Филипа Морган
Чосър и Домът на славата (9)

9.

Косата й беше златиста, с малки къдрици на челото; очите й — сини и усмихнати; а лицето — изящно, с устни, по-червени от роза или череша в лятната жега; зъбите й бяха ситни и бели; гърдите й бяха толкова твърди, че опъваха дрехата като две ябълки; талията й беше толкова тънка, че човек можеше да я обхване с длани, а маргаритките, които тъпчеше с крачето си, изглеждаха черни на фона на стъпалото й, тъй бяла бе кожата на тази красива млада дама.

Кастеланът забеляза красотата й, още щом влезе в стаята. Поздрави я с въздишка и каза: „Лейди, Бог да ти дава здраве и радост.“ Тя отвърна: „Бог да те дари с наслада и покой.“ Тогава той я хвана за ръката и я накара да седне до него. Не каза нищо, защото бе твърде развълнуван, за да говори направо. Лицето му беше бледо и смутено, той често въздишаше. Дамата забеляза това и се извини за отсъствието на съпруга си. Тя каза, че излязъл на лов в гората и скоро щял да се върне. Кастеланът не показа, че е чул думите й, а вместо това отвърна, че я обича и че ако тя не се смили над него, нищо няма значение. Дамата му напомни, че е омъжена и че той не бива да я моли за нещо, което би опетнило нейната чест, тази на съпруга й или семейството им. Той отвърна, че нищо няма да му попречи да й служи цял живот.

„Един твой поглед може да ме убие или спаси“, каза кастеланът, загледан в големите й, засмени очи. „Една дума от червените ти като череши устни може да ме спаси или да ме осъди на вечни страдания“, каза той, сега втренчен в устните й, които бяха червени като роза или череша в разгара на лятото.

Розамонд дьо Гияк рязко затвори книгата „Николет и кастеланът“. Изправи се и се засмя. Наистина е разумно от страна на този писач на романи да си остане анонимен, реши тя. Взе ръчното огледалце от масичката и отиде до прозореца. Загледана в лицето си, тя си припомни всички неща, с които не отговаряше на идеята на автора за женско съвършенство.

За нещастие Розамонд се чувстваше несъвършена във всичко. Косата й беше тъмна, къдричките по челото определено липсваха, а очите й бяха кафяви и в момента по-скоро се присвиваха, вместо да се усмихват. Устни като рози или череши? Е, бяха достатъчно червени, за да подхождат на името й, каза си тя, но пък би било странно устните да бъдат в някакъв друг цвят. Същото можеше да се каже и за зъбите й, които бяха естествено дребни и бели — или поне белезникави — колкото редовното почистване можеше да ги направи. Но когато писателят сведеше поглед към гърдите на дамата, нещата съвсем се раздалечаваха… „Ябълки?“ За какво е мислил той? Най-вероятно за някое момче или — да бъдем милостиви — за момиче с момчешка фигура, което му е напомняло на оръженосеца му. Но мъжете предпочитаха „ябълките“ само по страниците на книгите, не и в леглото, помисли си Розамонд.

Тя остави огледалцето обратно на масата и застана с ръце на бедрата. Дори след няколко раждания талията й не се беше разширила, но определено щеше да бъде трудно да я обгърнеш с длани. А после следваше въпросът с бялата й кожа, да не говорим за стъпалото. По-бяло от смачкана маргаритка? Като благородна дама, омъжена за благородник, тя неотменно беше избягвала живота на открито, който би могъл да изсуши или потъмни кожата й. Така че бузите й бяха доста бледи, а ако се наложеше, можеше да ги направи още по-бледи с помада и пудра. По-далеч нямаше да стигне. Чувала беше например за една благородна дама в Англия, която си слагала пиявици, преди да се появи на важни тържества. Загубата на кръв имала допълнителния ефект да я кара да припада от време на време, което винаги прави една дама интересна.

Тя си спомни, че беше чела романа за Николет и кастелана, когато беше на единайсет-дванайсет години. Тогава се чудеше дали животът й ще бъде като този на Николет. Разбира се, не беше, и сега пропастта между книгата и реалния живот изглеждаше по-скоро смешна, отколкото драматична. Романите бяха хубаво нещо, но тук, в Гияк, тя имаше домакинство, което трябваше да поддържа, деца, които трябваше да гледа или, по-точно казано, тя трябваше да надзирава хората, които надзираваха хората, които се грижеха за тези неща. Но също като Николет имаше своите обожатели…

Не беше мислила, че отново ще вземе в ръце „Николет и кастелана“. Причината да го извади от сандъка, където беше прибран, й се струваше достатъчно ясна — Джефри Чосър скоро щеше да пристигне в Гияк.

Спомняше си как съпругът й каза преди толкова много години: „Доведох у дома поет“.

Беше Нова година. Анри дьо Гияк беше прекарал няколко месеца в северна Франция, където притежаваше още владения. Съпругът й, току-що пристигнал, стоеше до прозореца. Гледаше голите клонки на дърветата, които стърчаха от основата на скалата на сто метра по-надолу. Под клоните реката блестеше като изваден от ножницата меч. В огнището гореше буен огън, но дъхът на съпруга й замръзваше по стъклото.

— Доведох у дома поет — каза той.

— А аз ти родих син — каза Розамонд.

В отсъствието на Гияк се беше родил Анри, първи син след две дъщери. Розамонд седеше над дъската за табла. Играеше с една от дамите си, която бързо се оттегли, когато Анри влезе в стаята.

— Къде е той?

— Къде е той ли? Казва се Анри и спи — отвърна тя. — А къде е твоят поет?

— Отиде да се измие и преоблече след пътуването.

— И ти имаш нужда от това, милорд. Носът ми подсказва, че нито си се измил, нито си се преоблякъл.

— Защото горях от нетърпение да те видя — каза Гияк и се приближи, за да целуне жена си.

Докосваха се за първи път от шест месеца. Чувстваха се малко неловко насаме.

— Виждам, че си била на път да спечелиш — каза той, поглеждайки към таблата.

— Разкажи ми за поета.

— Разкажи ми за сина ми. За Анри.

— Всички бебета си приличат.

— Не и за майките си.

— Тогава да кажем, че има твоя нос и вежди. Но на цвят очите му са като моите.

— Значи е късметлия.

— Ами поетът?

— Пътувах с него няколко дни, но не мога да ти го опиша точно. Той е… обикновен.

— Ако се обърнеш за пет минути, сигурно няма да можеш да опишеш и мен — каза Розамонд с обич.

Анри се наведе и я целуна още веднъж. Тя се изправи. Беше по-висока от него с десетина сантиметра. Прегърнаха се.

— Трябва да се преоблека — каза той. — Да се измия и преоблека. А после да видя сина си.

— Не — каза тя — Почакай. Не още.

— Не мога ли да видя сина си?

— Той спи, а аз съм будна.

— Ами носът ти? И миризмата ми?

— Не съм казала, че не ми харесва — отвърна тя.

Когато й представиха Джефри Чосър, Розамонд веднага разбра какво е имал предвид съпругът й. Англичанинът беше съвсем обикновен на вид. Малко по-млад от нея, деветнайсет-двайсетгодишен, той имаше кръгло лице и привлекателни очи с тежки клепачи. Тя го покани да седне срещу нея. Разговаряха на френски. Навън притъмняваше. Стаята се осветяваше от огъня, свещите и маслените лампи. Дъската за табла беше разтворена на масата пред тях с недовършената игра. Чосър си играеше разсеяно с един от пуловете от слонова кост.

— Щяла си да спечелиш — каза той.

— Ако искаш, можем да довършим играта.

И те го направиха. Тя спечели, но доста трудно. Похвали го, че почти е успял да обърне ситуацията. Чосър каза нещо за късмета.

— Но освен това хвърли няколко лоши зара и само умението успя да те спаси — отвърна тя.

След това те се срещаха почти всеки ден, за да играят табла и да разговарят. Розамонд искаше да научи повече за Лондон. Дали е голям и разкошен като Бордо? Каква е най-новата мода там? Река Темза колкото Гарона ли е широка?

Интересуваше се и от поезията му. На какви теми пише — за нещастно влюбени поети и жестоки дами ли, предположи тя. Да, той трябваше да признае, че в момента пише точно за такива неща. Да не го прави би било неуместно — все едно чирак дърводелец да отказва да вземе чука и да забива пирони с него. Нещастно влюбените поети и жестоките дами бяха основните инструменти на занаята — жестоката дама беше чукът, а нещастният поет — пиронът, който, многократно удрян по главата, затъваше не в дърво, а в още по-дълбоко отчаяние.

Щом успееш да се справиш с тези основни теми, каза Чосър, можеш да минеш към нещо по-сложно, може би по-интересно. Нима нещо може да бъде по-интересно от любовта, беше попитала тя. Самият език, който говореха, беше създаден, за да се занимава с нея. Това беше езикът на любовта и на романите. Да, каза Чосър, романи като „Николет и кастеланът“. Тя зарадвано беше плеснала с ръце. Знаете ли историята на Николет? Четох я, когато бях на дванайсет, няколко пъти подред. Чел съм я, каза Чосър, но само веднъж. Ах, вие, скучни англичани, каза Розамонд, с безцветен език, който стърже като несмазана ос на каруца. Дори обидите ти, каза Чосър, са като поезия. Да, отвърна тя, дори когато говорим обикновени неща, нашият език звучи като песен. И за да докаже правотата си, тя му изрецитира едно от любимите си стихотворения, чийто рефрен беше „Хубава ли съм?“

Естествено, тя осъзнаваше, че Чосър се влюбва в нея. Както любовните поеми можеше да бъдат очаквани от начинаещ поет, влюбването в омъжена благородна дама беше естествено за младия оръженосец. Но Чосър не можеше да бъде пренебрегван само като зелен, неопитен автор на любовни стихове. Може и да беше такъв, но освен това умееше да се надсмива над себе си (като в забележката за дамата и чука). Той я гледаше с необходимото обожание, но същевременно нещо у него сякаш говореше: „Е, какво друго очакваш? Така се прави, нали?“

Когато настъпи време Джефри Чосър да си замине от Гияк — защото откупът за него беше платен на роднината на мъжа й от север — Розамонд наистина съжали. Тя откри стихотворението, което й беше оставил, почти веднага; не беше много добре скрито. Прочете го няколко пъти, после го прибра, но само след половин час отново го извади. Може би тези стихове бе имал предвид като по-сложни, по-интересни. Тук нямаше жестока дама, но със сигурност имаше влюбен поет. В стихотворението Чосър скърбеше, че е бил освободен. Той сравняваше свободата с робство, защото вече нямаше да може да вижда дамата, която обичаше. Интересна идея. Беше написано на английски. Беше се оплаквал, че само недоброто му владеене на френски му пречи да пише на този език и дори беше включил един-два реда, свързани с несмазани оси. Първата част, естествено, не беше вярна. Той можеше да го напише и на френски, ако беше решил. Но дали останалото беше истина? За любовта и тъй нататък?

Бяха минали повече от десет години. Тя рядко се беше сещала за Джефри Чосър, а след това узна, че той отново пристига в Гияк, този път не като пленник, а като пратеник на Джон Гонт, сина на английския крал. Щеше да бъде… интересно да го види пак. И тя разрови сандъка, откри романа „Николет и кастелана“ и го прочете с онази развеселена търпимост, която изпитваме към нещо — или някого — които някога сме обичали.

На вратата се почука.

— Да?

Беше Авис, една от прислужниците й.

— Той е тук.

Розамонд нямаше нужда да пита за кого става дума.

— Кажи му, че скоро ще сляза — каза тя.

Когато Авис излезе, Розамонд гледа известно време из стаята, без да вижда нищо. После отново взе книгата и я отвори на същата страница.

Лейди Николет отвърна на погледа на кастелана. Въпреки желанието си тя беше трогната от молбата му. Той беше гост на съпруга й и бе обсипан с дължимите почести и уважение. Беше добре сложен, висок и силен. Тя не можеше да не го сравни със съпруга си и сравнението не беше в полза на последния. Независимо от това, тя не остави мислите да проличат на лицето й и продължи да гледа кастелана със сините си очи.

Кастеланът каза: „Независимо дали ще приемеш, или ще ми откажеш, милейди, позволи ми да ти служа вечно. Трябва само да ми заповядаш и ще сложа живота си в краката ти. Кажи ми, ще приемеш ли такава жертва.“

„Благодаря, милорд“, каза лейди Николет. „Думите ти са голяма чест за мен.“

„Бих предпочел да те почета с делата си“, каза кастеланът.

„Стига те да не навредят на моята чест, на тази на съпруга ми или семейството ми“, отвърна дамата.

И кастеланът, разбрал, че няма да постигне повече в този разговор, се оттегли. Въздъхна и поскърби над участта си, но тайно беше поласкан, че поне за нещо бе спечелил съгласието й.