Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chaucer and the House of Fame, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Филипа Морган. Чосър и Домът на славата

Английска, първо издание

Художник: Христо Хаджитанев, 2008 г.

ИК „Еднорог“, 2008 г.

ISBN: 978-954-365-033-0

История

  1. — Добавяне

20.

После Чосър обясни всичко на Нед и Алан в хана „Дванадесетте апостоли“. Реши, че го дължи на спътниците си, особено на Нед, макар да не спомена предположението си за връзката му с Анри дьо Гияк. Чудеше се къде е Жан Кадо, оказа се, че е отишъл да съобщи за завръщането им. Беше утринта на следващия ден. Тримата седяха в една от стаите, приятно огряна от слънцето. Навън трополяха каруци, улични продавачи се надвикваха да предлагат стоката си. Но Нед Кейтън и Алан Одли не чуваха нищо, погълнати от разказа на Чосър.

Оказа се, че Хюбърт е отдавна познат на англичаните в Бордо. Сред онези, които се занимаваха с тайни дела, той бе известен с името Янус. Не му се доверяваха напълно, но в миналото се бе оказал полезен, бе готов да шпионира и краде срещу пари. Ако се съмняваха в лоялността на някой от гасконските благородници, ако имаше съмнения, че някой поддържа връзка с Париж, ако имаше нужда да се „прихване“ някое писмо, ако това налагаше проникване в жилището на заподозрения, Янус беше нужният човек. Но към него винаги се отнасяха скептично. Имаше нещо… неприятно в този човек. Постепенно скептицизмът бе прераснал в подозрение. Беше откраднал писмо, което би трябвало да е истинско, но се оказало подправено, друг шпионин на англичаните изразил съмнения по отношение на Янус и след това бил открит да плава по корем в Жиронда. Сякаш за да подкрепи подозренията, че се е продал на французите, един ден Янус изчезна от лицето на земята — или поне не можеха да го открият из обичайните му свърталища в Бордо. Говореше се, че е заминал за Лондон.

Джон Гонт, разбира се, не знаеше тези подробности. Едва ли и принц Едуард бе осведомен в детайли за дейността на своите шпиони. Всичко това бе оставено в ръцете на тайни служители, които докладваха на не толкова тайни служители. Някоя дума можеше да стигне до някой частен секретар, който задължително щеше да я предаде на владетеля. Действията на шпионите, техните кражби, убийства и фалшификации бяха далеч от добре изолираните дворове в Бордо и Ангулем. Далеч и от бойното поле, където рицарите се биеха лице в лице и за честта си. Но Гонт, който наскоро бе пристигнал в Бордо, се бе заел сериозно да чете докладите на шпионите. Малко преди пристигането на Джефри Чосър в града той бе посетен от Янус. Той му разказа своята версия за случилото се в Гияк, където бил работил под прикритие — и безплатно — за каузата на англичаните. Разказа своята версия за убийството на Анри и екзекуцията на виновника. Накрая описа как присъствал на пожара на кораба в Либурн и смъртта на няколко души на борда.

— Джон Гонт го попитал дали наистина го е видял с очите си — каза Джефри на другите. — Той го потвърдил, но най-вероятно е чул слуховете в града, че няколко трупа са били извадени от реката, и е решил, че сме били ние. Или поне се е надявал да сме ние. Така всички, които биха могли да го разпознаят, биха били мъртви. Гонт го изслушал. Казал, че не бил сигурен дали да му вярва. Нямал му доверие. После му съобщили, че съм пристигнал в „Сейнт Андрю“. Чудех се защо няколко души ме изгледаха така, сякаш съм възкръснал. Сега знам. Джон Гонт наредил Хюбърт — или Янус — да бъде задържан под стража в една съседна стая, докато разговаря с мен. Били опрели нож в гърлото му. Ако промълвял и дума, пазачите трябвало да го убият.

— Значи Янус е организирал палежа на кораба в Либурн? — попита Нед.

— Не вярвам. Ако беше така, щеше да знае какво е станало всъщност. Най-вероятно са били хората на Ришар Фоа, сенешалът на Гияк.

— Защо?

— Навярно са искали да ни попречат да стигнем до Бордо. Фоа е знаел, че ще загази, ако принцът разбере какво е станало. Или пък хората му са надвишили правомощията си.

— Ами смъртта на Анри дьо Гияк? — попита Алан. — Ако този шпионин е толкова опасен, колкото казваш, може да го е убил, нали?

— Да, опасен е — каза Нед. — Нали се беше опитал да удави Бъртрам в реката.

— Сигурен съм също, че той ни нападна в „Петкракия овен“ в Кале — каза Чосър. — Търсеше нещо, няма значение какво. Несъмнено е смъртоносен като змия. Но не вярвам той да е убил Анри дьо Гияк. Гонт казва, че работел за французите и всичките му действия го потвърждават. Но тъй като Дьо Гияк щеше да мине на страната на французите, те не биха имали сметка от внезапната му смърт.

— Тогава кой го е убил?

— Не съм сигурен.

— Съдейки по тона ти, имаш някакво предположение, Джефри.

Чосър се канеше да отговори, когато Жан Кадо влезе в стаята. След вчерашните откровения той сякаш отново се бе затворил в себе си.

— Мастър Джефри, трябва да дойдеш веднага в двора!

 

 

За втори път след малко повече от дванайсет часа Чосър застана пред вратите на катедралата. Потеше се в топлото утро. На вратата пазеха стрелци, но грубиянинът Бартоломю не беше дежурен. В замяна на това Хю Суинфорд отново беше тук, за да посрещне зет си.

— Какво става, Хю? Какво толкова спешно има?

— Един човек иска да те види. Гонт ми нареди да те повикам.

Не каза нищо повече, но Джефри го познаваше добре и не се учуди.

Този път Суинфорд го поведе към задната част на катедралата, където имаше още помещения, използвани от двора, както и пералня, и складове. Стигнаха до една заключена врата. Хю Суинфорд похлопа с юмрук и съобщи името си. Чу се как отвътре се превърта ключ и се дърпат резета. Вратата се отвори и Чосър забеляза трима-четирима войници в полумрака. Хю го подкани с жест да влезе и той пристъпи в стаята. Вратата почти веднага се затвори, оставяйки придружителя му навън.

Чосър и войниците стояха на каменна платформа, от която стълби водеха надолу в мрака. Площадката бе осветена от димящи факли. Въпреки горещината навън, тук беше студено и влажно.

— Той е долу, сър — каза един от пазачите и взе една факла.

Джефри, който вече можеше да предположи кой е „той“, безмълвно последва по стълбите войника, на чийто колан дрънчаха ключове. Озоваха се в каменен коридор с нисък сводест таван. Предположи, че това някога е било част от криптата или гробница. На трептящата светлина на факлата той забеляза тухлени стени, в които имаше врати. Тук беше още по-студено и влажно. Вече му се искаше да излезе навън, на чист въздух.

В края на коридора имаше по-голяма врата с желязна решетка на височината на очите. Отвън стояха още двама войници. Те се изпънаха, когато Джефри и придружителят му наближиха. Когато стигнаха до вратата, войникът каза:

— Дадохме му най-хубавата стая — смехът на войника наподобяваше кучешки лай. Той взе ключовете от колана си, избра един с опипване и го пъхна в ключалката. После отвори вратата.

От килията се чу шумолене и Джефри за миг си представи, че вътре се е скрил някакъв звяр, но после разумът му надделя и той различи една фигура, седнала до отсрещната стена и подпряла брадичка на коленете си.

— Един момент, сър. Вземи това.

Нещо тежко и неудобно беше тикнато в ръката му — какво ли беше? Аха, ниско столче.

— Той може да седи на сламата, но на теб трябва да ти е удобно. И това ще ти трябва.

„Това“ беше малка маслена лампа, вече запалена.

— Ще затворим вратата, ще си затваряме и ушите, но помни, че сме нащрек. И не се приближавай много до него, макар да е окован, за да си в безопасност.

Чосър се зачуди как ще си затворят ушите и същевременно ще са нащрек. Влезе в килията, чу вратата да се затваря зад него и да я заключват и се почувства също толкова затворник, колкото и обитателят на килията. От отвора между стената и тавана се процеждаше светлина и навлизаше мъничко чист въздух. Без да се отдалечава от вратата, Чосър сложи лампата на мръсния под. Чувстваше се глупаво, държейки дървеното столче, но и не му се искаше да седне на него. След миг колебание той го сложи близо до лампата. После застана с гръб към вратата, без да закрива зарешетения отвор. Осъзна, че прави всичко това, за да не срещне на очите на мъжа, свит в мрака, и да не проговори първи. Откъм отсрещната стена се чу шумолене и дрънчене.

— Не се тревожи, мастър Чосър, в безопасност си — каза мъжът, познат като Хюбърт или Янус. — Окован съм, както ти каза стражата.

Когато отново чу равния му, безцветен глас, Чосър се поотърси от притеснението си. Все пак, това беше просто човек, макар и окован като чудовище. Пазачите бяха съвсем наблизо. Хюбърт не можеше да му навреди. Въпреки това нямаше намерение да остава дълго тук.

— Защо си искал да ме видиш?

— За да поговорим, но при едно условие.

— Затворниците не могат да се пазарят.

— Могат, ако имат какво да разкрият в замяна — отвърна Хюбърт.

— За това са мъченията — каза Чосър. — Стигне ли се до тях, няма място за уговорки. Искаш само болката да спре.

— Познавам болката.

Хюбърт помръдна и невидимите му окови издрънчаха.

— И?

— Несъмнено ще ви кажа нещо… рано или късно… ако ме измъчвате. И аз съм човек. Но дали думите ми ще са верни, дали ще са искрени? По-добре би било да говоря без принуда. Гонт го знае, той е по-мъдър от теб. Защо мислиш, че се съгласи да се видим насаме?

Хюбърт се изсмя и смехът му прозвуча също тъй странно като на острова, когато бе видял Бъртрам да се появява — също като възкръсналия Лазар. Неволно Джефри потръпна. Сякаш прочел мислите му, Хюбърт каза:

— Знаеш ли, че Лазар се е засмял?

Чосър мълчеше.

— Заради онова, което е видял отвъд — каза окованият. Костеливото му лице се очертаваше все по-ясно на слабата светлина. Едната му буза беше насинена. — Какво ли е видял Лазар, за да се смее? Видял е… че няма… какво… да се види.

Чосър се обърна към вратата и вдигна ръка, за да почука.

— Какво правиш?

— Отивам си. Не ме интересува какво ще кажеш, независимо дали ще е искрено или не.

— Защо дойде тогава?

— Така ми наредиха.

— Още не съм свършил.

— Но аз приключих с теб.

— Не искаш ли да знаеш кой уби Анри дьо Гияк?

Ръката на Чосър замря във въздуха. Той се обърна към окованата фигура.

— Нима знаеш?

— Да. Бях в гората същия ден и видях.

— Откъде да знам, че казваш истината?

— От скривалището си видях как заловиха горянина. Видях как един от войниците се престори, че намира пръстен у него. Това е вярно, нали?

— Никога не съм смятал, че Матийо е виновен.

— Ако казвам истината за това, защо да лъжа за убийството на Дьо Гияк?

— Защото може и ти да си го убил.

— Нямах причина да го направя.

Това напълно съвпадаше с преценката на Чосър, затова той попита:

— Добре, кой го уби тогава?

— Трябва да ми предложиш нещо в замяна. И не говори пак за мъчения, мастър Чосър. По гласа ти разбирам, че идеята не ти допада. Остави това на палачите и тъмничарите. Е, какво ще ми предложиш?

Чосър се замисли за миг, после бръкна под дрехата си. Беше чиста и изгладена. Защо беше решил сутринта да прехвърли в нея от старите си дрехи онова, което сега извади в полумрака? Единствено инстинктът му бе подсказал, че може да му потрябва днес.

— Когато изостави трупата актьори, забрави това — каза той.

Откъм стената се чу издрънчаване и Чосър го прие като признак на интерес.

— Писмо, написано от образована ръка. С печат. На него има рицар на кон, гледан отляво.

— Да, мое е.

— Думите са на латински. Знаеш ли какво пише в него?

— Ти ми кажи, мастър Джефри. Ти си образованият.

— Това е рецепта за приготвяне на гъска.

При тези думи мъжът на пода се разсмя. Подпря глава на влажната стена и се изсмя от сърце. Звукът беше неприятен, но какъв ли приятен звук бе издал някога този човек?

— Как да сготвим гъска!… Подходящо.

— Кажи ми, Хюбърт — подхвана Чосър, — след като това писмо изглежда така внушително…

— Внушително за невежите.

— Добре, за невежите. Използваше ли го, за да ги убедиш, че изпълняваш кралски заповеди? Затова ли ти трябваше?

Хюбърт мълчеше. За миг Джефри изпита детински триумф. Беше познал. Окованият със сигурност беше използвал документа точно с тази цел.

— Престъпление е да твърдиш, че кралят те е пратил по работа, особено ако носиш фалшив документ. Тежко престъпление.

— Стига, мастър Чосър, не можеш да ме уплашиш. Как мислиш, колко тежки престъпления съм извършил през живота си?

Джефри усети как отново губи предимството си. Обърна се към вратата, но после внезапно спря — сякаш току-що му бе хрумнало нещо.

— Мога да забравя за този документ. Мога да ти го върна, за да правиш с него каквото пожелаеш. Дори да го изядеш. Все пак е рецепта за готвене на гъска.

Този път смехът на Хюбърт определено беше саркастичен. Но Чосър долови, че по този начин той прикрива интереса си.

— И какво ли искаш в замяна? Нека отгатна.

— Трябва само да ми кажеш кой уби Анри дьо Гияк — каза Чосър.

Хюбърт се опита да се раздвижи. Мълча дълго време, сякаш обмисляше предложението. Най-накрая кимна почти незабележимо.

— Добре — каза той — Ще ти кажа, мастър Джефри.