Филипа Морган
Чосър и Домът на славата (4)

4.

Докато корабът си проправяше път през водата, хората на палубата се вкопчваха във всичко, което им беше под ръка. Заобленият нос се спускаше като чук върху вълните. Пътниците залитаха, заливани от пръските и пронизвани от вятъра. Парцалив платнен навес беше опънат на халки, за да ги предпазва от лошото време, но той не вършеше много работа. Все пак, да бъдеш на открито между въжетата, кожените ведра и останалия безпорядък на палубата, беше по-добре, отколкото да си затворен в някоя от подобните на тъмници каюти.

Джефри Чосър забеляза, че Нед Кейтън и Алан Одли се опитват да се държат смело, но явно за първи път излизаха в открито море. Бяха извадили късмет с попътния вятър и корабът им „Сейнт Томас“ — Чосър се надяваше името да е добра поличба — тръгна рано от Дувър. Ако вятърът не се променеше и избегнеха пиратите, бурите и някои приумици на провидението, трябваше да стигнат в Кале до края на деня. Буря едва ли можеше да се очаква, а пиратите обикновено действаха по на запад в открито море. Оставаха само приумиците на провидението.

Вместо да мисли за опасностите, над които нямаше власт, Чосър наблюдаваше спътниците си. Не се безпокоеше, че Одли или Кейтън ще направят нещо глупаво като в хана „Феникс“ в Кентърбъри. На кораба възможностите бяха ограничени, особено ако не се чувстваш много сигурен в краката или стомаха си. Но инстинктивно беше огледал набързо трите дузини пътници, които бяха на палубата. И беше забравил за повечето от тях.

Неколцина бяха английски служители в Кале, прецени той — цивилни, които живееха в крепостта и работеха в митницата или изкупуваха вълна. По лицата им си личеше, че бяха на държавна служба — израженията им бяха сухи, малко надменни — и се държаха настрани от останалите. Имаше малка група войници, които пътуваха към крепостния гарнизон, който трябваше да се подсили, предвид положението. Носеха се слухове за война. Французите вдигаха врява за тъй наречената английска „окупация“ на Кале, макар че врявата може би трябваше да отвлече вниманието от онова, което ставаше по на юг, в Аквитания. Но опасността от война явно не беше разколебала пътниците. Имаше и две жени, които разговаряха с моряците и чиито жълти и червени рокли не бяха много подходящи за това ветровито пътуване. Чосър предположи, че се надяват да си намерят по-добри клиенти на другия бряг, но още оттук се бяха хванали на работа. По-възрастната си играеше с кинжала, който висеше на врата на капитана. Той беше промушил брадатото си лице между двете жени. Имаше огромна уста — като на кит, помисли си Чосър — и сякаш искаше да погълне двете жени цели, както китът бе погълнал Йона.

Но Чосър се интересуваше само от онези, които се бяха качили последни. Няколко кораба заминаваха за Франция почти по едно и също време, за да се възползват от хубавата утрин и благоприятния вятър. За Чосър, който не разбираше от кораби, изборът на един от тях беше чисто импулсивен. Всъщност той се бе насочил към „Кристофър“, голям търговски кораб, преди внезапно да се отклони към по-малкия „Сейнт Томас“, закотвен на петдесет метра от него. Алан Одли не каза нищо, но Нед Кейтън го попита на какво си играе, ядосан, че трябва да носи багажа си по-надалеч. Какво му имало на първия кораб, всеки можел да види, че е по-здрав и солиден. Чосър не му беше отговорил, зает да наблюдава дали някой друг рязко се отклонява към „Сейнт Томас“ като тях. Но на кея, вече отрупан с бурета и бали вълна, имаше прекалено много хора — пътници, работници от пристанището, моряци, рибари и зяпачи — за да бъде сигурен, че никой не ги следи.

През последните няколко дни, макар че не общуваха с никого, подозренията на Чосър, че някой ги следи, се усилваха. Това усещане беше особено силно вечерта, когато пристигнаха в Кентърбъри и само лудориите на спътниците му го бяха изместили от ума му. Докато яздеха към Дувър на другия ден, чувството беше изчезнало и той, малко или много, беше забравил за него, докато не отидоха на пристанището… Тогава отново беше почувствал тревога, макар че край портата се навъртаха само обичайните просяци и нехранимайковци. Тя не го напусна и когато влязоха в предния двор на Maison Dieu, и през цялата вечер след това.

А на излизане оттам при първите лъчи на слънцето Чосър беше усетил почти осезаемо, че ги наблюдават. И други пътници потегляха по същото време. Край конюшните настъпи някакво раздвижване и той дочу, че е станала злополука — някой паднал от стълба. Няколко облечени в черни раса монаси от ордена тичаха нататък. Но Чосър и спътниците му нямаше с какво да помогнат — а и опитът го беше научил, че събралата се тълпа в тези случаи само влошава положението — затова побързаха да излязат през портата.

В тази ясна майска утрин по улиците вече се виждаха ранобудни граждани. На известно разстояние от портата, върху малка могила, растяха няколко дръвчета, почти напълно разлистени, които хвърляха шарена сянка. Ако някой искаше да наблюдава пристигащите и заминаващите от странноприемницата, би избрал точно това място, помисли си Чосър. И дали защото си го помисли, или защото между дърветата наистина имаше някой, който ги наблюдаваше, той почувства как косата на тила му настръхва. Но удържа на порива си и не се обърна назад.

Това беше причината да промени в последния момент избора на кораб и да се интересува особено от пътниците, които се бяха качили на борда, след като се беше спазарил за цената с брадатия капитан, който имаше уста на кит. Първо се появиха половин дузина поклонници. Последва ги шкембест, задъхан търговец — Чосър разбра с какво се занимава, защото чу, че се опитва да завърже разговор с държавните чиновници, когато дишането му се успокои — превозваше товар кожи към Кале.

Имаше и монах от ордена на Светия кръст, същият, в чиято странноприемница бяха преспали. Чосър се чудеше какво прави той на „Сейнт Томас“. Беше му хрумнало да го разпита за човека, паднал от стълбата. Кой е бил? Жив ли е? Зле ли е пострадал? Но монахът се беше вглъбил в някаква благочестива книга, облегнат на палубата, и изглеждаше като човек, който не би желал да бъде обезпокояван, и би предпочел да се върне обратно в манастира. Казват, че монах извън манастира е като риба на сухо. Ако това беше вярно, тези дни много повече риби пляскаха на сушата, отколкото плуваха в морето. Може би братята от ордена на Светия кръст имаха манастир и в Кале.

Освен тези набиващи се на очи пътници имаше още трима-четирима, които той не можеше да прецени.

Разбира се, беше възможно да греши и никой да не ги следи. Или, ако ги следеше, можеше да се е качил на друг кораб, надявайки се да пристигне в Кале по едно и също време със „Сейнт Томас“. Чосър не сподели подозренията си с Нед Кейтън и Алан Одли. Междувременно корабът се подскачаше върху вълните, сякаш се опитваше да ги заглади.

Джефри Чосър си спомняше пътуването при първия си поход във Франция преди много години. Тогава беше посетил гробницата на свети Томас в Кентърбъри. Беше октомври и дните застудяваха. Помнеше как за първи път беше зърнал пристанището на Дувър, в което сякаш имаше повече кораби, отколкото вода. Имаше чувството, че е част от голям поток мъже, който на приливи и отливи се носеше към морето. Придвижването им беше прекъсвано от необясними забавяния, а понякога изглеждаше, че ще тръгнат след час. После, без да се чуе каквато и заповед, стана ясно, че няма да тръгнат следобеда, а по-късно — че няма да е същия ден, а може би дори и същата нощ. Всички свалиха багажа си и се настаниха, за да хапнат, да поговорят, да си разказват смешни истории, да играят на разни игри, да умуват какво става и да поспят.

Джефри Чосър, включен в свитата на Лайънел, херцог Кларънс (един от синовете на крал Едуард — вече покойник), беше много млада и несъществена част от тази свита. Макар че през есента на 1359 година още не бе навършил двадесет, беше надраснал годините си. Вече знаеше, че онези, които говорят най-уверено, дори се перчат с бъдещите си подвизи, най-вероятно ще се разминат с очакванията си. Той си мълчеше и слушаше оживените разговори около него — какви са шансовете за плячка, перспективите за забогатяване след войната.

Самият Чосър беше едновременно уплашен и развълнуван. Наблюдаваше как товарят на корабите предмети за домакинството — малки ръчни мелнички за жито, фурни за хляб, като че ли бяха докарали цели кухни — заедно с всички животни, необходими на благородниците — не за битките, а за лов. Към соколите и гончетата се отнасяха внимателно, а към обикновените войници — като с животни. Шлемовете, ризниците и останалите им вещи бяха небрежно струпани в каруци, от чиито ритли висяха и дрънкаха ръждясали съдове за готвене. Ако затвореше очи, би си помислил, че се намира сред армия от калайджии. Беше му любопитно да види как малките плоскодънни лодки, направени от кожа, ще бъдат качени на по-големите кораби. Бяха му казали, че те са за риболов по френските езера и реки, така че поне кралят да има с какво да се храни по време на великите пости. Беше средата на есента и Джефри внезапно осъзна колко дълго може да продължи походът.

Крал Едуард се гласеше да улови по-голяма риба, отколкото можеше да намери в своите езера — възнамеряваше да вземе самата френска корона в суматохата от разпри между претендентите. Френският крал, наричан Жан Добрия, през това време беше в Англия и живееше в разкош, както подобава на заложник с кралска кръв. Но синът му, дофинът, все още беше в Париж. Шарл беше по-костелив орех от баща си и не желаеше да отстъпи пред исканията на англичаните. Затова Едуард беше разгласил намерението си да стигне до Реймс и да бъде коронясан в катедралата за крал на Франция.

Естествено, това не стана. Обсадиха Реймс, но не успяха да влязат в града, камо ли да се стигне до коронация. Походът се разпадна сред болести, глад и отвратително време. Самият Чосър беше пленник за известно време. Да си в плен не беше толкова лошо. Бяха му спестени участията в битки и ежедневните схватки между двете страни. С пленниците от знатен произход се отнасяха почти със същото уважение, както с кралските соколи и кучета. Богатите благородници, за които можеше да се вземе откуп, си бяха почти като пари под дюшека. А и по време на краткото си пленничество Чосър се беше сближил с Розамонд дьо Гияк. И когато дойде време да си тръгва — след като откупът от 16 лири беше платен от кралския ковчежник — той напусна Франция, обръщайки се често назад.

Скоро след това между двете съседни страни беше сключен крехък мир. Но добродушният Жан умря и твърдоглавият дофин Шарл се качи на трона, изпълнен с желание да прогони англичаните от страната. Той действаше с хитрост и дипломация, а не в открит бой, което беше типично за почтените крале като баща му. Хитростта и дипломацията изглежда даваха резултат, макар и бавно. И сега, повече от десет години по-късно, Англия се бореше да задържи голямата териториална ивица в югоизточна Франция, известна като Аквитания или Гийена. Всичко зависеше от лоялността на няколко гасконски благородници и желанието им да поддържат връзки със „старата родина“. Какво биха направили те за нея и какво би могла тя все още да направи за тях?

Един от тези благородници беше граф Дьо Гияк. Чосър си го спомняше ясно и с известна привързаност, тъй като именно той, макар и не лично, го бе пленил при обсадата на Реймс. Джефри Чосър, син на търговец на вино, беше станал плячка на човек, чиито земи в западна Аквитания обхващаха няколко пъти по-голяма площ от Лондон; човек, който би могъл да изкупи стоката на всички търговци от Винтри Уорд, без да забележи разликата в приходите си. Именно тази някогашна връзка между прочутото семейство Гияк и Джефри Чосър беше довела до сегашната му мисия.

Залавянето на Чосър при обсадата не беше станало в славна битка. Заедно с половин дузина войници той се намираше на около три километра от Реймс, чиито непокорени стени се виждаха в промеждутъците между дъжда и мъглата. Беше ден-два преди Коледа. Английските благородници пируваха, сякаш не бяха на война и се редуваха да канят гости в палатките си или в реквизираните къщи. Но останалите често бяха оставяни да се оправят сами. Така Чосър се озова седнал с още четирима-петима войници от свитата на Лайънел край слабия огън, запален от овъглените останки на изгорял хамбар, на който печаха това, което бяха успели да отмъкнат. Беше едва средата на следобеда, но притъмняваше. Може би не бяха очаквали нападение от врага — в крайна сметка собствените им водачи се приготвяха да отпразнуват Рождество Христово, сякаш внезапно на земята завинаги се бяха възцарили мир и доброжелателство — защото в един миг се шегуваха и си спомняха с известна горчивина какво биха правили в Англия, ако не бяха на този забравен от Бога поход (вече бяха наясно, че този опит за отнемане на френската корона беше обречен), а в следващия от сянката на близките дървета изскочиха въоръжени мъже и ги обкръжиха.

Чосър и другарите му бяха свалили подгизналите си брони и бяха се увили в наметалата си и конски чулове, които също вече бяха доста мокри. Оръжията им също бяха внимателно покрити, за да ги запазят от дъжда. Един от тях се опита да се съпротивлява и беше убит набързо. Друг понечи да избяга, но беше спънат и ранен смъртоносно в бедрото. След това предводителят на френските наемници им извика да се предадат. Можеше да накара да ги убият — просто група раздърпани младежи, седнали край огъня, но тъй като носеха цветовете на някаква важна личност, сигурно беше осъзнал, че са ценни, дори да не познаваше герба на Лайънел, херцог Кларънс.

За секунда Чосър се запита дали да се бие. Но в сгъстяващия се мрак видя, че човекът, с когото беше говорил допреди минути, лежи по лице на земята, а от крака на другия, макар и още жив, блика червена струя, сякаш тялото му се опитваше да се отърве от кръвта колкото се може по-бързо, и реши, че това не е моментът да прибягва до оръжие.

Прекараха нощта треперещи в развалините на близкия хамбар — десетината французи и четирима оцелели пленници. Мъжът с раната в крака беше оставен да умре в мрака, на мочурливата земя. Или бе умрял бързо, или беше много издръжлив, защото Чосър не чу друг звук, освен един-единствен вик. Веднага щом се зазори и слънцето затрептя иззад мъглата, ги подкараха на запад към Серне, градче, все още държано от французите. Там пленниците бяха разделени и Чосър се оказа в ръцете на граф Дьо Гияк, който беше потърсил временно убежище на същото място. В съответствие с някаква сложна система от задължения, която Джефри не беше разбрал на времето, водачът на наемниците беше под командването на местен земеделец, който пък беше роднина на графа. Земеделецът сигурно беше очаквал да спечели някоя и друга пара от Чосър, но графът предложи „да се грижи“ за англичанина, докато получат откупа. Така Джефри Чосър беше предаден на Анри дьо Гияк, а другите трима — на коменданта на Серне.

На другия ден Чосър пътуваше на юг с Гияк и свитата му. Беше дал дума да не се опитва да бяга, затова не го охраняваха строго. Няколко дни яздиха усилено, за да стигнат до крепостта на Гияк в Аквитания. Пътуваха и на Коледа, сутринта се отбиха в един параклис, пристигнаха в имението точно на Нова година. Чосър се чудеше на интереса на благородника към него, тъй като той надвишаваше големината на възможния откуп (пък и щяха да платят не на Гияк, а на неговия роднина). Графът очевидно изпитваше добри чувства към своя пленник, може би заради преждевременната му зрелост. Той беше десетина години по-възрастен от Чосър. Баща му беше загинал по време на чумната епидемия през 1349 година и тъй като нямаше живи братя, графът беше поел управлението на Гияк и принадлежащите му земи.

Може би разположението му към Джефри и неговите сънародници се дължеше на факта, че бе прекарал известно време в Англия. Всъщност баща му починал, докато той се бе забавлявал в английския двор. По свои думи, Анри дьо Гияк водил приятен живот, слагайки безсъвестно рога на други мъже и посявайки семето си в плодородната почва. Беше намекнал и за по-лоши неща. Но смъртта на баща му (и съзнанието за новите отговорности) го отрезвили и, както каза на Чосър, това усещане се засилило при завръщането му. Едва не се удавил, когато корабът му потънал. По случайност достигнал до брега на Бретан. Бил единственият оцелял. Един беден рибар рискувал живота си, за да го извади от вълните. „Казвам ти, Джефри, тогава обещах на Бога, че ако се спася, ще живея по-добре. И за разлика от много хора, които забравят подобни обещания, щом се озоват в безопасност, аз удържах на думата си.“ Чосър не се съмняваше, че щом Дьо Гияк е решил нещо, ще го направи. Всяко негово обещание беше отправяно не толкова към Бога, колкото към самия него.

Застанал на люлеещата се палуба на „Сейнт Томас“ Джефри Чосър си припомни Анри дьо Гияк. Гасконецът не беше красавец. Нисък и много мургав, той му напомняше на един от работниците, които разтоварваха бъчвите с вино на кея на Темза близо до къщата им. Гияк се чувстваше най-добре на седлото. Ловът беше неговата страст. Беше решителен и горд човек, държеше на своето достойнство и това на рода си.

А и Розамонд дьо Гияк…

Но Чосър не можа да насочи мислите си към нея. Рязко движение на кораба го накара да се вкопчи в близкото платно и го върна в настоящето. „Сейнт Томас“ беше тромав и неповратлив съд, който се носеше като чиния по водата. Той забеляза, че Алан Одли и Нед Кейтън са изчезнали, макар повечето от останалите пътници да бяха още на палубата. Поклонниците разговаряха с търговеца, монахът още четеше книгата си, проститутките разтриваха настръхналите си рамене, за да се сгреят. Войниците бяха легнали на палубата и се опитваха да поспят. Франция вече не беше само тънка линия на хоризонта, а бе започнала да придобива очертания.

Усещането, че е следен, което не го беше напускало от няколко дни, беше станало привично като тъпа болка, която вечно присъстваше, ако нещо друго не занимаваше ума му. Но той се отърси от него и погледна към приближаващия се бряг.

От другата страна на палубата мъжът в монашеското расо наблюдаваше как Джефри Чосър още веднъж оглежда спътниците си. Наблюдателят беше наблюдаван. Може би този чиновник не беше толкова невнимателен, колкото мъжът беше предположил, а предпазлив и бдителен. Бе се загледал малко по-продължително към групата дръвчета, където мъжът се беше скрил сутринта — поглед, който имаше последствия, макар и не за Чосър. Въпреки това човекът с монашеските дрехи не смяташе, че в поведението на жертвата му в момента има нещо необичайно. Лицето й не издаваше нито подозрение, нито боязън.

За всеки случай мъжът гледаше да скрива своето лице с качулката на наметката си. Не можеше да позволи да го видят с непокрита глава. Естествено, нямаше тонзура и отсъствието й веднага щеше да разкрие, че не е истински монах. Въпреки това рискът да се преоблече си струваше, тъй като монашеското расо беше също толкова сполучлива маскировка, колкото и бронята, когато не искаш да привличаш вниманието. Приказливият търговец се беше опитал да го заговори, но мъжът само бе вдигнал глава, бе му се усмихнал, оголвайки зъби и беше подновил четенето си. В джоба на расото бе открил книга и преценявайки, че сигурно съдържа молитви или някакво друго благочестиво четиво, внимателно я изучаваше. Подобно на фалшивия кралски печат и документ, които носеше, явно и тя беше на латински. А може би изобщо не беше това, за което я смяташе, а сборник с мръсни стихчета. Чувал беше разни истории за монасите. Идеята го развесели, но той задържа поглед върху страницата, вдигайки очи от време на време към големите вълни, които непрестанно се разбиваха в носа на „Сейнт Томас“.

Щастието му се беше усмихнало, когато един от монасите от Maison Dieu бе поел към горичката, където се криеше мъжът. Това стана, малко след като чу викове на двора (не чу думите, но предположи, че са открили тялото на Питър) и след като Джефри Чосър и двамата младежи бяха тръгнали с багажа си към пристанището, което се намираше на няколкостотин метра от тях. Мъжът трябваше да ги следи, но не можеше да се покаже от скривалището си толкова скоро, за да не би мастър Чосър да се обърне и да го забележи. Затова наистина беше щастие, когато монахът се приближи до него. Е, не и за монаха. Какво ли беше възнамерявал да прави там? Един Бог знае. Да се изпикае, или да каже молитва?

— Братко Джеймс? — беше казал мъжът, излизайки наполовина от сянката на дърветата. Преди да се усети, му беше хрумнал план. Най-добрите планове се раждаха така — изникваха внезапно в главата му.

Монахът се стресна и погледна с присвити очи към него. Слънцето го заслепяваше.

— Брат Джеймс? Не, аз съм Брат Хюбърт.

— Няма значение кой си — каза мъжът. — Трябва да говоря веднага с брат Джеймс или брат Стивън.

— Не разбирам — каза монахът на име Хюбърт и вдигна ръка, за да засенчи очите си. Качулката му беше свалена. На главата му лъщеше прясна тонзура. Беше доста млад и висок горе-долу колкото мъжа.

— Работи ли в конюшните ви едно момче на име Питър?

— Мисля, че да. Какво е станало?

Очевидно монахът още не знаеше за смъртта на Питър. Това беше хубаво.

— Нещо ужасно се е случило с него — каза мъжът. — Ела да видиш.

Той бързо се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава, после хвана брат Хюбърт и почти го завлече сред дърветата. Дали защото монахът беше изненадан, или защото бе се успокоил, чувайки познатите имена на своите братя, но той позволи да бъде изтеглен във влажната, хладна горичка. Погледна към земята. Очите му още не се бяха настроили към сянката.

— Нещо ужасно — повтори мъжът, макар усмивката да противоречеше на думите му. — Горкият Питър.

— Къде е?

— Не долу, а горе!

Той вдигна лявата си ръка и посочи към мястото, където слънцето блестеше през клонките и младите листа. Изчака, докато брат Хюбърт погледна нагоре, почти точно над главата си.

— Виждаш ли го?

— Питър ли?

— Да.

— На това дърво?

— Не, в небето. Виж сам — каза мъжът, замахна с дясната си ръка с изпъната длан и пръсти и удари оголеното гърло на монаха.

Само две минути по-късно мъжът излезе от горичката. Пътуваше без багаж и му беше лесно да си присвои чужди дрехи и самоличност. Тръгна бързо, поправяйки в движение расото и качулката. Скоро видя Чосър и другите. Дори мастър Чосър да имаше някакви подозрения, и да се обърнеше сега, нямаше да се обезпокои при вида на един от светите братя, отправил се към пристанището. Мъжът, който беше решил, че поне до вечерта ще се нарича Хюбърт, брат Хюбърт, беше почти разочарован, че Чосър не се обърна.

Той видя как тримата мъже се качват на „Сейнт Томас“ — макар първоначално да се бяха насочили към друг кораб — и изчака докато група поклонници мина пред него. После ги изпревари, мина по нестабилното мостче, плати набързо и зае мястото си близо до носа, докато капитанът се занимаваше с новите пътници. Книгата в джоба на Хюбърт му беше добре дошла, защото му осигуряваше благовидно занимание по време на пътуването. Дясната му длан пулсираше от удара, нанесен на брат Хюбърт, а преди това и на Питър. Но новият Хюбърт почти бе забравил за тяхната смърт и умът му работеше върху план за следващите няколко часа, дори когато изглеждаше потънал в четивото си или хвърляше поглед към бушуващите вълни.