставаха толкова силни, че се чудеше дали не са реални, може би като онези пророчески видения, за които разправяха, че спохождат вещици и светици; или навярно бяха ехо от далечно минало, или нечий чужд спомен. После отново идваше мракът. Две неща си оставаха постоянни — мракът и болката.

Между периодите на мрак Илейн зовеше в ума си за помощ, крещеше в ярост и пожелаваше най-лоши неща да сполетят съпруга й, който я бе изоставил така. Веднъж усети как нещо докосна тялото й. Студен допир, чувство за нещо лигаво, което се плъзга по кожата й под нощницата: насилствена интимност, неканена и отблъскваща. Но нищо не можеше да направи срещу това. Истинско ли беше това ужасно докосване, или спомен? Страхът и гневът й бяха истински, защото помнеше как бе извикала в безмълвно отвращение: „Остави ме на мира!“ И допирът се беше махнал. Върнал ли се беше сега, или беше само споменът за първото докосване? Не можеше да разбере.

С времето умът й ставаше по-силен и страхът и отвращението се превърнаха в ярост и пресметливост. Понякога си спомняше сблъсък, миг на непокорство, в който бе отхвърлила нещо, което се бе опитало да я надвие, но подробности не помнеше. Зли неща я бяха изтезавали и тя по някакъв начин ги беше нападнала; придала беше в ума си телесност на тези зли неща и с ръце, сътворени в ума й, се беше пресегнала и ги беше сграбчила. Бяха се опитали да избягат, но тя бе разкъсала същността им, дереше и късаше, докато не станаха на нишки и късчета — и сякаш се изпариха в пустошта, като оставиха след себе си бавно затихващ вик на болка и страх.

Бе подирила още нещо отвъд болката и студения натрапник, както наричаше в ума си онова зло и лигаво докосване. И тогава ги бе открила: създанията, затаени и дебнещи из ъглите на имението.

Усетила беше присъствието им: стъписани, уплашени, възмутени от това, че нещо може да им навреди. Криеха се от нея. Скоро щеше отново да заспи, защото беше много уморена. Но искаше друго. Ужасно искаше да ги унищожи всички. Но макар да се таяха наблизо, не можеше да се докопа до нито едно. Трябваше да ги накара сами да дойдат при нея. Между периодите на мрак Илейн кроеше в сънищата си планове. Яснотата идваше рядко, но тя разбираше, че ако сънува, може сама да диктува правилата на този сън, и трябваше да се справи с тези дебнещи сенки в ума си.

Престори се, че спи; потисна всякаква мисъл и зачака. След малко един от враговете й се приближи боязливо, за да я изпита, и тя го сграбчи.

Стисна го и то зави, задърпа я насам и натам, мъчеше се да побегне. Най-сетне се докопа до някаква преграда и започна да се дърпа през нея. Илейн го държеше, мъчеше се да го издърпа обратно, за да го хване по-здраво. Но то се оказа силно и упорито. Издърпа я до самата преграда, оставило много малко от себе си във въображаемите й ръце.

Все едно че беше притисната в нещо горещо и твърдо — но същевременно усети, че се плъзга през преградата, и стисна нещото още по-здраво. Изтървеше ли го, не знаеше къде може да се озове, ала не искаше да попадне някъде, където ще е още по-зле от сега, затова се вкопчи на живот и на смърт.

И изведнъж вече можеше да вижда! Беше толкова смаяна, че изпусна създанието, в което се беше вкопчила. Беше ден, но около леглото й горяха свещи. След това усети, че се повдига, лека като пух на глухарче и също толкова подвластна на полъха; помъчи се да спре извисяването си и успя само да се обърне тъй, че да вижда под себе си.

И разбра, че се взира в собственото си тяло, лежащо в леглото. „Нима съм мъртва?“. Беше чувала да разправят за хора, които се реят над телата си, виждат оплаквачите или домовете си, преди да бъдат отведени в Залата на мъртвите на Лимс-Крагма. Такива неща се разказваха от онези, които жреците-лечители бяха връщали към живота миг преди да прекрачат границата на смъртта.

После видя, че гръдта й се повдига, съвсем бавно: но тя дишаше! Огледа внимателно тялото си. Не изглеждаше никак добре. „Умирам ли?“ Изпадна в паника и се опита да се спусне по-близо до тялото си; махаше с ръце все едно плува, но после осъзна, че няма физически ръце. Нямаше тяло! Ужасът от тази истина я накара инстинктивно да се пресегне, все едно че се опитва да се вкопчи във физическото си същество с духовните си ръце. И изведнъж отново се озова в собственото си тяло, с болката и с дългото безмълвие. Мъчителите й ги нямаше: съвсем ясно усещаше, че отново е сама. А след това изведнъж съзнанието й угасна като духнато пламъче на свещ.

 

 

Когато разумът се върна отново, тя осъзна: „сънищата“, както ги беше наричала, всъщност бяха умът й, напускащ тялото, а периодите на будност — неговият плен в телесните окови. Трябваше да се научи да контролира тази способност, да освободи ума си.

Не знаеше колко време й бе отнело, но с много съсредоточаване откри, че може да напуска тялото си по своя воля и да прелита от стая в стая, и да минава през стени и подове, все едно че бяха направени от вода.

Имението беше прашасало и запуснато. Малкото хора, които откриваше, бяха от онази порода мръсни наемници, каквито дори баща й нямаше да наеме, но много от тях носеха униформата на домашната гвардия.

Враговете й продължаваха да се таят в тъмните ъгли, но вече не смееха да я доближат. Понякога кипваше от яд заради онова, което й бяха причинявали, и ги търсеше да им отмъсти. Друг път почти им беше благодарна, защото й бяха показали изход от мрака и болката. Искаше най-вече да ги види, да разбере какво представляват. Тогава щеше да реши какво да прави с тях. Дали бяха свръхестествени същества? Или призраци? Или проводници на някаква друга сила?

„Къде е бебенцето ми?“, изведнъж се зачуди тя. И се смая от това, че не се бе сетила за него по-рано. Как можеше да забрави единственото си дете? Момченцето й! Трябваше да го намери.

Ала беше твърде късно, вече я влечеше назад. Илейн не се възпротиви — знаеше, че не може да направи нищо, за да го спре. Поне не беше длъжна да остава тук завинаги. Преди отново да бъде засмукана в болното си тяло, видя, че свещите са догорели съвсем.

 

 

Когато се събуди пак, чу гласовете на деца! В далечината отекваше детски глас, зовеше я. Изведнъж Илейн се озова в коридора и за първи път от много време усети присъствието на ужасите, които толкова я бяха терзали. Извика: „Насам!“ В коридора се появи малка група деца, две момичета и две момчета. Изглеждаха изтощени и изплашени.

Надвиснала над тях, Илейн едва сега видя враговете си. Приличаха на струи черен дим, гърчеха се и се извиваха от някакво черно ядро и излъчваха страх и вледеняващ студ.

„Насам!“, отново извика тя и посочи вратата на покоите си. Викаше и викаше, докато най-сетне едното момиченце като че ли я разбра и поведе другите към вратата. Втурнаха се в стаята и затръшнаха вратата.

Илейн замахна с ярост към черния облак и перна едно от пипалата му. То леко се отдръпна и се сви, готово да я жилне с ледената си злоба. Вместо да губи силите си, Илейн се върна в стаята и надвисна закрилнически над децата, зарадвана, че са тук, особено най-мъничкото. Момченце, не повече от седемгодишно. Но макар да беше уплашено, се владееше.

Тя усещаше врага си — как дебне зад вратата, — но той не се опита да влезе. Чак сега забеляза магическата преграда по стените, шарките от светлина и сила от „тук-нищо-не-ще-се-промени“. Навярно в края на краищата някой бе чул молбите й за помощ.

Щом се вслуша в приказките на децата, разбра, че отчаяно искат да избягат. Натъжи я това, че ги ужасява не по-малко от злокобната сила в коридора, но всъщност не можеше да ги вини. „Само да можех да им помогна…“ Надникна в коридора; съществото й се ухили и тя се отдръпна.

Огледа стаята, успя да долови една по-стара вълшебна преграда и я подири. Мина през стената и отново откри тайния проход зад нея. Мъжът й й го беше показал в деня, в който я настани в тези покои. „Всички обикалят цялото имение“, така й беше казал.

Видя, че малкото момче се е вторачило в същата стена, и нещо в очите му й подсказа, че е на ръба да открие прохода. Илейн заговори на момиченцето, което беше довело останалите в стаите й, каза му за прохода и че ключът е в стенния релеф. Скоро се увери, че я е чуло. Детето стана, отиде до релефа и заопипва малките изпъкналости, докато намери вярната. „О, умното ми детенце!“, помисли тя.

После отново се озова извън времето, привлечена в тялото си. Навярно никога нямаше да разбере как ще свърши всичко това — и се отчая. Искаше й се да остане будна завинаги.

 

 

Когато се пробуди пак, се зачуди за децата, особено за момичето, което, изглежда, я чуваше. И щом си го представи, изведнъж се озова до него. Беше й се случвало преди, но нямаше контрол над това. Помисляше си за някое лице или място и се озоваваше там, но само в границите на замъка. Никога не бе успявала дори да пристъпи в градината с рози. Но вътре в сградата имаше достъп навсякъде и до всекиго. Освен Бернар. Щом си помислеше за него, виждаше до себе си някакъв много по-стар мъж. Чичо или братовчед, беше решила — нали знаеше, че баща му е починал.

Всъщност й беше все едно, че той не идваше повече — не го беше обичала и не й липсваше. Но искаше да види бебето си, а то със сигурност трябваше да е с барона. Тя въздъхна и свещта, която държеше едното момче, примига.

— Внимавай! — почти извика голямото момиче и гласът му отекна силно в прохода.

Малкото момиче, онова, което понякога успяваше да я чуе, изхлипа, но храбро преглътна сълзите си.

Сърцето на Илейн се разтопи от жал. Лицата на всички бяха мръсни, децата изглеждаха изтощени, а торбата с храна, вързана на колана на голямото момиче, изглеждаше окаяно празна. „Горките мъничета“, каза си тя. Трябваше им убежище, но нейните покои не ставаха. Тя ги плашеше, а и старецът, който приличаше на Бернар, спеше там.

— Не съм виновен! Тук духа — каза момчето, което държеше свещта. В гласа му звучеше гняв — детски гняв, че са го обвинили за нещо, което не е направил.

Другите замълчаха, но се вторачиха с тревога в късата дебела свещ. Ясно беше, че ги е страх да останат сами в тъмното.

Илейн си спомни едно място, където можеха да се скрият. Щеше да свърши чудесна работа. Бернар я беше завел там малко след като бе пристигнала в замъка. „Така е защитено с магически прегради, че когато пожелаеш да останеш насаме, никой няма да може да те притесни“. Беше се усмихнал гордо. „Ще е личното ти убежище“. Изобщо не беше изпитвала нужда от такова място, но той бе толкова горд от подаръка си, че тя се беше усмихнала и се наведе да го целуне по бузата, целувка, който той бе поискал с устните си.

„Елате с мен — прошепна тя на момиченцето, което май я чуваше. — Знам място, където ще сте в безопасност“.

Нийса стана и надникна в тъмния проход. Спря да плаче и се усмихна.

— Какво има? — изсъска Манди. Очите й блестяха на светлината на свещта.

— Натам — отвърна Нийса като в сън. — Това е верният път. — И тръгна.

Кей и Манди се спогледаха, но Рип се надигна и тръгна след Нийса. После каза нетърпеливо:

— Хайде.

Манди стана да го последва и подхвърли през рамо на Кей:

— Идваш ли?

Рип стъпваше предпазливо, за да не угаси свещта, единствения им източник на светлина.

— Почакай! — каза той на Нийса… и дъхът му я угаси.

Манди ахна, а Кей писна от страх.

— Тихо! — изсъска Рип. — Аз съм пред вас. Хванете се за ръце! Трябва да сме заедно.

— Ти си виновен! — сопна се Кей.

— Все едно беше — отвърна уморено Рип. — Свещта бездруго догаряше. Внимателно! Така, всички ли са тук?

— Да — измърмори хрипливо Кей. Не бе на себе си от страх.

— Тогава да тръгваме — прошепна Рип. — Всеки път, когато Нийса почувства това, ни отвежда на безопасно място.

— Да бе, безопасно — изсумтя Кей.

— По̀ е безопасно от коридорите — напомни му Рип. — И от стаята, в която бяхме заключени.

— Не можем да се измъкнем! — извика другото момче.

— Шшшт! — прошепна Манди. — Преди също не можехме да се измъкнем. Като не можеш да измислиш нещо по-умно, вземи млъкни, Кей.

Всички замълчаха и застъпваха предпазливо в черния като катран мрак. Шмугваха се в проходи, толкова тесни, че трябваше да се обърнат на една страна, за да се промушат, изкачваха се и слизаха по стъпала.

— Тук е — каза Нийса накрая.

Другите стояха смълчани и се вслушваха в тихите потупвания на дланите й по стените. Последва глухо изщракване и всички примижаха, щом от тясната цепнатина проникна заслепяваща светлина. Нийса натисна стената, тя се отмести и момичето писна от радост от това, което видя вътре.

Въпреки че всичко бе покрито с прах и въздухът беше застоял, стаята беше неоспоримо уютна и добре осветена от високия прозорец.

— Тук и свещите няма да ни свършат — каза Манди.

Накъдето и да погледнеха, имаше свещници с цели непокътнати свещи. Имаше и пълно с въглища ведро до камината. Имаше и столове и дивани, отрупани с пухкави възглавнички. И усещането беше за мир и тишина.

— Е, само храна ни трябва сега — измрънка Кей. — И вода. Някой да има?

Рип вдигна вежда и остана доволен от себе си, че вече може да го прави. Тъй че вместо да се ядоса от държането на Кей, реши да зададе въпрос. Вдигна празната торба и го погледна.

— Да. Искаш ли да дойдеш с мен?

Вместо отговор Кей взе две свещи от близкия свещник и ги запали с огнивото. Рип бе намислил нещо и той искаше да разбере какво.

Рип надникна през дупчицата в резбата. Беше му интересно. Детският му ум не можеше да разбере всичките ужасни неща, които му се бяха струпали, откакто се събуди, но шпионирането на хора от скришно място му приличаше на игра.

Оказа се, че из тайните проходи има много вратички и дупчици в стените, за надничане. В тесните коридори се чувстваха много по-безопасно, отколкото в старата стая. Той потръпна и сложи пръст на устните си, после отново долепи око до дупката.

И отново видя стаята. Наистина беше голяма. Всъщност повечето стаи бяха големи. Тази беше с широко отворени прозорци и за миг той ги огледа с копнеж. Имаше дълга маса, подредена за ядене и с красиви метални прибори, не дървени или глинени, даже не и тенекиени, а от истинско сребро. На масата седеше някакъв побелял мъж и говореше с други двама, които стояха прави и стискаха шапките си в ръце.

Рип се нацупи. Точно тези двамата го бяха взели и го бяха довели тук. Позна ги по гласовете. Изглеждаха жестоки, и страшни също така. С гръб към дупката седеше още един мъж и мълчеше.

— Вземете това — каза накрая онзи с гръб към Рип и избута нещо по масата към двамата с шапките в ръце.

Единият посегна, после рязко дръпна ръката си, все едно че нещото го беше опарило, и изломоти:

— Магия!

— Разбира се, че е магия, глупак такъв — каза старецът. — Иглата сочи към човека, когото трябва да ми доведете.

Другият седнал заговори с гладък и успокоителен тон, който, кой знае защо, напомни на Рип за онова нещо, с което го мажеше майка му, когато се опареше с коприва.

— Съвсем безвредно е, уверявам ви — рече той. — Трябва само да следвате върха на иглата. Може да ви отведе надалече — въпросният мъж може да е на петдесет мили оттук, — но не би трябвало да е много трудно.

— И заплащането е добро — отсече старецът. — Повече, отколкото за всички останали.

Единият от правите сръга приятеля си и той вдигна с неохота малкото нещо от масата, уви го в някакъв парцал и го затъкна в колана си.

— Мъж ли е този път? — попита той. — Не е момче?

— Би трябвало да е точно на седемнайсет — каза старецът и извърна глава настрана. За миг Рип видя колко е тъжен и изпита малко жал към него. Гласът му заглъхна, тъй че момчето едва успяваше да го чуе. — Точно на седемнайсет… Би трябвало да е висок, може би русокос или кестеняв.

— Ще го хванем — каза първият прав. — За тия шестстотин ние сме ръцете и пръстите ви, милорд.

— И щом го доведете, му сложете торба на главата. Не желая да виждам лицето му. Изобщо!

— Ама как ще разберете тогаз, че е той, сър?

Мазно говорещият отвърна:

— Тази игла ще сочи само едно лице в целия този свят. Точно него ще доведете. Хайде, вървете!

Двамата се поклониха и излязоха. След миг старецът и приятелят му ги последваха, увлечени в разговор.

— Ох, добре — прошепна Рип и открехна вратичката в дървения панел. Дори Манди трябваше да се наведе, за да мине през нея. — Добре. Хайде, всички се махнаха!

Четирите деца се изсипаха в стаята. Рип за миг спря, щом ги усети отново, онези лошите, но беше гладен. Манди и Нийса затичаха право към масата и почнаха да събират храна: хляб, печено пилешко, банички, пълнени със зеленчук. Рип и Кей не спряха за това, колкото и вкусно да миришеше — затичаха към вратата.

Открехнаха я леко и надникнаха навън, докато момичетата грабеха толкова ядене, колкото можеха да носят. На Рип му се прищя да покаже глава в коридора, но се сдържа.

Кей го сграбчи за ръката и прошепна:

— Нещо идва. Усещам го.

— И аз — отвърна Рип. Беше му прилошало на стомаха, както в стаята, където ги държаха заключени, и това чувство се усилваше.

Без повече приказки двамата хукнаха към тайната вратичка; момичетата вече се бяха вмъкнали през нея и чакаха, ококорили очи. Всички въздъхнаха облекчено, щом панелът изщрака и се затвори.

Всички моментално се почувстваха по-добре; усещането за дебнещото ги зло се стопи, все едно че гъстият мрак на тайния проход бе от някой друг свят.

„Чудно, защо винаги е така, когато излезем от проходите?“, помисли си Рип.

После Манди почна да развива една от кърпите.

— Какво взе? — попита я той нетърпеливо, щом закрачиха обратно към скривалището си.