Фредерик Пол, Фредерик Арнолд Камер-младши
Когато времето полудя (3)

ИЗГУБЕНИ ВЪВ ВРЕМЕТО

От гората се разнесе вик-отговор и на поляната излезе бакъреночервен човек и се спря на известно разстояние от Уеб. Почти веднага примера му последваха и останалите туземци, всички облечени в закърпени панталони, дълги до коленете, и въоръжени с къси копия и тежки лъкове. Издаваха резки гърлени викове. Наобиколиха го и с нескриван интерес, съвсем като деца се заеха да го разглеждат.

— Индианци! — изуми се Хилдрът. — Божичко! Впрочем, помисли си той, така би трябвало да бъде: попадна в миналото на Америка, а тогава са я населявали индианци. Трябва да бъде благодарен на съдбата, че не го отнесе в епохата на неандерталците или динозаврите.

Червенокожият вожд се приближи плътно до пришълеца и го обля с поток непознати думи. Уеб поклати глава, повдигна рамене и запита:

— Нима никой не говори английски?

Тълпата му отговори с дружно ръмжене. Един индианец посочи на останалите лицето на Уеб, успяло достатъчно да обрасне за тези два дни. Тълпата дружно заговори и без никаква враждебност започнаха да опипват дрехите му, да докосват с пръсти бялата кожа и брадата. Възторжените и наивни действия доказаха, че на стотици мили около тази полянка не е имало ни един бял човек. И е напълно възможно Хилдрът да е първият бледолик, стъпил на Американския континент. Ролята на първооткривател не го зарадва, напротив, той все по-силно осъзнаваше в каква бездна на времето го е захвърлила съдбата... Направи знак на вожда, за да привлече вниманието му, потупа се по гърдите, а после, колкото се може по-изразително, посочи мъждукащия корпус на Хрончо.

Отговори му такъв вой, че косата му направо се изправи.

„Боже мой — помисли си той, — какво направих?“

Но се оказа, че не той се явява причина за воя. Над полянката надвисна някаква сянка. Вдигна очи и видя... как над гората кръжи планер, с оттенък на сребрист метал, а крилата му почти докосват върховете на дърветата. По време на поредния завой рязък порив на вятъра вдигна нагоре едно от крилата. Апаратът затанцува във въздуха, пилотът отчаяно се опита да го хоризонтира, но се оказа късно, изгуби височина и машината се вряза в дърветата.

Уеб съвсем се обърка. Току-що се бе убедил, че се намира в доколумбова Америка и хоп — летящото блестящо доказателство на технологична цивилизация прави изводите му невалидни. Изненадата го вцепени, замръзна на мястото си и като втрещен наблюдаваше катастрофата. Индианците бягаха където им видят очите.

В мига, когато и последният изчезна в мрачните горски гъсталаци, краката му отново придобиха способността да се движат. Уеб нададе вик и се спусна към планера. На половината път над главата му се разнесе особено свистене и зад гърба му се раздаде взрив. Инстинктивно оцени и съпостави звука с врязалата се в мозъка минометна атака при Сен-Ло и светкавично и професионално се просна на земята, като се постара направо да се слее с нея. — Гледай ти, каква среща! — ядосано провлече той и приготви люгера за стрелба. Отново последва свирене и взрив. „Запази хладнокръвие, Хилдрът — зашепна на себе си, — не му давай да те хване на мушка и го залови жив!“

Започна бавно и внимателно да пълзи през гъстата трева. Дишаше тежко и на пресекулки. Щом се оказа под разлистените клони на дърветата, се изправи и сгънат на четири, се запромъква крадешком... Останалото беше просто техника — мълниеносен скок и се облегна с гръб към обезобразения корпус на планера, като държеше пистолета готов за стрелба.

— Хвърли оръжието! — изкряска Уеб. — Излез с вдигнати ръце!

Отговорът бе упорито мълчание.

— Добре де, стой си вътре! — възкликна Уеб и натисна спусъка. Куршумът проби тънката метална обвивка и излезе от другата страна. — Сега ще излезеш ли?

Кратката пауза бе последвана от още по-кратко проклятие и на земята, съвсем до краката му, се търкулна тежък пистолет. Над отломките се показаха главата и плещите на пилота. Човекът се извърна с лице към Уеб и той едва не подскочи от удивление:

— Виж ти! Каква девойка! Готова да утрепе първия срещнат! — възкликна той. — Говориш ли английски?

Последва едносричен отговор, тих и разбираем.

— Много красноречиво — усмихна се Уеб и добави: — Обясни ми за какъв дявол започна да хвърляш по мене тези гадории?

— Защо пък не? — девойката го оглеждаше съвсем невинно. — Ти не си от нашата банда. Щях да те пречукам, ако вътре не беше изпочупено всичко. Трудно ми беше да се движа, камо ли да се целя.

Хилдрът прибра пистолета и се приближи до девойката, която го очакваше, застинала на място.

— Няма да ти сторя нищо лошо — заговори Уеб с намерение да предложи мирни отношения. — Аз, както и ти, дяволски се нуждая от помощ... Охоо!

Тя се нахвърли върху него и в ръката й блесна острие. Той ловко избяга от нападението, хвана я за китката и рязко я завъртя. Девойката падна на земята. Ножът падна от разтворените пръсти и Уеб го затисна с крак.

— Съветвам те да се държиш прилично! — кресна той. — Или ще стане лошо. Поискам ли да се разправя с тебе, ще го сторя без разговори.

Тя мълчаливо се изправи.

— Сега слушай внимателно — спокойно продължи мъжът. — Нуждая се от помощ. Доколкото мога да съдя, и ти също. Затова не се дърпай, а ми обясни съвсем нормално, защо трябва да ме убиваш, щом не съм от твоята банда?

— Ти си странен човек — каза девойката и го изгледа с любопитство. — Щом няма да ме убиваш, то поне да се скрием от дъжда.

Уеб кимна и напъха оръжието й по джобовете си. Арсеналът му, състоящ се до този момент от два жезъла и люгера, се попълни с нож и още един пистолет.

— Да се скрием в планера — предложи той и първи пропълзя в смачканата кабина. Подаде ръка на момичето и му помогна да се качи. Свободното пространство бе малко, но те успяха да се настанят достатъчно удобно.

— Всичко изглежда на ред — усмихна се мъжът. — Сега вече можем и да поговорим на спокойствие.

Неволната му спътница безразлично повдигна рамена и се зае да разтрива ударената си при падането ръка. Въздъхна и започна да разправя:

— Аз съм от бандата на Бруклинците, мотаехме се отвъд реката... — тя се замисли, — възможно е да съм оцеляла само аз. Нападнаха ни момчетата от бандата на Вратите на Ада, успях да се измъкна,... но не мисля, че още някой от нас е успял да се спаси. Край на нашата банда. Сигурно и с мен е свършено... Между другото, наричат ме Маги, въпреки че едва ли ще ти стане по-леко.

Уеб пребърка джобовете си и измъкна кутия цигари. Отвори я и предложи на Маги. Тя взе една и започна да я разглежда с удивление.

— Какво е това?

— Цигара — отговори Уеб, — нима не знаеш?

Той запали, дълбоко дръпна и протегна димящата цигара на девойката, която изкопира действията му и неумолимо пое дима — веднага се разкашля, толкова силно, че едва не се задуши. Лицето й почервеня. От очите й потекоха сълзи. Като си възвърна дъха, тя изплашено се отдръпна от Хилдрът, доколкото й позволяваше теснотията, и подозрително започна да го следи, особено след като той вдигна падналата цигара и с нескривано удоволствие продължи да пуши.

— Не искам повече — хрипливо предупреди тя, — всъщност, ти от коя банда си? Нещо не съм виждала подобни чудеса досега. И револвер, като твоя, не съм виждала у никого. Ти си ми доста странен.

— Нима е толкова важно откъде съм, а Маги? — Уеб печално се усмихна. — Дори да ти кажа, ти няма да ми повярваш. Въпреки че аз съм готов да ти отговоря на въпроса, ако ми кажеш от коя година си.

— Това пък какво е?! От две хиляди двеста и петдесета, коя друга? — изръмжа Маги.

— А аз — въздъхна тежко Уеб, — само преди два часа се намирах в хиляда деветстотин четиридесет и девета... Нима при вас в две хиляди двеста и петдесета още се намират индианци? Така като ги гледам те са примерно от деветстотинте години на нашата ера, плюс-минус някой и друг век. Интересно, имат ли някаква представа за летоброенето?

Маги неопределено сви рамена. Уеб хвърли фаса далеч извън планера и запита:

— Ти можеш ли да познаеш тези места, приличат ли на родните...

В този миг корпусът заскърца и заплашително се наклони. Двамата побързаха да излязат навън и отново се оказаха под дъжда. Небето бе натежало като олово. Мощен гръм разтърси земята.

— Огледай се, Маги — повтори Уеб, — познато ли ти е това място? — Водата течеше от него като ручей.

— Не! — девойката се изплаши и го хвана за ръката. — Аз прелетях над стария Ню Йорк, насочих се към Уолстрийт, а после някак си изведнъж се озовах в тази гора. И нещо много странно, на запад има някакъв град. Забелязах го преди катастрофата. Истински град. Такива са изглеждали градовете преди голямата война — сгради, подпиращи облаците и съвсем неразрушени. Аз никога досега не съм виждала подобно нещо, въпреки че прекрасно познавам целия район наоколо.

— Град? — Уеб сграбчи грубо рамената й. — Веднага отиваме там! Възможно е там да ни помогнат. Най-вероятно това е наистина Ню Йорк.

— Те ще ме убият! — Маги се освободи от прегръдката му и се дръпна назад. — Аз знам, че рано или късно това ще се случи, но сама да си надявам примката — много благодаря!

— Не, не, Маги, те няма да те убият — разсмя се Уеб и настроението му значително се подобри. — Казвам ти, това няма да стане! Тръгваме заедно, а по пътя ще ти разкажа как живеят хората в двадесетия век.

Докато проливният дъжд не престана, те стояха под дърветата и едва когато започна да ръми, тръгнаха право на запад. Мъжът вървеше отпред и пробиваше път през храсталаците, а момичето го следваше уморено. Понякога се обръщаше назад, казваше по някоя дума да я ободри и тя, независимо че едва се движеше, винаги се усмихваше в отговор. Какъв шанс, помисли си той, че до мен, по волята на съдбата, се оказа тази силна и мъжествена девойка. При това тъй привлекателна... Жалко, че не съм я срещнал при други обстоятелства... тогава бихме могли да си поговорим спокойно и... Замисленият Уеб едва не се срина в една урва. Маги се блъсна в гърба му.

— Това пък какво е? — попита той и с кимане посочи предмета на въпроса.

На крачка от тях започваше стръмен склон или разлом, явно образуван от неотдавнашното земетресение. Земната стена изглеждаше съвсем свежа, сякаш току-що бе изкопана с коша на огромен багер. Гигантската траншея бе нагизнала от дъжда. Два дебели дъба, расли дълги столетия на равна почва, сега бяха на самия ръб и корените им се подмятаха като въжета из въздуха. На другия бряг на урвата се простираха непроходими блата, а над тях кълба белезникава пара.

— Изглежда тези блата едва сега са се появили — отбеляза Уеб. — Интересно, откъде са се взели?

— Навярно ти си ги домъкнал със себе си — каза Маги.

— Преди никога не съм виждала подобно нещо.

— Боже господи! Каква воня! — намръщи се Уеб. — Отвратително. — Знаеш ли, тази смрад изглежда е на милиони години — каза той бавно, припомняйки си отдавна забравени лекции, — ако нашият професор по геология е бил прав, то именно така е изглеждала земята в доисторическите времена. Дълго преди да се появят млекопитаещите и човекът...

— Кажи ми, какво имаш предвид?

— Дори не ми се иска да мисля, камо ли да говоря... — уморено произнесе Уеб, но се сепна и побърза да уточни: — Старо или не, това блато ни прегражда пътя.

— Погледна наляво, после надясно и се намръщи.

На север местността се повишаваше и те тръгнаха в тази посока. Отдясно шумеше гората, отляво се простираха блатата и тресавищата. Дъждът почти престана. Въздухът бе тежък и влажен поради близостта на блатните изпарения.

Какво блатище! Никога през живота си Уеб не беше виждал нещо по-добро. Хвърли камък и той проби еднообразната зеленикава покривка на повърхността и за миг се показаха мъртвочерни води. Наоколо всичко беше застинало и освен тях нищо друго не се движеше.

Дърветата, растящи право в безкрайното тресавище, накараха Уеб да се замисли. Заразглежда масивните дънери, високи стотици футове и увенчани с фини корони, после се прехвърли на гигантските палми. Стволовете се покриваха от груби люспи, а дългите тесни листа се събираха на групи на края на клоните.

Папратите представляваха истински дървени чудовища! В сравнение с гигантските дървета приличаха на джуджета, въпреки че достигаха на височина почти шестдесет фута. Уеб поклати глава: това блато може и да е американско, но в никакъв случай не е от двадесетото столетие. Старо е милиони години. Най-вероятно това блато от палеозоя по тайнствен начин е прехвърлено в бъдещето.

— Дръж се далеч от края на урвата — предупреди мъжът. — Дявол знае какво се крие в тези дълбини. Ако паднеш, едва ли ще успееш да се измъкнеш.

— Не се безпокой за мене — уверено каза Маги и се усмихна, но буквално в следващата секунда очите и се разшириха от ужас и тя закрещя: — Уеб, погледни зад себе си!

Ниско над дърветата летеше същество с кошмарен вид и издаваше пронизително бръмчене. Вретенообразното туловище потрепваше в такт с махането на четирифутовите крила. То стремително се приближаваше и жуженето му все повече напомняше буботенето на мощен двигател. А самото то представляваше чисто и просто едно водно конче, но с грамадни размери. По-рано такива животинки не се въдеха в околностите на Ню Йорк.

Хилдрът посегна за люгера, но чудовището го изпревари. Маги се просна на земята, а той като по чудо се отдръпна и сграбчи голям здрав клон. Челюстите изщракаха съвсем наблизо и за щастие хванаха само влажния въздух. Завоят след разминаването подсказа, че това бе само малка разгрявка преди хапването. Водното конче се завъртя на място и с рев на пикиращ изтребител се хвърли обратно, право към лежащата девойка.

Уеб завъртя тоягата над главата си и завика с всички сили като див индианец. Животинчето се отклони, вдигна се нагоре, обиколи хората и отново атакува. Отчаяно размаханата тояга попадна в търбуха на летящата твар.

Кончето се наклони на една страна и така се заби в храстите. Крилата му злобно скърцаха и удряха клоните. Уеб подскочи и като вложи всичките си сили в тоягата, размаза главата му. Жуженето се прекрати, но още дълго чудовището продължи да се гърчи.

Хилдрът рязко се обърна.

— Маги!... — въздъхна с облекчение, приближи се към нея, подаде й ръка да се изправи. — На ред ли си?

— Добре, че не ти попаднах под ръцете — усмихна се Маги. — Между другото, тази твар сигурно има роднини. Така че, ако не се страхуваш, дай ми пистолета. С него се чувствам по-спокойно.

— Права си — без колебание отговори Уеб и цял се превърна в усмивка. — Почакай само да си взема дъх.

Той се настани удобно, като прилепи гръб към дънера на едно паднало дърво, а Маги възседна голям камък, целия обрасъл с мъх. Извади от джоба си неголемия реактивен пистолет и внимателно го заразглежда: ако не се смята прекалено дългия ствол, той бе изработен направо изящно и безупречно, като прецизен часовников механизъм.

— Уеб — извика Маги и гласът й бе обтегнат като струна.

Той веднага вдигна глава към небето и видя нещо, което не предполагаше, че ще види, въпреки очакването на всякакви изненади. Над тях премина островръх предмет, като разсече на две сивите облаци и водопадите дъжд, а след него се мяташе огнена опашка. Проехтя грохот като от стотици експресни влакове едновременно. Ракетен кораб летеше в посока към града!