Филипа Морган
Чосър и Домът на славата (19)

19.

Когато пристигнаха в Бордо, се свечеряваше. Отседнаха в хана „Дванадесетте апостоли“, където нощуваха и първия път. Джефри успя набързо да установи, че това, което му бе казал капитан Джак Дарт, отговаряше на истината. Принц Едуард, най-големият син на краля и на практика владетел на Аквитания, бе напуснал града и вече се движеше начело на войските си към Лимож. Епископът на Лимож бе кръстник на сина на принца и досега бе считан за верен съюзник, но напоследък започнал да се колебае. Вслушвал се в увещанията на французите и според слуховете съществувала опасност всеки момент да им предаде ключовете на града без бой. Демонстрацията на сила, подчертана от присъствието на бомбардите и другите оръжия, можеше да убеди епископа да остане верен на английската кауза.

Междувременно по-младият брат на Едуард, Джон от Гонт, бе пристигнал в Бордо. В момента бе разположил вече двора си в обичайното жилище на принца, катедралата „Сейнт Андрю“. Чосър реши да отиде сам до абатството. Това, което имаше да каже, бе предназначено единствено за ушите на Гонт. Макар да бе прашен и уморен от пътя, той продължи, оставяйки другите да се почистят в хана.

Площадът пред катедралата беше пълен с хора, макар вечерта да бе напреднала. В настроението им се долавяше възбуда, но и известна тревога. Говореха прекалено високо, жестикулираха много оживено. Според Дарт войната бе неизбежна и очевидно той беше прав и в това отношение. Не се случваше кой знае какво, но всеки път, когато рицари, съпроводени от оръженосците си, преминаваха с вирнати носове площада на път към катедралните двери, хората се смълчаваха, а веднага след това започваха да бърборят още по-оживено. Тъмните одежди на свещеници и монаси се смесваха с жълтите и червени дрехи на гражданите. Търговците стояха на групички, и несъмнено обсъждаха възможните печалби и загуби, които биха довели със себе си военните действия.

Пред дверите на катедралата стояха на стража стрелци и Джефри си каза, че може да не успее да мине покрай тях. Но после забеляза, че началникът на стражата бе не друг, а сипаничавият Бартоломю, същият, който бе пътувал заедно с тях на „Арверагус“. Но Бартоломю се държеше също така недружелюбно, както и на кораба, и се направи, че не познава опърпания пътник.

— Махай се — каза Бартоломю, облегнал се лениво на портата.

— Казвам ти, имам работа с херцога на Ланкастър.

— Да бе, а аз имам работа с архангел Гавраил.

Чосър въздъхна. Беше уморен и раздразнен. Реши, когато влезе в жилището на принца, да уведоми Гонт за начина, по който е бил посрещнат. Редно беше този човек да бъде понижен. Разбира се, това щеше да стане, ако изобщо успееше да влезе… Тогава забеляза някаква промяна в изражението на Бартоломю. Презрението бе изместено от пресметлива почтителност. Стрелецът, който досега стоеше отпуснато, се изправи и изпъна, доколкото дебелината му позволяваше. Чосър почувства, че някой бе застанал зад него. Почувства нечия ръка на рамото си. Познат глас произнесе името му. Извърна се и срещна погледа на своя зет.

Не беше виждал Хю Суинфорд от месеци. Сега той му се видя остарял. Бели нишки прошарваха косата и брадата му, изражението му беше някак измъчено. Суинфорд също огледа Чосър.

— Какво правиш тук, Джефри?

— Дойдох да се видя с Гонт.

— И този човек не ти позволява да влезеш?

— Аз само изпълнявам дълга си, сър — обади се Бартоломю.

— Не се и съмнявам — отвърна Хю Суинфорд. — Също както вероятно си изпълнявал дълга си, когато те видях да хъркаш проснат на една пейка в „Полумесеца“.

Бартоломю отвори уста да каже нещо, но размисли и премълча, добивайки глуповата физиономия.

— Ела с мен, Джефри.

Хю Суинфорд въведе Чосър през портите. Прекосиха двора и се упътиха към един внушителен вход, чиято обкована с желязо врата стоеше отворена.

— Вероятно той наистина само изпълняваше дълга си — каза Чосър, чийто гняв към Бартоломю се бе изпарил също тъй бързо, както се бе появил.

— В този случай може би, но го подозирам, че се заяжда. Снощи в „Полумесеца“ определено не се съобразяваше със задълженията си. Хора като него трябва да разберат, че вече се готвим за война, Джефри. Няма място за отпускане — или търпимост, както би се изразил ти.

Това беше типично за Хю — говореше професионалният войник, строг, но почтен. Не за първи път Джефри се запита дали, ако бе избрал военната кариера, би станал също толкова суров и непреклонен. Другото възможно отношение към живота бе търпимостта — което в очите на Хю беше „отпускане“. Двамата бяха връстници, но в присъствието на Хю Джефри винаги се бе чувствал по-млад, изчакваше го винаги да заговори първи. Въпреки това сега трябваше да му зададе един въпрос. Той спря, принуждавайки Хю Суинфорд също да спре.

— Хю, чувал ли си нещо за Филипа?

— Откакто тръгнахме на този поход, не съм чувал кажи-речи нищо дори за моята Катрин — каза Суинфорд, — така че вероятно нямам по-скорошни новини от теб самия. — После, малко поомекнал, добави: — Но последните вести гласят, че всички в семейството ти се чувстват добре.

— Благодаря ти.

Двамата продължиха да крачат мълчаливо през просторния двор. Хю като че ли нямаше желание да каже нещо повече на своя зет. Явно и разговорите му бяха преминали на военен режим.

Преминаха край още стражи и влязоха в красива зала. Лъчите на следобедното слънце я озаряваха щедро, нахлувайки през прозорците със стъкла в оловни рамки. Хората в нея, военни и цивилни, стояха на групички и разговаряха тихо. Атмосферата тук се различаваше много от трескавото оживление на площада. В далечния край на залата имаше няколко врати. Хю Суинфорд потропа на една от тях. Отвътре долетя нечий глас. Хю направи знак на Джефри да остане на мястото си, влезе и затвори вратата зад себе си.

Джефри се загледа в яките греди на тавана, на чиито краища се повтаряше изрисуваният кралски герб. Изпитваше леко безпокойство при мисълта за предстоящата нова среща с Гонт, и то не само поради съзнанието, че се е провалил в мисията си. В мислите си той проследяваше виещата се, тъничка червена нишка, която свързваше всички — Джон Гонт, в чиято свита служеше Хю Суинфорд; съпругата на Суинфорд Катрин, сестра на Филипа, съпругата на Чосър. И най-вече това, което свързваше Гонт и Катрин и за което не можеше да се говори открито. Никой не знаеше дали тази връзка продължаваше да се изразява само в погледи и нежни думи. Може би слуховете казваха истината и нещата вече не стояха така. Това би било едно възможно обяснение за измъчения израз на лицето на зет му.

Тъкмо когато Чосър вече започваше да се пита какво е станало с него, Суинфорд се появи на прага на стаята и направи знак на Джефри да влезе. После, съвсем неочаквано, той потупа Джефри по рамото и каза:

— За нас е радост да те видим отново.

Чосър, зает с въпроса кого още има предвид зет му освен себе си, влезе в нещо като преддверие. Суинфорд излезе и остана отвън, в залата. Зад едно писалище в преддверието седеше един от секретарите на Гонт, сър Томас Елиът. Двамата с Чосър се познаваха бегло.

Благородникът се изправи. Тук светлината не беше толкова силна като в залата, но Чосър остана с впечатлението, че по лицето на сър Томас се изписа едва забележима изненада.

— Изглеждаш така, сякаш си бил на война — каза той. Джефри почеса неподдържаната си брада и хвърли поглед на петната по дрехите си. Прииска му се да се бе позабавил, за да поръча да му донесат нови дрехи в хана. За разлика от него дрехите на сър Томас, образцовия придворен, бяха чисти и елегантни.

— Прося извинение за външния си вид — каза Джефри, — но нося важни новини. Идвам тук направо от път.

— Бях чул, че си загинал — каза сър Томас. — Радвам се, че слухът се оказа неверен.

— Но не толкова, колкото се радвам аз — отвърна Чосър, постреснат от новината за собствената си смърт.

Сър Томас посочи към друга врата и каза:

— Оттук се влиза за личните му покои. Завий вляво. Пред вратата има стражи, но те знаят, че си очакван. Ще те пуснат да влезеш.

Чосър мина през вратата и се озова в настлан с плочи коридор. Нямаше нужда да пита към чии покои го упътва Елиът. Когато Джон от Гонт — или принц Едуард — приемаха официални гости или молители, това ставаше или в голямата зала, или в някоя от по-малките приемни, във всяка от които имаше подиуми с кадифени балдахини, на които се разполагаха кралските синове. Но когато те искаха да се видят с някого насаме, без излишни дворцови церемонии и в отсъствието на свитата, тогава прибягваха до личните си покои.

Коридорът нямаше прозорци, но бе осветен от маслени лампи. Двама стражи стояха на пост пред масивна дървена врата. Тук и дума не можеше да става за отпускане, двамата стояха стегнати и неподвижни. Трепкащите пламъчета на лампите се отразяваха по остриетата на алебардите им. Нито един от двамата не помръдна при приближаването на Чосър, само единият страж кимна едва забележимо в знак, че може да премине. Джефри почука на вратата и чу добре познат глас, който го подкани да влезе.

В богато обзаведената стая стоеше Джон от Гонт — граф на Ричмънд и Дарби, на Лестър и Линкълн, както и херцог на Ланкастър — и се взираше през отворения прозорец към виждащата се през него ябълкова градина. Слънцето все още докосваше най-горните клонки на дърветата. Гонт се извърна, за да погледне Чосър, и се усмихна. Гонт се държеше приятелски с него, но беше и негов господар. Затова Чосър приведе леко глава. Канеше се отново да започне да се извинява за външния си вид, но Гонт прекоси бързо стаята и стисна ръката му.

— Много се радвам да те видя отново, Джефри, особено след… — то помълча, после като че ли реши да смени темата. — Но ти си уморен, виждам, а сигурно си и жаден. Седни.

Той посочи един стол, после тръгна към масата, на която имаше чаши и гарафа с вино. Наля вино в една от чашите и я подаде на Чосър, после взе друга, от която явно вече бе пил. Но вместо да седне на някой от тапицираните столове срещу Чосър, той се върна обратно при прозореца, надникна през него и вдъхна аромата на ранната привечер.

— Тази година ще има добра реколта — каза той.

Чосър разбра, че херцогът говореше за ябълковите дървета, и незабавно се съгласи с него. По какъв друг начин да реагираш, когато един кралски син разговаря за обикновени неща от живота?

— Не че брат ми ще може да се възползва от нея — продължи Гонт.

— Доколкото разбрах, той е потеглил на поход към Лимож.

— Където и да е, няма да яде ябълки, горкият. Болен е от дизентерия и трябва да внимава какво яде.

Джон от Гонт се извърна към Чосър. Както и останалите синове на краля, Гонт приличаше на баща си. Имаше орлов нос и проницателни тъмни очи. Беше необичайно висок и би изглеждал внушително, дори ако човек не подозираше кралския му произход. Но и той като Хю Суинфорд изглеждаше състарен, макар че Чосър го бе видял за последен път едва преди няколко месеца. Беше облечен в тъмночервена туника с малко златни украшения — катарами и огърлици, доста неофициално облекло, което нямаше почти нищо общо с церемониалните му одежди. Независимо от това Джефри, седнал на мекия стол, се притесняваше повече отвсякога от съзнанието, че е мръсен и прашен. Дали наистина не трябваше да си даде време да се преоблече, преди да дойде в „Сейнт Андрю“, толкова повече, че носеше на принца вест за провала си? Единствено успехът би извинил прахта и мръсотията.

— Тук вече сигурно е пристигнала новината, че Анри дьо Гияк е мъртъв? — попита той.

— Да.

— Той стана жертва на убийство.

— Така научих и аз — отвърна Гонт. — Но виновникът вече е мъртъв, нали?

— Обесиха първия, който им попадна, но аз не вярвам, че той е извършил убийството — каза Чосър.

— А знаеш ли кой е убиецът?

Чосър се замисли за миг дали да не спомене за връзката между Жан Кадо и Матийо, но се отказа и само поклати глава.

— Знам само, че се провалих, господарю. Разговарях само веднъж с Дьо Гияк и той не прояви особена склонност да подкрепи нашата кауза. Щях да разговарям с него още веднъж на другия ден, но междувременно той бе убит.

— Следователно нищо не е зависело от теб, Джефри — каза Гонт, обърна гръб на прозореца и дойде да седне срещу Чосър. — Това е било дело на Фортуна, богинята на съдбата. Можем да виним единствено нея. Ти винаги си казвал, че тя понася безброй обвинения.

— Но Фортуна не размахва нож — това е човешко дело.

— Нож ли? Доколкото разбрах, Дьо Гияк е бил убит с меч.

Гонт очевидно беше добре осведомен, но независимо от това каза:

— Разкажи ми какво се случи там.

Херцогът напълни отново чашите. Джефри описа накратко събитията от последните няколко седмици — от мига, когато напуснаха Англия, до бягството им от замъка. Спомена за загадъчния Хюбърт, който се представяше за монах, разказа и за опита да бъде убит в хана в Кале. Забеляза, че Гонт го загледа по-внимателно. После описа експлозията на баржата, която пренасяше бомбардите. Гонт кимна, като че ли вече беше уведомен за това.

Отвън сенките в оградената със зид ябълкова градина тъмнееха, през отворения прозорец повяваше хлад. Стаите вътре ставаха по-мрачни. В една малка ниша горяха свещи. Край нишата се виждаше друга врата. Когато Чосър привърши разказа си, Гонт сведе поглед и започна да върти в ръце чашата си.

— Не се упреквай така сурово. Опасявам се, че дори Дьо Гияк да не бе убит и да бе решил да ни подкрепи, това в крайна сметка не би променило нищо. Освен това, доколкото ми е известно, той вече веднъж не е обърнал внимание на вести от нас, които са му били занесени през пролетта.

— От един човек на име Машо ли? — попита Джефри.

— Може би — отвърна Гонт. — Както вече казах, това не би било от особено значение. Прекалено много благородници вече обявиха, че ще бъдат верни на Париж — например господарите на Шовини и Перигор. Лимож също няма да остане дълго наш. Дори ако брат ми успее да превземе града, ще изгуби сърцата на гражданите, посягайки на главите им. Освен това по всичко личи, че херцозите на Бери и Анжу се канят да ни притиснат от две страни.

— Нямах представа, че положението е толкова тежко.

— Дори още по-тежко, отколкото можеш да си представиш, Джефри. Докато ти беше в Англия, крал Шарл официално обяви, че присъединява Аквитания към френските земи.

— Той направи същото и миналата година.

— Тогавашния му жест приличаше на постъпката на човек, който запраща във въздуха стрела, просто за да провери докъде ще стигне тя. Сега обаче той има конкретна цел.

— Но ние все пак ще се сражаваме, нали?

До този момент Гонт бе говорил с уморен тон. Сега обаче се приведе напред и стисна със свободната си ръка на страничната облегалка на стола.

— Разбира се, че ще се сражаваме.

— Разбира се, че ще се сражаваме, господарю.

— Не е необходимо да повтаряш думите ми, Джефри — така правят съветниците ми. Познавам добре мислите си.

Чосър замълча. След малко Гонт пусна страничната облегалка и заговори малко по-спокойно.

— Прости ми, приятелю. Но откакто към тук, установявам, че положението е още по-тежко, отколкото предполагах. Брат ми отблъсна гасконските благородници с постоянните си изисквания към тях и със своята надменност. Дворът му се разполага в два замъка, а и харчи много средства за показност.

— Но нали един принц би трябвало да постъпва така, както пожелае?

— Светът се променя — отвърна Гонт. — Принцовете не могат вече да управляват безогледно като бащите си — но моят брат не е достатъчно интелигентен, за да осъзнае това.

Джефри Чосър се почувства леко притеснен, задето става довереник на такива откровения. За да отклони Гонт от темата, той извади изпод мръсната си риза кесията, която носеше вече седмици наред, подаде я на херцог Ланкастър и веднага изпита чувството, че нещо му липсва.

Гонт отвори безмълвно кесията и извади запечатаното писмо. Чосър зачака. Запита се дали Гонт ще отвори писмото. Но той не го отвори. Вместо това го накъса на ситни парченца, които събра в шепи и после постави в празното огнище. После отиде при нишата със свещите, взе една от тях, наведе се и докосна късчетата хартия с пламъка. Те пламнаха с висок и ярък пламък в мрака, сгърчиха се и изгоряха.

Едва сега Джефри осъзна, че е седял приведен напред, стиснал здраво страничните облегалки на стола.

— За какво мислиш, Джефри? — попита Гонт, който като че ли си възвърна донякъде доброто настроение.

„Мислех си, че е един човек се опита да ме убие заради този документ в Кале и едва не успя“, можеше да каже Чосър. „Мислех си, че носех това запечатано писмо в продължение на стотици мили, с изричните инструкции да го използвам само в краен случай. А сега никога няма да узная какво е съдържало.“

— А сега никога няма да узная какво е съдържало — повтори той на глас.

— Как мислиш, какво е съдържало?

Чосър можеше да отговори: „Тайната на произхода на Нед Кейтън, господарю. Че Анри Дьо Гияк е негов баща, че това е станало по време на престоя му в Англия преди доста години. И че ти бе решил да ме пратиш в Гаскония с копелето на Анри, с надеждата, че по този начин ще го убедиш да ни остане верен.“

Но не каза нищо подобно. Отвърна само:

— Боя се, че съм прекалено уморен, за да отговарям на гатанки.

— Е, предполагам, че сега, след смъртта на Дьо Гияк, тези сведения не биха могли да навредят никому — каза Гонт, загледан в овъглената хартия в огнището. Върна свещта в нишата и продължи: — Но това, което споделям с теб между тези четири стени, не бива да излиза оттук. Това писмо трябваше да напомни на Анри Дьо Гияк за едно събитие, случило се преди години, когато той е бил в Англия.

Чосър почувства как настръхва. Значи е бил прав!

— Нещо свързано с Нед Кейтън? — каза той.

— С Кейтън ли? Не, не с него. Мисля дори, че той не е бил още роден по онова време. Защо пък да има нещо общо с Кейтън?

— О!

— Изглеждаш разочарован, Джефри.

— Това беше просто една моя идея.

— Вие, поетите — отбеляза Джон от Гонт, — все имате някакви странни приумици.

— Добре ни познаваш, господарю.

— Достатъчно добре, за да доловя иронията ти. Този… хмм… случай няма нищо общо с Нед Кейтън. Засяга само Дьо Гияк. Навремето той е извършил нещо, което е станало причина за смъртта на един човек. Накратко казано, убил човек.

— Кого? Защо?

— Дьо Гияк бил отседнал в една къща в Кент, собственост на някакъв търговец, името му няма значение. Анри се опитвал да го убеди да му даде заем. Разбираш ли, баща му не му пращал много пари. Та в същата тази къща в Кент Анри се опитал да насили една от прислужничките… За негово нещастие собственикът на къщата разбрал какво става. При нормални обстоятелства търговецът щял да се извини и да отиде да си гледа работата — в крайна сметка, той бил само търговец, а Анри, макар и беден, бил гасконски благородник. Но в този случай господарят явно имал някаква слабост към момичето. Скарали се, разгорещили се и в крайна сметка Дьо Гияк извадил сабята си, намушкал търговеца и той умрял.

Джефри се стъписа. Наистина, Анри нерядко бе споменавал за лудориите си на младини. Джефри бе чувал, че гасконецът е водел доста бурен живот, докато научил за смъртта на баща си и се върнал във Франция. Помнеше също и това, че след корабокрушението край брега на Бретан спасилият се Дьо Гияк се заклел да заживее почтено. Бе спазил клетвата си, бе обърнал гръб на лудите години. Един млад благородник би могъл да обясни дори насилването на момичето като младежко буйство. Но между насилването на една прислужничка и убийството на търговец имаше сериозна разлика — ако наистина ставаше дума за убийство.

— И какво станало после? — попита Чосър.

— Дори един благороден чужденец в Англия като Дьо Гияк е трябвало да се изправи пред съда. Но точно тогава бащата на Анри умрял, и на най-високо ниво било решено да му се позволи да се върне и да наследи титлата. В крайна сметка, убитият бил прост търговец. Виж, ако беше рицар… А пък и тогава сме се нуждаели от съюзници в Гийена, също както сега, нали разбираш.

„Решено на най-високо ниво“. Следователно така е решил кралят.

— Оттогава е минало много време, Джефри — поде Гонт. — Тогава аз бях още момче, също като теб. Нямах никаква представа от деянията на младия гасконски благородник — пък и да знаех нещо, това не би ме засягало. Но много години по-късно тези неща добиха друго значение. Бе решено, че би било… хммм… полезно да се припомнят на Анри дьо Гияк някои събития в една къща в Кент.

— Полезно ли? Много ми харесва този дипломатически език. Какво смятахте да направите? Да оповестите пред света, че Анри дьо Гияк е убил богат търговец преди повече от двайсет години? Както сам каза, господарю, убитият е бил обикновен търговец, не е бил благородник.

— Не, не се предвиждаше нищо толкова грубо. Писмото, което изгорих, съдържаше напомняне от името на баща ми. Дьо Гияк не биваше да забравя, че е задължен на английската корона, че тук не става дума само за лоялност и положена клетва, а и за по-лична обвързаност. Навремето крал Едуард прояви милост.

— По политически съображения.

— Нима поставяш под въпрос постъпките на баща ми? Милостта си е милост, независимо от какво е подбудена. Така или иначе, Дьо Гияк така и не видя това писмо, така че всичко е погребано и забравено.

— Погребано и забравено.

— Щом аз казвам така.

Навън вече почти се бе смрачило. Чосър се замисли над погрешните си предположения. Нед Кейтън не беше незаконен син на Анри дьо Гияк и следователно буйният младеж нямаше никакъв мотив за убийство. Писмото беше важно, несъмнено, но съдържанието му нямаше нищо общо с подозренията му. Бе съвсем различно от това, което си беше представял.

„Вие, поетите, все имате някакви странни приумици.“

Той хвърли поглед съм нишата, в която все още горяха свещите. Когато бе погледнал натам за първи път, му се стори, че видя нещо като смачкан плат на пода. Сега, когато очите му привикнаха към мрака в стаята, той отново погледна към смачканата купчина. Нещо в нея му се стори познато. Не толкова сивият цвят на платното, колкото очертанията. Знаеше, че е виждал този сив чувал и преди, също така смачкан, в полумрак, на едно определено място. Но къде?

Джон Гонт проследи погледа му и каза:

— Там има някои интересни предмети — огниво и кремък например, както и един молитвеник. Дълго въже и цял набор ножове.

Чосър почувства как изстива.

— О, да, и монашеско расо — допълни Гонт.

На песъчливата земя на един остров насред Дордона — ето къде бе видял за последен път сивия чувал. Той бе притежание на човека, преоблечен като монах. Когато видя за последен път Хюбърт, той се канеше да рецитира стихове за възкресението на Лазар… После Бъртрам се появи иззад дърветата… Хюбърт извърна лицето си, подобно на мъртвешка глава, и видя човека, когото бе удавил… сграбчи сивия си чувал и изчезна с него в нощта.

Внезапно Гонт извика някакво име. Вратата в близост до нишата се отвори и в стаята влезе някаква фигура. Беше Хюбърт. Светлината на свещите открояваше острите черти на лицето му. Но дори да не можеше да види чертите му, Чосър би разпознал тази костелива фигура, изправена в полумрака.

От своя страна Хюбърт като че ли не се учуди на присъствието на Чосър. Но вероятно същевременно прецени, че това е неговият шанс, вероятно единственият му шанс да избяга. Очите му се стрелнаха към единствения отворен прозорец. В следващата секунда той се хвърли към него, а още една секунда по-късно вече лежеше по очи на пода между Чосър и Гонт. Хюбърт беше бърз, но херцогът на Ланкастър, чиито реакции бяха тренирани добре в битки и турнири, се оказа по-бърз. Протегна крак и препъна Хюбърт, който залитна и падна.

Чосър скочи, преобръщайки стола си. Този човек бе опасен като змия. Но Гонт вече го бе стиснал за врата, а след още миг стаята се напълни с въоръжени мъже.