Фредерик Пол, Фредерик Арнолд Камер-младши
Когато времето полудя (8)

МЕЖДУ СЦИЛА И ХАРИБДА

 — Наистина! Те са! — изписка Маги. — Същите бледи дяволи, които видях в града.

Хвърлиха се по очи на пясъка. Над главите им изсвистя електрическият заряд и се взриви на стотина крачки зад тях. Маги мигновено скочи и побягна още по-бързо, ту на зиг-заг, ту снишавайки се до земята. Бегълците губеха ценно време, за да избягват изстрелите, а неумолимият вал заличаваше следите им. Те успяха да достигнат възвишението, когато разпенената стена ги покри. Дребосъкът трог едва не се задави от морската вода, но Уеб вкопчи пръсти в дрехите му.

Приливът се разби в брега и нагоре се метнаха фонтани от пяна и пръски. Заслепените и почти задушени хора се измъкнаха от водата и се търколиха на земята. Но почивката им продължи само няколко мига.

— Прекрасно е така! — издиша Уеб и се обърна по гръб. — Трябва да ставаме и да бягаме по-далече от тука. Усмирителите не ни виждат, но прекрасно знаят, че сме на този хълм. Те бързо ще довтасат.

— Остави ме, надземнико — жално застена Смиг. — Дай ми да умра спокойно. Очилата ми се изцапаха и не виждам нищо. Умирам от умора. Страх ме е. Остави ме тук!

Маги се усмихна на човечето.

— Нали си още жив, троге — каза тя. — Знаеш ли какво, затвори си очите и ми дай очилата си. Ще ги почистя. А после... ще бъде наистина добре, ако се съгласим с предложението на Уеб.

Хилдрът се изправи — заобикаляше ги елхова гора. Високите дървета със стройни клони не намекваха за възрастта на тази част, в която бяха попаднали, нито пък дали в тази епоха има или не хора.

— Маги, ти сигурна ли си, че ще ни заведеш при планера?

Девойката дъхна на стъклата, изтри ги с носната си кърпичка така, че заблестяха, и подаде очилата на трога.

— Разбира се — отговори тя. — Ако само твоите познати не ни попречат. Струва ми се, и те се движат в същата посока.

През това време Смиг побърза да надене очилата.

— Ох, какво облекчение — каза той и се усмихна. — Добрата стара тъмнина!

— Е, и сега си доволен? Тогава, да вървим! — изкомандва Уеб. — В тази посока ли? — попита той Маги и тя му отговори утвърдително.

Те побягнаха между дърветата, като се стараеха да не вдигат шум. След като изминаха стотина ярда, девойката ги спря. На мястото, където ги бяха изхвърлили вълните, сега стояха Усмирителите. Огромните горилоиди като хрътки се оглеждаха на всички страни и се опитваха да уловят миризмата на следите.

— Сега ще ни забележат — едва доловимо прошепна Маги.

Уеб кимна и се намръщи, даде знак на девойката и трога да залегнат, след което се прегъна на две и започна да наблюдава внимателно преследвачите им. Само минута по-късно получи отговор на въпроса, който го безпокоеше.

— Идват насам — прошепна той на другарите си. — Няма да успеем да ги изпреварим. Тези синковци имат само мускули. Ще се наложи да се бием!

— Така си и знаех! — застена Смиг. — Трябваше да си остана в тунела.

— Престани да хленчиш, Смиг! Все още си жив и имаш пушка.

Трогът мълчаливо кимна.

— А ти, Маги, пазиш ли пистолета? Отлично! Едва ли двата останали патрона в люгера, ще ни спасят, но трябва да извлечем максимума от тях. Ще направим засада. Смиг, качвай се на това дърво. Маги, скрий се в храстите и се постарай да уцелиш последния Усмирител в колоната. Съвсем не желая да получа като „подарък“ нещо от твоето пушкало. Аз ще се скрия зад онези камъни. Пръв ще стрелям аз.

Маги мълчаливо зае своето място. Трогът недоверчиво изгледа Уеб, но като се обърна и забеляза бързащите Усмирители, безпрекословно се изкачи на дървото.

Усмирителите се приближаваха мрачно и мълчаливо. Те само външно наподобяваха груби копия на живи същества, а всъщност представляваха обикновени бойни машини.

Уеб залегна на земята и насочи люгера в посоката, откъдето след миг ще се появи първият враг. Ето го! Прицели се в широките гърди и аха да натисне спусъка, но... се поколеба. Подсъзнанието гръмогласно запротестира: „Не!“ И по никакъв начин не успяваше да се пребори с вътрешния глас.

Усмирителите не са хора, та да играят по правилата. Те не ще изискват и от него да ги спазва. Горилоидни зверове! Не заслужават нищо друго, освен да бъдат застреляни от засада. И все пак не можеше да натисне спусъка.

Раздаде се лек шум. От дървото падна една шишарка. Първият Усмирител удивено погледна нагоре и засече Смиг, който седеше на един клон. „Аха...“, — въздъхна с облекчение Уеб и докато Усмирителят вдигаше оръжието си, той старателно го простреля в сърцето, а след миг пусна и втория куршум в появилия се зад дърветата втори Усмирител. Отгоре се донесе звук, напомнящ писък — заработи излъчвателят на трога. Блестящият лъч се заби в тъмния силует зад дърветата.

Усмирителят, в когото изстреля втория куршум, бе само ранен. Парченцето олово попадна в рамото му, но то не бе достатъчно да спре стокилограмовата планина от мускули, нужно бе нещо значително по-солидно. С вопъл на ярост гигантът се хвърли към Уеб и в движение се прицели с жезъла. Човекът скочи на крака и хвърли безполезния люгер право в лицето на врага. Чу се тъп удар. Горилоидът се заклати. Нов удар го повали на земята.

Но гигантът продължаваше да се съпротивлява, един от яките му крачища се метна нагоре и удари силно Уеб право в сляпото око. Пред зрящите очи затанцуваха звезди и комети. Гората заподскача: Човекът се удържа на крака с усилие на волята и се зае да обработва лежащия противник. Но той ловко се извърна, хвана го и го повали върху себе си. Яките ръце се стегнаха като менгеме. Усещането бе все едно, че е попаднал в гърлото на действуващ вулкан. После полетя във въздуха — Усмирителят го отхвърли настрани и се изправи. Уеб се разяри, метна се върху врага, стисна го за гърлото и въпреки жестоките удари не отслабваше мъртвата хватка. Тъмнината го всмука в себе си заедно с болката...

Когато се съвзе, Маги силно го разтърсваше.

— Ръцете, разтвори си ръцете, глупачето ми! — молеше го тя. — Той отдавна е мъртъв!

Уеб успя с усилие да отвори едното си око. Лежеше по гръб и отгоре му тежеше огромното тяло на горилоида. А когато пусна шията му, гнусната муцуна на врага безволно се отпусна надолу.

Маги застана на колене до него.

— Ама че характер имаш! — произнесе тя и Уеб с удивление забеляза, че тя плаче. — Отначало ни заповядва да не стреляме близо до него, после се впуска в ръкопашен бой с най-якия бабаит. Защо не го остави на Смиг? Той щеше да се погрижи за него не по зле от тебе?

Уеб бутна от себе си мъртвото тяло и заопипва собственото си. Не откри нито една счупена кост, което бе просто невероятно, но радостно откритие.

— Смиг ли? — запита той. — Та неговата работа бе толкова много. Да очистите всичките тези горили на вас със Смиг ви е нужно цяло денонощие.

Маги учудено го изгледа.

— Какво значи — всички? — недоумяващо запита тя. — Бяха само четирима. С един се справи Смиг, с още един — аз, а ти с двама.

— Четирима? — не повярва на ушите си Уеб. — Тогава защо... — и се запъна, земята под краката му се разлюля.

Той залитна и се хвана за Маги, която сама едва успя да запази равновесие.

— Спокойно, девойчето ми — каза той.

— Какво беше това?

— Нямам понятие, може би земетресение — предположи Уеб и се огледа. — Не, не е земетресение! — възкликна той и посочи към пустинята, откъдето преди малко бяха избягали. — Погледнете?

Над върховете на елхите се издигаше огромен бял облак и бързо си увеличаваше размерите — стремително се превърна в истинска планина и запълваше цялото небе. Като стигна височина около пет хиляди фута, върхът му започна да се разпълзява, да се разтваря, по подобие на гигантски чадър и на повърхността му избухна изкуствено слънце.

— Може би това е буря? — предположи Маги.

— Много по-лошо, много по-лошо — с труд промълви Уеб и поклати тъжно глава. — Стана поредното изместване на времето. Това, което виждаме, е истински атомен взрив.

Маги изумена зяпна.

— Мръсна работа — каза тя. — Старият главатар на бруклинците понякога ни разправяше за атомните бомби. И не ми се иска да имам нищо общо с тях... Уеб, не ти ли се струва, че изместванията прекалено много зачестиха?

— Така е, и ако не греша, съвсем не са случайни. Според мен отрядът усмирители се състоеше поне от петнадесетина парчета. Запомнете го и се съобразявайте с това.

Каза тези думи и загрижено разтърка челото си. Събитията следваха едно след друго и се наслояваха. Усещаше лека отчужденост, сякаш всичко, ставащо с него, е някак си далечно и нереално. С труд си събра мислите и продължи:

— Мисля, че останалите Усмирители са се насочили право към Хрончо. Те ще се постараят да го спрат, нали им пречи на работата с апаратурата за времето, но за това ще им се наложи да се понапрегнат.

— Да се понапрегнат ли? — повтори като папагал Маги. — А какво ще стане с нас?

. — Там е разковничето — кимна Уеб. — Засега още не съм уверен, но ми се струва, че частите на времето ще се размесват, докато продължава работата над Хрончо. Но когато се справят с него, частите ще се върнат в своето време, колкото и да е далече. Това място не изглежда зле, но представете си, че завинаги останем в тази златиста гора или безводна пустиня?

— Престани! — възкликна Маги. — Не желая да слушам това. Какво да правим?

— Какво да правим ли? — мрачно се отзова Уеб. — Трябва да намерим Хрончо и колкото по-бързо, толкова по добре.

В небето, където се разпадаше атомната гъба, се появиха множество тъмни точки, виеха се загадъчно, правеха сложни фигури, докато накрая една от тях не се понесе към земята и остави след себе си пухкава димна опашка. Уеб се досети, че наблюдава въздушен бой над града, който преди малко бе подложен на атомна бомбардировка... Но изведнъж и самолетите, и гъбата изчезнаха. Мястото им зае прозрачно синьо небе. Мозъкът му отказваше да възприеме видяното.

— Само Бог знае какво пък е това — прошепна той. — Изглежда там е много студено.

— Там пък струва ми се, е много горещо — прекъсна го Маги и посочи вдясно.

На това място небето придоби меден оттенък и се покри с кълба виещ се дим.

— Като че ли горски пожар?

— Може и да е пожар, но по-вероятно е ад — кратко отговори Уеб. — За нас няма никаква разлика. Да не губим напразно време. Да вървим — след тези думи се спря. — Чувате ли? — и на висок глас повтори: — Чувате ли?! — от което нямаше никаква нужда.

Съвсем наблизо се раздаде рев, приличащ на грохота на локомотив, изпълнен докрай с първобитна ярост и направо биещ по тъпанчетата. Гигантското същество се носеше към тях направо през гората, без да подбира пътя си. Ревът се повтори. Приближаваше се нещо грамадно, с циклопски размери, ужасен външен вид и с височина поне десетина метра. То разтвори огромната си паст и на червения пламък пробляснаха несъразмерно големи зъби.

„Тиранозавър“ — изплува някъде от глъбините на паметта на Хилдрът, а Смиг извика от ужас и застина като вкаменен.

— Замълчете! — просъска Уеб, въпреки че никой, дори Маги, не произнесе нито дума повече. — Може да не ни забележи. — Тази надежда умря, преди да се роди.

Маги инстинктивно измъкна пистолета от пояса. Гигантският гущер долови това движение и главата му се извърна към тях, дребните зелени очички, изпълнени докрай с бяс, се впиха в хората. Чудовището набра скорост и се нахвърли върху появилата се плячка.

Мощният пистолет на Маги прогърмя два пъти и изстрелите разпръснаха храстите на няколко ярда от главата на чудовището. Смиг продължаваше да бъде неподвижен и да стиска безпомощно пушката си. Уеб трескаво манипулираше с жезъла на Усмирителите, въртеше лукообразната ръкохватка и се проклинаше, че не намери по-рано време да изучи това оръжие. Неочаквано краят на жезъла изпусна електрически заряд, който се понесе към животното и попадна в хълбока му. Тиранозавърът бе хвърлен върху стволовете на дърветата. Задните му лапи се разтвориха, а предните безразборно заудряха въздуха. Раздаде се такъв вопъл, сякаш хиляди сирени бяха полудели. След като Уеб съобрази как действа жезълът, пусна още един заряд в гущера и после се провикна:

— Да бягаме!

Приятелите му се хвърлиха към просеката и накрая и се спряха, държейки готово оръжието си. Те чуваха как агонизиращият тиранозавър мачка дърветата около себе си. Гигантските елхи се разлюляваха като перца на вятър, ревът бе като от стадо лъвове сред арената на Колизея.

— Бедното същество — въздъхна Маги. — Аз разбирам, че нищо хубаво не ни очакваше, но зрелището беше така мъчително...

Уеб се съгласи и кимна, докато Смиг ги изгледа изумен.

— Какво ви става, надземници? — попита той. — Стана ви мъчно за тази гадина? Уф, колко сте мекосърдечни! — направи презрителна гримаса и се обърна. Но веднага очите му се разшириха от удивление, а тънката ръка се стрелна към излъчвателя на пояса.

В същия миг Уеб чу стъпки зад гърба си и видя извиващата се нишка на синьобял пламък. Зарева от изумление и гняв. В гората поляните са стотици, какъв дявол го накара да избере тъкмо тази, на която Усмирителите ремонтираха Хрончо! Той се обърна да посрещне опасността с открито лице, но беше прекалено късно!

Дузина чудовища с изопачен човешки вид тичаха към него с насочени жезли, а в свободните им лапи се подмяташе плъзгавата синкава лента, с подобна на която бяха вързали Рон Дайнин. Уеб се опита да избяга, но не беше достатъчно ловък. Краят на лентата се залепи за ръката му и предизвика усещане на докосване на сух лед. После лентата стремително се обви около тялото му, силно стегна ставите, когато се помъчи да докопа своя жезъл, втора лента го обви, трета...

Скоро той бе стегнат като пеленаче и като се заклати, падна на земята. Двамата му спътници също бяха завързани, а Маги гледаше към него и в очите й не се четеше нищо.