Филипа Морган
Чосър и Домът на славата (3)

3.

Мъжът стоеше пред останките от градската порта на пътя откъм Кентърбъри. Тя вече не съществуваше, а стените бяха разрушени, сякаш големият замък на отсрещния хълм бе премахнал нуждата от допълнителна отбрана. Смяташе, че пътниците ще пристигнат оттук. Можеха да прекосят моста малко по-нагоре и да стигнат до другата част на града на източния бряг на реката. Но нито един уважаващ себе си пътник не би избрал да се подслони там. Това бе рибарско селище, затънало в изхвърлени рибни вътрешности и кукички. Вонята стигаше чак до западния бряг, когато вятърът подухнеше натам. Ако Джефри Чосър искаше да привлече вниманието към себе си и малката си група, най-сигурният начин за това беше да потърси подслон на източния бряг на Дауър. Там те щяха да се открояват като щуки сред дребна риба с хубавите си дрехи и арогантни гласове на лондончани. Е, не самият Чосър може би, но поне Одли и Кейтън.

Той беше забелязал предпазливия избор, който направи Чосър предишната вечер в Кентърбъри. Бе наблюдавал отдалеч как тримата мъже влязоха в хана „Феникс“. Видя как Чосър се оглежда с привидното безразличие, така характерно за него. После изчака, докато и тримата влязоха вътре, за да си намери стая в едно също тъй необещаващо заведение на същата улица. Това нямаше значение. Не го интересуваше къде ще спи. Плати на ханджията предварително и на зазоряване препусна към Дувър.

Най-безопасният начин да следиш някого е да се движиш малко пред него, винаги готов да спреш или да завиеш, когато го направи той. Рискът за мъжа беше, че той бе изпреварил толкова плячката си, че можеше да я изгуби. След като пристигна в Дувър, му остана време да продаде коня, купен в Лондон за пътуването. Не носеше нищо със себе си, освен сивата торба, която понякога затъкваше в колана си, а друг път премяташе през рамо. И ето го, в сянката на градските стени на Дувър, очакваше тримата да се появят.

Наоколо имаше и други хора, обичайната измет, която се навърташе около подстъпите на всеки град. Мъже и жени, дори деца, които предлагаха услугите си, просеха или просто наблюдаваха кой си тръгва и кой пристига. Но никой не се приближи към него. Той знаеше как да обезкуражава вниманието им — усмихваше се. В началото усмивката му беше приятна, но постепенно ставаше подигравателна. Оголените кучешки зъби му придаваха вид на череп.

Той задържа поглед върху пътя, който се виеше към града. Беше късен следобед — времето, когато пътниците трябваше да стигнат целта и да потърсят място за пренощуване. Трябваше да разбере къде ще отседнат, за да ги проследи до пристанището на следващата утрин. Много кораби пътуваха оттук до Франция всеки ден, стига времето и вятърът да го позволяваха и за малката групичка на Чосър щеше да бъде лесно да се качи незабелязано на борда на някой от тях. А той не можеше да си позволи да изгуби от поглед плячката си.

Ако тримата стигнеха до Дувър тази вечер, нямаше защо да не отплават на другия ден. Морето блестеше спокойно под следобедното слънце. Мъжът с вълчата усмивка погледна към другия бряг на реката. Над порутеното рибарско селище се издигаше големият замък, далеч от слузта и мръсотията. Той отново погледна към пътя. Много хора пътуваха по него, пеша, на коне и в каруци, но нямаше и следа от онези, които очакваше. Чудеше се дали не е сгрешил. Може би Чосър беше решил да пренощува някъде между Кентърбъри и Дувър. Макар че не бе вероятно, тъй като времето беше хубаво, а по пътя нямаше много хора. Пък и мисията на Чосър беше спешна.

Почувства, че някой го дърпа за ръкава и погледна надолу. Една старица протягаше ръка и мърмореше нещо. Беше сляпа. Бе го открила инстинктивно, или може би някой я беше упътил към него. До празната порта стоеше група парцаливи просяци. Той отблъсна ръката й, но тя упорстваше и отново посегна към него. Би се усмихнал с вълчата си усмивка, но нямаше смисъл, защото беше сляпа.

— Какво има? — попита я, макар да знаеше.

— Милостиня…

Думата се открои след иначе неразбираемото й бърборене.

С ъгълчето на окото си мъжът видя трима ездачи да се появяват на хълма над града. Почти сигурно беше, че са онези, които търсеше. Той се наведе към косматото ухо на старицата.

— Ако не ме оставиш на мира веднага, ще ти счупя китката. Ето така.

Той обви с пръсти китката й и я стисна. Можеше да я счупи с едно движение. Приличаше на суха вейка. Тя се опита да изтръгне ръката й.

— А може би трябва да я счупя при всички случаи, за да те науча да не тормозиш почтените хора.

Още докато го казваше, беше отместил поглед. Да, те бяха — Чосър, Одли и Кейтън. Разпозна ярките им връхни дрехи, докато се спускаха в лек галоп по последния склон преди града. Той още веднъж изви китката на жената, преди да я освободи. Тя се отдръпна, без да пророни и звук, само устата й се изкриви от болка. Зад нея имаше кон и каруца, но тя ги избягна инстинктивно, втренчила невиждащите си очи неотклонно в лицето му. Но мъжът не се интересуваше от старата просякиня. Наблюдаваше тримата мъже, които приближаваха портата. Те забавиха ход, за да заобиколят каруцата и Джефри Чосър, който ги водеше, се обърна към мъжа, който сега се бе навел към земята, сякаш търсеше нещо, което бе изгубил.

Докато Чосър и младежите минаваха покрай него, той вдигна поглед към тях, както клечеше. Очите на Чосър го огледаха безгрижно. Чосър приличаше точно на това, което беше — или поне така си помисли мъжът с вълчата усмивка — на държавен служител, който прекарва повечето си време седнал и чете ръкописи на лошо осветление. Приятното му лице вече бе леко закръглено. От него сякаш лъхаше и леко самодоволство. Мъжът се поотърси презрително.

Престори се, че вади нещо от калта и се изправи, докато тримата ездачи се отдалечаваха през портата. Бързо премина през групичката просяци и безделници. Ездачите завиха наляво. Беше лесно да ги следва. Ярките дрехи на Кейтън и Одли изпъкваха сред тълпата. Чосър бе облечен в по-убити цветове. В късния следобед улиците на града бяха препълнени и конниците се движеха бавно.

Недалеч от пристанището се издигаше голяма сграда, напомняща на манастир, в чийто ограден с каменни стени двор имаше конюшни, овощни градини, където цветовете на дърветата бяха опадали и (съдейки по миризмата) пивоварна. Чосър и спътниците му влязоха в двора. Мъжът нямаше нужда да види двете облечени в черно фигури вътре, за да разбере, че сградата има някакво религиозно предназначение.

Наблюдаваше как ездачите слизат от конете и се разкършват. Конярче с мазна коса забърза към тях, за да им помогне да свалят дисагите. Чосър му каза две-три думи, после му подаде нещо, явно пари, ако се съди по това как конярчето ги грабна и кимна няколко пъти. Мъжът изчака тримата пътници да влязат в сградата и момчето да отведе конете им. Изчака още малко и затъкна сивата торба в колана си. После влезе в двора, избирайки момент, когато беше празен. Срещна момчето с мазната коса, което се връщаше от конюшнята. То бързаше, свело очи към земята. Мъжът застана на пътя му и го принуди да спре.

— Как се казва това място, приятелю?

Конярчето погледна към мъжа, зад чийто гръб беше слънцето.

— Кой се интересува?

— Аз.

Нещо в гласа или външността на мъжа възпря на момчето да повтори въпроса си. Вместо това то каза.

— Това е „Света Богородица“. Maison Dieu^[1].

То произнесе Dieu „дий“, но мъжът го разбра. Това беше странноприемница, държана от монаси, предлагаща подслон на пътници и хора, изпаднали в нужда (което често беше едно и също), нещо средно между манастир и хан.

— На кой орден? — усмихна се мъжът.

— На Братството на светия кръст, сър.

— Кой преспива тук?

— Всякакви. Войници, моряци. Поклонници, дошли отвъд морето.

Конярчето посочи с палец през рамо към Франция. Поклонниците спираха тук на път към гробницата на свети Томас в Кентърбъри.

— Интересуват ме хората, които пристигнаха последни — каза мъжът. — Онези, чиито коне току-що закара в конюшнята.

— Така ли, сър?

— Да. Как се казваш?

— Питър.

— Можеш ли да четеш, Питър?

Изненадано от въпроса, момчето поклати отрицателно глава. Мъжът извади изпод наметката си парче пергамент и посочи към оловния печат в края му.

— Независимо дали можеш да четеш или не, имаш очи. Виж това. То означава, че ме праща кралят.

Момчето шумно преглътна, но нищо не каза. Мъжът с лице на мъртвешка глава осъзнаваше колко уязвимо е положението му на двора пред главната сграда. Всеки момент някой от облечените в черно братя можеше да се появи и да започне да разпитва. Той отново прибра документа.

— И той ме праща по тайна работа. Но тук сме твърде на открито, за да говорим за това.

Той хвана момчето над лакътя и го поведе към конюшните, които се намираха встрани зад странноприемницата. Момчето се подчини без възражения. Двамата влязоха в сравнително усамотената конюшня. Откъм яслите се чуваше тихо сумтене и хрупане, въздухът беше приятно затоплен и наситен с миризмата на оборски тор. Най-после момчето намери сили да проговори.

— Какво искаш от нас?

— Нищо не искам. Трябва да сте благодарни, че съм тук. Предпазвам ви от нещастие — каза мъжът. Усмихна се леко — наполовина успокоително, наполовина заплашително. — Хората, които току-що пристигнаха, са шпиони на френския крал. Знаеш ли кой е френският крал?

Момчето поклати глава отрицателно.

— Нарича се Шарл и тези хора са негови шпиони. Връщат се във Франция.

За миг момчето застина нерешително в полумрака на конюшнята, после каза:

— Трябва да уведомим брат Джеймс. Той ще знае какво да направи.

Ръката на мъжа се стрелна към рамото му, макар че конярчето не бе помръднало.

— Няма да направим нищо подобно, Питър. Никой не бива да знае. Това е важна държавна работа, в която твоите свещеници и монаси нямат право да се месят. Разбираш ли ме?

Момчето разтърси глава, преди да реши, че ще е безопасно да кимне утвърдително. Мъжът, който стоеше близо до него, долови как неудобството му се превръща в страх.

— Покажи ми конете им — каза той.

Конярчето махна към единия край на помещението.

— Казах, покажи ми ги.

Мъжът все още държеше Питър за ръката. Преди да я пусне, той я стисна силно, не много, но достатъчно, за да го заболи. Питър тръгна към далечния край на сградата. Три коня бяха вързани там един до друг. Той прецени, че наистина бяха онези, с които Чосър и спътниците му бяха тръгнали от Лондон.

— Какво ти поръча по-възрастният мъж? Даде ти пари, трябва да ти е поръчал нещо.

— Да се грижа за конете.

— За колко време.

— Месец-два, може би и по-дълго, докато се върне. Ако той и приятелите му не се върнат до три месеца, можем да продадем конете, но парите трябва да отидат за „Света Богородица“. Или да запазим конете, така ми каза. Както предпочетем. Каза, че ще уведоми и брат Джеймс.

— А нещо друго?

— Само че животът му е в Божиите ръце.

— Съвсем прав е — каза мъжът.

— Но ако е френски шпионин, сър, той няма да се върне, нали? Защо тогава каза обратното?

Момчето беше по-умно, отколкото изглеждаше.

— За да те заблуди, че той и приятелите му са обикновени пътници.

Но съмнението не изчезна напълно от лицето на Питър. Мъжът вече съжаляваше, че се е обърнал към него. Може би щеше да се наложи по-нататък да му види сметката. Откъм Maison Dieu се чу камбанен звън.

— Къде спиш нощем, Питър?

— При конете, сър, къде другаде!

Конярчето вдигна поглед към една платформа, закрепена за стената. Беше тясна почти колкото корниз, сякаш предназначена за нощуване на птици. Съдейки по мръсната слама, която се подаваше от ръба, момчето споделяше постелята на конете. На платформата беше подпряна разнебитена стълба.

— Защо там горе?

— За да мога да наблюдавам всичко, сър.

— Има ли достатъчно място за двама?

— Мога да спя и в някоя ясла — каза момчето бързо.

— Разбира се, че можеш — каза мъжът. — Но първо искам да ми донесеш храна и нещо за пиене. Но не от вашия килер. Не искам някой да се чуди защо вземаш повече храна. Иди до най-близката кръчма и ми купи хляб, сирене и пиво. И не привличай вниманието. Вземи.

Той му подаде няколко монети от половин пени.

— Ще получиш още, когато донесеш това, за което те пращам. И, Питър, нито дума на никого. Помни, това е кралска работа.

Този път той хвана момчето за рамото и го стисна здраво. Питър изхвърча от конюшнята. За миг мъжът остана загледан след него. Канеше се да го последва, за да се увери, че няма да влезе в главната сграда и да съобщи за него или за „шпионите“, но размисли. После, стиснал сивата си торба, се покатери по стълбата до малката платформа. Няколко мръсни парчета плат бяха проснати върху сламата, която служеше за постеля, но други следи от човешко присъствие нямаше. Той легна по гръб и се загледа в грубо издяланите греди над главата си. Ранният вечерен здрач проникваше през пролуките между гредореда. Въздухът беше изпълнен с прах. Пръхтенето и тропотът на конете бяха стихнали. Ако човек се опънеше или се обърнеше небрежно на тясната платформа, рискуваше да падне от четири-пет метра на земята. Но това не притесняваше мъжа с лице на мъртвешка глава. Беше спал и на по-неудобни, и на по-опасни места.

Сигурно беше задрямал — заради ранното тръгване сутринта и дългата езда — защото внезапно усети, че някой го бута по рамото. Докосването беше леко, но въпреки това, още неотворил очи, ръката му рязко посегна към камата и той опря острието в шията на момчето, преди дори да се е събудил напълно. Главата и раменете на Питър се подаваха над платформата. Момчето с мазната коса се крепеше на стълбата, държейки в една ръка храната, а в другата — глинено шише. То неволно залитна назад и едва не падна, но мъжът беше по-бърз и го хвана за рамото със свободната си ръка.

После остави оръжието и освободи Питър от товара му. Сложи хляба и шишето на място, където нямаше слама. Беше гладен и жаден, но не докосна храната и питието.

— Сиренето беше свършило — каза момчето.

Мъжът премълча. По отслабналата светлина през пролуките в покрива, бе разбрал, че е минало доста време, откакто Питър беше тръгнал да изпълни нарежданията му.

— Защо се забави толкова?

Питър още стърчеше на стълбата, гледайки човека, който се бе разположил на мястото му за спане. Поколеба се леко, преди да отговори.

— Брат Джеймс ме спря.

— Кога?

— Ей сега, когато се връщах.

— Защо?

— Пита ме как са конете. Два от тях може да са болни. Урината им е прозрачна, а тази на здрав кон трябва да е жълта… или белезникава, но непрозрачна, ама не и много тъмна, защото ако е прозрачна, това значи…

Мъжът с вълчата усмивка рязко го прекъсна с жест. Видът на конската пикня и неговото значение не го интересуваха. Момчето говореше прекалено бързо. Дали защото темата за конските болести му беше позната, или се опитваше да отвлече вниманието на мъжа от нещо друго? През цялото време „мъртвешката глава“ се ослушваше за звуци, нетипични за конюшнята, но не дочу нищо подозрително.

— Каза ли ти нещо друго този твой брат Джеймс? Попита ли защо излизаш? Ти каза ли му нещо?

Питър отново се поколеба, преди да поклати глава отрицателно. Не биваше да го прави, защото това подсказваше, че може би лъже. Мъжът потръпна и се изправи, провесвайки крака от платформата. Заби камата в хляба и го повдигна. Отчупи комат от него и го поднесе на момчето, като същевременно кимна, показвайки му, че може да се качи при него на платформата.

Конярчето се поколеба за миг, но после се реши и седна до мъжа. Изглеждаше по-спокойно. Наведе се над комата хляб и отхапа от него. Дългата коса се отметна от врата му и въпреки слабата светлина, мъжът видя леките изпъкналости, които очертаваха горния край на гръбнака му.

— Каза, че ще ми дадеш още пари, когато ти донеса храната — каза Питър, дъвчейки.

— Така си е — отвърна мъжът.

Протегна ръка към кесията си и, без да гледа, извади още шепа пенита, които изсипа в свободната ръка на момчето. Дланта се разтвори напълно и после се затвори поглъщайки монетите. Момчето тихо се засмя и каза:

— Съжалявам, че нямаше сирене.

— Няма значение — отвърна мъжът. — Това е достатъчно.

Той взе шишето и извади тапата със зъби. Отметна глава и отпи. Когато преполови съдържанието, я остави и се заслуша в шумовете от конюшнята. Не чу нищо необичайно. Момчето проговори.

— Какво каза?

— Хубав ли е ейлът?

— И по-лош съм пил.

— Може ли да видя още веднъж пергамента с печата?

— Защо?

— Като си помислиш, печатът на краля. Не съм го виждал досега.

— Не е толкова трудно да видиш и самия крал.

— Виждал си краля?

— Ти как мислиш?

— Но кралицата е мъртва, нали?

— Така е — каза мъжът. — Кралица Филипа умря миналата година.

— Нима кралиците умират? — попита момчето. — Дай да видя пак печата.

— Първо пийни — каза мъжът и му подаде шишето.

Изчака, докато Питър отпи с отметната глава, забравил за всичко друго. Протегна бързо ръка със стегнати пръсти и удари силно момчето по открития гръклян. Шишето излетя от ръката му и се строши далеч от погледа му. От устата му шурна ейл, примесен с парчета хляб. Ръцете му се отпуснаха и монетите, които държеше в една от тях, се разпиляха в мрака. Мъжът го бутна почти деликатно, тялото му падна от платформата и се приземи с трясък.

Мъжът погледна надолу. Питър лежеше неподвижно, главата му беше под ъгъл, който подсказваше, че едва ли някога вече ще помръдне със собствени усилия. Мъжът слезе по стълбата, скачайки, преди да е достигнал последното стъпало. Наведе се над тялото на конярчето и потърси признаци на живот. Нямаше такива. Канеше се да издърпа тялото встрани, но осъзна, че ще остави следи в праха и сламата на пода, затова го вдигна. Питър беше изненадващо лек и още много топъл. Главата му се люлееше. Предницата на туниката му беше изцапана с ейл и влажни трохи хляб.

По-рано мъжът беше забелязал, че няколко от конските ясли бяха празни. Възнамеряваше да остави тялото на момчето в една от тях за през нощта, в случай, че някой дойде да оглежда, докато той спи на неговото място. Докато носеше трупа, конете душеха и мърдаха неспокойно, сякаш усещаха, че нещо не е наред. Мъжът откри една от свободните ясли, сложи тялото на земята и го затрупа със слама. Вътре вече беше почти съвсем тъмно.

Точно се изправяше, все още докосвайки с ръка топлото тяло, когато чу наближаващи стъпки. Залегна бързо в яслата. Стъпките спряха на входа на конюшнята.

— Питър!

Последва пауза, после гласът се обади по-отблизо.

— Питър! Момче! Там ли си? Спиш ли?

Беше някой от странноприемницата, който знаеше, че Питър спи на платформата в конюшнята.

— Къде е човекът, който те разпитвал? Къде е?

„На няколко метра от теб“, помисли си мъжът с лице като череп, клекнал в яслата с тялото на момчето. Ако посетителят започнеше да претърсва, ще трябваше да се справи и с него.

Последва стържещ звук, а после друг шум — сякаш нещо беше ударило в тавана в края на яслите. Конете отново се разшаваха. Мъжът разбра, че новодошлият — брат Джеймс? — се опитваше да привлече вниманието на Питър, хвърляйки камък или буца кал към платформата му. Не можеше да види монаха, но си го представяше дебел и ленив, твърде дебел и ленив, за да се качи по стълбата и да види сам дали мястото на момчето е заето. Когато не получи отговор, новодошлият каза: „Имаш късмет, че брат Стивън не знае, че те няма на поста ти. Щеше да ти даде да се разбереш.“

После стъпките се отдалечиха. Мъжът изчака още няколко минути, преди да се измъкне от яслата и да се върне в другия край на конюшнята, където се покачи по стълбата и отново се просна върху сламата и парцалите, служили за постеля на Питър.

Не му тежеше на съвестта, че беше убил момчето, тъй като то не го беше послушало и бе разговаряло за него с брат Джеймс. Така бе предположил от колебанията преди отговорите му и думите на монаха преди малко го бяха потвърдили. В известен смисъл смъртта на момчето му беше спестила нуждата да се разправи с монаха, тъй като ако брат Джеймс се беше появил малко по-рано, докато говореше с Питър, щеше да се наложи да отговаря на някои неудобни въпроси за френските шпиони и кралските дела. Допускаше, че момчето бе искало да получи още няколко монети от половин пени, преди някой от Братството на Светия кръст да се появи и да го освободи от отговорността за странника. Подозираше и че молбата на Питър да види документа с печата беше опит да отвлече вниманието на мъжа, докато дойде помощ.

Мъжът отново седна и извади документа изпод наметката си. Разчисти сламата и боклука в едно кътче и приглади пергамента, колкото можеше в мрака. Опипа печата с пръсти. Документът и оловният печат в края струваха за него колкото теглото си в злато. Изображението — рицар на кон, изобразен в профил — не беше копие на кралския печат. Би било много опасно да го намерят у него. Всъщност мъжът винаги гледаше да избягва да твърди, че това е кралският печат, но да кажеш, че пътуваш по кралска работа, беше нещо съвсем друго. Ако някой решеше, че това е кралският печат, това си беше негова работа…

Пергаментът и печатът минаваха за истински, когато го покажеше на неграмотни като конярчето. Почеркът върху пергамента беше впечатляващ, тъй като беше на обучен писар — в стил, използван често за правни и административни цели. Освен това думите бяха на латински, още една преграда пред невежите и неграмотните. Мъжът също не беше сигурен какво гласят, но нямаше намерение да ги показва на някого, който щеше да ги разбере.

Той нави документа и го върна под дрехата си. Несъмнено щеше да му послужи пак. Отново полегна. Последните искри светлина изчезваха от небето с последен проблясък през цепнатините и дупките в дървения покрив. Отдолу се чу шумолене и нещо, което прозвуча като дишане. За миг мъжът си помисли, че брат Джеймс се е върнал, може би с други. Може би през цялото време беше подозирал, че нещо не е наред и нарочно се беше оттеглил. Или пък момчето не беше мъртво и в момента изпълзяваше от сламата. А може би бе възкръснало като Лазар. Веднъж мъжът беше гледал пиеса за него и си беше помислил, че ако хората започват да възкръсват, работата му вече няма да е сигурна. Но дълбоко в себе си беше сигурен, че момчето е мъртво, както бе сигурен и че идва нощ, затова след миг овладя страха си и повече не чу дишането.

Спа добре и скоро след зазоряване слезе от платформата. Въздухът беше хладен. Измъкна тялото на конярчето от яслата и го отнесе до подножието на стълбата. Сложи го приблизително там, където беше лежало предишната вечер. Но за разлика от тогава, сега то беше студено и тежко като глина. Най-накрая мъжът се изкачи малко по стълбата и с ножа си накълца двете най-горни пречки, докато можа без усилие да ги счупи с удар на лакътя. На пръв поглед всеки би помислил, че са се счупили под тежестта на Питър и момчето е паднало и се е пребило, а вкочаненото и студено тяло щеше да сочи, че това е станало по някое време миналата нощ.

После мъжът с вълчата усмивка се измъкна от конюшнята. Тъй като странноприемницата се държеше от монаси, хората вече се събуждаха и камбаната беше ударила за утринна служба. Той искаше да се увери, че дворът пред главната сграда е празен, преди да излезе през портата. Зазоряваше и небето бе осеяно с розови облаци. Наблизо се виждаше могила, обрасла с дървета и храсти. Мъжът бързо се мушна в горичката. Оттам можеше да наблюдава входа на Maison Dieu, без самият той да бъде видян. Не очакваше Чосър и спътниците му да се появят още известно време, но не искаше да рискува, ако решат да тръгнат рано за Франция. Беше запазил малко от хляба, донесен от момчето предишния ден, и докато чакаше, отхапваше малки хапки от него.