Фредерик Пол, Фредерик Арнолд Камер-младши
Когато времето полудя (7)

ПРИЛИВНАТА ВЪЛНА

Предводителят обърна към Смиг непроницаемите си тъмни очила-очи и той още по-силно се сниши. Така го гледа известно време, после даде знак на подчинените си. Петима души се приближиха до него и го заобиколиха. Възникна разгорещен спор. И въпреки че се виждаше как разпалено жестикулират, сочейки Смиг, нито една дума не можеше да се чуе.

— Какво става? — запита Уеб.

Смиг изтри с длан побилата пот по бледото си чело, така характерно за обитател на пещери, обърна се към него и треперейки с долната си челюст, произнесе:

— Ти вярваш ли в ада, надземнико? Сега ще ни изпратят там!

Уеб отново се опита да преглътне и със същия успех — устата му беше абсолютно суха. Събитията се развиваха прекалено бързо, и то не в посоката, която би желал. Погледна Смиг, съзерцаващ безкрайния пустинен пейзаж, после спорещите троги и взе решение. Направи няколко крачки към края на тунела, спря се, повика самотния Смиг и когато той дойде неохотно до него, му каза:

— Смиг, ти искаш ли да живееш?

— Млъкни, надземен изкусител — мрачно отговори трогът и се обърна. — По-лошо не може да стане.

— Не те питам от любопитство. Погледни надолу, брегът на урвата е стръмен, но не и отвесен. Ако успеем да се спуснем, сме спасени!

Смиг ужасен се обърна.

— Там, на слънце? — възкликна той. — Но то ще ме убие. Та аз съм трог!

— Ти си знаеш най-добре — равнодушно произнесе Уеб и запита: — Какво ще ти сторят приятелчетата, ако останеш тук?

Смиг го гледаше през тъмните очила. Човекът от двадесетия век се приближи към него и меко, но рязко го бутна. Трогът загуби равновесие, изписка и като се претърколи, се запързаля по склона. Но успя благополучно да се приземи. Разнесоха се диви викове. Уеб се обърна и видя трогите да се хвърлят към него. Тогава и той скочи, като се опитваше с ръце и крака да забави падането. Урвата беше почти отвесна, наклонът й не надхвърляше петнадесет градуса, но и те бяха достатъчни да смекчат падането. Усети остри камъни да разкъсват дрехите и тялото, но щом се приземи, скочи на крака и веднага побягна.

— По-бързо! — извика на Смиг. — Трябва да се скрием някъде!

Трогът се надигна и се понесе след него. Уеб бе запомнил, че устата на тунела се издаваше напред върху някакъв склон и е достатъчно да пробягат двадесетина ярда и да се окажат зад извивката на склона, в пълна безопасност извън обсега на оръжията им. В този миг съвсем близо се метна фонтан нажежен пясък и камъни. Прегъна се на две и побягна на зиг-заг. Още един лъч удари мястото, където бе секунда по-рано. Зад него се чу болезнен вик. Той заобиколи издатината и се оказа в безопасност. До него на земята се въргаляше Смиг. Треперещата му ръка стискаше рамото, а лицето му бе изкривено от болка.

— Улучиха ли те, Смиг? — развълнува се Уеб, Трогът изригна поток неразбираеми проклятия.

— Те!? Да ме улучат! Хайде де! Отгоре падна някакъв камък и едва не ме смаза. А тези некадърници... те не биха уцелили дори отвесна стена пред себе си.

— Камък ли? — Уеб погледна нагоре и загуби дар слово: от върха на скалата ги гледаше Маги и стискаше пистолет в ръката си. Тя беше още по-изумена, но успя първа да проговори:

— Уеб, скъпи — възкликна тя, — откъде се взе?

А той въздъхна с облекчение.

— Спускай се долу! — извика, но поканата му се оказа съвсем излишна, плъзгайки се и прескачайки от камък на камък, Маги бързаше към него.

Тя сякаш летеше и се приземи до него. Уеб я подхвана да не падне, а тя се притисна и устните им се сляха...

Уеб я пусна скоро и без желание, но внимателно я постави на земята. Маги се отдръпна крачка назад и деловито го изгледа.

— Слава богу, че те намерих, Уеб — гласът й бе удивително нежен. — Направо съм щастлива!

— Аз също — призна си Уеб и се закашля, — но ти къде изчезна?

— Въобще търсих те — усмихна се Маги. — От момента, в който избягах от мръсните троги, тези подли и презрени твари... — Спри се! — извика Уеб и спокойно добави: — Запознайте се. Маги — това е Смиг. Смиг — това е Маги.

— Здравей — каза Смиг. — Аз съм трог, надземнице — гордо произнесе той.

Маги го изгледа изразително.

— Така е — каза тя накрая. — Успях да се срещна с трогите. Шестима твои сънародници ме нападнаха отзад и отмъкнаха, като едва не ме удушиха с примките си. Не зная какво си въобразяваха, но успях да ги надхитря и за секунда се освободих от въжетата. Трябва да се благодаря на това нещо — и тя се потупа по кобура, гледайки Смиг. — Ако ми възразиш нещо, веднага съм готова да се справя с тебе — предизвикателно произнесе тя. — Аз съм бруклинка, от най-твърдата банда по реката.

— Смиг не възнамерява да ти възразява — побърза да се намеси Уеб. — Той е на наша страна. По-добре разкажи какво се случи, след като те похитиха?

Лицето на Маги като в калейдоскоп мигновено се измени.

— Търсих те, Уеб — ласкаво произнесе тя. — Разтършувах целия проклет град, но когато стана прекалено горещо, запътих се към моя планер. Защо? Сама не зная, но какво друго ми оставаше... Дори да го бях намерила, как бих го поправила?

— Станало прекалено горещо? Ти имаш предвид, че са те преследвали гражданите? — прекъсна я Уеб.

— Гражданите! — презрително каза тя. — Не, горилите албиноси, онези, облечените в черни атлазени шорти, щом се появиха, реших да изчезна. Последното нещо, което видях, бе това, как гражданите пъхтяха и се отбраняваха от трогите отдолу и от горилите — отгоре. Изстрели, лъчи и тем подобни гадости. Играта загрубя.

— Горили в атлазени шорти — замислено повтори Уеб, докато се вслушваше в думите й като към нещо до болка познато и изведнъж спомените се взривиха в него като бомба. — Боже милостиви! — възкликна той. — Та това са Усмирителите!

— Точно така се наричаха и те — равнодушно потвърди Маги. — И усмиряваха, трябва да ти призная, великолепно.

Уеб се напрегна, щом Усмирителите са тук някъде, значи и опасността го следва по петите. Рон го бе предупредил, че те няма да го оставят на мира и ще продължат преследването до дупка. Помисли си за пострадалите граждани от атаката им и въздъхна. Очевидно убийците от бъдещето възнамеряваха да избият хиляди невинни хора от това време, само и само да докопат Дайнин. Или, забиха камбани вътрешна тревога, те не преследват Рон? Не би ли могло да се случи така, че заблудени от приликата на мозъците им, да са по неговите следи? Конвулсивно преглътна и едва тогава съобрази, че Маги продължава да разказва:

— ... не успяха да дойдат по-близо, тогава оставиха машината извън турболентната зона и тръгнаха към Хрончо пеша — тя се спря и удивена повдигна вежди, като видя изражението на събеседника си. — Какво ти е, Уеб? — разтревожи се Маги.

Той небрежно махна с ръка.

— Та какво спомена за Хрончо?

— Аз казах — повтори Маги, — че тези Усмирители търсят някакъв си Хрончо. Нужен им е пилотът на машината. Те знаят, че се крие някъде в града. — Тя се разсмя. — Честно казано, радвам се, че не съм аз на мушката. Прекалено са настойчиви. Далеч по-упорити от стария Хългейтс.

— Трябва им Хрончо? — притвори очи Уеб. — Колко интересно! А тази турболентна зона... не знаеш ли какво представлява?

— Дори понятие си нямам.

— За съжаление и аз. Но ми се струва, че около нея се събират много факти. И блатото, което видяхме, и индианците, и града, и ти дори... Един с друг тези факти са безсмислени, но свързани с Хрончо — машината на времето, излязла извън контрол, представляват вече хармонично цяло. Така е! — от вълнение Уеб се изправи. — Ако Хрончо им е нужен, то на нас ни е още по-нужен. Маги, ние трябва да се доберем до него, преди Усмирителите. Играта не е на живот, а на смърт и ние ще ги надиграем, ако ги изпреварим. Ти ще намериш ли пътя към твоя планер?

— Разбира се — каза тя. — Наистина, всичко се е смесило. Откъде се взе тази пустиня? Но планера ще намеря!

— Аз пък зная пътя от планера до Хрончо. Да тръгваме, Маги.

— И аз идвам с вас! — изви глас Смиг. — Не ме захвърляй, надземнико!

— Какво ти става, Смиг — усмихна се Уеб. — Дори не си помислих такова нещо. Да вървим!

* * *

Докато те се движеха през пустинята, аленото слънце неподвижно висеше на небето. Маги се спря и като прикри с длани очите си, погледна към него.

— Защо слънцето не се движи, Уеб? Той повдигна вежди.

— И мен ме удивлява — отговори той. — Аз... измислих хипотеза, безумна наистина, но ако се огледаш наоколо, светът, който ни обкръжава, не може да се нарече нормален.

— Каква ти е теорията?

— Ти имаш ли си понятие от астрономия, Маги?

— Не повече от това, което сама съм разбрала. Ние, бруклинците, не се занимаваме с такива неща.

— Но ти сигурно знаеш, че Земята се върти около оста си. Разбира се, ако се вярва на астрономите, приливите някога ще забавят и дори ще спрат това движение. И тогава планетата ще бъде обърната към светилото само с едната си страна, така както Луната е обърната към нас. От това следва — най-малкото човек на Земята би го виждал така, — че слънцето е престанало да изгрява и залязва.

— Ти за това слънце ли говориш?

— Разбира се — кимна Уеб. — Забавянето изисква време, много време. Не някакви си стотина или хиляди, а милиони години — той внимателно наблюдаваше за реакцията й. — Аз мисля, че пустинята е попаднала тук от много далечното бъдеще — бавно завърши извода на хипотезата. — Каква й е възрастта, не знам, но външният й вид ми дава възможност да предположа, че тя е отдалечена в бъдещето така, както палеозойската гора в миналото.

— Но аз не бях в машината на времето! — запротестира Маги.

— Няма значение! Откраднатият Хрончо се развали и стана нещо непредсказуемо. Аз мисля, че енергията, която използва, се е разтекла на всички страни, както ударната вълна при взрив. Отделни части на различни епохи са захванати от машината и са притеглени към нея. Тя още действува, но доста нестабилно. Ах, само да знаех какво ще стане с нас, ако частта, в която се намираме, се откъсне от влиянието на Хрончо?

— Надземнико, защо говориш така? — нервно произнесе Смиг. — Какво означава това, да се откъснеш от влиянието?...

Уеб се намръщи.

— Преди тази пустиня я нямало — поясни той. — Струва ми се, че вчера тук вонеше блато и растяха папрати. За теб, Смиг, на това място се прекъсна тунелът и ти сега си в друго време, въпреки че родната ти пещера е някъде наблизо. В пространствен смисъл. — а във времето — на милиони, дори на стотици милиони години. Да предположим, че докато още тъпчем този пясък, машината се изключи. Пустинята ще се окаже много стара и слънцето също. То е много по голямо от това, с което сме свикнали, но доста хладно. Това е угасваща звезда. Пустинята е измъкната от дните преди края на света. И ако тя се освободи от влиянието на Хрончо, ние ще се превърнем в пленници на далечното бъдеще.

Маги объркано замига, погледна Уеб, после пустинята.

— Нищо не разбирам — призна си тя.

Мъжът недоволно се намръщи, отвори уста да обясни още нещо, но девойката го прекъсна.

— Уеб, аз нищо не искам да разбера — възкликна тя, — погледни по-добре какво става с планината, към която се отправяме!

Напред, приблизително на около пет мили, се издигаше островърха планина, която до този миг им служеше за прекрасен ориентир. Сега тя бе изчезнала. Вместо нея, пред тях се откри далечната линия на хоризонта, трептяща във вълните на нажежения въздух.

— Изчезна и половината пустиня — зави ужасеният Смиг. — Какво става?

— Още едно изместване на времето — процеди през зъби Уеб. — Част от частта се върна в своето време. А остатъкът може да я последва всеки миг!

— Гледайте! — Маги посочи хоризонта. Аленото сияние се разсея и те видяха как през пустинята се движи тайнствен сив вал.

— Какво е това? — възкликна Маги.

— Не зная — обърка се Уеб.

Пелената се разсея напълно и започна да се вижда как валът се мени — нараства главоломно. Гребенът му побеля и на всички страни се разлетя пяна.

— Вода! — развика се Смиг. — Приливна вода!

— Троги, ти си напълно прав — изруга Уеб, — да бягаме! Ако се насочим наляво, където би трябвало да е планерът, ще успеем да се доберем до възвишението. Въпреки че и там може да се окаже прекалено ниско. Но тук, на пясъка, сигурно ще се удавим.

Те побягнаха с пълни сили. Напред излетя Уеб, по петите му го следваше Маги, а колоната завършваше трогът, чиито къси и криви крака не бяха добре приспособени за бягане. До мястото на съприкосновение между двете епохи, където започваха възвишенията, оставаше приблизително четвърт миля, но на Уеб се стори, че им предстои да тичат цяла вечност. Въпреки че се носеха като подгонени, приливната вълна ги настигаше. Шумът се превръщаше в непрекъснат рев, а водата мачкаше под себе си сухотата на пустинята като гигантско стадо диви животни. Той се обърна през рамо, като рискуваше да падне, и прецени, че ако им провърви, ще успеят да достигнат хълма.

— По-бързо! — завика той и Маги мълчаливо кимна и започна да се откъсва напред. Горещият въздух изсушаваше дробовете му и всеки удар на сърцето отекваше в ушите като взрив на бомба. Силите го напускаха, спъна се в купчина пясък и едва не падна, но по чудо се задържа на крака и продължи да бяга.

Разнесе се рязко електрическо пукане и върха на купчината, в която се бе спънал, изпусна ярък пламък. Неочакваното събитие накара Уеб да извика от уплаха и да се метне встрани.

Група черни точки пълзяха нагоре по пресечения склон. Една от тях, мъничка фигурка, стоеше на върха и се прицелваше в тях с дебела, прилична на жезъл тръба, която предизвика в Уеб неприятен спомен. От края на жезъла нещо проблясна и през нажежения въздух на пустинята към него се понесе огнена точка, носеща със себе си смърт.

— Усмирителите! — завика той. — Пазете се!