Фредерик Пол, Фредерик Арнолд Камер-младши
Когато времето полудя (5)

ОТСРОЧКА НА ЕКЗЕКУЦИЯТА

Когато дойде на себе си, Уеб осъзна, че е съвършено здрав. В първия миг не повярва на усещанията си и едва не се заби в истериката. Домъкнаха го тук умиращ и го хвърлиха на бялата маса. Осветиха го стотици лампи. Изгуби съзнание — сякаш за секунда — и се осъзна... абсолютно здрав човек. Болката изчезна някъде, а ръката му, счупената дясна ръка, сега свободно се огъваше. Изгореното място на бедрото бе покрито с розова млада кожа. И което беше най-удивителното, той беше обръснат и вчесан.

До масата се приближи мрачна грозна жена.

— Всичко ти е наред — каза тя. — Ставай и следвай куриера. Той знае къде да те заведе.

Широкоплещестият войник крачеше до Уеб и едва придържаше с ръка клатещото се на гърдите му оръжие. Уеб случайно се закашля и по бързината, с която стражът насочи към него дулото, разбра как би завършил всеки опит за бягство. Мълчаливо се спускаха по безкрайни наклонени коридори, минавайки край странични отклонения, водещи някъде в неизвестността.

Спряха пред една врата и войникът вкара Уеб в ярко осветена стая. Няколко души с атлетическо телосложение прекъснаха разговора си и погледнаха на влезлите. Помещението се изпълни с истински военен дух.

— Това е Отбранителният център — кратко обясни куриерът, с което потвърди досещането на Уеб и го заведе при една маса, на която седеше девойка, облечена във военна униформа. — Трог — кратко доложи куриерът.

Без да иска, Уеб погледна тавана и си спомни, че през цялото време се спускаха в подземията на града. Налягането на милионите тонове земни маси почти не се усещаше, но въздействаше на душата.

Девойката кимна и без да откъсва поглед от изписания лист, отсечено произнесе:

— Влизайте! Капитан Оркат ви чака отдавна.

Следващата стая се оказа удивителен хибрид между кантора и лаборатория. Набит мъж в зелен халат, с прическа на зрелостник на Хайделбергския университет, се приближи до тях и хвана ръцете си зад гърба. Малко встрани, изправен като струна, стоеше същият войник, който го бе намерил.

Кратка пауза и високият мъж запита:

— Как го преценяваш, Оркат?

— Съвсем нормално, наистина е трог. Да седне в креслото, Симънс.

— Сядай — каза Симънс и блъсна пленника към креслото.

Седалката се оказа толкова мека, колкото облачетата, на които весело яздеха рисуваните ангелчета.

Високият се приближи до Уеб и насочи към очите му тънък сноп светлина, излизаща от конусообразен прибор. Веднага зажумя от изненада, но след това широко отвори очи. Дявол да ги вземе, си помисли той. Измериха му пулса, кръвното налягане, прикрепиха по слепите очи и дланите металически датчици и дори му пъхнаха един в устата под езика.

— Така удобно ли е? — запита с безпокойство Симънс и отстъпи крачка назад.

Уеб кимна и ехидно забеляза:

— Не изглежда това да те тревожи много.

— Агресивна реакция, Симънс. Обърнете внимание на това. Аз дори бих добавил — съвършено нормална — полугласно произнесе Оркат.

— Ако на света има въобще нормални трогове — съгласи се Симънс.

— А сега, трог, облегни се назад. И не се бой, няма да те нараним — той докара до креслото стойка, на която бяха закрепени два реда отражатели.

Оркат натисна някакво копче и отражателите започнаха да се въртят, като всеки следващ в реда си се въртеше в обратна посока. Безброй блясъци преминаваха пред очите на Уеб и той просто не можеше да отмести поглед. Не загуби съзнание, но беше като хипнотизиран. Дори не можеше да помръдне. Виждаше ясно как хората в стаята се движат напред назад, усещаше леките убождания по местата, където бяха прикрепени датчиците, а в устата си вкус на мед. Чуваше приглушените и пронизителни звуци, но така и не можеше да помръдне...

Отражателните лампи забавиха въртенето си и Уеб успя след доста усилия да откъсне очи от тях. Струваше му се, че е прекарал в това кресло стотици години. Главата му бръмчеше ужасно, но болката бързо премина и той се усмихна мило на своите мъчители.

— Е, убедихте ли се сега, че не съм трог?

Симънс се разсмя гръмко.

— Какво всъщност — разтревожи се Уеб — открихте?

— Само това, че ти си трог — разпери ръце Оркат.

— Какво! — зарева Уеб. — Щом това е изводът на вашата глупава машина, то тя е неизправна!

— Типично поведение на трог — отбеляза Симънс — Само те си позволяват да припишат на неодушевен предмет враждебна предубеденост.

Оркат кимна в знак на съгласие.

— Изслушайте ме! — замоли се Уеб. — Аз не съм трог! Аз съм човек от двадесетия век!

— О, да, — потвърди Оркат и изключи машината. — Това е най-трудно да се разбере. Ти не ни заблуждаваш, когато говориш за двадесетия век. На екрана липсват следи от лъжа. Ментографът не може да се излъже. Което за пореден път доказва колко лошо познаваме миналото си. Аз никога не бих си помислил, че още в онези времена са съществували троги, досега считах, че са се разплодили след Световната катастрофа.

— Изслушайте ме, преди да разкриете картите си — грубо каза Уеб. — Аз най-добре зная трог ли съм, или не. Дайте ми възможност и непременно ще ви го докажа!

— Слушай, трог, думите ти са странни, но ти ми харесваш, — в гласа на Симънс се усети неочаквана топлина. — Ти си истински боец! Но, нали разбираш, в ръцете ни се намират неопровержими доказателства, така че не подскачай. Погледни сам! — и разтвори на масата няколко енцефалограми със записите на мозъчната електрическа активност. — Снети са от твоя мозък — поясни снизходително. — А това е енцефалограмата на трог. А тук — посочи трета лента, закрепена на стената, — е енцефалограмата на нормален човешки мозък. Сравни ги сам и се убеди.

Уеб нервно преглътна. Това, което показваше Симънс, беше направо невероятно. Записът на дейността на нормален мозък представляваше плавна синусоида. Записът на трог — прекъснати начупени линии на места с резки връхчета. Грешка нямаше — неговата крива съвпадаше с кривата на трога!

— Но... — започна той.

Оркат го прекъсна с рязък жест.

— Аз съм гладен — обърна се той към Симънс. — Хайде, да отидем да видим какъв обяд са приготвили днес. Не се грижи за него — и презрително се намръщи, като видя, че колегата му объркано гледа към пленника. — Никъде няма да избяга. Ще го предадем на Дедал, нека той се заеме с този трог. Симънс без желание тръгна към вратата. Когато капитанът излезе от стаята, той се обърна рязко.

— Много съжалявам. Но с нищо не мога да ти помогна. — И му протегна ръка.

Уеб машинално я стисна и отбеляза, че Симънс му кимна леко на сбогуване, като че ли в знак на уважение и побърза да излезе. Вратата се хлопна и прекъсна посред дума изречението на Оркат, в което се казваше, че тази година градът изпитва трудности с продоволствието.

Задуши го безсилна злоба, изруга гневно и седна направо на пода. Остана му щастието да гадае, какво ще прави с него този Дедал. Явно — нищо добро! Спомни си Маги и затрепера. Беше й обещал, че хората от града няма да я убият... а излезе обратното. Зад вратата се разнесе груб възглас. Инстинктивно се огледа за някакво оръжие, но успя да се опомни. Ако тук нещо успееше да го спаси, едва ли това бе силата. Извади измачканата кутия цигари — останали му бяха съвсем малко — и непринудено запуши.

В този миг вратата се отвори и се появи висок човек, облечен в зелен военен мундир. Лицето му се набръчка от раздразнение, когато разбра, че Уеб е без охрана в стаята.

— Каква небрежност — избоботи той, — каква само небрежност! Ако този трог имаше поне малко мозък в главата си, досега щеше да избяга.

— Аз не съм трог — машинално отбеляза Уеб, въздъхна и се надигна.

— Затваряй си устата, трог мръсен — военният прекрачи прага и влезе в стаята. Зад него в коридора група добре въоръжени войници очакваха Уеб. — Следвай подразделението за особени задачи — заповяда той. — И не мисли да се съпротивляваш. В Отбранителния център е безсмислено да се вдига шум.

Уеб дръпна за последен път и старателно размаза с тока си големия фас.

— Троговете имат отвратителни привички — намръщи се един от войниците. — Наистина по-рано не съм забелязал да имат такава привичка, въпреки че съм виждал много трогове през живота си. Все едно, тази привичка е отвратителна.

— Троговете не го правят — забеляза Уеб. — Впрочем това са дреболии. И така, къде отиваме?

— Хайде, да вървим — разсмяха се войниците и заблъскаха пленника си към вратата. Подразделението се строи в каре край него и тръгнаха на път.

Доколкото успя да разбере, трогове наричаха някакви полуразумни същества, които обитаваха подземните пещери. Ако това е така, защо, по дяволите, енцефалограмите се оказаха неверни? „АЗ НЕ СЪМ ТРОГ“ — убеждаваше се сам себе си. И веднага изстена — кривите бяха идентични с тези на Троговете.

Раздразнението му беше толкова силно, че той ядно тропаше с крака по пружиниращия под. Спряха се пред някаква врата и зачакаха, а когато тя се отвори, войниците го блъснаха вътре и веднага влязоха след него, чу как вратата се блъсна и подът изненадващо пропадна... Уеб глътна конвулсивно въздух. Коремът заедно с цялото си съдържание подскочи към гърлото му. За пръв път през живота си се оказваше в бърз асансьор, приличащ си като роден брат със свободното падане. На пазачите им нямаше нищо — бяха свикнали. Един от войниците бутна съседа си в хълбока и кимна към Хилдрът.

— Трог! — каза той и се усмихна.

Асансьорът спря и охраната излезе. Приближи се часовой с дълга пушка и внимателно ги изгледа.

— Документите!

Командирът на подразделението в недоумение вдигна вежди. — Документи ли? — запита той. — Та ние чисто и просто водим този трог в ямата, където ще изпълним присъдата. За това не се изискват някакви документи.

— От днес се изискват — часовоят се изплю. — Тази зона е под карантина. Заповед на Отбранителния център!

— Ха, ето какво било то... — с неприязън процеди командирът. — Не се ежи, службо, аз командвам тук! Отдръпни се настрана и ни остави да минем! Или ще ти скъсам нашивките!

— По-скоро се погрижи за своите! — наежи се часовоят и си поглади оръжието. — Обръщайте се кръгом и да ви няма!

— Ти прекрасно знаеш, че тази обида няма да я оставя така! Ще доложа на началството! — и очите му се свиха на тънки цепки.

— Докладвай си където искаш! Тук сега е зоната на Хрончо. Днес, рано сутринта, Отбранителният център я реквизира.

Командирът бе готов да се взриви, но в този момент се намеси Уеб.

— Вие казахте: Хрончо? — запита той. — Не е ли това машината на...

Реакцията на войниците се оказа непредсказуема — не успя да мигне и дулата на оръжието им се опря о гърдите му. Командирът направо се олюля, докато извади пистолета си. А след миг още десетина цеви се насочиха към Уеб. Възцари се напрегнато мълчание. Часовоят пръв се обади.

— Аз мислех, че този е трог — изрева той. Командирът с тревога в гласа потвърди:

— Такъв е. Дявол да го вземе. — И страшно изгледа затворника. Какво знаеш ти за Хрончо? — изкряска той.

Уеб се опита да се усмихне.

— Не чак толкова много — примирително каза той.

— Аз просто поисках да разбера какво означава тази дума и това е всичко.

— Лъже — каза един от пазачите. Командирът кимна, сурово погледна Уеб и каза:

— Смятай, че спечели известна отсрочка на екзекуцията, гаден трог! Сега няма да те разстрелям, докато в Отбранителния център не те разпитат както се следва. Щом сте разбрали и за Хрончо, какво тогава вие, трогите, не знаете? Отговаряй веднага!

Уеб мълчеше, тези хора от бъдещето с идиотските им заблуждения направо вселяваха ужас в душата му.

— Слушайте — започна той неуверено, но командирът рязко го прекъсна.

— Не — каза той и присви очи. — Не, няма да те водя обратно в Отбранителния център. Ти си предаден в мое разпореждане и аз сам ще ти развържа езика! Обещавам ти, че моят способ и наполовината няма да бъде толкова приятен, колкото хипноскопът в центъра.

Пленникът печално въздъхна и отново се повлече по коридора. Зад него, в дъното на коридора, бе възникнало алено зарево, което преди го нямаше. Уеб се заинтересува и се заоглежда. Един войник го забеляза, също се обърна и веднага нададе тревожен вик, който разкъса тишината.

— Проникване на трогите! — раздра гласа си той. — Сигнал за опасност. Тревога! Трогите са проникнали в града!