Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Българска фантастика. Антология

Българска. Първо издание

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

Редактор: Огнян Костурков

Художник: Валентин Попов


КОГАТО ЕКРАНЪТ се изпълни с познатите от Атласа контури на жълто-зелената, окръжена с оранжево сияние забранена планета Ливиус, кръстена на първия космонавт, който бе изчезнал в нейния район, Ян внезапно усети странната, необяснима вибрация, за която бяха докладвали всички. Не бе нужно да погледне приборите — аларменият звънец се обади пронизително само миг след като тялото му изтръпна от лекото, едва доловимо разтърсване. Другите бяха продължавали полета и се бяха опитвали да открият причината в движение, но скоро след първото съобщение връзката с тях се губеше безвъзвратно. Последните им сведения говореха за появата на някакво нарастващо чувство на страх и нежелание да продължат полета, обхващаше ги стремеж да прекъснат програмата и да се върнат, после идваше леката вибрация и пълното, вече многогодишно мълчание.

Така бяха изчезнали Ливиус и Козловски, а след тях и двата екипажа, изпратени да ги търсят. Ян бе очаквал вибрацията и все пак се бе надявал, че няма да се случи. Този път програмата за издирване бе променена, параметрите — намалени, разпоредбите бяха по-строги, но и повече свобода за действие бе дадена на Ян и сменника му Мишел. Нищо досега не показваше причина за безпокойство, нито от Космоса, нито от кораба. Но ето че се случи — така както и с другите. В следния миг Ян изключи двигателите и натисна едновременно и четирите главни бутона върху пулта.

Корабът замря. Образът върху екрана престана да се уголемява. В тишината се чуваше вече само лекото свистене на вентилаторите — трябваше му чист, богат на кислород въздух с успокоителната аерозолна добавка. Страхът витаеше из кораба като призрак — видим и невидим, съществуващ и въображаем — каза си Ян и се опита да се засмее: що за сравнение… Страх… Напразно бе приучен да го преодолява, знаеше, че и Мишел бе помрачнял през последните дни не от мигрената, която си бе измислил и с която лесно можеше да се справи, ако бе действителна. Само че Мишел се скри зад това удобно оправдание и сега спеше в кабината за възстановяване. Или се преструваше, че спи. И тях бе обхванало тягостното чувство, за което бяха съобщавали предишните космонавти, само дни преди да изчезнат някъде тук, пред прага на Ливиус, на който не пишеше „Добре дошли“ и който вече им бе забранено да прекрачат. То ги разяждаше все по-осезателно, принуждаваше ги да мислят за връщане, сякаш някой, или нещо, или дявол знае какво им внушаваше: върнете се, не търсете останалите, единственото, което можете да постигнете, е да предизвикате друга експедиция, която да търси и вас… Не помогнаха лекарствата, макар че аптечката бе попълнена грижливо тъкмо за подобен случай, след като в Центъра медицинската комисия бе анализирала обърканите съобщения от предишните три експедиции — на Ливиус и Козловски, на Степанов и Тегрис, на Ли-Ванг и Фишер. Какво бе станало с тях? Никой не можеше да каже. Бяха изчезнали и те, и корабите им, без да подадат поне последния сигнал, който се включваше автоматично — космонавтите с горчив хумор го наричаха „надгробното слово“. Сега поне можеше да се разбере защо не бе прозвучал сигналът — предавателните устройства излязоха от употреба без видима причина, но непоправимо — бяха угаснали светлините и на едепторите за автоматичен ремонт. Това означаваше изолация от света, мълчание и глухота. В комисията без особена убедителност бе започнало да взема връх убеждението, че Ливиус е царство на антиматерията, първото, което откриваха в Космоса, а пространството около планетата е изпълнено с някаква друга, междинна форма. Ян бе от онези, които отричаха дори възможността й за съществуване и сега му се струваше, че имаше и доказателство — фактът, че е жив, че чувствува, мисли и действува. Най-доброто, разбира се, би било да върне кораба назад, извън Зоната, преди координатите на вибрацията, а може би още — до момента преди да се бяха появили психическите смущения, както гласеше новата инструкция. Но за това вече бе късно. Защо не спря при първите сигнали — страха, нерешителността, желанието за връщане? Защо не остана в кръгова орбита, а после, ако не открие нищо, да пусне ракетите-разузнавачи?

Защо все пак бе влязъл в забраненото пространство? Защо бе оставил кораба да се движи чак до появата на вибрациите, когато явно вече нищо не можеше да направи и пътят назад бе отрязан? „Трябва да ги намерим на всяка цена“ — бе казал и Мишел, а каква ли ще бъде сега цената?

Бе останала да свети само сигналната лампичка на резервния предавател, настроен пряко до най-близките препредаватели. Той се захранваше с допълнителни батерии, термоклетки, устойчиви до телесна температура. Ян стисна в длан изхода на батерията и с успокоение видя, че лампичката усили светлината си. Позвъни на Мишел, събуди го и го помоли да донесе кафе. После включи предавателя, намести пред себе си двата дневника — своя и на сменника си и предаде:

— Ян и Мишел от експедиция 3 по програма „Ливиус“. До Центъра чрез препредавателите в орбити 66–68. Потвърждаваме съобщението от предишните полети. Втори ден нарастващо чувство на страх, мисли за необходимост от прекратяване и връщане. Не спряхме в наредената Зона. Не мога да дам обяснение за причините. Днес по корабно време 16,38 се появи и вибрацията в степен 0,88. Взех мерки по програмата — незабавно спиране на двигателите. Данни за антитела няма, телеинформаторът — Ян погледна прибора и едва потисна вика си, — телеинформаторът за антитела продължава да работи, поправям се: да бъде включен, но обратен сигнал няма. Няма също и…

Ян изруга и изключи предавателя — и той бе заглъхнал.

„Странно — помисли Ян. — Би трябвало да работи, докато приема моята температура. Още едно необяснимо нещо.“ Зад него стоеше Мишел и се вторачваше в празния екран на телеинформатора. Подносът с кафето потреперваше в ръцете му.

— Този кораб — промълви Мишел — прилича на мъртвец.

— Успокой се, по дяволите! — извика Ян и пое своята чаша. Едва не я разсипа.

— Аз съм спокоен — каза Мишел. — Ти крещиш.

 

 

ДВАМАТА СЕДЯХА мълчаливо в креслата и допиваха кафето си. После си доляха. Ян се питаше какво е сварил Мишел — навярно йеменска мока, но сигурно я бе смесил поне с още един-два вида. Той обичаше да си прави смеските сам. Наричаше ги коктейли — усмихна се Ян и се запита за какво ли мисли сменникът му. Може би за нищо, той единствен от досегашните му сменници успяваше да изключва всякаква мисъл, когато трябваше да се съвземе, да се отърси от натрапливи състояния. Мишел бе талант. Ян дори малко се боеше от него. Поразяваше го психическата му сила. В критични случаи всичко в изражението му се променяше, ставаше неуловимо, неопределимо. Дори очите му, топлокафяви и с мек, весел блясък, изсивяваха, вкоравяваха се до безчувственост, сякаш бяха очи на замразен за продължителен полет. Ян се разсейваше, както и сега — опитваше се да мисли за нещо незначително, за кафения коктейл например. Но това не му се отдаваше напълно. Мишел остави празната си чаша и разклати каничката. И тя бе празна. Прекара длан по лицето си и отново „оживя“. Заговори, сякаш не бяха прекъсвали темата:

— А аз бях предупреден — внезапно каза той. — Сега вече съм убеден в това. В същност чрез мен и двамата бяхме предупредени. Те са научили за моето хоби и са ме избрали. За „пощенска кутия“. Уви, късно разбрах това. Не се сърди, Ян. Боя се, че с нас е свършено.

— И го казваш така…

— А как иначе? Може би пък да се лъжа. Сега ще се съвземем и ще направим нещо.

— За какво предупреждение говориш? И за какви „те“?

— Предупреден бях какво ни очаква. И не ти го казах. Знаех, че ще махнеш с ръка и ще продължиш полета.

— И аз не поисках съгласието ти да спра или да не спра пред Зоната. Нима нямаше да кажеш: продължавай, Ян, по дяволите, трябва да ги намерим?

Мишел се засмя:

— Така щях да кажа. Аз, разбира се, не повярвах на предупреждението. Взех го за обикновен глупав сън.

— Какво си сънувал?

— Знаеш, че записвам понякога сънищата си. Рядко си позволявам да сънувам, а после ме е яд, че не помня нищо, само… Е, понякога ме обзема любопитство към себе си. Тогава си слагам датчика — потупа с показалец слепоочието си и включвам видеото.

— Това ми е известно — нетърпеливо го прекъсна Ян. — Кажи какво си сънувал.

— Предупреждението. Та те… Не, по-добре да го видиш и чуеш сам. Макар че сега, след всичко това — посочи с широк жест към угасналия пулт за управление — едва ли ще решиш, че става дума за обикновен кошмар от колекцията ми.

Мишел отиде до кабината си и се върна с видеомагнетофончето си. Пъхна тънкия като лист диск и включи апарата. Сложи го върху масичката и изпъна нозе. На екранчето се появи планетата Ливиус, по-ярка от истинската, с по-отчетливи контури, после бавно избледня, превърна се в подвижна, постоянно меняща формата си маса, полупрозрачна като медуза. „Сега може и да не гледаш — каза Мишел. — Чак накрая е важното. Само слушай. Помня, че изпитвах тягостно усещаше от тези постоянно менящи се форми, от неопределеността им. И на мен тогава ми се стори, че сънувам нещо като медуза, деформирана от съня. Сега мисля, че е символ на неясното, неуловимото, на изплъзващото се. Обзе ме нещо, което може би е ужас, може би отчаяние, а знаеш, че в такива случаи инстинктивно ставам насмешлив, заядлив. Невероятно противно чувство. Припомних си детските си кошмари. Като дете често ги сънувах и тогава се приучих да се лишавам от сънища. Сънувах, че съм хотелиер, разполагам със сто стаи, а трябва да настаня в тях сто и един пътника, всеки сам в стая. Знаех, че това е невъзможно, а се напрягах, мъчех се, комбинирах, изобщо — глупости… Сега слушай!“

Медузата започна да пулсира с ритъма на гласа. Сякаш бе някаква безформена уста, която говореше:

— Вие сте Мишел… командир-сменник на Ян… Аз съм планетата, която наричате Ливиус. Убеден ли сте, че спите?

— Спя, разбира се, но сънувам.

— Какво изпитвате?

— Много неща. Интересно ми е, защото още не съм разговарял с планета.

— И сега разговаряте не със самата планета, а с волята й. Разбирате ли?

Чува се смехът на Мишел. Странен, сънуван смях. Кратко мълчание. После:

— И с воля на планета не съм разговарял. Виж, със същества — да!

Отново мълчание.

— Вие разговаряте с волята на планетата Ливиус, изразена от населяващите я същества.

— Хайде, покажете се, че става скучно.

— Невъзможно е. Не можете да ни видите. Нямате сетива за нас.

— Щом мога да ви чувам, мога и да ви виждам.

— Вие чувате себе си, Мишел. Своя глас, изменен от изживяването и техниката. Вие превръщате волята ни в думи и изречения, в нещо разбираемо за вас.

— Хубави глупости сънувам.

— Волята е еднаква в целия Космос, Мишел. Тя изобщо е еднаква. Вие например обичате животните. С какво качествено се различава волята на едно земно същество от това на друго? Ако можехте да превръщате в думи волята на кучето или котката си, щяхте да ги разбирате. Но вината не е във вас, а в тях. Те не могат да ви внушават волята си. А ние можем. Впрочем излишно е да ви казвам това. Би трябвало сам да го проумеете.

— Сънят става научно-популярен.

Отново смехът на Мишел.

И отново мълчание.

Погледите на Ян и Мишел се срещнаха и се разделиха. Напрежението изтръгваше капчици ситна пот по челата им. Лицата им бяха по-бледи от всеки друг път. Но се опитваха да се усмихват.

Медузата върху екрана пулсираше, гърчеше се сякаш от усилие, като че ли бе лице на същество, което с мъка търси думи.

— Няма нищо… весело, Мишел… Вие сте тръгнали да търсите своите… приятели и колеги. Някои от тях познавате, други не. Хубаво е, че търсите… и непознати. Изобщо хубаво е, че се търсите. Хубаво е, че и те… търсеха приятелите и колегите си… но това не бива да продължава до безкрайност. Ние ви предупреждаваме: прекратете полета, върнете се, опитайте се да убедите вашата Земя да не търси повече… изчезналите.

— Защо?

— Защото… знаете, че ще изчезнете и вие. И другите след вас. Ще умрете, Мишел. Както при вас се нарича това. Вие сте биологически същества, вие сте слаби, много слаби. Ние ви обичаме, защото сте слаби, краткотрайни като мигновения, а се държите като силни и вечни. Това е трогателно… Вие сте предани, това е трогателно. Ние имаме само едно желание: да бъдете добре, по вашему. Сега доброто е в отказа. Вие ни измъчвате, Мишел, като отхвърляте отказа. Измъчвате ни, защото не можем да ви помогнем с друго, освен да ви отблъснем от себе си. Или да ви приемем така, както приехме другите.

— Ами приемете ни, щом ни обичате. Пиетет в Космоса?

— Не се надсмивайте.

Мълчание.

— Не се надсмивайте, Мишел. Невъзможно е да ви приемем другояче, освен… Колкото и да искаме, а ние наистина ви искаме. Може би някога ще открием начин да ви приемем такива, каквито сте, и да ви върнем същите. Кой знае кога. Но за сега е невъзможно. Такива като вас загиват, ако ни доближат. Разбрали сте това или поне го предполагате, а все пак искате да влезете в Зоната? Да загинете ли искате?

— Антиматерия?

— Не зная какво е това. Опитвам се да го разбера от мислите ви. Но това са мисли на спящо същество, а тогава мислите ви са несъвършени. Научихме го от… предишните жертви. Може би е това, което предполагате. Но доколкото разбираме, вие изобщо разсъждавате неправилно. Плюс и минус е равно на нула — това е вашият стереотип. Нищо не е равно на нула, Мишел, и не съществува „нищо“… Боя се, че чрез самите вас ще изпитате… Да, ще изпитате… ще загинете, ако ни доближите. Ако ни доближите. Не доближавайте Зоната. Тук все още можем да ви въздействуваме. Бихме могли да ви задължим, но това е противно на принципите ни. А ние уважаваме и себе си.

— Не е ли време да се събудя? Що за идиотски сън?

— Вие също мислите… че всяко действие предизвиква същото по размери противодействие. Какви деца сте вие, милите! С тези представи ли искате да влезете в Зоната? Или с тези илюзии, че енергията, движението и материята са неунищожими?

— Защо ми говорите това?

— За да се замислите. Имате още малко време. Кажете на Ян. Имате още малко… време. Кажете, Мишел, какво оставяте вие на Земята? И какво оставя там Ян? Защото и двамата…

— Какво и двамата?

— Казах вече, че ще загинете, ако продължите. Какво оставяте там? Какво слагате срещу риска?

Мълчание. Чува се само шумоленето на завивките и учестеното дишане на Мишел. Сега гласът му не е нито насмешлив, нито самоуверен. Сега той говори накъсано, с големи паузи между думите и Ян си представя изкривеното му от болка насън лице:

— Не биваше… да питате това… Ние никога не мислим какво сме оставили там… Иначе не бихме били тук. И двамата имаме семейства, Ливиус… Нарекох ви Ливиус. Странно. И двамата имаме… По дяволите, искам да се събудя!

— Ето сега. Само минутка още, Мишел. Само малко. После разкажете на Ян. Сега ще ви покажа тези, които търсите. Сега гледайте!

Мишел посочи екрана. Ян отново се взря в него. Медузата бавно се стопи в себе си, появи се отново Ливиус и ако това бе снимано с камера, можеше да се каже, че тя постепенно се насочи към един от континентите й, открои го, после фиксира все по-отблизо част от него, докато с внезапно приближаване картината стана изумителна: видяха нещо от Земята. На екрана се появи кафеникът на Мишел, после той изчезна и остана само подносът. Върху него се разляха две петна — синьо и жълто, със зелени точици върху жълтото. Подносът бавно се приближи в едър план и синьото се оказа море, жълтото — плаж, зеленото — гори… Такива, каквито бяха на Земята, и все пак повече приличаха на рисунка, на макет, на декор. Бяха убедени, че е подражание, възстановка като в старателно, но неловко направен филм. Пред гората видяха сградата на почивния дом за космонавти в Ню Мистрал край жълтия плаж на океанския бряг: в един мъничък поднос. Ако имаха време да размислят, щяха да разберат, че онова, което липсваше от достоверността на картината, бяха детайлите — сякаш всичко тук бе съставено от общите спомени на изчезналите, които неведнъж бяха почивали на този бряг. Сега те бяха там — Ливиус и Козловски, Степанов и Тегрис, Ли-Ванг и Фишер. Седяха върху мраморните стъпала пред почивния дом, взрени в бавните, спокойни вълни, в далечината, в синия безкрай на хоризонта. Седяха в подноса… В подноса-сравнение, нов символ, ново внушение на планетата. Гледаха и чакаха, мълчаха и се взираха — в какво в същност? Разменяха нарядко по някоя дума, раздвижваха се и пак сядаха. Чакаха. Степанов и Козловски си казаха нещо, надигнаха се и влязоха в така познатия хол. Взеха от бара питиета и за другите и излязоха отново. Ли-Ванг отблъсна чашата и тя безшумно се пръсна на парчета по стъпалата. Тегрис отпи направо от бутилката. Другите си сипаха.

— Никой от тях не пиеше — чу се гласът на Мишел от диска, задавен от напиращо неясно чувство.

— Това не знаем — отвърна след малко „медузата“. — Тази подробност е тяхна. Ние само им дадохме възможност да… живеят и след смъртта. Сега вече правят каквото те пожелаят.

— Значи са живи?

— Не… Не са. Не така, както на Земята. Те съществуват за вас, за себе си, за онези, които са оставили там и които страдат за тях. Не могат нищо да направят за другите, за когото и да било, а това ние не наричаме живот. Те просто са там, тоест тук… Ще съществуват тук, докато намерим начин да ги върнем.

— Какво тогава са те!

— Понятия за нас, съществата от планетата Ливиус. Добри, мили понятия, или нещо друго. Чувства, копнежи, безпокойство, съхранени в шепите ни, за да не изчезнат съвсем. А сега запазете хладнокривие, Мишел! Мили, мъничък Мишел, запазете хладнокривие!

В този миг шестимата изчезнали се обърнаха към екрана. Те бяха изненадани, радостно и едновременно тъжно. Сякаш се взираха в Ян и Мишел. Погледите им се срещнаха. Двамата изтръпнаха: по така добре познатата алея към почивния дом се зададоха самите те: Ян и Мишел…

— Но това сме ние! — ужасен възкликна Ян.

— Да — глухо отвърна Мишел. — Ние. И ми се струва, че…

 

 

В ТОЗИ МИГ екранът угасна.

И ако могат нещата да се връщат назад, миг преди този миг корабът се взриви.

Край
Читателите на „Пиета“ са прочели и: